Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (15)

„Женското усещане за участие в общата дейност всъщност е присъствие в основата на семейния живот — грижа за децата, събиране и приготвяне на храна, споделяне на радости, любов и скръб. Погребалните церемонии и воплите на оплаквачките са дело на жените. Религията също е започнала като монопол на женското начало, но е била отнета от тях след като обществената и значимост е станала прекалено голяма. Жените са били първите медицински изследователи и практици. Никога не е съществувало видимо равновесие между половете, тъй като властта възприема определена роля така, както възприема и познанието.“

Откраднатите Дневници

За светата майка Терциус Ейлийн Антеак днешното утро се оказа катастрофално. Тя пристигна на Аракис със своята приятелка — прорицателката Маркус Клер Люсейел; двете слязоха с официалната си свита преди около три часа с първата совалка от хайлайнера на Сдружението, останал в стационарна орбита. Като начало им отредиха стаи в дъното на квартала за посланици в Празничния град. Стаите бяха невзрачни и не добре почистени.

„Още малко и щяхме да се озовем в бедняшките квартали“ — бе отбелязала Люсейел.

На другия ден се разбра, че не са им предоставили никакво средство за комуникация. Всички екрани останаха тъмни, въпреки дългото натискане на превключвателни бутони и въртенето на избирателните шайби.

Антеак ядно се обърна към респектиращата фигура на командира на свитата от Говорещите с риби — жена със заплашителен поглед под смръщените вежди и мускули на тежкофизически работник.

— Искам да се оплача на началника ти!

— По време на Празненствата не са разрешени оплаквания — проскърца гласът на амазонката.

Светата майка вторачи поглед в нея с изражение на лицето, за което се знаеше, че със старческите си черти успява да разчувства дори онези, които добре я познават.

Амазонката само се усмихна и каза:

— Нося съобщение. Длъжна съм да ти известя, че срещата ви с Бог-Императора е преместена на последно място.

Повечето участници в бин-джезъритската група чуха тези думи, чийто смисъл бе разбран и от придружителите с най-скромно положение. Всички полагащи се дялове от подправката щяха да бъдат твърдо заковани или (боговете да ни пазят!) дори прекратени през този период от време.

— Трябваше да сме трети по ред — възрази Антеак, макар и с чувствително по-благ глас.

— Такова е нареждането на Бог-Императора!

Светата майка знаеше какво иска да каже с тона си една Говореща с риби. По-нататъшното противопоставяне вещаеше опасност.

След катастрофалното утро, сега и това!

Тя седна на ниска табуретка в малката, почти празна стая на несъответстващото на ранга им жилище. До нея се намираше сложен в ниското сламеник — не повече от полагащото се на обикновен църковен слуга! Стените бяха в сиво-зеленикав мръсен цвят, а в ъгъла висеше почти изживял дните си светоглобус — толкова повреден, че излъчваше само в жълто. Стаята оставяше впечатлението на изпразнена камера, в която някога се е съхранявало нещо. Долавяше се мирис на мухъл. По черното пластмасово покритие на пода се забелязваха вдлъбнатини и драскотини.

Приглаждайки черната си връхна аба на коленете, Антеак се наклони към послушницата-пратеник, която бе клекнала с наведена глава точно пред светата майка. Пратеничката бе русо създание, с очи на кошута; уплахата и вълнението бяха оросили с пот лицето и врата й. Носеше прашна светлокафява роба, чийто край беше белязан от мръсотията по улиците.

— Сигурна ли си, напълно ли си сигурна? — заговори тихо Алтеак, за да успокои горкото момиче, което не спираше да трепери, съзнавайки важността на своите думи.

— Да, света майко — отговори то, без да вдига очи.

— Повтори още веднъж — настоя Антеак и помисли: Просто печеля време. Чух я съвсем точно.

Носителката на посланието вдигна поглед към нея и се загледа право в плътно поелите синьо очи — така, както бяха научени да постъпват всички послушници и служители на църквата.

— Както ми бе наредено, свързах се с иксианците в тяхното посолство и предадох поздравите ви. После попитах има ли нещо за вас.

— Знам, момиче, знам! Разказвай по същество. Пратеничката преглътна и продължи:

— Говорителят се представи като Отви Иаке, временно завеждащ посолството и заместник на бившия посланик.

— Сигурна ли си, че не е бил лицетанцьор?

— По нищо не личеше, света майко.

— Добре. Познаваме този Иаке. Можеш да продължиш.

— Иаке каза, че очакват пристигането на новия…

— Да, Хви Нории е новата посланичка. Очакват я днес.

Пратеничката навлажни с език устните си. Антеак мислено отбеляза, че се налага да върне бедното създание на програма за по-ниско ниво на обучение. Пратениците трябваше да имат по-ефикасен самоконтрол, въпреки че в конкретния случай причина можеше да бъде и важността на посланието.

— После ми каза да почакам — продължи послушницата. — Излезе от стаята и след малко се върна с тлейлаксианец. Сигурна съм, че беше лицетанцьор. Някои белези…

— Момиче, и аз съм сигурна, че си права — прекъсна я Антеак. — А сега отивай… — Не довърши, защото в стаята влезе Люсейел.

— Какви са тези послания от иксианци и тлейлаксианци, за които чувам? — попита влязлата.

— Пратеничката сега ги повтаря — каза Антеак.

— А защо не бях повикана?

Светата майка погледна нагоре към приятелката си — прорицателка, припомняйки си, че Люсейел може би бе една от най-добрите, практикуващи изкуството, но същевременно отдаваше прекомерно значение на йерархията. Беше млада и притежаваше чувствените овални черти на типа на Джесика, а подобни гени нямаше как да не бележат тенденция към своеволие и упоритост.

Тя меко отвърна:

— Твоята прислужница каза, че медитираш — Люсейел кимна, седна на сламеника и се обърна към пратеничката:

— Продължавай.

— Лицетанцьорът рече, че носи съобщение за светите майки. Използва множествената форма — подчерта момичето.

— Знае, че този път сме две — отбеляза Антеак.

— Всички го знаят — кимна Люсейел.

Антеак съсредоточи цялото си внимание към послушницата.

— Момиче, хайде премини в транс и ни предай буквално думите на лицетанцьора.

Девойката кимна утвърдително, седна, както бе коленичила, на петите си и скръсти ръце в скута. Пое три пъти дълбоко въздух, затвори очи и остави раменете си да провиснат. Когато заговори, гласът й прозвуча пронизително и с носов акцент:

— Предай на светите майки, че през тази нощ Империята ще бъде освободена от Бог-Императора. Ще го поразим днес, още преди да е стигнал до Онн. Не можем да чакаме.

Дълбока въздишка разтърси пратеничката. Очите й се отвориха и тя погледна към Антеак.

— Иксианецът Иаке ми каза да побързам със съобщението до вас. После докосна горната страна на лявата ми ръка по познатия начин, с което допълнително ме убеди, че не е…

— Иаке е един от нашите — потвърди Антеак. — Предай на Люсейел посланието на пръстите.

Пратеничката погледна към другата света майка: „Нападнаха ни лицетанцьори и не можем да мръднем.“

Когато Люсейел се раздвижи и понечи да стане от сламеника, Антеак каза:

— Вече направих необходимото за защита откъм вратите. После се обърна към послушницата:

— Момиче, можеш да си вървиш. Ти изпълни задачата си по подходящ начин.

— Слушам, света майко — момичето-пратеник вдигна почти грациозно гъвкавото си тяло, но движенията му не оставяха никаква следа от съмнение, че е разбрало смисъла на казаното. По подходящ начин не е добре свършено.

Когато девойката излезе, Люсейел каза:

— Трябвало е да намери някакъв претекст, за да огледа посолството и да разбере колцина от иксианците са били заменени.

— Не мисля като теб — възрази Антеак. — Тя се справи горе-долу добре. Но щеше да е още по-добре, ако бе намерила начин да получи по-пълна информация от Иаке. Боя се, че го загубихме.

— Разбира се, очевидна е причината, поради която тлейлаксианците ни пращат съобщението — замислено процеди Люсейел.

— Те наистина ли ще го нападнат?

— Естествено. Само това могат да сторят глупците. Но се питам защо изпратиха посланието до нас.

Антеак се съгласи с кимване и каза:

— Сега мислят, че нямаме друг избор, освен да се присъединим.

— Ако се опитаме да предупредим господаря Лито, тлейлаксианците ще разберат за нашите пратеници и за техните контакти.

— Ами ако тлейлаксианците успеят? — попита Антеак.

— Не се очаква.

— Ние не познаваме истинския им план, а само общото разположение на силите във времето.

— Онова момиче… Сиона. Взима ли участие? — внезапно попита Люсейел.

— Същия въпрос си зададох и аз. Чула ли си пълния отчет от Сдружението?

— Само в резюме. Това достатъчно ли е?

— Да, по всяка вероятност.

— Трябва да внимаваш с изрази от типа на по всяка вероятност — отбеляза Люсейел. — Не бихме искали някой да те вземе за ментат(*).

— Предполагам, че няма да ме жертваш — сухо отвърна Антеак.

— Мислиш ли, че Сдружението има право за Сиона?

— Не разполагам с достатъчно данни. Ако наистина са прави, тя е нещо изключително.

— Също като бащата на господаря Лито, така ли?

— Един навигатор от Сдружението успя да се скрие от оракулското око на бащата на господаря Лито.

— Но не и от самия господар…

— Внимателно прочетох пълния отчет на Космическото сдружение. Впрочем Сиона не прикрива много-много себе си и своите дела…

— Казват, че се губи. Просто изчезва от техния взор.

— Тя единствена — вметна Антеак.

— Както и от взора на господаря Лито. — Те не знаят.

— Имаме ли смелост да се свържем с нея?

— А имаме ли смелост да не го сторим?

— Всичко би могло да е съмнително, ако тлейлаксианците… Антеак, трябва поне да направим опит да го предупредим.

— Нямаме никакви средства за връзка, а на вратата сега варди стража от Говорещите с риби. Те пускат нашите хора да влизат, но не и щом се движат в обратната посока.

— Да поговорим ли с някоя от тях?

— Помислих си го. Винаги можем да се позовем на страха си, че са заместители-лицетанцьори.

— Стражи на вратата — тихо рече Люсейел. — Възможно ли е той да знае?

— Всичко е възможно.

— Когато става дума за господаря Лито, това е единственото, което не подлежи на съмнение — отбеляза Люсейел.

Антеак си позволи тиха въздишка, докато ставаше от столчето без облегалка.

— Как жадувам за отминалите дни, когато разполагахме с толкова подправка, колкото ни трябваше.

— Трябваше е само поредната илюзия — възрази Люсейел. — Вярвам, че добре си научихме урока, независимо от това какво мислят по въпроса тлейлаксианците.

— Ще го сторят непохватно, независимо от крайния резултат — измърмори Антеак. — О, богове! Никъде няма добри убийци.

— Винаги съществуват голите Айдахо — отбеляза Люсейел.

— Какво каза? — Антеак напрегнато се взря в спътницата си.

— Че винаги има…

— Е, и?

— Голите са прекалено бавни в тялото.

— Но не и в главата.

— За какво намекваш?

— Възможно ли е тлейлаксианците… Не, дори те не биха могли да…

— Айдахо, изпълнен от лицетанцьор, а? — пошепна Люсейел.

Антеак мълчаливо кимна.

— Изкарай го от акъла си. Не вярвам да са чак толкова глупави.

— Подобна оценка за тях е твърде опасна — напомни Антеак. — Трябва да се приготвим за най-лошото. Нека повикаме някоя от стражата на Говорещите с риби.