Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (44)

„Нужни бяха почти хиляда години, преди прахът на старата планета-пустиня Дюн да се спусне от атмосферата и да се смеси с почвата и водата. Вятърът, наричан «носещ пясъка» не беше се появявал вече две хиляди и петстотин години. Двайсет милиарда тона прах и пясък биваха пренасяни от него само при една от онези ужасни бури. Тогава небето често сребрееше. Свободните казваха: «Пустинята е хирург, орязващ кожата, за да се види останалото под нея.» Планетата и хората действително са като наредени на пластове. Можете да ги видите. Моята Сарийър е слаб отглас от онова, което беше някога. Днес аз съм длъжен да бъда носещия пясъка.“

Откраднатите Дневници

— Изпратил си ги в Туоно, без да ми кажеш и дума. Много ме изненадваш, Монео! От дълго време не си бил толкова самонадеян.

Икономът бе застанал на десетина крачки от Лито в сумрачния център на криптата; главата му беше наведена, а той с максимални усилия се стараеше да не трепери, защото добре знаеше, че Бог-Императора щеше да го забележи и изтълкува не в негова полза. Беше почти полунощ. Лито дълго време бе държал своя майордом в очакване.

— Моля се да не съм обидил господаря си — каза Монео.

— По-скоро ме забавляваш, но не се окуражавай особено много. Напоследък не правя разлика между комичното и тъжното.

— Прости ми, господарю — прошепна икономът.

— Каква прошка искаш? Всеки път ли ще чакаш оценка и присъда? Не може ли твоят свят просто да бъде!

Монео вдигна поглед към страшното закачулено лице. Той е едновременно кораб и буря. Залезът съществува сам в себе си. Почувства, че е застанал пред прага на разтърсващи откровения. Очите на Бог-Императора буквално го пронизваха, изгаряха и предизвикваха.

— Господарю, какво искаш да направя?

— Да вярваш на себе си.

С усещането, че нещо в него може да се взриви, Монео каза:

— Следователно фактът, че не потърсих твоето мнение…

— Човече, колко много говорят думите ти! Дребните души, склонни да властват над останалите, най-напред правят необходимото, за да разрушат увереността им в тях самите.

Изреченото срази майордома. В него се долавяше както присъда, така и изповед. Чувстваше, че се е вкопчил в нещо страшно, но и безкрайно желано, което постепенно изчезваше. Потърси думи, за да го извика обратно, но в главата си сякаш нямаше такива. Може би, ако попита Бог-Императора…

— Господарю, не би ли пожелал да ми кажеш какво мислиш за…

— При среща мислите ми изчезват!

Лито се вгледа внимателно в иконома си. Колко странни бяха очите му, разположени над орловия атреидски нос — очи на бял стих върху лице на метроном. Не чуваше ли той пулсиращия ритъм: Малки идва! Малки идва! Малки идва!

Изведнъж Монео изпита потребност да вие от мъка. Почувстваното досега изчезна! Вдигна ръцете си до устата.

— Вселената ти е пясъчен часовник с две измерения — обвини го Лито. — Защо правиш опити да спреш пясъка?

Икономът свали ръцете си и въздъхна. После попита:

— Господарю, искаш ли да научиш нещо за сватбените приготовления?

— Не ставай досаден! Къде е Хви?

— Говорещите с риби я подготвят за…

— Взе ли нейното мнение за приготовленията?

— Да, господарю.

— Одобрява ли ги?

— Да, господарю, но ме укори, че държа само за количеството на активност, а не за нейното качество.

— Ех, Монео, не е ли чудесно казано? Тя забелязва ли неспокойството на Говорещите с риби?

— Мисля, че да, господарю.

— Самата идея за моята сватба ги смущава.

— Господарю, ето защо отпратих Дънкан.

— Разбира се, но и Сиона с него, та да…

— Господарю, знам за изпитанието…

— Тя почувства Златната Пътека със същата сила, с която я видя и ти, Монео.

— Е, господарю, тогава защо да се боя за нея?

— Защото поставяш разума над всичко останало.

— Според мен разумът не е причина за страх от моя страна!

Лито се усмихна. Приличаше на игра с въздушно зарче в чаша без дъно. Чувствата на Монео представляваха великолепно представление, изпълнявано на твърде тясна сцена. И колко близо се движеше той до външния й край, без да го забелязва!

— Защо настояваш за късчета от целостта? — попита Лито. — Когато гледаш в спектъра, някой цвят харесва ли ти повече от другите?

— Не те разбирам, господарю!

Лито затвори очи, спомнил си безбройните случаи, когато бе слушал същия вик-оплакване. Лицата се сливаха в безкрайна лента от комбинации. Вдигна клепачи, за да ги изтрие.

— Монео, докато има поне едно човешко същество, което ги вижда, цветовете няма да погинат от линейна mortis^[1], дори след твоята смърт.

— Господарю, какво искаш да опишеш с този пример?

— Целостта, безкрайното, Златната Пътека.

— Но ти виждаш неща, господарю, които за нас са невидими!

— Защото отказвате да ги съзрете!

Икономът отпусна брадичката си към гърдите и каза:

— Знам, че еволюцията те е отпратила много по-напред от всички нас, господарю. Поради същата причина те боготворим и…

— Върви по дяволите, Монео!

Мъжът отметна назад главата си и се взря със страх в очите на Бог-Императора.

— Цивилизациите се сриват, когато мощта им излезе извън границите на техните религии! Защо не можеш да го схванеш? Хви го направи.

— Защото тя е иксианка, господарю. Може би…

— Тя е и Говореща с риби. От самото си раждане е била подготвяна да ми служи. Не! — Лито вдигна едната си малка ръка, за да не позволи на Монео да възрази. — Говорещите с риби се безпокоят, понеже ги наричам свои невести, а сега виждат чужденка, непосветена в Сайънок, която обаче го възприема и осмисля по-добре от тях.

— Как е възможно, господарю! Твоите Говорещи…

— Какви ги дрънкаш? В един момент всеки от нас осъзнава кой е и какво се очаква от него.

Монео отвори уста, но я затвори, без да каже нищо.

— И малките деца го разбират — рече Лито. — Но след като възрастните объркат представите им, скриват го дори от себе си. Монео! Открий се.

— Не мога, господарю! — Думите с мъка се откъснаха от устата на иконома. — Нямам нито твоята сила, нито познанията ти за…

— Достатъчно!

Другият млъкна. Тялото му обаче продължи да трепери. Тогава Лито заговори с успокояващ глас:

— Добре, Монео. С твърде много неща съм те натоварил и изтощението ти е разбираемо.

Треперещият майордом постепенно започна да се овладява. Поемаше въздух с дълбоки, жадни глътки.

— В сватбата ми по ритуала на свободните — каза Лито — ще има известна промяна. Няма да ползваме водните халки(*) на сестра ми Ганима. Вместо тях ще вземем тези на майка ми.

— На лейди Чани? Къде са нейните халки, господарю?

Лито изви масивното си тяло, полегнало върху колата, и посочи мястото на сливане на две от подобните на пещери дълги спици на колелото на криптата откъм лявата му страна, където на слабата светлина се виждаха очертанията на най-ранните погребални ниши на атреидите на Аракис.

— В гроба й, в първата ниша. Монео, ще вземеш халките и ще ги донесеш на церемонията.

Икономът се вгледа в сумрачната далечина на криптата и колебливо подхвана:

— Господарю… а не е ли оскверняване на…

— Забравяш кои са живите в мен! — Бог-Императора заговори с гласа на Чани: — Мога да правя каквото искам с водните си жетони!

Монео отново се разтрепери.

— Да, господарю. Ще ги донеса в селото Табур, когато…

— Защо в Табур? — попита Лито с обичайния си глас. — Взех друго решение. Ще се оженим в Туоно!