Жорж Сименон
Затворът (1)

ЖОРЖ СИМЕНОН И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ

Трябва да призная, че трудно чета криминална литература. Не искам да кажа, че се нареждам на страната на онези, които отричат правото й на глас сред нестройния хор на книгите, но това мое отношение, чувство, ако щете, не зависи от мен. А от авторите на Криминални романи.

Те, авторите, твърде често като че ли подценяват умствените способности на читателите и кърпят историите си, както обичат да се изразяват политическите коментатори, с „бели конци“.

Оттам и симпатиите ми към Жорж Сименон. Той поне уважава читателя. Не се стреми с плитки хитрини, чиято нелогичност прозира през булото на авторската мисъл, да го подведе, да го вкара в задънена улица, а застава сякаш редом с читателя и ръка за ръка с него навлиза в лабиринта на случките и събитията. Човек има чувството, че търси развръзката заедно с автора и героя му.

Но кой е всъщност Жорж Сименон?

Преди 6–7 години, когато имах удоволствието да го представя за първи път на българската читателска публика с превода на романа му „Негърският квартал“, навярно малцина го познаваха като автор и, естествено, като личност.

Сименон — роден през 1903 г. — не е французин, а белгиец по произход. Но поне половината от писателите в малката двуезична Белгия са облагодетелствувани в книгоиздателско отношение — голямата им южна съседка Франция предлага езика си, читателите си и, най-важното за тях, издателствата си.

Бъдещият писател израства в атмосферата на старинния университетски град Лиеж:. Родителите му държат там малък „семеен пансион“, в който живеят чуждестранни студенти, най-вече руски. Това позволява на Сименон отрано да се запознае с руската класика, която по собствените му думи е оказала голямо влияние върху неговото развитие като писател. На въпроса на един журналист с коя литература се чувствува най-тясно свързан, Сименон отговаря, като назовава най-напред имената на Гогол, Чехов и Достоевски, и на някои съвременни американски автори.

Ранната смърт на баща му попречва на Сименон да получи висше образование. Едва 17-годишен той започва да се занимава с журналистика в родния си град Лиеж. Скоро след това, през 1922 г., се преселва в Париж и оттогава творчествоото му е неразривно свързано с Франция.

Произведенията на Сименон могат да се разделят не толкова на периоди, колкото на категории: „популярни романи“, романи от серията „Мегре“, и романи „въобще“. „Популярните романи“ Сименон пише от 1920 до 1931 година. По признанията на самия автор, тези романи не представляват истинска литература, а занаятчийство, целящо да създаде единствено материална основа, която впоследствие да даде възможност за по-висока литературна изява. И макар че, Сименон не се срамува от тях, все пак предпочита да ги подписва с псевдоними — Жорж Сим, Жермеп д’Антиб, Кристиан Брюл, Гом Гют, Жан дю Пери и др. Но от 1931 г., вече под собствено име, той започва да публикува криминални романи, които бързо му създават известност.

Сименон е писател, надарен с необикновено богато въображение и изключителна работоспособност. Навярно само изумителният испанец Лопе де Вега със своите 2000 пиеси бие по продуктивност Жорж Сименон, който удържа на думата си да пише по един роман на месец и в продължение па близо четиридесет години създава над 400 романа, някои от тях доста обемисти.

Такъв огромен, интензивен труд е възможен единствено при крайно строга самодисциплина. И ако някога писателят с цената на максимални усилия си е налагал тази самодисциплина, то днес тя вече се е превърнала в потребност за неговото неизчерпаемо творческо въображение.

Обикновено количеството неизбежно се отразява на качеството. Особено в литературата. Но тук сме пред едно странно явление с нарастването на количеството расте и качеството! Това най-ярко се изразява чрез още по-голяма задълбоченост при психологическата обрисовка на героите и при мотивировката на техните, постъпки. Впрочем именно тази психоанализа отличава произведенията на Сименон от останалите романи в криминалния жанр. Те също са пълни с действие, с динамизъм, но Сименон не създава душевни изроди, садисти или изверги. Неговите герои не са представители на „света на ужаса“, не са обгърнати с мистичната загадъчност на „свръхестественото“. Те са, общо взето, обикновени хора, чиновници, дребни търговци, без определена професия, които по една или друга причина — не непременно изключителна! — прекрачват границите на общоприетите норми и се озовават почти неочаквано извън закона.

Престъплението у Сименон е не толкова повод за заплитане на действието, колкото удобен случай за вглъбяване в душевността, на героите. Писателят се стреми да проникне, да се домогне, разбира се, без самоцелно психологизиране, и до най-тъмните и потайни гънки на човешката душа. Търси да открие подбудите, вътрешни и външни, на това излизане „извън релсите“ на живота. Кои са били скритите пружини на постъпката? Защо именно в този момент са задействували? Логично, последователно пред нас се разкрива вътрешният свят на тези хора, принудени сякаш от съдбата да напуснат обичайното си русло. И винаги, и навсякъде, като подтекст, като фон, усещаме как се промъква онова чисто сименоновско човешко съчувствие към отрицателните му герои, които всъщност са дълбоко нещастни същества.

Понякога упрекват Сименон, че в своите произведения няма определено изразена обществена позиция, а някои западни критици дори наричат писателя „политически безстрастен“. Ако се помъчим да разберем дълбокия смисъл на неговото творчество, ще видим, че тази преценка не е правилна. Писателят не натрапва симпатиите или антипатиите си на читателя, а ги загатва тактично, деликатно. И с това постига много по-голямо въздействие, отколкото плакатно изразеното отношение. „Непрекият квартал“, например, е написан като че ли по този „безстрастен“ маниер и въпреки това ние заставаме на страната на простодушните хора, бедните, но жизнерадостни тъмнокожи обитатели на крайните квартали на Панама, които така чистосърдечно и топло приемат френския инженер в своята среда. И колко чужда и противна ни се струва другата среда, тази, в която остава жена му, средата на белите и богатите, на лицемерите и самодоволните.

Комисарят Мегре е един изключително привлекателен образ. А как е изграден той във физическо и морално отношение? Нека оставим самият Сименон да направи това с няколко думи: „Цялата му фигура беше плебейска; той изглеждаше огромен, с широки кости, а под сакото му се очертаваше яка мускулатура“. Мегре не обича богатите, защото знае, че могат да купят всичко на този свят — дворци и съвести, фабрики и властници. Той го е разбрал още в началото на кариерата си, когато преживява едно от най-големите си разочарования („Първото дело на Мегре“). Не е ли това недвусмислено изразено отношение към класата на плутократите.

„Затворът“ е още един пример за това. Той не е стандартен криминален роман. Това е по-скоро психологически етюд. Една равносметка на преуспял човек, който неочаквано открива, че щастието му, и семейно, и служебно, ако мога така да се изразя, е било привидно, и че всъщност си е пропилял живота. Смисълът, който той си е създал, е бил само една химера, една илюзия, було, прикриващо неувереността му, страха му, безхарактерността му.

За Жорж Сименон може да се пише много — творчеството му дава широки възможности за тока. Завършвайки, аз ще си позволя само да добавя — за онези, които са най-малко скептично настроени към него, — че Андре Жид е считал Сименон за един от най-големите писатели на XX век, а Мориак, Сартр и други писатели са били и все още са едни от най-ревностните му читатели и ценители. Нека отбележа също така, че Жорж Сименон е член на Белгийската кралска академия за литература на френски език и че произведенията му се превеждат на почти всички езици в света.