Жорж Сименон
Затворът (3)

ГЛАВА ВТОРА

Наведен постоянно напред, за да може да вижда въпреки всичко през стъклото на колата, той изкачи Шан-з-Елизе, без да се опитва да сложи ред в мислите си. Яд го беше на плахия полицай, на комисаря Руман, на Жулиен, равнодушния стенограф, задето го бяха унизили, по-точно, задето го бяха така объркали с въпросите си, че сега не можеше да се оправи.

Той откри едно свободно място пред някакъв бар и рязко спря, рискувайки да бъде блъснат от колата зад него, чийто водач размаха ръце и закрещя разни ругатни по негов адрес. Чувствуваше нужда от една чашка. Не познаваше този бар, а барманът пък не познаваше него.

— Един скоч^[1]… Двоен…

Той пиеше много. Шатон също. И изобщо всичките им приятели, всичките му сътрудници. Ален имаше това преимущество, че никога не се напиваше истински и че на другия ден не страдаше от главоболие.

Немислимо беше, че жена му би могла цяла година след…

Понечи да се извърне, за да й заговори, сякаш Шатон се намираше на съседното столче, както обикновено сядаше.

Какво всъщност искаше да узнае помощник-комисарят за техните отношения? Как би могъл да му обясни това? Бяха го попитали дали все още се обичат. Какво означава тази дума?

Работите не ставаха така, както полицаят си ги представяше. Ален обикновено беше или в кабинета си на улица Маринян, или в печатницата. Шатон му се обаждаше по телефона.

— Имаш ли някакви планове за тази вечер?

Той не я питаше къде е. Тя не го питаше какво правеше в момента.

— Не още.

— Да се срещнем ли?

— Да речем в осем часа в „Клоштон“.

Това беше един бар точно срещу неговата редакция.

В Париж те си даваха среща и в още няколко други бара. Понякога тя го чакаше по цял час, без да прояви нетърпение. Той сядаше до нея.

— Двоен скоч.

Не се целуваха, не си задаваха въпроси освен:

— Къде ще вечеряме?

Вечеряха почти винаги в някое повече или по-малко Модно бистро. Ако се случеше да отидат сами, винаги Заварваха там неколцина приятели и накрая се образуваше компания от десетина души.

Тя седеше до него. Ален не й обръщаше внимание. Само съзнаваше нейното присъствие. Тя не му забраняваше да пие, нито пък късно през нощта да измисля разни идиотски забавления, като например да се застава пред някоя бързо движеща се кола, за да се изпробват рефлексите на водача. Много пъти едва не биваше убит. Приятелите му също.

— Да отидем да строшим всичко при Ортанз.

Това беше едно нощно заведение, което те често посещаваха. Ортанз наистина ги обичаше, но се и страхуваше малко от тях.

— Човек се отегчава тук при теб, мила. Кой е онзи стар глупак срещу мен?…

— Мълчи, Ален. Това е една важна личност, която…

— Връзката му не ми харесва.

Ортанз се примиряваше. Ален ставаше, отправяше се към господина насреща и любезно го поздравяваше.

— Знаете ли, че вашата връзка не ми харесва? При това никак…

Човекът, който обикновено не биваше сам, не знаеше какво да отговори.

— Позволявате ли?

С бързо и ловко движение той я изтръгваше от врата му, изваждаше от джоба си ножици и се заемаше да я среже.

— Можете да запазите това за спомен.

Някои не се помръдваха. Други, които се ядосваха, в края на краищата винаги отстъпваха.

— Същото, барман.

Изпразни чашата си на един дъх, обърса устните си, плати, премина отново през дъждовната завеса и влезе в колата си.

Когато се прибра, той запали всички лампи, като се питаше защо беше дошъл тук. Изпитваше някакво странно усещане да стои тук без Шатон.

Би трябвало сега да бъде на авеню Сюфрен, в новия ресторант, на който Петер беше попаднала наскоро и където дванадесетина приятели се събираха на вечеря Трябваше ли да им телефонира, за да се извини?

Той повдигна рамене и се отправи към барчето, устроено в един от ъглите на ателието. Някога тук бе работил един прочут художник-портретист, чието име всички бяха забравили. Това е било около 1910 година.

Ален не обичаше да пие сам.

— За твое здраве, мила!

Той вдигна чашата си в празното пространство, към една въображаема Шатон. После загледа втренчено телефона.

На кого да се обади? Струваше му се, че трябва да се обади на някого, но не знаеше на кого. Не беше ял. Това нямаше значение. Не беше гладен.

Ако имаше сега някой близък приятел…

Той имаше приятели, десетки приятели, сътрудници на списанието му, актьори, режисьори, певци, без да се броят барманите и оберкелнерите.

— Слушай, зайчето ми…

Той наричаше всички „зайчето ми“. И Адриен също. Още от деня, в който се беше запознал с нея. Тогава той не започна първи. Намираше я твърде спокойна, твърде блудкава за вкуса си. И именно в това се лъжеше. Тя не беше блудкава — трябваше да минат три месеца, за да го разбере.

Какво ли мислеше онзи идиот, мъжът й? Той не обичаше Бланше. Ненавиждаше хората от неговата порода, самоуверени, важни, превзети, без капчица въображение.

Дали пък да телефонира на Бланше? Ей тъй, само колкото да разбере как е приел нещата…

Погледът му падна върху скрина и Ален изведнъж се сети, че трябваше да занесе бельо и тоалетни принадлежности на жена си. Куфарите се намираха в шкафовете в коридора. Избра един по-голям.

Какво носи една жена в арестантската килия? Чекмеджето беше пълно с фино бельо и той се изненада от количеството му. Взе няколко найлонови камизоли, кюлоти, три пижами, после провери дали в несесера от крокодилска кожа има четка за зъби и сапун.

Поколеба се дали да изпие още една чаша, вдигна рамене, излезе и заключи вратата, като остави лампите да светят. Прекоси голяма част от Париж, все тъй по дъжда, който обаче беше вече понамалял. Вятърът беше стихнал. Сега вече валеше есенен дъжд, ситен, тих и студен, който заплашваше да продължи няколко дни. Минувачите вървяха бързо, свити, като подскачаха встрани при преминаването на колите, които ги опръскваха.

Ке дьо л’Орлож. Някаква мътна светлина над каменния свод на входа. Един много широк, много дълъг коридор, като подземие, накрая на който зад писалище седеше униформен полицай. Той гледаше как Ален се приближава с куфара си и по лицето му се изписа любопитство.

— Тук при вас е госпожа Жаклин Поато, нали?

— Един момент.

Полицаят погледна в дневника.

— Точно така.

— Бихте ли й предали този куфар?

— Трябва да питам началника си.

Полицаят почука на една врата, изчезна зад нея, но след няколко минути се върна с някакъв дебел човек, който беше с развързана вратовръзка, разкопчана яка на ризата и отпуснат колан на панталоните си.

— Вие ли сте съпругът?

— Да.

— Имате ли в себе си документи за самоличност?

Ален ги подаде и човекът дълго ги разглежда.

— Вие ли издавате онова списание с чудновати снимки? Трябва да проверя какво има в куфара.

— Отворете го.

— По правилник вие трябва да го отворите.

Тримата като че ли се намираха в някакъв лошо осветен тунел. Ален отвори куфара, а след това и несесера. Чиновникът порови с дебелите си пръсти из бельото, извади от несесера ножичките, пиличката за нокти и малките щипци за косми — остави само четката за зъби и сапуна.

Той подаваше една по една вещите на Ален, който машинално ги пъхаше в джоба си.

— Веднага ли ще й го занесете?

Чиновникът измъкна голям джобен часовник и погледна за часа.

— Часът е десет и половина. Съгласно правилника…

— Как се чувствува жена ми?

— Не съм я виждал.

Разбира се, никой не се интересува от държането на Шатон.

— В самостоятелна килия ли е?

— Сигурно не. Понастоящем ние сме повече от претъпкани.

— Не знаете ли кой е с нея?

Чиновникът вдигна рамене.

— Навярно от момичетата. Непрекъснато ни ги докарват. Ето, още една пратка…

Една затворническа кола беше спряла край тротоара и цивилни полицаи блъскаха цяло стадо жени към свода. На излизане Ален се размина с тях. Някои му се усмихваха. Виждаше се, че повечето са обиграни, но имаше и три-четири съвсем млади новачки с разтревожен поглед.

Какво да прави сега? Никога не се прибираше толкова рано вечерта, дори и с Шатон. Не би могъл да заспи освен ако не се напиеше до смърт, а мислите, които му се въртяха в главата, не бяха никак приятни.

За него беше нещо необичайно да се чувствува така самотен. Ето, седеше в колата си, край тъмния и пуст кей, пушеше цигара, вслушан в шума на придошлата Сена и не знаеше накъде да се отправи.

В двадесет или в петдесет бара и кабарета с положителност щеше да намери хора, на които от години вече викаше „зайчето ми“ и които, след като му стиснеха ръка, щяха да кажат:

— Скоч, нали?

А също така и жени, от всякакъв вид — такива, с които беше вече спал, или други, с които не беше още направил или не бе имал желание да направи това.

Седалката до него беше празна и студена.

Към улица Юниверсите ли? При баджанака си? Как ли е изглеждала мутрата на надутия му и важен баджанак, когато е научил че жена му току-що е била застреляна с куршум в…

Всъщност не му бяха казали къде е стреляла Шатон — в главата или в гърдите. Знаеше само, че след това отишла и прилепила лице о стъклото на прозореца — нещо, което напълно отговаряше на характера й. Тя често правеше така. Ако в момента и заговаряше, тя не се помръдваше, и едва дълго след това се извръщаше и запитваше с невинно изражение:

— Каза ли нещо?

— За какво мислеше?

— За нищо. Знаеш много добре, че не мисля никога за нищо…

 

 

Странно момиче. И Адриен също, чийто големи очи с огромни клепки повечето време не изразяваха никакво чувство. Всички момичета бяха странни. И момчетата също. Говорят за тях, без да ги познават. Пишат за тях неща, които нямат нищо общо с действителността. Та не беше ли и самият той такъв странен тип?

Един полицай, който беше тръгнал да се пораздвижи и си пристягаше колана, пристъпи две крачки встрани и изгледа Ален. Но той предпочете да подкара колата.

Утре сутринта вестниците… Учуди се, че все още не беше срещал репортери със или без фотоапарат. Навярно щяха да се опитат да държат в тайна случая колкото е възможно по-дълго време. Дали от уважение към него или към баджанака му, който беше висш чиновник?

Всички в семейството Бланше бяха висши служи-тели: бащата и тримата му сина. Когато първото дете се е родило, навярно са решили.

— В политехниката^[2]!

И всичко се беше наредило както трябва. Всички бяха станали важни личности, всички бяха настанени в просторни официални кабинети, с портиер с верижка през шията.

Смърдяха!

— Лайна! Лайна! И пак лайна!

До гуша му бяха дошли. Искаше му се да направи нещо, да поговори с някого, без всъщност да му е ясно с кого. Влезе в един бар на улица Риволи, където го познаваха.

— Здравей, Гастон!

— Сам ли сте, господин Ален?

— Виждаш, че всичко се случва.

— Двоен скоч?

Той вдигна рамене. Защо трябваше изведнъж да сменя напитката, нали?

— Госпожа Шатон е добре, надявам се?

— Предполагам, много добре.

— Не е ли в Париж?

Той отново изпита онази своя особена нужда от скандал.

— Това, което е най-вече Париж. Точно в центъра, в сърцето на Париж.

Гастон го гледаше, без да разбира. На бара една двойка, която се бе вслушала в думите му, го наблюдаваше в огледалото, иззад бутилките.

— Жена ми е в ареста.

Думите му не предизвикаха никаква реакция у бармана.

— Не знаеш ли къде е това — Ке дьо л’Орлож! Без определена причина, барманът се опита да се усмихне.

— Уби сестра си.

— Злополука ли?

— Малко вероятно е, тъй като е държала пистолет в ръката си.

— Вие се шегувате, нали?

— Утре сутринта ще прочетеш това във вестниците. Плаща.

Той постави върху бара стофранкова банкнота, слезе от столчето си, без някакво определено решение и след четвърт час се озова пред жилището си. На тротоара пред входа се бяха струпали не по-малко от двадесетина души, сред които фоторепортерите лесно се разпознаваха по принадлежностите си.

Едва не натисна клаксона. Защо ли? Той спря и магнезиевите светкавици заизбухваха. Всички се втурнаха към колата и той излезе от нея с колкото се може повече достойнство.

— Един момент, Ален…

— Карайте, момчета…

Позира няколко пъти — пред отворената врата на колата, на бордюра, след това палейки цигара. Репортерите бяха с бележник в ръка.

— Кажете, господин Поато…

Този беше сигурно някакъв новак, защото още не знаеше, че всички го наричат Ален.

— Не намирате ли, че тук е малко мокро, момчета, а? Защо да не се качим горе у нас?

Човек трябваше добре да го познава, както например Шатон, за да забележи, че гласът му нямаше своя обичаен тембър. Това не беше мрачният глас от Ке де-з’Орфевр. Напротив, в него се чувствуваше някакъв металически оттенък.

— Хайде, влизайте… Щом като сте тук…

В асансьора се наблъскаха осем души, а останалите хукнаха нагоре по стълбите. Всички се събраха на площадката пред вратата и Ален затършува из джобовете си за ключа и най-сетне го намери там, където никога нямаше обичай да го слага.

— Жадни ли сте? — запита ги той, като се отправи към барчето и хвърли пардесюто си върху един фотьойл.

Фоторепортерите се поколебаха, но после се решиха да действуват и Ален не се намръщи, когато апаратите защракаха.

— Уиски за всички! Така ли?

Само един помоли за плодов сок. Мокрите обувки оставяха тъмни петна по бледосиния килим. Един висок кокалест момък с подгизнал шлифер беше седнал във фотьойл от бял сатен.

Телефонът иззвъня. Ален се запъти бавно към апарата. В другата ръка държеше чашата си и преди да заговори, изпи половината от съдържанието й.

— Да, Ален… Естествено, че съм си в къщи, щом отговарям… Разбира се, че познах гласа ти… Надявам се, че не се засягаш, задето продължавам да ти говоря на ти, нали?…

Той поясни, извърнат към журналистите:

— Баджанакът ми… Съпругът на… — След това каза в слушалката: — Идвал си тук?… Кога?… Изтървал си ме… Отидох да занеса бельо на Шатон… За малко не сме се срещнали в полицията… Ти си бил в една стая, а аз в друга… Какво казваш?… Мислиш, че се шегувам ли? Съжалявам, че трябва да ти го кажа отново в един такъв момент, но ти си и ще си останеш само един тържествен глупак… Аз съм не по-малко разстроен от теб, ако не и повече… Не се изразих точно… Смазан… Какво?… Какво са ме питали ли? Това, което знам, естествено… Отговорих, че не знам абсолютно нищо… Това е истината… А ти знаеш ли нещо, а?… Догаждаш ли се?

Репортерите си вземаха светкавично бележки, фотографите действуваха, миризмата на уиски започна да изпълва цялото студио.

— Наливайте си сами, зайчетата ми…

— Какво казваш? — разтревожено каза баджанакът му. — Не си ли сам?

— Тук сме… Чакай да ги преброя… Тук сме деветнадесет души, с мен включително… Не се бой, не се касае за някаква оргия… Осем фоторепортери… Останалите са журналисти… В момента влиза една млада жена, също журналистка… Налей си нещо за пиене, зайчето ми…

— Колко време ще стоят при теб?

— Искаш да им задам този въпрос ли? Колко време смятате да стоите тук, деца? Най-малко половин час… Колкото да ми поставят някои въпроси…

— Какво ще им кажеш?

— А ти?

— Аз ги изгоних.

— Сгрешил си.

— Бих искал да се видя с теб преди това.

— Късно е вече.

— Не би ли могъл да наминеш у нас след това?

— Страхувам се, че вече няма да бъда в състояние да карам кола.

— Пил ли си?

— Нормално.

— Не смяташ ли, че в един такъв момент…

— Именно в такъв момент човек чувствува нужда да промени малко мислите си…

— Аз ще дойда.

— Тук ли? Тази вечер?

— Наложително е да поговорим.

— Наложително, за кого?

— За всички.

— Най-вече за теб, нали?

— Ще бъда при теб след един час. Опитай се дотогава да запазиш поне малко хладнокръвие и достойнство.

— Ти имаш за двама.

В гласа на баджанака му не се чувствуваше никакво вълнение. Нито дума за Адриен, която в момента навярно накълцваха в Института по съдебна медицина, нито за съдбата на Шатон…

— Слушам ви, зайчетата ми… След това, което току-що чухте, нямам бог знай какво още да ви кажа… Прибрах се, за да се преоблека, тъй като щяхме да вечеряме с приятели навън… Смятах, че ще заваря жена си тук… На вратата ме чакаше един полицейски инспектор…

— Той ли ви съобщи новината?… Тук ли!…

— Не… Искаше само да знае дали притежавам пистолет… Отговорих утвърдително… Потърсих го в чекмеджето, но пистолетът не беше вече там… Младият човек ме отведе при шефа си в полицията…

— При комисаря Руман ли?

— Да, така се казва…

— Колко време продължи разпитът?

— По-малко от час… Не знам точно…

— Как реагирахте, когато узнахте, че жена ви е убила сестра си?

— Като оглупял съм просто… Нищо не разбирам…

— Спогаждаха ли се помежду си?

— Както се спогаждат две сестри…

— Допускате ли да е убийство от ревност?

— В едно убийство от ревност обикновено има и трето лице…

— Именно…

— Схващате ли какво предполага това?

Всички замълчаха.

— Ако такова лице съществува, аз не го познавам. Някои се спогледаха съучастнически.

— Чашите са празни…

Ален напълни своята, тикна бутилката в ръцете на един от фоторепортерите.

— Налей на момчетата, зайчето ми…

— Помагахте ли на жена си в работата й?

— Дори не четях нейните статии.

— Защо? Не ги ли намирахте интересни?

— Напротив! Исках да се чувствува свободна да пише това, което й е на сърцето.

— Никога ли не е пожелала да работи за „Ти“?

— Не ми е казвала нищо.

— Много ли бяхте привързани един към друг?

— Много.

— Смятате ли, че убийството е предумишлено?

— По този въпрос не знам повече и от вас… Няма ли повече въпроси? Утре може би нещата ще ми станат по-ясни и навярно ще съм станал отново нормален човек… В момента в главата ми е истинска каша, а и чакам баджанака си, на когото не би му било приятно да ви види…

— Той работи в Банк дьо Франс, нали?

— Точно така… Той е един много важен господин и вашият главен редактор ще ви посъветва да не го закачате…

— Но вие не сторихте това преди малко по телефона…

— Стар навик. Винаги съм бил невъзпитан.

Най-сетне те си отидоха и Ален със съжаление затвори вратата, огледа празните чаши и бутилки наоколо, разместените столове и фотьойли, пръснатите по килима кутийки от фотолентите. Понечи да сложи малко ред преди пристигането на Бланше, наведе се, но после се изправи, като вдигна рамене.

 

 

Ален чу, че асансьорът спря, но изчака Бланше да си направи труда да позвъни като всеки външен човек. Ала баджанакът му не позвъни веднага, постоя на площадката, може би все още колебаещ се или за да си придаде по-важен вид.

Звънът се разнесе из жилището и Ален се отправи бавно към вратата, отвори я. Не подаде ръка. Баджанакът му също. Пардесюто му беше поръсено с капки, а шапката му мокра.

— Сам ли си?

Изглежда, че се съмняваше и за малко не тръгна да провери дали в спалнята, в банята или в кухничката няма човек, който да подслушва.

— По-сам от всякога.

Бланше все още не си сваляше пардесюто, държеше шапката си в ръка и гледаше чашите и бутилките.

— Какво им каза?

— Нищо.

— И все пак е трябвало да отговаряш на въпросите им. Щом веднъж човек приеме журналистите…

— А ти какво би им разправил?

Бащата и тримата сина Бланше бяха високи хора, с широки рамене и гърди, достатъчно затлъстели, за да имат достоен вид. Бащата беше ставал два пъти министър. Някой от синовете му един ден също щеше да стане министър. Гледаха снизходително отвисоко и навярно имаха един и същ шивач.

Най-сетне мъжът на Адриен свали пардесюто си и го метна на един стол. Ален наливаше уиски в една чаша и той побърза да откаже:

— На мен нищо, благодаря.

— Това е за мен.

Последва дълго и доста мъчително мълчание. След като постави чашата си до едно кресло, Ален машинално се отправи към прозореца, чието стъкло беше все още покрито с хиляди капки и отвъд което трепкаха светлините на Париж. Изведнъж той с изненада откри, че е опрял челото си на него, сякаш за да се разхлади, и бързо се отдръпна. Не беше ли застанала тъкмо така край тялото на Адриен и самата Шатон?

Бланше най-после беше седнал.

— Всъщност, защо настоя толкова да дойдеш тук още тази вечер?

— Необходимо е да се разберем, предполагам.

— За какво?

— За това, което ще кажем.

— Нас вече ни разпитаха.

— Съвсем повърхностно, що се отнася до мен, от един помощник-комисар, който не желае да си усложнява живота. Утре или други ден ще бъдем изслушани от съдия-следовател.

— Така се прави обикновено.

— Какво ще му кажеш?

— Че нищо не ми е ясно.

Бланше отправи към него тежък и настойчив поглед, в който едновременно се чувствуваше страх, гняв и презрение.

— Това ли е всичко?

— Какво друго бих могъл да кажа?

— Жаклин взе ли си адвокат?

— Предоставила е, изглежда, това на мен.

— Кого си взел?

— Не знам още кого.

— Адвокатът ще има за задача да защити своята клиентка.

— Надявам се.

— С всички средства.

— Предполагам.

Ален се държеше нарочно така. Никога не беше можел да разбере своя баджанак, чието сегашно поведение го отвращаваше.

— Какво ще пледира?.

— Това си е негова работа, но не мисля, че ще поддържа тезата за законна самозащита.

— Тогава?

— Тогава какво предлагаш ти?

Засегнат, Бланше произнесе с известна надутост:

— Изглежда забравяш, че аз съм съпругът на убитата.

— А аз съпругът на жена, която навярно ще прекара доста голяма част от живота си в затвора.

— По чия вина?

— А ти знаеш ли по чия?

Ново мълчание. Ален запали цигара и поднесе табакерата си на Бланше, който отказа с ръка. Как щеше де се справи, без да накърни достойнството си? Защото само една мисъл му се въртеше в главата, по-точно, един въпрос, и той търсеше начин да го зададе.

— Комисарят ме попита дали сме били привързани един към друг.

Ален не можа да се въздържи да не го погледне с ирония.

— Отговорих утвърдително.

Яд го беше малко на себе си, че оставя този едър мекотел човек да се обърква, без да му подаде ръка. При това той си даваше сметка какво усилие полагаше баджанакът му, за да говори спокойно.

— Уверих го, че Адриен и аз сме се обичали както в самото начало.

Гласът му беше станал глух.

— Сигурен ли си, че не би пил нещо?

— Не. Нищо. Много се интересуваше за следобедите. Не знам защо.

— За чии следобеди?

— На Адриен, естествено. Искаше да знае дали е излизала следобед, дали се е срещала с приятелки…

— А тя срещаше ли се?

Бланше се поколеба.

— Не знам. Често имахме гости на вечеря. Вечеряхме също така и вън от къщи. Понякога отивахме на някой коктейл, на някой официален прием. Случваше се Адриен да изведе децата на разходка. Водеше ги в градина.

— Каза ли това на комисаря?

— Да.

— Това не го ли задоволи?

— Не напълно.

— А теб?

И тогава, по косвен начин, дойде първото признание.

— Мен също не.

— Защо?

— Защото тази вечер разпитах Нана.

Тази беше втората или третата бавачка, която вземаха за децата и за улеснение назоваваха всичките Нана.

— Първоначално тя упорствува, но накрая се разплака и ми призна, че жена ми не винаги оставала в градината, че отивала някъде сама и се връщала при тях едва към края на следобеда.

— Жените често пъти ходят по покупки.

Бланше явно преглътна слюнката си, гледайки Ален право в очите, след това сведе клепачи.

— Кажи ми истината!

— Каква истина?

— Даваш си сметка, че това е необходимо, нали? И че така или иначе тя ще бъде разкрита. Извършено е било убийство и нашият личен живот ще бъде изложен на показ.

Ален не беше взел още решение.

— Освен това трябва да ти призная, че не мога…

Той не можа да довърши думите си и поднесе кърпата си към лицето си. Беше се държал колкото му беше възможно. Но сега вече рухваше. От деликатност Ален извърна глава, за да даде възможност на баджанака си да се съвземе.

Но след това трябваше да стигне до екзекуцията и затова първо отиде и изпразни чашата си. Той не обичаше Бланше. И нямаше да го обикне никога. И въпреки това все пак не можеше да не изпитва съжаление към него.

— Какво искаш да кажеш, Ролан?

За първи път, именно тази вечер, той се обръщаше към него по име.

— Не се ли досещаш? Дали ти… Дали ти и Адриен…

— Добре! Пъхни кърпата в джоба си. Опитай се, поне веднъж, да не смесваш чувствата и съзнанието за собственото ти достойнство. Ще говорим като мъже. Съгласен ли си?

Бланше пое дълбоко дъх и прошепна:

— Съгласен съм.

— Преди всичко, разбери веднъж завинаги, че не ти разправям приказки. Това, което ще ти кажа, е самата истина, дори и да ми се е случвало понякога да мисля по-иначе. Когато Шатон и аз се срещнахме, трябваше да изминат месеци, за да открия, че я обичам. Тя ме следваше като кученце. Свикнах да бъде винаги до мен. Когато се разделяхме за няколко часа, заради работата си, тя винаги намираше начин да ми се обади по телефона. Спяхме заедно, и когато през нощта се събуждах, опипвах мястото до себе си, докато ръката ми докоснеше тялото й.

— Не съм дошъл да си говорим за Шатон.

— Чакай. Тази вечер умът ми е бистър. Струва ми се, че за първи път виждам нещата такива, каквито са. Беше настъпило времето на отпуските. Тя беше принудена да прекара своята отпуска с родителите си.

— Адриен беше ли вече в Париж?

— Да, но с Адриен се занимавах толкова, колкото бих се занимавал със стайното си канарче. Шатон замина за един месец и само след седмица аз се почувствувах напълно разстроен. През нощта ръката ми напразно опипваше леглото. В ресторанта, в баровете аз се извръщах надясно и се навеждах, за да й заговоря.

Това беше най-дългият месец в живота ми. Едва не й телефонирах да се завърне, каквото и да се случеше.

Баща й беше професор по литература в университета в Екс-ан-Прованс. Семейството притежаваше малка вила в Бандол, където всички се събираха през лятото.

Той не беше посмял да отиде в Бандол, защото щеше да бъде твърде забележим.

— Когато тя се върна, още не бях взел решение. После, неочаквано, една нощ, в едно заведение на левия бряг на Сена, където бяхме отишли с цяла група приятели, аз я попитах дали иска да се омъжи за мен. Това е.

— Но то не ми обяснява…

— Напротив, това обяснява всичко. Не знам дали беше това, което се нарича любов, но работите станаха именно така. Известно време бяхме доста зле. Е, не всеки ден. Имаше и богати, и гладни дни. Случваше се понякога Шатон да не може да пласира ръкописа си. А на мен още не ми беше дошла идеята за списанието. Що се отнася до Адриен, тя си стоеше съвсем кротко в стаята си и учеше.

— Не излизаше ли с вас?

— От време на време. Пък и не ни се искаше много-много. Може би и на нея също така не й се искаше. Обичаше да седи в своя ъгъл и да гледа право пред себе си.

— И тогава ли именно?…

— Точно така. Това стана именно тогава. Глупаво. Случайно. Не бих могъл дори да кажа кой от двама ни направи първата стъпка — тя или аз. Бях любовник на сестра й. С други думи, сестра й имаше мъж само за себе си.

— Обичаше ли я?

— Не.

— Ти си циничен — злобно изрече право в лицето му Бланше.

— Не. Предупредих те, че ще говорим като мъже. Тя искаше това. Може би и аз също го исках, най-малкото от любопитство — за да узная какво се криеше зад това затворено лице.

— А сега знаеш ли това?

— Не… Да… Мисля, че тя се отегчаваше…

— Така че… от седем години насам…

— Не. Продължихме де се срещаме, ей тъй, от време на време.

— Какво наричаш от време на време?

— Горе-долу веднъж в седмицата.

— Къде?

— Няма значение.

— Има значение, за мен.

— Ако държиш да си представяш разни работи, толкова по-зле за теб. В една мебелирана стая на улица Лоншан.

— Това е отвратително.

— Все пак не можех да я отведа на улица Ла Врийер, нали?

Ла Врийер беше улицата, на която се намираше разкошната сграда на Банк дьо Франс, където работеше Бланше.

— Тя те срещнала при някаква приятелка. Ти си я ухажвал.

— Всичко ли ти разправяше?

— Предполагам.

— Не те ли помоли за съвет през това време?

— Може би.

— Ти си един долен тип!

— Знам, но в тази сметка влизат няколко милиона такива като мен в целия свят. Тя се омъжи за теб.

— Продължавахте ли да се срещате?

— По-рядко.

— Защо?

— Защото стана домакиня. А след това и забременя.

— От кого?

— От теб, не се бой. Взех всички предпазни мерки.

— Пак добре!

— Остави ме да свърша. Никога не съм говорил за това на Шатон. А доста често се е случвало да й разправям похожденията си.

— Значи си имал и други през това време?

— Аз не съм чиновник и няма защо да пазя чак толкова неопетнено името си. Когато някое момиче ми хареса…

— Спиш с него и тичаш да разправяш всичко на жена си.

— Защо не?

— Ти претендираш, че сте се обичали?

— Не съм твърдял такова нещо. Казах, че Шатон ми липсваше, когато не беше до мен.

— Жена ми също ли ти липсваше?

— Не. Това се беше превърнало в навик. Може би всеки от нас се боеше да не наскърби другия, като скъса. И все пак това стана, преди около година, два дни преди Коледа, на 23 декември.

— Благодаря за точността.

— Бързам да добавя, че същия този ден между нас не се случи нищо, освен че изпразнихме бутилка шампанско.

— Не се ли видяхте повече?

— У вас, у нас, на театър…

— А тет-а-тет?

— Не.

— Кълнеш ли се?

— Щом искаш, макар че не разбирам какво точно означава тази дума.

Постепенно Бланше беше станал ален, после тъмночервен и изглеждаше по-дебел, по-отпуснат. Всъщност всички Бланше криеха своята отпуснатост под добре скроените си дрехи.

— Как ще обясниш…

— Сигурен ли си, че не ти се иска да пиеш нещо?

— Малко да.

Той се надигна и остана така, прав сред стаята като някакъв огромен призрак.

— Вземи!

— Всичко това ще се узнае, нали?

— Боя се, да.

— Ще го разкажеш ли на следователя?

— Ще бъда принуден да отговарям на въпросите му.

— Журналистите подозират ли нещо?

— Не направиха преки намеци.

— Мисля за децата.

— Не. Ако поне можеше да свикнеш да бъдеш откровен спрямо самия себе си и да Гледаш истината в очите!

— От около година…

— Кълна ти, се още веднъж, ако държиш на това.

— Питам се в такъв случай, как тъй Шатон изведнъж е решила да…

— Да убие сестра си. Да говорим открито. Аз също се питам. А когато е излизала оттук, тя вече е знаела, че ще го стори. В противен случай не би взела пистолета ми, който иначе тя никога не пипаше.

Бланше помълча, после измърмори:

— Освен ако има замесен някой друг.

И хвърли към Ален лукав поглед, в който прозираше известно задоволство.

— Помислил ли си за това? — настоя той.

— Доколкото сега мисля за това.

— Ако Адриен имаше някой друг…

Ален поклати отрицателно глава. Обратно на Бланше, неговите черти бяха по-ясни, по-твърди.

— Грешиш. Разглеждаш нещата наопаки. Не забравяй, че жена ти е спала с мен, защото в нейното съзнание аз принадлежах на сестра й.

— Така че?

Човек би казал, че внушителният му баджанак за-почваше да се забавлява. Като че ли стойката му ставаше някак по-уверена.

— Несъмнено Шатон е почнала първа. Адриен й е изиграла същия номер. Само че този път на Шатон й е дошло до гуша и я е отстранила окончателно.

— Изглежда, че това не те вълнува особено много…

Ален го изгледа, без да се помръдне, и Бланше разбра, че беше отишъл твърде далеч. В един миг го обзе страх, чисто физически страх, страх, че ще го ударят, че ще му причинят болка…

— Моля те за извинение.

Ален постоя още малко там, където беше застанал, с чаша в ръка.

— Това е! — пророни той накрая. После се отправи към барчето и добави: — Всеки от нас си има своята сметка.

— Ще говориш ли за това пред следователя?

— Не.

— Преди малко ти каза…

— Ще му разкажа само това, което знам. Останалото е само предположения, а той и сам ще стигне до тях.

— Нямаш ли представа…

— Кой би могъл да бъде ли? Не.

— И все пак ти се виждаше с жена си повече, отколкото аз със своята.

Ален повдигна рамене. Като че ли обръщаше внимание какво прави и какво не прави Шатон! Единственото, което той искаше от нея, беше да бъде тук, до десния му лакът, в обсега на ръцете и на гласа му.

— Мислиш ли, че тя ще разправи всичко?

— Шатон отказа да отговори на въпросите на комисаря.

— Ами утре?

— Не знам. Лично аз пет пари не давам за това кой може да бъде.

Нямаха повече какво да си кажат и крачеха из просторното помещение. Макар че беше пил толкова много, Ален не се чувствуваше пиян.

— Няма ли да се прибереш у вас?

— Да, разбира се. Но се съмнявам дали ще мога да заспя.

— А пък аз, напротив, просто ще потъна в сън.

Бланше облече пардесюто си, затърси шапката си и явно се колебаеше дали да подаде ръка на Ален, който беше застанал доста далеч от него.

— Довиждане. Или до утре. Следователят може би ще реши да направи очна ставка между нас двамата.

Ален повдигна рамене.

— Постарай се… да не става много въпрос за Адриен… да не я осъждат твърде строго…

— Лека нощ.

— Благодаря.

Той си тръгна и изглеждаше някак непохватен, жалък, затвори вратата след себе си, отказа се да повика асансьора и заслиза по стълбите.

Едва тогава Ален се отпусна и диво изкрещя.