Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (50)

„Кое е онова, което отстранявам? Сляпото буржоазно увлечение по мирната консервация на вече отминалото. Става дума за обвързваща сила, за нещо, дето държи човечеството в уязвима цялост, вместо то да се разпръсне из парсековите отрязъци на пространството. След като мога да намеря отломките, могат да го сторят и други. Когато сте заедно, ще станете жертва на една и съща катастрофа. И заедно ще изчезнете безследно. Ето защо посочвам опасността, страшната опасност от плавно движещата се безстрастна посредственост, нямаща нито амбиции, нито цели. Показвам ви, че това може да сполети цели цивилизации. Давам ви безкраен живот, но той полека се плъзга към смъртта без шум и без колебание, дори без да и зададе въпроса «защо?». Можете да зърнете привидното щастие и сянката на катастрофата, наричана Лито. Бог-Императора. Е, сега ще проумеете ли къде е истинското щастие?“

Откраднатите Дневници

Притворил само за кратко очи през нощта, Лито беше буден, когато Монео излезе на разсъмване от стаята за гости. Царската кола бе паркирана почти в средата на триъгълния двор. Покривалото й, с едностранна проницаемост отвътре навън, скриваше пасажера; беше и добре уплътнено срещу влагата. Едва-едва се чуваше лекото бръмчене на вентилаторите, които прекарваха въздуха през подсушителен цикъл.

Краката на наближаващия към колата Монео леко се тътреха по заоблените камъни в двора. А над майордома светликът на зората вече бе обагрил в оранжево покрива на дома за гости.

Когато Монео спря пред него, Лито вдигна покривалото, което го скриваше. Във въздуха се носеше миризма на гниещи боклуци, а отрупаната във вятъра влага му причини болка.

— Ще стигнем в Туоно по обед — каза икономът. — Искам да ми разрешиш да повикам топтерите, които са на стража в небето.

— Няма нужда от топтери — възрази Лито. — Можем да се спуснем в Туоно със суспенсори и въжета.

Възхищаваше се на бързо променящите се в него образи по време на кратката размяна на мисли. Монео никога не бе обичал пътуванията. Бунтарската му младост го бе направила неизменно подозрителен към всичко, което не можеше да види и класифицира. Така и остана в подсъзнанието му тази огромна маса от невъведени в действие мнения и преценки.

— Знаеш, че не ми трябват транспортни топтери — каза той. — Искам ги, за да пазят…

— Да, Монео.

Погледна покрай Лито откритата страна на двора, отваряща панорама към речния каньон. Влагата и мъглата, идващи от дълбокото, бяха замръзнали в светлината на утрото. Виждаше в мислите си разкривено тяло, което продължаваше да пада все по-надолу и по-надолу. Предишната вечер не бе намерил в себе си сили да отиде до ръба на пропастта и да погледне в нея. Полетът надолу представляваше такова изкушение…

Прорицателската дарба на Лито за пореден път го изпълни с ужас и страхопочитание, когато чу:

— Всяко изкушение научава на нещо.

Занемелият майордом се обърна и вторачи поглед в Бог-Императора.

— Монео, виж урока от моя живот.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — успя да пошепне той.

— Отначало опитаха с лошо, после с добро. Всяко изкушение бе моделирано с голямо внимание по отношение на уязвимите ми места. Кажи ми, Монео, ако избера доброто, ставам ли добър?

— Разбира се, господарю.

— Може би никога няма да се отървеш от навика си да даваш мнения и преценки.

Икономът отклони погледа си от него и отново го насочи към ръба на пропастта. Лито претърколи туловището си, за да види накъде гледа той. Борове-джуджета бяха засадени покрай каньона. По овлажнените им игли висяха капчици роса, всяка от които носеше обещание за болка. Жадуваше да затвори покривалото на колата, но в капчиците, прилични на скъпоценни камъни, беше притаена непосредствена заплаха; те привлякоха вълната на спомените му, дори когато мисълта за тях отблъскваше тялото. Противостоящата едновременност заплашваше да го хвърли в непреодолим смут.

— Не обичам да обикалям пеша — обади се Монео.

— Така постъпваха свободните — напомни Лито.

Майордомът въздъхна и каза:

— Останалите ще са готови след няколко минути. Хви закусваше, когато излязох.

Лито не отговори. Мислите му се залутаха в спомените от нощното бдение — от току-що отминалата и от хилядите и хиляди други нощи, които се тълпяха във времето, останало назад; размятаха се облаци и звезди, сипнаха дъждове, зейна тъмнина, осята с блестящи люспици от ситно нарязан космос, чието разточително обилие бе сравнимо само с ударите на сърцето му.

Внезапно Монео попита:

— Къде са стражите ти?

— Отпратих ги да се нахранят.

— Не ми харесва, че са те оставили без охрана! Кристално чистият звук от гласа му отзвънна в спомените на Лито, разказвайки за неща, необлечени в думи. Монео се боеше от свят, в който няма място за Бог-Император. По-скоро би умрял, отколкото да види подобен свят.

— Какво ще стане днес? — настойчиво попита икономът. Въпросът беше отправен не към властник, а към прорицател.

— Семенцето, носено от вятъра, може утре да бъде върбово дърво — отвърна Лито.

— Познаваш бъдещето ни! Защо не ни го кажеш? — с почти истерични нотки в гласа си настоя Монео, не искащ да приеме онова, което стигаше до него без помощта на сетивата му…

Лито се обърна и го погледна с широко отворени очи, пълни с умишлено сдържани чувства, чийто натиск го принуди да потръпне.

— Погрижи се за собственото си съществуване! Разтрепераният майордом пое дълбоко дъх:

— Господарю, с нищо не исках да те обидя. Търсех само…

— Погледни нагоре!

Монео се подчини неохотно и се втренчи в безоблачното небе, постепенно изпълвано със светлината на утрото, преди да попита:

— Какво има, господарю?

— Е, там липсва таван, вдъхващ сигурност. Само открито небе, обагрено с промени. Посрещни го. Всяко от сетивата ти представлява инструмент, с който може да се реагира на промяната. Нищо ли не виждаш и не чуваш?

— Господарю, дойдох да попитам кога ще си готов да продължим…

— Монео, умолявам те да ми кажеш истината.

— Говоря самата истина, повелителю!

— Но ако живееш в подлост и двуличие, лъжите ти също ще изглеждат като истина.

— Господарю… ако съм излъгал, не съм го знаел.

— Добре, може би има нещо вярно. Но виждам, че те е страх и няма да говориш.

Икономът почувства, че започва да трепери. Бог-Императора бе изпаднал в едно от най-ужасните си настроения — във всяка негова дума се таеше голяма заплаха.

— Боиш се от върховната власт на съзнанието над всичко — каза Лито, — при това с пълно право. Прати ми веднага Хви!

Монео мигом се завъртя и влетя в голямата къща. Влизането му беше все едно в кошер. Само за секунди Говорещите с риби се озоваха около Царската кола. Придворните занадничаха от прозорците на дома за гости, наизлязоха и застанаха под дългите стрехи, без да посмеят да се приближат до него. В противовес на тяхната възбуда Хви се показа от широкия централен вход, прекоси скритото в сянка пространство и бавно приближи към Лито с вдигната брадичка и поглед, търсещ лицето му.

Той почувства как се успокоява, загледан в нея. Беше облякла златиста празнична рокля, която никога преди не бе виждал: обточена със сребърен кант и нефрит около врата и маншетите на дългите ръкави. Подгънатият край на роклята, почти докосващ земята, беше плътно избродиран в зелено с тъмночервена назъбена линия.

Усмихваше се, когато застана пред него.

— Добро утро, обич моя — заговори тихо тя. — С какво си разстроил толкова силно горкия Монео?

Успокоен от присъствието и гласа й, Лито също се усмихна.

— Постарах се да направя това, което винаги съм искал. Приведох нещата в действие и постигнах нужния ефект.

— Без съмнение. Той пошушна на Говорещите с риби, че си разгневен и в ужасно настроение. Любими, наистина ли си такъв?

— Само за онези, които отказват да живеят в съзвучие със собствените си сили.

— О, да — тя се завъртя, за да му демонстрира новата си рокля. — Харесва ли ти? Твоите гвардейки ми я дадоха. Сами я окичиха и украсиха.

— Обич моя — рече той с предупредителна нотка в гласа си, — говориш за украса! Следва ли да се разбира като подготовка за жертвоприношение?

Тя приближи до края на колата и се облегна на нея непосредствено под лицето му с насмешливо-сериозно изражение на устните, преди да запита:

— Е, тогава ще ме принесат ли в жертва?

— Някои с удоволствие биха го направили.

— Но ти няма да им позволиш.

— Съдбите ни са свързани — каза той.

— Значи, няма от какво да се страхувам — тя се пресегна и докосна една от неговите ръце, покрити със сребриста кожа, но мигновено се отдръпна, когато видя, че пръстите му започват да треперят.

— Прощавай, любими. Забравям, че сме свързани духовно, не и с плътта си.

Кожата от пясъчни твари продължаваше да потръпва от допира й.

— Влагата във въздуха ме прави извънредно чувствителен — оправда се той.

Тръпките постепенно изчезнаха.

— Отказвам да съжалявам за онова, което не може да бъде — пошепна иксианката.

— Хви, бъди силна, защото душата ти е и моя.

Тя се обърна при шума, дошъл откъм дома за гости.

— Монео се връща. Любими, моля те, не го плаши.

— Той също ли ти е приятел?

— Да, по стомах. И двамата обичаме кисело мляко.

Лито още се смееше, когато икономът спря до Хви. Осмели се едва-едва да се усмихне, хвърляйки озадачен поглед към нея. Държанието му изразяваше благодарност и известна сервилност; предназначени досега за Лито, той ги предоставяше и на бъдещата му съпруга:

— Наред ли е всичко, лейди Хви?

— Да, благодаря, Монео.

— Когато дойде времето на стомаха — каза Лито, — приятелствата по стомах трябва да се поддържат грижливо. Е, да тръгваме. Туоно ни очаква.

Майордомът се обърна и с висок глас подаде команди към Говорещите с риби и към придворните. Лито отново се усмихна закачливо на Хви.

— Нали изпълнявам успешно, макар и в собствен стил ролята на нетърпелив младоженец?

С лек скок тя стъпи на пода на колата, хванала с ръка полите на дрехата си. Едва след като се настани удобно на своята седалка, а очите й се оказаха на едно равнище с тези на Лито, младата жена му отговори, но така че никой друг да не я чуе:

— Обич на душата ми, научих още една от твоите тайни.

— Разтвори устни и я пусни — каза той, забавлявайки се с новата интимност, установила се между тях.

— Думите рядко са ти нужни — рече Хви. — Защото говориш пряко на сетивата със собствения си живот.

Внезапна тръпка прониза цялото му тяло. Наложи се да почака малко, преди да отвърне, а тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе в шума от събиращото се множество на тържественото шествие:

— Да, разпънат между свръхчовешкото и нечовешкото — промълви той, — имах съвсем малка възможност да се почувствам човешко същество. Мила Хви, благодаря ти, прелест моя, за тази малка възможност.