Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (49)

„Можете да я приемете за гъвкава памет; тя е онази сила, намираща се във вас, която ви принуждава — теб и събратята ти — да се стремите към изначалните племенни форми. Този еластичен спомен се опитва да се върне към някогашното си жилище — племенното общество. Заобикаля ви отвсякъде — феодалното имение, епархията, корпорацията, взводът, спортният клуб, танцовата трупа, бойната група на бунтарите, съветът за планиране, групата за молитвени обреди… Всички с господарите и слугите си, със своите гостоприемници и паразити. Както и с рояка от средства и похвати за отчуждаване (включително и думите, които използвам тук!), който в крайна сметка държи да бъде включен в спора за връщането към «доброто старо време». Вече губя надежда да ви науча на нещо друго. Продължавате да мислите в прави линии, които се пресичат, и не забелязвате сложното движение на множество устойчиви спирали.“

Откраднатите Дневници

Айдахо откри, че може да се изкачва, без да се концентрира върху катеренето. В тялото му, отгледано от тлейлаксианците, се бе запазил споменът за неща, които те дори не бяха подозирали. Изначалната му младост беше изгубена нейде из вечността, но мускулите му, пак благодарение на тлейлаксианците, и сега бяха млади, и той можеше да прибере в гънките на забравата своето детство, без да спира да се катери. В онова детство беше се научил как да опази живота си, ако политне от високите върхове на родната планета. Нямаше никакво значение, че изправилите се пред него тукашни скали представляваха човешко творение, тъй като атмосферните условия ги бяха дооформили през вековете.

Чувстваше в гърба си горещината на утринното слънце. До слуха му достигаше шумът от усилията на Сиона да намери някаква опора на тесен скален перваз далече под него. По същество положението й с нищо не облекчаваше голата, макар да беше в обсега на аргументите, които в крайна сметка доведоха до постигането на съгласие за катеренето.

Заедно.

Беше отхвърлила предложението му да се катери сам.

Найла с три помощнички от Говорещите с риби, както и Гарун с трима от музейните свободни чакаха на пясъка в подножието на преградната стена, опасваща Сарийър.

Айдахо не мислеше за височината на стената. Единствената му мисъл сега беше къде трябва да сложи ръката или крака си. Да, мислеше също за тънкото и леко въже, навито около раменете му. Това въже беше равно на стенната височина. Измери го на земята, описвайки триъгълник върху пясъка, без да брои крачките си. Стената беше толкова висока, колкото дълго бе въжето. Всяка друга мисъл можеше само да размъти ума му.

Опипвайки за място, където да се хване, понякога без дори да го вижда, той напредваше нагоре по отвесното лице на стената. Е, не съвсем отвесно… Вятър, пясък и дори малко дъжд — силите на студа и топлината — го бяха разяждали повече от три хиляди години. Бе прекарал цял ден на пясъка в подножието, проучвайки внимателно стореното от Времето. Запечата в мисълта си предварително подготвени образци, включващи насочена надолу или настрани сянка, някой и друг тънко очертан контур, ронлива издутина и леко изпъкнали ръбове по скалната грамада.

Сгърчените му пръсти откриха остро извита пукнатина. Провери внимателно тежестта на тялото си на мястото, където бе стъпил. Беше стабилно. За миг отдъхна, притиснал лицето си към топлата скала, без да поглежда нито нагоре, нито надолу. Просто беше тук. Всичко се заключаваше в темпото. Не биваше да уморява много бързо раменете си. Тежестта трябваше да бъде разпределена равномерно между ръцете и краката. Пръстите сигурно щяха да пострадат, но щом костите и сухожилията продължаваха да държат, кожата беше без особено значение.

Отново припълзя нагоре. Къс от скалата се отчупи под китката му; прах и ситни отломъци се посипаха по дясната му буза, но той дори не ги почувства. Беше концентрирал цялото си внимание в държащата ръка, равномерното разпределение на тежестта върху краката и едва забележимите скални издатини. Приличаше на пеперуда, която не признава силата на гравитацията — тук място за пръстите на ръката, а там за палеца на крака, прилепнал понякога до скалната повърхност сякаш единствено с усилие на волята.

Девет импровизирани клина издуваха единия от джобовете му, но той се въздържаше да ги използва. Леко чукче висеше от пояса му на късо въже, чиито възли вече бяха влезли в паметта на пръстите.

Найла се оказа несговорчива. Не пожела да предаде лазестрела си. Но се подчини на пряката заповед на Сиона да ги придружи. Странна жена с не по-малко странно подчинение по избор…

— Заклевала ли си се да изпълняваш заповедите ми? — беше настойчивият въпрос на Сиона.

Неохотната реакция на Найла се изпари. По-късно Сиона бе казала:

— Винаги се вслушва в преките ми заповеди.

— В такъв случай може и да не се наложи да я убиваме — бе отвърнал Айдахо.

— По-скоро не бих правила и опит. Не знам дали имаш дори най-бегла представа за силата и бързината й.

Гарун, от Музея на свободните, който мечтаеше да стане „истински наиб по стария образец“, даде идеята за предстоящото катерене, като отговори на въпроса на Дънкан как ще пристигне Бог-Императора в Туоно.

— По същия начин, който е избрал при посещението си от времето на моя прадядо.

— По-точно? — веднага бе запитала Сиона.

Седяха на прашно сенчесто място пред дома за гости, скрити от следобедното слънце в деня, когато дойде съобщението, че господарят Лито ще се ожени тук. Помощниците и слугите на Гарун бяха наклякали в полукръг около прага, където седяха Сиона, Айдахо и Гарун. Две от Говорещите с риби бяха полегнали встрани. Всеки миг очакваха Найла.

Гарун посочи високата стена зад селото; слънчевата светлина позлатяваше ръба й в далечината.

— Царският път минава горе. Бог-Императора има специално устройство, с което плавно се спуска от високото.

— Вградено е в колата му — каза Айдахо.

— Суспенсори — кимна Сиона. — Виждала съм ги.

— Прадядо ми казваше, че голямата група е пристигнала по царския път. Бог-Императора се спуснал до селото ни със своето приспособление. Останалите са използвали въжета.

Айдахо изрече замислено:

— Въжета, значи.

— Защо са идвали? — попита Сиона.

— За да потвърдят, че Бог-Императора не е забравил своите свободни, както казваше и дядо ми. За тях е било голяма чест, ала все пак тя е несравнима със сватбата.

Айдахо се изправи, без да дочака края на неговия разказ. Оттук високата стена се виждаше съвсем ясно — от основата в пясъка до върха в слънчевата светлина. Той отиде с бърза крачка до ъгъла на дома за гости и излезе на централната улица. Там спря, обърна се и отново погледна към стената. Веднага разбра защо всички казваха, че е невъзможно да се изкачиш по нея. Упорито и съзнателно не искаше да мисли за височината й. Все едно дали беше петстотин или пет хиляди метра. Най-важното дойде след внимателния оглед — тесни напречни пукнатини, отчупвания, дори малък перваз на около двайсет метра от пясъка, както и друг такъв на две трети от пътя по лицето на скалата…

Знаеше, че една инстинктивна част от него — много стара част, на която можеше да се довери — се беше включила в работата, съизмервайки с дължината на тялото му местата, където едната, а после другата ръка щяха да намерят обекти за хващане. Да, точно с дължината на неговите ръце. Струваше му се, че вече се катери.

Гласът на Сиона се разнесе иззад лявото му рамо, докато той самият бе изцяло потънал в първоначалния оглед:

— Какво правиш?

Беше приближила безшумно и сега гледаше в същата посока.

— Мога да се покатеря по стената — рече Айдахо. — Ще взема леко въже, а после с него ще изтегля по-дебело. Така за останалите няма да бъде трудно да се изкачат.

Гарун се присъедини към тях навреме, за да чуе думите му.

— Дънкан Айдахо, защо ще се качваш по стената?

Сиона отговори вместо него, усмихвайки се на музейния свободен:

— За да поздрави Бог-Императора с дължимата тържественост. Каза го още преди появата на каквито и да е съмнения, без да има време лично да прецени всички препятствия, които по-късно намалиха първоначалната й увереност.

Все още обзет от въодушевление, Айдахо попита:

— Каква е широчината на царския път горе?

— Никога не съм го виждал — отвърна Гарун. — От чутото знам само, че е много широк. Голяма войскова част може да мине по него, строена в дълги редици. Освен това има мостове, места с открита гледка към реката и… Истинско чудо!

— Защо не си се изкачил догоре, за да го видиш със собствените си очи? — поинтересува се Айдахо.

Гарун не каза нищо, само сви рамене и посочи стената.

Появи се Найла и спорът за катеренето започна. Сега Дънкан мислеше именно за този спор. За пореден път го бяха учудили странните взаимоотношения между Найла и Сиона. Бяха като две конспираторки! И все пак не съвсем истински… Защото Сиона заповядваше, а Найла изпълняваше нейните заповеди. Но нали тъкмо Найла беше от Говорещите с риби, Приятелката, която бе получила доверието на Лито да извърши първоначалния оглед на новия гола. Сама бе казала, че от детските си години е служила в императорската гвардия. Каква сила имаше в нея! Беше странен, а и малко плашещ начинът, по който тя се прекланяше пред волята на Сиона. Сякаш се вслушваше в потайни гласове, които й казваха как да постъпи. И после изпълняваше.

Айдахо се пресегна, за да потърси поредното място за хващане. Пръстите му зашариха по скалата нагоре и надясно, напипвайки най-сетне невидима досега пукнатина, в която успяха да влязат. В паметта му се очерта линията, по която би следвало да се движи, но единствено тялото щеше да прецени дали да го направи. Левият крак намери място за пръстите си. Нагоре, още… Бавно и с постоянна проверка на тежестта. После лявата ръка… Този път не беше пукнатина, а перваз. Първо очите, а после и брадичката му се издигна над равнището на перваза, който бе забелязал още отдолу. Вдигна се на лакът, претърколи се и спря да почине; погледът му бе насочен само напред. Откри единствено пясъчен хоризонт, но видимостта бе ограничена поради лекия вятър, наситен с прах. Гледката му бе добре позната от някогашните дни на Дюн.

После обърна лице към стената, изправи се на колене, заопипва с две ръце нагоре и продължи изкачването. Стенната картина остана в паметта му така, както я беше видял при първия оглед. Достатъчно бе да затвори очи и схемата мигновено се появяваше пред него, подготвена предварително по начина, усвоен още от дете, когато се криеше от харконите, налитащи за роби. Върховете на пръстите му откриха пукнатина, в която проникнаха като клинове. И така, забивайки нокти, напредваше.

Докато го гледаше отдолу, Найла почувства в себе си нарастващо влечение към катерача. Разстоянието бе смалило Айдахо до дребна и самотна фигурка, залепена за стената. Не можеше да не знае колко самотен се чувства човек, изправен пред жизнено важни решения.

Бих желала да имам дете от него — помисли тя. — Дете от двама ни ще бъде силно и съобразително и ще може да му се разчита. Коя ли е причината Бог-Императора да иска дете от Сиона и от този мъж?

Беше се събудила преди съмване. Отиде до върха на една ниска дюна в края на селото, за да премисли предложението на Айдахо. Утрото се сипна зеленикаво-жълто с познатата виеща се завеса от прах в далечината; след него следваше стоманеносивият ден и мъчително гибелният безкрай на Сарийър. Тогава бе разбрала, че стоящите пред нея въпроси със сигурност са били възприети от Бог-Императора. Какво би могло да бъде скрито от Него? Нищо, дори смалената фигурка на Дънкан Айдахо, който с мъка търсеше път към края на небето.

Следейки катеренето му, сетивата на Найла сякаш блокираха, въвлечени във визуален трик, в който стената се опъна по хоризонтала. Айдахо се превърна в дете, пълзящо в насечена местност. Колко малък бе станал… И продължаваше да се смалява.

Една от помощничките й предложи чаша вода, която тя изпи. Водата върна стената в нормално положение.

Сиона приклекна на първия перваз и се наклони, за да погледне нагоре. Беше обещала на Айдахо: „Ако паднеш, ще опитам на свой ред.“

Найла оцени думите й като повече от странни. Защо и двамата се мъчеха да сторят невъзможното?

Айдахо така и не бе успял да разубеди Сиона.

Съдбата го иска — помисли Найла. — Такава е Божията воля.

Всъщност двете бяха едно и също нещо.

Покрай нея прелетя отчупено парче скала от мястото, където бе прилепнал катерачът. Повтаряше се вече няколко пъти. Найла проследи падащия камък. Мина много време, преди той да стигне до долу. Отскачаше отново и отново от повърхността на стената, сякаш демонстрирайки й нагледно, че очите не казват истината за гладкия отвее на скалното лице.

Или ще успее, или ще се провали. Каквото и да се случи, ще бъде волята Божия.

Въпреки всичко долавяше ударите на сърцето си. Кой знае защо, дръзкото деяние на Айдахо приличаше на сексуален акт. Но не само като пасивна еротика, защото внезапно се почувства обладана от необичайна сила. Наложи си многократно да повтаря на ум, че той не е за нея.

Определен е за Сиона. Ако оцелее.

А ако падне, Сиона ще го замести. Сиона или ще успее, или не. Внезапно си зададе нелепия въпрос дали би могла да изпита оргазъм, ако Айдахо стигне до върха. Беше вече много близо.

След като причини падането на парчето скала, голата трябваше да си поеме дълбоко дъх няколко пъти. Моментът никак не беше от приятните и се наложи да почака известно време, докато се съвземе, прилепнал към скалата с опора само в три точки. Сякаш водена от своя независима воля, свободната му ръка опипа още веднъж нагоре, изви със змиевидно движение покрай лошото място и откри сигурна пукнатина. Премести бавно тежестта на тялото си върху тази ръка. Бавно… Бавно… Лявото му коляно докосна вдлъбнатинка, където можеха да се задържат пръстите на краката. Вдигна единия до мястото и го опита. Паметта му напомни, че върхът е близо, ала той веднага изключи гласа й. Остана само катеренето и мисълта, че Лито пристига утре.

Лито и Хви.

И затова не биваше да мисли. Но нямаше как да му се противопостави: Върхът… Хви… Лито… Утре…

Всяка мисъл засилваше отчаянието му, принуждавайки го да търси спомени от детските си катерения. Колкото повече насилваше съзнанието си, толкова по-пълно блокираха мускулите и сетивата. Принуди се да спре и да почива; дишаше дълбоко, опитвайки с всички сили да се съсредоточи, за да се върне по естествен начин към миналото си:.

Но онези дни естествени ли бяха?

Мисловната му дейност зацикли тотално. Чувстваше външни намеси и смущения, някаква крайна развръзка… Фаталността на нещо, което е можело да се случи, но никога вече няма да бъде…

Лито пристигаше тук утре. Кой знае защо тази мисъл го накара да почувства как по лицето му тече пот на мястото, където бузата се притискаше о скалата.

Лито.

Ще те победя, Лито. Ще го направя заради себе си, а не за Хви. Ще те победя заради мен самия.

Усети как постепенно се пречиства. Беше същото, което почувства през нощта, когато се подготвяше мислено за днешното катерене. Сиона разбра, че той не може да заспи. Започна да му говори, описвайки с най-малки подробности отчаяния си бяг през Забранената Гора и клетвата, изречена на брега на реката.

— А сега дадох обет да стана командир на неговите Говорещи с риби — добави. — Ще го изпълня, но вярвам, че няма да стане така, както го иска той.

— Какво иска?

— Има множество мотиви, не успявам да видя всичките. Би ли могъл някой да го разбере? Но за себе си знам, че няма да му простя.

Припомненият случай върна Айдахо към усещането, че бузата му е опряна о каменната стена. Лекият вятър изсушаваше потта и той усети, че зъзне. Но вече бе намерил необходимото средоточие.

Никога да не прости.

Почувства духовете на всички свои подобия — голите, погинали по време на службата си при Лито. Трябваше ли да повярва на Сиона и нейните подозрения? Да. Лито можеше да убива с тялото си, както и със собствените си ръце. Преразказаните от дъщерята на Монео слухове звучаха правдоподобно. А тя също беше от атреидите. Докато Лито се бе превърнал в друго — нито Атреидски, нито дори човешко същество… Беше станал не толкова живо създание, колкото жесток природен феномен, неразбираем и непроницаем с целия си опит, скрит на недостижимо място у него. И Сиона бе събрала смелост да му се противопостави. Истинските атреиди просто се отвръщаха.

Също като мен.

Нищо повече от жесток природен феномен. Също като стената.

Дясната му ръка опипа нагоре и стигна до остро скосен перваз. Тъй като не откри нищо над него, опита се да си припомни някоя по-широка, пукнатина на същото място в мисловната си схема. Не си позволяваше да повярва, че е стигнал до края… Не още. Острият ръб се впи в пръстите му, когато прехвърли върху тях цялата тежест на тялото си. Изнесе и лявата си ръка до същото място, намери опорна точка и бавно се изтегли нагоре. Очите му стигнаха до равнището на ръцете. Загледа се към някаква почти равна площадка, простряла се напред към синьото небе… По повърхността, където се бяха впили пръстите му, имаше стари пукнатини — рожба на атмосферните промени. Една по една, той приплъзна длани, следвайки ги… После привлече по повърхността гръдния си кош, корема, бедрата… Претърколи се и започна да пълзи, докато отвесът на стената остана далеч зад него. Едва тогава се изправи и повярва в онова, което му говореха сетивата.

Краят. Стигна до него без клинове и чукче.

Дочу слаб звук. Дали не го поздравяваха?

Върна се към ръба и погледна надолу; помаха им, защото наистина го поздравяваха. После се обърна и закрачи енергично към средата на пътното платно, давайки възможност на повишеното си настроение да успокои треперенето на мускулите и облекчи болката в раменете. Бавно се завъртя в кръг, оглеждайки достигнатия връх, след което най-после се върна към схемата-модел, заложена в паметта му, за да пресметне изкачената височина.

Деветстотин метра, най-малко деветстотин…

Платното на царския път привлече вниманието му. Не беше като онова към Онн, а много по-широко — поне половин километър… Равно и без никакви повреди; сивата му лента стигаше до около сто метра преди ръба на стената от двете й страни. Каменни стълбове с човешки бой го маркираха в краищата, разположени като часовои по цялата дължина в очакване на Лито.

Той отиде до другата страна на стената срещу Сарийър и погледна надолу. Много далече в дълбокото зелената лента на реката се блъскаше и разбиваше в пръски пяна срещу скалите на опорната стена. Обърна се надясно. Лито щеше да дойде оттам. Пътят и стената завиваха леко, като кривата започваше на около триста метра от мястото, където сега стоеше. Върна се на платното и тръгна досами края, следвайки траекторията на 8-образния завой, след който пътят постепенно се стесняваше, спускайки се плавно надолу. Спря и се загледа в картината, която малко по малко се оформяше и избистряше пред него.

На около три километра след лекото спускане пътното платно рязко се стесняваше, за да пресече речния пролом по мост, носещата конструкция, на който с привидно неестествената си плетеница имаше вид на нещо почти нереално и прилично на странна детска играчка. Айдахо си спомни за подобно съоръжение по пътя за Онн и особеното усещане за сигурност, което бе изпитал под нозете си, когато стъпи на него. Разчиташе на своята памет, мислейки за мостовете така, както бе длъжен да мисли един военачалник — като места за преминаване и засади.

Минавайки вляво, той погледна напред и надолу към другата висока стена при далечната анкърна връзка от плетеницата на носещата конструкция. Там пътят продължаваше, извивайки полека, докато се превърне в тънка линия, поела право на север. А тук имаше две стени с реката между тях. Плъзгаше се в изкуствената пропаст, създадена от човека; идващата от нея влага попадаше в канала и също тръгваше на север, шибана от силното течение на вятъра, а самата река поемаше в южна посока.

После Айдахо забрави за нея. Тя беше на мястото си и щеше да бъде там и през утрешния ден. Насочи вниманието си към моста, доверявайки се на военната си подготовка. Дори леко кимна на самия себе си, преди да поеме по обратния път, сваляйки ходом въжето от раменете.

Оргазмът разтърси Найла едва когато тя видя края му, спускащ се като змия надолу.