Франк Хърбърт
Бог-император на Дюн (11)

„Колкото и странно да ви изглежда, големите битки като тази, за каквато може да приемете описваната в моите дневници, невинаги са зрително осезаеми за участниците в нея. Твърде много зависи от бляновете на хората в най-потайните кътчета на душите им. Винаги съм се интересувал в еднаква степен от създаването на мечтите и от оформянето на действията. Между редовете на дневниците трябва да се почувства борбата с личното мнение на човечеството за самото себе си — една морна битка на бойно поле, където мотиви от най-тъмното наше минало могат да излязат от извънсъзнателния резервоар и да се превърнат в събития, с които сме длъжни не само да живеем, но и да се сражаваме. Това е чудовище с глава на хидра, дето винаги напада изотзад. Така че аз се моля за вас, за да можете, след като сте изминали моя дял от Златната Пътека, да не бъдете вече невинни деца, танцуващи под звуците на музика, която не са в състояние да чуят.“

Откраднатите Дневници

Найла се движеше с бавна и равномерна крачка, изкачвайки витите стъпала, водещи до залата за аудиенции на Бог-Императора, на самия връх на южната кула в Цитаделата. При всяко прекосяване на югоизточната арка на кулата, през тесните отвори на прозорците я пресрещаха златисти лъчи, пресичащи пътя й. Тя знаеше, че в централната част на стената има асансьорна шахта за измайсторения от иксианците подемник, достатъчно голям, за да изкачва до върха огромното тяло на господаря, така че не съществуваше проблем за нейната значително по-скромна фигура. Но не се чувстваше засегната от факта, че е длъжна да се задоволи със стълбището.

Ветрецът, преминаващ през тесните отвори на прозорците, донасяше мирис на опален кремък и пясък. Ниско полегналото слънце разпалваше по вътрешната стена петънца, подобни на отблясъци от изкопана руда, които просветваха като рубини. От време на време изкачващата се хвърляше поглед през тесните отвори към дюните. Но не спря нито веднъж, за да се наслади на околния пейзаж отвисоко.

„Найла, търпението ти е героично“ — бе й казал веднъж господарят Лито.

И сега тя усети топлинка при спомена за думите му.

Лито следеше изкачването й по дългата стълба, която се виеше около тръбообразната асансьорна шахта, сътворена от иксианците. Наблюдаваше Найла с помощта на иксианско приспособление, показващо нейния приближаващ се образ в част от обхвата на триизмерното изображение пред погледа му.

С каква точност се движи — помисли той.

Знаеше, че тази прецизност идва от една пламенна и искрена непринуденост.

Младата беше облечена в синьото униформено одеяние на Говорещите с риби и късо наметало без ястреба отляво. След като мина покрай часовата будка в подножието на кулата, тя смъкна безформената маска, която носеше по личното му нареждане при посещенията си. Нейното едро мускулесто тяло не се различаваше от телата на много други от състава на гвардията, но лицето й не му напомняше на никое в паметта му — почти правоъгълно, с уста, която сякаш прекосяваше и двете бузи, като причината за подобна илюзия бяха дълбоките раздалечени гънки в ъгълчетата й. Найла имаше светло-зелени очи, а плътно стегнатата коса беше с цвета на слонова кост. Челото й подсилваше представата за правоъгълно лице, защото се спускаше почти отвесно; светлите й вежди често оставаха незабележими поради непреодолимата острота на погледа. Носът й напомняше тясна неизпъкнала линия, завършваща близо до устата с тънки устни.

Когато говореше, големите й челюсти се отваряха и затваряха също като на някой праисторически звяр. Силата й, позната на малцина извън корпуса на Говорещите с риби, беше направо легендарна. Лито бе виждал как вдига с една ръка стокилограмов мъж. Присъствието й на Аракис бе уредено без намесата на Монео, макар икономът да знаеше, че господарят използва своите Говорещи с риби за тайни агенти.

Той отклони погледа си от бавно пристъпващото изображение и го насочи към широко открилото се свободно пространство на пустинята в южна посока. Цветовете на далечните зъбери затанцуваха пред вътрешния му поглед — кафяво, златисто и тъмно-кехлибарено. На далечната огромна острозъба скала се виждаше розова ивица, подобна на отсенката върху перата на бяла чапла. Белите чапли вече ги нямаше никъде, освен в паметта му; достатъчно беше само да изтегли пред вътрешния си поглед светлия пастел на каменна ивица, наподобяваща панделка, и изчезналата отдавна птица прелиташе покрай него.

Той знаеше, че продължителното изкачване ще надвие дори Найла. И наистина тя най-после спря, за да почине там, където винаги спираше — на две стъпала след означението за три четвърти от дължината на цялата стълба. Това също бе част от пословичната й прецизност — една от причините, поради които я бе повикал обратно от далечния гарнизон на Сепрек.

Някакъв ястреб, останал от времената на Дюн, прелетя покрай отвора само на няколко разтега, с крила до стената на кулата. Птицата бе приковала вниманието си в сенчестия участък при основата на Цитаделата. Лито знаеше, че там изскачат дребни животинки. Отвъд линията, очертана от ястреба, далеко на хоризонта се надигаха облаци.

Колко странно бе всичко това за старите свободни, събрани в него — облаци, дъжд и открити водни пространства на Аракис!

С изключение на този последен къс от пустинята — моята Сарийър — премоделирането на Дюн в днешната потънала в зеленина Аракис продължи без сянка от пощада още от първите дни на моето царуване — напомни той на вътрешните гласове.

Помисли, че влиянието на географията върху историята остава почти незабележимо. Човешките същества определено обръщаха по-голямо внимание на влиянието на историята върху географията.

Кой притежава тази течаща река? Тази злачна долина? А полуострова? А планетата?

Нито един от нас.

Найла отново тръгна нагоре, приковала погледа си в оставащата част от стълбата. Мислите на Лито се върнаха към нея.

В много отношения тя е най-полезният помощник, когото съм имал. Аз съм нейният Бог. Тя ме боготвори, без да се замисля. Дори когато на шега поставям под съмнение нейната преданост, приема го като обичайно изпитание. Защото знае, че може да премине през всички изпитания.

Когато я изпрати при заговорниците и й нареди да изпълнява заповедите на Сиона, Найла не попита за нищо. При някакво съмнение от нейна страна, дори изречено на глас, мислите й бяха достатъчни, за да възвърне вярата си. Ала последните й послания недвусмислено показваха, че се нуждае от Свещеното Присъствие, за да възстанови отново вътрешната си сила.

Спомни си първия разговор с нея, когато жената буквално трепереше, разтърсвана от желанието си да угоди:

— Дори ако те прати да ме убиеш, трябва да се подчиниш. Тя никога не бива да научи, че служиш на мен.

— Повелителю, никой не може да те убие.

— Но ти трябва да изпълниш заповедта на Сиона.

— Разбира се, господарю. Изпълнявам това, което наредиш.

— Длъжна си да й се подчиняваш за всичко.

— Ще бъде изпълнено, господарю.

Ето още едно изпитание. Найла не подлага на съмнение моите проверки. За нея те са като ухапвания на бълха. Господарят нарежда, така ли? Тя се подчинява и изпълнява. Не бива да има никаква промяна в това отношение по моя вина.

„В старите времена от нея щеше да излезе превъзходна шейдаут(*)“ — помисли Лито. Поради тази именно причина бе й дал кристален нож, автентичен и запазен още от Сийч Табър.

Някога бе принадлежал на една от жените на Стилгар. Найла го носеше скрит в калъфка под горните си дрехи по-скоро като талисман, отколкото като оръжие. Връчи й ножа съгласно правилата на древния ритуал, но самата церемония го изненада, защото събуди в него спомен за емоции, които смяташе за забравени отколе и завинаги.

— Това е зъбът на Шай-хулуд.

Бе й подал острието със собствените си ръце, покрити със сребриста кожа.

— Вземи го, за да станеш част от миналото и от бъдещето. Но ако го опетниш, миналото няма да остави за теб никакво бъдеще.

Найла взе ножа, а след него и калъфката.

— Пусни малко кръв от върха на пръста си — нареди й той.

Тя се подчини.

— А сега го прибери. И никога не вади ножа, без да пуснеш кръв с него.

Найла изпълни и второто му нареждане.

Докато следеше приближаващото й изображение, той долови отсенка на скръбно чувство в мислите си, предизвикано от спомена за церемонията. Ако не е било обработено и фиксирано по способа на свободните, острието прогресивно се превръщаше в чуплива и безполезна вещ. Щеше да се съхрани като кристален нож докато Найла е жива и малко време след това.

Захвърлих късче от миналото.

Тъжно е, че някогашната шейдаут се бе превърнала в днешна Говореща с риби. И един истински кристален нож беше използван, за да привърже още по-здраво служителя към неговия господар. Той знаеше, че според някои, неговите Говорещи с риби всъщност са жрици — вариант на отговора, който самият Бог-Император бе дал на светите майки.

Създава друга религия — мълвяха в „Бин Джезърит“.

Пълна глупост! Не съм създал религия. Аз съм религията!

Найла влезе в светилището на кулата и застана на три крачки от колата на Лито, без да поглежда нагоре като израз на пълно подчинение.

Все още в плен на спомените си, Лито каза:

— Погледни ме, жено!

Тя изпълни заповедта.

— Създадох една свещена, но крайно отблъскваща действителност! — поде той. — Религията, витаеща около моята личност, ме изпълва с отвращение!

— Тъй вярно, господарю.

Зелените очи на Найла, разположени над златистите възглавнички на бузите й, се бяха взрели в него без въпроси, без разбиране, без интерес към някакъв отговор.

Ако я изпратя навън да ми събере звезди, тя ще отиде и ще се опита да го направи. Сега е решила, че я подлагам на ново изпитание. Мисля, че би могла и да ме мрази истински.

— Тази проклета религия ще свърши с мен! — изкрещя той. — Защо би трябвало да искам стоварването на друга вяра върху моя народ? Религиите рухват от само себе си, също като империите и отделните личности! Абсолютно едно и също е.

— Да, господарю.

— Религиите създават радикали и фанатици, подобни на теб!

— Благодаря, повелителю.

Мимолетното подобие на гняв се скри, потъвайки в дълбините на морето от памети. Върху коравата повърхност на вярата на Найла не бе останала дори драскотина.

— Топри ми прати отчет с посредничеството на Монео — продължи Лито. — Разкажи ми нещо повече за този Топри.

— Топри е червей.

— Нали така наричаш и мен, когато си със заговорниците?

— Подчинявам се на всичко, казано от моя повелител.

Едно на нула.

— Значи, той не заслужава никакви грижи, така ли?

— Сиона го оцени съвсем точно. Груб е и непохватен. Казва неща, които другите ще повторят, и по този начин излага себе си на показ. Само секунди след първите думи на Кобат тя вече знаеше, че Топри е шпионирал.

Всички говорят едно и също, дори Монео — помисли Лито. — Явно не е добър агент.

Постигнатото съгласие го развесели. Дребните машинацийки размътваха водата, но за него тя оставаше напълно прозрачна. А изпълнителите все още отговаряха на замисъла на проектите му.

— Сиона не те ли подозира? — попита той.

— Не съм непохватна.

— Знаеш ли защо те повиках?

— За да изпиташ верността ми.

Еех, Найла. Колко малко знаеш ти за изпитанията.

— Искам да чуя твоето мнение за Сиона. Желая да го видя изписано на лицето ти, да го проследя в движенията ти и да го доловя в гласа ти. Готова ли е тя?

— Господарю, Говорещите с риби имат нужда точно от такъв човек. Защо рискуваш подобна загуба?

— Форсирането на нещата е най-сигурният начин да изгубя онова, което ценя у нея. Трябва да дойде при мен с непокътнати сили.

Найла сведе поглед и изрече:

— Както нареди моят господар.

Лито добре познаваше този отговор — недвусмислена реакция в случаите, когато тя бе пропуснала да разбере смисъла на казаното.

— Найла, а ще оцелее ли Сиона след теста?

— Както го представяте… — Жената повдигна поглед към лицето му и сви рамене. — Не знам, господарю. Тя безспорно е силна и издръжлива. Единствена оцеля след гонитбата с вълците Но я движи омраза.

— Напълно естествено. Кажи ми, какво смята да прави тя: нещата, които ми открадна?

— Топри не ви ли е уведомил за книгите, в които се твърди, че съдържат вашите Свети Слова?

Учудващо е как може да извлича полза от думите, служейки си само с гласа — помисли той и заговори отсечено:

— Да, да. Иксианците също имат екземпляр, а не след дълго Сдружението и Сестринството ще залегнат здравата над тях.

— Какви са тези книги, господарю?

— Мои думи, предназначени за моя народ. Искам да бъдат прочетени. Трябва също да знам какво е казала Сиона за картите на Цитаделата, които взе.

— Повелителю, според нея под вашата Цитадела се намира огромно хранилище на мелиндж, а картите ще й помогнат да го открие.

— Те не могат да й помогнат. Тунел ли ще прекопава?

— Търси иксиански инструменти и приспособления за целта.

— Икс няма да й ги осигури.

— Господарю, има ли го хранилището на подправка? — Да.

— Разказват се много истории за защитата на вашето хранилище. Вярно ли е, господарю, че Аракис ще бъде разрушена, ако някой се опита да открадне подправката?

— Това ще срути Империята. Нищо няма да оцелее — нито Сдружението и Сестринството, нито Икс и Тлейлакс, нито дори Говорещите с риби.

Тя потръпна и каза:

— Няма да позволя на Сиона да прави каквито и да са опити за кражба на вашата подправка.

— Найла! Заповядвам ти да се подчиняваш за всичко на нея. Така ли ми служиш?

— Какво да сторя, повелителю?

Стоеше, подгонена от страх пред гнева му, може би за първи път тъй близко до състоянието да изгуби вярата си в него. Бе предизвикал тази криза, знаейки какъв ще е краят. Ето, жената постепенно се отпусна. Успяваше да следи мисълта й, сякаш я беше изписала със светещи букви. Върховното изпитание!

— Връщаш се при Сиона и пазиш живота й със своя собствен — каза той. — Това е задачата, която подготвих за теб и ти я прие. Ето защо бе избрана. Затуй имаш и нож от домакинството на Стилгар.

Дясната й ръка се спусна до кристалното острие, скрито под връхната дреха.

Колко точно е наблюдението — помисли Лито, — че оръжието поставя човека в предсказуем модел на поведение.

Погледна с възхита якото тяло на Найла. В очите й не се виждаше нищо друго, освен обожание.

Максималният риторичен деспотизъм. Как го презирам…!

— Тръгвай тогава! — гръмко се окашля той. Найла се обърна и напусна Свещеното Присъствие. Струваше ли си всичко това!

Но тя му бе казала, което искаше да знае. Тя беше подновила вярата си и разкрила със съвършена точност нещо, което Бог-Императора не можеше да забележи в избледняващия образ на бунтарката. Трябваше да се вярва на инстинктите на Найла.

Сиона е достигнала до искания от мен момент на взрива.