Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (21)

Двайсет

— Е, как беше морето? — пита лейди Бриджлоу, поставяйки безшумно чашата с чай обратно върху чинийката. — Тази година реших да не ходя — няма курорт, който да не е превзет от простолюдието. Ах, благодаря ти, Роуз.

Роуз, новата прислужница на Ракъмови, налива още чай в чашата на лейди Бриджлоу — струята тече право, макар и отвисоко. Ръката на Роуз не трепва, докато стиска дръжката на тежкия чайник, червендалестата й, месеста китка се откроява на фона на белия маншет, около нея се носи лек лъх на дезинфектант — това се нрави на лейди Бриджлоу.

Септемврийският следобед е слънчев, но хладен. Изминали са няколко седмици, откакто Уилям прибра от Фолкстън жена си — значително по-слаба и с по-странно поведение, отколкото когато замина. В настоящия момент тя се крие на горния етаж, и е заявила категорично, че „не приема“.

Ако трябва да бъдем честни, не само Агнес Ракъм се чувства зле напоследък; тази година пролетта дойде неестествено рано, но и още от края на август времето застудя, сякаш природата се опитва да компенсира незаслужената щедрост, която е проявила към хората. През повечето дни яркото утринно слънце избледнява, и по обяд навън вече е мрачно, а хладният вятър подсказва какво може да се очаква занапред. Листата се сипят като порой от дърветата, нощите стават все по-дълги, из цяла Англия художниците-пейзажисти се оттеглят отвратени от забулената в мъгли провинция. Търговските партньори на Уилям, които притежават и овощни градини, са принудени да обявят преждевременно прибиране на реколтата, защото плодовете едва се крепят на клоните, късат се и падат направо в ръцете на берачите — и отложи ли се брането дори само с час, те вече са изпопадали и се търкалят, натъртени и загниващи, по земята. Слава Богу, лавандулата вече е прибрана. Шугър бе разочарована, че не можа да присъства на брането, но човек не може да организира всичко, като същевременно трябва да се справя и със задълженията си по време на сезона, и с проблематичната си съпруга. Огньовете, на които се изгарят изкоренените петгодишни растения, се кладат през октомври — Уилям ще я заведе да ги гледа, това вече й е обещал.

В резиденцията на семейство Ракъм в Нотинг Хил прислужниците — и тези от горните етажи, и другите, които работят в подземията, се подготвят да посрещнат есента, която най-вероятно няма да пощади Англия; плътните завеси са извадени и се проветряват от препаратите против молци; килерът е пълен до тавана с консервирани омари, сардини, сьомга, костенурки и какво ли не още; в мазето се складират плодове и зеленчуци; комините са почистени; Джейни се разболя в най-неподходящия момент, когато чистеше печките; Чийзмън провери покрива и вратите на екипажа за евентуални пролуки; Лети и Роуз махнаха летните украси от камините и подредиха вместо това сухи дърва, готови за палене. Всички избягват Шиърс, който се щура насам–натам и мърмори под нос от сутрин до вечер.

Лейди Бриджлоу също се е примирила с преждевременното оттегляне на лятото и е променила съответно начина си на обличане — това я кара да изглежда малко по-възрастна (но не много) от своите двайсет и девет години; избрала е дебела вълнена рокля-манто, за да може да бъде сигурна, че здравето й ще остане „ненарушено“, както се изразява тя. Уилям е толкова навлечен, че изглежда направо кръгъл (това се дължи и на допълнителната тлъстина, която е натрупал по време на сезона). Брадата му, която междувременно се е сгъстила още повече и е подстригана във формата на правоъгълник, виси над вратовръзката, той е сложил вълнена жилетка, панталон от дебел туид, и сако от туид, което се опитва да разкопчае незабелязано, но няма как да се бори с копчетата пред гостенката.

— Не мога да кажа нищо за останалите морски курорти — подема той в отговор на въпроса й, — но Фолкстън се е превърнал в истински цирк, ако съдя по това, което видях. Вината е най-вече в железниците, разбира се.

— Е, така е, нови времена — отбелязва философски лейди Бриджлоу и разчупва една посипана със захар бисквита. — Тези от нас, които разполагат със собствени екипажи, ще трябва просто да потърсят някое райско кътче, до което общото стадо още не се е добрало. — Тя сдъвква парченцето бисквита припряно, като че ли се бои да не изпусне реда си за изказване. — Така или иначе никога не съм намирала нищо привлекателно в крайбрежието — освен, разбира се, това, че е полезно за болни и възстановяващи се.

— Да, разбира се — съгласява се Уилям и подава празната си чаша на Роуз.

— Как е съпругата ви? — пита съчувствено лейди Бриджлоу и го поглежда над ръба на пълната си чаша.

— О, убеден съм, че няма нищо сериозно — отвръща Уилям. — Настинала е, предполагам.

— Много ни липсва в църква — уверява го лейди Бриджлоу.

Уилям се усмихва измъчено. Всеизвестно е, че Агнес присъства на литургията в католическа църква почти всяка неделя, но той не намира сили да й го забрани. Колкото и неприятно да е вероотстъпничеството й, колкото й да го притеснява неодобрението на съседите, той иска преди всичко Агнес да бъде щастлива, а тя е най-щастлива, когато й позволят да потегли с екипажа към Крикълууд и да се прави на малка папистка.

Как се надяваше тя да се върне от морето по-закръглена и по-уравновесена! Но тя остана само осем дни, въпреки че той бе предплатил апартамента в хотела за две седмици, и вместо да се върне спокойно с влака, заедно с Клара, му прати картичка, в която се оплакваше, че в хотела имало американци, водата за пиене гъмжала от микроби, и настояваше той да отиде там и да я прибере незабавно. „Умолявам те в името на всичко свято, ела, моля те!“ така завършваше посланието й на обратната страна на картичката, на която иначе се виждаше смешна снимка на магаре, с прикрепена конусовидна раковина между ушите. Отдолу пишеше: „Еднорог, Фолкстън“. Притеснен от мисълта, че пощальонът може да прочете второ такова послание, Уилям се отправи към Фолкстън колкото бе възможно по-бързо, където откри една напълно спокойна и доволна Агнес, която се държеше с него като с неочакван гост, когото възпитанието й не позволява да отпрати.

— Как се чувстваше тя? — попита той набързо Клара, докато двамата наблюдаваха товаренето на абсурдно огромните куфари на Агнес, които сумтящите носачи тътреха надолу по стълбите на хотела.

— Нямам никакви оплаквания, сър — отвърна Клара с изражение на човек, който е прекарал поне една седмица на позорния стълб, обстрелван непрекъснато с гнили зеленчуци.

Когато се прибра у дома, Агнес доказа незабавно, че морето не е успяло да упражни каквото и да било здравословно въздействие върху нея поне не по начина, на който разчиташе доктор Кърлоу. Още щом разопаковаха сувенирите от Фолкстън, Агнес демонстрира новия се каприз глупав ритуал, който за съжаление междувременно се е превърнал в утвърден навик. Всяка сутрин, още преди закуска, тя се опитва да пусне една механична птичка да полети от прозореца на спалнята й. Това, че тиктакащият автомат пада като камък, че човката му е отчупена и лявото крило — провиснало, не може да накара Агнес да се откаже от ритуала. Всяка сутрин след закуска Шиърс намира дървената птичка зарита в прясно разкопаната пръст, или заплетена в някой храст, и я връща обратно в къщата, без да каже дума. (И защо му е да говори — като че ли протестите му промениха нещо, когато госпожа Ракъм оголи изцяло розовите храсти, за да осигури „ален цветен килим“ за гостите на един от приемите си!).

— Горката жена — казва натъжено лейди Бриджлоу, — толкова я съжалявам! Хора като нас, с ненарушено здраве, би трябвало да бъдат благодарни за отреденото им щастие. Покойният ми съпруг приживе винаги подчертаваше колко благодарна трябва да бъда за това — очите и се замъгляват, тя отпуска глава на дантелената покривчица на облегалката, като че ли вижда пред себе си духа на покойния. — Ааах… горкият Албърт — казва тя с въздишка и приема парчето джинджифилов сладкиш, което Роуз й поднася. — Колко самотна се чувствам без него понякога… особено като знам каква голяма част от живота е още пред мен…

После лейди Бриджлоу изправя гръб с рязко движение, погледът й се прояснява и тя заявява, вирнала брадичка:

— Но не е редно да се поддавам на мъката, нали? Имам сина си, и Албърт продължава да живее в него. Между двамата има поразителна прилика! Знаете ли, понякога се питам… ако горкият човек беше още жив… и можех да го даря с още един син, дали и второто момче (приличало така удивително много на баща си? Не бих се учудила, ако станеше така!… Но вие трябва да ме извините, че ви отегчавам с моето бърборене. Уверена съм, че един ден и вие ще сте склонни да се занимавате с подобни наивни въпроси, когато имате син. — Тя потупва коленете си, като че ли са спящи салонни кученца, които трябва да разбуди. — Но аз ви откъсвам от вашите дела. Моля да ме извините.

— Не, не — отвръща Уилям, докато тя става, за да се сбогува. — За мен беше удоволствие.

Думите му са искрени; тя винаги е добре дошла в неговата приемна, и той я изпраща със съжаление до входната врата. Тя изобщо не се държи като другите титулувани особи от кръга на неговите познати; въпреки че се движи във висшите кръгове, у нея има нещо мило и дяволито, нещо, което според него се забелязва дори в начина, по който тя слиза забързано по стълбите и скача ловко в екипажа, преди кочияшът й да е успял да се смъкне от капрата, за да й подаде ръка. Тя махва още веднъж, прибира полите си в купето и екипажът потегля.

Докато проследява с поглед екипажа, който се клатушка по алеята към градинската порта, Уилям решава, че най-очарователната черта на лейди Бриджлоу е откритостта — тя общува съвсем открито с него, пред очите на аристократичните си приятели. Никога не го е упреквала, задето притежава това, което тя с присъщата си деликатност нарича „концерн“; дори много често казва, че бъдещето принадлежи на промишлеността. Иска му се само тя да не проявяваше такава загриженост към Агнес — най-вече защото душевната й щедрост не среща за съжаление никаква благодарност.

— На такава вяра да нямаш — бе заявила съвсем наскоро Агнес по време на един от зачестилите си пристъпи. Доста сериозно оскърбление; дори фактът, че тя отрече да е правила подобна забележка, след като пристъпът отшумя, не променя кой знае какво.

Но Агнес ще оздравее, той е убеден, че ще стане така — почти напълно убеден. Днес например нямаше никакви инциденти, нали — като изключим обичайния ритуал с дървената птичка… а вече наближава обяд…

Посетителката си е отишла, в къщата отново цари пълна тишина, а Уилям продължава да стои замислен в приемната. При всяка своя визита лейди Бриджлоу донася със себе си благотворен полъх на нормално човешко поведение, който отлита веднага след като вратата се затвори след нея, и атмосферата в дома започва отново да трепти от несигурност. Да, засега тук е тихо, но какво ли означава тази тишина? Дали Агнес седи и шие кротко в стаята си, или замисля поредната си налудничава постъпка? Дали спи със съня на праведните, или се мята в трескав припадък? Задържайки дъх, Уилям напряга притеснено слух, застанал в основата на стълбите.

Само след секунди той получава неочакван отговор на всичките си въпроси; някъде отблизо зазвъняват нежни звуци — гъвкави пръстчета танцуват по клавишите на пианото; никой мъж не би могъл да си представи нещо по-очарователно. Днес Агнес Ракъм отдава своята дан на музиката! Цялата къща сякаш грейва и се превръща в дом за всички, които живеят под нейния покрив. Уилям отпуска свитите си юмруци и се усмихва.

Кърлоу може да си говори за „болнични заведения“, колкото си иска; Уилям Ракъм не се признава толкова лесно за победен! А какво да кажем за съпружеската любов и грижа? Уилям знае отлично, че от октомври нататък опаковката на всеки произведен от фирмата му артикул ще бъде украсена с неговия лик (това е една от прекрасните идеи на Шугър). Когато трябваше да поръчва гравюрата, той избра за модел една своя снимка, на която има добродушно, почти бащинско изражение. Какво биха си казали дамите, които си купуват козметика на „Ракъм“, ако узнаят, че човекът, комуто дължат тази ароматна наслада, чийто лик е навлязъл в толкова домакинства в страната, е отпратил собствената си жена в лудница? Не, Агнес има право да й се даде още една възможност — не една, а десетки, стотици възможности! Та тя е негова съпруга, дявол да го вземе, и той се е клел да я тачи и обича, в здраве и болест.

— Повикай Чийзмън — обръща се той към Лети, бързайки да се възползва от скъпоценните мигове, докато все още се разнася тази очарователна мелодия, докато маниакално повтаряните арпежи не започнат да опъват нервите му. — Излизам.

 

 

Секунди след като пристъпът му е отзвучал, още преди горчивият прилив на разкаянието да го е върнал към действителността, Хенри Ракъм трепва изненадано. Някой чука на вратата! Кой, по дяволите…? Никой не идва тук, съвсем никой! Трябва да е някаква грешка.

Той се почиства припряно, прави всичко възможно, за да добие приличен вид, но в бързината не може да намери чехлите си, и подтикван от упоритото чукане, тръгва към вратата по чорапи.

Когато отваря, на прага му се изпречва видение — същинско олицетворение на женската красота. Две съвсем млади жени, още почти момичета, със свежи лица, облечени съвсем еднакво — в сиви тоалети, с розови шапки и наметки. До тях има някаква покрита количка — прилича на бебешка, или на количките, в които цветарките разнасят стоката си, но в нея няма нито цветя, нито бебета.

— Моля ви, сър — казва едната. — Опитваме се да направим нещо за премръзналите и гладуващи жени и деца от остров Скай.

Хенри ги зяпва неразбиращо. В дома му нахлува леден вятър и му напомня противния факт, че по челото му се стича обилна пот.

— Остров Скай, сър — пояснява втората с мелодичен глас, който по нищо не се различава от гласа на сестра й. — В Шотландия. Много семейства са пропъдени от домовете си, сър, и са обречени на гладна смърт, защото зимата сигурно ще бъде тежка. Имате ли дрехи, от които бихте могли да се лишите?

Хенри мига като идиот. По лицето му вече плъзва червенина, защото знае, че каквото и да каже, ще го каже със заекване.

— Аз… аз дадох всичките си ненужни дрехи на… ъъъ… една дама, която работи в няколко благотворителни дружества — момичетата го гледат мило, но недоверчиво, като че ли са привикнали да ги отпращат с подобни лъжи, но са прекалено добре възпитани, за да възразят. — Госпожа Емелин Фокс — допълва той отчаяно, като че ли името ще изясни всичко.

— Миналата зима, сър — започва първото момиче, — тези хора са били принудени да ядат морска трева.

— Водорасли, сър — пояснява второто, забелязало объркването му.

Красивите гърди на първото се повдигат във въздишка, то отваря уста, за да проговори отново, но Хенри вече не издържа.

— Бихте ли приели пари? — пита той пресипнало. На сцената се появява котката и започва да се търка в глезените му, привличайки вниманието към босите му крака.

Близначките се споглеждат, като че ли никой досега не им е правил такова предложение и те нямат представа как да реагират.

— Не бихме се осмелили да настояваме, сър… — започва едната и хвърля поглед назад, но Хенри приема това за съгласие и започва да рови в джобовете на панталона си.

— Ето — той изважда шепа монети, заедно с късчета изрезки от вестник и няколко забравени пощенски марки. — Два шилинга достатъчни ли са? — Той трепва неволно при мисълта, че и други неща могат да се купят с два шилинга. — Не, ето ви три.

Той измъква лъскавите монети от плявата — купчинка фартинги, пепита и всякакъв друг дребосък.

— Благодаря ви, сър — казват момичетата в хор, а това, което е по-близо, протяга ръка. — Няма повече да ви безпокоим.

— Не, не, не може да става дума за безпокойство — казва той и ги наблюдава с облекчение как се отдалечават с количката си, а турнюрите им подскачат в унисон.

Хенри затваря вратата и се връща в топлата дневна — единствената уютна стая в дома му. На пода до огнището се търкаля смачкана на топка носна кърпичка. Не е необходимо да я разтваря, за да знае, че тя е лепкава от собствената му сперма — нали я хвърли на пода само преди минути.

Той се отпуска тежко на креслото — краката и ръцете му са студени, главата му гори, слабините го сърбят; цялото му тяло е тежко, нехармонично бреме от плът, обгърнало в нежелана прегръдка една лепкава от мръсотия душа. За да увенчае позора му, Писана се появява с меки стъпки в дневната, упътва се право към мръсната кърпичка и започва да я души любопитно.

— Псст — съска той и размахва предупредително един вълнен чорап.

— Това е мръсно!

Измъква кърпичката изпод носа й, и отново я стисва в юмрук. Прането на кърпичката е изпитание, на което не иска да се подлага; склонен е да преодолее себе си, когато става дума за изцапана нощница (това е една от причините, поради които не иска да наеме перачка); но му се струва, че това евтино парцалче плат не си струва терзанията, които ще преживее, докато се опитва да изтърка упоритите петна семенна течност в сапунената вода. Как ли постъпват в такива случаи другите мъже, които злоупотребяват по такъв начин с телата си? Предават невъзмутимо тези лепкави парцали в ръцете на жени-прислужнички, което сигурно предизвиква презрението им? А може би полюцията е рядко явление при мъже с по-силна воля! Обзет от мъчителен срам, задето хаби здрав памучен плат, след като толкова бедняци зъзнат заради дупките по дрехите си (дори и в Лондон, за остров Скай да не говорим!), Хенри хвърля кърпичката в камината. Платът пада точно в средата на жаравата, започва да тлее, почернява, и после изчезва сред високо вдигналите се пламъци.

Госпожа Фокс умира и той не може да й помогне с нищо. Тази мисъл се връща постоянно, за да го измъчва — и в мигове на най-черно отчаяние, и в моменти на случайно просветление, наяве и насън. Госпожа Фокс умира и той не може да я излекува, не може да я развесели, не може да облекчи мъките й. Тя лежи вече по цял ден на един шезлонг в градината на баща си, или, ако времето е много лошо, на същия шезлонг край прозореца на мрачната приемна, и се взира в едва забележимата вдлъбнатина, която е оставил столът й на моравата. Тя не страда особено, само ужасно скучае — или поне така твърди пред Хенри, между мъчителни пристъпи на кашлица. Той я пита дали иска бульон. Не, не искала бульон, и той не би поискал, ако го беше опитал. Това, което иска, е да може да ходи, да ходи под слънчевите лъчи; но слънцето се крие, а дори да успее да пробие за малко облаците и да грейне ярко, госпожа Фокс моли Хенри да я почака, докато си поеме дъх, и възможността е пропусната. Всъщност тя изобщо не може вече да върви, а той не може да я носи. Веднъж — само веднъж — той плахо намекна нещо за инвалидна количка, но тя отказа, при това с необичайно остър тон. Ако не се опасяваше, че ще я обиди, той би й напомнил, че гордостта е грях.

И все пак — понякога тя го гледа така умолително, очите й се станали огромни и се открояват на бялото като порцелан лице, устните й са сухи и подути. Понякога млъква насред думата и започва да се взира упорито в него; чува се само дишането й, една синкава вена пулсира на шията й, и други две — на слепоочията. „Ти владееш силата да победиш Смъртта“, така казват сякаш очите й, „защо не искаш да й попречиш да ме вземе?“.

— Д-добре ли сте, госпожо Фокс? — казва той тогава — ако не това, пак някаква подобна глупост.

— Не, разбира се, че не съм добре, Хенри — казва тя и отклонява с въздишка този свой плашещ, доверчив поглед, трепкайки с изтънелите си като хартия клепачи.

В редките случаи, когато чувства прилив на сили, тя ги използва, за да го прогони. Вчера беше такъв ден — бузите й пламтяха, тя беше неспокойна, очите й бяха зачервени, настроението — непостоянно. В продължение на цял час като че ли спеше, понякога устните й се раздвижваха безмълвно, гърдите й се повдигаха едва забележимо. После се събуди рязко, надигна се на лакът и започна да го хока:

— О, Хенри, що за човек сте вие? Още ли сте тук? Каква е ползата да седите тук цял следобед… и да се блещите срещу оградата на задния двор?… Струва ми се, че достатъчно често броите коловете!

Тонът й беше странен и смущаващ, неразбираем за него — едновременно дружелюбно шеговит и изпълнен с неприкрито страдание.

— Аз… аз мога да остана още малко — отвърна той, гледайки право пред себе си.

— Трябва да живеете собствения си живот, Хенри — каза тя настоятелно, — вместо да пилеете ценно време край една дремеща жена. Не съм забравила колко ненавиждате безделието! Аз ще се оправя някой ден — но това няма да се случи утре или дори следващата седмица. Но аз наистина ще оздравея — вие ми вярвате, нали, Хенри?

— Дано даде Бог… — замънка той.

— Кажете ми, Хенри — продължи тя трескаво, — какво направихте, за да изпълните това, за което сте призван?

В този момент му се прииска наистина да си беше тръгнал по-рано.

— Аз… аз… имам известни съмнения — отвърна той, обзет от суеверен страх, че тя чува богохулните думи „Да бъде проклет Бог!“ също тъй ясно, както те отекват в неговата глава. — В крайна сметка ми се струва, че не съм много подходящ за свещеник.

— Глупости, Хенри — възкликна Емелин и стисна ръката му, за да го принуди да я погледне в очите. — Вие ще станете най-добрият… най-милият, най-искреният, най-почтеният, най-красивият… — тя се изсмя смутено и от носа й потече тънка струйка кръв и слуз.

Шокиран от този неблаговиден инцидент, той отново отклони поглед към оградата, и започна да се бори със себе си, за да произнесе своето признание:

— Аз… се съмнявам… вярата ми…

— Не, Хенри — разплака се тя тогава, а дъхът й започна да свисти мъчително. — Не бива! Не искам да чувам такива неща! Бог е неизмеримо по-важен… от болестта на някаква си жена. Обещайте ми, Хенри… обещайте ми… обещайте ми… че няма да се… откажете от призванието си.

Тогава той, какъвто си е страхливец, безгръбначен злодей и отхвърлен от Бога богохулник, й даде единствения възможен отговор — отговора, който тя искаше да чуе.

 

 

— Ах, съкровище… така ми се иска да живеехме заедно, в един дом.

Сърцето на Шугър подскача, когато чува думите на Уилям — звукът на гласа му вибрира в гръдния й кош, докато той притиска бакенбарди към гърдите й. Никога не е предполагала, че проявата на чувства от страна на който и да било мъж би могла да предизвика у нея шеметно ликуване — особено когато въпросният мъж е пълничък господин с дразнещо гъделичкащи бакенбарди; но сърцето й започва да се блъска смущаващо силно в гърдите — точно където той е опрял ухото си.

— Този апартамент е елегантен и удобен — казва тя и отчаяно се надява той да възрази. — Освен това тук никой не ни безпокои.

Той въздъхва и плъзва показалец по тигровите шарки на бедрото й.

— Знам, знам…

Ръката му се отпуска нежно върху влажната делта между краката й. (Напоследък често постъпва така — не престава да я гали, дори след като собственият му апетит е задоволен. Някой ден тя може и да събере смелост и да упъти по-точно ръката му).

— Въпреки това — продължава той с жалостив тон, — толкова често възникват неща, които искам да обсъдя с теб, а няма как да се откъсна от задълженията си и да изляза от къщи.

Шугър го гали по косата, втривайки ароматното масло в напуканите си длани.

— Но ние обсъдихме вече всичко, нали? — казва тя. — Формата на буквата „Р“ върху новите опаковки; изгарянето на петгодишните растения — ще трябва пак да доведа полковника; какво да правим с люляковите градини на Льомерсие; как да убедим сенилните приятелчета на баща ти да освободят лондонския офис…

И през цялото време си мисли: „Хайде, кажи ми колко ме обичаш, хайде, кажи го!“.

— Да, да — казва той, — но има и други неща, които не позволяват да идвам по-често тук. — Той изпъшква раздразнено, надига глава от гърдите й и потрива лицето си с ръце. — Странно е наистина, но установявам, че е далеч по-лесно да управляваш търговска империя, отколкото да ръководиш семейството си.

Шугър придърпва чаршафите нагоре и покрива корема си.

— Да не би състоянието на Агнес да се е влошило?

— Изобщо нямах предвид Агнес — отвръща той уморено, като че ли семейството му е невероятно многобройно, и всеки негов член изисква постоянното му, неотслабващо внимание.

— Тогава… детето?

„Хайде, давай. Кажи името на собствената си дъщеря — какво ти пречи да го кажеш?“.

— Да, съществува проблем с детето — признава Уилям. — Възникна ужасно затруднение. Биатрис, бавачката й, заяви, че според нейното скромно мнение, детето е достигнало възрастта, когато само бавачката вече не е достатъчна. — Той изкривява лице в гротескна пародия на женско раболепие, и започва да скимти, имитирайки бавачката. — „Нямам нужните познания, господин Ракъм. Госпожица Софи има нужда от гувернантка, господин Ракъм“. Разбира се, това, че госпожа Барет роди наскоро и има нужда от бавачка, и освен това дрънка наляво и надясно, че парите за нея не са проблем, няма нищо общо с настояванията на Биатрис да я освободя, нали?

— Такааа… На колко години е Софи? — пита Шугър и оставя чаршафа да се хлъзне от гърдите й, за да отклони мислите му от настоятелните си въпроси.

— О, само на пет! — казва небрежно Уилям. — Момент да помисля; не, на шест е; точно така, шестият й рожден ден мина, когато Агнес беше на море. Наистина, Шугър, мислиш ли, че едно шестгодишно дете се нуждае от професионален преподавател?

Шугър вижда в мислите си собствения си образ — шестгодишно дете, седнало на ниско столче до полата на майка си, левият му крак е превързан, защото е било ухапано от плъх. Детето чете старателно една опърпана книга. Това е страховит готически роман, озаглавен „Монахът“, от който тя не разбира почти нищо.

— Не мога да ти отговоря, Уилям. Аз самата съм била подложена на строга образователна програма още от мига, когато съм проходила, но детството ми… — тя се присвива, защото си спомня как четеше на глас пред госпожа Кастауей, която й се присмиваше, защото бъркаше думи, чието значение не познаваше, — детството ми беше… необичайно.

— Хммм — това не е отговорът, който Уилям очакваше, затова той променя темата. — А и брат ми Хенри — от гърдите му се отронва тежка въздишка, — ми дава постоянно поводи за безпокойство.

— Така ли?

— Прекалено тежко преживява болестта на една своя приятелка.

— Каква приятелка?

— Една много… — от уважение към тежкото състояние на госпожа Фокс той се опитва да намери някое прилагателно, което да не звучи оскърбително, — много достойна жена на име Емелин Фокс. Тя беше като пътеводна звезда в Дружеството за спасение, но се разболя от туберкулоза.

Шугър се чуди дали да излъже, че не е чувала за въпросното дружество, чиито представителки се появяваха сегиз-тогиз на Силвър Стрийт — госпожа Кастауей ги приемаше любезно, дори подканяше Кейти да им посвири — а сетне ги подлагаше на такъв присмех и убийствен сарказъм, че те си тръгваха разплакани.

— Дружеството за спасение? — повтаря тя.

— Ами едно благотворително дружество. Опитват се да връщат проститутки в правия път.

— Тъй ли? — тя успява да придърпа незабелязано ризата си от пода и започва да я навлича. — И имат ли успех?

— Нямам представа — свива рамене Уилям. — Учат уличниците на занаят… да стават шивачки… такива работи. Доколкото си спомням, помощник-готвачката на лейди Бриджлоу й беше изпратена от въпросното дружество. Момичето им е страшно благодарно и много се старае, а лейди Бриджлоу твърди, че човек никога не би могъл да предположи с какво се е занимавала преди. — Шугър не може да продължи да се облича, защото Уилям е седнал върху гащите й. — Когато търсех нова прислужница за приемната, обмислих и тази възможност — продължава замислено Уилям, — но се радвам, че не се обърнах към тях. Роуз струва собственото си тегло в злато.

Шугър побутва плахо Уилям, за да измъкне гащите си, и той се подчинява. Окуражена, тя решава да рискува.

— Ами брат ти — пита тя, — и той ли е член на същото дружество?

— Не, не — казва Уилям. — Там членуват само жени.

— А може би членува в някое друго подобно дружество?

— Не… Защо питаш?

Шугър си поема дълбоко дъх — не я тревожи това, че ще злоупотреби с доверието на Каролайн, а че може да събуди предразсъдъците на Уилям.

— Имам една позната… — започва тя предпазливо, — виждам я от време на време, когато… отивам на пазара за плодове. Тя е проститутка… — като че ли Уилям се намръщи. Дали не е надценила доверието му в нея? Но вече няма друг изход, трябва да продължи. — Последния път, когато я срещнах, тя ми разказа една много странна история…

И така, Шугър преразказва историята на Каролайн за набожния кандидат-просветител, който й плащал по два шилинга, само за да си говорят. Уилям слуша търпеливо до момента, в който Шугър стига до предложението на този човек да намери на проститутката работно място в парфюмериите „Ракъм“. Тогава той ахва удивено. Когато Шугър свършва разказа си, Уилям започва да клати невярващо глава.

— Господи Боже милостиви…! — мърмори той. — Възможно ли е? Възможно ли е да е бил Хенри? Но кой друг би могъл да бъде… сега си спомням, че ме попита дали бих дал работа на една бедна жена, която не разполагала с препоръчителни писма… Боже мили… — внезапно Уилям се разсмива. — Виж го ти хитреца! Значи си е мъж като всички останали!

Шугър е обзета от угризения, макар сама да не може да прецени кого точно е предала — Хенри или Каролайн.

— О, но той дори не я докосва — допълва тя припряно.

Уилям изпръхтява развеселено, изпълнен със съжаление към лековерието на жените.

— Може би не нея, глупаче — заявява той, — и може би не точно сега. Но кой може да докаже колко проститутки посещава?

Шугър мълчи. През угризенията се прокрадва лъч на радост, защото той я нарече „глупаче“ така нежно, почти бащински!

— Кой би си помислил? — продължава да мърмори и да се киска Уилям. — Хенри, благонравният ми брат! Пресветият Хенри! Ха-ха! Знаеш ли, признавам си, че никога не съм го чувствал толкова близък, както в настоящия момент. Бог да го благослови!

И той се навежда към Шугър и я целува по бузата с благодарност — не й е ясно точно за какво.

— Ти нали… няма да му се присмиваш? — пита тя умолително и гали притеснено раменете му.

— На родния си брат? — пита той с ироничен упрек. — При това в сегашното му състояние?! Бог да пази! Аз съм въплъщение на дискретността!

— Скоро ли ще се видите? — пита тя, надявайки се, че след няколко седмици или месеци споменът за разкритията й ще се изтрие от паметта му.

— Довечера — отвръща Уилям. — Канен е на вечеря у нас.

 

 

Същата вечер, за да пропъди мрачното настроение, което неминуемо ще се възцари след пристигането на Хенри, Уилям е наредил масата за вечеря да бъде осветена с два пъти повече свещи от обичайното, и да бъде украсена с гирлянди от цветя. Оценявайки сам резултата от решението си, застанал на вратата на трапезарията, той решава, че картината излъчва непобедима жизнерадост. И въпреки че кухнята е разположена чак в подземията, за да не достигат до господарските етажи миризми на готвено, Уилям, чието обоняние е вече така изтънчено, че може да направи разлика между Lavandula delphinensis и Lavandula latifolia, долавя уханията на великолепна вечеря. Бог му е свидетел, че ще направи всичко, което е по силите му, за да пропъди потиснатата атмосфера.

Обратно на обичая си Агнес е оповестила, че ще се присъедини към двамата братя на вечеря. Дали това го тревожи? Съвсем не, убеждава се Уилям. Агнес винаги е имала слабост към Хенри, а освен това тази вечер тя е в чудесно настроение, смее се и тананика, докато надзирава прислужничките, които окачат плътните зимни завеси.

— Знам, че няма да е лесно предвид обстоятелствата, но нека се опитаме да не споменаваме госпожа Фокс, какво ще кажеш? — предлага Уилям, докато текат последните минути преди появата на Хенри.

— Мога да се престоря дори, че сезонът е още в разгара си, скъпи — Агнес му смигва с нещо, което почти наподобява кокетство, — и да не казвам каквото и да било за каквото и да било.

Хенри пристига с малко закъснение, доста притеснен, и веднага щом прислужницата отнася палтото и шапката му, мокри от дъжда, Уилям го прегръща братски през рамо и го въвежда право в трапезарията. Там пред Хенри се разкрива видение на райско изобилие: топлина, ярка светлина, всичко е отрупано с рози, салфетките са аранжирани като разперени паунови опашки, а една хубавичка нова прислужница тъкмо поставя на масата супник, пълен със златиста супа. Госпожа Ракъм вече седи на масата и му се усмихва, обгърната от цветна пъстрота и сиянието на сребърните прибори.

— Извинете… — мънка Хенри. — Аз… ъъъ…

— Сядай, Хенри, сядай — Уилям му показва стола с великодушен жест.

— Ние тук не държим на абсолютната точност.

— Колебаех се дали да дойда — отвръща Хенри, примигвайки от това необичайно дружелюбие.

— Толкова по-радостни сме, че си се решил все пак — Агнес отново го дарява със сияйната си усмивка.

Едва когато Хенри се е разположил на мястото си, пред пълната с вино чаша, блестящите порцеланови чинии, снежнобелите салфетки и свещника, които сякаш обединяват усилия, за да осветят по-ясно лицето му, Уилям забелязва колко се е занемарил брат му. Косата на Хенри има остра нужда от подстригване, но той я прибира зад ушите — само една къдрица постоянно се измъква и пада върху потното му чело. Очевидно е, че от доста време не е употребявал нито сапун, нито някакъв ароматен балсам. Погледът му слиза надолу, към дрехите на брат му, които са изпомачкани и раздърпани — като че ли е пълзял с тях по земята, или е отслабнал много — или и двете. Вратовръзката му се е изкривила и под нея се вижда една от карфиците, с които е прикрепена яката му. Карфицата блести дразнещо на светлината на свещите и Уилям изпитва желанието да се пресегне и да я нагласи. Вместо това той дава знак да започне вечерята.

Хенри гълта лъжиците патешко консоме, без дори да погледне какво има в чинията му. Вместо това той се взира с кървясалите си очи в някакво невидимо огледало, отразяващо терзанията му, което трябва да се пада вляво от рамото на брат му.

— Не е редно да ям, не бива да се тъпча така — казва той сякаш на себе си, но продължава да гълта автоматично супата. — В Шотландия има хора, които са принудени да се препитават с водорасли.

— О, но в тази супа няма никаква мазнина — казва успокоително Агнес. — Наредила съм да я оберат много внимателно.

Надвисва застрашително и неловко мълчание, нарушавано само от сърбането на Хенри. „Дали това не е причината, поради която не беше канен никъде по време на сезона?“, пита се Агнес.

— Що се отнася до водораслите — продължава тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и на нас ни сервираха водорасли веднъж, нали, Уилям? Струва ми се, че беше на вечерята у госпожа Олдъртън — бяха с някакъв сос. С риба-меч и миди. Опитах малко, но вкусът ми се стори странен. Толкова съм доволна, че сервирането беше a la Russe^[1], иначе щеше да се наложи да си изсипя чинията под масата.

Уилям се смръщва, защото си припомня притеснението, което изживя на една вечеря у госпожа Кътбърт преди две години, когато кучето на домакинята се шмугна под покривката от бяла дамаска, много близо до мястото, където седеше Агнес, и изпод масата се разнесе шумно мляскане.

— Обществото е затворило вратите си за мен — обявява мрачно Хенри, а една прислужница взема празната му супена чиния. — Нямам предвид баловете и вечерите, а обществото, нашето общество — общността на душите, от която би трябвало всички да бъдем част. Не съм в състояние да сторя нищо за никого, няма роля, която бих могъл да изиграя.

— О, Божичко! — Агнес насочва към Хенри широко разтворените си, изпълнени със съчувствие очи, докато прислужниците внасят основното ястие. — Но нали се надяваше да станеш свещеник!

— Надявах се! — възкликва Хенри с язвителен тон, от който лъха пълна безнадеждност.

— Убедена съм, че ще бъдеш много добър свещеник — настоява Агнес.

Хенри стисва здраво зъби, докато в чинията пред него се появява горещо бутче от задушена яребица.

— По-добър от онзи досаден доктор Крейн — допълва Агнес. Честно казано, не знам защо изобщо си правя труда да ходя на църква напоследък. Непрекъснато ме предупреждава да не върша неща, които и през ум не би ми минало да сторя…

И така, вечерята продължава, хапка след хапка, Агнес поддържа почти сама разговора (подкрепяйки се начесто с някоя и друга глътка червено вино), докато Уилям се взира с все по-нарастващ потрес в жалката фигура, в която се е превърнал брат му.

Когато изобщо намери сили да отвори уста, Хенри започва да сипе намеци за пълното безсмислие на човешките усилия, или поне на усилията, полагани от неговата нищожна личност. Гласът му трепери, понякога се превръща в едва чуто мънкане, но от време на време се извисява в горчива ярост и дори сарказъм — нещо съвсем необичайно за него. През цялото време големите му ръце не спират да режат месото на яребицата на все по-малки парченца, които после — за голямо раздразнение на брат му — той размесва със зеленчуците и оставя неизядени.

— Държиш се с мен по-мило, отколкото заслужавам — въздъхва той в отговор на поредните топли и окуражаващи думи на домакинята. — Ти и… и госпожа Фокс ме виждате в различна светлина, но аз знам, че това, което виждате, не отговаря на истината…

Агнес хвърля поглед към Уилям, блесналите й очи молят за разрешение да спомене забраненото име. Смръщеното му чело говори за подчертано несъгласие, но тя като че ли не го разбира и веднага възкликва:

— Госпожа Фокс е съвсем права, Хенри! Ти си човек, който се отличава с изключителна почтеност по въпросите на вярата — знам това! Аз имам особена интуиция по отношение на тези неща; виждам нещо като аура около главите на хората — не, не се мръщи, Уилям, вярно е! Вярата грее около тях като… като светлия кръг около газен фенер. Не, Уилям, това е самата истина — тя се привежда през масата към Хенри, гърдите й почти докосват недокоснатата храна в чинията й, надвесила лице в опасна близост с един свещник, и започва да говори с присмехулно затворнически тон: — Погледни само брат си, който стои там и отчаяно се опитва да ме накара да млъкна. Той няма капчица богобоязливост в тялото си… — тя млъква и се усмихва нежно. — Наистина, Хенри, не бива да мислиш такива ужасни неща за себе си. Ти си по-искрен християнин от всички, които познавам.

Хенри се сгърчва смутено на мястото си.

— Моля те — казва той, — храната ти сигурно изстива.

Агнес не обръща никакво внимание на забележката му — тя си е у дома и може да яде толкова малко, колкото си иска тоест наистина много малко.

— Навремето — продължава тя, — Уилям ми разказа една история. Каза ми, че като момче си присъствал на проповед, в която свещеникът изтъквал, че в наше време Бог говори на хората само чрез Светото писание, а не направо. Уилям каза, че ти толкова си се ядосал, че си започнал да постиш и дори да не спиш като древните пророци, само и само за да докажеш, че човек може да стане достоен да чуе Божието слово!

Тя сключва мъничките си ръце, усмихва се и кимва, подсказвайки му, че и тя е правила същото, и че е била възнаградена да долови Божия шепот като дъх, едва докоснал тила й.

Хенри се взира тревожно в брат си.

— Всички правим глупости на млади години — отбелязва Уилям, който се поти силно и се надява някой да влезе забързано в стаята, та въздушното течение да изгаси поне половината от проклетите свещи. — Спомням си как аз самият, когато бях момче, твърдях, че само мъже, лишени от емоционален живот и въображение, могат да се занимават с търговия…

Това мъжествено признание като че ли не впечатлява Агнес, която е избутала чинията си встрани и сега се е облегнала на покривката, за да може да продължи откровения си разговор с Хенри.

— Аз те харесвам, Хенри — заявява тя, заваляйки едва забележимо думите. — Винаги съм те харесвала. Трябваше да бъдеш католик. Минавало ли ти е през ума да приемеш католицизма, Хенри?

Смутен, Хенри не знае какво да направи и само рови с лъжичка из плодовия мус, докато го превръща в жълтокафеникава каша.

— Една такава промяна ще ти се отрази добре, като отиване на почивка — уверява го Агнес и отпива отново от виното. — Или всъщност по-добре. Аз отидох неотдавна на почивка, но там не се чувствах добре…

В този момент Уилям изръмжава неодобрително, и решил, че не може повече да отлага намесата си, се пресяга и отмества свещника, който стои между него и жена му.

— Струва ми се, че пи вече достатъчно вино, скъпа — казва той твърдо.

— Ни най-малко — казва Агнес с очарователно капризен тон. — От тази солена яребица ожаднях.

И тя отпива още малко от чашата си, целувайки алената течност с устните си, подобни на розова пъпка.

— В онази гарафа има и вода, скъпа — напомня Уилям.

— Благодаря ти, скъпи — отвръща тя, но не откъсва поглед от Хенри, усмихва се и му кимва, сякаш за да каже: „Да, не се притеснявай, аз разбирам всичко, не е необходимо да премълчаваш нещо пред мен“.

— Хората разправят — подема Уилям в отчаян опит да промени темата, — че доктор Крейн щял да купи къщата, в която преди живееха онези… как им беше името?

Агнес се включва в разговора, но не за да му каже търсеното име, а с нов упрек към свещеника.

— Мразя да ходя на църква, за да ми се карат, а ти? — обръща се тя нацупено към Хенри. — За какво му е на човек да пораства и да понася всички противни разочарования на зрялата възраст, ако на всичкото отгоре не го оставят и да решава сам?

Разговорът тече все в този дух, още десетина дълги минути. През това време безмълвните прислужници влизат и отнасят празните чинии, оставяйки само червеното вино и тримата зле подбрани сътрапезници. Накрая Агнес изгубва интерес към разговора и отпуска глава към свития си лакът, така че бузата й почти докосва ръкава. Челото й бавно, но сигурно се отпуска надолу.

— Заспиваш ли, скъпа? — пита Уилям.

— Затварям очи само за миг, за да си починат — казва тя едва чуто.

— Не би ли предпочела да си полегнеш?

Той прави предложението, без да се надява, че тя ще осъзнае какво й говори; ако пък случайно го разбере, най-вероятно е да получи капризен отказ. Вместо това обаче Агнес обръща бавно лице към него, клепачите на големите й сини очи потрепват, и тя казва:

— Дааа… много ми се иска.

Учуден, Уилям незабавно отмества стола и започва да сгъва салфетката си.

— Да повикам ли Клара да те съпроводи?

Агнес незабавно изправя гръб, примигва веднъж–дваж и отправя към Уилям усмивка, изпълнена със снизхождение.

— Не ми е необходима Клара, за да си легна, глупчо — казва тя закачливо и се изправя неуверено на крака. — За какво ми е тя, за да ме носи по стълбите ли?

След което, спирайки само за миг, за да пожелае на госта „лека нощ“, госпожа Ракъм се отдръпва с елегантен жест от масата, обръща се, и почти без да залита, напуска трапезарията.

— Проклет да съм… — измънква Уилям, прекалено стъписан, за да прояви съобразителност и да пропусне богохулството. Но набожният му брат като че ли не е чул думите му.

— Тя умира, Уилям — казва Хенри, вперил отново поглед в празното пространство.

— Какво? — казва стреснато Уилям. — Малко е замаяна, защото пи повече вино, това е всичко…

— Госпожа Фокс — пояснява Хенри. От дълбините на страданието си той успява да придобие глас, с какъвто би могъл да участва в обществен дебат. — Тя умира. Умира. Животът изтича с всеки изминал ден от тялото й — пред очите ми… И скоро — може би идущата седмица, или дори утре, или вдругиден, защото не ни е дадено да знаем кога точно ще бъде, нали? — скоро аз ще похлопам на вратата на баща й, и някоя прислужница ще ме уведоми, че тя е мъртва.

Всяка дума е произнесена с мъчителна яснота, всяка дума прилича на щипване с пръсти, което изгася поредното слабо пламъче надежда.

— Спокойно, спокойно — казва Уилям, обзет от изтощение след оттеглянето на Агнес.

— Да, смъртта ще дойде като крадец нощя, нали? — казва присмехулно Хенри, сякаш продължава прекъснат спор с невидим противник. — Така пише в Светото писание — че Христос ще дойде ненадейно, нали? — Той взема чашата си, изпива виното на един дъх и я оставя с кисела гримаса. — Приказки, които могат да вълнуват малките деца. Залъгалки и шарлатанство…

Въпреки че търпението му започва да се изчерпва, Уилям се старае да не избухне.

— Говориш така, като че ли горката жена е вече в гроба — та тя още не е умряла — казва той. — А докато е жива, тя си остава човешко същество, и има нужди и желания, които все още могат да бъдат изпълнени.

— Няма нищо…

— За Бога, Хенри! Престани да повтаряш едно и също нещо! Говорим за една жена, която… която се готви да се прости със земния си живот, и която досега е била най-скъпата ти приятелка. И ти искаш да ми кажеш, че няма нищо, което можеш да сториш, нищо, което би имало някакво значение за нея?

Думите му най-сетне сякаш проникват през мъката, обгърнала брат му като броня.

— Тя… имам чувството, че очите й проникват в душата ми, Уилям — шепне той, преследван от спомена. — Очите й… гледа ме така умолително… какво иска от мен? Какво иска?

— Господи Боже! — не издържа Уилям. — Как може да бъдеш толкова тъп! Иска да я чукаш! — Той става и привежда лице към лицето на брат си. — Тя само чака да влезеш в леглото й, глупако! Ожени се за нея още утре! Оженете се още тази вечер, ако успееш да събудиш някой свещеник! — с всяка изминала секунда вълнението му нараства, подклаждано от изражението на праведно възмущение, изписано по лицето на брат му. — Жалък, нещастен пуритан! Не знаеш ли, че чукането е удоволствие, и че жените също изпитват удоволствие? Твоята госпожа Фокс не може да не е забелязала това по време на работата си в дружеството! Защо не направиш така, че тя да изпита това удоволствие поне веднъж, преди да умре?

Хенри скача на крака сред трясък от чупещи се чаши, на трептящата светлина на свещите. Лицето му е побеляло от ярост, огромните му ръце са свити в юмруци.

— С твое позволение ще си тръгна — прошепва той бясно.

— Да, върви! — кресва Уилям в отговор и сочи вратата с театрален жест. — Върви си в онази твоя мизерна къщурка и продължавай да си въобразяваш, че светът е по-добър и по-чист, отколкото е в действителност. Но трябва да ти кажа, Хенри, че ти си едно лицемерно магаре — думите, потискани в продължение на дълги години, сега се леят от устата на Уилям. — Не се е родил още мъжът — продължава той, — който да не иска да се добере до това, което се намира между краката на жената. Всички онези патриарси и църковници, които пеят славословия на въздържанието и лишенията — всички те искат само едно! Защо ти е да се самозадоволяваш, след като на този свят има жени, които да ни спасят от това? Спал съм с десетки, стотици проститутки; ако изпитам нужда, достатъчно е само да щракна с пръсти, и след час тя вече е задоволена. А що се отнася до теб, братко, въпреки че изглеждаш тъй, сякаш не можеш да различиш проститутка от молитвена възглавничка — не мисли, че не знам с какво се занимаваш напоследък. О, да, твоите… твоите приключения, така наречените „разговори“ — за това говорят всички проститутки в Лондон!

От устните на Хенри се изтръгва гърлен вик и той побягва от стаята, блъсвайки толкова силно вратата, че тя се трясва в стената и започна да вибрира. Уилям тръгва по-бавно след него, но като вижда, че брат му вече почти е прекосил фоайето, само подвиква след него:

— Престани да се правиш на светец, Хенри! Покажи й, че си мъж!

След което, убеден, че е казал достатъчно, той се връща в трапезарията и се обляга задъхано на най-близката стена.

Сърцето му бие ускорено — това несъмнено е предизвикано от страховитото съчетание от яростния поглед и свитите юмруци на брат му — нещо, с което не се е сблъсквал от детските си години. Той се упътва с неуверени стъпки към масата, взема една чаша и я пълни догоре, почти изпразвайки гарафата с вино.

Сетне, изпил до капка ободряващата течност, той се упътва нагоре но стълбите. Колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-уверени стават стъпките му, и той се насочва не към собствената си спалня, а към стаята на Агнес.

Бог му е свидетел, до гуша му е дошло от хорските превземки и увъртания. Крайно време е да се сдобие със син.

 

 

В малките часове на нощта Хенри седи пред камината и хвърля в пламъците всичко, което е писал през последните десет години — всички мисли и възгледи, които се е надявал един ден да огласи от амвона на църквата, в която ще служи като свещеник.

Каква възмутително огромна купчина от надраскана с мастило хартия е натрупал! Хвърчащи листове, пликове за писма, дневници и тетрадки, подшити със здрав конец, всички изпълнени със символи от личния му шифър, които означават „необходимо е по-обширно проучване“, „наистина ли е така?“ или „по-обстойно“. И най-тъжният от всички йероглифи, който може да бъде открит в полетата на почти всеки ръкописен лист от последните три години — обърнат надолу триъгълник (символ на лисича глава), който означава: „Да се поиска мнението на госпожа Фокс“. Страница по страница, Хенри изгаря доказателствата за своята суета.

Котката мърка в краката му. Тя одобрява тази нова игра, защото благодарение на нея козината й е толкова затоплена, че сякаш всеки момент ще пламне. Въглищата не са лошо нещо, освен това горят бавно, но хартията е за предпочитане, ако само може да окуражи човека да не престава да подхранва огъня.

Сега Хенри се е заел с един дебел тефтер, изхвърлен от баща му (заедно с още дузина подобни) при едно „пролетно почистване“ на канцеларията му през 1869 година. „Не ми е приятно да се изхвърля такава качествена хартия“, каза той тогава на баща си. „Мога да ги използвам за нещо друго“. Каква суета! А какво е това? „Ликувайте и бъдете щастливи“ — така гласи надписът на корицата. Това е едно от многото заглавия, които е измислил за първото издание на своите събрани проповеди. Отново суета! С болезнено смръщване той откъсва картонените корици и хвърля всичко в пламъците.

Те се издигат още по-високо, а той се обляга в стола си и притваря очи, изчаквайки огънят да утихне. Уморен е, ужасно е уморен, и сънят го изкушава. Би заспал толкова лесно точно сега, само да не отваря очи още няколко секунди. Но не, той не бива да заспива. Трябва да унищожи всичко.

Но още преди да се заеме отново със задачата си, той се стряска така, че едва не пада от стола. Някой чука на входната врата. „Кой, по дяволите…?“ Хенри хвърля поглед към часовника над камината — точно полунощ; по това време всички почтени люде са по леглата, дори съвестните девойки, които се опитват да облекчат страданията на хората от Скай. Но чукането продължава — тихо, но настоятелно, и го примамва в тъмното антре. Ами ако нощният посетител е някой главорез, дошъл тук, за да го убие и да изнесе от къщата малкото ценни старинни вещи? И така да е — какво от това?

Застанал по чорапи зад вратата, Хенри я открехва леко и започва да се взира в тъмнината. На пътеката пред вратата, увита от глава до пети в огромно наметало с качулка, стои госпожа Фокс.

— Пуснете ме да вляза, Хенри — казва тя учтиво, като че ли в положението няма абсолютно нищо странно освен неговата несъобразителност да оставя една дама да чака навън, на студа.

Изгубил ума и дума, той отстъпва назад, тя се промъква край него в малкото антре и смъква качулката от главата си. Косата й е пусната и пада по раменете, свободна от ограниченията на гребени и игли, и е по-буйна, отколкото той е предполагал.

— Върнете се в топлата стая, глупави човече — казва тя с мек упрек, упътвайки се също натам, без да губи време за размяна на формални поздрави. — Навън е студено, а вие не сте облечен.

Той сваля поглед надолу. Не може да се отрече, че е само по нощна риза.

— Какво… какво ви води тук? — пелтечи той, докато върви по стъпките й към обляната в светлина стая. — Аз… не мога да повярвам на очите си… мислех…

Тя застава зад празното му кресло и опира ръце върху покривчицата на облегалката. Лицето й е загубило призрачната си бледност, страните й вече не са толкова хлътнали, устните й са влажни и розови.

— Те грешат, Хенри — казва тя, а гласът й е топъл и плътен, напълно излекуван от туберкулозните хрипове. — Всичко това е трагична грешка.

Той стои със зяпнала уста, ръцете му висят безпомощно край тялото, а косъмчетата по врата му са настръхнали. Писана, все още свита на кълбо край камината, му отправя поглед, изпълнен с лениво презрение, сякаш иска да каже: „Я не се превземай толкова!“

— Небесата не са пусти, не са изпълнени с мъгли, нито дори с летящи насам-натам духове — продължава госпожа Фокс, и повдига ръце от облегалката на креслото, за да имитира превзето трепкащи крилца, размахвайки весело пръсти. — Небесата кипят от живот, и са не по-малко истински от улиците на Лондон, пълни с енергия, с жизнена енергия. Изгарям от нетърпение да видите всичко това — това ще ви отвори очите, Хенри, трябва да отворите очи!

Той примигва, дъхът му спира от съзнанието, че тя е тук, истинска, осезаема, ето болезнено познатата форма на лицето, изражението й — този неин обезоръжаващ поглед — едновременно невинен и предизвикателен, с който обикновено съпровожда най-еретичните си изявления. Колко често го е карала да се чувства така — уплашен от безгрижния й флирт с богохулството; уплашен, че възгледите й ще предизвикат гнева на висшите сили; но все пак привлечен от това, което тя му говори, и което в крайна сметка се оказва най-простата истина. Той пристъпва към нея, както го е правил толкова пъти досега — за да я предупреди, да я възпре с праволинейното си смръщване, и все пак развълнуван от копнежа да може да вижда нещата така, както ги вижда тя.

— Аз бях права, Хенри — продължава тя, докато той пристъпва към нея. — В Рая хората изпитват единствено любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.

Той се отпуска — всъщност почти пада — на стола, вдигнал очи към нея, обзет от удивление и обожание. Тя разкопчава наметалото си и го оставя да се хлъзне на пода. Голите й рамене блестят като мраморни; изящните й гърди докосват за миг облегалката на стола, когато тя се навежда, за да го целуне. Той никога не е виждал така лицето й в сънищата си; всяко косъмче по веждите й се откроява ясно, вижда порите около носа й, очите й — леко зачервени, като че ли е плакала, но вече се е успокоила. Тя поставя нежно ръка на бузата му; после плъзва пръсти под брадичката му и насочва устните му към нейните.

— Госпожо Фокс… не бих могъл за нищо на света… — опитва се да възрази Хенри, но тя като че ли чете мислите му.

— В Рая женитбата не съществува, Хенри — шепне тя, привеждайки се все по-ниско над стола му, така че косите й падат по гърдите му, той чувства влажния й дъх по челото му. — Евангелие от Марка, глава дванайсета, двайсет и пети стих.^[2]

Тя придърпва полите на нощницата над коленете му, но той стисва леко китките й, за да й попречи да разкрие голотата му. Китките й са силни, той чувства ясно с дланите си нейния пулс, ударите на кръвта й.

— О, Хенри — казва тя с въздишка и извива леко тялото си, за да седне на страничната облегалка на стола. — Престанете да увъртате. Никой не може да спре това, което е започнало; нима не разбирате?

Така, както държи китките й в ръце, той внезапно осъзнава съществуването на някакво странно, деликатно равновесие — баланс на волята, плътта и желанието; той може да затвори тялото й, покривайки гърдите й със собствените й лакти — а може и да го разтвори, да разтвори широко ръцете й; но в крайна сметка следващото им движение ще бъде решено от нея; властта е нейна и тя ще я упражни. Той пуска ръцете й и двамата се прегръщат; макар да съзнава, че това не е вярно, той ще я вземе така, като че ли е достоен за нея; като че ли грехът все още не съществува; като че ли са двойка животни на шестия ден от Сътворението.

— Всички те са чакали, Хенри — шепне тя, — а вие сте лъв.

— Госпожо Фокс… — прошепва той с усилие и внезапно усеща, че се задушава от горещина в нощницата си. Огънят в камината е затоплил стаята така, че те не се нуждаят от дрехи — и той позволява на госпожа Фокс да го съблече, за да остане гол като нея.

— Знаеш ли, Хенри, крайно време е да започнеш да ме наричаш Емелин — шепне тя в ухото му, намира с уверена ръка мъжествеността му и я въвежда в гостоприемното място, което Бог сякаш е създал единствено, за да го приеме. Когато телата им се сливат, те започват да следват естествения им порив; той се движи дълбоко в нея, тя го притиска все по-силно, опряла буза в неговата, и понякога близва като котка челюстта му.

— Дааа… любов моя — шепне тя и притиска длани към ушите му от страх, че далечният вой на пожарна ще му попречи да последва зова й към блаженството. — Ела в мен.