Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (27)

Двайсет и шест

— Коледа — обявява Шугър и млъква.

Софи се е привела над тетрадката си в сивата утринна светлина, и изписва необикновената дума като заглавие в горната част на страницата. Макар да вижда тетрадката наопаки и само с ъгълчето на окото си, Шугър забелязва, че „е“-то липсва.

— Зеленика.

Перото отново започва да дращи по хартията. Този път няма грешка.

— Гирлянди.

В търсене на вдъхновение Софи поглежда към блестящите сребристи и червени ленти върху полицата на камината, после посяга с перодръжката към мастилницата и записва предположението си: „герлянди“. Шугър решава да отправи само лек упрек, съчетавайки напътствието с шега: „Горкото «е» от твоята «Коледа» се е изгубило, Софи, и е попаднало при «гирляндите», където не му е мястото…“

— Имел.

Тя съжалява за избора си още в мига, когато думата излиза от устата й. Горката Софи се смръщва, съзнавайки, че трябва да се откаже от всякаква надежда за диктовка без грешки. Освен това думата неочаквано събужда у Шугър спомена за злополуката с Агнес — лопатата се забива в бялата плът и плисва кръв.

„Имеу“ пише Софи.

— Сняг — казва Шугър, за да й бъде по-лесно този път. Софи поглежда към прозореца — така е. Гувернантката й като че ли има очи и на тила.

Шугър се усмихва доволно. Тази Коледа, която ще прекара заедно със семейство Ракъм, в известен смисъл е първа за нея, защото домът на госпожа Кастауей никога не се е отличавал с празнична атмосфера. Мисълта, че наближава ден, който със сигурност ще бъде изключителен, независимо от това какво ще донесе съдбата, е нещо ново за нея, и колкото повече се опитва да се убеди, че 25 декември ще бъде ден като всички останали, толкова по-силно се вълнува.

Отскоро в дома на семейство Ракъм се забелязва някаква промяна — нещо, което не може да се обясни само с украсата от бодлива зеленика, гирлянди и камбанки. Убеждението, че Уилям Ракъм все още я обича, й осигурява душевно равновесие, а мисълта, че тя ще посрещне бъдещето редом с него, като негова съратница и най-доверен помощник, й помага да се бори срещу отровния шепот на лошите предчувствия. Но дори не точно любовта на Уилям укрепва надеждите й; тя забелязва някаква промяна в общата атмосфера на цялото домакинство. Всички се държат по-общително и дружелюбно. Тя вече не изпитва чувството, че блуждае като призрак в две от стаите на тайнствена запустяла къща, не минава забързано покрай затворените врати от страх да не събуди заключените вътре зли духове. Сега, докато всички се готвят за Коледа, Шугър обикаля навсякъде, стиснала ръчичката на Софи, и всички приемат радушно те да участват в подготовката. Прислужниците й се усмихват, Уилям й кимва, когато се разминават, и не е необходимо някой да споменава това, което е всеизвестно — че госпожа Ракъм е на сигурно място на горния етаж и проспива дните в наркотичен унес.

— Здравей, мъничка Софи! — казва Роуз, когато детето гордо й поднася нова кошничка, пълна с току-що изработени от нея гирлянди. — Колко сръчно дете си ти!

Софи грейва цялата. Никога през живота си не е очаквала, че някой може да я похвали — и то само защото е рязала на ленти пъстроцветна хартия, а после ги е слепвала във вериги, спазвайки точно упътванията на гувернантката си. Може би все пак трудът, който човек трябва да положи, за да си намери място в живота, не е чак толкова тежък и неблагодарен, колкото твърдеше бавачката й…

— А тези къде да окачим, Лети? — пита Роуз прислужницата от горния етаж. Прислугата прави всичко по силите си, за да поддържа убеждението, че все още има остра нужда от гирлянди, въпреки че те вече висят навсякъде, включително и по перилата на стълбите, и в пушалнята (дано мъжете внимават с пурите!), че и в миялната до кухнята, (там вече са провиснали от влага, но пък Джейни е много трогната, че са се сетили и за нея); гирлянди са провесени и по пианото, че дори и в онова странно килерче, където все още мирише на мокро пране и урина, макар сега да е празно. Въпрос на време е гирляндите да нахлуят и в конюшните, и в парниците на Шиърс.

Човекът, който носи зелениката, дойде вчера с цели три огромни наръча — с два повече, отколкото бяха поръчали Ракъмови миналата година. (Добри пари падат тук, хлапе, смигна той на един малък продавач на имел, с когото се разминаха по алеята, която води към къщата). Действително, Ракъмови не пестят средства, за да пропъдят спомена за Коледата на 187-а, когато бе „отпразнувана“ — ако въобще може да се злоупотреби така с думата — под надвиснал облак. Но тази година всички — от благородните дами и господа до последната помощничка в кухнята — трябва да са убедени, че приготовленията за Коледните празници в дома на Ракъмови са ненадминати! И тъй: имел ли? Три чувала! Хранителни продукти? Килерите са натъпкани до пръсване! Гирлянди? Нека детето прави колкото си иска от тях!

Когато не лепи гирлянди, малката Софи с огромно удоволствие прави коледни картички. Шугър й купи няколко, доста скъпи, от един уличен продавач, комуто Уилям след известно колебание позволи да прекрачи прага на къщата и да изложи стоката си в преддверието, за да я разгледа прислугата. Освен обичайните изображения на семейно блаженство пред запалена камина и даване на милостиня на бедните, имаше и картички с нарисувани смешни сцени — жаби, танцуващи с хлебарки, елени, които захапват за задниците надути провинциални благородници — последната предизвика голям възторг сред прислужничките в кухнята, които изразиха дълбоко съжаление, че не могат да си я купят. Шугър купи най-скъпата изложена картичка, с подвижни и плъзгащи се части, като се надяваше, че това ще развие въображението на Софи и тя ще може сама да направи нещо подобно.

Така и стана. Ако може да се съди по възторга на Софи, тя никога не е притежавала по-прекрасна играчка от коледната картичка, изрязана във вид на къща с джорджианска фасада. Когато се изтегли една хартиена лентичка отстрани, завесите от прозорците се дръпват и вътре се вижда щастливо семейство, насядало край трапезата. Тъй като не знае думата „гений“, тя определя човека, измислил това изключително произведение, като „страшно умен“ и често подръпва страничната лентичка, за да си припомни колко безукорно функционира изобретението. Плодът на собствените й усилия да рисува, изрязва и лепи коледни картички е още далеч от съвършенството, но тя упорства и успява да произведе цял куп картонени къщички, в които миниатюрни нарисувани семейства празнуват Коледа. Всяка картичка е по-добра от предишната и тя ги раздава на всеки, който е склонен да ги приеме.

— Благодаря ти, Софи — казва готвачката. — Ще я пратя на сестра ми в Кройдън.

— Благодаря ти, Софи — казва Роуз. — Тази картичка сигурно много ще зарадва майка ми.

Дори Уилям ги приема с удоволствие, защото, въпреки че не разполага с кой знае колко роднини, има достатъчно делови партньори и служители, които ще бъдат трогнати от жеста, особено като се има предвид, че картичката е уникална.

— Още една! — възкликва той с успешно имитирана изненада, когато Шугър довежда Софи в кабинета, за да му връчи поредната картичка. — Ти като че ли също се превръщаш в индустриалист, така ли е? — и той смигва на Шугър, макар тя така и да не съумява да разбере какъв е точно смисълът на това намигане.

След кратките срещи с баща й, които неизменно се прекратяват поради неспособността на Уилям да измисли втора реплика, Софи става неспокойна, ту бърбори превъзбудено, ту започва да хленчи раздразнително; но въпреки всичко Шугър счита, че е редно тя да бъде забелязвана от човека, който я е създал.

— Татко е богат, госпожице — заявява Софи една сутрин, тъкмо преди да се заемат с досегашната история на Австралия. — Той държи парите си в банка, и те стават все повече.

Това несъмнено е нейна интерпретация на поредната мъдрост, възприета от Биатрис Клийв.

— Има много хора, които са по-богати от баща ти, мила — казва меко Шугър.

— Той ще ги надмине всички, госпожице.

Шугър си представя с въздишка как те двамата с Уилям седят под огромен чадър на Уетстоун Хил, отпиват от чашите с лимонада и гледат сънливо надолу, към полята с разцъфнала лавандула.

— Ако е наистина мъдър — казва тя, — ще се радва на това, което има, и ще се наслаждава на живота, вместо да се преуморява от работа.

Софи преглътва тази лъжица житейска философия, но явно няма да успее да я смели. Тя вече си е изяснила защо нейният татко е толкова различен от любещите бащи от приказките на Ханс Кристиан Андерсен — защото татко й е получил преки нареждания от Всевишния да завоюва света.

— А вашият татко къде е, госпожице?

„В ада, мило дете“ — така бе отговорила някога госпожа Кастауей.

— Не знам, Софи — Шугър се опитва да си припомни за баща си нещо друго, освен омразата, която майка й изпитваше към него. Но според разказа на госпожа Кастауей за мъжа, който само с един тласък на таза си я бе превърнал от почтена жена в отрепка, той не бе изчакал, за да разбере какво ще стане по-нататък. — Сигурно вече е мъртъв.

— В злополука ли загина, госпожице, или на война?

Софи е наясно, че мъжете най-често ги застрелват, или пък изгарят живи в къщите си.

— Не знам, Софи, никога не съм го виждала.

Софи накланя съчувствено глава на една страна. Случват се и такива неща, когато бащата е прекалено зает човек.

— А майка ви, госпожице?

Шугър чувства как по гръбнака й плъзват ледени тръпки.

— Тя е… у дома. В своята къща.

— Съвсем сама?

Гласът на Софи, запозната с тези въпроси от сантименталните приказки, звучи едновременно загрижено и любопитно.

— Не — казва Шугър, надявайки се детето да изгуби интерес към темата. — Често има… посетители.

Софи поглежда решително към ножицата, лепилото и пъстрите хартии, които са преместени настрани, докато приключат с историята на Австралия.

— Следващата картичка ще бъде за нея, госпожице — обещава тя.

Шугър успява да се усмихне и се обръща, преди Софи да е забелязала гневните сълзи в очите й. Тя прелиства учебника по история напред и назад, и няколко пъти пропуска главата за Австралия.

Докато прехвърля страниците, тя се пита дали не трябва да каже на Софи истината. Не за това, че майка й е съдържателка на публичен дом, разбира се, а истината за Коледа. За това, че този празник никога не е бил честван в дома на госпожа Кастауей; че Шугър беше вече седемгодишна, когато изобщо разбра, че има някакъв повод за всеобщ празник, и че по този повод уличните музиканти изпълняваха определени песни към края на месец декември, чието име тя още не знаеше. Да, тя беше на седем години, и когато най-сетне събра смелост да попита майка си какво е това Коледа, госпожа Кастауей отвърна (само този път, защото оттогава нататък темата мина в списъка на забранените): „Това е денят, на който Христос е умрял, за да изкупи греховете, но очевидно не е успял да го стори, защото ги изкупуваме и до ден-днешен“.

— Госпожице?

Шугър се стряска, сякаш събудена от сън; стиснала е с все сили учебника по история и най-горните страници вече са започнали да се прокъсват под натиска на ноктите й.

— Съжалявам, Софи — казва тя и бързо пуска книгата. — Струва ми се, че съм яла нещо, което не ми понася. Или пък… — тя е забелязала смутеното изражение на детето и я досрамява, че го е причинила. — Може би просто съм прекалено развълнувана от наближаването на Коледа. Защото, нали знаеш — тя си поема дълбоко дъх и се опитва да заговори с колкото е възможно по-възторжен глас, без да изхлипа — Коледа е най-прекрасният ден в годината!

 

 

— Скъпа ми лейди Бриджлоу — заявява Бодли, — макар всички да знаем, че само след няколко дни ще възникне огромна суматоха около недостоверната рождена дата на един юдейски селянин, този ваш великолепен прием е истинската кулминация в календара на месец декември.

Той се обръща към останалите гости. В отговор на речта му тук-там се разнася смутен кикот. Не може да се отрече, забавен е този Филип Бодли, но понякога наистина се изразява възмутително! А когато по-трезвомислещият му приятел Бдуард Ашуел отсъства и няма кой да овладее положението, Бодли наистина се превръща в обществена опасност. Но спокойствието е възстановено; лейди Бриджлоу е успяла да го насочи към Фъргъс Маклауд, който е повече от достоен за негов събеседник — да, тя действително съумява да поддържа атмосферата на своите соарета с невероятен такт!

Уилям се държи подчертано настрани от Бодли и се пита как е възможно той да прояви толкова лош вкус, че да се появи пиян на вечерята. Констанс се справя великолепно, но все пак… Уилям се обръща и забелязва, че една прислужничка вече се е заела да пръска с вода въглените в камината, за да намалеят пламъците — температурата в салона се е покачила поради присъствието на толкова много хора. Удивително е как момичето си знае работата, без да трябва някой да му подсказва! Тъкмо тези дребни неща го впечатляват най-силно у Констанс — как домакинството й функционира безукорно като добре смазана машина. Божичко, тя наистина би могла да научи неговата прислуга на едно-друго… Повечето от тях са добронамерени, няма спор, но им липсва твърдата ръка на господарката…

Този вечерен прием на лейди Бриджлоу е скромен — поканени са само дванайсет души. С повечето от тях Уилям се познава едва от този сезон — не ги е срещал никога преди. Както обикновено, Констанс е успяла да подбере интересен букет от личности. Тя се е специализирала в издирването на хора, които са малко встрани от границите на улегналите представители на доброто общество, но пък не са отхвърлени от него — „хората на бъдещето“, както предпочита да ги нарича тя.

Ето я например Джеси Шарпълтън, току-що пристигнала от Занзибар — кожата й има канелен оттенък, а главата й е пълна със сензационни разкази за варварството на езичниците. Присъстват и Едуин и Рейчъл Мъмфорд, които имат собствен развъдник за кучета. Кларънс Фери, авторът на „Неприемливо отклонение“ — пиеса в две действия, която понастоящем върви по сцените и получава добри отзиви; както и Алис и Виктория Барбо — две сестри, които са чудесно попълнение на всяка официална вечеря, защото са хубавки и изпълняват кратки, мелодични пиеси на цигулка и обой. (Както самата лейди Бриджлоу често подчертава, извънредно трудно е да се открият „музикални“ личности, които да не са досадни — тези, които предпочитат мелодични пиеси, не знаят кога да спрат; другите пък, които не свирят продължително, обикновено избират неща, които в никакъв случай не мога да бъдат определени като мелодични). Присъствието на Филип Бодли би могло да притесни Уилям, като се има предвид разрива между тях, предизвикан от Агнес, но за щастие Бодли е увлечен в разговор с Фъргъс Маклауд — съдия от Върховния съд, прочут експерт по дела за клевета, противодържавна дейност и държавна измяна, и прави всичко възможно да изтръгне от него някакви ценни сведения.

Вечерта е забавна, всички са в добро настроение, а и ароматът на ястията, които прислугата кара на колички към трапезарията, е извънредно апетитен. Въпреки това Уилям не може да се отпусне. Бе тръгнал насам, обзет от надежда, че Агнес ще оздравее (изглежда толкова очарователна, когато спи, същински ангел, а когато той я целува, трогнат от вида й, тя се раздвижва и в просъница го моли нежно за извинение… Нима това, което една жена казва в полусън, не е по-близо до истината от това, което казва, когато е будна и ядосана?) Но тук, в дома на лейди Бриджлоу, всеки път, когато стане дума за Агнес, хората започват да го гледат със съжаление. Как е възможно това? Та нали Агнес беше толкова популярна по време на сезона! Наистина, имаше един-два неприятни момента, но общото й представяне беше великолепно — нима не е така?

— Най-голямото изложение на механични играчки в света, така ли? — казва той, опитвайки се да следи описанията на Едуин Мъмфорд на кулминационните моменти през изминалия сезон. — Така и не съм чул за това.

— Беше обявено във всички вестници.

— Странно как не съм забелязал. Сигурен ли сте, че не става дума за онова представление в „Тиътър Роял“, с механичното човече, как му беше името… Психо?

— Психо беше прехвалена измама, кукла за малки деца — изсумтява презрително Мъмфорд. — Това беше по-скоро нещо като Голямото изложение, но само за автомати.

Уилям клати удивено глава — не може да повярва, че е пропуснал такова забележително събитие.

— Може би, господин Ракъм — намесва се Рейчъл Мъмфорд, — заболяването на горката ви съпруга е ангажирало вниманието ви по онова време!

Икономът съобщава, че масата е сложена. Умислен, Уилям заема мястото си и избира супа с ревен и шунка, макар че има бульон, какъвто поначало предпочита. Но той е прекалено зает с други мисли, за да отделя време за такива решения. Вечерята започва, масата е отрупана с чинии, пълни със супа, но Уилям предъвква нещо далеч по-съществено — мисълта, че хората от неговата среда далеч не го винят за тежкото състояние на жена му, напротив, те може би очакват от него да вдигне ръка и да каже „Стига!“.

Той оглежда дискретно гостите около себе си, които гребат от супата — всички те се чувстват съвсем на място, образец на цивилизовани, приятелски настроени хора. Той също би могъл да се чувства спокоен, може да заеме своето място в този образцов кръг — ако не виждаше постоянно пред себе си призрака на Агнес, която на една подобна вечеря преди две години бе обвинила домакинята, че сервира живо пиле.

Потънал в размисъл, Уилям яде това, което поставят пред него, и си припомня ранните години на своя брак. Припомня си техния сватбен ден, дори как съставяха брачния договор заедно с лорд Ънуин. Образът на лорд Ънуин е особено жив в съзнанието му — но в това няма нищо странно, защото лорд и лейди Ънуин от плът и кръв седят малко по-нататък на отсрещната страна на масата.

— О, да! — съгласява се със смях лорд Ънуин, когато лейди Бриджлоу споменава колко много са се разраснали земите му. — Опитвам се да задържа нещата в разумни граници, но съседите непрекъснато ми продават нови и нови земи, така че проклетото имение расте неудържимо — също като шкембето ми!

Наистина, лорд Ънуин е станал много дебел. Има вече вид на подпухнал старец, някогашните вълчи черти на лицето му са скрити под слой тлъстина, натрупан от редовно угаждане с континентални специалитети, бузите му са зачервени от пиене и силно слънце.

— Какво е това? Говеждо филе? Как можеш да ми причиняваш това, Констанс? Ще трябва да ме изнесат оттук на носилка!

Въпреки това лордът поглъща пържолата без видимо затруднение, както и сладоледа a l’Imperiale, порция печено заешко (обаче отказва предложената гарнитура от зеленчуци, сочейки натъжено огромното си шкембе), втора порция печено заешко (всъщност защо не, струва ми се, че свършва!), една потрепваща купчина желирано месо, специалитет от кайма с подправки, пълна купа круши със сметана и накрая, за ужас на жена си, цяла шепа захаросани плодове и ядки от една фруктиера на масата до вратата.

Едва тогава оставя дамите сами и се упътва с тежки стъпки към пушалнята, където вече е оставен поднос с кристална гарафа, пълна с порто, и шест чаши.

— А, Ракъм! — възкликва той. (Преди вечеря семейство Мъмфорд така се бяха вкопчили в него, че той успя само да поздрави зет си; сега се открива възможност да поговорят). — Когато казах, че не съм те виждал от години, излъгах — където и да отида, виждам лицето ти. Дори във венецианските аптеки се натъквам на физиономията ти, отпечатана върху етикетите на разни шишенца и бурканчета!

Уилям кимва бавно, без да е в състояние да прецени дали лордът го поздравява или му се присмива. (Така или иначе, онзи тип Банини от Милано като че ли наистина ще излезе кадърен дистрибутор…)

— Странно усещане е наистина — продължава лорд Ънуин, — стоиш си в някакъв магазин, в чужда страна, вземаш къс сапун и отбелязваш, „Виж ти, Уилям Ракъм си е пуснал брада!“. Странно е, нали, Уилям?

— Такива са чудесата на новото време, сър; мога да се излагам като глупак във Венеция и в Париж, като върша същевременно същото и тук.

— Ха, ха! — смее се гръмогласно лорд Ънуин. — Бива си те!

Той навежда пурата си към пламъка на кибритената клечка, поднесена от зет му и се обвива в гъст дим. Та той не е по-висок от пет фута и единайсет инча, казва си Уилям — най-много шест фута. Страховитият аристократ, от когото поиска навремето ръката на дъщеря му Агнес, му се бе сторил поне шест фута и половина висок.

— Разбира се, в провинцията — разнася се ироничният глас на Кларънс Фери от другия край на стаята, — няма никаква надежда, че ще могат дори да произнасят правилно репликите, камо ли пък да ги разберат.

— Но все пак харесват пиесата, нали? — отбелязва с отпаднал тон Едуин Мъмфорд и хвърля на Уилям поглед, с който го вика на помощ.

— О, да, посвоему я харесват.

 

 

Много по-късно същата вечер, когато повечето гости са потеглили, клатушкайки се, към дома, а в пушалнята въздухът е станал непрозрачен от дим и се носи натрапчива миризма на алкохол, лорд Ънуин прекратява разказите си за своите приключения на континента и, както често се случва с пийналите, внезапно става съвсем сериозен.

— Виж какво, Бил — казва той и се привежда напред, скърцайки със стола си. — Научих какво става с Агнес, и не съм изненадан, казвам ти. Винаги е имала бръмбари в главата, още като дете. Мога да преброя разумните й изказвания на пръстите на едната си ръка. Разбираш ли?

— Струва ми се, да — казва Уилям. В главата му се върти образът на Агнес — такава, каквато я видя само преди няколко часа, с разпиляна по възглавницата пухкава коса, с подути от наркотичния сън устни. Клепачите й трепкат, тя движи крака под завивките и мърмори: „Горещо… много горещо…“

— Знаеш ли — казва с поверителен тон старецът, — когато ти поиска ръката й, си казах, че току-виж си получил доста по-малко от това, което очакваш… редно беше да те предупредя, по мъжки, нали разбираш, но… е, сигурно съм си мислел, че като роди, ще се пооправи. Но не стана така, нали?

— Не — съгласява се мрачно Уилям. Ако съществува нещо, което няма и най-малко положително въздействие върху жена му, то е раждането на Софи.

— Слушай какво, Бил — съветва го лорд Ънуин, присвил очи. — Не я оставяй да ти създава повече проблеми. Това може и да те учуди, но за нейните номера се говори и отвъд Ламанша. Да! Чух да разправят за истеричните й припадъци чак в Тунис, представяш ли си? В Тунис! А що се отнася до остроумните й идеи за вашите приеми, те може да изглеждат много оригинални тук, но за една трезвомислеща французойка не са кой знае колко впечатляващи, казвам ти. Ами онази катастрофа с „кръв във виното“ — всички говорят за това! Историята кажи–речи се е превърнала в легенда!

Уилям се сгърчва и дръпва толкова силно от пурата, че започва да кашля. Колко жестоко и немилостиво се разпространява лошата слава! Случаят, за който намеква лорд Ънуин, е толкова отдавнашен… това беше сезонът на 1873-а или дори 1872-а година! Колко нечестно е устроен светът! Човек може да похарчи цяло състояние, за да рекламира парфюмите си в Швеция, след месец положението си остава същото — като че ли нито един швед не е чувал за него, докато историята за случайното избухване на една нещастна жена на едно събиране в затворен кръг през 1872 година обикаля света, през морета и държавни граници, и се повтаря от всички в продължение на години!

— Повярвай ми, Бил — продължава лорд Ънуин, — нямам никакво намерение да ти казвам как да постъпиш със собствената си жена. Това си е твоя работа. Но искам да ти разкажа още нещо… — той допива остатъка от портвайна и се привежда още по-близо към Уилям.

— Имам една скромна къща в Париж — подема той, — но съседите ми там са ужасно любопитни. Чули, че съм баща на Агнес, но нямаха представа, че не съм й роден баща. Така че, когато разбраха, че имам още две деца от Прюнела, един път, когато останахме насаме, ме попитаха дали децата са „наред“. „Какво искате да кажете с това «наред»“, питам ги аз, „разбира се, че са наред“. А те продължават: „Значи, при тях не се забелязват признаци?“ „Признаци за какво?“, питам аз. — Гласът на лорд Ънуин се извисява раздразнително, докато си припомня неприятната случка. — Те си мислят, че аз създавам луди деца, Бил! Кажи ми, честно ли е някой да се съмнява, че аз или моите деца имаме… лоша кръв, само защото слабоумната дъщеря на Джон Пигот още се движи свободно в обществото? Неее… — той се обляга назад, напуканите капиляри по носа му са станали морави. — Ако не се оправя, прати я в лудница, Бил. Така ще е по-добре за всички ни.

Часовникът бие. Девет и половина е. В пушалнята няма никой, освен лорд Ънуин и зет му. Икономът на лейди Бриджлоу влиза с мека стъпка, навежда се над рамото на лорда и казва:

— Извинете, сър, но милейди ме помоли да ви предам, че съпругата ви е заспала.

Лорд Ънуин смигва многозначително на Уилям и поставя обсипаните си със старчески петна ръце отстрани на стола, за да си помогне при ставането.

— Жени, какво да правиш! — изсумтява той.

 

 

Този разговор обезпокои дълбоко Уилям и стана причина за дълбок размисъл впоследствие. Но в крайна сметка това, което го тласна по-близо до окончателното решение за съдбата на Агнес не бяха нито съветите на приятелите му, нито настояванията на доктор Кърлоу, нито дори подстрекателството на лорд Ънуин. Не, повлия му нещо напълно неочаквано, нещо, което не би трябвало да може да въздейства и на косъм върху решението му — умението на един от собствените му работници да дялка по дървесна кора.

На двайсет и втори декември Уилям посещава фермата си в Мичъм, за да надзирава лично монтажа на нова преса за лавандула, която от идущото лято ще елиминира нуждата от човешки труд в един определен стадий от преработката. Той от край време ненавижда практиката да наема момчета, които тъпчат боси лавандулата, за да я подготвят за дестилация; като изключим хигиенните съображения, той е убеден, че момчетата вземат скъпо, а пък и не си вършат работата така добре, както счита баща му, защото непрекъснато изскачат, накуцвайки от мястото, където работят, и се оплакват, че ги хапят пчели. Уилям е сигурен, че машината ще се окаже по-ефикасна в бъдеще и оглежда гордо новата преса, макар все още да няма лавандула, с която да могат да я изпитат.

— Чудесно, чудесно — хвали той надзирателя, докато наднича в желязната кухина, чието предназначение си остава тайна за него.

— Това е най-добрата машина, сър — уверява го надзирателят, — най-добрата.

Мичъм, а всъщност и цялото графство Съри е покрито от дебела снежна пелена и Уилям решава да се възползва от възможността да се поразходи съвсем сам из своите поля, да се наслади на безукорната белота, под която спи новата реколта. Струва му се невероятно, че е имало време, когато е възлагал надежди за бъдещето на ексцентрични стихотворения и неподлежащи на публикуване есета — вместо на тази безкрайна, придаваща увереност земя, тази несломима, плодородна, сигурна основа, върху която стъпват краката му. Той крачи към една редица дървета, която е предназначена да пази лавандулата от брулещия вятър. Галошите му затъват дълбоко в снега. Когато най-сетне стига до дърветата, се е изпотил здравата под палтото от тюленова кожа, потни са и ръцете му в подплатените с кожа ръкавици. Той се обляга на най-близкото дърво, дъхът му излиза на облачета в мразовития въздух.

Едва след като е постоял така минута-две, за да си поеме дъх, той хвърля поглед към широкия дънер, на който се е облегнал, и надписа, грубо изрязан в посипаната със сняг кора:

ПОМОШТ НЕ МОГА

ДА СЛЯЗЪ ОТ

ДЪРВОТО

АГНЕС П.

Той чете и препрочита надписа, изгубил ума и дума. Няма никакво намерение да търси безделника, който е губил ценно работно време, за да си направи тази груба шега. Единственото, което се върти сега в главата му, е че лудостта на жена му се е превърнала в дежурна тема за разговор и в най-низшите кръгове на обществото. Дори селяните говорят за това. Кискат се зад гърба му, като че ли е рогоносец!

Лек ветрец раздвижва последните сухи листа по клоните на дървото и Уилям, съзнавайки, че се държи като глупак, поглежда нагоре, за да се убеди, че няма да види сред клоните Агнес.

 

 

В дома на семейство Ракъм има смущаващо изобилие от ангели — толкова много, че не може да им се намери място върху коледното дърво. Шугър, Роуз и Софи кръстосват къщата и търсят места, които все още не са оплетени отгоре до долу в гирлянди. Тъй като не желаят да се признаят за победени, те са прикрепили миниатюрните духчета с крехки крилца на най-невероятни места — по рамките на прозорците, по часовниците, върху новата закачалка, по рамките на картините, на рогата на препарираната еленска глава, върху капака на пианото, и дори по дантелените покривчици върху облегалките на по-рядко използваните кресла.

Довечера е Бъдни вечер, затова тази сутрин е посветена на последни подготовки. Навън снегът се върти на малки вихрушки и се сипе по прозорците в зловещо безмълвна виелица. Пощата току–що е пристигнала и през запотения и покрит със скреж прозорец на приемната все още може да се види превитата фигура на пощальона, която потъва в сивия мрак.

В къщата са запалени всички камини. Пламъците се издигат високо, дървата пукат и хвърлят искри. Наложи се да преместят коледната елха в срещуположния ъгъл на приемната, от страх, че някоя искра може да я подпали. Шугър, Роуз и Софи пълзят на четири крака около кръстовидната дървена поставка, увили благовъзпитано поли около глезените си, и поставят отново изпопадалите украшения. Роуз си пее тихичко:

Рождество е близо,

Трапезата чака,

Дай едната риза

Отвън на бедняка…

Почти няма зелено бодливо клонче, което да не е натегнало от пъстри гирлянди, сребристи топки и дървени фигурки, но последният удар все още предстои. Роуз е голяма любителка на дамски списания и е получила вдъхновение от един „съвет“ за украса на коледното дърво. Предполага се, че тази най-съвършена илюзия допринася много за атмосферата на големия празник. Следвайки елементарните упътвания, тя е напълнила празни пулверизаторни шишенца от парфюм „Ракъм“ със смес от мед и вода, описана като „безвредно и ефикасно лепило, което задържа напръсканото брашно, създавайки илюзия за сняг“. Въоръжени с шишета, Роуз, Шугър и Софи се заемат да пръскат клоните на дървото с лепкавата течност.

— Ох, Божичко — смее се притеснено Роуз, — като че ли трябваше да направим това, преди да сложим украшенията!

— Ще трябва да ръсим брашното много внимателно — съгласява се Шугър, — защото може да направим страхотна мръсотия.

Колко прекрасно е, че непрекъснато казват „ние“ — Шугър би разцелувала Роуз, задето започна първа да говори така!

— Догодина ще го имам предвид — казва Роуз, която току–що е забелязала как госпожица Ракъм пръска сместа от вода и мед направо върху килима и се пита дали има право да забрани на детето да ръси брашно. Колкото и да е поласкана от снизхождението на госпожица Шугър, която не се гнуси да работи редом с една обикновена прислужница, Роуз не забравя, че винаги съществува риск да прекали и да развали отношенията си с нея.

— А сега, Софи — казва Шугър, — се отдръпни, гледай отстрани и ни казвай къде да ръсим.

Двете жени сипват на смени брашно в шепите си и после започват да го ръсят колкото е възможно по-равномерно върху лепкавите клони. Шугър е зашеметена от своя триумф; тя вече е пълноправен член на това домакинство, почти член на семейството, и може да си позволи да разменя съучастнически усмивки с Роуз, докато се занимават с тази глупост. Нито едно от нещата, които е вършила някога заедно с друга жена, не е извиквало такова усещане за близост, а какво ли не е правила Шугър в досегашния си живот! Роуз й има доверие и тя също се доверява на Роуз; само с размяна на погледи те вече са се договорили да довършат по някакъв начин започнатата пакост; сипват брашно в шепите си и се надяват, че това ще остане тяхна малка тайна.

— Трябва да сме се побъркали — отбелязва смутено Роуз. Ситното брашно се вдига на облаци във въздуха и ги кара да кихат.

Шугър протяга свитите си шепи — всяка пукнатина по дланите й е ясно очертана с брашно. Но коментарите са излишни — всяка жена има своите малки несъвършенства; ето например Роуз — едва сега, когато я вижда толкова отблизо Шугър, забелязва лекото й кривогледство. Това решава нещата — двете жени са равни.

Милостиня дай му,

Недей да го пъдиш,

Ако нямаш нищо —

Бог със теб да бъде!

Още няколко шепи и работата е свършена. Мръсотията от нападалото брашно е ужасяваща, но тази част от него, която е полепнала по клоните, наподобява сняг точно както обещава списанието, а килимът може да бъде почистен за кратко време. Но това, както заявява категорично Роуз, не е работа за една гувернантка.

Докато мете, Роуз припява „Дванайсетте коледни дни“, като се ограничава само с куплета за първия ден. Гласът й е груб и неуверен, ако го сравним с гласа на Агнес, но песента й наистина придава жизнерадост на обстановката, а явно никой друг няма да запее. Софи и Шугър се споглеждат плахо, подканвайки се една друга да се присъединят към Роуз:

На първия ден от празника Божи

любимият дар ми поднесе —

яребица тлъста кацна ми на пръста,

за да ме радва със песен.

На втория ден от празника Божи

любимият дар ми поднесе —

две гугутки сиви с гласове звънливи,

яребица тлъста.

На третия ден от празника Божи

любимият дар ми поднесе —

три пъстри кокошки,

две гугутки сиви,

яребица тлъста.

На четвъртия ден от празника Божи

любимият дар ми поднесе —

пет златни жълтици,

четири пойни птици,

три пъстри кокошки,

две гугутки сиви,

яребица тлъста…

Точно тогава Уилям връхлита без предупреждение, стиснал някакъв лист хартия и явно угрижен. Той спира като закован — като че ли е имал предвид да влезе в друга стая, но е завил в погрешна посока по коридора. Коледното дърво, което междувременно се е превърнало в скулптура в стил „рококо“ от играчки, брашно и всякакви дрънкулки, явно не привлича вниманието му, а ако е забелязал, че ръцете на двете жени са потънали в брашно до лактите, това не личи по нищо.

— А… прекрасно — казва той, обръща се и излиза незабавно. Ако текстът на писмото, което все още държи в отпуснатата си ръка, беше написан от доктор Кърлоу с десет пъти по-големи букви, може би щеше да се чете и от другия край на дневната, но дори в такъв случай Шугър надали би разбрала смисъла на краткото послание, което гласи:

Уредих всичко според уговорката, за 28 декември. Вярвайте ми, няма да съжалявате.

Роуз си отдъхва облекчено. Господарят можеше да се разгневи, но й се размина. Тя се навежда да вземе метлата и лопатата, и продължава да пее.

След като брашното е почистено, Шугър, Роуз и Софи започват да подреждат опакованите в пъстра хартия подаръци под дървото. Толкова много пакети и кутии, вързани с червени панделки или сребристи шнурове — какво, о, какво ли се крие в тях?! Единственият пакет, чието съдържание е известно на Шугър, съдържа подаръка, който Софи е подготвила за баща си — останалото е обвито в тайнственост. Докато трите подреждат красиво пакетите, малките върху големите, по-меките пакетчета върху твърдите картонени кутии, Шугър се преструва, че надписите върху малките картички изобщо не я интересуват. Малкото, което е успяла да прочете, изобщо не може да задоволи любопитството й (Хариет? Коя, по дяволите, е Хариет?), а не би могла да започне да се рови в присъствието на Роуз и Софи, нали?

„Господи, моля те“, мисли Шугър, „нека има нещо и за мен“.

 

 

На горния етаж Уилям отваря вратата на спалнята на жена си колкото е възможно по-тихо, и се вмъква безшумно вътре. Въпреки че успя да убеди Клара да излезе за няколко часа, той превърта отвътре ключа, да не би лисичият й инстинкт да я подтикне да се прибере по-рано.

В стаята на Агнес нищо не говори за предстоящия коледен празник. Всъщност нищо не говори за каквото и да било, тъй като всички свидетелства за обичайните занимания на Агнес — всъщност всичко, което може да попречи на Клара при изпълнението на задълженията й — са изнесени и складирани някъде, така че наоколо е пусто и чисто. По стените нямаше нищо и преди, тъй като Агнес никога не е имала изразено отношение към живописта. Последната гравюра, която висеше на стената в спалнята й, беше изхвърлена, след като в едно дамско списание гравюрите с изображения на коне бяха заклеймени като вулгарни. Преди това имаше друга картина, която бе изхвърлена, след като Агнес се оплака, че от нея се стича ектоплазма.

Сега Агнес спи дълбоко и не съзнава нищо — нито изключително силната снежна буря отвън, нито появата на съпруга й. Уилям взема тихичко един стол, слага го до леглото, близо до главата й, и сяда. Въздухът е тежък, просмукан от миризми — на приспивателно, на говежди бульон, варени яйца и сапун — „Крем карамфил“ на „Ракъм“, ако не се лъже. Много сапунена вода се разлива напоследък в стаята; за да не се случи някаква неприятност — като например падане във ваната и удавяне — Клара предпочита да мие господарката си направо в леглото, като след това просто подменя мокрите чаршафи със сухи. Уилям знае това, защото самата Клара му го каза, а когато й предложи да назначи втора камериерка, тя отхвърли предложението му, изсумтявайки презрително с израз на засегнат стоицизъм.

Доколкото Уилям знае, раните по краката на Агнес зарастват бавно. Според доктор Кърлоу, левият дори няма да се възстанови напълно и не е изключено занапред Агнес да накуцва. Но може и да се движи грациозно като преди. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не се възстанови достатъчно, за да стане от леглото.

— Скоро — шепне той, наведен към главата на спящата, — ще отидеш на едно място, където ще ти помогнат да оздравееш. Ние тук вече не знаем какво да правим с теб, разбираш ли, Агнес? Добре ни подреди ти, дума да не става.

Един кичур лененоруса коса е паднал върху лицето й и я кара да бръчка нос. Той го отмята назад с върха на пръстите си.

— … лагодаря — промърморва Агнес от дълбините на наркотичния унес.

Устните й са загубили естествения си розов цвят; станали са бледи и напукани като устните на Шугър, но са лъскави от лечебния балсам. Дъхът й мирише тежко, което го притеснява най-силно — дъхът на Агнес е бил винаги така сладък! Възможно ли е да има нещо вярно в това, което казва лекарят — че жени, достигали далеч по-тежко състояние от Агнес, са излизали от санаториума „Лабоуб“ с напълно възстановено здраве?

— Ти искаш да бъдеш добра, нали? — шепне той в ухото на Агнес и приглажда косата към крехкия й череп. — Знам, че е така.

— О… тец… Сканлън… — шепне тя в отговор.

Той повдига чаршафа от раменете й и го смъква към краката. Необходимостта Агнес да бъде принудена… тоест убедена да се храни по-добре е очевидна; ръцете и краката й са ужасно слаби. Такава жестока дилема — когато тя се чувства добре, се обрича доброволка на гладна смърт, а когато изпадне в състояние на безпомощност, предизвиква несъзнателно същия ефект! Колкото и да го тревожи въпросът как непознатите лекари и медицински сестри ще се отнасят с Агнес, той трябва да признае, че Клара не постига нищо с опитите си да й дава овесена каша с лъжичка.

Краката на Агнес са здраво превързани, приличат на меки памучни копита. Ръцете й също са овързани до китките, за да не сваля бинтовете насън.

— Да-а-а… — шепне тя и се протяга, усетила достъпа на по-хладен въздух.

Уилям внимателно плъзва пръсти по очертанията на таза й, които сега са остри като при Шугър. Но това не й отива — Агнес трябва да е по-закръглена тук. Това, което е ефектно при една висока жена, може да изглежда зле на една миниатюрна фигурка.

— Не съм искал да ти причиня болка през онази първа нощ — уверява я той и продължава да я гали нежно. — Аз… не можех да се удържам от желание. От любов.

Тя подсмърква нежно, и когато той ляга в леглото до нея, издава едно нежно, мелодично:

— Ооо…

— Надявах се — продължава Уилям, а гласът му трепери от вълнение, — че когато… че ако продължавам, и на теб ще започне да ти харесва.

— Ммм… да ме повдигнете… силни мъже…

Уилям я притиска здраво към себе си, гали болезнено слабите й ръце и меките й гърди.

— Но сега ти харесва, нали? — пита я той сериозно.

— Внимавай… да не падна…

— Не се страхувай, скъпа моя — шепне той в ухото й. — Сега ще те… прегърна. Ти нямаш нищо против, нали? Кажи ми, ако ти причинявам болка. Не бих ти причинил болка за нищо на света.

Звукът, който тя издава, когато той прониква в нея, е странен, мек, нещо средно между ахване и гукане в израз на съгласие. Той опира брадатата си буза в шията й.

— Паяци… — казва Агнес и потръпва.

Той се движи бавно, по-бавно, отколкото го е правил с която и да било друга жена през живота си. Снегът навън се превръща в суграшица, трополи по прозорците, хвърля сенки по стените, от които те добиват вид на мраморни. Когато достига момента на екстаз, той възпира желанието си да се движи на тласъци, стои напълно неподвижен, докато спермата се излива от него в непрекъснат поток.

— … бро… броят всичките ми кости… — мънка Агнес, а Уилям си позволява един-единствен стон на наслада.

Минута по-късно той вече стои до леглото и бърше Агнес с носната си кърпа.

— Клара? — проплаква тя капризно, и започва да търси с едната си превързана ръка завивките. — Студено…

(Уилям е отворил за кратко прозореца, защото съществува опасност обонянието на прислужницата да е също тъй остро като носа й).

— Още малко, скъпа — казва той и продължава да я бърше. Внезапно, за негов ужас, тя започва да облекчава пикочния си мехур в тънка, жълтеникава струйка, която се стича по белия чаршаф.

— Мръсно… мръсно… — хленчи Агнес. Далечният й, сънлив глас е изпълнен със страх и отвращение.

— Спокойно, спокойно, Агнес — успокоява я той и придърпва обратно завивките върху нея. — Клара ще се върне скоро и ще ти помогне.

Но Агнес се гърчи под завивките, стене и мята глава върху възглавницата.

— Как ще се прибера у дома? — проплаква тя, а после невиждащите й, безумни очи се отварят и тя облизва намазаните си с балсам устни. — Помощ!

Обзет от мъчителна скръб и съжаление, Уилям й обръща гръб, затваря прозореца и излиза бързешком от стаята.

 

 

— Следващия път, когато се събудя — размишлява Софи същата вечер, докато Шугър я приготвя за сън, — вече ще е Коледа.

Шугър чуква шеговито с показалец детето по носа.

— Ако не си легнеш скоро — казва тя с привидна строгост, — Коледа ще дойде в полунощ, а ти така и няма да разбереш.

О, каква радост й доставя съзнанието, че е спечелила доверието на Софи дотолкова, че може да вдигне шеговито ръка пред лицето й, без тя да трепне уплашено. Тя издърпва одеялата догоре; брадичката на Софи е още леко влажна, а ръцете на Шугър са още топли и розови от водата.

— Нали знаеш какво става с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа? — продължава закачливо Шугър.

— Какво? — Софи е обзета от безпокойство, че може и да не успее да заспи въпреки старанието си.

Шугър не е очаквала това; въпросът беше чисто реторичен. Тя се рови във въображението си, и след миг отваря уста, обзета от желанието да каже следното: „В стаята ти ще връхлети ужасно чудовище, ще те хване за краката и ще те разкъса на парчета като пиле“.

— В ста… — започва тя с глас, изпълнен със злорадство, преди да успее да прехапе устни. Стомахът й се свива, лицето й става кървавочервено. Деветнайсет години са й били необходими да приеме пред себе си, че е дъщеря на госпожа Кастауей — че мозъкът в черепа й и сърцето в гърдите й са копия на същите органи, които пулсират като набрали циреи в тялото на майка й.

— Н-нищо не се случва — мънка тя, докато гали рамото на Софи с трепереща ръка. — Съвсем нищо. Освен това съм сигурна, че ще заспиш веднага, малка моя, стига само да затвориш очи.

Тя духва свещта, изгаряща от срам при мисълта за това, което едва не стори, и тръгва към собствената си стая.

 

 

По това, което пише в дневника си Агнес Ънуин в деня на собствената си сватба, изглежда, че седемнайсетгодишното момиче се намира в състояние на трескава възбуда. Доколкото Шугър може да прецени, страховете и съмненията й как ще се отдаде като съпруга на Уилям Ракъм са изчезнали — или изтласкани на заден план. Единствено мисълта за церемонията я изпълва със страх, но този страх е примесен с детински възторг:

„О, скъпо дневниче, защо става така — въпреки че в историята на света е имало милиони сватби и те дават милиони възможности да знаем как всичко да протече гладко, собствената ми сватба заплашва да се превърне в истинска лудница? Остават само четири часа до Голямото събитие, стоя полуоблечена в сватбената си рокля, а прическата ми дори не е започната! Къде е това момиче? Какво би могла да върши и какво може да бъде по-важно от прическата ми тъкмо в този ден! Освен това е поставила портокаловите цветчета на воала ми прекалено рано и те ще увехнат! Трябва да намери свежи, иначе ще се ядосам!!

Но сега вече трябва да спирам, за да не би в бързината и желанието си да опиша всяко тъй скъпо за мен събитие да си счупя нокът или да полея роклята с мастило. Представи си само, скъпо дневниче — да застана пред олтара с петно от мастило на роклята!

До утре тогава — или (ако успея да отделя мъничко време) дори до довечера!

Когато вече няма да бъда

Агнес Ънуин,

А вечно твоята

Агнес Ракъм!!!“

Шугър обръща страницата, но от другата страна няма абсолютно нищо. Прелиства още една страница — пак нищо. Тя продължава да прелиства забързано, и тъкмо когато стига до извода, че Агнес Ракъм е решила да започне описанието на брачния си живот в нов дневник, попада на няколко нови записки — без дата, зацапани, написани с ужасяващо ситен почерк.

„Загадка: ям по-малко, отколкото преди да вляза в тази ужасна къща, а пълнея.

Обяснение: хранят ме насила, докато спя.“

На следващата страница:

„Сега вече съм убедена, че това е истината. Демонът сяда на гърдите ми и налива овесена каша в устата ми. Извръщам глава, но лъжицата следва устните ми. Ведрото, пълно с каиш, е голямо като онези, в които донасят лед. Отваряй уста, казва той, иначе няма да мръдна оттук цяла нощ.“

Следват още празни страници, и накрая това:

„Старците вдигат носилката, на която лежа и ме понасят по озарените от слънце улици към Скритата Пътека. Чувам как влакът, с който пристигнах, потегля под звука на локомотивната свирка по обратния път. Една от монахините, тази, които ме е взела под свое покровителство, ме чака при портала, сключила ръце под брадичката си. «О, Агнес, казва тя, Пак ли си тук? Какво да правим с теб?». Но после се усмихва.

Внасят ме в манастира, в една топла килия в самото му сърце, озарена от многоцветна светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците. Вдигат ме от носилката и ме полагат върху високо легло — нещо като пиедестал, върху който е сложен дюшек. Ужасните болки в издутия ми корем, замайването и прилошаването, от които страдам всеки ден, ме връхлитат отново — като че ли загнездилият се в мен демон се бои от лечителските умения на светата сестра и се опитва да се вкопчи по-здраво в тялото ми.

Светата сестра се навежда над мен; тя също е обляна в многоцветната светлина — лицето й е жълто като лютиче, гърдите й са червени, а ръцете — сини. Тя поставя полека ръце върху корема ми и демонът вътре започва да се гърчи. Чувствам как той блъска и се мята от ужас и гняв, но Сестрата знае как да разтвори корема ми, без да ми причини болка, та да може демонът да изскочи навън. Виждам ужасната твар само за миг — гола и черна, сякаш направена от кръв и слуз, но веднага щом бива изваден на дневна светлина, демонът се изпарява от ръцете на Светата сестра.

Облягам се изтущена назад, и виждам как коремът ми се свива.

— Ето — казва Светата сестра усмихнато, — всичко свърши.“

Шугър продължава да прелиства тетрадката до края с надеждата, че ще попадне на още нещо, но тя е празна. Но… нали трябва да има нещо! Не е възможно! Любопитството й е възбудено, разказът на Агнес я е увлякъл както никога преди, освен това е стигнала до периода, който я вълнува най-силно — ранните години от брака на Агнес и Уилям. Задъхана от вълнение, тя измъква от купа, подпрян на бедрото й, следващата поред тетрадка. Преглеждала я е и преди. В нея няма нищо интересно. Взема следващата.

Тя започва така:

„Размисли на една дама по време на сезона“, от Агнес Ракъм.

„Кажете, уважаеми дами — възможно ли е да има нещо по-противно от игли за шапки, които са прекалено тъпи, за да пробият плата на една съвсем обикновена шапка? Разбира се, като казвам «обикновена» това не означава, че шапките ми не са «необикновени» в смисъл, че…“

Шугър престава да чете и оставя настрани дневника, объркана и разочарована. Дали да продължи? Не, не би могла да понесе повече такива писания — особено в нощта срещу Коледа. А и вече е доста късно: дванайсет без четвърт. Внезапно я обзема онази особена умора, която връхлита сякаш по часовник, и тя едва успява да събере сили, за да напъха дневниците обратно под леглото; единствено представата как Роуз ще я намери да хърка, затрупана с тетрадките, успява да я накара да стане. След като е укрила тайната си, Шугър сяда за последен път на гърнето, пъхва се под завивките и духва свещта.

Тя лежи в пълен мрак и се ослушва, обърнала лице към прозореца, макар да не може да го види. Дали още вали? Това би обяснило защо от улицата не се чува почти никакъв шум. А може би тук никой не празнува по улиците? На Силвър Стрийт по Коледа винаги наставаше страшна шумотевица, улични музиканти се надсвирваха, обзети от празнична щедрост към минувачите — същинска какофония от акордеони, латерни, цигулки, гайди, барабани, и всичко това, преплетено с неразбираем неспирен брътвеж и смехове, достигаше и до най-горните етажи на най-високите къщи. Никой не би могъл да спи на такъв шум — но и без това никой в дома на госпожа Кастауей не се опитваше да спи; там свиреха на флейти и органи от по-различно естество.

Тук, в Нотинг Хил, звуците са по-приглушени и загадъчни. Човешки гласове ли долитат дотук, или пръхтенето на конете в конюшнята? Далечна коледна песен ли се носи из Чепстоу, или това е скърцането на градинската порта? Вятърът проплаква под стрехите, свири в комините като на флейта; подпокривните греди скърцат. А може би някъде в къщата скърца легло? Може би Шугър чува как проплаква Агнес, докато се мята в отровния шемет на своя сън?

„Трябва да й помогнеш. Иди да й помогнеш. Защо не й помогнеш?“ обажда се заядливо съвестта на Шугър, или както там се нарича този непокорен дух, чиято единствена цел е да я тормози, когато тя копнее за сън. „Държат я под упойка, защото тя казва неща, които не искат да чуват. Защо ги оставяш да постъпват така с нея? Ти й обеща да й помогнеш!“

Това е удар под кръста — това напомняне на обещанието, дадено по време на единствената им среща близо до Боу Стрийт, когато Агнес припадна в калта, а нейният ангел-пазител й се притече на помощ.

„Това, което казах тогава… беше обещание да й помогна да се прибере, нищо повече“, възразява Шугър.

„А не каза ли: Ще бдя над теб, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо?“

„Исках да кажа, че ще вървя след нея до края на улицата“.

„Ооо, как се измъкваш, каква хитра, страхлива уличница си ти!“

Вятърът се усилва, вие и ръмжи из цялата къща. Нещо подобно на бял облак прелита в мрака пред прозореца на Шугър. Агнес в бяла нощница? Не, това беше просто сняг, свлякъл се от стрехата на къщата.

„Защо трябва да ме е грижа какво ще стане с Агнес?“, цупи се Шугър и скрива лице във възглавницата. „Тя е глезена, ограничена, майка й не е била стока, и освен това… би наплюла всяка проститутка на улицата, ако плюенето беше на мода“.

Заядливият събеседник дори не счита за нужно да отговори; той знае, че Шугър си спомня как трепереха раменете на Агнес под ръцете й, когато прошепна на нещастната жена в онази тъмна уличка: „Нека това си остане наша тайна“.

„Намирам се под покрива на Уилям. Мога да се забъркам в страшна каша“.

Неспокойният дух млъква за миг пред този аргумент — или поне така се надява Шугър. Обаче веднага започва отново: „Ами Кристофър?“

Шугър свива ръце в юмруци под завивките и забива чело още по-надълбоко във възглавницата.

„Кристофър може да се погрижи сам за себе си. Какво очакваш, да спасявам всички на този проклет свят?“.

„О, горкичката“, чува тя присмехулния отговор. „Горката страхлива уличница. Нещастната курва, курва, кууууу…“.

Отвън, из брулените от вятъра улици на Нотинг Хил, някой надува рог, друг отговаря с възторжени възгласи, но Шугър не чува това; така и няма да разбере какво се случва с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа.