Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (24)

Двайсет и три

Леглото на Шугър е отговаряло точно на размерите на предшественичката й, но за нея е късо. По време на дългата първа нощ, прекарана под покрива на Ракъмови, Шугър спи неспокойно, събужда се няколко пъти от лая на някакво куче, и сънува много странни неща. Малко преди зазоряване, когато се обръща за пореден път на другата страна, слабият й гол крак се измъква изпод завивката и ритва оставения наблизо куфар. В съня си Шугър усеща как мазолестите пръсти на някакъв мъж я стисват за прасеца и той плъзва ръка нагоре, към слабините й.

— Вече няма да трепериш от студ — казва госпожа Кастауей. — Един любезен джентълмен дойде да те стопли.

Шугър се опитва да се свие на кълбо, удря глезена си в таблата на чуждото легло, и се събужда.

Минават няколко мига, през които тя не може да се ориентира в новата си стая — това тъмно, тясно помещение високо над земята. Привикнала е с просторните стаи на Прайъри Клоуз — от тях се излиза направо в градината, а освен това вътре никога не е съвсем тъмно поради меката светлина, която нахлува откъм улицата. Почти би могла да си представи, че се е озовала обратно в старата си стая при госпожа Кастауей, само че тя беше доста по-обширна от тази. Освен това изпод леглото се разнася някаква странна миризма на влага и пръст. Така миришеха гниещите дъски в първия дом, който си спомня — бърлогата на Чърч Лейн.

Шугър се навежда от леглото и започва да рови под него, докато пръстите й стигат до дневниците на Агнес, струпани на мръсна купчинка. Да, сега вече си спомня. Вчера, веднага след като вратата хлопна зад гърба на Биатрис Клийв, тя се промъкна отново до малкия килер и измъкна оттам дневниците, преди някой да ги е преместил другаде. Едва след като ги скри под леглото си, тя забърза към стаята, където бяха оставили Софи.

Ах, да, Софи.

Шугър намира опипом кибрит и пали двете свещи, поставени върху грозния жълт скрин, после потрива сънливо очи. „Аз съм гувернантка“, напомня си тя, и светът постепенно започва да идва на мястото си. Веднага след това усеща как я свива стомахът, а после я пробожда остра болка. Не е яла почти нищо от дни, нищо не е раздвижвало и червата й. Безпокойството като че ли бе замразило организма й, който сега се разтапя и стомахът й се бунтува шумно.

Според часовника е пет и половина. Колко ли е спала? Вероятно доста време, защото снощи си легна веднага след като си легна и детето — в седем вечерта, като малко бебе. Бе очаквала Уилям да се появи и бе решила да го чака — имаше дори намерение да отдели малко време на клитора си, за да се подготви за идването му — но само минути, след като отпусна глава на възглавницата, излъчваща непозната миризма, потъна в сън. Ако Уилям изобщо е дошъл, макар че по нищо не личи да го е сторил, е видял, че спи и си е тръгнал.

Шугър прехвърля мислено събитията от предния ден в обратен ред — от заспиването на Софи, която затвори очи и потъна в сън пред очите й, като по заповед. Да не би само да се е преструвала? Шугър също знае как да имитира изпадане в безсъзнание, когато прецени, че ще има полза от това…

„Тя е същинска малка актриса“, бе я предупредила Биатрис. „Ако не внимавате, ще започне да ви разиграва, както й хрумне“.

Шугър си спомня равномерното дишане на Софи, лицето й на възглавницата, шумолящите чаршафи и завивки, които покриваха колосаната нощница на детето само до кръста, защото Шугър не посмя да придърпа догоре завивките й.

Какво стана преди това? Шугър трябваше да изслуша молитвите на Софи — цяла литания от благословии. За кого и за какво се молеше Софи? Шугър не помни. Мисълта, че детето така или иначе ще произнесе същата молитва и тази вечер преди лягане, й действа едновременно смущаващо и успокоително.

А преди молитвата? О, да, трябваше да изкъпе Софи в една вана, поставена до леглото й. Всъщност детето си се изкъпа само, тя трябваше само да увие кърпата около мокрите му рамене. Шугър отклоняваше смутено поглед, а когато влезе момичето от перачницата, за да прибере мръсните дрехи на госпожица Ракъм, тя пребледня, като че ли бе заловена да върши нещо нередно.

Ами преди това? О, да, онази история с „прахчетата на Грегъри“. Биатрис бе подчертала, че е абсолютно задължително да дава на детето по една доза всяка вечер — това всъщност бяха последните думи, които отправи към Шугър, преди да напусне къщата — „Не забравяйте прахчетата на Грегъри!“. Само че отвращението, което се изписа по лицето на Софи, когато Шугър понечи да й даде противното прахче, я накара веднага да свали лъжицата.

— Би ли предпочела да не го вземаш, Софи?

— Бавачката казва, че ще съжалявам, ако не го вземам, госпожице.

— Е — отбеляза Шугър, — ако решиш, че съжаляваш, само ми кажи, и аз отново ще започна да ти го давам.

И за голямо облекчение на детето тя върна отвратителната смес от стрит ревен, корени от джинджифил и магнезий обратно в тенекиената кутийка.

Вчера все още нямаше истински уроци, защото Шугър се опитваше да разбере какво е научила Софи през досегашния си живот. Оказа се, че познанията й съвсем не са ограничени, а Софи напълно се изтощи от разкази и рецитации. Ставаше дума предимно за библейски легенди и морализаторски поучения, но детето притежаваше и това, което Биатрис Клийв бе окачествила като „общи познания“ — като например кои страни принадлежат към Англия и кои би трябвало да принадлежат, макар понастоящем да не е така. Знаеше и детски стихчета — малки стихотворения, посветени на ползата от добродетелите, а областта, в която Софи прояви най-забележителна ерудиция, бяха индийските слонове.

— Ушите им са по-малки — завърши детето, след като бе изредило куп други подробности.

— По-малки от какво? — попита Шугър.

— Не знам, госпожице — призна си Софи, след като помълча озадачено. — Бавачката знае.

През целия следобед, докато присъстваше на струпването на факти и измислици в нескончаема каша, Шугър постоянно се усмихваше и повтаряше:

— Много добре, Софи.

Тя не знаеше какво друго би могла да каже, пък и тези думи й се струпаха подходящи за случая. Ако можеше да се съди по реакцията на Софи, която засияваше все повече от облекчение и гордост, тя бе чувала много рядко съчетаването на думите „добре“ и „Софи“ в едно изречение. Шугър я тъпчеше с тях, както тъпчат децата с непозволени количества бонбони, докато най-сетне им стане лошо.

Това беше вчера. Днес официално се поставя началото на образованието на Софи. „Подготвяне на жертвеното агне“ — така бе отвърнала веднъж госпожа Кастауей, когато Шугър се осмели да попита какво е това „образование“.

В мрака на ранната утрин, на светлината на свещите, Шугър отваря книгата, която Биатрис й предаде като свещена реликва.

— Купена е от самия господин Ракъм — бе казала бавачката. — Тук се съдържа всичко, което Софи би трябвало да знае.

„Отговори на исторически и други въпроси за млади хора“, която е много дебела и гъсто изпълнена с редове, отпечатани със ситен шрифт. Името на авторката, Ричмъл Мангнал, звучи като ръмжене на куче, което отказва да пусне захапаната топка.

Шугър прочита първия въпрос, който се отнася до древните царства, основани след Потопа, но започва да се колебае, защото не е сигурна как се произнася думата „халдейци“, а не иска да започва обучението на детето с грешка. Продължава да чете, и когато стига до въпроса „Какво са представлявали амфиктионите или амфиктионските конфедерации?“ решава, че част от материала като че ли все още не е подходящ за възрастта на Софи. Решава да прескочи някое и друго хилядолетие — или по-точно десетина страници — и да започне с епохата след рождението на Христа, за което Софи поне е чувала.

Решението е взето. Шугър оставя „Въпросите“ на Мангнал и измъква дневниците на Агнес от скривалището им. За свое учудване тя установява едва сега, че те са заключени — всяко мръсно малко томче е заключено със скоби и миниатюрно месингово катинарче. Пръстта се рони в полата й, докато тя се опитва да изкърти катинарите, но елегантната ключалка се оказва по-здрава, отколкото изглежда. Накрая, измъчвана от угризения на съвестта, Шугър разбива ключалките с помощта на нож.

Тетрадката се разтваря напосоки и разкрива Агнес такава, каквато е била през 1869 година:

„Днес ме обзе ужас — изпитах твърдото убеждение, че ме очаква голямо изпитание, по-тежко от всичко, което съм понесла досега… току-що влезе Клара и ми каза, че доктор Кърлоу е тръгнал насам, «за да ме избави от мъките». Какво ли е имал предвид? Знам, че последния път, когато той бе тук, се оплаквах горчиво, и е възможно да съм казала, че след толкова дълги месеци, прекарани на легло, се надявам единствено на Смъртта; но не съм го мислила наистина! Черната му чанта ме изпълва с ужас — в нея има ножове и пиявици. Помолих Клара да му попречи, ако припадна и той се опита да ми стори зло, но тя като че ли не ме чува и непрестанно дърдори за «бебето» и как всички се тревожели за него — как закъснявало и че трябвало скоро да дойде. Чие ли е това бебе? Бих искала Уилям да ми казва кого кани в дома ни…“

Силна болка пронизва вътрешностите на Шугър. Тя изпъшква, става и се отпуска върху нощното гърне, присвива се, а разпуснатата й коса изпълва скута й; притиска потното си чело в коленете си, но нищо не става, а спазъмът преминава.

Тя си ляга отново и отваря дневника на Агнес на мястото, където прекъсна четенето, с надеждата да разбере как Софи се е появила на бял свят. Но първото нещо, което Агнес е вписала след раждането на детето си, което изобщо не се коментира, е следното:

„Току-що се върнах от дома на госпожа Хотън, където бях поканена за първи път на вечеря, откакто здравето ми се възстанови. Не мога да разбера дали Хотънови са много ексцентрични, или изискванията на добрите нрави са се обърнали с краката нагоре по време на дългата ми болест. Господин Хотън постави салфетката на гърдите си, а от мен се очакваше да ям пъпеша с лъжичка. Нямаше щипци за аспержи, а в един от картофите на чинията ми имаше «костилка». Всички говореха непрекъснато за семейство Беъринг и се шегуваха за това колко струвала една благородническа титла. Госпожа Хотън се смееше с отворена уста. През цялата вечер или се отегчавах, или се чувствах зле. Няма да ги посещавам вече. Чудя се кога ли госпожа Сесил ще отговори на поканата ми.“

И така нататък, и така нататък. Шугър продължава да прелиства страниците, но попада все на едно и също. Къде се споменава Уилям? Ами Софи? Имената им изобщо не се срещат. Агнес ходи на вечери и приеми, вероятно със съпруга си; после се прибира у дома, където се предполага, че я очаква новородената й дъщеря.

„У госпожа Амфлет видях госпожа Фордж, госпожа Типет, госпожа Лот, госпожа Потър, госпожа Оузби…“

Такива списъци изпълват страниците, свързани като в бродерия от неуморно повтаряното Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз.

Шугър успява да насили ключалките на два други дневника. Прочита по някой ред тук-там, но внушителната задача, която си е поставила, я плаши. Двайсет тетрадки, стотици страници, изписани с изтощително ситния почерк на Агнес. При това вместо някакви разкрития, които биха й помогнали да се справи с положението, ако утре се сблъска с госпожа Ракъм по стълбите, дневниците са изпълнени с оплаквания от ниското качество на порцелановите сервизи, лошото време и прахта по перилата. Само преди няколко седмици Шугър би била извън себе си от възбуда, ако успееше да измъкне от някоя купчина отпадъци или кофа за боклук дори само едно писмо на госпожа Ракъм; би чела многократно всеки ред, опитвайки се да изсмуче от него възможно най-много сведения. Но сега, когато вижда пред себе си описанието на целия живот на Агнес, в тази купчина мръсни дневници, не знае откъде да започне.

Накрая решава, че начинът е само един: да започне от началото. Отваря ключалките на всички тетрадки и ги подрежда по дати, докато попада на най-ранния.

Встъпителната страница на първата тетрадка — най-тънката и най-стара от всички, е изпъстрена с няколко несполучливи опита, с все същия спретнат, но малко неуверен почерк. Датата, 21 април 1861 година, е изписана с особено старание.

„Мило дневниче,

Надявам се, че ще станем добри приятели. Луси си води дневник и казва, че това било много приятно и увлекателно занимание. Луси е най-добрата ми приятелка и живее в съседната къща до тази, в която живеех…“

Вторият опит следва точно под първия, също така спретнато подреден, доказващ твърдата й решимост да не се плаши от първия неуспех.

„28 април 1861 г.

Мило дневниче,

Надявам се, че ще станем добри приятели. Вярвам, ти ще разбереш, че аз съм едно от Най-искрено Вярващите малки момиченца, които са се раждали някога. През май ще навърша десет години. Когато бях по-малка, бях много щастлива, въпреки че живеехме в по-малка къща от тази, в която живеем сега. Но после скъпият ми Татко си отиде от нас, и мама каза, че не бива да оставам без баща, и…“

Двете следващи записки не са чак толкова спретнати — като че ли Агнес ги е писала набързо; може би се е надявала инерцията да й помогне да преодолее препятствията, възникнали при писането на предишните.

„Мило дневниче,

Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Агнес Пигот, или по-скоро се казвах така, но сега…“

Следващата записка, без дата, очевидно е писана в състояние на трескав изблик. Тя изпълва две страници и продължава още малко.

„Моя скъпа, моя най-обична света Тереза,

Толкова голям грях ли е да мразиш баща си, ако той не ти е истински баща? Така го мразя, че когато помисля за него, зъбите ми като че ли пробиват дупки в устните ми. Той е злодей и е омагьосал мама, за да забрави милия ни Татко, и сега тя го гледа като куче, което чака да му подхвърлят месо. Тя не може да види това, което виждам аз — жестокостта в очите му и усмивката, която изобщо не е усмивка. Не знам какво ще стане сега с нас, защото той ни забрани да ходим на църква — на Истинската Църква — и вместо това ни отведе в неговата си църква, а всичко там е безсрамна измама. Почти никой не е облечен както трябва за църква и всичко е толкова обикновено, имат дори някакъв «Обикновен молитвеник»^[1]. Неми се вярва, скъпа ми света Тереза, някога да си виждала как изглеждат отвътре тези места. Там, където би трябвало да има статуя на Светата Дева, е празно, пък и няма какво да отнесеш със себе си у дома, когато си тръгваш от църква, освен някакво писмо, с което просят пари за ремонт на църковната камбанария. Баща ми, новият ми баща Лорд Ънуин казва, че било същото като в предишната ни църква, само дето четели молитвите на английски, на който говорела и Кралицата, но той не разбира (или се преструва, че не разбира) — нали ако дори само една малка думичка от някое заклинание не бъде произнесена правилно, заклинанието не действа изобщо, като във — «Вълшебната гора на Колумбина», когато Колумбина забравя да каже «забда ханифа» и изгубва крилете си. Лорд Ънуин мрази Църквата и Светата Дева и всички Светци, и казва «да не чувам вече подобни глупусти в моята къща», и като казва «глупусти», има предвид теб, Света Тереза.

Защо вече не искаш да говориш с мен? Дали стените на тази тъжна нова къща не позволяват на гласа ти да стигне до мен? Не мога да повярвам, че той е по-силен от Теб. Ако не можеш да разговаряш с мен на висок тас, опитай се поне да ми прошепнеш нещо, когато госпожица Пит ме извежда на разходка, а може би ще сториш така, че Твоят отговор да се появи на тази страница утре сутринта (или на следващата, защото тук не остана място). Ще оставя писалката в мастилницата, но моля те, не разливай мастилото, защото госпожица Пит (новата ми гувернантка) е много строга.

О, да, ти сигурно искаш да разбереш въпросите ми, а те са: Къде е отишъл моят скъп Татко и кога ще мога да го видя отново? Освен това, още колко време този зъл човек ще държи мама и мен в своя власт? Той казва, че трябва да замина в училище за Млади Дами, колкото е възможно по-скоро. Много се страхувам, защото ако замина, това означава, че трябва да изоставя мама, а доколкото съм чувала, в училище се остава много дълги години. Освен това не искам да ставам Млада Дама, защото на тях не им позволяват да играят с обръчи, а вместо това трябвало да се омъжват.“

Останалата част от дневника се състои от празни страници — кремави и загадъчни. Нов остър пристъп на болка пронизва вътрешностите на Шугър, и тя отново изважда гърнето. Пареща мръсотия извира от нея, тя обгръща с ръце тялото си, трепери и хапе устни, за да не избухне в богохулства или ругатни. Вместо това се опитва да диша дълбоко между спазмите. „Аз съм гувернантка“.

Малко по-късно, в шест и половина, Роуз й донася чаша чай. Междувременно Шугър е успяла да се облече напълно, буйната й, непокорна коса е прибрана в стегнат кок, тялото й е скрито в черната рокля. Стаята е подредена, дневниците са скрити под леглото, увити в една опърпана стара рокля, която навремето използваше за маскировка, сподиряйки Ракъмови, когато отиваха на църква. Бог знае защо я е запазила — нали сега вече няма нужда от маскировки! Но в крайна сметка успя да й намери приложение.

— Добро утро, госпожице Шугър — казва Роуз. Носът й се сбръчква едва забележимо, когато острата миризма на диария изпълва ноздрите й.

— Аз… не знаех какви точно бисквити предпочитате — и тя й предлага една чиния, на която са сложени три различни бисквити.

— Благодаря, Роуз — Шугър е трогната почти до сълзи от дружелюбието на прислужницата. Или Роуз не е чела романи, или действа по строга заповед на господаря да се държи любезно. — Много мило от твоя страна. Ще ми покажеш ли как се отваря този прозорец? Опитах, но не успявам.

— Залепнал е от боята, госпожице, когато боядисваха къщата отвън.

Роуз навежда глава в опит да се извини. Цялата къща е пълна с дребни недомислици, резултат от скорошната ремонтна оргия. — Ще помоля господин Ракъм да каже на градинаря да се качи отвън по стълбата и да го оправи.

— Няма нужда, няма нужда — Шугър е твърдо решена да не създава на Уилям и най-дребната неприятност, да не би той да реши, че една гувернантка с по-традиционен произход би му създавала по-малко проблеми. Когато дойде при нея, нека стори това, защото я желае, а не защото трябва да се справя с последиците от прибързан ремонт. Шугър кимва окуражаващо на Роуз, отпива малко от хладкия чай и отхапва от бисквитата.

— Кррр! — обажда се стомахът й, а прислужницата се обръща и излиза от стаята.

 

 

Няколко минути по-късно, в спалнята, която практически по нищо не се различава от нейната, Шугър буди Софи и установява, че детето е мокро от урина. Момиченцето мига объркано на светлината на лампата, усукано в нощницата и чаршафите като в мокри пелени, които са залепнали за влажната му плът, като че ли някой я е залял през нощта с урина от гърдите до коленете.

— Уф… Божичко, Софи! — казва Шугър, след като е прехапала език, за да не изтърси няколко по-солени реплики.

— Съжалявам, госпожице — отговаря детето. — Знам, че съм лоша.

Тя говори спокойно — нито се бои, нито търси съчувствие; все едно че споделя още една подробност от общите си познания, която снощи й е убягнала.

Металната вана, пълна с топла вода, вече е поставена до леглото от човека, който върши работата на малкия Кристофър в домакинството на Ракъмови. Шугър помага на Софи да стане и да си свали нощницата така, че да не изцапа лицето си със собствената си урина. С останалото детето се справя само. Пълничкото й тяло и тънките ръце изчезват под пяната от сапуна за вана на „Ракъм“ (все още „ненадминат по своята пенливост, далеч по-голяма от тези на другите сапуни!“ — поне докато Шугър не предложи нещо друго).

— Много добре, Софи — казва тя и отклонява поглед. Косъмчетата по врата й настръхват, когато среща погледа на две очи, блещукащи срещу нея в тъмнината — това е куклата на Софи. Тъмнокожата фигурка се е отпуснала невъзпитано върху скрина, подпряла брадичка в гърдите си, а нарисуваната уста се хили и разкрива зъбите. Шугър и човечето се взират един в друг, докато шумът от плискане във ваната секва. Тогава тя се обръща отново към Софи. Детето се е изправило и чака да го подсушат, раменете му треперят от студ; Шугър ги увива с хавлиена кърпа; но докато прави това, погледът й неволно пада върху гладката детска вулва между краката на Софи — стегнатите, ясни очертания на пола й блестят от влага; и Шугър не може да пропъди от съзнанието си представата как някакъв издут, поморавял отпред мъжки член ги разтваря и влиза в тялото на момичето.

— Извинете, госпожице — казва Софи, защото чува как гувернантката изпъшква болезнено.

— Не си направила нищо лошо, мила — казва Шугър и отново вперва поглед в прозореца, докато детето продължава да се бърше. Слънцето като че ли изгрява — или поне нощта се оттегля, а в скута на Шугър лежи приготвената мъничка фуста.

 

 

В осем и половина, след като са изяли купичките овесена каша, която Роуз им донесе, Шугър отвежда Софи в досегашната детска стая. Те минават на пръсти покрай тъмни, затворени врати, зад които са скрити личните вещи, а вероятно и телата на Уилям и Агнес Ракъм. Тихичко, като мишки или като крадци, те стигат до дъното на етажа и влизат в неосветената стая, където ги чакат дъската за писане и дървеното конче.

Някой от прислужниците е запалил огън в камината, така че в стаята е все още студено, но поне търпимо. Докато Шугър пали лампите, Софи отива право към писалището и сяда зад него. Обувките със стегнато завързани връзки се полюшват на няколко инча от пода.

— Струва ми се, че е добре да започнем с диктовка — казва Шугър, докато вътрешностите й продължават да се бунтуват шумно. — Само няколко думи, за да видя как ще се справиш, докато си още полузаспала.

Софи не реагира на шегата; тя като че ли приема това като сериозен опит на Шугър да я залови неподготвена. Въпреки това изважда един бял лист, слага го пред себе си и чака да разбере какво ще бъде първото унижение.

— Котка — заявява госпожица Шугър.

Навела лице над листа, Софи написва думата. Мъничката й ръка държи неумело перодръжката, големите й очи блестят от старание да изпише красиво мастилените букви.

— Куче.

Ново потапяне на перодръжката. Разочаровано смръщване, когато мастилото капва и прави голямо петно върху първото „к“ — несъмнено това е очакваният капан! Втори опит.

— Господар.

Детето отново започва да изписва буквите — бавно и старателно, но доколкото Шугър може да прецени, изобщо не се колебае за правописа. Кого вземат тук всъщност на подбив?

— Господарка… ъъъ, не — момиче.

„Девица“, подсказва някакъв призрачен глас в главата на Шугър, някакъв лукав сатана с гласа на госпожа Кастауей. „Девица“.

— Ъъъ… — тя се озърта за някаква идея, — прозорец.

„Запазила съм я недокосната специално за вас, сър“.

— Мастилница.

„Уличница“.

Слънцето вече грее по-силно и пропъжда сенките от ъглите на занималнята, затопля застоялия въздух. Шугър попива овлажнялото си чело с ръкав. Никога не е предполагала, че диктовката е толкова трудна работа.

 

 

Цяла сутрин Софи Ракъм изпълнява това, което й се казва. Тя пише, чете на глас, слуша, докато гувернантката й чете басня от Езоп и избълбуква впоследствие поуката. По време на първия си официален урок по история тя е образец на послушание — госпожица Шугър повтаря фактите по пет-шест пъти, а Софи ги повтаря, докато ги запечата дълбоко — или не чак толкова дълбоко — в паметта си. Така Софи научава, че през първи век след Христа Лондон е бил основан от римляните, Йерусалим е бил разрушен от Тит, а Рим — изгорен по време на владичеството на Нерон. Запаметяването на тези голи факти не отнема повече от десет минути, и повечето от тях са прекарани в опити да се поправи неправилното произношение на Софи, която нарича Свещения град „Йесълим“. Но по някакъв начин преминава и останалата част от сутринта — Шугър оставя настрани книгата на Мангнал и се опитва да отговори на въпросите на Софи, предизвикани от урока, а те са както следва: Къде е бил Лондон, преди да го основат римляните; с какво „Йесълим“ е пречел на Тит и как се е запалил Рим, ако е валяло? После, след като съответните загадки са изяснени (в случая с Тит благодарение на чиста импровизация), Шугър трябва да отговаря на по-фундаментални въпроси като например какво е това век и откъде човек може да знае, че живее в него; а също така дали в Лондон има слонове.

— Ти да не би да си виждала слонове там? — пита закачливо Шугър.

— Никога не съм ходила в Лондон, госпожице.

 

 

По програма на обяд уроците на Софи трябва да бъдат прекратени и тя може да поиграе. В продължение на два часа Шугър също е свободна. Общоприетият в други семейства ритуал детето да се завежда на долния етаж, безукорно облечено и с гарантирано безукорно поведение, за да обядва заедно с родителите си, е непознат в дома на семейство Ракъм.

Яркото утринно слънце е отстъпило място на дъжд. Роуз им донася порции от храната, която се сервира долу (на кого? — пита се Шугър) и отново изчезва. Уроците ще бъдат подновени в два следобед и Шугър копнее за отдих, дори само за да може да се справи с дребните физически неудобства — краката й са изтръпнали и премръзнали, изпотила се е под мишниците, задникът я сърби и щипе. Докато яде пудинга от моркови, тя прехвърля наум речника си за по-приемлив синоним на „задник“ — „анус“ също звучи грубо, но сигурно й убягва някоя дума с напълно безобидно и изискано звучене, която може да бъде произнесена в прилично общество. Нищо подходящо не й хрумва. Ще се наложи да прочисти речника си, ако иска да бъде годна за гувернантка. Колкото и слаб да е интересът, който Уилям проявява към дъщеря си, той със сигурност ще се възмути, ако разбере, че е научила груби думи.

— Бъди добричка, Софи — казва тя, преди да заключи детето в детската стая — или по-скоро в занималнята.

— Бъди добра, девойко малка, с ум друг да се гордее — започва Софи с наставнически тон, възползвайки се от възможността да изрецитира докрай стихотворението.

Дела добри върши, не чакай

В мечти да се зарееш.

Тогаз и приживе, и вечно

Доброто в теб ще грее.

— Много добре, Софи — казва Шугър и затваря вратата зад себе си.

Когато се връща в стаята си, забелязва, че нощното гърне е почистено, а стаята е напръскана с лавандулова есенция. Чаршафите и калъфките на възглавниците са сменени, а четката, кутията с фуркетите, куката за копчета и останалите принадлежности на Шугър са подредени спретнато върху одеялото. За щастие купчината дневници под леглото, увити в старата рокля, си стоят непобутнати. Върху скрина е поставена гарафа с вода, чиста чаша и сгънат лист хартия.

Шугър грабва бележката, убедена, че е от Уилям. Но бележката е от Роуз. В нея пише: „Шиърс ще поправи прозореца. Роуз“.

Тя се съблича, измива тези части от тялото си, които се налага да бъдат измити, и облича любимия пеньоар на Уилям — тъмночервен, с ватирани ревери. Сяда на леглото, покрива крака с одеялото, и чака. Изкушава се да започне да чете дневниците на Агнес, но не смее да рискува. Ако Уилям дойде — а той сигурно ще дойде, може да не почука, преди да влезе, и какво ще му обяснява тогава? Пък и да почука, дневниците са мръсни, ще й трябва време, за да почисти пръстта от ръцете си…

Часовникът тиктака. Дъждът трополи по прозореца, спира за кратко, после започва отново. Пръстите й постепенно се затоплят. Уилям така и не идва. Шугър си припомня как неистово се притиска към тялото й, когато я люби отзад, ръцете му, сграбчили раменете й в диво желание за пълно сливане — като че ли с някакво внезапно, невероятно преплитане плътта им ще се слее в едно, тя ще бъде всмукана от слабините му или той ще изчезне напълно в нея.

В два без десет тя започва да се облича отново, закопчава черната рокля, подходяща за гувернантка, и окача тъмночервения пеньоар обратно в гардероба. Спомнила си е с голямо облекчение, че днес е сряда — ден, в който Уилям проверява каква част от поръчаните миналата седмица стоки е пристигнала действително на доковете. Той сигурно вече е на Еър Стрийт, прехвърля намръщено описи на стоки и съставя наум писма, които ще напише с нейна помощ, когато първоначалното му раздразнение е отминало. Досадно задължение, което обаче трябва да бъде изпълнено.

 

 

Останалата част от деня минава бързо. Шугър установява, че Софи много обича да й четат на глас. Така че между зубренето на откъси от „Въпросите“ на Мангнал наизуст, и изясняването на поредните недоразумения, възникнали от прочита на това достойно произведение, Шугър чете на глас басните на Езоп, като си променя гласа, изпълнявайки ролите на различните животни. Веднъж, след едно изключително успешно патешко крякане, тя хвърля поглед към Софи и като че ли долавя трепване на устните й, което би могло да бъде и потисната усмивка. Сигурно е обаче, че детето слуша с блеснали, широко отворени очи и почти не смее да диша, за да не пропусне някоя дума.

— Мусссстаци — продължава Шугър, набрала кураж.

 

 

Малко преди четири следобед на двора се чува скърцане и звън на звънци. Шугър и Софи отиват до прозореца и виждат как Чийзмън изкарва екипажа от конюшнята. Очевидно госпожа Ракъм излиза, поканена на чай „у дома“ при някоя друга дама, а може би има намерение да посети и повече места. Навън вече се спуска мрак, пръска слаб дъжд, но Агнес се появява, облечена в розово от глава до пети, а чадърчето, в тон с великолепния тоалет, като че ли излъчва сияние в полумрака. Чийзмън й помага да се качи, и екипажът я отнася нанякъде.

— На мен сигурно ще ми прилошее — отбелязва Софи, притиснала нос в стъклото, — ако трябва да се друсам в такава кола.

В седем, след като са им сервирали печено за вечеря, и Шугър е прекарала още два часа в спалнята си в очакване на Уилям, тя се връща при Софи, за да приключи със задълженията си за деня. Струва й се безсмислено да къпе Софи преди лягане, след като тъй или иначе ще трябва да го направи отново сутринта, но Софи очевидно е привикнала с вечерната баня, а Шугър не би искала да нарушава толкова скоро утвърдените й навици. Така че тя изпълнява отново ритуала, и облича приятно миришещото детско телце в скромна бяла нощница.

— Боже, благослови мама и татко — започва Софи, коленичила до леглото си, опряла мъничките си ръце върху завивките, събрани във формата на островръха стряха. — Боже, благослови бавачката — изрежда тя напевно; очевидно няма никакво значение, че двама от тримата изредени дотук почти не присъстват в живота на Софи, а третата я е изоставила, за да кърми новото бебе на семейство Барет. Мама, татко и бавачката са легендарни образи — като Бог Отец, Бог Син и Светия Дух, или Трите мечки от къщичката в гората.

— … и ти благодаря, задето съм се родила в Англия и имам креватче и покрив над главата си, и благослови дечицата в Африка, които си нямат креватчета, и жълтите дечица в Китай, които ядат плъхове…

Шугър, загледана в бледите боси крачета на Софи, които се подават изпод нощницата, едва не кръстосва очи. Каквито и притеснения да е имала, задето украсява със сантиментални анекдоти, неосновани на историческата истина, решението на Константин Велики да прекрати преследването на християните, тя явно е вървяла по стъпките на Биатрис Клийв. Голямо количество глупости вече са налети в главата на Софи, а предстои да се наливат и още.

— Да ти почета ли, докато заспиш? — пита Шугър, докато завива детето и придърпва одеялото до брадичката му.

— Да, благодаря, госпожице.

Но докато Шугър намери подходяща книга, Софи вече спи.

 

 

Същата вечер, след като вече се е отказала да чака Уилям, Шугър си ляга и подрежда няколко от дневниците на Агнес върху завивката пред себе си. Единия държи в скута си, а другите също са на удобно разстояние. Тя вече е решила какво ще направи, ако чуе стъпките на Уилям пред вратата си — ще духне свещта и под прикритието на мрака ще набута бързо дневниците под леглото. Освен това, ако състоянието му отговаря на нейните очаквания, той надали ще забележи, дори на светлината на отново запалената свещ, че ръцете й са мръсни. Тя ще може да ги избърше, когато той притисне лице между гърдите й.

 

 

Поредният опит на Агнес да поддържа мемоарите си след тирадата срещу втория й баща и сатанинския му план да я прати в интернат, датира от 2 септември 1861 година — на първа страница на нова тетрадка, върху която се откроява внушителен надпис „Девическо училище Абътс Лангли“. По нищо не личи Агнес да преживява страданията, които според нея щяха да я сполетят на такова място — тя не само е украсила гордо името на училището със сложни завъртулки, но дори е изпълнила полетата със старателни акварелни изображения на училищната емблема — венец от ружи и лаврови клонки, и мотото Comme Il Faut^[2].

Десетгодишната Агнес се обръща отново към „скъпото си дневниче“, а не към света Тереза или някакъв друг свръхестествен събеседник, и започва почти непрекъснатото описание на шестте години, прекарани в училището.

Ето ме и мен в Абътс Лангли (близо до Хампстед). Госпожица Уъркуърт и госпожица Бар (директорките) казват, че не биха позволили на нито едно момиче да напусне училището, преди да е „довършено“ — но в това няма нищо страшно, скъпо дневниче, това означава „да е станало умно и красиво“. Много мислих по този въпрос и реших, че ще бъде добре, ако стана умна и красива, защото тогава ще мога да сключа подходящ брак — например с някой офицер, който изповядва Истинната вяра. И тогава, когато му разкажа за моя Татко, той ще каже: „Та аз познавам този човек, заедно се сражавахме в далечни земи!“ и веднага след като се оженим, той ще тръгне на далечен път, за да намери Татко. А пък ние с мама ще заживеем в неговия дом и ще ги чакаме да се завърнат с Татко.

Не знам как госпожица Уъркуърт, госпожица Бар и останалите учителки смятат да ме „довършат“, но виждах някои от по-големите момичета, които са в Абътс Лангли от години — те изглеждат изключително доволни от себе си, и са много високи и грациозни. Сигурна съм, че във вечерен тоалет биха изглеждали точно като дамите, които съм виждала по картините, с някой красив офицер, застанал до тях.

Настаниха ме в стаята, която ще деля с още две момичета. (Тук сме общо трийсет момичета, струва ми се. Преди да дойда тук, много се притеснявах, че ще трябва да живея с други момичета, защото те биха могли да се държат жестоко с мен и да няма кой да ми помогне. Но двете момичета в моята стая не са чак толкова лоши. Едната се казва Летиция (мисля, че така се пише) — вярно, малко по-голяма е от мен и казва, че семейството й било по-изискано от моето, но пък е толкова обезобразена от някаква болест, че няма как да си придава важност. Другото момиче плаче и подсмърча, откакто пристигна, но не говори.

На вечеря някои от другите момичета (първоначално ги помислих за учителки, защото са много големи, вероятно почти „довършени“) ме разпитваха кой е баща ми. Но аз не исках да им кажа, защото се страхувах да не започнат да се присмиват на Татко. Но тогава се обади едно от другите момичета и каза: „Аз знам кой е баща й — тя е дъщеря на лорд Ънуин“ — и тогава всички млъкнаха! Може би предадох Татко, като не им обясних кой е истинският ми баща, но не мислиш ли, че би трябвало да се възползвам поне малко от положението си на доведена дъщеря на лорд Ънуин? Не знам грях ли е това или не, но съм благодарна на всичко, което ме спасява от страдания, защото не обичам да страдам. Раните и драскотините по сърцето ми не зарастват изобщо, и ме карат да се боя, не всяка следваща рана може да бъде последната. Ако само можех да се надявам, че ще ми бъдат спестени нови рани, че ще достигна невредима до Брака — стане ли това, после ще бъда свободна от всякакви грижи! Пожелай ми успех!

(Пред теб мога да говоря свободно, скъпо дневниче, само писмата, които пращам по пощата, трябва да предавам разпечатани на госпожица Бар).

Имам да ти разказвам още неща, но госпожица Уик (за нея ще пиша повече утре) току-що влезе и ни предупреди, че трябва да гасим свещите. Така че, скъпо дневниче, налага се да те заключа, и те моля да не се безпокоиш за мен засега, има изгледи да оцелея и в училището!

Твоя любеща приятелка, Агнес.

Шугър прочита още двайсет или трийсет страници, преди да отстъпи пред умората — а, честно казано, и пред убийственото въздействие на непреодолимата скука. Обещанието на Агнес, че „ще пише повече утре“ за госпожица Уик е изпълнено добросъвестно, и така погледнато, въпросната госпожица Уик, както и безчет други госпожици, които си остават смътни образи поради липсата на литературен талант у Агнес, постоянно надигат безликите си глави от страниците на дневника.

Малко преди да потъне в сън, Шугър си мечтае да можеше да прелита из дома на Ракъмови като призрак, за да види къде са всичките му обитатели сега, да ги види такива, каквито са наистина. Иска й се да можеше да премине през тежката дървена врата на кабинета и да види какво прави Уилям; да можеше погледът й да проникне до самия му мозък, и да разчете съображенията, които го задържат далеч от нея. Иска й се да види Агнес, истинската Агнес, от плът и кръв, която е докосвала, чийто аромат е долавяла, да види какво прави тя в стаята си нощем… Шугър е убедена, че дори само да види госпожа Ракъм, спяща в леглото си, това би й разкрило много повече неща от спомените по тези стари, изпоцапани страници!

И накрая си представя как влиза в стаята на Софи и нашепва в ухото на детето, че трябва да стане и да ползва още веднъж нощното гърне. Това вече не изисква свръхестествени способности — ако иска, може да го направи. Колко щастлива би се почувствала Софи, ако се събуди в сухо легло! Шугър си поема дълбоко дъх и събира сили да отметне топлата завивка и да изтича боса до спалнята на Софи. Необходимо е да изтърпи само една-две неприятни минути, за да извърши едно добро дело — да! Ето, вече е станала, и върви на пръсти по коридора със свещ в ръка!

Но също както в детските й сънища я обземаше твърдото убеждение, че е будна и става от леглото, за да ползва гърнето, а щом се отпуснеше, откриваше, че мокри чаршафа под себе си, доброто й дело се осъществява само насън и щастливият край си остава пленен като нощна пеперуда в главата й, докато Шугър похърква.

 

 

На другия ден, в хладната светлина на утрото, под воя на вятъра, който хвърля трополяща суграшица по източните прозорци на къщата, Шугър отива на пръсти до леглото на Софи, отмята завивките и установява, че детето се е подмокрило, както винаги.

— Съжалявам, госпожице.

Какво да отговори? (Е, други чаршафи нямаме, навън вали, а скоро очакваме посетители, които няма да изпаднат във възторг от твоята мръсотия и миризмата ти — какво предлагаш да направим, нещастна кукличке?) Думите отекват в паметта на Шугър, тя се изкушава да ги произнесе на глас, със същия насмешлив, горчиво-съчувствен глас, с който ги бе казала госпожа Кастауей преди петнайсет години. Как бързо идват същите думи на езика й! Шугър ги преглъща ужасено.

— Няма защо да се извиняваш, Софи. Хайде да започваме с къпането.

Софи се мъчи да смъкне нощницата си, но мокрият плат лепне като вендузи по тялото й, очертавайки ясно ребрата. Шугър й идва на помощ, смъква отвратителния парцал през ръцете на Софи и го смачква на топка, прикривайки с кашлица болезненото изохкване, когато урината започва да щипе напуканите й длани. Докато детето пристъпва от вмирисаното легло към ваната, тя забелязва, че вулвата му е силно зачервена.

— Измий се добре, Софи — съветва я тя небрежно и отклонява поглед към сенките. Не може да избяга от спомена за собствените си възпалени гениталии, видени в напуканото огледало на Чърч Лейн, когато дебелият старец с космати ръце най-сетне я бе оставил на спокойствие. „Виж какъв хитър среден пръст имам“, казваше той докато бърникаше между краката й, „виж как обича да си играе с малките момиченца, за да ги направи по-щастливи, отколкото са били някога през живота си!“.

— Готова съм, госпожице — казва Софи. Коленете й треперят от студ, от раменете й, осветени от лампата, се вдига пара.

Шугър увива кърпата около раменете на Софи, повдига я леко, за да я извади от ваната, и й помага да се подсуши навсякъде, без да пропуска нито една гънка. После, преди да й нахлузи дългите гащи, тя поръсва малко „Снежен прашец Ракъм“ между краката на детето и потупва леко раздразнената плът, за да попие талкът. Във въздуха се разнася мирис на лавандула; вулвата на детето е напудрена като лице на уличница с тънки червени устни, и изчезва под белия памучен плат сред облак от талк.

След като Шугър е закопчала зле скроената синя рокля на Софи и е изопнала бялата й престилка, тя смъква чаршафа от леглото (отдолу има втори чаршаф от навосъчено платно, също като на нейното легло при госпожа Кастауей), и го пуска в сапунената вода, за да се накисне. Тя не може да си обясни защо този чаршаф трябва да се изпира незабавно и да се простира в отвратителното малко килерче, след като прислугата се грижи по общоприетия начин за нощницата на Софи и останалото пране в къщата? Възможно ли е някога, навремето, някоя от перачките да се е оплакала, че никой не може да очаква от тях да се справят ежедневно с напикани чаршафи? А може би ритуалът е въведен от Биатрис Клийв, единствено за да може постоянно да напомня на Софи какви мъки причинява на многострадалната си бавачка?

— Какво ли би станало — пита се на глас Шугър, накиснала ръцете си до лактите в хладката жълтеникава вода, — ако оставим този чаршаф за пране заедно с другите неща.

Тя измъква тежкото ленено платно и започва да го изстисква, очаквайки отговора на Софи.

— Аз съм прекалено мръсна, госпожице — казва детето тържествено, съзнавайки важността на задачата си да запознае новодошлата с неоспоримите закони в дома на семейство Ракъм. — Мириша лошо и от мен може да замирише в хубавата част на къщата, да замиришат хубавите, чисти легла, навсякъде.

— Бавачката ли ти казваше така?

Софи се поколебава за миг; очевидно ежедневният разпит е започнал и тя трябва да внимава, за да дава верните отговори.

— Не, госпожице. Това… това го знаят всички.

Шугър прекратява разговора и продължава да изстисква с все сили чаршафа. Оставя Софи да реши косата си, изнася мокрия, свит на топка чаршаф вън от стаята и тръгва за пореден път по стъпките на Биатрис Клийв.

Стълбищната площадка все още тъне в мрак, но долу в преддверието, вече нахлува млечнобяла дневна светлина, слънчевите лъчи достигат и стълбите, така че Шугър слиза този път малко по-уверено. Какво ли би си казал Уилям, ако я срещне така, забързана, понесла мокрия чаршаф, от който все още се носи лека миризма? Въпросът е излишен, защото тя не среща никого. Шугър знае, че по това време в приземните етажи на къщата кипи усилен труд, но не чува нищо, като че ли единствено тя се лута по богато обзаведените коридори. Цари такава абсолютна тишина, че тя чува едва доловимото огъване на плътната тъкан, когато килимът поддава под стъпките й.

Странното малко килерче, по чиято стена минава медна тръба, е топло като фурна, от която сладкишът е бил изваден преди половин час. Следите от кал и мръсна вода са старателно почистени от ъгъла, където се намираха дневниците на Агнес в продължение на няколко часа, преди Шугър да ги вземе; за свое облекчение тя вижда, че на тяхно място не е оставена строга бележка, че крадецът на дневниците ще бъде уволнен незабавно.

Шугър простира чаршафа на медната тръба. Едва сега забелязва, че набилият се в пукнатините по дланите й талк се е смесил със сапунената вода, очертавайки странните извивки по напуканата й кожа, които сега са добили вид на сметанено-бяла мрежа. Парфюмираната слуз е полепнала на петна и по чаршафа и сега й заприличва на засъхваща сперма.

Уилям, къде си?

 

 

Сутринта е посветена на Римската империя и на диктовки, плюс две приказки за награда. Шугър ги чете от една тънка, подвързана с плат книжка с протрит гръб и подгънати от често прелистване ъгълчета на страниците.

„С илюстрации и адаптирани поучения“ — така пише на титулната страница. Има и ръкописно посвещение:

Мила Софи, една моя добра приятелка ми се скара, че съм ти подарил Библията миналата Коледа — каза, че си още малка, за да я четеш. Надявам се, че тази малка книжка ще ти достави почти същото удоволствие. Най-добри пожелания от досадния ти чичо Хенри.

— Помниш ли чичо си Хенри? — пита Шугър небрежно, докато чете за вълшебства от незнайни страни и чудотворни избавления.

— Него го сложиха в земята — отвръща Софи намръщено, след кратък размисъл.

Шугър продължава да чете. За нея приказките са нещо ново; госпожа Кастауей не ги одобряваше, защото оставяли впечатлението, че в края на краищата всичко винаги се оправя, „а ти скоро ще узнаеш, дете, че нищо никога не се оправя“. Госпожа Кастауей предпочиташе да занимава малката Шугър със стари предания (колкото по-ужасни, толкова по-добре), с подбрани откъси от Ветхия Завет (до ден-днешен Шугър може да изреди всички изпитания на Йов), както и с разказа за случки от действителния живот — всъщност с всичко, което осигурява изчерпателни описания на незаслужени страдания и привидно безсмислени постъпки.

По обяд, когато Роуз донася обяда на Шугър и Софи, тя носи и съобщение за тях. Госпожа Ракъм имала гости на долния етаж и искала да ги разведе из къщата. Господин Ракъм настоявал никой да не смущава госпожа Ракъм, докато тя осъществява това свое желание. Абсолютно никой, нали разбирате.

— Ако желираното месо ви харесва, мога да ви донеса още. Десертът ще дойде след малко — добавя Роуз, за да смекчи мъката от затворничеството им.

Когато прислужницата излиза, между гувернантката и ученичката настава мълчание. Както всеки ден през настоящия ноември, утринното слънце се е скрило зад облаци, в стаята се смрачава, вятърът разтърсва стъклата на прозорците. Дъждовните капки трополят по тях като градушка.

— Е, толкова по-зле за въпросните гости — подема най-сетне Шугър, — щом няма да видят хубавата ти детска стая — искам да кажа, хубавата ти учебна стая. Това е най-веселата стая в цялата къща, а пък и играчките ти са много интересни.

Настава ново мълчание.

— Мама не ме е виждала от рождения ми ден — казва Софи, вперила поглед в един фъстък на чинията си и се пита дали при този странен нов режим след детронирането на Биатрис ще бъде наказана, ако откаже да изяде докрай желираното месо.

— Кога беше рождения ти ден? — пита гувернантката.

— Не знам, госпожице. Бавачката знае.

— Ще попитам баща ти.

Софи поглежда Шугър с ококорени очи, впечатлена от близките отношения на гувернантката й с високопоставени и неясни фигури от света на възрастните.

Шугър взема книгата на Мангнал и я отваря на произволна страница.

„… известен като «комплутеанският полиглот» от Комплутум, латинското име на Алкала…“ — това са думите, върху които спира погледът й. Тя веднага решава да преразкаже вместо това на Софи някой откъс от Библията, като го украси с артистично представяне на образите и описания на начина, по който са се обличали жителите на Галилея — а после… може би още малко от Езоп.

— Какво се случи на рождения ти ден? — пита тя Софи, докато разлиства Библията. — Да не си била непослушна?

Софи обмисля отговора си. Сребристосива светлина прониква през мокрите от дъжда прозорци и пада върху смръщеното й, пухкаво личице.

— Не помня, госпожице — казва тя накрая.

Шугър започва да тананика весело, сякаш иска да каже „Това не е толкова важно“. Отказва се от „Книга на Йов“, обмисля „Естир“, но отхвърля и нея, като се досеща за многото убийства и мазането на девици с благовонни масла, после се зачита в „Немия“, но нескончаемите изреждания на имена там са дори по-досадни от списъците на Агнес Ънуин. Оглежда се из стаята, търсейки някаква идея, и вижда дървените фигури на животни в единия ъгъл.

— Ще ти разкажа — казва тя, затваряйки Библията, — историята за потопа и Ноевия ковчег.

 

 

Тази вечер, след като е сложила Софи да си легне, Шугър се връща в своята стая, където трябва да прекара дългата нощ. Тя знае, че Уилям е някъде в къщата, знае, че Агнес е излязла на визити; той има идеалната възможност да посети любовницата си. Скрита в тази неугледна, малка като кутийка стаичка с грозни тапети, допълнително обезобразени от куките, по които не висят картини, тя се разполага на леглото. Гърдите й под ватираните ревери на пеньоара са парфюмирани.

Минава цял час, скуката надделява и Шугър измъква дневниците на Агнес изпод леглото. Дъждът плющи по прозорците. Може би е добре, че Шиърс още не е намерил време да оправи запечатания с боя прозорец, защото по всичко личи, че иначе пороят би могъл да нахлуе и в стаята.

Шугър се връща към Абътс Лангли — училището се помещава във възстановената сграда на някогашен манастир и е натъпкано до тавана с подрастващи момичета. Продължава историята на обучението на Агнес Ънуин. Доколкото Шугър разбира, четейки между редовете на емоционалните, но скучни описания на Агнес, там вече почти не се занимават с изучаване на образователните предмети. Ударението пада все по-силно върху уменията, които са необходими на една „истинска дама“. Агнес не споменава нищо за география или английски език, затова пък описва възторжено похватите, които е получила за прекрасните си бродерии; споменава и ужасните си преживявания, когато трябвало да ходи на разходка в парка на училището, съпровождана от учителка по немски или френски, и да се упражнява в глаголните спрежения. С течение на годините Агнес така и не надхвърля средното ниво в учебните си занимания, работите й биват оценени най-често със „С“ (сравнително добре), затова пък заниманията по музика и танци за нея са източник на неподправено удоволствие. Едно от рядко срещаните въздействащи описания се съдържа в разказа на Агнес как е свирила на едно от пианата в музикалната зала заедно с приятелката си Летиция (на две октави разстояние), докато, дирижирани от палката на учителката, четири други момичета на две други пиана изпълнявали същата пиеса. Неуспехите й в правописа й печелят най-много по някое кротко мъмрене, докато по аритметика често й прощават грешните решения, защото е изписала много красиво цифрите.

Макар че Агнес не пропуска нито ден да впише нещо в дневниците си, Шугър не съумява да прояви подобно старание и прескача тук-там по няколко страници. Къде ще открие това, което ще я възнагради за риска да бъде заловена на местопрестъплението, и то тъкмо от Уилям, ако той влезе, без да чука и я види да чете дневниците на жена му, които е откраднала? Освен това, мили Боже, още колко от тези ученически писания ще трябва да изтърпи? Къде се крие тук истинската Агнес? Къде е жената от плът и кръв, която живее през няколко врати оттук, в една стая на същия етаж, това странно и объркано създание, което е съпруга на Уилям и майка на Софи? Тази Агнес от дневниците й прилича на измислица от приказките, също толкова недействителна, колкото и Снежанка.

Почукването на вратата я кара да подскочи и дневникът пада от скута й. В рамките на няколко секунди Шугър успява да го открие и да го плъзне припряно под леглото, да избърше длани в килима и да оближе устни три пъти, за да блестят.

— Да? — казва тя.

Вратата се отваря и на прага застава Уилям, напълно облечен, безукорно сресан — в такъв вид би могъл да се появи в кантората на някои свой делови партньор. Лицето му е напълно безизразно.

— Заповядайте, сър — кани го тя и прави всичко по силите си, за да съчетае в гласа си сериозна почтителност и изкусително мъркане.

Уилям влиза и затваря вратата зад себе си.

— Бях ужасно зает — започва той. — Наближава Коледа.

Думите му прозвучават абсурдно, и поради изопнатите си нерви тя едва не избухва в смях.

— Аз съм на твоите услуги… — казва тя, свила едната си ръка в юмрук зад гърба си, и забива здраво острите си нокти в дланта, за да си напомни, че каквото и да трябва да стори сега — да прегърне Уилям или да започне да обсъжда с него търговски въпроси, истеричният смях няма да й помогне.

— Струва ми се, че овладях положението — продължава той. — Поръчките за бутилирани парфюми са дори по-слаби, отколкото очаквах, но козметичната продукция е все по-търсена.

Шугър стисва толкова силно юмрук, че погледът й се замъглява от сълзи.

— Как се справяш? — пита Уилям, успявайки да съчетае в тона си интерес и потиснатост. — Кажи си истината, сигурно проклинаш деня, в който реши да дойдеш — не бих се учудил, ако е така.

— Съвсем не — възразява тя. — Софи е възпитано момиченце и послушна ученичка.

Лицето му помръква едва забележимо; темата му е неприятна.

— Изглеждаш уморена — особено очите ти — казва той.

Тя си налага да симулира бодрост и оживление, но това всъщност не е необходимо — той не се оплаква, просто изразява загриженост. Какво облекчение я обзема при мисълта, че той знае как изглеждат обикновено очите й!

— Да наема ли прислужница за детската стая? — пита той. В гласа му продължава да се долавя странна смесица от чувства — сложно съчетание като отделните миризми в един парфюм; разочарование, като че ли той също се е надявал още в мига, когато тя прекрачи прага на дома му, те да започнат да се отдават несмущавано на плътски наслади; смущение, като че ли съзнава, че носи вината за нещата, които се случиха вместо това; разкаяние за досадните часове, които тя трябва да понася, занимавайки се с дъщеря му; страх при мисълта, че ще му се наложи пак да търси прислужница точно сега, когато е толкова зает със стотици други неща; съчувствие, защото тя лежи в мизерното късо легло на Биатрис Клийв; нежност, като че ли иска с една милувка да възвърне блясъка на очите й; да, има и желание. Произнесъл е само осем думи, но те са просмукани с всички тези оттенъци, които се излъчват от фразата като умело подбран букет от аромати.

— Не, благодаря — отвръща Шугър. — Няма нужда, наистина не е необходимо. Наистина, не спя много добре, но просто още не съм привикнала към новото легло. Липсва ми старото ни легло на Прайъри Клоуз — беше такова удоволствие да се спи в него, нали?

Той свежда леко глава — това не е истинско кимване, но жестът все пак говори за съгласие. Това й е достатъчно — тя пристъпва напред и го прегръща, сключва длани ниско зад гърба му и повдига едното си бедро, за да го пъхне между краката му.

— Ти също ми липсваше — казва тя и притиска буза към рамото му. Ароматът на мъжко желание едва доловимо се изплъзва изпод херметично закопчаната яка на ризата му. Шугър усеща как членът му се втвърдява, притиснат до бедрото й.

— Стаята е малка — казва той пресипнало, — но не мога нищо да направя.

— Разбира се, че не, любов моя, аз не се оплаквам — гука тя в ухото му. — Ще привикна скоро към това малко легло. Трябва само… — тя плъзва ръка към слабините му и плъзва пръсти по ерекцията му, — да го осветим.

Тя отстъпва малко назад, сяда на ръба на леглото и започва да разкопчава панталоните му, изважда члена му и го поема с устни. В продължение на няколко мига той остава неподвижен като статуя, но после започва да стене и — слава Богу! — да я гали по косата с несъмнена нежност. „Още е мой“, мисли Шугър.

Когато той започва да се движи, тя се отпуска назад на леглото и разтваря пеньоара си. С приглушен вик той прониква в нея. Въпреки опасенията си, тя е влажна и го приема с такова желание, каквото не би могла да инсценира и след половинчасова подготовка.

— Да, любов моя, ела, ела — шепне тя, докато той се разтърсва от вълните на оргазма. Тя го обгръща с ръце и крака, обсипва шията му с целувки — някои от тях хитро пресметнати, други искрени, но и сама не знае по колко от всеки вид.

— Ти си моят мъж — настоява тя убедително, докато топлата влага се стича между краката й.

След няколко минути, тъй като в стаята няма течаща вода, тя бърше слабините му с намокрена хавлиена кърпа.

— Спомняш ли си първия път? — пита тя шеговито.

Уилям се опитва да се усмихне в отговор, но вместо това прави смутена гримаса.

— Като си помисля, държах се като последен дръвник — въздъхва той и вперва поглед в тавана.

— Още тогава съзнавах, че в теб има нещо изключително — мърка тя успокояващо. Дъждът най-сетне е спрял и в дома на семейство Ракъм се е възцарила тишина. Облечен и подсушен, Уилям лежи в прегръдките й, макар че двамата едва се побират на леглото.

— Тази моя работа… — казва той замислено, търсещ съчувствие. — В парфюмериите „Ракъм“, искам да кажа… Посвещавам й часове, дни, цели седмици от живота си.

— Вината е на баща ти — Шугър повтаря думи, казани навремето от него, но така, че да звучат като искрен изблик на нейни собствени убеждения. — Ако беше изградил фирмата на по-логичен принцип…

— Именно. Но сега аз губя цяла вечност в издирване на неговите грешки и в поправяне на… на…

— Грешките в системата.

— Именно. А това означава, че нямам време… — той се пресяга, започва да я гали по лицето, но единият му крак се смъква от тясното легло, — за удоволствията на живота.

— Тъкмо затова съм тук — отвръща тя. — За да ти напомням за тях.

Шугър се чуди дали моментът е подходящ да поиска разрешение да почуква понякога на неговата врата, вместо да чака той да почука на нейната, но в този момент отвън чакълът отново започва да хрущи под колелата на екипажа и копитата на конете, което означава, че Агнес се връща.

— Тя е по-добре напоследък, нали? — пита Шугър, докато Уилям става от леглото.

— Бог знае. Но да, така изглежда.

Той приглажда косата си, готов да си тръгне.

— Кога е рожденият ден на Софи? — пита Шугър. Не й се иска да го пусне, без да научи поне още нещичко за този странен дом, в който се е озовала, пълен с тайни стаи, чиито обитатели като че ли не подозират за съществуванието на останалите.

Той се намръщва и започва да прехвърля на ум списъка, който и без това е претрупан с досадни подробности.

— Август… не помня точно датата.

— Е, тогава положението не е толкова тежко — казва Шугър.

— Защо?

— Софи ми каза, че Агнес не я е виждала от рождения й ден.

Погледът, който й отправя Уилям, е наистина много странен — смесица от раздразнение, срам и такава тъга, на каквато тя никога не е мислела че е способен.

— Като е казала „рожден ден“ — казва той, — Софи е имала предвид деня на раждането си. Деня, когато се роди. — Той отваря припряно вратата на стаята, да не би тъкмо днес жена му да слезе от екипажа по-бързо от обикновено. — В този дом се знае — приключва той уморено, — че Агнес е бездетна.

И Уилям излиза на площадката и прави строг жест с ръка, сякаш иска да каже: „Стой тук!“, и затваря Шугър в стаята.

 

 

Изминали са много часове, през които Шугър лежа будна в тъмното — толкова дълго, колкото успя да издържи, докато домът на Ракъмови притихна напълно, което означава, че всички вече са се затворили в една или друга стая. Тогава тя става от леглото и пали една свещ. Боса, с трептящата светлинка в ръце, тя се измъква в коридора. Чувства се мъничка, докато върви на пръсти из тази мрачна и загадъчна къща, но докато минава край забранените врати, сянката, която пада върху тях, е огромна.

Безшумно като вълк или като дух от приказките, тя се промъква в спалнята на Софи и отива тихичко до леглото на детето. Дъщерята на Уилям спи дълбоко, клепачите потръпват едва забележимо от усилието да покрият докрай огромните очи на Агнес. Софи диша през устата и понякога раздвижва устни, като че ли да отвърне на нещо, което сънува или си спомня.

— Събуди се, Софи — шепне Шугър. — Събуди се.

Клепачите на Софи трепват и тя отваря очи; порцеланово-сините ириси блуждаят безизразно, като на бебе, изпаднало в кома от поредната доза „Сироп на Годфри“, отвара „Кротко дете“ на Стрийт или друга някаква смес на основата на лауданум. Шугър измъква нощното гърне изпод леглото.

— Стани за мъничко — казва Шугър, плъзва ръка по топлия, сух гръб на Софи и издърпва натежалото детско телце. — Само за малко.

Софи се опитва да се подчини, но не успява, очите й издават колко е объркана от пълния мрак наоколо.

Шугър взема гладките детски ръце в своите напукани и белещи се длани и ги повдига.

— Довери ми се — прошепва тя.