Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (36)

Трийсет и пет

Уилям Ракъм, собственик на парфюмериите „Ракъм“, позамаян от няколкото чисти брендита, които изпи, след като изпрати хората от полицията, стои в приемната на дома си, взира се навън, в дъжда, и се пита колко листове хартия не са били намерени; още колко от тях пърхат из вечерния въздух, залепнали са по прозорците на съседите му в Нотинг Хил, а може и да ги четат учудени минувачи, които са ги взели от някой жив плет или ограда.

— Това е всичко, което успяхме да намерим, сър — казва Лети, повишила глас, за да надвика воя на вятъра и шума на пороя. Тя добавя още няколко окаляли листа към мократа купчина по средата на килима, после се изправя, питайки се дачи господарят й наистина има намерение да изсуши всичко това и да го прочете или просто е държал да се почистят околните улици.

Уилям махва неопределено с ръка — и в израз на благодарност, и за да я отпрати. Тези последни находки от всичко, което Шугър е разпиляла така отмъстително по вятъра, не могат да добавят нищо към това, което вече е прочел.

Нежният ромон на женски гласове пред вратата подсказва, че излизащата Лети едва не се е сблъскала с Роуз. Какво домакинство! Пълен комплект прислужници, които шетат нагоре-надолу, при положение, че няма кого да обслужват, освен Уилям Ракъм, който кръжи безутешно около куп кална хартия — човек, който в рамките на една година се натовари с огромен брой тежки отговорности, и загуби жена си, брат си, любовницата си и — дай Боже поне това да не се окаже вярно! — единствената си дъщеря. Нима този човек няма какво друго да прави при тези обстоятелства, вместо да търси по улиците разпилени страници от роман, изпълнен с описания на убийства и мъчения на мъже?

Можа би трябваше да покаже драсканиците на Шугър на полицията, но му се стори, че случаят е прекалено спешен, за да им губи времето с това. Самата мисъл му се стори абсурдна — да очаква от полуграмотните полицаи да седят в приемната му и да бръчкат чела в опит да разберат нещо от трескавите бълнувания на една луда жена, вместо да излязат на улиците, за да я преследват и открият в плът и кръв!

Уилям се отпуска тежко в едно кресло. Рязкото му движение раздвижва въздуха и една от покривчиците на облегалките за ръце, покрита със сложните бродерии на Агнес, литва и пада на пода. Уилям се навежда, за да я вдигне, и я връща на мястото й, въпреки че тя е напълно ненужна. После взема една страница, изписана от Шугър — първата страница, която прочете, когато цял наръч от тези гротескни останки беше донесен в дома му. Тогава страницата беше още мокра, от нея капеше вода и можеше да се разпадне в ръцете му, но междувременно е изсъхнала в топлата приемна и сега шумоли в ръцете му като есенно листо.

 

 

„Всички мъже са еднакви“, гласят първите думи, изписани с тесни, зли букви. „Ако има нещо, което съм научила, откакто съм на тази земя, то е, че всички мъже са еднакви“.

Уилям отново издува устни, възмутен от това доказателство за леконравието на Шугър. Отново се смръщва при вида на обвинението към „мъжете-злодеи, вечния Адам“, което приема като насочено лично към него. Въпреки това, привлечен от порочния чар на клеветата, той продължава да чете:

Колко самодоволен си ти, читателю, ако принадлежиш към пола, който се гордее с хилавия хрущял между краката си! Въобразяваш си, че тази книга ще ти достави удоволствие, ще погъделичка сетивата ти, ще те спаси от ужасите на скуката (най-големият ужас, на който е изложен привилегированият ви пол) и че, след като я погълнеш като парче торта, нищо няма да ти попречи да продължиш да живееш както преди! Както сте живели от мига, в който Ева е станала жертва на измама в Райската градина! Но тази книга е различна, драги читателю. Тази книга е НОЖ! Бъдете нащрек; ще имате нужда от бдителност!

О, Господи! О, Господи, как е възможно дъщеря му да е попаднала в ноктите на тази усойница? Как е възможно едва сега да разбира истината? Дали друг мъж би се осъзнал по-рано от него? Сега всичко е очевидно, толкова ужасяващо ясно — Шугър е луда; доказват го неестествено развитият й интелект, склонността й към сексуални изстъпления, типично мъжкия усет за търговски дела, кожата, напомняща на влечуго… Господи, като си спомни само как пълзеше към него, пръскайки вода от вагината си! Как може да е бил толкова заблуден, че да приеме това като възбуждаща игра, като еротична будоарна закачка, когато и последният глупак би разпознал в това извратеното поведение на едно чудовище?

Но как е възможно Господ да допусне съществуването на две луди жени под неговия покрив, при положение, че е спестил на толкова други мъже тези изпитания? С какво е заслужил…? Но не, няма право да изпада в самосъжаление, вместо да се опита да реши проблема си. Дъщеря му е била отвлечена, и най-вероятно я очаква жестока съдба. Дори ако Софи успее да се измъкне от ноктите на похитителката си, колко дълго би оцеляло едно невинно дете в лабиринта на лондонския престъпен свят? Хищници дебнат на всеки ъгъл… Не минава и седмица, без в „Таймс“ да се появи съобщение за добре облечено дете, примамено в някоя уличка от прилична на вид жена, за да му бъдат свалени дрехите и обувките, а то самото — пребито и изоставено? Далеч по-добре би било Шугър да задържи Софи като заложница — той е готов да плати толкова, колкото му поиска, стига това да не означава пълно разорение за него!

Уилям притиска силно очите си с пръсти. Не може да пропъди от съзнанието си спомена за разплакалата си дъщеря, която го умоляваше да не отпраща госпожица Шугър. Тя се боеше да се вкопчи в него, затова мъничките й ръце стискаха ръба на писалището, сякаш то беше борд на малка лодчица, понесена от бурно море. Това ли е образът, който ще го преследва до гроб? Никъде не успяха да открият снимката на Софи, направена в ателието на Скоулфийлд и Тоуви, когато Уилям поиска да я даде на полицаите, за да я отпечатат на плакат, с който да обявят детето за издирване. Несъмнено Шугър я е откраднала. Затова му се наложи да изреже лицето на Софи от „семейния“ портрет, макар да знаеше от собствен опит, че такава мъничка снимка, увеличена до необходимите за плакат размери, няма да даде вярна представа за лицето на дъщеря му…

Но това са второстепенни неща, подробности, с които се разсейва, за да не мисли за действителния ужас на положението си. Едва вчера дъщеря му беше тук, на сигурно място, заета с първите си плахи опити да свири на пиано, даваше вид, че скоро ще му прости, че ще разбере неговото желание да й осигури това, което е най-добро за нея — а днес вече я няма, и плачът й отеква в главата му като последен спомен.

Невероятно — с каква лекота е извършила Шугър това престъпление! Нима наистина е нямало кой да й попречи? Уилям разпита прислужниците, вероятно също толкова подробно, колкото ги разпитваха и полицаите. Жените не знаят нищо, не са видели нищо, не са чули нищо, кълнат се, че са били прекалено заети да изпълняват задълженията си, за да забележат отвличането на детето. Как могат да имат наглостта да твърдят подобно нещо? В къщата кажи–речи няма жив човек, а гъмжи от прислуга — какво правят въобще те по цял ден, освен да се търкалят по креслата и да четат евтини романчета пред огъня в кухнята? Нима поне една от тях не можа да се откъсне от лентяйството, за да попречи на една луда жена да отвлече последното момиче от рода Ракъм?

Мъжете също не помогнаха кой знае колко. Шиърс потвърди, че госпожица Шугър не е напуснала дома през главната градинска порта — безкрайно благодаря за ценното сведение, господин Шиърс! Чийзмън каза, че видял от разстояние госпожица Шугър и госпожица Софи да излизат на разходка, но не се усъмнил в нищо, защото те често излизали следобед. Когато чу думите му, Уилям изпита желание да го наругае за бездушното отношение, защото тъкмо той знаеше отлично, че гувернантката не е никаква гувернантка. Да, но тъкмо в това е проблемът — в тайната, известна само на Чийзмън. Тъй като Чийзмън е единственият член на прислугата, който е наясно откъде дойде Шугър, той би могъл да създаде големи неприятности на Уилям сега, когато се намеси полицията. Така че вместо да намекне, че всеки човек с капка ум в главата би задал на Шугър някой и друг въпрос, Уилям се задоволи да попита как е била облечена гувернантката и дали е носела багаж.

— Не разбирам много от женски дрехи, сър — отвърна Чийзмън, почесвайки грубата кожа на лицето си. — Пък за багаж… не съм видял багаж, да знаете.

Претърсването на стаята на Шугър потвърди показанията на кочияша — откриха изоставен там пълен куфар. Когато вбесеният Уилям изтърси на пода съдържанието му, се оказа, че в него има всичко необходимо за една жена, която е решила да напусне дома — тоалетни принадлежности, бельо, козметични препарати (производство на „Ракъм“), както и зелената рокля, която Шугър носеше, когато се запознаха. Но по нищо не личеше накъде е решила да тръгне.

Ръката на Уилям започва да трепери, той чува сухото шумолене на хартия в скута си — все още стиска в ръка първата страница от ръкописа на Шугър. Хвърля листа и се обляга назад. Друго произведение на Агнес — покривчица с избродирани червеношийки и букви „Р“, украсени с орнаменти в чест на променилия се съпруг — се хлъзва и пада на рамото му, Уилям я бръсва с пръсти и тя отлита върху полираната повърхност на пианото. Каква очарователна мелодия звучеше вчера тук, а днес детето, което седеше пред пианото, е всмукано в някакъв ужасен вакуум.

Той стисва зъби и се опитва да пропъди отчаянието. Шугър и Софи не са се изпарили, те са там, някъде отвън. Ако можеше само за миг да вижда града отгоре, както го вижда Бог, очите му да можеха да пронизват облаците; ако можеше тялото на Шугър да излъчва сигнал за вината й, ако имаше някакъв фосфоресциращ белег за престъпност, който да свети като фар, да го насочва така, че той да може да я посочи с пръст и да се провикне: „Ето! Ето я!“

Не, тези фантазии не помагат, светът не е устроен така. Незнаен брой полицаи кръстосват улиците, но те не виждат по-далеч от най-близкия ъгъл, вниманието им постоянно се отклонява от бягащи крадци и шумни амбулантни търговци — те търсят една дама с малко дете, която, за разлика от стотиците невинни и почтени дами с малки деца в столицата, трябва да бъде арестувана. Това ли е най-доброто, което може да стори полицията, когато животът на дъщерята на Уилям Ракъм е в опасност?

Той скача на крака, пали цигара, всмуква дима и започва да кръстосва стаята. Гневът и възбудата му се изострят от съзнанието, че той не се различава по нищо от всеки друг мъж в неговото положение — държи се точно както би се държал и всеки друг, пуши и кръстосва стаята в очакване на новини, които най-вероятно няма да са добри, и съжалява, че изпи толкова много бренди.

От купчината мокра хартия на килима започва да се вдига едва забележима пара. С отвратено изсумтяване той оглежда една от най-горните страници, установява, че буквите са размити от дъжда, и взема друга.

„Но аз съм баща!“ прочита той. „Имам син и дъщеря, които ме чакат у дома!

— Да беше помислил за това по-рано — казах аз и срязах ризата му с наточената си като бръснач ножица. Работех много съсредоточено, плъзгайки ножицата напред-назад по косматия му корем.“

Стомахът, скрит в косматия корем на Уилям, се свива от ужас и той не се осмелява да продължи с четенето. В мислите му се откроява образът на Шугър такава, каквато я видя за първи път — нежно усмихната застъпница на кървавите отмъщения. „Виж, «Тит Андроник» е наистина добра пиеса“, изгука тя тогава, в „Камината“, а той не долови предупредителния сигнал, реши, че тя казва това просто така, колкото да поддържа разговора. Омагьосан от преждевременно развития й интелект, той позволи на въображението си да допълни останалото — представи си я като нежна душа, страдаща от самота, обзета от искреното желание да му достави удоволствие. Дали е сгрешил изцяло? Дай Боже поне част от качествата, които й приписа тогава, да са истински — ако у нея няма и помен от доброта, Софи е осъдена!

Уилям пуска страницата на пода и поглежда към френските прозорци; вятърът ги разтърсва, дъждът се стича на струи по стъклата. Тънка струйка се е прокраднала в стаята през някоя пролука и трепти върху дъските. А дърводелецът се закле, че такова нещо няма да се повтори! Каза, че прозорците са „затворени здраво като дамски медальон“, проклет да я! Картичката на този мошеник трябва да е тук някъде — Уилям трябва да му се обади и да го повика да си свърши работата както трябва!

— Извинете, сър — гласът на Лети го изтръгва от пристъпа на безсилна ярост, — ще вечеряте ли?

Да вечеря? Да вечеря? Как може тази глупачка да предположи, че той ще мисли за ядене в такава вечер? Той отваря уста да я наругае, да подчертае непробиваемата й тъпота, която й пречи да разбере, че на този свят, в който могат да се случват такива катастрофи, има и по-важни неща от сливов сладкиш и какао. Но тогава забелязва изписаната по лицето на Лети уплаха и съзнава кучешкото й желание да му бъде от полза. Горкото момиче — може да е слабоумна, но поне е добронамерена; тя не е виновна, че съществуват порочни жени като Шугър.

— Благодаря ти, Лети — въздъхва той и потрива лице с длани. — Само малко кафе. И препечен хляб с масло. О, и… сандвичи с аспержи, ако успееш да се справиш.

— Разбира се, господин Ракъм — изчуруликва Лети, порозовяла от задоволство, че има нещо, което е в състояние да гарантира.

 

 

На следващата сутрин Роуз донася на Уилям сребърния поднос с пощата. Той започва да прехвърля пликовете. Сред деловата кореспонденция има само три писма без адрес на подател на гърба. Прекалено нетърпелив, за да търси ножа за писма, той отваря пликовете с нокът.

Единият съдържа апел за подпомагане на прокажените в Индия; според някоя си госпожа Екълс от Пекъм Рай те можели да бъдат излекувани окончателно и до един, ако всеки делови човек във Великобритания, който реализира чиста печалба от хиляда лири годишно, дари само една от тези лири, изпращайки я на споменатия в писмото адрес. Другото писмо е изпратено от универсалния магазин на Уилям Уайтли в Бейзуотър — в него се изразява надежда, че междувременно всички обитатели на Нотинг Хил са научили, че сред изобилието на специализирани щандове в „Уайтли’с“ отскоро се предлага и железария, и че дамите, които пазаруват в магазина без кавалер, могат спокойно да обядват в обновения ресторант. Третото писмо е от някакъв господин, който живее на стотина ярда оттук, в Пембридж — в плика е приложен мръсен лист с емблема с нарисувана ружа и гравиран надпис, който вече не се чете. Надолу с псевдоготически шрифт е написано следното:

Менует: 10

Гавот: 9,5

Качуча: 8,5

Мазурка: 10

Тарантела: 10

Представяне при танц по двойки: 10

Представяне по време на пауза: 9,5

Чудесно, Агнес!

Към това господинът от вилата в Пембридж е написал на друг лист:

„Съпругата ми счита, че това принадлежи на вас.“

Когато Роуз донася на господаря втората поща, установява с объркване, че той хлипа, приведен над писалището си, заровил лице в ръце.

— Къде е тя, Роуз? — пита Уилям. — Къде се крие?

Прислужницата, непривикнала на такива прояви на близост, се стъписва.

— Възможно ли е да си е отишла у дома, сър? — пита тя, опипвайки нервно празния сребърен поднос.

— У дома ли? — повтаря той и сваля ръце от лицето си.

— При майка си, сър.

Той я зяпва удивено.

 

 

Запотен и задъхан, защото е тичал от мястото, където остави Чийзмън и екипажа — в едно задръстване на Риджънт Стрийт, Уилям Ракъм чука на вратата на къщата на Силвър Стрийт — къщата, която въпреки сведенията в „Повече забавления в Лондон“ не се намира точно на Силвър Стрийт.

След продължителна пауза, през която той си поема дъх и се опитва да успокои биенето на сърцето си, вратата се открехва. През процепа го оглежда красиво кафяво око — привлекателната точка в дългата лента алабастрова кожа, безукорно бяла риза и част от кафяв костюм.

Разнася се коприненомек женски глас.

— Имате ли предварителна уговорка?

— Искам да разговарям с г-г-госпожа Кастауей.

Клепачът прикрива наполовина окото. Виждат се дълги, гъсти мигли.

— Дали ще я видите или не — отронва гласът с нежна ирония, — зависи изцяло от това колко лошо момче сте били.

— Какво?! — избухва Уилям. — Отворете вратата, госпожо!

Странната жена отваря малко по-широко вратата, така че стоманената верига, която я задържа, се изопва. Подстриганата по мъжки коса, добре пригладена с помада, сакото и панталоните, елегантни като на истински светски мъж, колосаната яка от Морнингтън и вратовръзката карат Уилям да се потърси от отвращение

— Искам да п-п-поговоря с г-г-госпожа Кастауей — повтаря той.

— Много сте изостанали, сър — отвръща последователката на Сафо, повдига към устните си цигаре и дръпва веднъж, издула устни като за целувка. — Госпожа Кастауей почина. Сегашната собственица на заведението е госпожица Дженифър Пиърс.

— Всъщност искам да узная н-н-нещо за Шугър.

— Шугър напусна, както и останалите от миналогодишната партида — отговаря жената. От ноздрите й се вие дим. — Далеч от старото, път на новото — такава е нашата философия.

Действително, и Ракъм забелязва, че интериорът на заведението е коренно променен. Непознато лице надниква откъм приемната, а след него се появява и тялото — елегантно видение в синьо-златиста алжирска коприна.

— За м-м-мен е много важно да открия Шугър — настоява той. — Ако имате някаква п-п-представа к-к-къде мога да я открия, кажете ми, м-м-моля ви. Ще платя к-к-колкото поискате.

Съдържателката пристъпва напред, играейки си лениво със свитото ветрило като с камшик.

— Мога да ви кажа две неща, сър — подема тя, — за които не е необходимо да ми плащате. Първо, момичето, което познавате под името Шугър, се отказа от този начин на живот, доколкото ни е известно — ако държите да я намерите, трябва да се обърнете по-скоро към Дружеството за спасение. И второ, по наше мнение вашите сапуни и помади не печелят от присъствието на физиономията ви върху опаковките. Да ни даде Бог места, където не се налага да виждаме мъжки лица. Затвори вратата, Амелия.

И вратата се затваря.

След това оскърбление Уилям се занимава няколко минути с идеята да похлопа отново и да настоява да получи пълни сведения, дори да заплаши, че ще се върне с полиция. Но после си казва, че тези отвратителни същества може и да са казали истината за Шугър. Тя очевидно наистина не е в този дом — а ако не е тук, къде е? Възможно ли е Шугър да се е обърнала за помощ към Дружеството за спасение? Как иначе да обясни странното писмо на Емелин Фокс, която изпрати на Шугър бастуна си само преди няколко дни? Възможно ли е това да е още един пример за съзаклятничество на две заблудени жени? Твърдо решен да не допуска гневът да попречи на правилната му преценка, той обръща гръб на дома на госпожа Кастауей и се насочва отново към оживената Силвър Стрийт.

— Госпожата ви свири ли на пиано, сър?

 

 

След мъчителното пътуване с омнибуса, където седеше срещу една ухилена бабичка, над чиято глава висеше реклама за „Дамаска роза“ на „Ракъм“ (над неговата имаше реклама за Eau de Benzoin на Римел), Уилям слиза в Бейзуотър и тръгва покрай редицата скромни къщички на Каролайн Плейс. После събира сили за нова битка със затягащия се около него обръч на трагедията.

След като първото почукване няма резултат, Уилям започва да чука по-силно и по-настоятелно на вратата на Емелин Фокс. Завесите на прозореца на долния етаж са спуснати, но той е видял светлите ореоли (или може би ауреоли?) на две запалени лампи през протритата дантела. Котаракът на Хенри, събуден от шума, е скочил на перваза и сега търка муцуна в рамката на прозореца. Станал е два пъти по-голям, откакто госпожа Фокс го донесе тук от дома на Ракъмови.

— Кой е? — пита госпожа Фокс от другата страна на вратата. Гласът й звучи сънливо, макар да е два часа следобед.

— Уилям Ракъм. Може ли да поговорим?

Настава мълчание. Вятърът брули, Уилям нервничи — изключително вбесяващо е да стои така пред вратата, за да го зяпат минувачите. Той напълно съзнава, че посещението на мъж в дома на жена, която живее сама, е в разрез с добрите маниери, но тъкмо госпожа Фокс би могла да не се съобрази този път с етикета!

— Не съм в състояние да приемам гости — разнася се отново гласът й.

Уилям зяпва объркано месинговата цифра на номера. На уличния ъгъл някакво куче лае възторжено към друг мелез на отсрещния тротоар, едно момче по риза хвърля подозрителен поглед към набития господин с гневна физиономия.

— Не може ли аз да дойда при вас — продължава госпожа Фокс, — малко по-късно следобед?

— Въпросът е спешен! — възразява Уилям.

Отново се възцарява мълчание. Котаракът се протяга в цял ръст от другата страна на стъклото, показвайки солидно шкембе и космати тестиси.

— Почакайте, моля — казва госпожа Фокс.

Уилям чака. Какво, по дяволите, прави тя? Отпраща Шугър и Софи през задната врата? Крие ги в килера? Сега, когато вече си направи труда да дойде дотук, първоначалното подозрение, че госпожа Фокс може да знае къде е Шугър, се превръща в маниакално убеждение, че тя е скрила бегълките в собствения си дом.

Най-сетне, след безкрайно дълго чакане, госпожа Фокс отваря и той влиза в антрето, преди тя да успее да възрази.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Ракъм?

С един поглед той оценява състоянието на жилището й — тежката миризма, стелещата се навсякъде прах; желязната рамка за легло, подпряна на стената, купчините книги по стълбите, чувалът с надпис „Ръкавици за Ирландия“, затиснал вратата на килера. Госпожа Фокс го гледа спокойно, почти без да се притеснява от неподдържания си дом, и очаква някакво обяснение за грубото му натрапничество. Облечена е в дълго зимно палто с черна кожена яка и кожни маншети, закопчано наполовина. Под него, вместо блуза или корсаж, има мъжка риза, която не е никак чиста и е прекалено голяма за нея. Високите й обувки са закопчани наполовина, колкото да не се свлекат като черни бананови кори около голите й глезени.

— Дъщеря ми беше отвлечена — заявява Уилям. — От госпожица Шугър.

Очите на госпожа Фокс леко се разширяват, но не толкова, колкото би било редно при научаването на такава потресаваща новина. Всъщност все още има вид на полузаспала.

— Колко… странно — измърморва тя под нос.

— Странно?! — повтаря той, стъписан от хладнокръвието й. Защо, по дяволите, тя не припада, не пада на колене, притиснала сключени ръце към гърдите си, не притиска с отпаднал жест ръка към челото си и не прошепва: „О…“?

— Тя ми направи впечатление на мило, добросърдечно момиче.

Спокойствието и невъзмутимостта й го вбесяват.

— Впечатлението ви е погрешно. Тя е луда, злонамерена луда, и дъщеря ми е в ръцете й.

— Стори ми се, че двете са привързани една към друга…

— Госпожо Фокс, нямам намерение да споря с вас. Аз… — той преглъща, питайки се дали има начин да я уведоми за намеренията си, без да се представи като последен грубиян. Няма такъв начин. — Госпожо Фокс, дойдох да се убедя, че госпожица Шугър и дъщеря ми не се крият в дома ви.

Емелин разтваря учудено устни.

— Не мога да се съглася с такова нещо.

— Простете ми, госпожо Фокс — отвръща той с пресипнал глас, — но се налага.

И преди възмутеният й поглед да отслаби решителността му, той минава с тежки стъпки край нея, и влиза в кухнята, където незабавно се сблъсква с наредените един върху друг столове на Хенри. Помещението, и без това доста малко, е задръстено от странно повтарящи се вещи — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, два чайника, и така нататък. Има дъска за рязане на хляб с нож, забит в нея, виждат се и петнайсет, или може би двайсет консерви — сьомга и говеждо месо, подредени като войници на масата, добре измита, но с бледорозови следи от кръв по нея. Няма къде да застане човек, да не говорим пък за място, където биха могли да се скрият висока жена и едно доста голямо дете. През измития от дъжда кухненски прозорец се вижда ясно потъналата в зелени бурени градина.

Уилям започва да разбира, че греши, но не може да се спре. Излиза от кухнята и тръгва да оглежда останалите стаи. Котаракът на Хенри го следва по петите, развълнуван от оживлението в къщата, в която обикновено цари пълен покой. Уилям заобикаля прашни мебели, стреми се да не рита кутиите, купищата книги, старателно адресираните колети, които очакват някой да залепи върху тях пощенска марка, издутите чували. В приемната на госпожа Фокс се забелязват доказателства за усилена работа — купища писма в пликове, готови за изпращане, карта на столицата, разтворена върху писалището, както и многобройни бурканчета, съдържащи лепило, мастило, вода, чай, както и някаква тъмнокафява субстанция с млечнобяла пяна по нея.

Той изтрополява нагоре по стълбите — зачервен не толкова от усилието, колкото от срам. Пред спалнята има картонена кутия, пълна с котешки лайна. Леглото на госпожа Фокс е разтурено, върху завивката се търкаля мъжки панталон, по който е полепнала котешка козина. На една закачалка за шапки висят рокля, жакет и корсаж, безукорно чисти и изгладени, в тъмните цветове, които отиват най-много на госпожа Фокс.

Уилям вече не издържа; представите му как отваря рязко вратата на някакъв гардероб и издърпва оттам с тържествуващ вик Шугър и ужасената си дъщеря, избледняват и рухват. Той се връща долу, където госпожа Фокс го чака, вдигнала нагоре лице. Очите й горят от възмущение.

— Г-г-госпожо Фокс — започва той. Има чувството, че е по-отблъскващ от съдържанието на картонената кутия на горния етаж. — Аз… к-к-как… Това н-н-неоснователно н-н-н-ахлуване в дома ви… д-д-дали бихте ми п-п-простили някога?

Госпожа Фокс скръства ръце пред гърдите си и издава брадичка напред.

— Не от мен трябва да искате прошка, господин Ракъм — отбелязва тя невъзмутимо, като че ли просто му напомня, че християнското вероизповедание, към което се числят и двамата, не носи отликите на католицизма.

— Аз не б-б-бях… на себе си — настоява Уилям, измъквайки се полека към външната врата. Притеснява се, че на всичкото отгоре може да се спъне в котарака, който се усуква около глезените му и хапе леко крачолите на панталона му. — Н-н-не може ли да сторя н-н-нещо, за д-д-д-да възстановя д-д-доброто ви мнение з-з-за мен?

Госпожа Фокс примигва бавно и притиска още по-здраво ръце към гърдите си. Уилям забелязва едва сега, че издълженото й лице действително има особен, запомнящ се чар и… Боже мили, възможно ли е? — около ъгълчетата на устата й сякаш играе усмивка!

— Благодаря ви, господин Ракъм — отвръща тя учтиво. — Ще обмисля предложението ви. В края на краищата, тъкмо на човек с вашите възможности могат да бъдат възложени немалкото достойни дела, които чакат да бъдат извършени в този свят — и тя обхваща с жест дома си, претъпкан от доказателства за човеколюбиви начинания. — Както сами забелязвате, съм поела на плещите си повече задачи, отколкото бих могла да доведа до успешен край. Така че… да, господин Ракъм, ще разчитам за в бъдеще на вашата помощ.

И нарушавайки както обикновено изискванията на етикета, тя отваря вратата, вместо да изчака той да го стори, и му пожелава приятен ден.

— Мяу! — присъединява се съм нея котаракът на Хенри и се търкулва доволно в краката на господарката си.

 

 

Обзет от разкаяние — до такава степен, че би приел с радост да го изпепели гръм небесен — Уилям се прибира у дома. Обаждали ли са се от полицията? Не, не са се обаждали. Иска ли да му претоплят обяда? Не, не иска да му претоплят обяда. Кафе, да му донесат само кафе.

Колкото и да е нетърпимо напрежението, на което е подложен, Уилям няма друг избор и трябва да търпи. При това трябва да продължи да изпълнява деловите си задължения. Натрупала се е още поща — но в нито едно от писмата не става дума за Шугър или за дъщеря му. Едното писмо е от Гроувър Панкий, ескуайър, който го обвинява в лошо възпитание и го уведомява, че прекратява всякакви отношения с него. Умът на Уилям е толкова разстроен, че той обмисля сериозно да извика Панкий на дуел — дъртият грозник вероятно е опитен стрелец и ще го избави само с един изстрел от мъките. Но не, той е длъжен да запази хладнокръвие, трябва да успее да привлече онзи приятел, Чийдъл от Гламорган. Бурканчетата от слонова кост, които предлага Чийдъл, са леки като мидени черупки, и същевременно достатъчно здрави, та не се чупят дори ако човек ги стисне здраво в юмрук. Уилям знае това от собствен опит.

Той отваря едно писмо, адресирано с непознат почерк. Подателят също му е непознат: някоя си госпожа Ф. дьо Лузинян, от Фър Стрийт в Сиднъм.

„Скъпи господин Ракъм, обръща се към него добрата дама.

Косата ми беше посивяла от грижи и болести, но само едно шишенце от вашето масло за коса «Гарваново крило», й възвърна прекрасния черен цвят, и ме върна в младостта. Всички мои приятели са на това мнение. Имате моето разрешение да се възползвате от писмото ми както намерите за добре.“

Уилям примигва глупаво, и се чуди дали да се смее или да плаче. Точно такива възторжени свидетелства съчиняваха двамата с Шугър, за да ги включат в каталога, а това писмо е съвсем автентично! Госпожа Ф. дьо Лузинян, Бог да я благослови, оглежда възторжено черно-боядисаната си коса някъде в Сиднъм! Заслужава си да й изпрати цяла кутия, пълна с шишенца „Гарваново крило“ — а може би тя точно това и очаква от него.

Останалите писма се отнасят изцяло до делови въпроси, но Уилям се насилва да ги изчете докрай, макар умората му да нараства стремително, сякаш с всяко изгълтва по една лъжица пепел. И тогава, докато съчинява отговора си до госпожица Бантън от отдел „Козметика“ в „Хародс“, Уилям внезапно е обзет от прозрение — внезапен проблясък му разкрива къде трябва да е отишла Шугър и къде, без сянка от съмнение, дъщеря му очаква ужасната си съдба.

 

 

Когато Уилям най-сетне се озовава пред къщата на госпожа Лийк на Чърч Лейн в Сейнт Джайлс, слънцето е вече ниско над хоризонта и покрива с напълно неподходяща позлата покривите на старите, рушащи се къщи. Разкривените метални скелети на външните водопроводи блестят по тях като чудовищни огърлици, лепнатите тук-там кръпки мазилка жълтеят като масло, провисналото по въжетата пране се вее като вимпели на дворцов парад. Дори напуканите стъкла по прозорците, високо под покривите, блестят с отразена светлина — светлина, осъдена да погасне само след няколко минути.

Но Уилям няма никакво желание да съзерцава гледката. Това, което го интересува, е дали адресът, от който навремето един файтонджия трябваше да вземе старецът в инвалидната количка, за да го откара до фермата на Ракъм в Мичъм, е същият, и дали къщата, по чиято врата той блъска със свита в юмрук ръка, е същата. В края на краищата, той разполага единствено с уверението на Шугър, че старецът живее тук, а не е препоръчително един добре облечен мъж като него да моли да го упътят тъкмо на тази улица.

Сякаш минава цяла вечност, докато вратата най-сетне се отваря и срещу него, седнал в инвалидната количка, присвил очи зад помътнелите стъкла на пенснето, се появява полковник Лийк.

— Забравихте ли нещо? — пита той пресипнало, предполагайки, че Уилям е наскоро тръгнал си клиент. После добавя: — О, виж ти кой бил.

— Мога ли да вляза? — пита Уилям, обзет от опасения, че през това време Шугър извежда Софи през някоя задна врата.

— О, разбира се, разбира се — заявява старецът с преувеличена любезност. — За нас е чест. Толкова важен господин — с цели четиридесет акра зад гърба си! Прекрасно, прекрасно… — и той се завърта и подкарва количката по вмирисания, подгизнал от влага килим.

— 1813-а — никога не е имало по-добри перспективи за земеделието! 1814, 1815,1816 — незапомнени студове съсипват реколтата от бряг до бряг, земевладелци фалират един след друг! Адам Типтън от Южна Каролина, известен като Краля на Памука! След появата на вредители по насажденията му през 1864 си пръсва главата с пистолет.

— Дойдох да видя Шугър — казва припряно Уилям, който го следва по петите. Може би, ако изясни от самото начало защо е дошъл, и настоява твърдо, старецът ще се убеди, че не може да го залъгва и ще му каже нещо повече.

— Така и не дойде да ме вземе втори път, мръсницата му с мръсница — мърмори насмешливо полковник Лийк. — На женски обещания може да се разчита, колкото и на примирие, сключено с афганистанци. Така и не си получих обещаното енфие, така и не видях втори път прекрасната ви ферма, сър.

— Доколкото си спомням, първия път там не ви хареса — отбелязва Уилям и хвърля поглед нагоре по зле осветените стълби, преди да влезе в приемната. — Спомням си също, че постоянно се оплаквахте, че сте били едва ли не… отведен насила.

— О, все пак беше приятно разнообразие — грачи старецът, без помен от притеснение, и без всякакво намерение да влиза в спор. Разположил се е в едно уютно ъгълче на стаята, прибавяйки и собствената си масивна фигура към изобилието от старомодни порцеланови фигурки и военни отличия, с които е претъпкано помещението. — За първи път видях ферма за лавандула. Научих нещо мнооого полезно.

Той оголва потъмнелите си, редки зъби в подобие на учтива усмивка.

По скърцащите стълби слиза някаква жена и надниква в приемната. Бива си я — не е в първа младост, но е запазена, с добродушно, симпатично лице и заоблени форми. Тоалетът й е издържан в цветовете, които бяха на мода преди две години.

— Мен ли търсите, сър? — пита тя непознатия, малко учудена, че този път клиентът се е появил сам, вместо тя да го търси.

— Търся Шугър — казва Уилям. — Знам, че е идвала често в тази къща.

Жената свива натъжено рамене.

— Това беше отдавна, сър. Шугър си намери някакъв богаташ, който я издържа.

Уилям изправя рамене и свива юмруци.

— Тя отвлече дъщеря ми.

Каролайн обмисля за миг чутото, чуди се какво ли има предвид този човек, като казва „отвлече дъщеря ми“ и дали това не е от онези засукани фрази, които образованите хора ползват, за да кажат нещо съвсем различно.

— Дъщеря ви, сър?

— Дъщеря ми беше отвлечена. От вашата приятелка, Шугър.

— Знаете ли — намесва се с мрачен ентусиазъм полковник Лийк, че от всеки десет удавници в Англия и Уелс шест са деца до десетгодишна възраст?

Каролайн вижда как очите на добре облечения непознат се разширяват от възмущение, мисли си, че той й напомня на някого, и най-сетне се досеща, че този човек е Ракъм, парфюмеристът, братът на онзи мил свещеник. Споменът за онзи добър човек я връхлита изневиделица, като удар под кръста, а спомените могат да бъдат много жестоки, ако дойдат без предупреждение. Тя трепва, притиска уплашено ръка към гърдите си, и отклонява очи пред обвинителния поглед на мъжа, застанал срещу нея.

— Няма да допусна да ме правите на глупак! — избухва Ракъм. — Криете нещо, признайте си!

— Моля ви, сър… — започва тя и извръща глава.

Уилям обаче е доловил острата миризма на някаква тайна, която повече не може да бъде укривана — сякаш е вдигнал капака на някаква бъчва, пълна със застояла течност.

Най-сетне е на прав път! Най-сетне историята ще достигне вълнуващата развръзка, за която той копнее — разкритието, разтоварването на набраното напрежение, което ще накара вселената да се разтърси в мощна конвулсия, така че сетне всяко нещо да отиде там, където му е мястото, и животът да поеме нормалния си ход. Той изсумтява решително, блъсва жената, за да я отстрани от пътя си, излиза устремно от приемната и тръгва с тежки стъпки нагоре по стълбата.

— Еееей! Седем пенса! — подвиква след него полковник Лийк.

— Внимавайте къде стъпвате, сър! — провиква се Каролайн. — Някои от стъпалата…

Много късно.

 

 

Нощ се е спуснала над Сейнт Джайлс, над Лондон, над Англия, над доста голяма част от света. Хората, които поддържат уличните фенери, вече кръстосват улиците и ги палят, подобно на процесия католици, решили да издигнат запалените църковни свещи на петнайсет фута височина. Гледката би била вълшебна за всеки, който би погледнал отгоре, но за съжаление никой не я вижда.

Да, нощта вече се спусна и само хората, които са без значение, все още работят. Гостилниците все още предлагат говеждо и картофи на закъснели, дрипави работници. Кръчмите и бирариите са препълнени и кипят от оживление. Почтените собственици на магазини спускат решетките, дърпат резетата, превъртат ключовете в катинарите; гасят лампите и осъждат непродадената стока да прекара още една нощ в мрачно самосъзерцание. Представителите на по-долните обществени слоеве, бедняците, продължават да работят по домовете си, лепят кибритени кутии, шият панталони, сглобяват играчки, изстискват прането на съседите, клечат над легени, запретнали поли почти до раменете. Оставете ги да работят, нека се блъскат, нека потънат в мрака на забвението, вече нямате време да се занимавате с тях.

Изисканото общество е обгърнато от топлина, обляно от светлината на газени и парафинови лампи, прислужниците палят камините, за да осигурят уют на тези, които ще прекарат часовете до лягане в разговори край масата за вечеря, бродиране, лепене на изрезки в албуми, писане на писма, четене на романи, салонни игри или молитви. Официалните визити вече са приключили, разговорите са прекъснати като по сигнал, колкото и интересни да са били, и не могат да бъдат подновени преди определеното за целта време утре. Бавачките отвеждат добре възпитаните деца при майките им, за да могат те да си поиграят с тях и да ги поглезят за час–два, преди да ги отпратят горе по креватчетата. Неженените господа като Бодли и Ашуел, които съвсем не съжаляват, че са лишени от съпруги, тъкмо разгъват салфетки на коленете си, разположили се в „Кафе Роял“, или вече са се отпуснали по креслата в клубовете си с чаша шери в ръка. В най-богатите домове готвачки, кухненски прислужнички и лакеи се борят с тежката задача да пренасят храна по ледените коридори към трапезариите, да вземат бързо завоите и да я сервират все още гореща. В по-скромните домове семействата са насядали пред каквото Бог дал, и Му благодарят за щедростта.

На Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс, където никой не благодари за нищо на никакви богове, никой не къпе децата, а газените фенери са малко на брой и рядко срещани, водят нанякъде Уилям Ракъм. Той се препъва в почти пълен мрак, куца и се хлъзга по мокрия калдъръм. Обвил е с ръка раменете на някаква жена, и стене на всяка крачка от болка и покруса. Единият му крачол е скъсан и подгизнал от кръв.

— Нищо ми няма! — вика той и се дръпва от жената, но веднага се вкопчва отново в нея, защото кракът не го държи.

— Още малко, сър — пъшка Каролайн. — Почти стигнахме.

— Повикай файтон — ръмжи Уилям и крета напред в облак от собствения си дъх. — Трябва ми само файтон.

— Файтони не идват насам, сър — казва Каролайн. — Потърпете още малко.

Внезапен пристъп на вятъра ги обсипва със суграшица, щипе страните на Уилям. Ушите му пулсират от болка, подпухнали са, като че ли го е шамаросал гневен родител.

— Пусни ме — изпъшква той, но сам не я пуска.

— Трябва ви лекар, сър — казва настоятелно Каролайн, без да обръща внимание на цупенето му. — Ще отидете да ви прегледа лекар, нали?

— Да, да, да — сумти той. Още не може да повярва, че едно прогнило стъпало го е докарало до това състояние.

Пред тях се виждат светлините на Ню Оксфорд Стрийт. Приглушен говор долита до тях по вятъра, уморени гласове на работници, които излизат в мрака от близката пивоварна. Разкривените им силуети напомнят на плашила, докато те прекосяват под дъжда границата на Блумзбъри, и отиват там, където им е мястото.

— Ей, преподобни! — подвиква някой. Отговарят му грубовати смехове.

Каролайн отвежда Уилям Ракъм до един фенер на голямата улица, после го дръпва встрани, за да не падне в канавката.

— Ще остана с вас, сър — казва тя, — докато не се появи файтон. Иначе ще се пребиете.

Сега, на по-силната светлина, Уилям успява да огледа крака си в разкъсания крачол, противно лепкав от собствената му кръв — а после оглежда и жената до себе си. Лицето й е безизразно като маска; тя има всички основания да го презира, а вместо това седи тук, до него, и му помага.

— Ето… вземи това — казва той и измъква несръчно шепа монети от джоба си — шилинги, суверени, дребни монети, и ги пъхва в ръката й. Тя ги приема безмълвно и ги пъхва веднага в някакъв процеп на полата си, но не си тръгва.

Засрамен, той се опитва да стъпи на двата си крака, но веднага го пронизва остра болка, сякаш някой отмъстителен призрак е прострелял крака му от петата чак до сърцето. Той залита отново и жената отново го прихваща с ръка през кръста.

Очите му се насълзяват; светлините по Ню Оксфорд Стрийт се размазват и затрептяват в светла мъглявина. Уилям също трепери — страхува се от това, което го сполетя; на какво ли ще прилича, когато всичко свърши? Дали не е обречен да остане инвалид, да служи за посмешище, примъквайки се от едно до друго кресло, да пише цял живот с детински почерк и да заеква като идиот? Какво стана с мъжа, който беше някога? Подобна на призрак сянка се плъзва пред очите му от другата страна на улицата — забързан, погребално черен силует.

Той стисва здраво клепачи, но виденията следват едно след друго — висока жена в рокля от зелена коприна бърза под дъжда — тя няма нито чадър, нито дори шапка на главата. За миг, когато минава под един уличен фенер, пищната й коса пламва в златисто-оранжево. Уилям има чувството, че вятърът донася до ноздрите му аромата й, който не може да се сравни с нищо друго на този свят. Докато минава пред очите му, тя размърдва пръстите на ръката си, като че ли го подканва да ги поеме. Довери ми се, казва сякаш тя, и о, Господи, как му се иска да може да й се довери отново, да притисне трескавото си лице между гърдите й! Но не — ето я Софи, тя също му кима — собствената му дъщеря, мръсна до неузнаваемост, дрипаво, босо улично хлапе като онези, чиито образи прожектираха с магическия фенер. Спокойно, спокойно, това е плод на въображението му, обикновена зрителна измама. Тя скоро ще си дойде у дома, в лоното семейно.

След тях се появява ужасяващ призрак — гол женски труп, обезобразен, осеян с алени рани и морави петна. Огромна рана зее на гърдите й, така че живото, биещо сърце се вижда между заоблените й гърди; тя се движи с плъзгаща се, танцова походка по мръсния калдъръм. Макар очите му да са все още затворени, Уилям извръща лице и го скрива в мекото рамо до неговото.

— Само да не заспите, сър — предупреждава го кротко Каролайн, наглася се по-стабилно и стисва здраво ръката му, за да го разбуди. Той отново я поглежда в лицето; то вече не е толкова безизразно; по устните й играе уморена полуусмивка. Шалът й се е смъкнал; по ключиците й е избила пот от положеното усилие. Плътта й е още стегната, но по шията й вече се забелязват бръчки. Над извивката на лявата гърда се вижда краят на голям белег от изгаряне с формата на стрела. Този белег сигурно има някаква история, която тя би могла да му разкаже.

Ах, колко топло е тялото й, колко здраво го крепи ръката й, опряна в кръста му. Колко гъста и лъскава е косата й за жена на нейната възраст! Сега, когато стоят неподвижно един до друг, той осъзнава досега на тялото й, раздвижвано от дъха. Колко прекрасно диша тя! Той неволно се опитва да съгласува собствените си вдишвания с нейните. Стоят един до друг под уличния фенер, в мек, трептящ стълб от светлина; скъсените им сенки се сливат във формата на странно черно чудовище — женско отляво, мъжко отдясно.

— Н-н-наистина си много м-м-мила — казва й той, обзет от копнеж да се отпусне в нечие меко легло. — Не знам как да…

— Ето го и файтона ви, сър! — казва весело Каролайн, потупвайки го по задника, когато спасението най-сетне се задава. И преди той да е успял да усложни допълнително живота й, тя ловко се измъква от прегръдката му и хуква обратно към Чърч Лейн, далеч от него, далеч от вас.

— Сбогом! — пропява гласът й. Фигурата й вече е изчезнала, погълната от непрогледния мрак.

 

 

А сега — сбогом и на вас.

Знам, сбогуването е много внезапно, но нали винаги става така? Човек си въобразява, че всичко ще продължава вечно, а изведнъж се оказва, че е дошъл краят. Въпреки това беше много мило, че ме избрахте; надявам се да са задоволени всичките ви желания — или поне да сте се забавлявали добре. Колко дълго време бяхме заедно, колко неща преживяхме, а аз така и не научих името ви!

Но вече е време да ме оставите — трябва да си вървя.