Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (28)

„Уединих се със събрания в мен урбанистичен опит и го проучих в пълни подробности. Идеята за града ме привлича и очарова, формирането на биологическа общност без подкрепата на функциониращо в социален аспект общество води до безредие и разруха. Цели светове са се превръщали в обособени биологични общности, но отсъствието на взаимодействаща социална структура винаги е довеждало до тяхното сриване. В условия на пренаселеност подобни случаи стават драматично назидателни. Гетото въздейства унищожително. Психическият стрес причинен от пренаселването, създава напрежения, които неотменно довеждат до взрив. Градът е опит за овладяване на тези сили. Социалните форми, ползвани от градовете при въпросния опит, има защо да бъдат проучени. Помнете, че винаги съществува определена доза неприязън и зла воля, когато се пристъпва към формиране на обществен порядък, независимо от неговото естество. Става дума за борба за съществуване по неестествен начин. Деспотизмът и робството обикалят из окрайнините. Отварят се много рани, което налага присъствието на закон. Но законът изгражда собствената си властническа структура, което увеличава броя на раните и създава нови неправди. Травмата може да бъде изцелена чрез съдействие, а не по пътя на конфронтацията. Призивите за сътрудничество идентифицират личността на лечителя.“

Откраднатите Дневници

Монео влезе в малката стая, воден от очевидна възбуда. Всъщност той предпочиташе това място за срещи, тъй като колата на Бог-Императора беше разположена в издълбано в пода снижение, което правеше по-трудно изпълнима внезапна смъртоносна атака на червея, в допълнение към неоспоримия факт, че Лито позволяваше на своя майордом да слиза с иксианския асансьор, а не по безкрайно спускащата се пътека. Въпреки това икономът чувстваше, че носените от него сутрешни новини неминуемо ще предизвикат Червея, Който Е Бог.

Как да ги съобщи?

Зората се бе сипнала само преди час в четвъртия ден на Празника — факт, заслужаващ невъзмутимото доволство на Монео, защото бързо го приближаваше към края на изпитанията.

Лито се размърда при влизането му в малката стая. По негов сигнал осветлението се задейства, насочено единствено към лицето му.

— Добро утро, Монео — каза той. — Стражата ми каза, че си настоявал за незабавен прием. Защо?

Икономът знаеше от опит, че най-голямата грешка е в изкушението да предаде колкото се може повече неща за единица време.

— Прекарах няколко часа със светата майка Антеак. Макар и добре да го крие от мен, сигурен съм, че тя е ментат.

— Да. От време на време в „Бин Джезърит“ трябваше непременно да не изпълнят някое мое нареждане. Подобна форма на неподчинение винаги ме е забавлявала.

— Значи, няма да ги накажеш, така ли?

— Монео, аз съм единственият родител на своя народ. А родителят трябва да бъде великодушен, тъй както е и строг.

В добро настроение е — помисли икономът, докато Лито вътрешно се усмихна на тихата му въздишка.

— Антеак възрази, когато й съобщих, че си наредил да бъдат пощадени подбрани лицетанцьори сред пленниците…

— Ще ги ползвам по време на Празника — отвърна Лито.

— Как може, господарю?

— По-късно ще ти обясня. А сега да чуя новините, заради които се втурна при мен по това време.

— Ами… — майордомът прехапа горната си устна. — Тлейлаксианците се разбъбриха, опитвайки се да ми се подмажат.

— Не се съмнявах, че са го сторили. И какво разкриха?

— Те… Ами те снабдили иксианците с достатъчно данни, съвети и оборудване, за да изработят… Е, не точно гола, дори не и клонирана група организми. Може би най-добре е да си послужа с термина, употребен от самите тях — клетъчна реконструкция. Как да го нарека… Експериментът бил направен в някакъв вид защитно устройство, за което щурманите от Сдружението ги уверили, че е непроницаемо дори за твоите ясновидски способности.

— Какъв е резултатът? — попита Лито с усещането, че задава въпрос в студено безвъздушно пространство.

— Не са сигурни. Не са позволили на тлейлаксианците да присъстват. Обаче все пак успели да видят как Малки влиза в тази… нещо като камера и по-късно излиза с едно дете.

— Да! Знам го!

— Наистина ли? — запита обърканият Монео.

— По дедуктивен път. И всичко, което ми каза сега, не е ли станало преди двайсет и шест години?

— Съвсем точно, господарю.

— И мислят, че детето е Хви Нории, нали?

— Господарю, не са сигурни, но… — Монео сви рамене.

— Разбира се. Какво е твоето заключение?

— В новата иксианска посланичка е заложена много важна задача.

— Безусловно. Монео, не те ли е поразил странният факт, че Хви — тази мила Хви — представлява огледално изображение на оня опасен Малки? Тя е обратното на него във всичко, включително и в пола.

— Не съм го помислил, господарю.

— А аз съм.

— Веднага ще се разпоредя да я върнат на Икс!

— И през ум да не ти минава подобно нещо!

— Но, господарю, ако те…

— Монео, забелязал съм, че рядко се обръщаш с гръб към опасностите. Другите го правят доста по-често. Защо ме караш да се забърквам в подобна очевидна глупост?

Икономът преглътна.

— Добре. Харесва ми начинът, по който преценяваш сторената от теб грешка.

— Благодаря, господарю.

— Също така ми харесва, когато искрено заявяваш благодарността си, както току-що направи. Беше ли с теб Антеак, когато чу въпросните признания?

— Както бе наредил, господарю.

— Превъзходно. Това ще пораздвижи нещата. А сега отиди при лейди Хви. Кажи й, че искам да я видя веднага. Посещението ти ще я обърка. Тя мисли, че няма да се срещнем, преди да я повикам в Цитаделата. Искам от теб да я успокоиш.

— По какъв начин, господарю?

Лито се отзова с тъга в гласа си:

— Монео, защо търсиш съвет за нещо, в което ти самият си майстор? Успокой я и я доведи при мен сигурна в най-добрите ми намерения.

— Да, господарю — икономът се поклони и отстъпи крачка назад.

— Само за момент, Монео!

Той сякаш замръзна с поглед, вперен в лицето на Лито.

— Виждам, че се стъписа. Понякога не знаеш какво да мислиш за мен, нали? Действително ли съм всемогъщ и знаещ всичко предварително? Идваш с всевъзможни дреболии и се питаш: Дали вече го знае? Ако пък го знае, защо да го безпокоя? Въпреки че съм ти наредил да ми съобщаваш всичко. Твоята изпълнителност и послушание не са ли поучителни?

Монео присви рамене в търсене на някакъв отговор, но явно се отказа. Устните му се разтрепериха.

— Запомни, че времето също може да бъде място — рече Лито. — Всичко зависи от точката, в която си застанал, накъде гледаш и какво чуваш. Мярката за определяне се намира в самото осъзнаване.

След продължително мълчание икономът се осмели да попита:

— Това ли е всичко, господарю?

— Не, не е всичко. Днес Сиона ще получи пакет, предаден й от куриер на Сдружението. Искам нищо да не попречи на предаването на пакета. Разбираш ли ме?

— Господарю… какво има в този пакет?

— Преводи. Нещо за четене, което искам тя да види. Заповядвам ти да не се месиш. Със сигурност вътре няма мелиндж.

— Но как… Как разбра, че се страхувам от това, дето е в…

— Понеже се боиш от подправката. Тя би могла да удължи живота ти, но се страхуваш от нея.

— Господарю, боя се от другите й въздействия.

— Благодетелната природа се е разпоредила мелинджът да разкрива на някои от нас непознати дълбини на душата, а ти продължаваш да се боиш от него. Защо?

— Господарю, аз съм атреид.

— О, да. Но и при атреидите той превърта загадката на Времето с помощта на любопитния процес на вътрешното откровение.

— Господарю, за мен е достатъчно само да си припомня на какво изпитание ме подложи.

— Не чувстваш ли в себе си необходимостта да усетиш Златната Пътека?

— Не от това се боя, господарю.

— Страхуваш се от другото, което те удивлява — същото, дето ме накара да направя своя избор.

— Достатъчно е само да те погледна, господарю, за да позная страха. Ние, атреидите… — той прекъсна думите си с внезапно пресъхнала уста.

— Не искаш да притежаваш спомените на предшествениците си и на всички, тълпящи се в мене!

— Понякога… Господарю, понякога мисля за подправката като за проклятието на атреидите!

— Искаш ли самият аз да не се бях случвал?

Икономът запази мълчание.

— Монео, мелинджът има своите достойнства. Щурманите на Сдружението задължително се нуждаят от него. Без подправка и „Бин Джезърит“ ще се изроди в безпомощна група от скимтящи жени!

— Господарю, знам, че трябва да живеем или с нея, или без нея.

— Много си проницателен. Но ти сам избра второто.

— Нямам ли право на избор, повелителю?

— Имаш го. Засега.

— Господарю, защо?

— В говоримия галах(*) съществуват двайсет и осем различни думи за подправката. Описват я от гледна точка на предназначението, концентрацията, възрастта, дали е придобита с честна покупка, кражба или сила, дали е зестра за мъж или жена, както и по много други начини, чрез които е дошло името й. Това намеква ли ти нещо, Монео?

— Предоставят ни се различни възможности за избор.

— Само що се отнася до мелинджа ли?

Икономът се замисли, свивайки вежди, след което изрече:

— Не.

— Толкова рядко казваш не в мое присъствие — отбеляза Лито. — Харесва ми да наблюдавам как устните ти се приготвят да произнесат тази дума.

Лицето на Монео се изкриви в опит за усмивка.

— Добре! — внезапно се оживи Бог-Императора. — Сега можеш да вървиш при уважаемата госпожа Хви. А на тръгване ще ти дам един съвет.

Майордомът прилежно се вгледа в него.

— Познанието за опиатите се е зародило предимно сред мъжете, главно поради склонността им да рискуват, което пък е резултат от тяхната агресивност. Понеже си чел Оранжевата Католическа Библия, знаеш приказката за Ева и ябълката. Но ето една интересна подробност в тази история: Ева не е първата, която е откъснала и опитала ябълката. Сторил го е Адам, научавайки как да обвини Ева за случилото се. Просто искам да ти подскажа нещо за начина, по който нашите общества откриват структурната необходимост от подгрупи.

Монео леко наклони глава вляво и запита:

— Господарю, с какво може да ми помогне чутото?

— Ще ти послужи пред лейди Хви.