Жорж Сименон
Затворът (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Колко месеца, колко години са потребни, за да се превърне детето в юноша, а юношата в мъж? Можем ли да кажем с положителност кога именно се е извършила тази промяна?

Тук няма, както в учението, тържествено обявяване на резултатите, няма раздаване на награди, няма дипломи.

На Ален Поато, на тридесет и две години, му бяха достатъчни само няколко часа, а може би само няколко минути, за да престане да бъде човекът, какъвто бе, и да се превърне в съвсем друг.

Беше 18 октомври. Над Париж се лееше проливен дъжд и поривите на вятъра бяха толкова силни, че стъклочистачките на колите не служеха за нищо и само замъгляваха още повече светлината на уличните лампи.

Наведен напред, той караше бавно по булевард Курсел — отдясно се точеше черната желязна ограда на парка Монсо; след това навлезе в улица Прони, за да стигне до улица Фортюни, където живееше. Улицата е къса, от двете й страни се издигат богати сгради. Той има късмет да намери място за колата си почти точно срещу дома си и щом затръшна вратата й, машинално вдигна глава, за да види дали на последния етаж свети.

До такава степен беше свикнал с това движение, че всъщност не можеше да каже светеше ли на последния етаж или не. Втурна се срещу вихъра, който плисна студена вода върху лицето и дрехите му, и бутна желязната врата с матово стъкло.

Един човек, който стоеше на прага, сякаш се беше подслонил от дъжда, го последва по петите.

— Господин Поато?

Холът имаше скрито осветление, а стените му бяха облицовани с дърво.

— Да, аз съм — изненада се той.

Пред него стоеше някакво невзрачно същество, някаква незабележителна фигура в тъмно пардесю. Човекът измъкна от джоба си карта, пресечена напряко с националния трицвет.

— Инспектор Нобл, от Съдебната полиция.

Ален го погледна по-внимателно, любопитно, със слаба изненада. Беше свикнал да среща най-различни хора.

— Мога ли да се кача за малко с вас?

— Отдавна ли ме чакате?

— Почти около час.

— Защо не дойдохте да ме намерите в бюрото ми?

Инспекторът беше млад, по-скоро плах или пък не се чувствуваше добре. Той се усмихна, без да отвърне, и двамата мъже се отправиха към широкия старомоден асансьор с покрити с тъмночервено кадифе стени.

Докато кабината бавно се изкачваше, те се гледаха мълчаливо под меката светлина на плафонерката от шлифовано стъкло. На два пъти Ален Поато понечи да отвори уста, за да зададе въпрос, но после предпочете да изчака, докато влязат в апартамента.

Кабината спря на четвъртия етаж, последния. Ален отключи, бутна вратата и се изненада от тъмнината в жилището.

— Жена ми не се е прибрала — забеляза той машинално, като посегна към електрическия ключ.

Водата се стичаше по пардесютата им и капеше върху бледосиния плюшен килим.

— Можете да си свалите пардесюто.

— Няма смисъл.

Ален го погледна изненадано. Посетителят му го беше чакал цял час, зле подслонен пред входа, а сега подчертаваше, че посещението му ще бъде толкова кратко, че нямаше смисъл да сваля мокрото си пардесю.

Ален отвори една двукрила врата, щракна още няколко електрически ключа и множество лампи осветиха просторно помещение, една от стените на което беше изцяло остъклена; дъждът заливаше прозорците и водата се стичаше на дебели струйки по тях.

— Жена ми би трябвало да бъде тук…

Той погледна ръчния си часовник, макар че насреща му имаше старинен стенен часовник, чието медно махало се люлееше, като тихо потракваше при всяко движение.

Беше осем без четвърт.

— Ще вечеряме у едни приятели и…

Говореше на себе си. Възнамеряваше да се съблече набързо, да вземе един душ и да си сложи някой тъмен костюм.

— Няма ли да седнете?

Не беше нито разтревожен, нито заинтригуван. Или съвсем малко. Само му беше малко досадно от това неочаквано посещение, което му пречеше да изпълни онова, което трябваше да направи. Беше изненадан също така и от отсъствието на Жаклин.

— Притежавате ли някакво оръжие, господин Поато?

— Искате да кажете — пистолет?

— Да, тъкмо това имах предвид.

— Имам пистолет, който се намира в чекмеджето на нощното ми шкафче.

— Бихте ли ми го показали?

Инспекторът говореше с тих, колеблив глас. Ален се запъти към една врата, която водеше в спалнята, и посетителят му го последва.

Стаята беше тапицирана с жълта коприна, а огромното легло беше покрито с кожа от дива котка. Мебелите бяха лакирани, бели.

Ален дръпна чекмеджето, погледна учудено, пъхна ръка по-навътре сред разни дребни предмети.

— Няма го — измърмори той.

После се огледа, сякаш искаше да си припомни къде другаде би могъл да сложи оръжието.

Двете горни чакмеджета на скрина бяха негови, а долните — на Жаклин. Никой не я наричаше Жаклин. За него, както и за всички, тя беше Шатон — Котенцето, прякор, който той й беше измислил преди няколко години, защото Жаклин приличаше на малко котенце. Кърпи, нощници, бельо…

— Кога го видяхте за последен път?

— Струва ми се, тази сутрин…

— Сигурен ли сте?

Този път той се извърна към своя посетител и го изгледа със смръщени вежди.

— Слушайте, инспекторе… От пет години, откакто живеем тук, този пистолет стоеше винаги в чекмеджето на нощното ми шкафче… Всяка вечер, когато се събличам, изпразвам джобовете си именно в това чекмедже… В него поставям ключовете си, портфейла си, табакерата и запалката си, чековата си книжка, дребните си пари… Толкова съм свикнал да виждам пистолета на мястото му, че дори не обръщам внимание на това…

— А липсата му не би ли ви направила впечатление?

Ален помисли.

— Не вярвам. На няколко пъти се е случвало да се плъзне в дъното на чекмеджето…

— Кога видяхте жена си за последен път?

— Случило ли й се е нещо?

— Не в този смисъл, в който предполагате. Обядвахте ли с нея?

— Не. Бях в печатницата за оформянето на страниците и хапнах няколко сандвича на крак.

— Не ви ли е телефонирала през деня?

— Не.

Позамисли се, защото Шатон често му се обаждаше по телефона.

— И вие също ли не сте я потърсили по телефона?

— Тя рядко се свърта тук през деня. Работи, нали разбирате? Журналистка е и… Но кажете ми какво означават тези въпроси?

— Предпочитам началникът ми да ви обясни това. Бихте ли ме придружили в Ке де з’Орфевр, където ще ви поставят в течение на всичко?

— Сигурен ли сте, че жена ми?…

— Не е нито мъртва, нито ранена.

Учтив, плах, полицаят се отправи към вратата и Ален го последва, твърде объркан, за да може да мисли.

Без да се уговорят, те не повикаха тържествения и бавен асансьор, а заслизаха по постланото с дебела плюшена пътека стълбище. Прозорецът при всяка площадка беше украсен с разноцветни стъкла по модата от 1900 година.

— Предполагам, че жена ви има своя лична кола?

— Да. Една съвсем малка кола като тази, с която и аз се движа из Париж — тя е пред вратата. По-скоро една мини-кола.

На прага и двамата се поколебаха.

— С какво дойдохте дотук?

— С метрото.

— Имате ли нещо против да отидем дотам с моята кола?

Беше запазил доста от ироничния си тон. Приятно му беше да бъде ироничен, и то с твърде язвителна ирония понякога. И всъщност не беше ли това най-разумното поведение спрямо глупостта на хората и живота?

— Извинявайте. Няма достатъчно място за краката ви.

Подкара бързо, по навик. Миниатюрната му английска кола беше бърза и при една пресечка той премина при червена светлина.

— Моля да ме извините…

— Няма нищо. Не се занимавам с регулирането на движението.

— Да вляза ли в двора?

— Ако обичате.

Инспекторът се подаде през прозорчето на колата и каза нещо на поста.

— Жена ми тук ли е?

— Възможно е.

За какво повече да пита този човек, който нищо не му казваше. След малко щеше да се озове пред някой комисар, навярно комисар, когото познаваше, защото се беше срещал с почти всички.

Сам тръгна нагоре по голямото стълбище и спря на първия етаж.

— Тук ли?

Дългият, зле осветен коридор беше пуст, а вратите от двете му страни — затворени. Само старият полицай с тежка металическа плочка на гърдите, окачена на врата му със сребърна верижка, беше тук, застанал пред маса, покрита със зелено сукно като билярд.

— Ако обичате, влезте за миг в чакалнята.

Едната стена на чакалнята беше цялата остъклена като салона му, който той бе превърнал в художническо ателие; вътре имаше само една стара жена, облечена в черно, която го изгледа с малките си тъмни и остри очички.

— Извинете ме…

Инспекторът тръгна по коридора, почука на една врата и влезе. И не се появи повече от стаята, в която беше потънал. Никой не идваше. Старата жена не се помръдваше. И дори въздухът около тях беше неподвижен, сивкав, като мъгла.

Ален погледна отново ръчния си часовник. Осем и двадесет. Нямаше и час, откакто беше излязъл от бюрото си на улица Маринян, след като бе подхвърлил на Малески:

— До скоро виждане…

Щяха да вечерят заедно с още дванадесетина приятели и приятелки в един нов ресторант на авеню Сюфрен.

Тук дъждът, бурята не съществуваха. Човек сякаш висеше в пространството и времето. Когато и да било досега Ален трябваше само да впише името си на един фиш и няколко минути след това старият полицай щеше да го въведе в кабинета на директора на Съдебната полиция, който щеше да го посрещне с протегната ръка.

Отдавна вече не висеше по чакалните. Подобно нещо му се беше случвало само в началото, когато започваше кариерата си.

Хвърли поглед към старата жена, чиято неподвижност му направи впечатление, понечи да я запита от колко време стои тук. Може би от часове?

Стана нетърпелив, обхвана го притеснение. Изправи се, запали цигара, закрачи напред-назад под укорителния поглед на старата жена.

Тогава отвори стъклената врата, премина през коридора и застана пред човека със сребърната верижка.

— Кой комисар иска да ме види?

— Не знам, господине.

— Не са останали чак толкова много по това време в бюрата си.

— Двама-трима само. Тези господа често остават до много късно. Как се казвате вие?

В Париж имаше стотици места, където нямаше нужда да казва името си, защото го познаваха.

— Ален Поато.

— Женен сте, нали?

— Да, женен съм.

— Жена ви не е ли една дребна брюнетка, облечена в шлифер, подплатен с кожа?

— Точно така.

— В такъв случай вас ви вика помощник комисарят Руман.

— Нов ли е?

— О, не! При нас е повече от двайсет години, само че отскоро се прехвърли в Криминалната.

— В неговото бюро ли се намира жена ми?

— Не знам, господине.

— В колко часа дойде тя тук?

— Не мога да ви кажа.

— Видяхте ли я?

— Струва ми се, че я видях.

— Сама ли дойде тук?

— Моля да ме извините, но вече твърде много казах.

Той закрачи отново, колкото и унизен, толкова и разтревожен. Караха го да чака. Отнасяха се с него като с някакъв обикновен посетител. За какво ли е могла да дойде Шатон тук в Ке де з’Орфевр? Каква е пък тази история с пистолета?

Защо неговият пистолет не беше в чекмеджетр му? Това беше едно нищо и никакво оръжие, което би предизвикало смях у нехранимайковците, един малък 6.35, изработен в Ерстал.

Не беше го купил. Един от неговите сътрудници, Боб Демари, му го беше дал.

— Сега, след като синът ми проходи, предпочитам такава играчка като това нещо да не се търкаля из къщи.

Оттогава бяха минали най-малко четири-пет години. На Демари му се родиха още две деца. Какво ли пък Шатон?…

— Господин Поато!

Беше неговият инспектор, на другия край на коридора. Правеше му знак да отиде при него. Ален забърза с широки крачки.

— Влезте, ако обичате…

В бюрото на помощник-комисаря нямаше никого освен самия помощник-комисар, около четиридесетгодишен човек с уморен вид, който му подаде ръка, преди да седне.

— Свалете пардесюто си. Седнете, господин Поато. Инспекторът не го беше последвал.

— Казаха ми, че вашият пистолет е изчезнал.

— Не го намерих на обичайното му място.

— Да не би да е този?

Той му подаде един черен, по-скоро синкав броунинг, който Поато машинално взе.

— Предполагам. Възможно е.

— Вашият нямаше ли някои особени белези?

— Право казано, никога не съм го разглеждал. Също така никога не съм си служил с него, дори на полето, просто за да го изпробвам.

— Жена ви знаеше за него, нали?

— Разбира се.

Изведнъж Ален се запита дали наистина самият той седеше тук и кротко отговаряше на разни смешни въпроси. Ами че той беше Ален Поато, дявол да го вземе! Цял Париж го познаваше. Ръководеше един от най-четените седмичници във Франция и подготвяше издаването и на друг. Освен това, от шест месеца насам произвеждаше и грамофонни плочи, за които радиото всеки ден споменаваше.

Не само че никога не чакаше пред кабинетите, но говореше на ти поне с четирима министри, с които му се случваше да вечеря, а понякога и самите те си правеха труда да дойдат да му гостуват във вилата.

Трябваше да възнегодува, да се измъкне най-сетне от тази глупава пасивност.

— Бихте ли ми казали какво означава всичко това?

Комисарят го погледна с отегчен и уморен израз.

— Ще дойдем и до това, господин Поато. Не мислете, че на мен ми е по-забавно, отколкото на вас. Имах много тежък ден. Бързах да се прибера в къщи, да видя жена си, децата.

Той погледна часовника от черен мрамор върху камината.

— Вие сте женен от отдавна, струва ми се, нали?

— Ще станат навярно вече шест години. Не, седем. Без да се смятат двете години, през които беше съвсем същото.

— Имате ли дете?

— Син.

Полицаят наведе поглед към преписката.

— Той е на пет години…

— Точно така.

— Не живее при вас.

— Това не е съвсем точно.

— Какво искате да кажете?

— В Париж имаме апартамент, по-скоро една временна квартира, тъй като често излизаме вечер. Още от петък следобед се прибираме в същинския ни дом, в Сент-Илие-ла-Вил, в гората Росни. През лятото нощуваме почти винаги там.

— Разбирам. Естествено, вие обичате жена си.

— Естествено.

Не изрече това страстно, пламенно, а като нещо, което се подразбира от само себе си.

— Познавате ли личния й живот?

— Нейният личен живот преминава с мен. А що се отнася до професионалния й живот…

— Тъкмо това исках да кажа.

— Жена ми е журналистка.

— Не работи ли за вашето списание?

— Не. Би било много лесно. Освен това, то не е нейният жанр.

— Как се разбира със сестра си?

— С Адриен ли? Много добре. Дошли са в Париж една подир друга, Шатон най-напред…

— Шатон ли?

— Това е галеното име, с което наричам жена си. Приятелите и сътрудниците ми започнаха също да я наричат така. Когато тя реши да си измисли някакъв псевдоним за статиите си, посъветвах я да се спре на Жаклин Шатон. Сестра й и тя са живели дълго заедно в една стая в Сен-Жермен-де-Пре.

— С двете едновременно ли се запознахте?

— В началото ли?

— Да.

— Не. Шатон беше сама.

— Не ви ли представи сестра си?

— По-късно. Няколко месеца по-късно. Ако сте в течение на всичко, защо ми поставяте тези въпроси? Може би е вече време да ми кажете какво се е случило на жена ми.

— На жена ви — нищо.

Той произнесе това с тъжен и уморен глас.

— На кого, тогава?

— На вашата балдъза.

— Катастрофа ли?

Докато задаваше този въпрос, погледът му падна върху пистолета, оставен на писалището.

— Да не би да е била…

— Убита, да.

Ален вече не смееше да попита от кого. Никога досега не беше познал това състояние на вцепенение, на вътрешна повреда. Мозъкът му не работеше, във всеки случай поне не както обикновено. Чувствуваше се затънал в някакъв неустойчив свят, в който думите нямаха вече същия смисъл, а предметите — същия облик.

— Тя е била застреляна днес следобед, малко преди пет часа, от вашата жена.

— Това не може да бъде!

— И все пак е истина.

— Какво ви кара да мислите така?

— Вашата жена. А също така и бавачката, която се е намирала в апартамента.

— Ами баджанакът ми?

— В момента тъкмо диктува показанията си в съседното бюро.

— Къде е жена ми?

— Горе, с господата от отдела.

— Но защо? Каза ли ви защо?

Той се изчерви изведнъж и избягна погледа на комисаря.

— Надявах се, че именно вие ще ми кажете това.

Не беше нито тъжен, нито съсипан, нито развълнуван. Нито пък възмутен. Това беше по-скоро някакво обезличаване и беше готов дори да се ощипе, за да се увери, че той, Ален Поато, наистина се намираше тук, седнал срещу едно зелено кресло, срещу писалище от махагоново дърво, над което стоеше умореното лице на комисаря. Нима действително ставаше въпрос за Шатон и за Адриен, с правилното и нежно лице, с големите светли очи, над които се спускаха дълги клепки?

— Не разбирам — призна той, като разтърси глава, за да се съвземе.

— Какво не разбирате?

— Това, че жена ми е могла да стреля срещу сестра си. Наистина ли казахте, че Адриен е мъртва?

— Почти моментално.

Думата „почти“ му причини мъка и той впи поглед в броунинга на писалището. Това означаваше, че Адриен беше живяла още няколко минути или секунди след изстрела. А през това време какво е правела Шатон с оръжие в ръка? Дали е гледала как сестра й умира? Опитала ли се е да й даде помощ?

— Не се ли е опитала да избяга?

— Не. Намерихме я в апартамента, прилепила лице о стъклото на прозореца, стъклото, по което се стичаше студеният дъжд.

— Какво каза тогава?

— Въздъхна и прошепна „Най-сетне!“

— Ами Бобо?

— Кой е Бобо?

— Момченцето на сестрата на жена ми. Тя има две деца — едно момче и едно момиче.

Момичето се казваше Нел и толкова много приличаше на майка си!

— Бавачката ги отвела в кухнята, където една прислужница ги зъдържала там, докато тя се мъчела да помогне на умиращата.

Нещо куцаше тук. Първоначално комисарят беше казал, че Адриен умряла почти веднага. А сега говореше, че бавачката дала първа помощ на умиращата. Той познаваше апартамента на улица Юниверсите, на първия етаж на стар богатски дом, високите прозорци, тавана, украсен с рисунки от един ученик на Пусен.

— Кажете ми, господин Поато, какви бяха вашите отношения с балдъзата ви?

— Те бяха добри.

— Искам от вас да ми определите точното им естество.

— Какво би променило това?

— Ние нямаме пред себе си някаква драма, породена от материални интереси, нали? Имало ли е между двете жени въпроси, свързани с пари?

— Сигурно не.

— Предполагам също така, че не се касае за някаква стара прикрита ненавист, каквито случаи се срещат в някои семейства?

— Не.

— Не забравяйте, че съдебните заседатели рядко проявяват строгост при убийство от ревност…

Те се спогледаха. Комисаря, чието име Ален бе вече забравил, не си играеше да хитрува и задаваше въпросите си с неприкрита досада.

— Бяхте ли неин любовник?

— Не. Да. Искам да кажа, че това не е точно така. Твърде отдавнашно нещо е, разбирате ли?

Той следеше мисълта си, като съзнаваше, че думите му изоставаха далеч назад. Необходимо беше много време да се навлезе в подробности, да се обясни, че…

— Има най-малко година… Не чак толкова… От Коледа насам…

— Откакто започнаха тези ваши отношения ли?

— Напротив. Откакто прекъснаха.

— Напълно ли?

— Да.

— Вие ли скъсахте?

Ален поклати отрицателно глава и почувствува желание да я сграбчи в ръцете си. За първи път си даваше сметка колко е трудно, ако не и невъзможно да обясни действителното положение.

— Това не беше връзка…

— Тогава вие как го наричате?

— Не знам… То дойде някак…

— Кажете ми как дойде някак…

— Глупаво… Не бяхме още женени, но живеехме вече заедно, Шатон и аз…

— Преди колко години?

— Осем?… Не бях основал още списанието си и живеех от статии във вестниците… Пишех също така и песни… Живеехме в хотел, в Сен-Жермен-де Пре… Шатон също работеше…

— Не е ли била студентка?

Комисарят отново хвърли поглед в папката си, за да си припомни някои неща, и Ален се попита какво ли друго имаше в тази папка.

— Да. Следвала е две години философия.

— Продължавайте.

— Един ден…

Валеше както днес. Беше се прибрал към края на следобеда и вместо жена си, в стаята беше заварил Адриен.

— Жаклин няма да се прибере за вечеря. Заета е с едно интервю на някакъв американски писател в „Джордж V“.

— Какво правиш ти тук?

— Нищо. Дойдох просто да се видя с нея. Тя излезе и аз реших да те дочакам.

По онова време не беше навършила още двадесет години. Колкото Шатон беше експанзивна, толкова Адриен беше спокойна, привидно пасивна.

Комисарят чакаше не без известно нетърпение. Той запали цигара и поднесе кутиятя си на Ален, който също запали.

— Това стана така просто, че ми е трудно да го опиша.

— Обичаше ли ви?

— Може би. Допреди два часа бих ви отговорил да. Но сега не смея…

Всичко беше станало много различно от онзи момент, когато плахият учтив инспектор го беше последвал до входа и го беше помолил за разрешение да се качи с него в жилището му.

— Струва ми се, че всички сестри… Навярно не би трябвало да кажа всички, но много от тях… Зная лично няколко случая, в моята среда…

— Вашата връзка е продължила, значи, около седем години.

— Това не беше връзка… Бих искал да ви обясня… Никога не сме си правили взаимно някакви големи изявления… Продължавах да обичам Шатон, за която се ожених няколко месеца по-късно…

— Защо?

— Защо се ожених за нея ли?… Но…

Ами да, защо? Истината бе, че през нощта, когато й беше заговорил за женитба, той беше съвсем пиян.

— Живеели сте заедно… Нямали сте деца…

Беше заявил на масата в една бирария, заобиколен от приятелите си, също така, пийнали като него:

— След три седмици ще се оженим, Шатон и аз.

— Защо след три седмици?

— За да имаме време да оповестим брака си. Завърза се спор — едни казваха, че оповестяването на брака ставало две седмици преди това, други твърдяха, че било три.

— Добре де, ще видим това, нали? Какво ще кажеш ти, Шатон, а?

Тя се бе притиснала о него, без да отговори.

— И след вашата женитба, значи, сте продължили да се срещате с балдъзата си.

— Най-често заедно с жена си.

— Ами другаде?

— От време на време. Имаше един период, когато се виждахме веднъж в седмицата…

— Къде?

— У нея… В стаята, в която тя живееше сама, след като сестра й си беше излязла…

— Работеше ли?

— Следваше курсове по история на изкуството…

— А когато се омъжи?

— Предприе едномесечно пътешествие с мъжа си… След завръщането си ми телефонира, за да се срещнем… Заведох я в една мебелирана квартира на улица Лоншан…

— Баджанакът ви не подозираше ли нещо?

— Сигурно нищо…

Той беше смаян, че му задават подобен въпрос. Ролан Бланше беше твърде много финансов инспектор и твърде много уверен в себе си, за да може и за миг да допусне, че жена му би могла да има връзка с друг мъж.

— Надявам се, че не сте му задали този въпрос?

— Една драма е достатъчна, нали? — отвърна доста сухо полицаят. — А жена ви?

— Също не. Смяташе, че сме много добри приятели… Съвсем в началото, преди женитбата на сестра си, веднъж тя каза:

— Жалко, че един мъж не може да се ожени за две жени…

Разбрах, че имаше предвид Адриен…

— А оттогава? Мнението й не се ли промени?

— Как искате да ви отговоря след всичко, което току-що научих? Случвало се е Адриен и аз да не се видим в продължение на два-три месеца… Тя роди две деца… На нас също ни се роди дете… Тяхната вила беше в Орлеанската гора, където беше и нашата, само че на другия й край…

— Какво се случи на Коледа?

— Това беше два дни преди Коледа… Видяхме се…

— Пак в мебелираната квартира ли?

— Да… Бяхме се привързали към нея… Тъй като всеки от нас щеше да прекара празниците поотделно, решихме да изпием бутилка шампанско заедно и да се срещнем през януари…

— Кой първи реши да скъса?

Ален се позамисли.

— Предполагам, че тя… Това се беше превърнало в навик, разбирате ли?… Аз бях все по-зает и по-зает… Тя каза нещо подобно: „Няма го вече сърцето, нали, Ален?“

— Вие също ли желаехте да прекратите тази връзка?

— Може би… Поставяте ми въпроси, които аз сам не съм си никога досега задавал.

— Трябва да разберете, че допреди два часа не знаех за съществуването нито на жена ви, нито на балдъзата ви, а вашето име ми беше познато единствено чрез списанието ви…

— Мъча се да ви отговарям…

Изражението му беше такова, сякаш се извиняваше, нещо, което не съответствуваше на характера му. Нищо от всичко това, което ставаше след като беше пристъпил прага на полицейското управление, не Отговаряше на характера му.

— Спомням си, че й предложих да се любим за последен път.

— Тя прие ли?

— Предпочете да се разделим като добри приятели…

— И оттогава?

— Нищо… Случваше се да вечеряме у тях, Шатон и аз… Срещахме я със съпруга й на театър или в ресторант…

— У жена ви не се ли забеляза някаква промяна? Търсеше в паметта си и най-нищожни признаци. После поклати глава.

— Не… не знам… Извинявайте, че повтарям толкова често тези думи, но само това мога да ви кажа…

— Заедно ли вечеряхте винаги?

— Почти винаги…

— Съвсем сами ли?

— Рядко… Имаме много приятели и сме принудени да ходим на някои коктейли, на вечери…

— А през уикенда?

— В събота прекарваме доста спокойно, но Шатон почти винаги има да пише някаква статия… Понякога и се Случва да остане в Париж един ден повече от мен… Специализирала се е в интервютата с видни личности, преминаващи пътьом през Париж… Но кажете ми най-сетне, защо е могла да убие сестра си?

Той почна да се ядосва, изненадан, че седи и се рови в съпружеския и любовния си живот пред един уморен полицай.

— Нали ние двамата с вас се мъчим да установим тъкмо това?

— Това е невъзможно…

— Да е изпитала изведнъж такава ревност към Адриен, че да…

— Много ли се обичахте с вашата съпруга?

— Казах ви вече това…

— Казахте ми за началото в Сен-Жермен-де-Пре… Но оттогава насам?

— Да, обичахме се…

Доказателство за това не беше ли и фактът, че се чувствуваше толкова смазан, та не можеше да се съвземе. Преди половин час, преди един час Шатон, навярно, е седяла на същото това кресло, на което той седеше сега, и същата тази лампа с опалов абажур е осветявала лицето й.

— Зададохте ли на нея този въпрос?

— Тя отказа да отговаря на моите въпроси…

— Не призна ли?

Почувствува някакъв проблясък на надежда.

— Призна, че е стреляла по сестра си, нищо повече.

— А не обясни ли защо?

— Не. Предложих й да повикаме адвокат — когото тя посочи.

— Какво ви отговори?

— Че това засягало вас, а що се отнася лично до нея, никак не я било еня.

Това „никак не я е еня“ не беше присъщо за Шатон. Не изглеждаше да е от нейния речник. Навярно беше употребила други думи.

— Как изглежда тя?

— Привидно спокойна. Погледна часовника си и ми каза: „В седем и половина трябваше да се видим с Ален в нашия апартамент. Той ще се безпокои.“

— Изглеждаше ли развълнувана?

— Да ви кажа правото — не. В този кабинет съм виждал много мъже и жени, извършили току-що някакво престъпление. Не си спомням да съм виждал някога такава проява на самообладание или на равнодушие.

— Защото не познавате Шатон…

— Ако съм разбрал добре, двамата не сте били често тет-а-тет. Говоря за последните години.

— Заедно, да… Тет-а-тет, не… Не забравяйте, че моята професия ме принуждава да се срещам с хора от сутрин до вечер, и често пъти чак до малките часове…

— Имате ли любовница, господин Поато?

Отново тази дума, която не означаваше нищо и му се струваше толкова демодирана!

— Ако ме питате дали спя и с други жени освен с моята, ще ви отговоря веднага — да… Не с една, а с дузини… Всеки път, когато ми се удава случай и когато това си струва труда…

— Като имам предвид характера на вашето списание, такива случаи навярно не липсват.

В гласа на комисаря се чувствуваше завист.

— Накратко казано, вие не знаете нищо. Имали сте връзка с вашата балдъза, връзка, която приключила през миналия декември и, според вас, жена ви не е узнала нищо. И все пак трябва да съумеем да разберем как стоят нещата.

Ален го погледна с любопитство, някак си засегнат. Какво се надяваше да разбере този човек, който съвсем не познаваше живота му, след като самият той, Ален, не можеше да разбере нищо.

— Всъщност, за кой вестник работи жена ви?

— За никой и за всички… Тя беше това, което се нарича „free lance“, сиреч, работеше за своя сметка… След като напишеше някоя статия или поредица от статии, тя знаеше на кой вестник или списание да ги предложи… Работеше много за английските и американските списания…

— А за вашето не работеше ли?

— Зададохте ми вече този въпрос. Не, не е от нейния жанр…

— Имате ли някакъв адвокат, господин Поато?

— Разбира се.

— Бихте ли го помолили да влезе във връзка с мен тази вечер или утре?

Комисарят се изправи, като въздъхна с облекчение.

— Ще ви помоля да минете в съседната стая. Ще повторите вашите основни показания пред един стенограф, който ще ги запише.

Както е направил и Бланше преди малко. Какво ли е могъл да разправи Бланше? Как ли е приел той, който заемаше висок пост в Банк дьо Франс, да се унижи да бъде разпитван от един полицай?

Комисарят отвори една врата.

— Жулиен! Господин Поато ще ви даде накратко показанията си. Запишете ги, а той ще ги подпише утре. Крайно време е да се прибирам.

Той се обърна към Ален.

— Извинете ме, че ви задържах, господин Поато. До утре.

— Кога ще видя жена си?

— Следователят ще реши това.

— Къде ще спи тази нощ тя?

— Долу в ареста.

— Не трябва ли да й изпратя някои неща — бельо, тоалетни принадлежности?…

— Щом държите. Обикновено през първата нощ… — Той не довърши думите си. — Ще трябва да оставите куфара при Ке дьо л’Орлож.

— Знам къде…

Килиите, дворовете, помещението, където един лекар преглеждаше жените… Беше писал репортаж по този повод преди десетина години…

— Ще ви телефонирам, когато имам нужда от вас.

Комисарят сложи шапката си, облече пардесюто си.

— Може би междувременно да ви хрумне нещо. Лека нощ, Жулиен.

Този кабинет беше по-малък, мебелите бяха от светло дърво, а не от махагоново като в съседния.

— Име, презиме, години, професия…

— Ален Поато, роден в Париж, площад Клиши, тридесет и две годишен, директор на списание „Ти“…

— Женен?

— Да, женен. Глава на самейство. Адрес в Париж: улица Фортюни 17-бис. Постоянно местожителство: Ле Нонет, в Сент-Илие-ла-Вил…

— Заявявате, че…

— Нищо не заявявам. Един инспектор се качи с мен в апартамента ми и ме попита дали притежавам оръжие… Отговорих утвърдително и потърсих броунинга си в чекмеджето, където обикновено го държа… Но не го намерих там… Инспекторът ме доведе тук и един комисар, чието име забравих…

— Помощник-комисарят Руман.

— Добре! Та този комисар Руман, значи, ми съобщи, че жена ми е убила сестра си… Показа ми един броунинг, който ми се стори познат, макар че няма никакви особени белези и аз никога не съм си служил с него… Попита ме дали знам причината за тази постъпка на жена ми и аз отвърнах, че не виждам никакъв повод…

Той крачеше напред-назад, както правеше това в своя кабинет, пушейки нервно цигара.

— Това ли е всичко?

— Стана въпрос и за някои други работи, но предполагам, че те не бива да се споменават в протокола…

— За какво се касае?

— За връзките ми с моята балдъза…

— Интимни ли?

— Бяха такива…

— Отдавна ли?

— Това свърши още преди година…

Жулиен се чешеше по челото с молива.

— Ще има време да го добавим утре, ако комисарят счете това за полезно.

— Свободен ли съм?

— Що се касае до мен — да; и тъй като сте вършили работата и в съседното бюро…

Отново се озова в дългия влажен коридор. Старата жена не беше вече в остъклената чакалня, а сребърната верижка и плочката сега висяха на гърдите на друг полицай. Щом слезе по стълбището, той отново се намери под дъжда, под бурните пориви на вятъра, но не ускори крачките си, за да стигне по-бързо до колата си и се вмъкна в нея целият измокрен.