Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (35)

„Моделът на монархиите и на подобни на тях системи съдържа в себе си идея, която е ценна за всички политически форми на управление. Събраните в мен спомени ми дават увереност, че управляващите и правителствата, независимо от своя вид, могат да се възползват от посланието, скрито в тази идея. Управляващите са полезни за управляваните само докато присъщият им стремеж за установяване на тирания бъдат ограничавани. Монархиите имат някои добри черти в допълнение към звездните им достойнства и качества. Те могат да ограничават обхвата и паразитния характер на бюрократичния апарат. Могат да взимат бързи решения, когато се налага. Отговарят на една стара човешка потребност за родителска (племенна, феодална) йерархия, в която всеки знае мястото си. Добре е за всеки от вас, дори ако това място е временно. Унизително е да бъдете поставени някъде против волята си. Ето защо преподавам уроци за тиранията по възможно най-добрия начин — с помощта на примера. Дори и да четете настоящите редове след цяла вечност, моята тирания не ще бъде забравена. Осигурил съм го със Златната Пътека. След като вече се запознахте с посланието ми, надявам се да бъдете безкрайно внимателни за правомощията, които делегирате на кръга от управляващи, независимо от ранга им.“

Откраднатите Дневници

Лито търпеливо и внимателно подготви първата си неофициална среща къс Сиона след нейното изгнание през детските години в училищата на Говорещите с риби в Празничния град. Каза на Монео, че ще я види в малката Цитадела — удобно разположена кула, съградена от него в централната част на Сарийър. Мястото беше подбрано така, че даваше свобода за наблюдения както към старото и новото, така и към междинните участъци. Нямаше пътища до него. Посетителите пристигаха с топтери, а Лито се озоваваше там по необясним за другите начин, сякаш беше магьосник.

В ранните години на своето владичество той бе издълбал с иксианска машина и със собствените си ръце таен тунел под Сарийър до кулата; никой не знаеше за него. По онова време няколко пясъчни червея все още бродеха на свобода из пустинята. Беше облицовал тунела с масивни стени от разтопен кварц и вградил безброй шупли с отблъскваща червеите вода във външните слоеве. Тунелът беше разчетен за максималния растеж на тялото му и съобразен с габаритите на Царската кола, която тогава още бе само плод на въображението му.

В часовете преди зазоряване на деня, определен за срещата със Сиона, Лито се спусна в подземието и нареди на стражата никой да не го безпокои. Колата го пренесе бързо по един от тъмните радиални канали на криптата; там той отвори секретна врата и след около час се появи в малката Цитадела.

Едно от любимите му удоволствия беше да излиза сам из пясъка. Без колата. Единствено с предчервейната форма на тялото си, даваща му възможност да се движи. Прекрасният контакт с песъчинките доставяше същинско чувствено наслаждение. И този път топлината от преминаването му през дюните в първата светлина на деня се превърна в облак пара, принудил го да не спира да се движи. Позволи си да го стори едва след като намери относително суха падина на около пет километра по-нататък. Легна в центъра на неприятно влажното от росата място, като разположи тялото си извън сянката на кулата, простираща се в източна посока през дюните.

Гледана от разстояние, високата три хиляди метра кула приличаше на фантастична игла, пробила небето. Единствено вдъхновената смесица от нарежданията на Бог-Императора и иксианското въображение бе превърнала проекта на конструкцията в реалност. С диаметъра си от сто и петдесет метра кулата беше стъпила върху фундамент, потънал в пясъка точно толкова, колкото бе нейната височина. Магията на металопластовата материя и свръхлеките сплави я поддържаха гъвкава срещу вятъра и устойчива на механично износване от разяждащия пясък, носен от бурите.

Лито обичаше мястото толкова много, че дори си бе направил график на посещенията, подготвяйки дълъг списък от лични правила, подлежащи на изпълнение. Всъщност правилата представляваха тъй наречената Голяма Потребност.

Когато оставаше легнал тук, той можеше да свали товара на Златната Пътека от плещите си в продължение на няколко дълги мига. Монео, добрият Монео, на когото безусловно разчиташе, щеше да се погрижи Сиона да пристигне бързо и точно след падането на нощта. Значи разполагаше с цял един ден, за да се отпусне и да мисли, да залъгва себе си, преструвайки се, че няма никакви грижи, да пие от питателната суровост на пясъка в нещо като полуда, на която никога не би могъл да се наслади в Онн или в Цитаделата. По тези места му се налагаше да се самоограничава единствено в желанието да се зарие в пясъка по време на кратките преходи, при които изобилстваха скрити дупки; вниманието му, подсилено от способността да предвижда, го предпазваше от срещи с огромни шупли-джобове, пълни с вода. И, въпреки всичко, само тук можеше да се носи нашир и надлъж по пясъка, да се гмурка в него и да се храни, усещайки се все по-силен.

Песъчинките хрущяха при змиевидните движения на тялото му, доставящи някакво чисто животинско удоволствие. Чувстваше как червеят в него се връща, доловил като токови удари посланията, изпращани от нова страховита сила.

Слънцето вече се бе изкачило доста над хоризонта, белязало със златна линия кулата по видимата част от дължината й. Във въздуха се носеше острият мирис на прах и отдалечени бодливи храсти, реагирали на утринната роса. Тръгна предпазливо, а след това и по-бързо, описвайки широк кръг около кулата, без да спира да мисли за Сиона.

Нямаше време за отлагане. Тя трябваше да бъде подложена на изпитанието. Монео го знаеше толкова добре, колкото и Лито.

Онази сутрин икономът му бе казал:

— Господарю, цялата е задъхана от жажда за насилие.

— Започва да привиква към действието на адреналина — поясни той. — Дойде времето на гъшата кожа.

— Каква кожа, господарю?

— Отдавнашен израз. Означава, че трябва да бъде подложена на пълно лишаване. Да премине през шока на потребността.

— Аа-а. Разбирам.

Лито внезапно си даде сметка, че Монео наистина е разбрал. Защото и той някога бе преминал през стадия на настръхналата кожа.

— По принцип младите са неспособни да взимат твърди решения, освен, ако те не са обвързани с незабавно прилагане на насилие и последващ остър приток на адреналин — бе добавил Лито.

Монео запази мълчание, потопен в размисъл и спомени, и после изрече:

— Опасността е много голяма.

— Както и насилието, което съзираш в Сиона. Дори възрастни хора могат да привикнат към него, а младите му се отдават изцяло.

Докато правеше кръгове около своята кула в разгарящата се светлика на деня и се наслаждаваше на постепенно съхнещия пясък, той продължи да мисли над този разговор. Намали скоростта на движението си. Духащият отзад вятър донесе до все още човешките ноздри мириса на отделения кислород и острия аромат на прегорял пясък. Вдъхна дълбоко, повишавайки степента, на която функционираше съзнанието му.

Този ден за подготовка поставяше многостранна цел. Очакваше наближаващия сблъсък така, както някогашен бикоборец би пресявал в главата си първото впечатление от рогатия противник. Сиона разполагаше със собствен вариант на рога, въпреки увереността на баща й, че тя няма да дойде на срещата въоръжена. Но Лито искаше да бъде сигурен, че познава всяка нейна силна и слаба страна. Освен това трябваше да създаде специфични уязвими места навсякъде, където бе възможно. Щеше да бъде подготвена за изпитанието, когато духовната й мощ се притъпи с помощта на добре разположени остри зъбци и шипове.

Малко след пладне той се върна в кулата, задоволил същността на червея в себе си; припълзя обратно върху Царската кола и се покачи с помощта на суспенсорното устройство на самия връх, където входният портал се отваряше единствено по негова команда. През останалата част от деня лежа в проветривото помещение, отдаден на размисъл и претегляне на варианти.

Пърхащите крила на орнитоптера изшумоляха във въздуха едновременно с падането на вечерта, известявайки пристигането на иконома.

Верният Монео.

По сигнал на Бог-Императора в края на орловото му гнездо се появи малка площадка. Топтерът се плъзна към нея и крилата му се отпуснаха. Лито гледаше напрегнато в сгъстяващия се мрак. Показа се Сиона и почти се втурна към отвора, явно уплашена от височината. Беше облечена в бяла роба върху черния униформен костюм без отличителни знаци. Озърна се крадешком, когато спря достатъчно навътре, след което съсредоточи цялото си внимание върху Бог-Императора, очакващ я в колата си в центъра на площадката. Топтерът се издигна и отфуча в тъмнината. Лито не прибра орловото си гнездо и остави портала отворен.

— От другата страна на кулата има балкон — каза той. — Ще отидем там.

— Защо?

Гласът й бе пълен с твърде зле прикрито подозрение.

— Казвали са ми, че тук е студено — отвърна Лито. — Освен това чувствам по бузите си хлад, когато се обърна срещу вечерния бриз.

Любопитството сякаш я приближи към него. Той затвори портала зад гърба й.

— Нощната гледка от балкона е приказна.

— Защо сме тук?

— Защото на това място никой не може да ни подслушва.

Обърна колата си и мълчаливо я изведе на балкона. Слабото скрито осветление на орловото гнездо все пак й даваше възможност да следи движението му. Чу как тя го последва.

Балконът представляваше полукръг откъм югоизточната дъга на кулата с тънък като дантела парапет на височината на гърдите. Сиона се доближи до парапета и огледа откритото пространство.

Лито почувства как тя очаква с готовност предстоящото. Тук щеше да бъде казано нещо, предназначено само за нея. Каквото и да бе то, трябваше да го изслуша и да отговори, черпейки от кладенеца на личните си подбуди и разбирания. Той погледна над главата й към края на Сарийър, където съградената от човек гранична стена изглеждаше като тънка линия, едва видима на светлината на Първата Луна, издигаща се над хоризонта. Силното му зрение различи в далечината шествие, тръгнало от Онн — редица неясни отблясъци на теглени от животни коли, които се движеха по главния път към Табур.

Извика в паметта си селото, сгушено сред избуялата растителност във влажния район откъм вътрешната основа на стената. Свободните от Музея отглеждаха финикови палми, житни растения и дори бостани по тези места. Не беше като едно време, когато всяко населено кътче, колкото и малка да беше купчинката му хилава растителност, подхранвана от резервоар и ветрокапан(*), изглеждаше като буйно растяща градина в сравнение с пустинята. Селото Табур беше воден рай, сравнено със Сийч Табър. Всички там знаеха, че отвъд граничната стена на Сарийър река Айдахо се носеше на юг по дълга права линия, осребрена сега от лунната светлина. Музейните свободни не можеха да се покатерят по стръмното вътрешно лице на стената, но бяха спокойни, че водата е където трябва. Почвата също я усещаше. Когато някой жител на Табур поставеше ухото си на земната твърд, тя му заговаряше с гласа на далечни бързеи.

Лито помисли, че по дигата сега има накацали нощни птици — създания, които в друг свят щяха да живеят на слънчева светлина. Но Дюн бе извършила еволюционната си магия и те продължаваха да черпят от благоволението на Сарийър. Той бе виждал как птиците очертават неясните си сенки по водата, когато пият от нея, а реката отнася едва видимите вълнички, причинени от тях.

Макар и на голямо разстояние, чувстваше мощта на далечната река; нещо властно в спомените му се отдалечаваше от него, също като течението, носещо се на юг към фермите и гората.

Водата продължаваше пътя си през заоблени хълми, покрай границите на обилната растителност, превзела цялата пустиня на Дюн с изключение на последното й убежище, наречено Сарийър — светилище на отминалото.

Припомни си тътена на иксианските машини в напъна им да осеят пейзажа с водни пътища. Сякаш бе неотдавна — преди малко повече от три хиляди години.

Сиона нетърпеливо се размърда и се обърна към него, но той не каза нищо, пренесъл вниманието си другаде. Бледо кехлибарено сияние се появи на хоризонта — отражение на светлините на някой град върху далечни облаци. Съдейки по посоката и разстоянието, Лито веднага разбра, че градът е Уолпорт, пренесен в по-топлия климат на юга от някогашната суровост на студената, ниско полегнала северна светлина. Блясъкът на града беше като прозорец в миналото. Почувства как лъчът светлина го удря право в гърдите и пронизва дебелата люспеста ципа, заменила човешката му кожа.

Уязвим съм — помисли той.

Въпреки всичко знаеше, че е господарят на това място. Както планетата бе неговият господар.

Аз съм част от нея.

Хранеше се, поглъщайки почвата, като изхвърляше само водата. Функцията на устата и белите му дробове бе сведена до поддържането на привидно човекоподобие. И до възможността да разговаря.

Лито погледна към обърналата му гръб Сиона:

— Обичам да говоря и много се боя от деня, когато вече не ще мога да го правя.

С известна плахост тя се извърна и го загледа на лунната светлина; отвращението й беше съвсем ясно доловимо.

— Съгласен съм, че много човешки очи ме виждат като чудовище — каза той.

— Защо съм тук?

Директно на въпроса! Твърдо заявяваше, че не би се отклонила. Помисли, че повечето атреиди са постъпвали по същия начин. Следейки отблизо тяхното целенасочено размножаване, той се надяваше да запази тази им характерна черта, говореща за силно вътрешно усещане за идентичност.

— Искам да разбера какво е сторило времето с теб — каза Лито.

— Защо те интересува?

Следа от страх в гласа й — помисли той. — Смята, че я провокирам, за да науча нещо за хилавия й метеж и имената на оцелелите съзаклятници.

Понеже не отговори, тя попита:

— И мен ли имаш намерение да убиеш, както уби приятелите ми?

Значи, чула е за битката при посолството. И предполага, че знам всичко за размирните й дела. Монео я е подучвал, дявол да го вземе! Е, добре… На негово място навярно щях да сторя същото.

— Наистина ли си бог? — запита тя. — Не разбирам защо баща ми го вярва.

Все още се съмнява. Значи има къде да се лавира.

— И дефинициите се променят — каза той. — За Монео съм бог… Което също е истина.

— Някога си бил човек.

Изблиците на интелектуална пъргавина у нея започваха да му се нравят. Притежаваше стабилното търсещо любопитство — също отличителен белег на атреидите.

— Проявяваш интерес към мен — рече той. — Аз пък съм любопитен по отношение на тебе.

— Какво те кара да мислиш, че проявявам интерес?

— Наблюдаваше ме внимателно, когато беше още дете. Виждам и сега познатото изражение в очите ти.

— Да, питах се, какво ли е да бъдеш това, което си ти.

Погледна я изпитателно, макар и само за миг. Лунната светлина скриваше очите й в сянка. Добре си представяше плътната синева на тези очи, също като собствената му — синевата на пристрастяването към подправката. Прибавяйки я до картината във въображението си, отбеляза любопитната й прилика с отдавна починалата Гани. Подчертаваха я както лицевият овал, така и разположението на очите. За малко не й го каза, но размисли и се въздържа.

— Храниш ли се с човешки ядива? — попита Сиона.

— Дълго време, след като надянах кожата от пясъчни твари, чувствах глад в стомаха си — призна той. — Понякога правех опити да ям. В повечето случаи стомахът ми отказваше да приеме обичайната храна. Ресните на пясъчните твари се бяха разположили почти навсякъде из плътта ми на човешко същество. Храненето се превърна в нещо много неприятно. Поглъщах само сухи продукти, понякога с малко подправка.

— Ял си мелиндж…?

— От време на време.

— Но вече не изпитваш глад и жажда като човешко същество, нали?

— Не съм го казвал.

Тя го загледа в очакване.

Лито се възхити от начина, по който даваше възможност на неизречените въпроси да работят в нейна полза. Беше умна и явно научила много през краткия си живот.

— Гладът ми причиняваше силна и неприятна болка, която не можех да успокоя — продължи той. — Тогава бягах като несвястно създание през дюните.

— Бягал си…?

— По онова време краката ми бяха по-дълги от тялото. Движех се със съвършена лекота. Но болката от глада никога не ме напусна. Мисля, че именно с нея заплатих за своята изгубена човешка същност.

Забеляза как у Сиона започва да се прокрадва съчувствие, макар и неохотно. Доказваха го въпросите й.

— Още ли я има тази болка?

— Вече е само леко парене. Един от признаците на привършващата метаморфоза. След няколкостотин години ще се зария в пясъка.

Видя я как свива юмруци, макар ръцете й да бяха отпуснати покрай тялото.

— Защо? — запита тя. — Защо го правиш?

— Настъпилата промяна не е само за лошо. Днес например ми беше много приятно. Почувствах се отлично.

— Има и промени, които ние не забелязваме — каза тя. — Знам, че не може да няма — най-сетне отпусна свитите си ръце.

— Зрението и слухът ми се изостриха до крайност, но не и осезанието. С изключение на лицето, не усещам допира до предметите както някога. И това също ми липсва.

Отново забеляза неохотно проявеното състрадание и категорично изразената жажда за проникване. Тя искаше да знае!

— След като си живял толкова дълго — попита Сиона, — как чувстваш времето? Изтича ли то по-бързо заедно с годините?

— Усещането наистина е странно. Понякога времето сякаш профучава край мен, друг път едва-едва пълзи.

С напредването на разговора им Лито намаляваше скритото осветление на своето орлово гнездо, премествайки колата си все по-близо до дъщерята на Монео. Сега вече напълно го изключи: остана само лунната светлина. Предната част на колата стъпи на балкона, а лицето на Бог-Императора се намираше едва на около два метра от това на Сиона.

— Баща ми ми е казвал — рече тя, — че с приближаването на старостта времето тече все по-бавно. Това ли искаше да обясниш?

Проверява дали говоря истината. Значи, не е Прорицателка.

— Всичко е относително, но в сравнение с усета на хората за времето, може да се каже, че твърдението на баща ти е вярно.

— Защо?

— Свързано е с онова, което ще се случи с мен. Накрая времето ще спре, за да остана като перла, замръзнала в ледовете. Новите ми тела ще се разпръснат, всяко със своята перличка, скрита дълбоко в него.

Тя се обърна встрани, взирайки се в пустинята. После заговори, без да го погледне:

— Докато приказвам с теб в мрака, мога почти да забравя кой си.

— Затуй избрах такъв час за нашата среща.

— Но защо точно тук?

Понеже това е последното място, където се чувствам у дома си.

Сиона се обърна с гръб към парапета, облегна се и вдигна поглед към него:

— Искам да те видя.

Той запали всички светлини, включително и искрящите в бяло светоглобуси, наредени по малкия покрив, представляващ външния край на балкона. Едновременно с жеста му откъм стената се плъзна прозрачно покривало иксианска изработка, което покри орловото им гнездо. Сиона почувства движението зад себе си и се сепна, но кимна в знак на съгласие, помислила, че е разбрала причината. Според нея покривалото трябваше да ги пази от евентуално нападение. Не беше вярно. То бе просто преграда срещу нощните насекоми.

Жената внимателно се вгледа в Лито, плъзгайки очи по дължината на тялото му; спря за малко на късите остатъци от някогашни крака и задържа вниманието си върху ръцете и дланите, преди да се върне отново и окончателно на лицето.

— Признаваните от теб летописи ни казват, че всички от рода на атреидите са наследници на Бог-Императора и сестра му Ганима — каза тя. — А в Устната История се твърди друго.

— Тя говори истината. Вашият прародител е Харк ал-Ада. Гани и аз бяхме женени само на думи с цел да се укрепи властта.

— Може би като сватбата ти с иксианката?

— Различно е.

— Ще имате ли деца?

— Никога не съм могъл да имам деца. Избрах пътя на метаморфозата още преди това да беше възможно.

— Значи, бил си момче, а после… — тя посочи към туловището му — това…

— И нищо междинно.

— Но как може дете да направи такъв избор?

— Бях едно от най-възрастните деца, съществували някога във вселената. Другото беше Гани.

— Да, легендата за наследените от теб памети!

— Напълно вярна е. До един сме там. Да не би Устната История да го отрича?

Тя рязко се обърна и остана с гръб към него. Отново се почувства привлечен от толкова характерния човешки жест — отхвърляне, съчетано с пълна уязвимост. След малко Сиона се обърна и се вгледа в чертите на лицето му, оградено от гънките на качулката.

— Изглеждаш като атреид — каза тя.

— Такъв съм точно толкова, колкото и ти.

— Невероятно стар си… А защо не си набръчкан?

— Нищо от мен, което е човешко, не остарява по нормалния начин.

— Затова ли си постъпил така със себе си?

— За да се радвам на дълъг живот? Не.

— Трудно ми е да разбера как е възможен подобен избор — промълви тя и продължи малко по-високо: — Да не познаеш никога любовта…

— Говориш глупости! Имаш предвид не любовта, а секса.

Сиона сви рамене.

— Мислиш, че най-страшното за мен бе отказът от секс? Не, голямата загуба е много по-различна.

— Каква? — с нежелание попита тя, издавайки колко силно е затрогната.

— Вече не мога да бъда сред приятели, без те да ми обърнат специално внимание. Вече не съм един от вас. Самотен съм. Любов ли? Мнозина ме обичат, но формата на тялото ми ме разделя и с тях. Сиона, между нас има пропаст, над която не дръзва да хвърли мост никое човешко същество.

— Даже и иксианката?

— Тя го иска, въпреки че е невъзможно. Защото не е от атреидите.

— Да разбирам ли, че аз бих могла… — Сиона посочи с пръст към гърдите си.

— Само ако наоколо имаше достатъчно пясъчни твари. За жалост, всички са събрани върху плътта ми. Но ако умра…

Тя широко завъртя глава в ням ужас от изреченото.

— В Устната История е казано точно — продължи той. — И никога не трябва да забравяме, че ти й вярваш.

Жената отново поклати глава — вляво и вдясно.

— Няма никаква тайна — рече той. — Първите мигове на прехода са критичните. Съзнанието трябва да пулсира едновременно навътре и навън, сякаш до безкрая. Мога да ти осигуря достатъчно мелиндж за целта. С необходимото количество подправка ще преминеш през ужасните първи отрязъци от време… Както и през всички следващи.

Тя потръпна силно, без да е в състояние да се овладее, и продължи да го гледа в очите.

— Нали знаеш, че говоря истината?

Сиона кимна в отговор, пое дълбока и накъсана глътка въздух и попита:

— И все пак, защо го направи?

— Другата възможност беше много по-лоша.

— Каква е тя?

— След време може и да разбереш, Монео, баща ти, успя.

— Твоята проклета Златна Пътека!

— Не е проклета. А свещена.

— Изглежда мислиш, че съм глупачка, дето…

— Мисля, че ти липсва опит, но разполагаш с големи възможности, за които дори не подозираш.

Тя пое дълбоко дъх три пъти, възстанови част от спокойствието си и каза:

— Не можеш да се чифтосаш с иксианката, тогава какво…

— Дете, защо упорстваш с неспособността си да разбереш? Не става дума за секс. И преди Хви чифтосването за мен беше невъзможно. Никъде нямаше друга. Бях единственият в цялата космическа празнота.

— А тя… Прилича ли на тебе?

— Направено е съзнателно. Иксианците са се постарали.

— Създадена е нарочно…

— Не бъди глупачка! — рязко я прекъсна той. — Тя е най-свършеният капан за един бог. Никоя жертва не може да я отхвърли.

— Защо ми казваш всичко това? — пошепна Сиона.

— Ти открадна две копия от моите Дневници. Прочете преводите на Сдружението и вече знаеш какво би могло да ме примами в капана.

— Разбрал си, значи…?

Забеляза как тя отново набира смелост, или по-скоро усещане за собствената си сила.

— Знаел си, естествено — отговори сама на въпроса си.

— Да, ти разкри моята тайна — каза Лито. — Не можеш да си представиш колко пъти съм харесвал някого за събеседник и компаньон, макар и виждайки как ми се изплъзва… Също така, както баща ти ми се изплъзва сега.

— Ти… Обичаш ли го?

— В този смисъл обичах и майка ти. Понякога тяхната схватливост е добра, друг път мудността им ме е докарвала до отчаяние. Винаги обаче за мен остава терзанието. Мога да се преструвам на коравосърдечен, както и да взимам нужните решения, дори да са такива, които носят смърт, но не мога да се спася от тегобата на страданието. Ето, казвам ти истината: Дневниците, които ти открадна, много дълго време бяха единствената емоция за мен.

Видя влагата в очите на Сиона, но очертанията на челюстите й все още свидетелстваха за явна решителност.

— Все пак, нищо от казаното досега не ти дава правото да властваш — изрече през зъби тя.

С мъка се удържа да не се усмихне. Най-сетне стигнаха до нещо съществено — корена на нейното бунтарство.

С какво право, наистина? Има ли справедливост във властта, която упражнявам? Когато им я налагам чрез армиите на Говорещите с риби, оставам ли верен на еволюционния натиск на човешкия род? Познавам много добре псевдобожествеността на революционното лицемерие, брътвежите за полезност и глухокънтящата фразеология.

— Значи, не виждаш място за размирната си същност във властта, която притежавам — каза той.

Младостта й не можеше да се отрече толкова лесно.

— Никога не съм те избирала да ме управляваш.

— Но ти ми даваш сила.

— Как?

— Много просто — като се противопоставяш. Остря ноктите си о такива като тебе.

За миг тя стрелна с поглед ръцете му.

— Просто словесна метафора — каза Лито.

— Е, най-сетне успях да те обидя — озъби се Сиона, долавяйки единствено припламването на гнева в думите му.

— Не си ме обидила. Имаме родствена връзка и с теб мога да говоря без заобикалки, както и с всеки друг от семейството. Истината е, че за много неща се боя повече, отколкото ти самата.

Последните му думи я завариха напълно неподготвена, но само за миг. Видя как съмнението последва изненадата, стягайки здраво раменете й. После тя отпусна мускулите си и вдигна очи към него.

— С какво мога да заплашвам аз великия Бог Лито?

— С невежественото си насилие.

— Да не би да казваш, че си физически уязвим?

— Сиона, няма да чуеш друго предупреждение. Има граници за словесните игри, в които участвам. И ти, и иксианците знаете, че притежавам слабости и обичам онези, които са физически уязвими. Скоро почти цялата Империя ще го научи. Подобна новина пътува бързо.

— Да, и тогава всички до един ще попитат кой ти дава правото да управляваш, нали?

Ликуване изпълни гласа й. И тъкмо то внезапно събуди гнева на Бог-Императора. Трудно му беше да го потисне. Ето една от човешките емоции, тъй мразена от него! Злорадството, изпълнено с веселие. Почака известно време, преди да се реши да отговори; намисли да удари пряко през защитата й върху слабите места, които вече бе успял да набележи.

— Сиона, управлявам по силата на правото, дадено ми от моята самота. Тя съдържа част свобода и част робство. Тази самота казва, че не мога да бъда купен от групировка на хора. А смисълът на робството ми по отношение на вас предполага, че ще служа на всички с най-доброто от моите щедри господарски възможности.

— Но иксианците те пипнаха! — възкликна тя.

— Не. Направиха ми подарък, който ми вдъхва сили.

— Отслабва те!

— Донякъде — учудващо бързо прие той. — Ала все още в моя власт са много мощни средства.

— О, да — потвърди тя с кимване. — Това го разбирам.

— Не, не го разбираш.

— Е, тогава съм сигурна, че ще ми го обясниш…

Опитваше се да го дразни. Той заговори тихо и я принуди да се наведе към него, за да чува:

— Никъде не съществува нещо или някой, който може да изисква от мен каквото и да е. Нито съгласие за споделяне, нито компромис, нито най-малък опит за начало на друго управление. Аз съм единствен.

— Дори иксианката ли не…

— Тя прилича много на мен, така че едва ли ще понечи да ме застраши в този смисъл.

— Но когато нейното посолство беше нападнато…

— Все още глупостта може да ме раздразни — предупредително каза той.

Сиона се намръщи след последните му думи.

Според Лито жестът й никак не бе лош в светлината на разговора — поне изглеждаше напълно несъзнателен. Знаеше, че я е накарал да се замисли. Беше сигурен, че тя никога по-рано не е смятала, че някакви права могат да бъдат свързвани изключително и само с нещо, единствено по рода си.

Изчакал мълчаливото й смръщване, той каза:

— Не е имало управление като моето в цялата история. Отговарям единствено пред себе си, а полученото в замяна трябва да покрие съвсем точно пожертваното от мен.

— Значи, пожертвано! — почти подигравателно се ухили тя, но Лито мигновено долови съмненията, скрити зад усмивката й. — Всеки деспот говори подобни неща. Отговаряш за всичко единствено пред себе си, хайде де!

— Което превръща всяка живинка в моя отговорност. Наблюдавал съм те в хода и на други времена.

— Какви… времена?

— Които можеха да настъпят, ала с нищо след тях. Забеляза нейната нерешителност. Не вярваше на инстинктите си, на лишените от подготовка свои способности да предсказва развитието на събитията. Понякога може би се е усещала готова да го стори, какъвто бе случаят с открадването на Дневниците му, но мотивацията за решителния момент явно е била изгубена в последвалото разкритие.

— Баща ми казва, че можеш майсторски да си играеш с думите.

— Да, той би трябвало да го знае. Но съществува познание, до което достигаш единствено по пътя на собственото си участие. То не може да се усвои, ако само стоиш отстрани, наблюдаваш и приказваш.

— И баща ми имаше нещо подобно предвид — объркано каза тя.

— Напълно прав е — съгласи се Лито. — Не е логично. Но все пак е светлина, или по-точно: око, което може да гледа, макар че не вижда себе си.

— Уморих се от приказване — внезапно въздъхна Сиона.

— Аз също.

И помисли:

Видях и свърших достатъчно. А тя е подвластна на съмненията си. Колко уязвими са хората със своето невежество!

— Не ме убеди в нищо — настоя младата жена.

— Друга беше целта на срещата ни.

— Каква?

— Да видя дали си готова за изпитанието.

— Изпит… — тя леко наклони главата си вдясно и го изгледа.

— Не се прави на наивна — рече Бог-Императора. — Монео те е предупредил. И аз ти казвам, че си готова!

Сиона направи опит да преглътне и започна:

— Какво ще…

— Наредих да го извикат, за да те върне в Цитаделата — прекъсна я той. — Когато отново се видим, ще знаем какво представлява материалът, от който си направена.