Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (25)

„С отминаването на всеки следващ ден ставате по-нереални, по-чужди и по-далечни от това, което виждам в себе си. Аз съм единствената реалност и тъй като вие се различавате от мен, отчуждавате се и от действителността. Колкото по-необикновен изглеждам, толкова по-малко любопитство възбуждат онези, които ме боготворят. Религията потиска любознателността. Това, което правя, отнема от броя на богомолците. И така, в крайна сметка аз ще спра да върша каквото и да е, предоставяйки всичко на подплашените хора, които някой ден ще се окажат сами и ще бъдат принудени да действат за себе си.“

Откраднатите Дневници

Шумът, различен от всичко познато, беше шум от тълпа в очакване, спускащ се надолу по дългия тунел, където Айдахо крачеше с маршова стъпка — нервни шепоти, максимално усилени в един звук, провлачване сякаш на великански крак и шум от движение на гигантска дреха. Както и миризмата — ухание на пот, примесено с полова възбуда и дъх на мляко.

Инмеир и останалите Говорещи с риби от придружаващия ескорт дойдоха с Айдахо в първия час след пукването на зората, спускайки се на площада в Онн, полегнал сред студени зелени сенки. Те отлетяха незабавно, след като го предадоха на друга група амазонки, а взводната началничка дори не направи опит да скрие силното си недоволство, тъй като бе длъжна да отведе Сиона в Цитаделата; което пък означаваше, че ще пропусне ритуалния празник на Сайънок.

Новият ескорт, разтърсван от принудително сдържано вълнение, го преведе на някакво място, разположено дълбоко под площада, което той не бе виждал отбелязано на нито една от проучваните от самия него карти. Да, това беше лабиринт: най-напред в една посока, после в друга — по коридори, достатъчно широки и високи за Царската кола. Айдахо изгуби ориентация и насочи мисълта си към изтеклата нощ.

Спалните помещения в Гойгоа — макар неголеми и спартански на вид, се оказаха удобни — по две походни легла в стая, наподобяваща кутия с варосани в бяло стени, с единствен прозорец и също тъй единствена врата. Стаите бяха подредени в коридора на сграда, обозначена като „Частен Пансион“.

Сиона се оказа права. Без да бъде попитан дали това му се нрави, Айдахо беше разпределен в едно помещение с нея, а Инмеир действаше така, сякаш всичко е предварително одобрено.

Когато влязоха и затвориха вратата, Сиона заяви:

— Ако ме докоснеш, ще се опитам да те убия.

Думите й бяха изречени с такава студена искреност, че той едва не се разсмя.

— Бих предпочел усамотяване… И така, представяй си, че си сама.

Айдахо прекара нощта в полубудно състояние, спомняйки си за безбройните опасни нощи, отдадени в служба на атреидите. В стаята не беше напълно тъмно — лунна светлина се бе сипнала през пердетата на прозорците, примесена с тази от звездите и отразяваща се от тебеширено белите стени. Усещаше изострената си чувствителност, дошла от присъствието на Сиона, нейната миризма, движенията й, равномерното дишане. Няколко пъти той напълно се събуждаше и се ослушваше внимателно, като в два от случаите бе сигурен, че и тя върши същото.

Утрото и полетът до Онн дойдоха като същинско облекчение. Тъй като постите продължаваха, те изпиха само по един студен плодов сок и Айдахо се почувства едва ли не щастлив, когато в предутринния мрак тръгна с енергична крачка към топтера. Не каза нищо на Сиона, макар да усети леко раздразнение от любопитните погледи на Говорещите с риби.

Тя, на свой ред, му продума само веднъж, навеждайки се от летателния апарат, когато той се приземи на площада.

— Няма да се почувствам обидена, ако ме считаш за свой приятел.

Ама че странен начин на изразяване. Изпита смущение от нещо, когато отговори:

— Да… Добре. Разбира се.

После тръгна с новата придружаваща група, с която най-сетне пристигна до определеното място в лабиринта. Лито го очакваше в Царската кола. Мястото на срещата се оказа широк участък от коридор, продължаващ вдясно от Айдахо и губещ се в далечината. Тъмнокафявите стени бяха опъстрени със златисти ивици, хвърлящи отблясъци от жълтата светлина на светоглобусите. С енергични движения ескортът зае мястото си зад колата, оставяйки го точно пред закачуленото лице на Лито.

— Дънкан, ще се движиш пред мен, когато тръгнем за Сайънок — каза Бог-Императора.

Айдахо се вгледа в тъмносините кладенци на очите му, ядосан от загадъчната тайнственост и осезателно долавящата се атмосфера на уединение и възбуда, царяща наоколо. Чувстваше как всичко, казано му за Сайънок, само придава допълнителна сила на тайнството.

— Гос’дарю, наистина ли съм командир на твоята гвардия? — попита, без да прикрива силното си раздразнение.

— Безусловно! А сега те удостоявам и с особен вид почитание.

Малцина възрастни мъже са споделяли Сайънок.

— Какво се случи в града през нощта?

— Кървави изстъпления тук-там. Но днешното утро е спокойно.

— Има ли жертви?

— Незначителни.

Айдахо кимна разбиращо. Пророческата мощ на Лито го бе предупредила за опасност, грозяща неговия Дънкан. Това е била причината за полета до провинциалната безопасност на Гойгоа.

— Бил си в селото — каза Лито. — Нещо изкуши ли те да останеш там?

— Не!

— Престани да се гневиш. Не съм те пращал в Гойгоа. Или по-точно — не аз съм причината.

Айдахо въздъхна и каза:

— Тогава каква е била опасността, която е наложила моето пътуване?

— Не се отнася за теб. Макар ти да подтикваш моите гвардейки към извънредни прояви на възможностите им. Събитията от последната нощ не налагаха подобно развитие на нещата.

— Така ли?

Айдахо остана смаян от току-що чутото. Никога не бе мислил за себе си като за вдъхновител към особено геройство, освен когато изрично не го поискваше. А някои действително можеха да разпалват войската. Предводители от типа на стария Лито — дядото на този пред него — вдъхновяваха само с присъствието си.

— Дънкан, особено много те ценя — каза Бог-Императора.

— Добре, но все пак не съм твой жребец за разплод!

— Разбира се, желанията ти ще бъдат зачетени. Друг път ще разговаряме по този въпрос.

Айдахо погледна към охранителната група от Говорещите с риби — до една внимателно заслушани с широко отворени очи.

— Винаги ли има размирици и насилие, когато дойдеш в Онн? — запита той.

— Обикновено са на приливи и отливи. Сега броженията значително утихнаха. Известно време ще бъде по-спокойно.

Дънкан отново съсредоточи вниманието си върху непроницаемото лице на Лито.

— Какво се е случило с моя предшественик?

— Говорещите с риби не ти ли казаха?

— Обясниха ми, че е загинал, защищавайки своя Бог.

— Докато ти явно си дочул противното.

— Какво е станало?

— Умря, защото беше прекалено близо до мен. Не го преместих своевременно на безопасно място.

— Като Гойгоа, да речем.

— Дънкан, бих предпочел той да бе изживял дните си в мир и спокойствие, но много добре знаеш, че в никакъв случай не си този, който търси мира.

Айдахо преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

— И все пак искам да знам подробностите около неговата смърт. Той има семейство…

— Ще научиш всичко, а за семейството му нямай грижа. Те са под мое настойничество. Ще ги държа в безопасност, но на разстояние. Виждаш, че насилието върви по петите ми. Това е едно от моите предназначения. Наистина е жалко, че онези, които обичам и от които се възхищавам, са принудени да страдат точно поради тази причина.

Айдахо присви устни, недоволен от чутото.

— Успокой мислите си, Дънкан — каза Лито. — Повтарям, че предшественикът ти умря, понеже беше прекалено близо до мен.

Ескортът от Говорещите с риби неспокойно се размърда. Айдахо ги стрелна с очи, а после премести погледа си вдясно от продължението на тунела.

— Да, време е — рече Лито. — Не бива да оставяме жените да чакат. Дънкан, крачи близо пред мен, а по пътя ще отговарям на въпросите ти за Сайънок.

Принуден да изпълни заповедта, тъй като не би могъл и да помисли за друго развитие на нещата, Айдахо се обърна кръгом и поведе шествието. Чу скърцането на Царската кола, приведена в движение зад него, както и тихите стъпки на следващия ги ескорт.

Шумът от колата внезапно стихна и той мигом се извърна назад. Веднага разбра причината за станалото.

— Превключил си на суспенсорна възглавница — отбеляза с облекчение.

— Прибрах колелата, защото жените плътно ще ме заобиколят — поясни Лито. — В противен случай можем да осакатим краката им.

— И какво е Сайънок? Какво представлява всъщност?

— Вече ти казах. Това е мигът на Голямото Споделяне.

— Не мирише ли на подправка?

— Обонянието ти е силно. Да, в нафората има мъничко мелиндж.

Айдахо само поклати глава.

Полагайки усилия да схване смисъла на предстоящото събитие, той бе попитал Лито още при първата възможност след пристигането им в Онн: — Какво става на Празничния ден на Сайънок?

— Нищо особено — заедно приемаме нафора. Дори аз взимам.

— Прилича ли на ритуала от Оранжевата Католическа Библия(*)?

— О, не! Не е от моята плът. Всичко се заключава в Споделянето. Напомня им се, че те са само женски същества така, както ти си само мъжки индивид, докато аз съм цялото. И те споделят единението с това цяло.

На Айдахо не се понрави поставеното ударение:

— Как така само мъжки индивид?

— Дънкан, знаеш ли кому се присмиват те по време на Празника?

— Не.

— На мъжете, които са ги обидили. Заслушай се в тихите разговори, дето водят помежду си.

Тогава голата бе приел думите му като предупреждение: Не засягай Говорещите с риби. Не ги предизвиквай, защото гневът им е смъртоносна заплаха.

Сега, движейки се с маршова стъпка пред Лито в тунела, той разбра, че правилно е чул изречените думи, но не е схванал абсолютно нищо от смисъла им. Подхвърли през рамо:

— Не го разбирам аз това Споделяне.

— На ритуала ще бъдем заедно. Ще го видиш. Ще го почувстваш. Моите Говорещи с риби са хранилище на особено познание, както и на само тяхна си непрекъсната линия. Сега и ти ще вземеш участие и това ще ги накара да те възлюбят. Слушай ги внимателно. Те са открити за всичко, свързано със сходство и влечение. С гальовните слова, които си разменят, казват достатъчно.

Още думи — помисли Айдахо. — И още загадъчност.

Забеляза, че тунелът постепенно се разширява, а таванът се извисява все по-нагоре. Имаше повече светоглобуси, настроени в наситено оранжевия цвят от спектъра. На около триста метра пред себе си видя високо извисената дъга на открито пространство, в тъмночервената светлина, на което различи сякаш светещи лица, запълнили го равномерно вляво и вдясно. Плътната черна стена под лицата очевидно бе образувана от облечени тела. Миризмата на пот, предизвикана от вълнение, беше много силна.

Когато наближи чакащите жени, Айдахо зърна вече сторената пътека между тях, както и платформата, която леко се издигаше до нисък перваз вдясно. Огромният сводест таван се извисяваше високо над жените, а гигантското пространство под него бе осветено от светоглобуси, настроени в яркочервено.

— Изкачи се по платформата — нареди му Лито. — Спри точно в центъра на перваза и се обърни с лице към жените.

Айдахо вдигна дясната си ръка в знак, че е чул заповедта. Когато се появи във височината на откритото пространство, размерите на затворената площ буквално го изумиха и изпълниха със страхопочитание. Изкачвайки се към перваза, той оформи задача към подготвените за целта очи; скоро вече (макар и с приблизителна точност) знаеше, че страната на почти невероятната зала беше дълга поне хиляда и сто метра, а залата всъщност представляваше квадрат със заоблени ъгли. Цялата беше изпълнена с жени. Айдахо си спомни, че това са само подбрани представителки на пръснатите нашир и надлъж полкове на Говорещите с риби — по три от всяка планета. Сега стояха тук и телата им бяха така плътно притиснати едно до друго, че той очакваше всеки момент някоя от тях да припадне. Бяха освободили пространство от около петдесет метра покрай перваза, където Айдахо спря, за да обозре сцената. Отвсякъде го гледаха лица, лица, лица…

Лито дойде с Царската кола непосредствено зад него и вдигна една от ръцете си, покрити със сребриста кожа.

В същия миг огромната зала се изпълни с гръмотевичен вик:

— Сайънок! Сайънок!

Голата сякаш оглуша. Подобен звук сигурно ще се чуе из целия град — помисли той. — Освен ако не сме много дълбоко под земята.

— Невести мои! — изрече Лито. — Поздравявам ви с добре дошли на Сайънок!

Айдахо погледна към него и видя как тъмните му очи блестят, сякаш излъчваха сияние. Самият Бог-Император бе казал: „Тази проклета святост!“ Но въпреки това й се наслаждаваше.

Дали Монео е виждал някога такова сборище!

Да, странна беше тази мисъл, но той знаеше откъде бе тръгнала. Трябваше да има и други смъртни същества, с които би могъл да обсъди въпроса. Амазонките от охранителния конвой бяха споменали, че икономът е изпратен по „държавни дела“, подробности за които не са им известни. Чул тяхното обяснение, Айдахо успя да долови смисъла и на друг важен елемент от начина на управление на Лито. Силовите линии на властта изтичаха направо от Бог-Императора към неговите поданици, макар доста рядко да се кръстосваха. Това положение налагаше наличието на много и различни фактори, включително доверени слуги и служители, които могат да поемат отговорност за изпълнението на издадени заповеди без нито един въпрос.

„Малцина виждат Бог-Императора да върши вредни неща — бе казала веднъж Сиона. — Такива ли са били и атреидите, които си познавал преди?“

Айдахо гледаше към сякаш неизброимото количество от Говорещи с риби, докато тези мисли прелитаха през съзнанието му. Какво ласкателство, дори низкопоклонничество се четеше в очите им! И какво страхопочитание! Как ли го бе постигнал Лито? И защо?

— Възлюбени мои! — изрече Бог-Императора.

Гласът му отгърмя над вдигнатите нагоре глави, пренесен и до най-отдалечените кътчета с помощта на изкусно изработените иксиански усилватели, прикрити в Царската кола.

Пламналите от напрежение лица на жените изпълниха паметта на Айдахо с някогашното предупреждение на Лито: „Не ги предизвиквай, защото гневът им е смъртоносна заплаха!“

Да, на това място не можеше да не му се повярва. Само една негова дума щеше да е достатъчна те да разкъсат на парченца всеки посочен. Нямаше никакво съмнение по този въпрос. Щяха да го сторят! Почувства в самия себе си началото на промяна и преоценка на Говорещите с риби в качеството им на войскова сила. Личната заплаха не би ги спряла. Те служеха на Бога!

Царската кола изскърца леко, когато Лито изви нагоре челните пръстеновидни участъци на тялото си и повдигна глава.

— Вие сте крепителките на вярата! — изрече той. Присъстващите отговориха в един глас:

— Господарю, ние изпълняваме!

— В мен вие живеете безконечно! — продължи Лито.

— Ние сме вечността! — извикаха те.

— Обичам ви така, както не обичам другиго!

— Обичаме! — направо изпищяха те.

Айдахо потръпна.

— Предавам ви моя обичан Дънкан! — изрече Лито.

— Обичаме! — повториха те своя писък.

Този път голата затрепери с цялото си тяло. Почувства как всеки момент ще припадне от изблика на толкова много ласкателство. Искаше да избяга оттук и същевременно желаеше да остане, за да го приеме. Да, тази зала бе изпълнена с мощ. С цялата мощ на властта!

Лито каза с по-тих глас:

— Сменете Караула.

Жените сведоха глави — само с едно движение и без никакво колебание. Вдясно от Айдахо се появи нова редица от облечени в дълги бели рокли. Те влязоха в откритото пространство под перваза и Дънкан забеляза, че някои носят бебета и деца на не повече от една-две години.

Благодарение на беглото обяснение, което бе получил по-рано, той разбра, че това са жените, незабавно прекратяващи участието си в полковете на Говорещите с риби. Някои от тях щяха да станат жрици, а други да се посветят изцяло на майчинските задължения… Но нито една всъщност не напускаше службата си, посветена на Бог-Императора.

Докато гледаше децата, Айдахо не преставаше да мисли какъв отпечатък ще остави този спомен най-вече върху отрочетата от мъжки пол. Без съмнение те щяха да пренесат тайнството му през целия си живот, макар че самият спомен най-вероятно щеше да бъде загубен за съзнанието; но отсега нататък той винаги щеше да съществува като постоянно променящи се душевни отзвуци.

Последната от новодошлите спря под Лито и погледна към него. Тогава и останалите жени в залата вдигнаха главите си и заковаха погледи в Бог-Императора.

Айдахо се озърна от ляво на дясно. Облечените в бяло жени бяха запълнили поне петстотинметрово пространство под перваза и в двете посоки. Някои от тях вдигнаха децата си към Лито. Страхопочитанието и покорството им явно бяха абсолютни величини. Той почувства, че ако Бог-Императора заповяда, щяха да разбият главите на бебетата си в перваза. Бяха готови да сторят всичко!

Лито снижи челните сегменти на тялото си върху колата. После отправи благ поглед надолу и гласът му прозвуча като нежна ласка:

— Давам ви наградата, която заслужихте със своята вяра и служба. Назовете я и тя ще ви бъде връчена.

Цялата зала отекна:

— Ще ви бъде връчена.

— Което е мое, то е и твое — изрече Лито.

— Което е мое, то е и твое — извикаха жените.

— А сега — предложи той, — споделете с мен мълчаливата молитва за посредничество и всеучастие. За да пребъде човешкият род.

Сякаш бе само една, всички глави в залата се сведоха. Облечените в бяло жени притиснаха като в люлка децата си и се загледаха в тях. Айдахо почувства мълчаливото единение като някаква сила, търсеща път към него, решила на всяка цена да преодолее съпротивата му. Той отвори широко устата си и задиша учестено, противопоставяйки се на нещо, което усещаше почти като физическо посегателство. Мисълта му лудешки диреше опора, за която би могла да се залови.

Жените бяха армия, за чиято сила и единство не бе и подозирал. Дори повече — съзнаваше, че не може да вникне в тази сила и да я осмисли. Смогваше само да я наблюдава, давайки си сметка за нейното съществуване.

Ето какво бе създал Лито.

Айдахо си припомни думите му от срещата им в Цитаделата:

— Предаността на една армия от мъже се пренася преди всичко към самата армия, не и към цивилизацията, която я е създала и я поддържа. Докато верността на армия от жени се насочва много по-силно към нейния предводител.

Предлага ми да споделя с него всичко това — помисли той. И сега този отговор го поразяваше с посредствеността си.

— Не виждам смисъла — бе рекъл Айдахо.

— Повечето хора не са създадени подвластни на здравия смисъл.

— Нито една войска, независимо дали е от мъже или жени, не е в състояние да бъде гарант за мира. Империята ти не е неговото царство! Ти…

— Моите Говорещи с риби снабдиха ли те с нашите писани истории?

— Да, но освен това минах из твоя град и наблюдавах хората. Те са агресивни!

— Дънкан, можеш ли да ме разбереш? Мирът стимулира агресивността.

— А ти казваш, че твоята Златна Пътека…

— …не е мирът в точния смисъл на думата. Тя е спокойствието и плодородната почва за израстване на стабилни видове и класи, но също така и на различни форми на агресивност.

— Говориш с гатанки!

— Говоря ти за отдавна събрани наблюдения, които доказват, че състоянието на мир е състояние на победени. То е капан, в който са се озовали жертвите. И те, жертвите, призовават агресията.

— Твоето проклето насилствено спокойствие! Какъв е смисълът от него?

— Ако врагът липсва, той трябва да бъде създаден. Силата на военната машина, лишена от намираща се извън страната цел, неизменно се обръща срещу собствения си народ.

— Не разбирам на какво се надяваш.

— Внасям промени в желанието на хората да воюват.

— Те не искат войната!

— Те искат да има хаос. А машината е най-лесно достижимата форма на безредие.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Играеш някаква опасна игра, позната само на теб.

— Много е опасна, наистина. Връщам се към старите първоизточници на човешко поведение с цел да ги пренасоча. Рискът се крие във възможността да потисна силите, които направляват и от които зависи оцеляването на човека. И въпреки всичко те уверявам, че моята Златна Пътека е достатъчно сигурна.

— Но не си потиснал антагонизма!

— Разпръсквам някои енергии на едно място и ги насочвам към друго. Онова, което не подлежи на контрол, следва да бъде впрегнато в работа.

— Какво може да попречи на желанието на армията ти да завземе властта?

— Аз съм този, който я води.

Загледан в неизброимото множество от жени в огромната зала, Айдахо не можеше да отрече значението на фокусиращата роля на предводителя. И все по-ясно забелязваше, че част от ласкаещото преклонение бе насочено към собствената му личност. Изкушението сякаш се превръщаше в идея-фикс — можеше да поиска всичко от тях… Всичко! Мощта, събрана в залата, наподобяваше експлозив, винаги готов да избухне. Веднъж осъзнатото състояние на нещата го принуждаваше да вникне по-дълбоко в смисъла на казаното от Лито.

Той бе споменал за експлозивния характер на насилието. Докато гледаше жените, вглъбени в своята мълчалива молитва, Айдахо си припомни дума по дума изреченото от Бог-Императора:

— Мъжете са склонни към класово разслоение. Те създават общества на пластове. А точно тези общества са възможно най-съблазнителната покана за развихряне на насилие. Защото не могат да се разпадат кротко на части. Те се взривяват.

— Жените никога ли не го правят?

— Не, освен ако не са почти изцяло под властта на противоположния пол или не са се заключили в модел, където доминираща е мъжката роля.

— Половете не могат да бъдат толкова различни!

— Но са. Жените присъединяват усилията си за благото на общата цел, която излиза извън обсега на класите и кастите. Ето защо оставих юздите в техни ръце.

Сега Айдахо бе принуден да признае, че молещите се безусловно държаха юздите.

Каква ли част от тази мощ би прехвърлил той в моите ръце?

Изкушението беше невъобразимо! Усети как потръпва от него. И с мълниеносна отрезвяваща яснота си даде сметка, че именно такова трябва да е било намерението на Лито: да подложи на изпитание!

Жените, скрили пода на огромната зала, свършиха молитвата си и погледнаха към Бог-Императора. Дънкан осъзна, че никога досега не бе виждал такъв екстаз, овладял без остатък човешко лице — не беше подобен нито на сексуалния захлас, нито съизмерим с възторга от военната победа; не, никъде другаде той не бе виждал нещо, съизмеримо с това върховно преклонение!

— Днес до мен е застанал Дънкан Айдахо — каза Лито. — Дънкан е тук, за да заяви своята преданост така, че всички да го чуят. Е, Дънкан?

Взрив от ледени тръпки разтърси тялото на Айдахо. Лито му даваше възможност за съвсем прост избор:

Обяви, че си предан на Бог-Императора, или умри!

Ако отвърна с подигравка, колебая се или възразя по какъвто и да е начин, жените ще ме убият със собствените си ръце.

Силен гняв го заля внезапно — като кориолна буря. Той преглътна, окашля се и изрече:

— Никой да не подлага на съмнение моята преданост. Аз съм верен на атреидите.

Чу собствения си глас, усилен от Литовото иксианско приспособление.

Звуковият ефект го стресна.

— Приемаме! — изкрещяха жените. — Приемаме и споделяме!

— Ние споделяме — изрече Лито.

Преминаващи обучението млади от Говорещите с риби, които се отличаваха по късите си зелени горни дрехи, се втурнаха от всички страни на залата, причинявайки леки завихряния в сякаш заспалото еднообразие на лица, преливащи от обожание. Всяка възпитаница носеше поднос с голям куп от малки кафяви късчета нафора. Подносите се движеха из множеството и предизвикваха грациозни вълни от пръстите на танцуващи ръце. Всяка ръка взимаше късче нафора и го вдигаше нагоре. Когато една млада Говореща с риби дойде до перваза и вдигна подноса си към Айдахо, Лито пошепна:

— Вземи две парченца и сложи едното в дланта ми.

Голата коленичи и взе две късчета, които се оказаха крехки и хрупкави. Изправи се и подаде внимателно едното от тях на Бог-Императора. Лито попита с гръмовен глас:

— Има ли подбран нов Караул?

— Да, господарю! — извикаха жените.

— Вярвате ли в мен?

— Да, господарю!

— Вървите ли по Златната Пътека?

— Да, господарю!

Вибрацията от женските викове преминаваше на биещи вълни през Айдахо и го зашеметяваше.

— Споделяме ли всички? — запита Лито.

— Да, господарю!

Едновременно с последния отговор Бог-Императора сложи късчето нафора в устата си. Всяка от майките под перваза отхапа трошица от своето парченце и даде остатъка на детето си. Отрупаните Говорещи с риби зад облечените в бяло жени също свалиха ръце и поеха своята нафора.

— Дънкан, изяж го — тихо каза Лито.

Айдахо пъхна късчето в устата си. Тялото му на гола не беше привикнало към подправката, но паметта сигнализира на сетивата. Нафората беше леко горчива и със слабо ухание на мелиндж. Вкусът й разбуди стари спомени в съзнанието му — храненията в сийча, пировете в резиденцията на атреидите и специфичния аромат на подправката, просмукал се във всичко през онези дни…

След като преглътна нафората, той долови тишината в залата, сякаш всички бяха спрели да дишат, когато откъм колата на Лито се разнесе силно изщракване. Айдахо се обърна и откри причината за шума. Бог-Императора бе отворил вратичката на една от преградите в долната част на Царската кола и изваждаше оттам кристална кутия, грееща със синьо-сива вътрешна светлина. Лито я остави на пода на колата, вдигна искрящия капак и взе отвътре кристален нож. Айдахо мигновено го разпозна по ястреба, гравиран в края на дръжката, и по зелените скъпоценни камъни на ръкохватката.

Кристалният нож на Пол Муад’Диб!

Почувства дълбоко вълнение при вида на острието. Гледаше го втренчено, сякаш това, което виждаше, можеше да възпроизведе образа на първоначалния си притежател.

Лито вдигна високо ножа и го задържа, показвайки и елегантната извивка на острието, и преливащите в млечно бяло отсенки.

— Талисманът на живота за всички нас — каза той.

Жените запазиха тишина, прехласнати от възторг.

— Ножът на Муад’Диб — продължи Лито. — Зъбът на Шай-хулуд. Ще дойде ли отново Шай-хулуд?

Отговорът бе изречен сподавено, ала именно това подчерта силата му на фона на предишните викове:

— Да, господарю!

Айдахо отново погледна лицата на сякаш изпадналите в транс Говорещи с риби.

— А кой е Шай-хулуд?

И отново протътна глухо:

— Ти, господарю.

Голата се върна към предишните си мисли. Имаше необоримо доказателство, че Лито черпеше сила от гигантски резервоар, сила — непозната досега в подобни размери. Самият Бог-Император го бе казал, но думите му звучаха като безсмислен шум в сравнение с видяното и почувстваното в огромната зала. Словата на Лито се върнаха обратно при Айдахо, сякаш бяха чакали точно този миг, за да надянат одеждите на истинския си смисъл. Припомни си, че тогава те двамата се намираха в криптата, в онова усойно и сенчесто място, което изглежда беше привлекателно за господаря му, но безкрайно отблъскващо за Дънкан с праха на вековете и мириса на гниене, дошъл от древността.

— Повече от три хиляди години оформям отново и отново това общество, проправяйки излаз от младенчеството на целия човешки род — бе казал Лито.

— Думите ти с нищо не подкрепят необходимостта от женска армия! — беше се възпротивил Айдахо.

— Дънкан, насилието е чуждо на природата на жената. Нали ме питаше за онези различия в поведението, обусловени от разликата в половете? Ето ти едно от тях.

— Престани да изместваш темата!

— Нищо не измествам. Изнасилването винаги се е смятало за дължимо на мъжа при военна победа. Изнасилвайки, на мъжките индивиди не им се налага да се отказват от нито една своя юношеска фантасмагория.

Айдахо още не бе забравил живеца на гнева, залял го при тази словесна атака.

— Моите хурии опитомяват мъжкарите — бе продължил Лито. А Опитомяването и привикването към домашен живот са неща, който жените е трябвало да знаят още от самото начало на вечността.

Айдахо се вглеждаше в закачуленото му лице, без каже нито дума.

— Да опитомяват — повтори Лито. — А после да вкарват в релсите на модела, подреден и създаден заради оцеляването. В началото жените са го научили от мъжете, а сега мъжете го усвояват отново с тяхна помощ.

— Но ти казваш…

— Нерядко жените се подчиняват на някаква форма на насилие, само за да насочат нещата към една дълбоко обвързваща взаимна зависимост.

— По дяволите! Ти…

— Обвързваща, Дънкан! Обвързваща.

— Не се чувствам обвързан към…

— Обучението трае дълго. Ти олицетворяваш предишната норма на поведение, необходима на новото за съизмерване.

За миг думите на Бог-Императора отмиха всички чувства от него с изключение на някакво дълбоко усещане за загуба.

— Моите хурии учат на съзряване — каза Лито. — Знаят, че трябва да следят за съзряването на мъжете. По този начин самите те достигат до зрялост. И в крайна сметка се превръщат в съпруги и майки, а ние отбиваме импулсите за насилие от фикс-идеите на юношеството.

— Трябва да го видя, за да повярвам.

— Ще имаш тази възможност в деня на Голямото Споделяне.

Сега, застанал до Лито в залата на Сайънок, Айдахо бе принуден да признае пред себе си, че е почувствал проявата на огромна сила, на нещо, което би могло да създаде оная вселена на човечността, чийто проект бе събран в отдавна изречените думи.

Лито върна обратно кристалния нож в кутията и я положи вопределеното за нея място на дъното на Царската кола. Жените мълчаливо наблюдаваха; дори и малките деца не се обаждаха, защото всички присъстващи бяха в плен на силата, която струеше из огромната зала.

Айдахо гледаше децата, разбрал от обясненията на Лито, че те — мъжките и женските — щяха да бъдат възнаградени и облечени с власт в съответствие с нишата, която им бъде предоставена. Момчетата през целия си по-нататъшен живот щяха да са под контрол на женските, като по този начин направят (по думите на Лито) „лесен преход от юношеството към мъжкарите за разплод“.

Говорещите с риби и техните чеда прекарваха живота си, „подвластни на вълнение, непознато на повечето от останалите“.

Какво ли ще стане с децата на Ирти? — запита се Айдахо. — Дали моят предшественик е стоял тук и е гледал своята облечена в бяло жена, споделяща ритуала на Лито!

А какво всъщност ми предлага сега той!

С тези жени-воини някой амбициозен командир можеше да завладее Империята. Би ли могъл впрочем? Не, поне докато Лито е жив… Защото самият той твърдеше, че жените не са агресивни и войнствени „по природа“.

И още, беше заявил:

— Не го събуждам, нито го развивам в тях. Те познават повтарящия се на всяка десета година модел на царския празник, на смяната на Караула, благославянето на новото поколение, тихото мълчание за падналите сестри и за обичните, отишли си завинаги. Сайънок след Сайънок отминава, отмервайки реален за сетивата срок. Самата промяна се превръща в собственото си отсъствие.

Голата вдигна поглед от жените в бяло и техните деца. Огледа напреко множеството смълчани лица, припомняйки си, че това бе само сърцевината на една почти невъобразима с размерите си военна сила, разпростряла паяжината на женската си същност върху цялата Империя. Сега вече можеше да повярва на думите на Лито:

„Силата не отслабва. Напротив, с всяко десетилетие тя става още по-голяма.“

Но с каква цел? — запита се Айдахо.

Той погледна към Бог-Императора, който вдигаше ръце за благослов над залата с неговите хурии.

— А сега ще минем между вас — каза Лито.

Жените под перваза отвориха път, отдръпвайки се заднешком. Пролуката навлизаше все по-навътре в огромното им множество, също като пукнатина, появила се върху земната повърхност след някой страховит катаклизъм.

— Дънкан, ще вървиш пред мен — разпореди се Лито.

Гърлото на Айдахо внезапно се оказа пресъхнало. Подпря се с длан на ръба на перваза и се отправи в разтвореното през него пространство, движейки се сякаш навътре в пукнатината, защото много добре съзнаваше, че това е единственият възможен завършек на настоящото изпитание.

С бърз поглед назад разбра, че колата на Лито се носи величествено на суспенсорната си възглавница.

Отново се обърна и ускори крачка.

Наредените една зад друга жени стесниха отворената пътека. Направиха го с изненадващо спокойствие, като най-напред съсредоточиха вниманието си върху самия него, а след това и върху грамадното тяло в предчервейна форма, пътуващо зад Дънкан на Царската кола от Икс.

Той стоически продължаваше да крачи напред, а жените се пресягаха от всички страни, за да го докоснат, да пипнат Бог-Императора или просто да стигнат до Царската кола. Почувствал едва сдържаната страст в техния допир, Лито осъзна, че изживява най-големия страх, познат му досега.