Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (2)

„Тази сутрин съм се родил в някаква юрта към края на равнината, където се пътуваше с коне по повърхността на една вече несъществуваща планета. Утре ще бъда роден като някой друг и на друго място. Все още не съм решил какъв и къде. Обаче в това утро и в този живот, о-о-о! Когато очите ми се научиха да фокусират, огледах се навън към слънчевата светлина, обсипала утъпканата трева, и видях силни и енергични люде, заловили се с приятните дела на своя живот. Къде… ех, къде отиде цялата тази сила?“

Откраднатите Дневници

 

Почти половин километър беше разстоянието между първия и третия бегач, поели на север през Забранената Гора, потънала в лунни сенки. Последният от тях бягаше на по-малко от сто метра пред преследващите ги У-вълци, тоест вълци-унищожители. Чуваше се задъханото скимтене на животните, полудели от свирепата стръв, която ги давеше при гледката на настиганата жертва.

Първата Луна(*) се бе вдигнала почти над главите на бягащите и в гората беше доста светло; тези места се намираха в сравнително високия географски пояс на Аракис(*), но топлината на летния ден бе още осезаема. Бавното нощно движение на въздуха от Последната пустиня на Сарийър беше наситено с мирис на смола и с влажния дъх на отъпкани гниещи листа. От време на време лекият ветрец, идващ от Морето на Кайнс отвъд Сарийър, прекосяваше пътя на бягащите с едва доловим мирис на сол и риба.

По ирония на съдбата последният бегач в редицата се казваше Улот, което на езика на свободните(*) означава Обичания изоставащ от частта си войник. Улот бе нисък и склонен към пълнеене, което бе утежнило неговия режим на хранене по време на обучението, предхождащо сегашната операция. Дори след като отслабна за този отчаян поход, лицето му остана закръглено, а страхът от мисълта за излишната плът се четеше в големите му тъмни очи.

Улот много добре разбираше, че не ще може да бяга още дълго, Дишаше тежко и с хрипове. От време на време залиташе. Но нито веднъж не повика другарите си. Знаеше, че те не могат да му помогнат. Всички бяха произнесли една и съща клетва с пълното съзнание, че не трябва да разчитат на нищо друго, освен на някогашните добродетели и на предаността на свободните. Защото нищо не бе отменило тези принципи, макар животът на някогашните пустинни обитатели сега да имаше само архивно измерение, сведено до механично наизустените разкази на свободните, които работеха в едноименния музей.

Предаността на Улот го задължаваше да пази мълчание, съзнавайки напълно своята обреченост. Великолепна беше проявата на някогашните добродетели, въпреки факта, че никой от бягащите не бе натрупал друго познание, освен прочетеното в книгите и разказаното в легендите на Устната История за онова, на което сега те подражаваха.

У-вълците наближаваха Улот с необичайно едрите си сиви тела, стигащи до човешки ръст на височината на раменете. Те бягаха с грациозни скокове и стръвно скимтяха с високо вдигнати глави, а очите им не изпускаха обляната в лунната светлина фигурка — предстоящата жертва.

Единият му крак се закачи в някакъв корен и той едва не падна. Това сякаш го зареди с допълнителна енергия. Рязко ускори своя бяг, изпреварвайки преследвачите си с почти цяла дължина на телата им. Енергично размахваше ръце и дишаше шумно, с широко отворена уста.

У-вълците запазиха равномерното си темпо. Сребристите им сенки се мяркаха ритмично сред силната миризма на растителността на тяхната гора. Знаеха, че и този път са победители. Всичко, което ставаше, им бе добре познато.

Улот отново се спъна. Задържа се на една фиданка и задъхано продължи своя бяг с треперещи крака, които вече отчаяно протестираха срещу непосилните изисквания на момента. Не му бе останала сила, за да се откъсне още веднъж напред.

Една огромна вълчица от унищожителите се отклони и зае позиция откъм лявата му страна. После кривна навътре и със скок препречи пътеката. Огромните й зъби се впиха в рамото на бягащия и той залитна, но не падна. Остра миризма на кръв допълни букета на нощната гора. По-дребен мъжкар захапа дясното му бедро и Улот се строполи със силен крясък. Глутницата го връхлетя и писъкът му внезапно секна.

У-вълците не спряха да се хранят, а подновиха лова. Ноздрите им обдушваха горската земя и долавяха блуждаещите във въздуха завихряния, носещи топлинката на бягащите напред две човешки същества.

Следващият в редицата се наричаше Квутег. Името му беше старо и почитано на Аракис, познато още от времената на Дюн. Негов предшественик бе служил в Сийч Табър като управител на дестилационните инсталации за извличане на вода от мъртвите, но оттогава бяха минали повече от три хиляди години, загубени някъде из миналото, в което съвременниците вече не вярваха. Квутег бягаше с дълги скокове, а високото му и слабо тяло изглеждаше идеално приспособено за днешното жестоко усилие. Дългата му черна коса се развяваше след лицето с орлови очертания. Също като останалите, и той бе облечен в черен екип от плътно оплетени памучни нишки, очертаващ движенията на бутовете и жилестите бедра, както и на дълбоко и равномерно дишащия гръден кош. Единствено широчината на крачката, която очевидно бе малка за възможностите на Квутег, издаваше раната на дясното му коляно, получена след падането в изкуствените урви, опасващи Цитаделата на Бог-Императора в Сарийър.

Квутег чу писъците на Улот, внезапно завърналата се пълна тишина и подновеното ловно скимтене и вой на У-вълците. Опита се да заповяда на мислите си да не извикват пред него картината на още един приятел, унищожен от чудовищата — пазачи на Лито, но въображението му свърши своята магия пряко неговата воля. Квутег мислено изрече проклятие срещу тирана, но не го каза на глас, пазейки дъха си. Все пак имаше шанс да стигне до убежището на река Айдахо. Знаеше какво мислят за него другарите му, дори и Сиона. Винаги се бе славел със своя консерватизъм, със слабостта си към себещадене. Още като дете пазеше енергията си до мига, когато тя можеше да се използва с максимален резултат, разпределяйки запасите като истински скъперник.

Въпреки раненото коляно, той увеличи скоростта си. Знаеше, че реката е близо. Силната болка, от раната се бе превърнала в буен пламък, изгарящ крака и цялата половина на тялото. Познаваше много добре границите на своята издръжливост. И още — знаеше, че Сиона бе почти стигнала до водата. Като най-добър бегач от цялата група тя носеше херметично опакования пакет, който съдържаше всичко, задигнато от тях от крепостта в Сарийър. Квутег насочи цялата си мисъл към този пакет, продължавайки своя бяг.

Запази го, Сиона! С него ще го унищожиш!

Изгарящият от нетърпение вой на У-вълците проникна в съзнанието му. Бяха съвсем близо. Внезапно разбра, че е обречен.

Но Сиона бе длъжна да избяга!

Той рискува, обърна се и съзря, че един от хищниците постепенно заема флангова позиция. Прийомът на тяхната атака мигновено изпъкна като печатна схема в главата му. Когато напиращият по фланга звяр отскочи, Квутег направи същото. За частица от секундата някакво дърво го заслони от връхлитащата глутница; той се наведе под атакуващия отстрани вълк, сграбчи единия му заден крак и без да спира, завъртя животното като млатило за ръчно вършеене. Това за миг разпръсна останалите. Вълкът се оказа по-лек, отколкото бе очаквал; мислено се поздрави за внезапното хрумване и също като дервиш продължи да върти своя жив боздуган към нападателите, двама от които взаимно размазаха черепите си. Но не можеше да се пази отвсякъде. Мършав мъжкар се хвърли на гърба му и той политна към едно дърво, изпускайки живото си оръжие.

— Бягай! — изкрещя Квутег.

Цялата глутница се нахвърли върху него, докато самият той мигом захапа мъжкаря за гърлото, влагайки силата на последния остатък от своето върховно отчаяние. Вълчата кръв бликна върху лицето му и го заслепи. Претъркаляйки се, без да има възприятие за посоката, Квутег се вкопчи в друг вълк. Част от глутницата се превърна във виеща и въртяща се блъсканица, а неколцина унищожители се нахвърлиха върху собствения си ранен другар. Повечето обаче не изпуснаха плячката си. Зъбите им раздраха гърлото на Квутег от две страни.

Сиона също бе чула резкия писък на Улот, последван от издаващата всичко тишина и от воя на глутницата, когато вълците продължиха преследването. Гневът така я задуши, че имаше усещането, че ще се пръсне. Улот бе включен в рискованата авантюра заради своята дарба да анализира и обхваща с поглед цялото, зърнал само част от него. Именно той, въоръжен с вечната си лупа от своя комплект с принадлежности, беше разгледал внимателно двата странни тома, намерени заедно с плановете на Цитаделата.

— Мисля, че е шифър — бе рекъл Улот.

А Ради, горкият Ради, оказал се първият от тяхната група, който трябваше да загине, бе отсякъл:

— Не трябва да се товарим излишно. Остави ги. Улот бе възразил:

— Ненужните неща не се крият по този начин. И Квутег бе подкрепил Ради:

— Дойдохме за плановете на Цитаделата и ги намерихме. А тези книги са прекалено тежки.

Но Сиона се бе съгласила с Улот:

— Аз ще ги нося.

Така спорът приключи. Бедният Улот.

Знаеха, че той е най-слабият бегач от групата. Беше бавен в почти всичко, което се налагаше да вършат, но никой не оспорваше бистрия му ум. Заслужава пълно доверие. Улот бе заслужил пълно доверие. Сиона успя да овладее гнева си и вложи цялата си енергия в бягането. Дърветата профучаваха покрай нея в лунната светлина. Вече бе навлязла в безвремието на продължителното усилие, когато не съществува нищо друго освен собствените движения и собственото тяло, послушно изпълняващо онова, за което е било подготвяно.

Мъжете я намираха за хубава, когато бягаше. Знаеше го добре. Дългата й черна коса беше плътно привързана, за да не се вее от вятъра. Бе упреквала Квутег за глупостта му, когато той отказа да приеме нейния маниер.

Къде е Квутег?

Косата й не беше като неговата. Беше тъмнокестенява, понякога дори я бъркаха с черна, но нямаше смолисточерния цвят на неговата коса.

В резултат на случайната игра на гените чертите на лицето й бяха точно копие на образа на отдавна починал неин предшественик — лек овал, с щедро очертана уста и винаги будни очи над малкия нос. Тялото й бе слабо, източено от годините, прекарани в бягане, изпращащо силни сексуални сигнали към мъжете около нея.

Къде е Квутег?

Вълчата глутница притихна, което я обезпокои. Същото стана, когато настигнаха Ради. Както и Сетус.

Каза си, че мълчанието би могло да означава и друго. Квутег не беше от приказливите, а неговата сила и издръжливост бяха добре известни. Не даваше вид, че раната му пречи твърде много.

Усети онази специфична болка в гръдния кош, която познаваше от дългите километри, изминати в тренировки. Потта продължаваше да се стича под тънкия черен костюм за бягане. Херметично затвореният пакет със скъпоценното си съдържание, подготвен за преодоляване на водното пространство пред нея, беше прикрепен в горната част на гърба й. Помисли за картите на Цитаделата, сгънати в него.

Къде ли крие той своето съкровище — запасите от подправка(*)?

Сигурно някъде в Цитаделата. Точно там. И в картите задължително ще има указание, мелинджовата подправка, за която жадуваха „Бин Джезърит“, Космическото сдружение и всички останали, си струваше риска…

Както и двата тома с неразбираеми писмена. Квутег се оказа прав — хартията от ридулианов кристал тежеше. Но тя, Сиона, споделяше вълнението на Улот. Нещо важно бе скрито в тези шифровани редове.

Нетърпеливият вой на вълците-преследвачи отново отекна в гората зад нея.

Бягай, Квутег! Бягай!

И ето, точно пред себе си, между дърветата, тя видя широката просека, ограждаща река Айдахо. Зърна и лунната светлина, отразена във водата отвъд разчистеното пространство.

Бягай, Квутег!

Жадуваше да чуе звук от него, какъвто и да е звук. От единайсетте, тръгнали да бягат, останаха само те двамата. Деветима бяха заплатили с живота си участието в това рисковано начинание: Ради, Алин, Улот, Сетус, Ининег, Онемао, Хутие, Мемар и Оала.

Докато мислеше за всеки от тях, споменавайки имената им, тя изричаше мълчалива молитва към старите богове, а не към тиранина Лито. Най-голямо внимание отдели на молитвата си към Шай-хулуд(*).

Моля се на Шай-хулуд, който живее в пясъка.

Внезапно гората свърши и тя тръгна през огрян от луната окосен участък по протежението на реката. Отвъд тясната ивица от речен чакъл пред нея водата сякаш я подканяше да бърза. Брегът сребрееше на фона на тъмното бавно течение.

Едва не залитна, когато откъм дърветата се понесе висок крясък. Разпозна гласа на Квутег, извисил се над звуците, издавани от зверовете. Той я призоваваше, без да произнася името й, а в тази единствена дума бе събрано равнозначното на безчислени разговори — послание на живот и смърт.

Откъм глутницата се носеше неистов вой на доведени до изстъпление диви същества, ала от Квутег не се чуваше нищо. И тя разбра, че в същия този миг той изразходва последните капчици сила на своя живот. Забавя ги, помагайки ми да избягам. Водена от призивния му вик, тя се втурна към брега на реката и се хвърли във водата с отривист скок. Изпита вледеняващ шок след горещината на бягането. Преодоля мигновеното зашеметяване и тромаво се насочи напред, опитвайки се да плува и да възстанови дишането си. Скъпоценният пакет беше на повърхността и я почукваше по тила.

Тук река Айдахо не беше широка — не повече от петдесет метра; изтеглена в голяма крива, осята с пясъчни заливчета, оградени с коренища и надвиснали брегове, окичени със сочна зеленина и треви, защото водата бе отказала да се движи по правите пътища, които й бяха очертали инженерите на Лито. Сиона беше уверена в истинността на сведението, че У-вълците са предварително подготвени да спират пред водна преграда. Очертаните граници на техните територии бе реката от тази й страна и стената пред пустинята от другия край. Въпреки това тя преплува последните няколко метра под вода и излезе на повърхността в сянката на скосения бряг, преди да се обърне и да погледне назад.

Вълчата глутница се бе строила по дължина отсреща с изключение на един от преследвачите, слязъл до самия край на водата. Тялото му беше устремено напред с почти натопени в бавното течение лапи. Чу го как вие.

Сиона знаеше, че вълкът я вижда. Нямаше място за съмнение. У-вълците бяха известни с острото си зрение. В потеклото на горските вардияни на Лито имаше специални хрътки с втренчен, почти немигащ поглед, които той бе наредил да чифтосат с вълци, ползвайки силните им очи. Внезапно се запита дали този път вълците няма да преминат ограниченията на заложеното в тях. Те бяха ловци, които разчитаха най-вече на видяното. Ако вълкът до водата се осмели да влезе, останалите можеха да го последват. За момент задържа дъха си. Почувства смазващия товар на изтощението. Бяха изминали почти трийсет километра, а през половината от това разстояние зверовете ги следваха отблизо.

Вълкът до брега изви за последен път и се върна при останалите. Като по тайнствен сигнал те се обърнаха и побягнаха със скокове към гората.

Сиона знаеше къде отиват. На У-вълците бе разрешено да изяждат всичко, което убият в Забранената Гора. Ето защо те неспирно бродеха из нея като вардияни на Сарийър.

— Лито, ще заплатиш за това — прошепна тя.

Звукът на гласа й беше много слаб, почти като тихото шумолене на водата в тръстиката зад нея:

— Ще платиш за Улот, за Квутег и за всички останали. Непременно ще платиш!

Пое плавно напред, носена от течението на реката, докато краката й докоснаха първото прагче на тесния бряг. Със смазано от умората тяло се покачи нагоре, излезе от водата и спря, за да провери дали пакетът е останал сух. Херметизиращата замазка бе издържала. Тя погледна за миг в отражението на луната, а след това вдигна поглед към гората отвъд речния път.

С цената, която ние платихме. Десет скъпи приятели.

В очите й проблеснаха сълзи, но волята й имаше закваската на древните свободни и затова сълзите бяха само няколко. Рискованата операция с прекосяването на реката, прекият път през гората, докато вълците носеха патрулната си служба покрай северните граници, пресичането на Последната пустиня на Сарийър и овладяването на укрепленията на Цитаделата — всичко това постепенно се превръщаше в сън… Дори и бягството от преследващите ги хищници, а също и от глутницата на хората пазачи, която с абсолютна сигурност щеше да пресече и улови следата на нарушителите, след което да остане в засада… всичко това бе вече сън. Беше минало.

Аз се спасих.

Тя взе багажа с херметично затворения пакет и отново го притегна на гърба си.

Лито, аз преминах през защитните ти бариери.

После мисълта й се насочи към загадъчните томове. Почувства пълна увереност, че нещо, скрито в шифрованите редове, ще проправи пътя за нейното отмъщение.

Аз ще те унищожа, Лито!

Не — ние ще те унищожим! Това не подхождаше на маниера й. Щеше да го стори сама.

Тя се обърна и тръгна с широка крачка към овощните градини отвъд окосеното пространство, което сякаш маркираше пътя на реката. Крачеше и повтаряше своята клетва, прибавяйки на глас, според старото предписание на свободните, и пълното си име:

— Сиона Ибн Фуад ал-Сейефа Атреидска е тази, която те проклина, Лито. Ще платиш за всичко без остатък!

 

Следващият откъс е от направения от Хади Бенотто превод на томовете, открити в Дар-ес-Балат:

Роден съм като Лито Атреидски II преди повече от три хиляди стандартни години, считано от момента, в който се разпоредих за отпечатването на писаното тук. Моят баща беше Пол Муад’Диб. Майка ми Чани беше царска съпруга от свободните. Баба ми по майчина линия беше Фарула — прочута билкарка, също от свободните. Моята баба по бащина линия — Джесика, беше резултат от схемата за целенасочено размножаване на „Бин Джезърит“ в стремежа им да създадат мъжки екземпляр, споделящ висшите способности на светите майки(*) от Сестринството. Дядо ми по майчина линия беше Лайът Кайнс — планетологът, организирал екологичното преобразуване на Аракис. А моят дядо по бащина линия беше Атреидски, сиреч потомък на династията на Атрей, водеща началото си от самите корени на оригинала в Гърция.

Но стига вече с тези височайши подробности!

Дядо ми по баща загина като много други доблестни гърци, опитвайки се да убие смъртния си враг барон Владимир Харконен. Сега и двамата почиват в неловко положение в паметите от живота на моите предшественици, събрани в мен. Дори баща ми не е доволен. Аз извърших онова, от което той се страхуваше, и сега неговата сянка е принудена да споделя произтеклите последствия.

Изисква го самата Златна Пътека. А какво представлява Златната Пътека? — е вашият въпрос. Ами тя е чисто и просто оцеляването на целия човешки род. Нито повече, нито по-малко. Ние, които имаме мощта на прозрението, които знаем клопките по пътя на идващите хора, винаги сме го осъзнавали като най-голямата ни отговорност.

Оцеляването.

А какво мислите вие по въпроса — вие, с дребните си мъки и радости, дори с вашите страдания и възторзи — рядко ни интересува. Баща ми притежаваше тази дарба. У мен тя е още по-силна. От време на време можем да надничаме през и отвъд булото на Времето.

Тази планета Аракис, от която управлявам моята мултигалактична империя, не е онова, което представляваше в дните, когато бе позната като Дюн. Тогава цялата тя беше една пустиня. А сега е останало само късчето на моята Сарийър. Отдавна вече не бродят гигантските червеи, от които идваше мелинджът. О, подправката! Дюн беше много известна като извор на подправката — единствения възможен извор. Каква необичайна субстанция е тя! Нито една лаборатория не съумя да я копира. И остана най-ценното вещество, притежавано някога от човечеството.

Без мелинджа, който възпламенява способността за ранно обглеждане на линейното пространство от навигаторите на Сдружението, хората щяха да са принудени да прекосяват парсеците^[1] с хода на охлюва. Без мелиндж „Бин Джезърит“ нямаше с какво да дарява прорицателите или светите майки. Лишени от гериатричните му свойства, хората биха живели и умирали по някогашното отмерено им време — около сто години. А сега единствените количества подправка са в складовете на Сдружението и „Бин Джезърит“, в няколко скромни хранилища на останките от Големите династии, но преди всичко в моето гигантско складово съоръжение, за което те ламтят. Как биха искали да ме нападнат и ограбят! Но не смеят. Знаят, че ще го унищожа до грам, преди да отстъпя.

Не. Те идват с шапка в ръка и молят за подправка. А аз неохотно раздавам по малко като награда или не давам нищо като наказание. Ох, как мразят моята система.

Но тя е истинската ми сила, обяснявам им. Моето право да дарявам.

Ето, по този начин създадох Мира. И повече от три хиляди години те всички живеят в Мира на Лито. Той е нещо като насилствено спокойствие, което човечеството е познавало само през възможно най-кратките периоди от време преди моето господарстване. За да не забравите казаното дотук, запознайте се още веднъж с въпроса за Мира на Лито в тези дневници.

Започвам своя разказ за случилото се още през първата година на предприетото от мен, от първите конвулсии на протичащата метаморфоза, когато бях с почти човешки вид. Кожата от пясъчни твари (която баща ми отказа) и която многократно увеличи силата ми в допълнение към почти пълната ми неуязвимост към познатите начини на нападение и към остаряването в частност, все още покрива тяло с различни човешки черти: два крака, две ръце и лице, в рамка от навито и подгънато покритие от пясъчни твари.

Ех, това лице! Все още го притежавам като единственото парче човешка кожа, която излагам на показ пред света. Останалата моя плът е покрита със свързаните телца на дълбоко заритите някога обитатели и преносители на онова, което един ден може да се превърне отново в гигантски пясъчни червеи.

То и ще стане… някога.

Често мисля за своята окончателна метаморфоза — подобие на смърт. Знам как ще се случи, но не знам кога и не познавам другите играчи. Това е единственото, което нямам право да науча. Всъщност известно ми е само дали Златната Пътека продължава или свършва. Като правя необходимото за записването на тези думи, Златната Пътека продължава и аз съм доволен, поне заради този факт.

Вече престанах да чувствам как ресничестите пипалца на пясъчните твари опипват любопитно моята плът, капсулирайки водата от тялото ми зад своите плацентни прегради. Сега фактически ние сме едно — те образуват моята кожа, а аз съм силата, която движи цялото през по-голямата част от времето…

Сега, когато пиша тия редове, въпросното цяло може да се приеме за огромно. Представлявам това, което следва да се приеме за предчервейна форма. Тялото ми е дълго около седем метра, над два метра в диаметър и има пръстеновидни оребрявания по цялата си дължина; лицето ми на представител на атреидите се намира в единия му край, на височината на човешки ръст, а ръцете (все още като на нормален човек) са непосредствено под него. Краката ли? Е, те са почти атрофирали. Наподобяват плавници и са изтеглени назад по дължината на туловището. Цялото ми същество тежи приблизително пет някогашни тона. Вмъквам тези факти, тъй като знам, че ще имат историческа стойност.

А как се движа с цялата тая тежест? Почти изцяло с помощта на моята Царска кола, която е иксианска направа. Да не би да сте възмутени? Хората неотстъпно мразят и се страхуват от иксианците дори повече, отколкото мразят и се страхуват от мен. За предпочитане е познатото зло. А кой знае какво биха могли да изработят или изобретят иксианците? Кой ли знае?

Аз със сигурност не знам. Не всичко, по-точно.

Но изпитвам известна симпатия към тях. Те безпрекословно вярват в своята технологична въоръженост, в своята наука, в своите машини. И тъй като вярваме (независимо в какво), можем да се разбираме — иксианците и аз. Те изработват множество приспособления за мен и смятат, че по този начин печелят благодарността ми. Думите, които четете, са отпечатани с иксианско устройство, наричано диктател. Потекат ли мислите ми по предварително зададен начин, диктателът се активира и влиза в действие. Аз само мисля и думите се появяват на ридулиански кристални листи, дебели колкото една молекула. Понякога поръчвам отпечатването на отделни екземпляри, материята на които е по-малотрайна. Два такива екземпляра ми открадна Сиона.

Не е ли очарователна моята Сиона? И тъй като започвате да разбирате колко важна е тя за мен, можете дори да ме запитате дали щях да разреша да загине там, в гората. Изобщо не се съмнявайте. Смъртта е строго личен проблем. Рядко ще се намесвам в него. И никога в случай, когато някоя личност задължително трябва да премине през дадено изпитание, какъвто беше примерът със Сиона. Смъртта й във всеки от отделните етапи бе напълно разрешена от мен. Така или иначе, бих могъл да се сдобия с нов кандидат почти за нула време — както аз меря времето, разбира се.

Но тя е истинска чаровница, нали? Наблюдавах я там, в гората. Моите иксиански приспособления ми дадоха тази възможност и през цялото време се удивлявах на себе си, тъй като не бях предвидил подобна авантюра. Ала Сиона си е Сиона… Ето защо не сторих нищо, за да спра вълците. Щях да сбъркам, ако го бях направил. У-вълците представляват само едно от продълженията на моята цел, а тя е да бъда най-страшният хищник, съществувал някога.

Дневниците на Лито II

 

Следващият кратък диалог се приема за част от ръкописа, наричан „Фрагментът от Велбек“. Предполагаемият автор е Сиона Атреидска. Участници са самата Сиона и нейният баща Монео, който е бил (според историците) иконом и първи съветник на Лито II. Ръкописът носи дата от времето, когато Сиона е все още тийнейджърка и баща й я посещава в нейната квартира при училището на Говорещите с риби в Празничния град Онн, който е гъстонаселен център на планетата, известна днес като Ракис. Съгласно идентификационните документи на ръкописа, Монео тайно е посетил дъщеря си, за да я предупреди за опасността от собственото й унищожение.

СИОНА: Тате, как си могъл да оцелееш след толкова дълго време, прекарано с него? Той убива приближените си. Всички го знаят.

МОНЕО: Не! Грешиш. Не е убивал никого.

СИОНА: Не си струва да лъжеш.

МОНЕО: Истина е. Не убива никого.

СИОНА: Тогава как ще обясниш избитите, за които се знае?

МОНЕО: Убива ги червеят. Червеят на Бога. Лито обитава лоното на Бога, но не убива никого.

СИОНА: А ти как си оживял?

МОНЕО: Мога да разпознавам червея. Виждам го по лицето и движенията му. Знам кога приближава Шай-хулуд.

СИОНА: Той не е Шай-хулуд!

МОНЕО: Е, така са наричали червея във времето на свободните.

СИОНА: Чела съм. Но той не е Богът на пустинята.

МОНЕО: Замълчи, глупаво момиче! Нищо не знаеш за тези неща.

СИОНА: Достатъчно е да знам, че си страхливец.

МОНЕО: Колко малко разбираш наистина. Никога не си била там, където съм бил аз, а и никога не си виждала очите му и движенията на неговите ръце.

СИОНА: И какво правиш, когато червеят приближава?

МОНЕО: Оттеглям се.

СИОНА: Благоразумно е. Със сигурност знаем, че е убил девет Дънкан Айдаховци.

МОНЕО: Казвам ти, че не е убивал никого.

СИОНА: Не виждам разликата. Лито или червеят — нали са вече едно тяло?

МОНЕО: Но има две отделни същества — Лито като Император и червеят като Бог.

СИОНА: Ти си побъркан!

МОНЕО: Може би. Но аз служа на Бога.