Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (37)

„За мен споменът има едновременно любопитно и странно значение надявах се то да бъде споделено и от други. Не престава да ме удивява фактът, че хората се крият от спомените, останали от техните предшественици, издигайки масивни митологични прегради. О, не, аз не очаквам от тях да дебнат за непосредствената заплаха на неотложността във всеки житейски миг, който трябва да остане като опит в мене. Разбирам, че те може и да не желаят да се окажат затънали в кашата на незначителни подробности, свързани с техните предшественици. Имате право да се боите, че непресекващите, живите мигове от живота ви могат да бъдат овладени от други. И все пак, смисълът е скрит именно в тези спомени. Ние носим напред вълната на всичко, оставено ни в наследство — всички надежди, радости и скърби, всички мигове на ликуване и агонии от миналото ни. Нито един от тия спомени не изгубва напълно значението и влиянието си, докато някъде все още има човешки род.

Отвсякъде сме заобиколени от светлия безкрай, от Златната Пътека на безконечното, на което можем да вречем с обет нашата слаба, но вдъхновена преданост.“

Откраднатите Дневници

— Монео, извиках те във връзка с чутото от моите гвардейки — каза Лито.

Намираха се посред мрака на криптата, където биваха взимани някои от най-болезнените решения за действие от страна — на Бог-Императора, както икономът много добре си спомняше. Ти вече знаеше за какво става дума.

През целия следобед бе очаквал повикването, а когато то дойде малко след вечерята, мигновено се усети без опора в устремната вълна на страха.

— Господарю, за… Дънкан ли се отнася?

— За Дънкан, разбира се!

— Чух, че поведението му…

— Не става ли дума за поведение, граничещо с края?

Майордомът сведе глава:

— Ти ще кажеш, господарю.

— За колко време тлейлаксианците могат да ни снабдят със следващия гола?

— Господарю, споменаха, че имали трудности. Възможно е да отнеме и две години.

— А знаеш ли какво ми казаха гвардейките?

Монео затаи дъх. Ако Бог-Императора бе научил за последните… Не! Дори Говорещите с риби бяха поразени от преднамереното предизвикателство. Стига да не беше командирът им Дънкан Айдахо, амазонките сами щяха да поемат отговорността за незабавното му премахване.

— Е, Монео?

— Господарю, научих, че е викал група току-що мобилизирани гвардейки и ги е разпитвал за произхода им. Къде са родени. Какви са родителите им. Как е преминало тяхното детство. И…

— И отговорите сигурно не са му харесали.

— Изплашил ги е, господарю. Продължава да настоява.

— Да, сякаш повторението може да разкрие истината.

Икономът си позволи да се надява, че единствено казаното дотук е причина за безпокойството на Бог-Императора и попита:

— Господарю, защо Дънкановците винаги постъпват по такъв начин?

— Причината е в по-раншната им подготовка при атреидите.

— Но откъде идва разликата в сравнение с…

— Атреидите са прекарвали живота си в служба на управляваните от тях хора. Оценката на управлението им можела да се намери в качеството на живот на техните поданици. Ето защо Дънкановците винаги са искали да знаят как живеят хората.

— Господарю, той нощува в едно село. Бил е и в някои градове. Видял е…

— Не, Монео. Всичко зависи от начина, по който се тълкуват резултатите. Видяното не струва нищо без правилна оценка.

— Забелязал съм, че умее да преценява нещата.

— Всички го правим, но Дънкановците се отличават със склонността си да вярват, че светът е заложник по моя воля. И още, че никога няма да сторя зло в името на правдата.

— Затуй ли казва, че ти…

— Събитията зависят от това, което аз казвам. От това, което определят всички атреиди в мен. Опитите да направиш нещо няма да просъществуват, ако…

— Господарю! Ти никога не постъпваш неправилно!

— Ех, бедни ми Монео. Не можеш да прозреш, че тъкмо аз създадох средство за пренасяне на неправдата.

Икономът не отговори. Осъзнаваше, че поради разсеяност не бе забелязал скритото зад привидния стремеж към добронамереност и благодушие у Бог-Императора. Но сега долавяше промените, протичащи в огромното му тяло. А при тази близост… Той огледа централното помещение на криптата, припомняйки си множеството смъртни случаи, станали тук и спотаени на същото място за вечно съхранение.

Дали не е дошъл моят ред?

Лито изрече замислено:

— Не може да се успее с взимане на заложници. Защото заложничеството е форма на поробване. Никоя категория хора не трябва да бъде собственик на друга категория хора. Вселената не ще го допусне.

Думите оставаха в едва действащото съзнание на Монео; белязано сякаш с обратен знак на буботещата трансформация, която той долавяше да протича в своя господар.

Червея пристига!

Отново огледа подземното помещение. Мястото беше много по-неподходящо в сравнение с проветривото орлово гнездо! Святото убежище бе твърде далеч.

— Е, Монео, имаш ли какво да ми кажеш? — запита Бог-Императора.

Той се осмели да пошепне:

— Думите на господаря осветляват моя път.

— Така ли? Май никак не си просветлен!

Почувства отчаяние, когато отвърна:

— Нали служа на моя господар!

— Искаш да кажеш, че служиш на Бога, тъй ли?

— Да, господарю.

— Монео, кой сътвори религията ти?

— Ти, господарю.

— Ето един смислен отговор.

— Благодаря ти, господарю.

— Не ми благодари. По-добре ми кажи според теб кои религиозни институции оцеляват?

Икономът отстъпи четири крачки гърбом.

— Остани на мястото си! — заповяда Лито.

Треперещ с цялото си тяло, Монео поклати глава, сякаш бе внезапно онемял. Най-сетне му беше зададен въпрос, за който не намираше отговор. А липсата на отговор щеше да ускори смъртта му. Той я зачака с наведена глава.

— Тогава аз ще ти кажа, бедни ми служителю — рече Лито.

Все още се осмеляваше да се надява! Вдигна поглед към Бог-Императора и забеляза, че очите му не са оцъклени… Ръцете му не трепереха. Може би Червея и този път нямаше да дойде?

— Религиозните институции увековечават много силна взаимна връзка между господаря и слугата — каза Лито. — Те създават арена, привличаща горделивци, жадни за власт и с всичките им късогледи предразсъдъци!

На Монео не му оставаше нищо друго, освен да кимне в знак на съгласие. Не потрепнаха ли ръцете на Бог-Императора? Страшното му лице не се ли скри още повече в качулката?

— Дънкановците са жадни за потайни откровения на тема безчестие и непрекъснато ги търсят — продължи Лито. — Те се отличават с прекомерно състрадание към ближните си и с прекалено тесни граници по отношение на приятелството.

Майордомът бе разглеждал внимателно холограми на някогашните пясъчни червеи от времето на Дюн с гигантските им усти, пълни със зъби-кристални ножове и бушуващ огън. Забеляза подутините на все още скритите пръстени по тръбообразното тяло на Лито. Не бяха ли те сега по-изпъкнали? Дали под закачуленото лице нямаше да се появи нова уста?

— Дънкановците много добре знаят — каза Бог-Императора, — че умишлено пренебрегнах съвета на Мохамед и Мойсей. Даже и ти знаеш това, Монео!

Прозвуча като обвинение, каквото и беше. Той понечи да кимне за потвърждение, но размисли и завъртя широко главата си вляво и вдясно. Питаше се дали не трябва да поднови опита да се оттегли. Защото отлично знаеше, че разговорите и лекциите със сегашната посока не продължаваха прекалено дълго, без да приближи Червея.

— Какво, предупреждение-съвет ли? — попита Лито с подигравателна игривост в гласа си.

Икономът си позволи бегло свиване на раменете. Изведнъж гласът на Бог-Императора изпълни стаята с боботещия баритон на много стар повик, дошъл през вековете:

— Вие сте служители Божии, а не слуги на слугите!

Монео зачупи ръце и извика:

— Аз служа на теб, господарю!

— Монео, Монео — сякаш въздъхна Лито с нисък плътен глас, — дори цял куп неверни неща не могат да вдъхнат живот на нещо вярно. А се разбира, че е вярно, защото се запазва.

Не му оставаше друго, освен да продължава да чака — треперещ и мълчалив.

— Бях определил Хви да легне с тебе, Монео — рече Лито. — Сега вече е твърде късно.

Трябваше да мине малко време, преди думите му да проникнат в съзнанието на иконома. Той долови, че смисълът им е извън всякакъв познат контекст.

Хви ли? Коя беше Хви? О, да — предстоящата иксианска невяста на Бог-Императора. Да легне… С мен? Поклати недоверчиво глава. Лито заговори отново с безкрайна тъга в гласа си:

— И ти ще си отидеш по своя ред. Всичките ти дела ли ще потънат в прах?

Неизрекъл още думите си, без никакво предупреждение, тялото му се изопна и претърколи от колата. Всичко стана с бясна скорост и животинска жажда за насилие; след миг той се озова само на няколко сантиметра от майордома, който изпищя и хукна през криптата.

— Монео!

Викът на Лито го настигна на входа на подемника.

— Изпитанието, Монео! Утре ще подложа Сиона на изпитанието!