Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (5)

„Понякога си доставям удоволствие словни експедиции, невъзможни за никое друго същество. Поемам навътре по осите, бележещи подредбата на паметите в мен. Подбирам си тема подобно на ученик, разказващ за ваканционно пътуване. Хайде, нека да бъдат интелектуалки от женски пол…! Продължавам своя път навътре в океана на събраните памети. Аз съм огромна крилата риба в дълбините. Устата на моето създание се отваря и поема всичко без остатък! От време на време устройвам лов на специални личности, отбелязани в нашите исторически записи. Каква скрита радост ме изпълва, когато връщам към живота такава личност, без да спирам да се подигравам на академичните претенции, които по общоприетото мнение съставят дадена биография.“

Откраднатите Дневници

Монео слезе в криптата, изпълнен с тъжно примирение към съдбата. Беше напълно невъзможно да избегне задълженията си точно в настоящия момент. Бог-Императора имаше потребност от малко време, за да жали за загубата на още един Дънкан… После животът продължаваше, отново и отново…

Подемникът се спускаше надолу с превъзходната си иксианска надеждност. Веднъж, само веднъж Бог-Императорът бе изкрещял на своя иконом: „Монео, понякога си мисля, че и теб са те изработили иксианците!“

Той усети спирането на асансьора. Вратата се отвори и вече можеше да погледне през подземното помещение, където се очертаваше тъмната грамада на Царската кола. Нищо не подсказваше, че някой е забелязал пристигането му. Въздъхна и пое дългия път през ехтящия мрак. В близост до колата, на пода, лежеше тяло. Добре познато.

Веднъж, още в началото на неговата служба, Лито му бе казал:

— Монео, това място не ти харесва. Виждам го.

— Не, господарю.

Със съвсем незначително напрягане на паметта можеше да чуе собствения си глас в онова наивно минало. Както и този на Бог-Императора.

— Ти, Монео, не мислиш, че мавзолеят е място, което успокоява и ободрява. Докато за мен то е източник на безпределна сила.

Спомни си, че бе проявил съобразителност да отвърне с обичайното за случая „Да, господарю“. Лито настойчиво бе продължил:

— Тук са само неколцина от моите предшественици. Водата на Муад’Диб също е тук. Както и Гани, и Харк ал-Ада, разбира се, но те не са мои предшественици. Не. Ако съществува истинска крипта на моите прапрародители, това съм самият аз. Един ден и ти ще бъдеш тук.

Монео забеляза, че спомненото бе забавило крачката му. Въздъхна и продължи малко по-бързо. Понякога Бог-Императора можеше да е жестоко нетърпелив, но засега не даваше никакъв знак в този смисъл. Нямаше предвид факта, че приближаването му е останало незабелязано.

Лито лежеше със затворени очи и само с останалите си сетива отбелязваше приближаването на Монео в криптата. Вниманието му бе съсредоточено върху мислите за Сиона.

Сиона е моят върл неприятел — каза си той. — Не са ми потребни думите на Найла за потвърждение. Сиона е жена на действието. Тя живее на повърхността на огромни енергийни сили и този факт ме изпълва с превъзходни приумици. Не мога да съзерцавам живи енергийни сили, без да се захласвам от възторг. Те осмислят моето съществуване и оправдават всичко, направено от мен… Дори и трупа на тоя глупец Дънкан, който е сега пред погледа ми.

Слухът му напомни, че икономът още не е изминал половината от разстоянието до Царската кола. Мъжът се движеше все по-бавно, после ускори крачката си.

Какъв подарък ми направи Монео с тази своя дъщеря — мислеше Лито. — Сиона е скъпоценно дръзка свежест. Тя е новото, докато аз съм сбор от всичко отминало, реликва на осъденото, на изгубено и разпиляно. Аз съм разхвърляните по пътя късове история, които потъват далеко от погледа в нашето минало. Никога досега не е възниквала дори представата за подобно струпване на всякакви вехтории.

Сякаш бе строил цялото минало в себе си за преглед, а така също и за да му даде възможност да види какво се е случило в криптата.

Всичко до най-дребната подробност е мое!

А Сиона… Тя приличаше на чиста плоча, върху която могат да бъдат записани велики неща.

Аз пазя тази плоча с безмерна грижа. Подготвям я, почиствам я.

Какво искаше да каже Дънкан, когато назова нейното име?

Монео неуверено доближи колата, но сетивата му, добре тренирани, бяха нащрек. Бог-Императора в никакъв случай не спеше.

Лито откри очи и видя как той спира близо до трупа. В този миг за него бе истинско удоволствие да съзерцава иконома. Носеше бялата униформа на атреидите без отличителни знаци, а видът му не говореше нищо. Ала лицето, познато почти колкото неговото собствено, беше напълно достатъчен знак. Монео търпеливо чакаше. Нищо не се бе променило в безизразните му черти. Гъстата, жълтеникаво-червена коса бе грижливо разделена по средата. Дълбоко в сивите очи се криеше прямота и осъзната сила на личността. Изражението си той променяше само в присъствието на Бог-Императора, а понякога пропускаше да го стори дори и тогава. Нито веднъж не погледна към тялото, проснато на пода на криптата.

Лито продължаваше да мълчи. Икономът се изкашля и каза:

— Натъжен съм, господарю.

Каква деликатност — помисли Лито. — Знае добре за моите угризения към съдбата на Дънкановците. Виждал е техните доклади и е зърнал мъртви немалко от тях. Известно му е, че само деветнайсет са починали от обичайно възприетото за естествена смърт.

— Носеше иксиански лазестрел — каза Лито.

Погледът на Монео веднага откри оръжието вляво от него върху пода на криптата, с което намекна, че вече го е забелязал. После върна вниманието си към Бог-Императора, внимателно оглеждайки голямото тяло.

— Ти си ранен, господарю?

— Дреболия.

— Но те кара да страдаш.

— Тези плавници са безполезни за мен. Ще изчезнат напълно след около двеста години.

— Трябва да се погрижа лично за тялото на Дънкан. Господарю, имали…

— Изгореното от мен е пепел. Да я оставим да бъде отвята. Мястото тук е подходящо за пепел.

— Както нареди господарят.

— Преди да се заемеш с тялото, извади от строя лазестрела и го вземи, за да го покажа на посланика на иксианците. Колкото до оня от Сдружението, който ни предупреди за случая, подари му лично десет грама от подправката. О, да. Нашите жрици на Гайъди Прайм да бъдат предизвестени за скрито хранилище на мелиндж, навярно някогашна контрабанда на харконите.

— Господарю, какво да сторим с него, когато бъде намерено?

— Използвай една част като платежно средство за тлейлаксианците, измайсторили новия гола. Остатъкът може да постъпи в нашите складове тук, в криптата.

— Добре.

Икономът прие нарежданията с кимване — жест, който почти не приличаше на поклон. Погледът му срещна очите на Бог-Императора.

Лито се усмихна мислено:

И двамата знаем, че няма да си тръгне, преди да подхване пряко въпроса, който ни интересува преди всичко останало.

— Видях доклада за Сиона — каза Монео.

Усмивката на Лито стана по-широка. В такива случаи беше истинско удоволствие да се беседва с иконома му. Думите подсказваха много неща, за които и двамата се разбираха без открито обсъждане. Слова и действия се намираха в точно съотношение и съгласуваност, което естествено бе доказателство, че той шпионира навсякъде. Не скриваше искрената си загриженост за своята дъщеря, но искаше да бъде ясно разбрано, че грижите за Бог-Императора са от първостепенна важност. Преминал сам по пътя на подобна еволюция, икономът добре схващаше сегашното крехко равновесие между несполуката и сполуката на Сиона.

— Монео, нима не я създадох аз? — запита Лито. — Нима не се погрижих за нейното потекло, отглеждане и възпитание?

— Господарю, тя е единствената ми дъщеря, моето незаменимо дете.

— Донякъде ми напомня за Харк ал-Ада. Изглежда, в нея няма много неща от Гани, макар че трябваше да е обратното. Може би се завръща към нашите предшественици в размножителната програма на Сестринството.

— Защо го казваш, господарю?

Лито премисли. Струваше ли си Монео да знае този особен факт? От време на време Сиона се губеше от предварително видяното. Златната Пътека оставаше, но тя изчезваше. А и нямаше прорицателски способности… Беше уникално явление и ако оцелееше… Реши да не намалява полезния капацитет на Монео с ненужна информация.

— Спомни си за собственото си минало.

— Наистина, господарю! В нея има толкова много скрити възможности, толкова повече от всичко, което аз съм притежавал. Но то я прави и опасна.

— И няма да те послуша — вметна Лито.

— Така е, но имам агент в нейния заговор.

Това ще е Топри.

Не бяха необходими ясновидски способности, за да разбере, че Монео разполага с агент. Още след смъртта на майката на Сиона Лито следеше с нарастващо внимание хода на последвалите действия. Съмненията на Найла набелязаха Топри. И сега икономът изкарваше на показ опасенията и постъпките си, предлагайки ги в замяна на продължаващата сигурност на своята дъщеря.

Колко жалко, че е станал баща само на едно дете от тази майка.

— Припомни си как се отнасях с теб в подобни положения — каза Лито. — Знаеш повелите на Златната Пътека не по-зле от мен.

— Бях млад и глупав, господарю.

— Млад и нетактичен, но никога глупав.

Монео се поусмихна на похвалата, все по-склонен да вярва, че вече е вникнал в намеренията на Лито. Колко опасно бе това! Подхранвайки вярата му, Лито каза:

— Знаеш, че много обичам изненадите.

Вярно е — помисли. — Монео добре го знае. Но дори с изненадата си Сиона ми напомня за това, от което най-много се боя: еднаквостта и скуката, способни да разрушат Златната Пътека. Виж как скуката ме постави временно в зависимост от Дънкан! Е, Сиона е точно обратното, контрастът, с помощта на който узнавам най-дълбоките си опасения. Загрижеността на баща й по отношение на мен е добре обоснована.

— Агентът ми ще продължи да наблюдава новите й съучастници — каза Монео. — Господарю, аз никак не ги харесвам.

— Съучастници ли казваш? Много отдавна и аз самият имах такива съучастници.

— Господарю, нима си бил бунтар? — с неподправена изненада възкликна икономът.

— Не се ли оказах приятел на такива?

— Но, господарю…

— Отклоненията в нашето минало са много повече, отколкото можеш да си представиш!

— Да, господарю.

Монео беше объркан, но любопитството му не намаляваше. Помнеше, че Бог-Императора понякога ставаше словоохотлив след смъртта на поредния Дънкан. Затова попита:

— Господарю, сигурно си видял много бунтове и бунтари?

Мислите на Лито неволно потънаха в спомените, извикани от тези думи.

— Ех, Монео — тихо каза той. — Моите пътувания в лабиринтите на предшествениците ми са запечатали в паметта безброй места и събития, които не искам да видя никога.

— Мога да си представя пътуванията във вътрешния ти мир, господарю.

— Не, не можеш. Виждал съм толкова много планети и хора, че те губят смисъл дори във въображението. През какви места съм преминавал! Калиграфското писмо на чуждоземски пътища се появява изневиделица от празното пространство и се отпечатва в най-вътрешните кътчета на моя свят. Ерозиралите скулптури на каньони, скалните островърхи грамади и галактиките са скътали дълбоко в мен сигурното убеждение, че съм прашинка.

— Не и ти, господарю. Със сигурност не и ти.

— Дори по-малко от прашинка! Виждал съм много народи и техните безполезни общества в повтарящи се едно след друго състояния толкова пъти, че безсмислието им ме изпълва със скука. Чуваш ли ме?

— Не исках да гневя своя господар — кротко рече икономът.

— Не ме гневиш. Понякога ме дразниш, но само толкова. Не можеш да си представиш какво съм видял — халифи и мджииди, раджи и башари(*), крале и императори, примитиви и президенти. Всичко! Феодални главатари на племена — един след друг. И всеки от тях като малък фараон…

— Прости дързостта ми, господарю.

— Проклети да са римляните! — извика Лито.

Каза го и на вътрешния свят на своите предшественици: „Проклети да са римляните!“

Смехът им го отклони от себевглъбението.

— Не разбирам, господарю — осмели се Монео.

— Вярно е. Не разбираш. Римляните разпръснаха фараонската болест така, както селските стопани хвърлят семената за жътвата — цезари, кайзери, царе, императори… Проклети фараони!

— Господарю, моите знания не стигат за всички тези титли.

— Аз мога да бъда последният от групата. Монео, моли се това да стане.

— Както заповяда моят господар.

Лито погледна надолу към мъжа.

— Ние с теб сме убийци на митове. Сънуваме едно и също съновидение. Уверявам те от високото място на олимпийски бог, че държавната власт е споделен сън. С мита умира и властта.

— Така си ме учил, господарю.

— Приятелю, човешката машина, наричана армия, е създала нашия сегашен сън.

Икономът се окашля.

Лито разпозна почти незабележимите сигнали на нетърпението му.

Той разбира нещата, свързани с тази материя. Знае, че възприемането на армиите като основен инструмент на властта е глупав сън.

Бог-Императора продължаваше да мълчи и Монео отиде до лазестрела, вдигайки го от студения под на подземието. Зае се да го обезврежда.

Лито го наблюдаваше, размишлявайки върху незначителната на вид сцена, която обаче представляваше еманация на мита за армията. Армията, благоприятстваща развитието на технологиите, тъй като мощта на машините е ясно осезаема и очевидна дори за късогледия.

Този лазестрел не е нищо повече от една машина. А всички машини излизат от строя или се заменят. Армията ги боготвори и се моли на техния олтар, едновременно очарована и изпълнена със страхове. Погледни как хората се страхуват от иксианците! От емоционална гледна точка в армията знаят кой е чиракът на дявола. Той отпуска юздите на технологията и вече нищо не може да върне духа в шишето.

А аз ги уча на друга магия.

Отново заговори на огромната тълпа в себе си:

Виждате ли? Монео обезвреди смъртоносното приспособление. Тук прекъсната връзка, там смачкан възпламенител.

Изсумтя. Долови с обонянието си миризмата на естери от предпазващо масло, оказали се по-силни от мириса на Монеовата пот.

Все още обърнат към своя вътрешен свят, Лито продължи:

Но злият джин не е мъртъв. Технологията ражда анархия. Тя разхвърля инструментите си напосоки, А заедно с тях следва и предизвикателството за насилие. Възможността да създаваш и ползваш дивашки унищожителни средства неизменно попада в ръцете на все по-малки групи, докато накрая групата се превръща в отделен индивид.

Икономът бе застанал на определеното му място пред него, държейки небрежно обезвредения лазестрел в дясната си ръка.

— На Парелла и на планетите от Дан се говори за нов джихад(*) срещу подобни неща — каза той.

Вдигна лазестрела и се засмя, искайки да намекне, че добре познава парадокса на подобни празни сънища.

Лито затвори очи. Тълпите в него напираха да спорят, но той им кресна да млъкнат и се замисли: Джихадите създават войски. Бътлъровият(*) джихад се опита да освободи нашия свят от машини, които наподобяват човешкия мозък. След Бътлъровци останаха да ги следват големите армии, а иксианците продължават да изработват съмнителни приспособления… За които аз им благодаря. Е, и какво тогава е анатемата? Мотивация за грабеж и опустошение, независимо от използваните инструменти. — Така и стана — тихо заключи той.

— Какво има, господарю?

Лито отвори очи.

— Отивам в кулата си. Трябва ми още време, за да ожаля моя Дънкан.

— Новият вече е тръгнал насам — рече Монео.