Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (16)

„Непрестанните военни действия пораждат характерни само за тях обществени условия, които са били еднакви във всички времена. Хората се намират постоянно в състояние на изострена бдителност, готови да парират атаките. Възниква абсолютната власт на неограничения диктат. Всичко ново се превръща в опасни погранични райони — нови планети, нови икономически сфери за овладяване и ползване, нови идеи или нови средства, нови посетители — всичко става подозрително, феодалните форми прерастват в силна власт, понякога маскирана като политбюро или друга подобна структура, но винаги присъстваща. Последователността по наследствена линия, определя контурите на властта. Господства кръвта на мощните правоимащи. Заместници на регентите от върховете разпределят и преразпределят богатствата. И те знаят, че са длъжни да контролират хода на наследяването, защото в противен случай мощта им бавно се губи. Е, сега схващате ли смисъла на Мира на Лито!“

Откраднатите Дневници

— В „Бин Джезърит“ уведомени ли са за новия график? — попита Бог-Императора.

Свитата му бе навлязла в плиткия проход, който преливаше в серпантините, виещи се към подстъпа на моста над река Айдахо. Слънцето бе изкачило първата четвъртина от утринния си преход и неколцина от царедворците Вече сваляха наметалата си. Айдахо крачеше с малка група от Говорещите с риби на левия фланг, а по униформите им се забелязваха първите следи от прах и пот. Ходът и бавното подтичване със скоростта на царското тържествено пътуване не беше от лесните дела.

Монео се препъна и съобрази, че не е отговорил на въпроса.

— Да, уведомени са, господарю.

Промяната в програмата се оказа нелека, но икономът бе свикнал с вечната непостоянност и смяната на събитията по време на Празничните дни. Винаги поддържаше готовност за алтернативни планове.

— Все още ли е валидна молбата им за постоянно посолство на Аракис? — попита Лито.

— Да, господарю. Получиха обичайния отговор.

— Простичкото „не“ е напълно достатъчно. Не си струва повече да им се напомня, че ненавиждам техните религиозни преструвки.

— Слушам, господарю.

Монео спазваше точно предписаното разстояние до колата на Бог-Императора. Тази сутрин Червея даваше отчетливи позивни за присъствието си; познаваше добре знаците на тялото му. Несъмнено причината беше влагата във въздуха. Тя винаги предизвикваше неспокойствие у него.

— Религията неизменно води до риторичен деспотизъм — рече Лито. — Преди появата на „Бин Джезърит“ най-добри в този смисъл бяха йезуитите.

— Какви са пък те, господарю?

— Би следвало да ги знаеш от нещата, които си чел.

— Не съм сигурен, господарю. Кога са живели?

— Не е толкова важно. Разбрал си достатъчно за риторичния деспотизъм от проучването на „Бин Джезърит“. Естествено там не започват със самозаблуждаване по въпроса.

Светите майки не дойдоха в подходящ момент — каза си Монео. — Ще ги предизвика с поученията си, които те мразят. А това може да доведе до сериозни затруднения.

— Как реагираха бин-джезъритките? — попита Лито.

— Беше ми предадено за тяхното разочарование, но не са настоявали повече.

Най-добре ще е да ги подготвя за нови разочарования — помисли икономът. — И още, трябва да ги държа на разстояние от делегациите на Икс и Тлейлакс.

Тръсна глава. Обстоятелствата можеха да предизвикат много неприятен обрат. По-добре да се предупреди Дънкан…

— Това води до изява на прорицателски дарби и оправдание за всякакви мръсотии — каза Лито.

— Господарю, а риторичният деспотизъм…?

— Да! Той скрива злото зад самодоволните стени на фарисейщината, непробиваеми за всички доводи срещу него.

Монео внимателно следеше състоянието на тялото на Бог-Императора, отбелязвайки начина, по който ръцете нервно потрепваха — сякаш съвсем случайно — и по който се сгърчваха големите пръстеновидни оребрявания. Какво ще стане с нас, ако Червея изскочи от него точно тук! Пот покри челото му.

— Той се подхранва от умишлено изкривения смисъл на понятията, с цел да се дискредитира противопоставянето — каза Лито.

— Господарю, възможно ли е това?

— Йезуитите го наричат „осигуряване на основните принципи на властта“. То неизменно води към прояви на двуличие, което от своя страна се познава по разминаването между думи и дела. Те просто не се покриват.

— Господарю, трябва по-внимателно да се запозная…

— И в края на краищата се стига до господаруване в грях, тъй като двуличието е предпоставка, поощряваща лова на вещици и търсенето на изкупителни жертви.

— Отвратително, господарю.

Шествието пое по завой, на който скалната преграда бе махната, отваряйки пролука към моста в далечината.

— Монео, следиш ли ме внимателно?

— Да, господарю. Със сигурност, да.

— Обяснявам ти действието на религиозния инструмент за овладяване на основните принципи на властта.

— Не отричам, господарю.

— А защо си така уплашен?

— Господарю, разговорите за религиозната власт винаги ме карат да се чувствам недобре.

— Понеже ти и Говорещите с риби я притежавате в мое име, така ли?

— Разбира се, господарю.

— Основните принципи на властта наистина крият в себе си голяма опасност, тъй като привличат хора с болен разум, които я търсят заради самата нея. Разбираш ли ме?

— Да, господарю. Ето защо ти толкова рядко удовлетворяваш молбите за назначение в органите на твоята власт.

— Отлично казано, Монео!

— Благодаря, господарю.

— В сянката на всяка религия се стаява по някой Торквемада^[1]. Знам, че никога не си срещал това име, тъй като наредих то да бъде заличено от всички архиви.

— А защо, господарю?

— Защото е обиждащо с низостта си явление. Превръщал е в живи факли хората, несъгласни с него.

Икономът снижи гласа си:

— Също като историците, които те разгневиха, така ли, господарю?

— Монео, да не би да подлагаш на съмнение моите действия?

— В никакъв случай, господарю.

— Правилно. Историците умряха спокойно и без болка. Никой от тях не почувства пламъците. Докато Торквемада с удоволствие е принасял на своя бог писъците на агонизиращите си жертви.

— Колко ужасно, господарю.

Кортежът мина по друг завой с гледка към моста. Видимо сякаш не бе помръднал от мястото си.

Икономът отново огледа внимателно своя Бог-Император. Червея също бе останал на мястото си. По-точно, не бе дошъл прекалено близо. Едва-едва се чувстваше заплахата на неподлежащо на предсказание присъствие, на едно наистина Свещено Присъствие, което можеше да убива без предупреждение.

Монео потръпна.

Какво се криеше зад тази странна проповед? Той отлично знаеше, че малцина някога са чували Бог-Императора да говори по такъв начин. Случката бе едновременно привилегия и бреме. Беше част от цената, заплатена за Мира на Лито. Поколение след поколение преминаваха в определения за тях ред под върховните повели на този мир. Единствено кръгът на малцина избраници в Цитаделата знаеше всичко за редките пробиви в него — случаите, когато Говорещите с риби биваха изпращани на място, където се очакваше насилие.

Очакване.

Монео погледна към притихналия в момента Лито. Очите на Бог-Императора бяха затворени, мрачно изражение бе покрило лицето му. Още един от сигналите на Червея, но лош сигнал. Той отново потръпна.

Дали самият Лито подозираше за моментите на крайно насилие, упражнявано от него? Именно очакванията пораждаха тръпките на ужас и страх, които от време на време разтърсваха Империята. Бог-Императора знаеше къде да изпрати части от гвардията, за да сподавят някой бързопреходен метеж. Знаеше още преди настъпването му.

Достатъчно бе само да си го помисли и устата на Монео пресъхваше. Той вярваше, че в отделни случаи Бог-Императора може да прочете мислите на всеки човек. Естествено Лито си служеше и с шпиони. Сегиз-тогиз някоя закачулена фигура преминаваше покрай Говорещите с риби и се изкачваше до орловото гнездо на Бог-Императора на върха на кулата, или пък слизаше в подземието. Шпиони, разбира се, но икономът подозираше, че те са ползвани само за да потвърждават онова, което Червея вече знаеше.

Сякаш за да засили страховете, обзели Монео, Лито каза:

— Не се мъчи силом да проумееш как действам. Нека то стане от само себе си.

— Ще се опитам, господарю.

— Не, недей да се опитваш. Вместо това ми кажи дали вече ся известил за липсата на промени при разпределянето на дажбите от подправката?

— Още не, господарю.

— Не бързай с известието. Реших да сторя нещо друго. Ти знаеш, разбира се, че ще има нови предложения за подкупи.

Икономът въздъхна. Сумите, предлагани за подкуп, бяха станали абсурдни. Но господарят му изглежда се забавляваше от неспирното им покачване.

„Предразположи ги — бе казал той по-рано. — Виж докъде ще стигнат. Престори се, че най-сетне можеш да бъдеш подкупен: накарай ги да ти повярват.“

Докато минаваха по друг завой с гледка към моста, Лито попита:

— Династията Корино(*) предлагала ли ти е подкуп?

— Да, господарю.

— Помниш ли мълвата, според която един ден тя ще възстанови някогашната си сила и мощ?

— Спомням си я, господарю.

— Нека Корино загине. Това е задача, достойна за Дънкан. Да го подложим на изпитание.

— Господарю, толкова скоро ли?

— Знае се, че мелинджът може да удължава човешкия живот. Нека също така стане известно, че той може и да скъсява живота.

— Както наредиш, господарю.

Монео скъта добре в себе си смисъла на своя отговор. Така постъпваше в случаите, когато не можеше да даде гласност на възраженията, напиращи в него. Също така наясно бе, че господарят Лито разбира всичко и то го забавлява. Звучеше обидно…

— Монео, не се опитвай да бъдеш нетърпелив с мен — каза Лито.

Икономът потисна горчивината в себе си още по-дълбоко. Тя водеше до язвителност, а сетне и към опасност. Бунтарите бяха язвителни. Дънкановците ставаха злостни, преди да ги стигне смъртта.

— Господарю, времето има различен смисъл за теб и за мен — каза той. — Бих искал да зная какъв е този смисъл…

— Би искал, но няма да стане.

Долови укора в тия думи и млъкна, упорито насочвайки мислите си към затрудненията с мелинджа. Господарят Лито рядко говореше за подправката и обикновено това бяха нареждания за отпускане на дажби или за тяхното отнемане, за използване на определени количества като награда или за изпращане на Говорещите с риби към някое новооткрито хранилище. Монео естествено знаеше, че най-голямото складирано количество подправка е скътано на място, известно единствено на Бог-Императора. Още в първите дни, когато постъпи на тази служба, покриха главата му с качулка и самият господар Лито го поведе по някакви криволичещи коридори. Успя да долови само, че те са дълбоко под повърхността.

Когато свалих качулката, бяхме под земята.

Мястото го бе изпълнило със страхопочитание. В помещение с огромни размери лежаха грамадни сандъци с мелиндж. Хранилището бе изсечено в самородна скала и осветено от светоглобуси със старинна изработка — преплетени орнаменти и спираловидни нарези по тях. Подправката сякаш излъчваше сини отблясъци на тъмносребристия фон на осветлението. Мирисът й не можеше да се обърка — канеленогорчив. Наоколо прокапваше вода. Гласовете отекваха о камъка.

— Някой ден всичко това ще изчезне — бе казал господарят Лито.

Стъписаният Монео бе попитал:

— Тогава какво ще стане със Сдружението и „Бин Джезърит“?

— Каквото става и сега, но ще трябва да се положат много по-големи усилия.

Озъртайки се в гигантската зала с огромното складирано количество подправка, икономът можеше да мисли само за нещата, за които със сигурност знаеше, че в същия миг се извършват в Империята — кървави убийства, пиратски набези, шпионаж и интриги. Бог-Императора бе сложил преграда на най-лошото, но и оставащото беше достатъчно отвратително.

— Съблазънта — бе пошепнал Монео.

— Именно, съблазънта.

— Господарю, никога ли вече няма да има мелиндж?

— Един ден аз ще се върна обратно в пясъка. И тогава подправката ще тръгне от мен.

— От теб ли, господарю?

— И нещо не по-малко чудновато: ще възкръснат пясъчните твари, които са хибридно същество с мощно разплодно действие.

Разтреперан от чутото, Монео не можеше да откъсне поглед от тъмнеещата фигура на Бог-Императора, който говореше за такива чудеса.

— Пясъчните твари — продължаваше господарят Лито — ще се съединят в грамадни живи мехури и ще скрият дълбоко под земята водата на планетата. Както е било във времената на Дюн.

— Всичката вода ли, господарю?

— По-голямата част от нея. В границите на около триста години пясъчният червей отново ще царува по тези места. Това обаче ще бъде нов вид червей, можеш да ми вярваш.

— В какъв смисъл нов, господарю?

— Той ще притежава животински сетива, но и нови умения и хитрост. Издирването и добивът на подправката ще са по-опасни, а съхраняването й още по-рисковано.

Монео бе погледнал към скалния таван на пещерата, докато въображението му се изкачваше през камъка до самата повърхност.

— Господарю, и отново ли всичко ще се превърне в пустиня?

— Водните канали ще се запълнят с пясък. Растенията ще се задушат и загинат. Дърветата също. Пясъчната смърт ще вилнее вредом, докато в безплодните земи не бъде чут тих сигнал.

— Какъв ще е той, господарю?

— Сигналът на следващия цикъл; идването на Твореца, пристигането на Шай-хулуд.

— И това ще бъдеш ти, господарю?

— Да! Огромният пясъчен червей на Дюн ще излезе още веднъж от дълбините. Тази земя отново ще бъде царството на подправката и на Шай-хулуд.

— А хората, господарю? Какво ще стане с тях?

— Повечето ще загинат. Хранителните растения и обилната зеленина ще изсъхнат и изчезнат. Останали без храна, месоядните животни ще умрат.

— Всичко ли ще погине от глад, господарю?

— Недохранването и някогашните болести ще върлуват по земята, докато останат най-издръжливите… И най-жестоките.

— Трябва ли да е така, господарю?

— Другите възможности са още по-лоши.

— Научи ме, за да разбера и тия пътища, господарю.

— С времето ще ги научиш.

Сега, докато се движеше редом с Бог-Императора в утринната свежест по време на тържественото пътуване до Онн, на Монео не му оставаше нищо, освен да признае, че наистина бе разбрал какво представляват другите възможни злини.

Той знаеше, че за повечето покорни поданици на Империята истинното познание, което бе в главата му, лежеше скрито в Устната История, митовете и небивалиците, разказвани от обезумели проповедници, които ненадейно се появяваха на една или друга планета, за да съберат след себе си временни последователи.

Но аз знам какво правят Говорещите с риби.

Знаеше също така и за зли и порочни люде, които не ставаха от мястото си на масата и се тъпчеха до пресищане с редки деликатеси, наблюдавайки мъченията на свои събратя.

До пристигането на Говорещите с риби, когато кръвта заличаваше тези сцени.

— Харесваше ми начинът, по който ме наблюдаваше дъщеря ти — каза Лито. — Така и не разбираше, че аз го зная.

— Господарю, боя се за нея! Тя е моя кръв, моя…

— И моя, Монео. Нима аз не съм Атреидски! Когато се страхуваш обаче, служиш по-добре.

Икономът хвърли боязлив поглед към тялото на Бог-Императора. Белезите, сигнализиращи за присъствието на Червея, бяха твърде близо. Той погледна най-напред към следващото ги шествие, а после и към пътя пред тях. Вече бяха стигнали до мястото на стръмното спускане, където следващите на къси разстояния серпантини се гърчеха във високите стени на отрупаните от хората скални късове на грамадата, която опасваше Сарийър.

— Монео, Сиона не ме дразни, нито засяга.

— Но тя…

— Слушай, Монео! Ето тук, скрита в загадъчната си обвивка, се намира една от най-големите тайни на живота. Защото най-силно желая точно това: да бъда изненадан, да се случи нещо ново пред мен.

— Господарю, аз…

— Ново! Не е ли това сияйна, прекрасна дума?

— Както кажеш, господарю.

Лито беше принуден да си припомни: Монео е мое творение. Аз го създадох.

— Икономе, твоето дете е почти безценно за мен. Отнасяш се с пренебрежение и порицаваш нейните съучастници, но сред тях може би е човекът, когото тя ще обикне.

Монео неволно погледна към Дънкан Айдахо, движещ се в синхрон със стражата. Голата се бе втренчил напред, опипвайки всеки завой, още преди да стигнат до него. Никак не му харесваха високите стени, обграждащи ги отвсякъде — идеално място за нападение. Той бе пратил напред разузнавачи за през нощта, които още се спотайваха по високите места, но пред шествието се точеха и други клисури преди реката. А стражата бе недостатъчна за разстановка по целия път дотам.

„Ще разчитаме и на свободните“ — бе го успокоил Монео.

„Свободните ли?“ — на Айдахо явно никак не се бе понравило онова, което беше чул за живите експонати от Музея.

„Поне ще могат да вдигнат тревога, ако нахлуят похитители“ — бе казал икономът.

„Значи си се виждал, с тях и си поискал да го сторят?“

„Разбира се.“

Монео не беше се осмелил да спомене за Сиона пред Айдахо. Имаше Достатъчно време. Но сега Бог-Императора загатна за нещо обезпокоително. Наистина ли кроеше промяна в плановете си?

Той върна вниманието си към него и снижи глас:

— Господарю, как ще обикне някого от съучастниците си? Нали спомена за Дънкан.

— Казах любов, а не чифтосване!

Монео потръпна, спомняйки си собственото си съешаване и цялата подредба на нещата, а после и откъсването от…

Не! Най-добре да не се връща към тези спомени!

Имаше привързаност, дори истинска обич… Но по-късно, докато в първите дни…

— Ти отново се рееш в облаците.

— Прости ми, господарю, но когато говориш за любов…

— Мислиш, че аз не зная нищо за нежните чувства?

— Не това, господарю, но…

— Смяташ, че в мен няма спомени за любов и любене, така ли? Колата сви към иконома, принуждавайки го да отскочи встрани, уплашен от гневно смръщеното лице на Лито.

— Господарю, моля да ме…

— Това тяло може и да не познава такава нежност, но всичките памети в мен му принадлежат!

Монео забеляза как се засилват белезите за присъствието на Червея и как постепенно взимат превес в туловището на Бог-Императора. Не оставаше място за съмнение относно естеството на обзелото го предчувствие.

Грози ме смъртна опасност. Както и всички останали.

Долавяше и най-слабия звук около себе си — проскърцването на Царската кола, кашлицата и тихия разговор откъм свитата, шума от стъпките по платното на пътя. От Бог-Императора се разнесе мирис на канела, току-що издишан. Въздухът между обградилите ги каменни стени все още не бе изгубил утринния си хлад, а откъм реката идеше влага.

Дали мокротата бе предизвикала неспокойствието на Червея?

— Монео, слушай ме внимателно, все едно, че животът ти зависи от това.

— Да, господарю — пошепна той, много добре разбирайки, че животът му наистина зависи не само от вниманието, с което слуша, но и, с което наблюдава.

— Част от мен обитава завинаги подземните недра без всякаква мисъл. Тази част има своите реакции. Тя прави някои неща без каквото и да е познание или логика.

Монео кимна в знак на съгласие, приковал вниманието си в лицето на Лито. Очите му не бяха ли вече почти оцъклени?

— Аз се оказвам принуден да отстъпя встрани и да наблюдавам събитията, нищо повече. Подобна реакция може да доведе до твоята смърт. Не аз правя избора. Чуваш ли?

— Чувам, господарю — пошепна Монео.

— При такова събитие не остава място за избор! Просто го приемаш. Нищо друго. Ти никога не ще го разбереш или познаеш. Какво искаше да кажеш?

— Страхувам се от непознатото, господарю.

— А аз не се страхувам. Отговори ми защо!

Монео бе очаквал подобна криза и сега, когато тя дойде, я посрещна едва ли не с благодарност. Знаеше, че животът му зависи от неговия отговор. Погледна към Бог-Императора със задъхана от бързане мисъл.

— Господарю, може би заради спомените на всички памети, събрани в тебе…

— Е, и?

Очевидно отговорът се оказа непълен. Отново заложи на думите.

— Ти виждаш всичко, което ние знаем… Всичко, както е било някога — непознато! Изненада за теб… Изненадата просто трябва да бъде нещо ново, което не познаваш, не е ли така?

Говорейки, Монео осъзна, че е поставил предпазлив въпросителен знак на нещо, което би следвало да бъде дръзко заявено; но Бог-Императора само се засмя.

— Заслужаваш дар за мъдростта си. Какво е желанието ти?

Внезапно облекчение отвори път за други страхове. Икономът тихо изрече:

— Може ли да взема Сиона обратно в Цитаделата?

— Това ще ме принуди да я подложа по-скоро на изпитанието.

— Господарю, тя трябва да бъде разделена от съучастниците си.

— Много добре.

— Моят повелител е милостив.

— Не, себичен съм.

Бог-Императора се отвърна от Монео и замълча.

Оглеждайки по дължина разделеното с пръстени тяло, икономът забеляза, че белезите на Червея бяха поотстъпили. Все пак всичко приключи благополучно. Но в същия миг се сети за свободните с тяхната петиция и страховете му се върнаха.

Беше грешка. Само ще го предизвикат отново. Защо ли казах, че могат да връчат молбата си!

Свободните сигурно чакаха някъде напред, построени на отсамната страна на реката, размахали в ръце глупавите си хартийки…

Продължи да крачи мълчаливо, а мрачното му предчувствие се засилваше с всяка следваща стъпка.