Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (32)

„Да не остава и сянка на съмнение, че съм сбор на предшествениците си, както и арена, на която те споделят моите мигове. Те са клетките ми, а аз съм тяхното тяло. Ето, това е фавраши, за която говоря — душата, колективното подсъзнателно, хранилището на всяко нараняване и радост. Представлявам изборът на тяхното разбуждане. Моят самхади, е техен самхади. Техният опит е мой! Извлеченото от тях познание е мое наследство. Те, милиардите, са единственото мое аз.“

Откраднатите Дневници

Представлението на лицетанцьорите зае почти два часа преди обяд, след което беше обявена вестта, чиито вълни хвърлиха в смут целия Празничен град.

„От векове не си е взимал невяста!“

„Мила, а не са ли дори повече от хиляда години?“

Дефилирането на Говорещите с риби премина бързо. Поздравиха го със силни викове, които обаче не скриха техния смут.

Вие сте моите единствени невести — бе казал той.

Нали това беше значението на Сайънок?

Според Лито лицетанцьорите се представиха добре, макар че обзелият ги силен страх бе очевиден. Облеклата им бяха намерени по мазетата на Музея на свободните — черни роби с качулки и бели въжени пояси, ястреби с широко разперени криле, апликирани на гърба на височината на раменете. Това бяха униформените дрехи на някогашните странстващи жреци от времето на Муад’Диб. Лицетанцьорите бяха прибавили към дрехите своите боядисани на черни ивици лица; изпълниха танц, показващ как легионите на Муад’Диб разнасят тяхната религия из Империята. Хви, облечена в блестяща сребриста рокля и със зелена огърлица от нефрити на врата, седя през цялото време до Царската кола на Лито. Само веднъж тя се наклони към него и попита:

— Това не е ли някаква пародия?

— Да, струва ми се.

— Лицетанцьорите знаят ли?

— Подозират.

— Следователно не са толкова изплашени, колкото изглеждат.

— О, страх ги е. Оказва се обаче, че са по-храбри, отколкото повечето хора си мислеха.

— Но храбростта може да бъде и глупава самонадеяност…

— Обратното също е възможно.

Тя продължително го изгледа с преценяващ поглед, преди отново да се съсредоточи в представлението. Почти двеста лицетанцьори бяха останали здрави и читави. Всички те сега бяха принудени да участват в танца. Сложните им гъвкави движения и пози определено предизвикваха наслада за очите. За определен период от време беше възможно дори да се забрави кървавата прелюдия на този ден.

Лито обаче не пропусна да си я припомни, докато лежеше сам в малката зала за приеми почти непосредствено след пладне, когато пристигна Монео. Икономът бе успял да се срещне със светата майка Антеак на един от лайнерите на Сдружението, да разговаря с командира на Говорещите с риби за ужасните насилия и жестокости през предната нощ и да прескочи набързо до Цитаделата и обратно с цел да се убеди, че Сиона е в безопасност и не е взимала участие в нападението на посолството. Беше се върнал в Онн непосредствено след обявяването на годежа, за който не бе получил предварително съобщение.

Монео изглеждаше побеснял от гняв. Никога досега Лито не го бе виждал в подобно състояние. Влетя в залата и се спря само на два метра от лицето на Бог-Императора.

— Е, сега вече ще се повярва на лъжите на тлейлаксианците! — възкликна той.

Лито му отговори спокойно, приканвайки го към разсъдливост:

— Каква досадна упоритост има в искането боговете да бъдат съвършени. Гърците са били много по-разумни за тези неща.

— Къде е? — попита нервно Монео. — Къде е тази…

— Хви си почива. Трудна беше нощта, а и предиобедът се проточи дълго. Искам да бъде добре отпочинала за завръщането ни довечера в Цитаделата.

— Тя… как успя да постигне всичко? — продължи с въпросите майордомът.

— Слушай, Монео! Да не би да си загубил напълно чувството си за предпазливост?

— Безпокоя се за тебе! Имаш ли представа какво се говори из града?

— Знам за всички приказки.

— А ти какво правиш по въпроса?

— Монео, мисля, че добре разбра думите ми. Древните пантеисти са имали много правилна представа за боговете — слабости на смъртни, пременени като безсмъртни.

Икономът театрално вдигна двете си ръце към небесата:

— Направо виждам изражението по лицата им! След две седмаци цялата Империя ще знае за това представление.

— Със сигурност ще трябва повече време.

— Ако на враговете ти е било необходимо нещо, за да ги убеди…

— Обругаването на бога е много стара традиция на човешките същества, драги ми Монео. Защо пък аз да бъда изключение?

Другият се опита да каже нещо, но не успя да отрони и дума. Започна нервно да тъпче към края на спускащия се надолу улей за колата на Лито, върна се по същия начин назад и зае предишната си позиция, взрял се право в очите на Бог-Императора.

— Ако ще трябва да ти служа и занапред, нужно ми е обяснение — промълви той. — Защо го правиш?

— Заради чувства.

Устните на Монео заеха формата, при която се изговаря началото на същата дума, но не я произнесоха.

— Налетяха ме точно тогава, когато вече мислех, че са изчезнали завинаги — поясни Лито. — Колко сладки се оказаха тези последни глътки на съществуването ми като човешко същество.

— С Хви ли? Но сигурно не ще можеш…

— Монео, спомените за чувства никога не са достатъчно много.

— Да не би да искаш да кажеш, че си решил да вкусиш удоволствията…

— На задоволяването ли? Не, с абсолютна сигурност не! Триногата, на която се върти цялата вселена, е направена от плът, както и от също толкова мисъл и емоции. Почувствах се ощетен от усещането само за плът и мисъл.

— Послужила си е с някаква магия — прошепна Монео.

— Разбира се. И безкрайно много съм й благодарен. Чуй, ако отречем потребността от мислене, както правят някои, губим способност да разсъждаваме изобщо и не можем да дадем определение на сигналите от сетивата ни. Ако отречем плътта, сваляме колелото на колата, която ни вози. Но ако отречем чувството, изчезва всякаква близост с нашия вътрешен свят. Липсата на чувства ме измъчваше най-силно.

— Господарю, настоявам да…

— Ядосваш ме, Монео. Това също е чувство.

Лито забеляза вледенения гняв и смайването на своя иконом, изсъскали за миг като къс нагорещено желязо, потопено във вода. Но в него се бе запазила още малко пара.

— Господарю, не мисля за себе си. Преди всичко останало ти си моята грижа. Добре го знаеш.

Лито заговори внимателно и тихо:

— Монео, чувството е твое и го оценявам по достойнство.

Майордомът пое дълбоко дъх на пресекулки — никога досега не беше виждал Бог-Императора в подобно състояние — огледало на сложна емоция. Изглеждаше едновременно въодушевен и примирен, ако правилно бе изтълкувал настроенията му. Но с него никой не можеше да бъде сигурен.

— То е, което придава сладост на живота — каза Лито, — то е, което го прави топъл и чувствен, изпълвайки го с красота. Именно това ще запазя в себе си, въпреки че ми е било отказано.

— Значи, тази Хви Нории…

— …ме накара да си припомня по мъчителен начин Бътлъровия джихад. Тя е антитеза на всичко механично и нечовешко. Колко странно е, Монео, че именно иксианците, тъй различни от останалите разумни същества, са могли да създадат личността, събрала в себе си качествата, които ценя най-много.

— Не разбрах връзката с думите ти за Бътлъровия джихад, господарю. Мислещите машини нямат място…

— Мишената на джихада беше колкото машинното поведение, толкова и самите машини — прекъсна го Лито.

— Хората създадоха машините, за да си присвоят със сила нашето усещане за красота, нашето задължително самоосъзнаване, с чиято помощ стигаме до реални преценки за нещата. И естествено е, че машините бяха унищожени.

— Господарю, все още негодувам от факта, че твърде топло си посрещнал тази…

— Виж какво, Монео! Самото присъствие на Хви ме изпълва с увереност. От векове насам съм самотен, но не и сега, когато тя е до мен. Дори да нямах друго доказателство за наличието на чувства, това би било достатъчно.

Икономът замълча, несъмнено трогнат от припомнянето за самотата на Бог-Императора. Разбира се, можеше да осъзнае какво представлява липсата на споделените интимности в любовта. Поне изразът му го показваше.

За първи път от много време насам Лито пък обърна внимание на признаците на старостта, явно напреднали у Монео.

Неочаквано ги сполетява — помисли той.

И в същия миг осъзна колко много държи на него и го цени.

Не бива в никакъв случай да се привързвам, ала просто не мога да постъпя другояче… Особено сега, когато Хви дойде.

— Ще ти се смеят и ще правят неприлични жестове — предупредително рече Монео.

— Това е добре.

— Как…

— Просто — нещо ново. А наша постоянна задача е да включваме новости в равновесието, променяйки го внимателно, без да застрашаваме и пречим на крайното оцеляване.

— Но би ли могъл да приемаш подобни…?

— Неприличието и сквернословията ли имаш предвид? — попита Лито. — Кое е обратното на тях?

Внезапно очите на Монео се разшириха; навярно бе осъзнал как стоят нещата благодарение на точно зададения въпрос. Сам бе виждал как си взаимодействат полюсите — познание за нещо, благодарение на действието на противостоящото му.

Ето как това, което търсим, се откроява на фона на всичко определящо го — помисли Лито. — Монео непременно ще го забележи.

— Прекалено опасно е — рече икономът му. Окончателната присъда на консерватизма! Не бе успял да се убеди. Той въздъхна дълбоко.

Да не забравям, че не трябва да ги лишавам от съмненията им. Тъкмо с това разочаровах моите Говорещи с риби на площада. Иксианците дърпат конците откъм чувствителната страна на съмненията у човека, Хви е доказателството.

Откъм преддверието отзвуча шум и суетене. Лито изолира входа, за да не го безпокоят без причина.

— Дойде моят Дънкан — каза той.

— Навярно е чул за плановете ти да се жениш!

— Сигурно.

Наблюдаваше как Монео отново се бори със съмненията си; нищо не можеше да прикрие хода на мисълта му. В момента тъй точно изпълняваше предопределената за него ниша като човешко същество, че на Лито му се прииска да го прегърне.

В душата му е събрана цялата гама на чувствата — от съмнение до вяра, от любов до омраза… Всичко! Всички най-ценни качества, които оплодяват желанието да раздадеш себе си в името на Живота,

— Защо Хви прие? — попита Монео.

Лито се усмихна. Той не може да се съмнява в мен; затуй, се чувства длъжен да се съмнява в останалите.

— Признавам, че единението ни не е от обичайните. Тя е същински примат, а аз вече не съм.

И отново Монео бе изправен пред неща, които можеше само да почувства, но не и да изрази.

Наблюдавайки го, Лито усети потока на осъзнаването — мисловен процес, протичащ толкова рядко, но с такава яркост и яснота, когато действително стане реалност, че си наложи абсолютно спокойствие, за да не причини и най-малкото вълнение в тоя поток.

Приматът мисли и с помощта на мисълта съществува. Зад хода на разсъжденията се намира нещо, което се проявява едновременно с действието на неговите клетки. Това е бързеят на човешките грижи за оцеляването на вида. Понякога те набират сили и се скриват зад плътни прегради, но аз съзнателно повиших чувствителността на Монео към движенията, протичащи в самата светая светих на същността му. Той ме следва, защото вярва, че съм поел най-правилния курс към оцеляването на човешките същества. Той знае за осмислящия процес на клетъчно ниво, който и аз долавям, когато оглеждам Златната Пътека, Това е съвсем естествено и хуманно, затуй и двамата смятаме едно и също: пътят трябва да продължи!

— Къде, кога и как ще протече сватбената церемония? — попита Монео.

Но не и защо — отбеляза Лито. Икономът вече не се опитваше да разбере защо. Бе се върнал на позицията, чиято сигурност познаваше най-добре. Той беше управителят на домакинството на Бог-Императора и премиерът на неговото правителство.

Монео разполага със съществителни, глаголи и определения, с които си служи при изпълнението на задълженията си. Думите ще действат от негово име по познатия ред. Може никога да не прозре трансцеденталния им потенциал, но разбира много добре как да ги ползва всеки ден по установения образец.

— Ще има ли отговор на въпроса ми? — настоя майордомът. Лито го игнорира за миг, премисляйки: Докато аз самият долавям, че словата са най-полезни, когато ми дават възможност да зърна непознати привлекателни места. Правилното използване на думите е малко известно на цивилизация, която сляпо вярва в механичната същност на абсолютната причинно-следствена връзка, очевидно сведена до основание с един-единствен корен — причината, и плодотворно зачатие от първостепенна важност — следствието.

— Иксиано-тлейлаксианската заблуда е впита като мида в човешките взаимоотношения — каза Лито.

— Господарю, дълбоко съм обезпокоен, че не й обръщаш нужното внимание.

— Монео, правя го. Наистина го правя.

— Не и когато си с мен.

— Дори и тогава.

— Вниманието ти непрекъснато отлита, господарю. Не бива да го криеш… Знай, че аз ще предам себе си, преди да предам теб.

— Може би мислиш, че витая из облаците и диря там нещо си?

— Какво „нещо си“, господарю?

Досега Монео не бе изпадал в чак такава дребнавост, но този път…

Лито му обясни за какво намеква, докато становете и совалките в паметта му подеха отново песента си:

Колко познато е всичко и отколе! Животински кожи за облекло… От ловците към скотовъдците… Дългите крачки по стълбата на осъзнаването… А сега трябва да направят още една стъпка, по-голяма от тази на някогашните хора.

— Отдаваш се на празни мисли — обвини го Монео.

— Имам достатъчно време и за тях. Това е сред най-интересните неща в съществуването ми като специфично множество.

— Господарю, назряват въпроси, които налагат нашето…

— А ти, Монео, ще бъдеш много изненадан, ако разбереш какво носят празните мисли. Никога не съм имал нищо против да прекарам цял ден в разсъждения, за които обикновеното човешко същество не би отделило дори минута. Защо не? За моя живот, който се очаква да продължи около четири хиляди години, какво е ден повече или по-малко? Колко време трае човешкият живот? Милиони… минути? Аз вече преживях толкова дни!

Икономът бе замръзнал в мълчание, унижен от сравнението. Навярно чувстваше собствения си живот като прашинка в очите на Бог-Императора.

Думи… Думи… Думи… — помисли той.

— А думите често са ненужни там, където се чувства и усеща — каза Лито.

Монео сякаш спря да диша.

Значи, господарят чете мислите ми!

— През цялата ни история — продължи Лито — думите са се използвали най-вече за да придадат завършен вид на някое неясно и отвлечено събитие, за което е отделено място в официалните летописи. И това събитие се тълкува там по такъв начин, че всички следващи обяснения се правят със същите думи, които накрая завършват с: „Ето смисъла на казаното.“

Разсъжденията му сякаш внезапно сломиха Монео, ужасен от неизречените неща, за които те намекваха.

— Ето как събитията се губят в историята — добави Лито. След като мълча дълго, икономът се осмели да напомни:

— Господарю, не отговори на въпроса ми. Питах за сватбата.

Умора звучи в гласа му — помисли Лито. — Какво пълно поражение!

Той изведнъж се оживи и заговори отсечено:

— Никога не съм имал по-голяма нужда от добрите ти действия и услуги, Монео. Сватбата трябва да бъде организирана с възможно най-голямо внимание. Необходима е прецизност, на която само ти си способен.

— Къде, господарю?

Е, нещо живна в гласа му.

— Селото Табур в Сарийър.

— Кога?

— Оставям на теб да определиш датата. Обяви я, след като всичко бъде подготвено.

— А самата церемония?

— Аз ще я ръководя.

— Господарю, няма ли да ти трябват помощници? Какви вещи ще са необходими?

— Освен обичайните ритуални украшения?

— Всичко, за което мога да не…

— Няма да ни трябва много за малката ни шарада.

— Господарю? Умолявам те! Недей…

— Ти ще стоиш до булката и ще я предадеш, за да се омъжи — прекъсна го Лито. — По стария ритуал на свободните.

— Значи ще са ни нужни водни халки(*) — кимна Монео.

— Да! Ще използвам тези на Гани.

— А кои ще са присъстващите, господарю?

— Само гвардията на Говорещите с риби и благородниците. Икономът се вгледа внимателно в лицето на Бог-Императора.

— Кого има предвид господарят, когато споменава благородниците?

— Теб, семейството ти, всички от домакинството ни, царедворците от Цитаделата.

— Моето семейство… — трудно преглътна Монео. — Включваш ли Сиона?

— Ако оцелее след изпитанието.

— Но…

— Тя не е ли от твоето семейство?

— Разбира се, господарю, тя е атреидка и…

— Е, тогава с пълно основание включвам и нея!

Монео извади от джоба си малко запаметяващо устройство — тъмночерна вещ от Икс, чието съществуване нарушаваше забраните на Бътлъровия джихад. Лека усмивка пробяга по устните на Лито. Майордомът знаеше задълженията си и преминаваше към тяхното изпълнение.

Шумотевицата около Дънкан Айдахо зад вратата се засили, но той не обърна внимание на звуците.

Добре известна му е цената на привилегиите — помисли Лито. — По-точно, става дума за особен съюз — този на привилегията и дълга. Именно в него е събрано кредото на аристократа и неговото извинение.

Монео приключи с взимането на бележки.

— Още няколко подробности, господарю… Ще има ли специални дрехи за Хви?

— Влагосъхраняващ костюм и роба за невяста от свободните. Но оригинални.

— А украшения и други дреболии?

Погледът на Бог-Императора се спря на пъргавите пръсти, които играеха върху записващото устройство, визирайки някакъв завършек.

Качества на водеща фигура, смелост, усет към познанието и чувство за ред са неща, дето той има в излишък. Заобикалят го като сияние, но същевременно скриват от очите на всички останали, с изключение на мен, вътрешното загниване. То е неизбежно. Отида ли си, ще го видят.

— Господарю? — настойчиво се обади Монео. — Да не би пак да се носиш из облаците?

Аха! Новият израз му харесва!

— Това е всичко — каза той. — Робата, влагосъхраняващият костюм и водните халки.

Икономът се поклони и си тръгна.

Сега погледът му е устремен напред — помисли Лито, — но и тази новост ще отмине. Отново ще се обърне към миналото. А някога хранех големи надежди за него. Както и да е… Може би Сиона.