Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (9)

„Не трябва да забравяте, че поисквайки сам от себе си, имах на разположение всяка възможна експертиза, позната в нашата история Именно от този океан от отрупана енергия се ползвам, когато отправям предупреждение към манталитета на военните. Ако не сте чували стенанията и виковете на ранените и умиращите, вие не знаете нищо за войната. Слушал съм ги толкова много, че мисълта за тях ме преследва Самият аз съм викал след привършила битка. Страдал съм от рани във всички епохи — рани от юмрук, тояга и камък, от отнесен от снаряд крайник и от бронзов меч, от боздуган и оръдие, от стрели лазестрели, от тихомълком задушаващата прах след ядрен взрив, от удар с биологични оръжия, които почернят езика и задавят белите дробове, от бясната струя на пламък и мълчаливото пълзене на бавнодействащи отрови, както и от много други, за които не ще споменавам…! Виждал съм ги и сам познавам мъките от тях. На онези, които се осмелят да попитат защо говоря за тия неща, аз казвам: «С всички памети, събрани в мен, не мога да сторя нищо друго. Не съм мерзавец, а някога бях и човек.» BUK“

Откраднатите Дневници

В горещия сезон, когато спътниковите регулатори на времето бяха заставяни да се сражават с ветровете над обширните морета, вечерта често биваше срещана с дъждове в окрайнините на Сарийър. Пристигнал след едно от редовните си посещения и огледи на границите на Цитаделата, Монео бе изненадан от такъв внезапно ливнал дъжд. Часови от Говорещите с риби на южния портал му помогна да свали подгизналото си наметало. Беше набита здравенячка с ъгловато лице — истинска представителка на типа, предпочитан от Лито за стража.

— Скапаните спътникови регулатори трябва да бъдат програмирани за самоусъвършенстване — каза тя, поемайки наметалото му.

Монео потвърди с отсечено кимване, преди да поеме по стъпалата към жилището си. Цялата стража от Говорещите с риби знаеше добре за ненавистта на Императора към влагата, но никой не разполагаше с подробните наблюдения на иконома по този въпрос.

Червея е, който мрази водата — помисли Монео. — Защото Шай-хулуд копнее за Дюн.

Той стигна до жилището си, изсуши се и облече чисти дрехи, преди да слезе в криптата. Не си струваше да провокира враждебност у господаря Лито. Трябваше да проведе дълъг и откровен разговор с него за предстоящото пътуване до Празничния град Онн.

Облегна се на една от стените на спускащия се асансьор и затвори очи. Умората го връхлетя незабавно. Знаеше, че от много дни насам не беше спал достатъчно, а промяна в програмата не се предвиждаше. Той буквално завиждаше на Лито, очевидно освободен от потребността за сън. Няколко часа полуотпускане на месец бяха напълно достатъчни за Бог-Императора.

Мирисът на подземните помещения и спирането на подемника рязко го извадиха от кратката дрямка, подобна на котешки сън. Той отвори очи и потърси с поглед Бог-Императора, разположен в Царската кола в средата на огромното помещение. Вече напълно дойде на себе си и закрачи бързо по познатия дълъг път, долавящ с всяка своя фибра страховитото присъствие на Лито. Както бе очаквал, той и сега беше буден и с изострени сетива. Поне това му се стори добра поличба.

Лито беше чул приближаващия асансьор и видя сепването на Монео. Човекът изглеждаше уморен и това бе напълно разбираемо. Традиционното пътуване до Онн предстоеше с цялата си уморителна бизнес бъркотия с другопланетни посетители, ритуала на Говорещите с риби, опознаването на новите посланици, смяната на императорската гвардия, освобождаванията и назначенията, а този път и заради последния гола Дънкан Айдахо, комуто предстоеше постепенно и плавно навлизане в апаратните дела на Империята. Монео беше зает с непрекъснато растящата камара от всевъзможни подробности, пък и годините му си казваха думата.

Я да видя — помисли Лито. — Той ще навърши сто и осемнайсет тъкмо през седмицата след нашето завръщане от Онн.

Икономът можеше да живее много пъти по толкова, ако поемеше подправка, но той упорито отказваше. Бе навлязъл в онова особено състояние в битието на човека, когато започва да копнее за смъртта. Възпираше го единствено желанието му да види Сиона назначена на висшата длъжност, за която отдавна я подготвяше — директор на имперското общество на Говорещите с риби.

Моите хурии — както обикновено ги наричаше Малки.

А знаеше и за намерението на господаря да чифтоса дъщеря му с Дънкан. Изглежда бе дошло време.

Той спря на два разкрача от колата и погледна нагоре. Нещо в очите му напомни на Лито за изражението на езически жрец от времената на някогашната Терра — поднасяната с лукавство смирена молитва към добре познат олтар.

— Господарю, ти прекара дълги часове в наблюдение на новия Дънкан — каза Монео. — Дали тлейлаксианците са успели да фалшифицират клетките на тялото или душата му?

— Чист е.

Икономът въздъхна дълбоко. Очевидно не беше доволен.

— Може би възразяваш да го използвам за жребец? — попита Лито.

— Странно е да мисля за него едновременно като за предшественик и баща на моите наследници.

— Но той ми предоставя възможност за кръстоска от първо поколение между по-стар човешки образец и настоящи продукти на размножителната програма. А Сиона е двайсет и първото поколение, създадено от такава кръстоска.

— Не виждам каква е целта. Дънкановците са по-малко съобразителни и умът им не е така буден, както на останалите в твоята гвардия.

— Монео, моята цел не е създаването на изолиран индивид в поредицата на едно потомство. Мислиш ли, че не си давам сметка за геометричната прогресия, обуславяна от законите, които направляват програмата?

— Господарю, виждал съм стоковата ти книга.

— Тогава трябва да знаеш, че следя рецесивните резултати и ги изтръгвам от корен. Интересуват ме доминиращите ключови генетични белези.

— А какво ще кажеш за мутациите, господарю? — Лукавата нотка в гласа на иконома накара Лито да се взре напрегнато в него.

— Сега няма да се спираме на този въпрос.

Долови как Монео се връща обратно в черупката на разсъдливото поведение. С каква изключителна чувствителност откликва на настроението ми — отбеляза Лито. — Наистина вярвам, че в тази област притежава част от моите способности, макар че у него те оперират на подсъзнателно ниво. Въпросът му подсказва, че е възможно дори да подозира какви са резултатите, постигнати от нас чрез Сиона.

Проверявайки отново хода на мислите си, той подметна:

— За мен е ясно, че все още не разбираш какво се надявам да постигна с размножителната програма.

Монео внезапно се оживи:

— Моят господар знае за опитите ми да схвана правилата.

— В продължителен период от време законите се оказват непостоянни. Така че не съществува нищо, подобно на съзидателна способност, направлявана от закони и правила.

— Господарю, но ти сам говориш за закони, които направляват хода на твоята размножителна програма.

— Чу ли какво ти казах току-що? Опитите да се открият закони за съзиданието са като опит за разделяне на ума от тялото.

— И все пак нещо винаги се развива и създава друго. Знам по себе си.

Знаел по себе си! Милият Монео. Колко е ограничен.

— Защо винаги търсиш и се стремиш към производни тълкувания?

— Господарю, чувал съм те да говориш за преобразуваща еволюция. Така е наречена и твоята стокова книга. Но какво ще кажеш за изненадващата промяна…

— Законите се променят при всяка изненада!

— Не съзираш ли някаква промяна към добро в човешкия род, господарю?

Лито погледна надолу към него и помисли: Ако сега си послужа с ключовата дума, ще го открие ли? Може би…

— Монео, аз съм хищник.

— Хищ… — Икономът се прекъсна и поклати глава. Мислеше, че познава значението на тази дума, но самото й изричане го стресна. Не се ли шегуваше Бог-Императора?

— Как така хищник, господарю!

— Хищникът подобрява качествата на рода.

— Не може да бъде, господарю. Ти не ни мразиш.

— Разочароваш ме, Монео. Хищникът не мрази жертвата си.

— Но хищниците убиват, господарю.

— Аз също убивам, без да мразя. Жертвата задоволява глада. И затова е хубаво нещо.

Икономът погледна нагоре към лицето му в сивата качулка.

Нима не съм обърнал внимание на приближаващия Червей?

Боязливо затърси познатите белези. Не, огромното тяло не се разтърсваше от тръпки, очите не бяха изцъклени, ненужните плавници не се сгърчваха.

— За какво си гладен, господарю? — дръзна да запита той.

— Не съм гладен, а жадувам човешкият род да е способен да взима решения за действително продължителен срок от време. Ти, Монео, знаеш ли какъв е ключът към тази способност?

— Казвал си го много пъти, господарю. Да се променя начинът на мислене.

— За промяната, да. А имаш ли представа какво визирам, когато говоря за продължителен срок от време?

— За теб, господарю, то трябва да се измерва в хилядолетия.

— Монео, дори моите хиляди години са само незначителен промеждутък, сравнени с вечността.

— Ала твоят поглед във времето, господарю, задължително се различава от моя.

— Когато става дума за безкрая, всеки дългосрочен период от време всъщност е кратък.

— Но в никакъв случай не остава място за правила, господарю! — В гласа на иконома прозвуча истерична нотка.

Лито се усмихна, за да му даде възможност да се отпусне:

— Освен за едно. Обикновено решенията, взети за по-кратък период от време, се оказват неправилни в дългосрочен аспект.

Монео завъртя глава, обзет от пълно объркване:

— Но, господарю, твоята перспектива е…

— Времето изтича за наблюдателя, поставен в дадени граници. Не съществуват затворени системи. Дори само поразтеглям очертанията на вече заложен модел.

Мъжът под него отклони за миг вниманието си от лицето му и се загледа в просторните коридори на подземния мавзолей. И аз ще остана тук някой ден — помисли Монео. — Златната Пътека ще продължи, но аз ще свърша. Разбира се, това не беше важно. Единствено Златната Пътека, която той самият долавяше като непрекъсваема продължителност, единствено тя имаше смисъл. Отново съсредоточи вниманието си в Лито, но не към абсолютната синева на очите му. Наистина, спотайваше ли се хищник в това огромно тяло?

— Така, значи не проумяваш ролята на хищника, а? — каза Лито.

Думите му сякаш бяха току-що прочетена мисъл. Икономът се стресна и срещна неговия поглед.

— С ума си и ти разбираш, че някаква смърт ще споходи дори мен — продължи безизразно. — Но не можеш да го повярваш.

— Как да възприема нещо, което не съм виждал?

Никога не се бе чувствал толкова изоставен и наплашен. Какво целеше Бог-Императора? Слязох тук, за да обсъдя нещата около ритуалното пътуване. Както и да разбера какви са намеренията му за Сиона… Трябва ли сега да мисля, че е решил да се забавлява с мен?

— Да поговорим за Сиона — каза Лито.

Отново четене на мисли!

— Кога ще я подложиш на изпитание, господарю?

През цялото време съзнанието му беше изпълнено с тази мисъл, но след като я изрече, сам се изплаши от нея.

— Скоро.

— Господарю, прости ми, но сигурно знаеш колко много се тревожа за добруването на единственото си дете.

— Монео, и други са оцелявали след теста. Ти също, впрочем.

Икономът преглътна при спомена за прекомерно изострената си чувствителност около Златната Пътека.

— Майка ми ме беше подготвила, а Сиона няма майка.

— Да, но има Говорещите с риби. Има и теб.

— Злополуките не са изключени, повелителю.

Сълзи изпълниха очите на Монео.

Лито отмести погледа си от него и помисли: Раздира го предаността му към мен и любовта към дъщеря му. Колко затрогваща е грижата за потомството. А защо не може да проумее, че целият човешки род е моето единствено дете!

Обърнал се отново към него, каза:

— Правилно е наблюдението ти, че дори в моя свят стават нещастни случаи. Това не ти ли говори нещо?

— Господарю, не би ли могъл само този път…

— Монео! Нали не искаш от мен да облека във власт слабоволен ръководител?

Икономът отстъпи крачка назад.

— Не, господарю. В никакъв случай.

— Тогава имай доверие в силата на Сиона.

Човекът под него изпъна рамене.

— Ще сторя, каквото съм длъжен.

— Тя трябва да осъзнае задълженията си като една от атреидите.

— Да, господарю, разбира се.

— А това, Монео, не се ли отнася и за нас?

— Не го отричам, господарю. Кога ще я представиш на новия Дънкан?

— Най-напред е изпитанието.

Икономът сведе поглед към студения под на криптата.

Много често гледа към пода — помисли Лито. — Какво ли би могъл да вижда там? Дали не са хилядолетните следи, оставени от моята кола? О-о, не — взира се в дълбините на царствата от богатство и тайнственост, в които се надява да отиде скоро.

Монео отново вдигна очи към лицето на Лито.

— Господарю, надявам се, че компанията на новия Дънкан ще й се понрави.

— Бъди напълно сигурен. Тлейлаксианците са ми го изпратили без никакви изменения.

— Звучи успокоително, господарю.

— Със сигурност вече си отбелязал, че генотипът му е удивително привлекателен за жените.

— Забелязал съм, господарю.

— В тези спокойно съзерцаващи очи, в ясно изразените черти на лицето и в неговата коса, също като козината на чер козел, има нещо, което настройва женската психика на положителна реакция.

— Както кажеш, господарю.

— Знаеш ли, че в този момент е с Говорещите с риби?

— Уведомиха ме, повелителю.

Лито се усмихна. Разбира се, той не можеше да не бъде уведомен. После каза:

— Скоро ще го доведат за първото му представяне пред Бог-Императора.

— Господарю, лично проверих стаята за огледа. Всичко е подготвено.

— Понякога си мисля, че искаш да ме размекнеш. Оставяй и за мен някои подробности.

Монео се опита да прикрие бодването на страха. Поклони се и отстъпи заднешком.

— Слушам, господарю, но има неща, които съм длъжен да сторя сам.

Обърна се и бързо се отдалечи. Едва когато подемникът пое нагоре, икономът си даде сметка, че си е тръгнал без разрешение. Не може да не знае колко съм уморен. Ще ми прости.