Жорж Сименон
Затворът (6)

ГЛАВА ПЕТА

Чу някакъв звън, много далечен и същевременно много близък, после настъпи тишина, след това отново чу звъна, сякаш някой му даваше сигнали. Кой ли пък, можеше да му дава сигнали? Беше неспособен да се помръдне, защото имаше чувството, че се намира в някаква дупка. Навярно го бяха ударили по главата, защото го болеше.

Това продължи много дълго, докато най-сетне разбра, че се намира в леглото си и че почва да се изправя, все още залитащ.

Беше съвсем гол. Върху втората възглавница се виждаха някакви червеникави коси. Сега вече знаеше, че се звънеше на вратата на апартамента — потърси халата си, намери го на пода и с мъка го облече.

Когато минаваше през салона, забеляза, че не се беше още съвсем разсъмнало. Виждаше се само една жълта ивица, отвъд покривите, много далеч. Звънът отново се разнесе, тъкмо в момента, в кой го той отваряше вече вратата — озова се пред млада непозната жена.

— Портиерката добре ми каза, че…

— Какво ви е казала портиерката?

— Че вероятно няма да отворите веднага. Ще бъде по-добре да ми дадете ключ.

Той все още не можеше да разбере. Главата му се пръскаше. Оглеждаше смаяно тази закръглена дребна личност, която никак не се стесняваше и едва се сдържаше да не се разсмее.

— Изглежда, че не сте си легнали твърде рано, нали? — забеляза жената.

Тя съблече мантото си от дебел син вълнен плат. Ален се колебаеше и не смееше да я попита коя е.

— Портиерката не ви ли каза за мен?

Струваше му се, че не беше виждал портиерката им от много години.

— Аз съм новата прислужница. Наричам са Мина.

Беше поставила върху една масичка пакет, обвит с копринена хартия.

— Както разбрах, ще трябва да ви събуждам в осем часа с много кафе и кифли. Къде е кухнята?

— Тя е по-скоро кухничка. Ето тук.

— А прахосмукачката?

— В шкафа.

— Ще си легнете ли отново?

— Да, струва ми се.

— Да ви събудя ли все пак в осем часа?

— Не знам. Не. Ще ви повикам.

Тя говореше с брюкселски акцент и Ален се готвеше да я запита дали не е фламандка, но за момента всичко това му се стори твърде сложно.

— Правете каквото искате.

Влезе отново в стаята си и затвори вратата. Погледна със сбърчени вежди червените коси и отложи и този проблем за по-късно.

Трябваше незабавно да вземе два аспирина. Схруска ги, защото неговият лекар му беше казал, че лигавицата на устата поема по-бързо лекарствата, отколкото лигавицата на стомаха. Пи вода от чешмата.

Видя пижамата си, закачена зад вратата, и съблече халата си, за да си я надене.

Не си спомняше нищо — а подобно нещо му се беше случвало само два-три пъти през живота му. Ваната беше пълна със сапунена вода. Той ли се беше къпал? Или онази непознатата червенокоса?

Беше вечерял при онзи глупак Бланше. Злокобно! Зловещо! Не беше ли си тръгнал, затръшвайки вратата? Не. Виждаше се как върви по тротоара с Фаж. Чудесен човек! Би могъл да разкрие на човек като Фаж всичко, което му тежеше на сърцето.

Да, разбира се. Хората си представят, че нищо не им тежи на сърцето, защото си придават циничен вид. Дори и да не му беше тъст.

Виждаше го отново как се отдалечава, с дългото си сиво пардесю, в тъмнината на улицата.

Беше пил. Не някъде далеч. В едно непознато кафене, първото, което беше видял. Не беше като онези, които той посещаваше. Тук имаше само постоянни посетители. Навярно чиновници, които играеха на карти. Гледаха го с любопитство. Беше му все едно. Навярно го бяха познали по снимките, поместени във вестниците.

— Двойно.

— Двойно какво?

— Ами че вие не знаете, значи? Съдържателят не се трогна много-много.

— Ако желаете да взема напосоки някоя бутилка…

— Уиски.

— Трябваше само да кажете. Перие ли?

— Кой ви е казал Перие?

Беше заядлив. Чувствуваше нужда да излее накипялото вътре в него.

— С минерална вода ли?

— Нима вие сте виждали минерална вода?

Тук не можеше да смае никого.

— Обикновена вода.

Не се бе задоволил с една чаша. Беше изпил три или четири и после, когато си тръгна и се отправи към вратата, всички го гледаха.

Беше се извърнал и на свой ред ги беше изгледал. Всички бяха глупаци. Порода Бланше, само че няколко етажа по-долу. Беше им се изплезил, а после му беше необходимо доста време, докато си намери колата. Червената, разбира се. Жълтата беше на Шатон. Тя е в гаража. Жена му доста дълго време няма да има нужда от нея.

Струваше му се смешно, почти неприлично да си представя жена си и сестра й като деца, а после като девойки. Къде беше прекосил Сена? Спомняше си за някакъв мост, за луната, която се беше показала между облаците, за отблясъците й върху водата.

Имаше нужда да намери приятелите си. Знаеше всички места, където имаше вероятност да ги срещне. Които и да са. Не беше ли той човекът, който имаше най-много приятели на този свят?

Не биваше да се жени. Човек трябва да се реши или да има жена, или…

— Никой ли няма?

— Не съм ги виждал, господин Ален. Двоен ли? — Както кажеш, зайчето ми.

Защо не? Какво друго да прави? Нямаха нужда от него в редакцията. Борис се беше нагърбил с всичко. Странен тип беше този Борис. Всички около него бяха все странни типове.

— Довиждане, Пол!

— Лека нощ, господин Ален!

Това навярно беше „При Жермен“, на улица Понтис. После…

Взе трети аспирин, изми си зъбите, направи си гаргара, защото чувствуваше, че устата му има лош дъх. Наплиска си лицето със студена вода и се среса. Не беше хубав. Отвращаваше се от себе си.

Беше се спирал и другаде, но къде? Тази нощ сякаш всички бяха изчезнали. Нямаше нито един от бандата. Какво означаваше това? Дали не го бяха направили нарочно, за да не го срещнат? Страхуваха ли се да се покажат публично с него?

Влезе отново в спалнята, вдигна от килими едни малки кюлотки и един сутиен и ги постави на близкия стол, после повдигна завивката.

Видя едно непознато лице, едно много младо лице, което в съня имаше невинен вид. Устните бяха издадени напред, като на нацупено момиченце.

Коя беше тази? Какво се беше случило?

Все още залитайки, той се питаше дали да си легне отново и да заспи. Чувствуваше как кръвта биеше в очите му — това беше много неприятно усещане.

Върна се в салона, където прислужницата беше започнала да подрежда. Беше сменила роклята си с найлоновата престилка, достатъчно прозрачна, за да личат черните й жартиери.

— Как се казвате?

— Мина. Казах ви вече това.

Като че ли винаги беше готова да прихне да се смее. Навярно беше нещо маниакално.

— Добре, Мина, направете ми много силно кафе.

— Мисля, че наистина имате нужда.

Той не се раздразни. Изгледа я, докато се отправяше към кухнята, като въртеше задника си, и си каза, че рано или късно ще се налюби с нея. Не беше се любил още с прислужница. Досега всички бяха вече на възраст и той си спомняше само сурови и измъчени лица. Това бяха жени, сполетени от нещастия и затова се сърдеха на целия свят.

Жълтата ивица на хоризонта се беше разширила. Жълтото беше станало по-ярко. Не валеше. Виждаше се по-далеч, отколкото през предишните утрини — различаваха се кулите на Парижката света Богородица.

Кой трябваше да му се обади? Това беше една от малкото мисли, които изплуваха. Някой трябваше да му се обади по телефона. Беше важно. Беше дал дума, че ще си бъде в къщи.

Усети миризмата на кафето, миризмата, с която беше толкова свикнал. Мина не знаеше, че той го пиеше в голямата синя чаша, с която се бе сдобил толкова трудно и която побираше три обикновени чаши.

Запъти се към кухничката. Разбра по погледа й, че е помислила, че идва за съвсем друго нещо. Тя не се уплаши. Чакаше, застанала гърбом.

Той отвори шкафа.

— Ето моята чаша, с която, пия всяка сутрин.

— Добре, господине.

Защо тя изглеждаше все тъй — сякаш едва се въздържа да не прихне да се смее? Какво ли й бяха разказали за него? Сигурно са й говорили нещо за него. Хиляди, десетки хиляди хора през последните дни говореха за него.

— Веднага ще ви го донеса.

Завари го тъкмо в момента, когато угасяваше цигарата си. Тютюнът му горчеше.

— Явно, не сте спали много тази нощ!

Той поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че дамата все още спи?

— Откъде знаете, че има някой в стаята ми?

Тя се отправи към един от ъглите на салона, откъдето вдигна дамска обувка от оранжев сатен с много висок тънък ток.

— Би трябвало да има две, нали?

— И на мен ми се струва така.

Тя се засмя.

— Забавно е.

— Кое е забавно?

— Нищо. Всичко. Вие.

Той се опари, когато се опита да сръбне от кафето.

— На колко сте години?

— На двадесет и две.

— Отдавна ли сте в Париж?

— Само от шест месеца.

Не посмя да я пита какво е правила през тези шест месеца. Беше изненадан, че си е избрала такава професия — домашна прислужница.

— Вярно ли е, че ме наемате само за половин ден?

Той вдигна рамене.

— Все ми е едно. А на вас?

— Бих предпочела цяло място.

— Тъй да бъде.

— Двойно ли ще платите?

— Ако искате.

Най-сетне можеше да пие кафето си на малки глътки. Едва не повърна първите, после стомахът му свикна.

— Дамата няма ли да иска?

— Нямам никаква представа.

— Ще я събудите ли?

— Може би. Навярно ще бъде по-добре да я събудя.

— Ще приготвя кафе за всеки случай. Вие само ме повикайте.

Отново я загледа, когато се отдалечаваше, кълчейки се. Най-сетне бутна вратата, влезе в спалнята, приближи се до леглото и повдигна завивката с няколко сантиметра.

Едно око се отвори, едно синьозелено око, плъзна се по фигурата му отдолу нагоре, чак до лицето му. Без да се помръдне, жената произнесе с дрезгав глас:

— Хелоу, Ален!

Значи тя помнеше! Ако е била пияна, то поне не е била колкото него.

— Колко е часът?

— Не знам. Няма значение.

Сега и двете очи бяха отворени. Тя отхвърли завивките и разкри две твърди гърди.

— Как се чувствуваш? — запита го тя.

— Зле!

— Заслужил си си го!

Тя говореше с лек английски акцент.

— Англичанка ли си? — попита я Ален.

— По майка.

— Как се казваш?

— Не помниш ли името ми? Беси…

— Къде се срещнахме?

Той седна на ръба на леглото.

— Не се ли намира случайно някъде тук кафе?

Мъчително беше за него да се надигне, да премине през салона, да отиде до кухнята.

— Мина, имате право. Тя иска кафе.

— Веднага ще й занеса. А кифли? Портиерката ми каза да купя.

— Щом държите.

Върна се в стаята. Беси вече не беше в разхвърляното легло. Появи се съвсем гола от банята и си легна отново, като се зави само до коленете.

— Чия е четката за зъби отляво на огледалото?

— Ако е със зелена дръжка, значи е на жена ми.

— Онази, която…

— Да. Онази, която…

На вратата се почука. Беси не се помръдна. Мина влезе с поднос в ръце.

— Къде да го поставя?

— Дайте го на мен.

Двете жени се гледаха с любопитство, лишено от всякакво стеснение.

Когато прислужницата излезе от спалнята, Беси попита:

— Отдавна ли работи тук?

— От тази сутрин. Самият аз я видях за първи път, когато преди малко отидох да отворя вратата.

Тя пиеше жадно кафето си.

— Какво искаше да знаеш?

— Къде се срещнахме ние двамата?

— В „Грьоло“.

— Дето е на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет ли? Чудна работа! Та аз никога не ходя там.

— Ти търсеше някого.

— Кого?

— Не каза. Само повтаряше, че трябва на всяка цена да го намериш.

— Бар-дама ли си?

— Танцьорка. Не бях сама.

— Кой те придружаваше?

— Двама твои приятели. Единият се казваше Боб…

— Дьомари?

— Струва ми се, че беше така. Писател е.

Това беше същият Дьомари, който преди две години беше получил наградата „Рьонодо“ и сътрудничеше в „ТИ“.

— А другият?

— Чакай малко… Някакъв тъжен и неразположен фотограф. Главата му е малко крива.

— Жулиен Бур?

— Възможно е.

— С износени дрехи, нали?

— Точно така.

Бур беше винаги с износени дрехи и може би защото навеждаше главата си встрани, лицето му изглеждаше изкривено.

Странен тип. Правеше най-хубавите снимки за списанието. Не някакви предизвикателни голи жени, каквито поместваха други списания. „ТИ“ целеше да проникне в онази задушевност на всекидневието на хората. Всяка девойка, всяка жена трябваше да види себе си. Например снимка на спяща девойка, на която се виждаше едната гръд — една гръд, която приемаше един вид общочовешка стойност. Най-сетне това беше хит-рината, която Ален поднасяше на своите сътрудници.

— Текстовете трябва да изглеждат като писма, които всяка от нашите читателки би могла да напише.

Някакви софистически декори. Стая като повечето от стаите. Никакви прекалено гримирани лица, дълги клепки, полуотворени алени устни с блестящи зъби.

Идеята за списанието му хрумна един следобед, докато стоеше и гледаше как балдъза му се облича. По онова време той пишеше статии из областта на театъра и естрадата. Беше вече снесъл и няколко песни.

Названието на списанието му беше дошло на ум изведнъж.

— Ти… — беше прошепнал той полугласно.

— Какво — аз? С какво съм по-различна от другите?

Именно тя беше като другите.

— Хрумна ми една идея. За едно ново списание. Ще ти разкажа за него следващия път.

Беше направил един макет, чиито текстове беше написал сам. Тогава не се познаваше с Бур и с триста мъки беше успял да получи от фоторепортерите това, което искаше.

— Не, приятелю. Тази съвсем не изглежда на истинско младо момиче.

— Как си представяш тая работа — че ще отида да поискам от някое истинско младо момиче позволение да снимам задника му ли?

Един печатар му беше отпуснал кредит. Люзен, който беше станал негов рекламен агент, беше открил онзи апартамент на петия етаж на улица Маринян.

— За какво мислиш? — попита момичето, като гризеше кифла.

— Вярваш ли, че съм в състояние да мисля? Как се държах снощи там?

— Много говори за някакъв човек, който имал най-хубавата глава на света.

— Не казах ли кой е той?

— Разправяше, че току-що си бил вечерял с него.

— Тъстът ми ли?

— Възможно е. Искаше да му разправяш някакви много важни неща. Всичко беше много важно. Накара ме да седна до теб и почна да ме мачкаш по бедрото.

— Другите не протестираха ли?

— Фотографът не беше доволен от това. По едно време ти събори чашата си. Той те упрекна, че много пиеш, а ти го заплаши, че ще му изправиш мутрата. Подхвърли му също така някаква обидна дума, която не бях чувала дотогава. Чакай… Нарече го лепкав! Помислих, че наистина ще се сбиете, и келнерът също, но после онзи си отиде.

— Самичък ли?

— Другият също си отиде след няколко минути.

— Ами ние?

— Ти поръча голяма бутилка шампанско^[1], като Заяви, че то е мръсотия, но че на днешния ден трябвало да се пие шампанско. Ти изпи почти всичко. На мен ми сипа само три-четири чаши.

— Ти също ли беше пияна?

— Малко… Дори доста.

— И карах колата дотук ли?

— Съдържателят на заведението не ти позволи. Спорихте дълго на тротоара и най-сетне ти се съгласи да вземеш такси.

Той пое подноса от нея.

— А после налюбихме ли се?

— Не си ли спомняш?

— Не.

— Бях полузаспала, а ти изглеждаше вбесен от това и ми крещеше: „Наслаждавай се! Наслаждавай се де, курво!“ Накрая ми светна два шамара, като Продължаваше да крещиш все същото. — Тя се засмя, като го гледаше с блеснали очи. — И най-странното е, че работата стана.

— Ами кой се е къпал?

— И двамата.

— Заедно ли?

— Ти настояваше за това. После отиде да си налееш още една чашка. Не ти ли се спи?

— Вие ми се свят. Боли ме навсякъде.

— Вземи един аспирин.

— Три взех досега.

— Обадиха ли ти се по телефона?

— Не. Не знам дори кой би трябвало да ми се обади.

— Повтори това поне десетина пъти със смръщени вежди.

Той я галеше машинално по бедрото.

За първи път друга жена спеше в леглото на Шатон, която само до преди три нощи беше тук. Кой ден беше днес?

Може би не биваше да направи това. Ще помисли по-късно. Клепачите му пареха.

Легна си отново. Така се чувствуваше по-добре; наблизо се чуваше лекото бръмчене на прахосмукачката. Ръката му отново потърси бедрото на Беси. Тя имаше същата нежна и светла кожа като Адриен.

Не искаше да мисли нито за жена си, нито за балдъзата си. На два-три пъти му се стори, че заспива, но после разбираше, че беше само задрямал. Светът можеше наистина да бъде мъглив и странен, но все пак светът съществуваше. Да, макар и от твърде отдалеч, все пак бумтежът на автобусите долиташе до него, а понякога се чуваше и скърцане на гуми.

Изви се, за да смъкне пижамата си и я изтика настрани, някъде сред завивките.

Чувствуваше я цялата притисната до себе си, съвсем топла. Той не се помръдваше. Не искаше да излезе от това унесено състояние, в което беше потънал, и затова именно тя, с дългите си пръсти с остри нокти, направи нужното движение.

 

 

Този път Ален позна звъна на телефона и веднага се разсъни. Посягайки към слушалката, той хвърли поглед към стенния часовник, който показваше единадесет часа.

— Ало! Тук Ален Поато.

— Рабю. Търсих ви най-напред в бюрото ви. Все още съм в „Птит Рокет“. Сега се прибирам и бих искал да се видим след около половин час.

— Има ли нещо ново?

— Зависи какво може да се нарече ново. Нужен сте ми.

— Ще дойда. Може би малко ще закъснея.

— Но не много. Имам още една среща, а в два часа трябва да пледирам.

Измъкна се от леглото и отиде под душа. Беше все още под него, когато Беси влезе в банята.

Той навлече една хавлия и почна да се бръсне.

— За дълго ли излизаш?

— Нямам представа. Възможно е да отсъствувам през целия ден.

— Ами аз? Какво да правя?

— Каквото си щеш.

— Мога ли да си поспя още малко?

— Щом като ти се ще.

— Не искаш ли да ме завариш тук тази вечер?

— Не. Не тази вечер.

— А кога?

— Ще видим. Остави си телефонния номер. Искаш ли пари?

— Не за това дойдох с теб.

— Не те питам защо си дошла. Все ми е едно. Имаш ли нужда от пари?

— Не.

— Добре. Иди да ми донесеш едно уиски. Ще видиш нещо като барче в салона.

— Видях го снощи. Мога ли да отида така както съм?

Той вдигна рамене. Пет минути по-късно навлече панталона си и беше готов. Наля малко вода в уискито и го изпи на един дъх като лекарство. Сети се, че колата му не беше долу пред вратата. По-късно трябваше да отиде да я прибере от улица Нотр-Дам-дьо-Лорет.

— Извинявай, зайчето ми. Но работата е сериозна.

— Чух. Кой беше?

— Адвокатът.

— Адвокатът на жена ти ли?

Ален влезе в салона.

— И тъй, наемате ли ме за цял ден?

— Съгласно. Ще намерите един ключ върху кухненската маса. Той ще бъде за вас. Събуждане — утре в осем часа с кафе и кифли.

Слезе по стълбите, като прескачаше по три-четири стъпала наведнъж, излезе на улицата и спря едно такси на съседния ъгъл.

— Булевард Сен-Жермен. Струва ми се, че беше номер 116…

Не се излъга. Спомни си, че апартаментът на Рабю се намираше на третия етаж и взе асансьора. Позвъни. Отвори му една секретарка с очила, която изглежда го позна.

— Заповядайте. Ще трябва да почакате малко. Господин Рабю тъкмо говори по телефона.

Вдясно имаше двукрила врата, вляво започваше коридор, с наредени от двете му страни стаи. Чуваше се тракането на пишещи машини. При Рабю стажуваха няколко млади адвокати, които един по един минаха по коридора, за да видят Ален.

Най-сетне вратата се отвори.

— Влезте, приятелю. Преди малко прекарах цял час с жена ви.

— Реши ли се да проговори?

— Не в онзи смисъл, в който се надяваме. По този въпрос тя си остава няма. Впрочем и по някои други въпроси. Но не ме изгони, нещо, което все пак представлява напредък. Знаете ли, че е много интелигентна жена?

— Често са ми казвали това.

Не добави, че не това бе качеството, което той най-много ценеше у жената.

— Притежава рядко силен характер. Днес е вторият й ден в затвора. Поставили са я сама в малка килия. Предложили й да бъде в една килия с друга затворничка. Отказала. Може би ще промени решението си?

— В затворническо облекло ли е?

— Обвиняемите носят собствените си дрехи. Не е задължена да работи. Не може да става и въпрос да получим съгласието й да я видите. По това тя е напълно категорична. Не говори възбудено, не се разпалва. Когато заяви нещо, чувствуваш, че ще бъде безполезно да я разпитваш отново върху същото.

„Кажете му, че не ще се видим повече с него, освен на самото дело, защото тогава е наложително, но все пак ще бъдем далеч един от друг“. Това са собствените й думи. Когато й споменах колко много сте разстроен, тя ми отговори спокойно: „Никога не е имал нужда от мен. Той има нужда от хора, каквито и да са. Няма значение кой стои до него.“

Тези думи толкова силно засегнаха Ален, че той просто не можа да чуе края на изречението.

— Той има нужда от хора.

Това беше вярно. Винаги беше чувствувал нужда да бъде заобиколен от онези, които наричаше свои приятели или сътрудници. Когато оставаше сам, започваше да изпитва тревога, някаква неясна болезнена тревога. Не се чувствуваше в безопасност и затова, макар че беше пиян, беше довел онова момиче снощи. А какво щеше да прави тази вечер? Ами утре?

Виждаше се сам, сред някогашното ателие, пред нощния Париж.

— Баща й ще я види днес следобед. Тя веднага се съгласи да се срещне с него. „Бедният татко! И пак на него ще му бъде най-тежко“. Когато й казах, че майка й е болна, нито се развълнува, нито дори прояви някакъв интерес. Исках да поговорим за защитата й. Не можем да оставим да я осъдят на двайсет години, ако не и на доживотен затвор, но трябва да намерим някакъв мотив, който да разчувствува съдиите. Не виждам друго, освен драма, предизвикана от ревност. Вие не попадате вътре.

— Защо?

— Вие сам ми казахте това. Почти цяла година вече не сте се срещали със сестра й. Трудно ще ми бъде да си послужа с такава закъсняла ревност. Не мислете, че полицията стои бездейна. До довечера — а може би това е вече сторено — ще обследва случая с мебелираната стая, в която сте се срещали. Трябва на всяка цена да се открие кой е другият.

Рабю хвърли бърз поглед към Ален, който беше пребледнял.

— Наложително ли е?

— Струва ми се, че вече ви казах това. Не твърдя, че ще ви бъде много приятно, но все пак фактът си е факт, или всички ние нищо не разбираме. Не сте ли забелязали през последните месеци нещо по-особено в държането на жена ви?

Както беше пребледнял, Ален изведнъж почувствува, че става ален, защото неочаквано беше открил нещо. Не беше помислил за това досега. Като че ли трябваше Рабю да зададе бруталния си въпрос, за да се пробудят спомените му, и дори това, което беше станало тази сутрин в леглото с Беси.

Години наред Шатон се беше показвала винаги разположена сексуално. Често се забавляваха с една малка игра, тяхна интимна тайна. Шатон четеше, гледаше телевизия или пишеше някаква статия. И неочаквано той прошепваше:

— Погледни ме, Шатон.

Първоначално тя се извръщаше към него, без да помисли каквото и да е, после изведнъж избухваше в смях.

— Виж го ти! Добре! Излишно е да продължавам. Какво правиш, че успяваш да ми повлияеш?

А ето че от началото на лятото беше отвърнала на няколко пъти с досада:

— Не днес, моля ти се! Не знам какво ми е. Чувствувам се уморена.

— Не ти подхожда.

— Може би остарявам?

Рабю го наблюдаваше.

— И тъй?

— Може би.

— Неприятно или не, но всичко това трябва да се изложи пред публиката в съда. Вие искате да бъде оправдана, нали?

— Естествено.

— Дори ако не се върне вече при вас?

— Ако се съди по това, което ви е казала, в никакъв случай не мисли да живее повече с мен.

— Все още ли я обичате?

— Предполагам.

— Полицията си знае работата. Навярно ще открие нашия човек. Според мен вие имате по-голяма възможност да постигнете това, защото съществуват изгледи да се окаже някой от вашите близки хора.

Рабю чувствуваше, че събеседникът му не е съвесем добре.

— Какво ви става?

— Не ми обръщайте внимание. Снощи бях принуден да вечерям у баджанака си, а след това се напих до смърт. Слушам ви все пак.

— Тя каза още нещо, което ме шокира и аз й забраних да го повтаря където и да е. Говорех й за вашия син, за Патрик. Помолих я да помисли за него, за бъдещето му. Тогава тя ми изтърси почти сухо: „Никога не съм имала майчинско чувство!“ Вярно ли е това?

Ален се видя принуден да помисли, да потърси някои случки в паметта си. Когато Патрик се роди, те не бяха още богати. Това стана малко преди да му хрумне идеята за списанието. Шатон беше положила големи грижи за бебето, понякога дори с някаква прекалена взискателност. Също както в работата си — когато пишеше статия, винаги преписваше цялата страница, ако откриеше само една-единствена машинописна грешка.

Тримата бяха живели почти две години в Париж. След това бяха взели бавачка и от този момент нататък Шатон отново се беше хвърлила в работата си, срещаше се с него където и да е, а после се прибираха заедно късно през нощта.

Не й идваше на ум да отиде да види заспалото си дете, преди самата тя да си легне. Повечето пъти Ален отиваше да го види сам.

Бяха купили и преустроили къщата в Нонет, отиваха там в края на седмицата и Шатон се възползуваше от това най-вече, за да работи.

— Разбирам какво е искала да каже — промълви Ален.

Рабю стана с поглед, отправен към стенния часовник. Телефонът на писалището му иззвъня. Адвокатът вдигна слушалката.

— Да. Свържете ме. Той е още тук. — Подаде слушалката на Ален: — Търсят ви от вашата редакция.

— Ало, Ален! Тук е Борис. От половин час се мъча да се свържа с теб. Обадих се у вас и някаква възрастна жена, която не можах да позная по гласа, ми каза, че си излязъл тичешком, след като някой те потърсил по телефона. Спомена за адвокат. Телефонирах на Елбиг, но той не си беше в къщи. По-късно, когато го открих, каза ми, че си при Рабю. От около час има нещо ново. Комисарят Руман пристигна с двама от своите хора. Показа ми една хартия, подписана от съдия-следователя и се настани в кабинета ти. Претършува най-старателно всички чекмеджета. После ми поиска списъка на персонала. Заяви ми, че възнамерява да изслуша всички, но че това нямало да продължи дълго. Държеше да започне от телефонистките.

— Идвам.

Остави слушалката и се извърна към Рабю, който проявяваше признаци на нетърпение.

— Комисарят Руман е в кабинета ми заедно с още двама полицаи. Претърсил е чекмеджетата ми и разпитва персонала ми. Държал е да започне от телефонистките.

— Какво ви казвах аз?

— Смятате ли, че подозира някой от моите сътрудници?

— Във всеки случай тръгнал е на лов и вие не ще го спрете. Благодаря ви, че дойдохте. Опитайте се да откриете нашия човек.

Нашия човек! В този израз имаше толкава ирония, че Ален не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Имате нужда от една чашка. Ще видите малък бар вляво, щом излезете от нашия вход.

Ален се разсърди вътрешно на Рабю. Сърдеше му се за всичко. За начина, по който го беше повикал при себе си, за начина, по който беше повторил думите на Шатон и му беше припомнил нуждата му от пиене.

Зачака асансьора с наведена глава и скоро след това се озова пред тезгяха на малкия бар.

— Двоен скоч.

— Какво?

— Едно двойно уиски, щом като предпочитате тъй.

Работници, облечени в дочени дрехи, го гледаха с любопитство. Нямаше желание да се срещне с Руман. По външния му вид комисарят също щеше да разбере как е прекарал нощта.

Не изпитваше срам. Беше свободен. Беше прекарал живота си да се присмива на хората, да ги скандализира, нарочно, от спортно чувство.

Но защо неочаквано се чувствуваше неудобно, щом го поглеждаха в лицето? Нищо не беше направил. Не носеше никаква вина за това, което се беше случило. Хиляди мъже се любят с балдъзите си, това е всеизвестно. По-младите сестри имат склонност да задигат това, което по-голямата сестра притежава.

Адриен никога не го беше обичала, но той пет пари не даваше за това. А може би и Шатон също така не го беше обичала никога?

И в края на краищата какво всъщност означаваше тази дума? Той продаваше седмично един милион екземпляра любов. Любов и секс. Това беше едно и също нещо.

Не обичаше да се чувствува сам. Не от някаква нужда да размени мисли, нито дори от нужда от приятелска топлота.

— Улица Нотр-Дам-дьо-Лорет! — подхвърли той на шофьора, като хлопна вратата на таксито.

А от нужда за какво? От нечие присъствие изобщо, от чието и да е присъствие. Самотните старци имат куче, котка или канарче. Някои се задоволяват с една червена рибка.

Никога не беше гледал на Шатон като на червена рибка, но сега като оглеждаше с нови очи миналото, даваше си сметка, че за него тя е била преди всичко едно присъствие. И в баровете, и в ресторанта, и в колата. Отдясно, само на няколко сантиметра от лакътя му.

И преди обед, и следобед чакаше Шатон да го потърси по телефона и се дразнеше, когато тя не се обаждаше. Колко пъти за тези седем години те бяха водили истински разговор?

В периода, когато създаваше списанието, той действително й беше говорил за него. Беше въодушевен, уверен в успеха си. Тя го гледаше с мила усмивка.

— Какво мислиш за това?

— Не е ли вече направено подобно нещо?

— Не съвсем същото. Изглежда, че не разбираш онази лична, интимна страна на въпроса. Днес хората се стремят да индивидуализират всичко, защото всичко се фабрикува серийно, включително и забавленията ни.

— Може би.

— Ще се включиш ли в нашия екип?

— Не.

— Защо?

— Жената на собственика не трябва да бъде една от персонала.

Бяха разговаряли също така и при случая с къщата в Нонет. Бяха открили къщата през един съботен следобед, когато бродеха из полето. А в неделя, в хотела, където бяха отседнали, вече крояха планове.

— За нас е просто необходимо да имаме вила, разбираш ли?

— Може би. Не е ли малко далеч от Париж?

— Доста далеч, за да обезкуражава досадниците. И не много — за да прогони приятелите ни.

— Възнамеряваш да каниш много хора, така ли?

Не възразяваше, оставяше го да върши, каквото си бе наумил, следваше го. Но без да се приобщава към ентусиазма му.

— Шофьор, спрете зад онази червена кола.

— Ваша ли е?

— Да.

— Струва ми се, че виждам две-три квитанции, закрепени върху предното стъкло.

Така беше. Бяха му лепнали две глоби. Ключът беше останал на таблото. Моторът не се запали изведнъж. Ален гледаше заведението, където до снощи не беше стъпвал никога. Сред снимките на разсъблечените момичета, той позна и снимката на Беси, поставена точно в центъра, в по-голям формат от останалите — сякаш Беси беше звездата на заведението.

Стигна пред редакцията на улица Маринян и вкара колата си в двора. Поколеба се дали да се качи. Обяд беше минал. Помещенията на приземния етаж бяха затворени.

Нима щеше да стигне дотам, че да се страхува от някакъв помощник-комисар от криминалната полиция?

Влезе в асансьора. Коридорите и повечето от стаите бяха пусти. Вратата на неговия кабинет беше широко отворена — той завари там Борис, който го чакаше.

— Отидоха ли си?

— Преди около десетина минути.

— Намериха ли нещо?

— Нищо не ми казаха. Не си ли гладен?

Ален изкриви устни.

— Мутрата ти е като на изваден от гроба мъртвец.

— Чисто и просто главата ме цепи. Ще се опитам да хапна един залък с теб и през това време ти ще ми разправяш.

Очакваше да завари писалището си в безпорядък. Но нямаше нищо подобно.

— Секретарката ти постави отново всичко в ред.

— Как се държа?

— Комисарят ли? Учтиво. Върху писалището ти имаше цял куп снимки, онези, които отхвърлих, защото бяха твърде дръзки. Цели десет минути ги разглеждаше. Й той също е една малка свиня!