Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (20)

Деветнайсет

— Събудете се — съска някакъв строг глас. — Не забравяйте къде се намирате!

Шугър се стряска и се събужда. Задрямала е, както си е седяла. Примигвайки на многоцветната светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците, тя се изправя на мястото си, оправя полите на старомодната си рокля и наглася отвратителния си шал. Престарялата жена до нея, изпълнила дълга си на съвестна християнка, отново обръща помътнелите си очи към амвона. Там, в далечината, се вижда фигурата на свещеника, който продължава да лее риторични фигури над редиците скамейки.

Шугър хвърля поглед към другите хора, заели свободните места в дъното на църквата. Безпокои се, че и те са я видели да спи, но те явно не са обърнали внимание на това. Наблизо седи едно слабоумно момче, чието кривогледство става все По-подчертано поради усилията му да си почеше носа с долните си зъби. По-нататък, близо до пътеката, по която може да се измъкне навън, на слънце, седи едра, плосколика жена с две бебета — по едно във всяка ръка, и ги полюлява непрекъснато, за да не се събудят.

Всъщност доста голяма част от богомолците спят — някои с отметнати назад глави и зяпнали усти, други — забили брадички в твърдите си, високи яки, трети облегнати на рамото на някой роднина. Сънят те обзема неудържимо под въздействието на топлото време, пъстрите слънчеви лъчи и равномерния глас на свещеника — същински заговор на сънотворни средства.

Шугър потрива скрито схванатите мускули на врата си и си напомня, че присъствието й тук се дължи на една нейна блестяща идея. Уилям замина отново (този път само за един ден, до Ярмут) — какъв по-добър начин би имало тогава за прекарване на неделната утрин от това да отиде на църква заедно с останалите представители на семейство Ракъм?

Не че наоколо има кой знае колко Ракъмови. Броят им в църквата за жалост е намалял от първите дни след брака на Уилям, когато те двамата с Агнес съпровождаха Ракъм Старши на църква, с тях пристигаше и прислугата, а кудкудякащите дами от енорията намекваха на озадачената Агнес, че скоро ще идва тук с по-голямо и весело семейство.

Независимо от това дали е на път или не, Уилям вече рядко идва тук. За какво му е да слуша този дърдорко на амвона, който говори за неосезаеми неща? В света на търговията не се говори за нищо, което не може да се превърне в действителност и да остане такова — де да можеше и религията да се похвали със същото! Така че обикновено вместо него на църква идва само Агнес заедно с някои от прислужниците, които могат да се откъснат от работата си. Но тази сутрин Агнес я няма — дошла е само киселата й камериерка. (Клара е напълно будна, но това не се дължи на набожност, а на кипящата в нея ярост — защото на Лети й имат вяра, че посещава вечерната служба, което означава на практика, че в неделя следобед тя е свободна. Вбесена е и защото на Чийзмън му е позволено да се мотае извън църквата, да пуши и да чете надписите по надгробните плочи. И защо някой не сръчка тази глупачка Джейни, за да престане да хърка!)

Шугър нервничи в „бедняшката част“ на църквата. Много редове я отделят от малкото, почти невидимо дете, което може да е дъщерята на Уилям — а може и да не е. Което и да е детето, то не помръдва и с мускулче по време на цялата служба, почти напълно скрито под коравото си кафяво палто и прекалено голямата шапка. Шугър се опитва да се убеди, че може да се научи нещо и от няколкото инча руса коса, която се подава под шапката, но клепачите й отново започват да се отпускат. Копнее свещеникът да подаде знак да запеят следващия химн — макар това да означава, че трябва да стане и да пее непознат текст по непозната мелодия, поне се разбужда. Но проповедта продължава неумолимо, монотонно, без нито веднъж да се извиси в кресчендо.

На предната редица вляво седи красив, но гневен на вид мъж, и също нервничи. Очите му са подпухнали, облечен е прекалено небрежно — изобщо не прилича на човек, който има правото да стои начело на енориашите, които плащат за местата си. Всеки път, когато явно не е съгласен с думите на свещеника, той си поема дъх така дълбоко, че това се вижда от дъното на църквата — и почти може да се чуе.

Свещеникът заклеймява някой си сър Хенри Томпсън за ереси, чието естество остава неясно за Шугър, тъй като е проспала съответната част от проповедта, но доколкото разбира, въпросният Томпсън изразява публично най-долни и отблъскващи убеждения, и което е по-лошо, печели на своя страна мнозина от слушателите си. Свещеникът намеква, че дори сред неговите енориаши тази сутрин може да се таят души, отклонени от правия път от въпросния сър Хенри Томпсън. „О, Божичко“, моли се Шугър, „стори тъй, че да млъкне най-сетне“. Но когато молбата и бива най-сетне изпълнена, са изгубени всякакви надежди за помирение между нея и Господ.

След края на последното песнопение най-елегантните и богобоязливи люде в Нотинг Хил се упътват като в организирана процесия по пътеката към изхода. Мъжете героично се пекат в черните си костюми, дамите са докарани по последна мода, като са се лишили единствено от блясъка на прекалено пищни бижута. Детето, което може да е дъщеря на Уилям, а може и да не е, крета подир близките си, полускрито зад фустите на едрата бавачка. Очите на детето са сини като китайски порцелан — също като очите на Агнес, то няма очертана брадичка — също като Уилям, в погледа му се крие същият безпомощен копнеж на пленено животно, какъвто имаше и в погледа на Уилям, когато го видя за първи път в задимената зала на „Камината“. Но нима едно изражение може да бъде доказателство за бащинство? Невъзможно е да бъде направен някакъв извод — всеки може да бъде баща на детето. Но за частица от секундата очите на детето срещат погледа на Шугър и нещо преминава между двете. За първи път през този ден, в предполагаемия Божи дом, в застоялия въздух прелита искрица жив дух.

„Това си ти, нали? Ти си Софи?“ казва си Шугър, но детето вече го няма.

Веднага щом преценява, че не рискува да бъде разпозната, Шугър излиза от своя ред, и тръгва подир енориашите в обления от слънчеви лъчи църковен двор. Вижда как отвеждат припряно — трескаво дори — малкото момиченце към екипажа на Ракъмови. Чийзмън, който се мотае край една мраморна колона, прегърната страстно от два каменни ангела с човешки ръст, хвърля цигарата си и я стъпква с крак.

След като единият представител на семейство Ракъм е бил отведен, Шугър решава да проследи единствения друг представител на фамилията в църквата — Хенри, брата на Уилям, но установява, че не е единствената жена, която си е поставила такава цел. Бледа, видимо болнава жена, която Шугър видя да заема мястото си преди началото на службата, подпомогната от една прислужничка, сега излиза с помощта на същата прислужничка от църквата. Подпряла се на бастуна си, жената махва с ръка на Хенри и го повиква по име, явно решена да го настигне.

Този призив има наелектризиращо въздействие върху брата на Уилям. Той застава мирно, нахлупва шапка, за да скрие немитата си коса, сваля я и я поставя отново на главата си, но този път по-внимателно, оправя възела на вратовръзката си. Дори през плътната муселинена воалетка Шугър забелязва чудотворната промяна, която се е осъществила на лицето му — гневът и горчивото разочарование са заменени от маска на спокойствие, която той поддържа с достойни за съжаление усилия.

Болната, все така подкрепяна от прислужницата, не върви с характерната стъпка на куците (те вървят така, сякаш са привикнали да се движат на три крака), а се обляга на бастуна с все сила, като че ли той е парапет на върха на шеметно висока скала. Тя е слаба и бледа като клонка с обелена кора, а и лявата й ръка, която е отпуснала върху ръката на прислужницата си, прилича на клонче; дясната, стиснала здраво дръжката на бастуна, наподобява по-скоро възлест корен. В тази непоносима горещина, от която лицата на всички наоколо розовеят (а на някои по-натруфено облечени дами са направо яркочервени), нейното лице е бяло — само две алени петна, избили на бузите й, пламват и избледняват от усилието, с което тя прави всяка стъпка.

„Горката обречена душица“, казва си Шугър, защото разпознава недвусмислените белези на туберкулозата. Но още щом тази капчица съчувствие плъзва по вените й, след нея руква вината в бурен поток: „Защо не отидеш отново при госпожа Кастауей, за да видиш как е Кейти, страхливке? Тя сигурно вече е далеч по-зле от тази непозната — ако не е умряла междувременно“.

— Ах, Хенри, нима се надявахте да избягате от мен?

Туберкулозната е пропъдила прислужницата и върви сама, опитвайки се да прикрие какво усилие й струва това. Видът на присвитите й рамене и здраво стиснатите пръсти изтръгва Хенри от неподвижността и той хуква към нея, като едва не блъсва Шугър в гърдите, минавайки край нея.

— Позволете ми, госпожо Фокс — казва той и протяга ръце, сякаш те са тежки инструменти, с които не е привикнал да си служи. Госпожа Фокс отхвърля предложението, поклащайки любезно глава.

— Не, Хенри — убеждава го тя и спира, за да си почине. — С бастуна стъпвам съвсем здраво — опасно е само ако някой ме бутне неволно.

Хенри хвърля яростен поглед над рамото на госпожа Фокс, изразявайки възмущението си от всички зли, достойни за презрение хора, които биха могли да я бутнат, включително и стоящата наблизо Шугър.

— Не бива да се излагате на такива опасности — възразява той.

— Опасност ли? Пфу! — отвръща презрително госпожа Фокс. — Питайте някоя нещастна проститутка под аркадите на театър „Аделфи“… какво е истинска опасност.

— Предпочитам да не питам — отвръща Хенри. — Освен това предпочитам да бяхте си останали да почивате у дома.

Но сега, когато не се движи, госпожа Фокс е успяла да овладее дишането си единствено със сила на волята — като че ли изсмуква дъх от земята с помощта на бастуна си.

— Ще идвам на църква — заявява тя, — докато силите ми го позволяват. В края на краищата църквата има едно основно предимство в сравнение с Дружеството за спасение — никой няма да ми прати писмо, в което да ми препоръча да не идвам повече тук.

— Да, но баща ви каза, че трябва да си почивате.

— Да си почивам ли? Баща ми иска да тръгна на път!

— На път ли? — лицето на Хенри се разкривява от прилив на надежда, смесена със страх и неразбиране. — На път? Накъде?

— На баните във Фолкстън — тя изсумтява презрително. — Там било истински рай за болните — или може би ад?

— Госпожо Фокс, моля ви! — Хенри се озърта смутено, да не би свещеникът да я е чул. Но наблизо няма никой, освен една скромно облечена непозната жена със спусната воалетка, която им обръща колебливо гръб, сякаш не знае накъде да поеме.

— Хайде, Хенри, да повървим заедно — казва госпожа Фокс.

Хенри е ужасен.

— Нали не искате да вървите пеш по целия път…?

— Да, по целия път — до екипажа на баща ми — отвръща тя закачливо.

— Хайде, Хенри. Има хора, които всяка сутрин изминават по пет мили, за да отидат на работа.

Хенри, предизвикан по този начин, не издържа и започва:

— Не и ако… — но си прехапва езика, преди да е споменал смъртоносната й болест, и довършва неубедително: — Не и в неделя.

Двамата тръгват един до друг по познатата алея, засенчена от дървета, встрани от другите богомолци, останали под слънчевите лъчи, а след тях тръгва и бедно облечената жена със спуснатата воалетка. Тъй като е принудена да ги следва на разумно разстояние, а и гласът на госпожа Фокс е много слаб, Шугър пропуска части от разговора — думите долитат до нея по въздуха като разпилян пух от глухарчета. Затова пък изхвръкналите лопатки на гърба на госпожа Фокс, които се движат рязко при всяка крачка под тъканта на роклята й, изпращат недвусмислено послание.

— Каква полза имам от това — казва тя задъхано, — да лежа неподвижна и сама в леглото, след като мога да бъда тук в това меко време, в приятна компания… — тук няколко думи се губят — … възможността да възхвалявам Всевишния… — отново не се чува.

При думите й за „мекото“ време Шугър чувства как я побиват тръпки от съчувствие — защото по челото й, под воалетката, се стича пот на струйки. Горещината е убийствена, и Шугър съжалява, че реши да се лиши от такъв луксозен предмет като чадърчето, след като се е дегизирала като бедна жена. Колко ли се е вледенила кръвта, която тече в стопеното тяло на тази жена!

— … такъв прекрасен ден… ако остана в къщи, ще се чувствам тъжна и самотна…

Хенри вдига поглед към сипещото огън небе и се надява слънцето да бъде така милостиво, както го вижда госпожа Фокс.

— … някаква болезнена привързаност към смъртта в това да лежиш в леглото, покрит с бял чаршаф, не мислите ли? — упорства госпожа Фокс.

— Нека говорим за нещо друго — отвръща умолително Хенри. Точно в този момент вървят покрай гробищата, надгробните плочи се провиждат между дърветата.

— Е, тогава… — казва задъхано госпожа Фокс, — какво ще кажете за проповедта?

Хенри хвърля поглед назад, за да се убеди, че свещеникът не върви зад тях, но вижда само бедно облечената непозната, а малко по-назад — прислужницата на доктор Кърлоу.

— Според мен по-голямата част от проповедта беше… много хубава — казва той под нос. — Но можеше да си спести нападките по адрес на сър Хенри Томпсън.

— Така е, Хенри, напълно съм съгласна — долита задъханият глас на госпожа Фокс. — Томпсън поглежда смело злото в очите — … тук се губят няколко думи, — … време е да си го признаем… самата представа за погребение… принадлежи на един по-малък свят… отколкото е вече нашият. — Тя спира за миг, обляга се на бастуна си, и махва с ръка в посока към гробищата. — Едно малко гробище в някое от предградията — като това… не дава правилна представа за това, което ще се случи, когато населението продължи да нараства… Четохте ли онази… чудесна книга… „За ужасите, които се крият под краката ни“?

Ако въпросът й е получил отговор, то Шугър не го чува.

— А трябва, Хенри… трябва да я прочетете. Тя ще ви отвори очите. Не може да има по-красноречиво… в защита на кремацията. Авторът описва… старите лондонски гробища… преди да бъдат затворени… отровни изпарения… видими с просто око.

Тя говори вече с такова усилие, че е мъчително да я слуша човек, и Хенри Ракъм постоянно хвърля тревожни погледи през рамо — не към Шугър, а към прислужницата — явно се надява тя да дойде при тях и да поеме нещата в свои ръце.

— Бог ни е създал… — шепне хрипливо госпожа Фокс, — от шепа пръст… затова не мога да разбера… защо някои хора считат, че Той не може… да ни възкреси… от шепа прах, прибрана в урна.

— Госпожо Фокс, моля ви, не говорете повече.

— И колко съхранени са телата ни… след шестмесечен престой под земята — много бих искала да узная отговора, който биха дали защитниците на традиционното погребение… на този въпрос.

За щастие в този момент прислужницата решава да избърза покрай Шугър и да хване твърдо под ръка болната.

— С ваше позволение, господин Ракъм — казва тя, а госпожа Фокс почти припада, облегната на ръката й. Хенри кимва и се усмихва — усмивката му е ужасна, израз на безсилие, израз на признание, че той е по-негоден да я подкрепя с ръцете си, отколкото една възрастна прислужница.

— Разбира се, разбира се — казва той и отстъпва, докато двете болезнено слаби жени (стига да иска, той би могъл да вдигне двете едновременно — по една с всяка ръка) продължават нататък, кретайки, стъпка по стъпка. Неподвижен, сякаш вкаменен, Хенри Ракъм изчаква, за да се убеди, че двете са успели да се качат в мрачния екипаж на лекаря, а после се обръща с гръб и поглежда към църквата. Шугър забързва напред и минава край него. Лицето й под воалетката е зачервено от смущение, защото той не може да не съзнава, че тя е наблюдавала терзанията му.

— Добро утро — казва тя.

— Добро утро — отвръща той пресипнало, повдига неволно ръка към шапката си, но после грубо я отпуска надолу.

— О, какъв досадник е той! — пъшка Уилям в привидно отчаяние, докато лежи в леглото на Шугър същата вечер. — Защо му беше да ме избира за довереник на проблемите си?

— Сигурно няма към кого друг да се обърне — отвръща Шугър, и рискувайки един по-интимен коментар, допълва: — В крайна сметка, ти си му брат.

Двамата лежат, отметнали завивките, изложили сгорещените си, потни тела на по-хладния нощен въздух. Въпреки тревогите си около Хенри, Уилям е в доста добро настроение, самоуверен като лъв, който се припича на слънце, заобиколен от лъвици, край още димящото тяло на жертвата си. Пътуването му до Ярмут се е увенчало със забележителен успех: той и един вносител на име Гроувър Панкий са постигнали великолепно споразумение, пушейки пурите си на брега на морето, и са сключили сделка, съгласно която Панкий ще снабдява парфюмериите „Ракъм“ със смешно евтини бурканчета от слонова кост за по-скъпите кремове и балсами.

По време на акта (сексуалния акт, не сключването на сделката) Уилям все още бе под влияние на вдъхновението, обзело го по време на преговорите, и то му придаде неподозирана чувствителност — галеше необичайно нежно гърдите й, докосваше едва доловимо с устни пъпа й, милваше я постоянно, докато най-сетне нещо в нея се разтвори — скритата, здрава черупка, през която той не бе успял да проникне досега. Той не е най-лошият мъж на този свят, мисли си Шугър; може дори да се каже, че е един от най-кротките — освен това наистина е започнал да харесва тялото й, отнася се с него като с нещо живо, а не както в началото — като с празно пространство, предназначено за изливане на семенната течност.

— Брат съм му, разбира се — казва с въздишка Уилям, — и ми е мъчно, като виждам колко е нещастен. Но как да му помогна? Каквото и да му предложа да стори, той го отхвърля като невъзможно; а всичко, което предпочита да върши вместо това, ме вбесява до смърт. Прибирам се от Ярмут в чудесно настроение, от щастлив по-щастлив, че съм се отървал от поредните скучни ораторствания на доктор Крейн, и само след минути Хенри се появява в приемната ни и започва да ми рецитира цялата проклета проповед!

За да може Шугър да разбере по-ясно какво е трябвало да изтърпи, той обобщава проповедта на свещеника, насочена против кремацията.

— А какво мисли Хенри по този въпрос? — пита Шугър, след като е изслушала неговото двеминутно обобщение на многочасовото й изпитание.

— Ха! Обзет е от нерешителност, както винаги! — възкликва Уилям. — „Разумът ми е за кремацията, но сърцето — за традиционното погребение“, така казва.

Шугър потиска импулсивното желание да сподели с Уилям картината, която се явява в съзнанието й — как две длъжностни лица с мрачни физиономии режат трупа на покойника и единия отнася главата към някаква горяща пещ, а другият поставя сърцето на лопатата си.

— Ами ти? — пита тя.

— Казах му, че по принцип поддържам традиционното погребение, но не по някакви усукани религиозни съображения. Как е възможно вярващите да го усукват така, че да превръщат и най-простото нещо в сложно! Отдавна се каня да напиша някоя статия по този въпрос… — Прегръщайки я по-силно, след като потта се е изпарила от телата им, той пояснява, че предимството на традиционното погребение няма нищо общо с религиозните убеждения, а по-скоро със социални и икономически фактори; опечалените имат нуждата да се убедят, че човека, когото оплакват, си отива от тях в тялото, в което са го виждали и приживе; разпадът на тялото трябва да е бавен, също като избледняването на техните спомени за него. Да превърнеш някого в пепел, докато в мислите на хората, които го обичат, той е все още като жив — в това има нещо извратено. Освен това — какво ще стане с гробарите? Замислили ли са се по този въпрос застъпниците на кремацията? Ами кочияшите, които карат катафалките, лакеите, които съпровождат процесията и така нататък? Традиционното погребение поражда съответно производство, и осигурява толкова много работни места, колкото повечето хора не могат и да предположат. Да, дори парфюмериите „Ракъм“ ще бъдат засегнати, ако бъдат отменени традиционните погребения, защото тогава няма да има нужда от ароматните възглавнички за ковчези, нито от козметичните препарати, които „Ракъм“ продават на погребалните агенти.

— А на какво мнение беше Агнес по въпроса? — пита небрежно Шугър, надявайки се да разбере защо госпожа Ракъм не беше на църква тази сутрин, без да се налага да пита направо.

— Пропусна проповедта, слава Богу. Тя е на море.

— На море ли?

— Да, на баните във Фолкстън.

Шугър се подпира на лакът и придърпва леко завивките към гърдите на Уилям, докато се опитва да прецени докъде може да стигне в любопитството си.

— Какво прави там?

— Надявам се, че се угоява със сладкиши и разни други неща от този род — той притваря очи и си поема дълбоко дъх. — Така поне не може да се забърка в някакви неприятности.

— Защо? Какви неприятности е имала?

Но Уилям не изпитва желание да разкаже на Шугър за бала, даден от лейди Харингтън, нито пък за сензацията, предизвикана от съпругата му, когато се наложи тя да бъде изнесена от залата от двама млади флотски офицери, изчервени до уши, оставяйки зад себе си локва повръщано на полирания под — да не говорим за непоправимо скандализираната домакиня. Можеше да сподели с Шугър, ако ставаше дума за обикновено призляване, за прост пристъп на някаква болест, но в минутите преди припадъка Агнес бе казала непростими неща на лейди Харингтън, въпреки предупрежденията, които той й бе отправил шепнешком. Дори в екипажа, който ги отвеждаше у дома, тя не прояви никакви признаци на разкаяние, продължаваше да говори, произнасяйки неясно думите, а очите й блестяха диво в мрака, докато се полюляваше на седалката срещу него.

— Лейди Харингтън никога няма да ти прости това, нали знаеш — бе казал той, разкъсван между желанието да й удари такъв шамар, че да я завърти на триста и шейсет градуса, и копнежа да я прегърне, да я помилва и да отмахне влажните кичури, полепнали по лицето й.

— Ах, за какво ли ни е притрябвала — изсумтя Агнес. — Прилича на патица.

Това го принуди да се разсмее въпреки обзелото го притеснение; в известен смисъл Агнес беше права — и то не само по отношение на външния вид на лейди Харингтън. От момента, когато съдбата на Уилям се промени и той започна да се издига към върха, заеман сега от него, по-незначителните аристократи — от тези, които са пропилели състоянието си с пиене и хазарт, чиито имения скрито се рушат — направо се избиват за честта да се радват на компанията му.

— Това не е оправдание — упрекна той жена си, — да се държиш с домакинята в този дух.

— Дух, дух, дух, дух — гласът на Агнес се понесе като кашлица, отеквайки зловещо в купето, докато екипажът подрънкваше със звънци, и летеше през мрака. — Светия Дух…

— Уилям?

Това е гласът на Шугър, която лежи гола до него в леглото, и го призовава обратно към действителността.

— Ммм? — отвръща той и примигва. — А… да. Агнес. Никакви особени неприятности, просто женска слабост. — Той посяга към ризата си, измъква се от леглото и започва да се облича. — Всъщност възлагам големи надежди на времето, което ще прекара във Фолкстън. Казват, че морският въздух лекувал всякакви упорити заболявания. Ако пък болестта се окаже по-неотстъпчива, може и да последвам съвета на лейди Бриджлоу — една наша приятелка — и да я изпратя в чужбина.

— В чужбина ли? — лешниковите очи на Шугър се разширяват удивено. — Но къде?

Той спира за миг, преди да е вдигнал гащите си — членът му е още влажен от съприкосновението с вагината й, издутите топки се полюляват в горещия въздух.

— Ще реша, когато се стигне дотам — възпира той меко по-нататъшните й въпроси.

 

 

Още преди влакът да започне да намалява скорост, за да навлезе в гарата на Фолкстън, острият мирис на морето започва да нахлува през отворените прозорци на купето, крясъкът на чайките се чува дори през равномерното потракване на колелата.

— Ах, мадам, помиришете само — възкликва възторжено прислужницата, повдига щората на прозореца и вдишва дълбоко, облегнала се на отворения прозорец. — Този въздух е съживителен, не може да има никакво съмнение.

Госпожа Фокс затваря книгата си, отпуска я в скута си и се усмихва.

— Мирише много приятно, Лора, съгласна съм с теб. Но и свинското печено мирише приятно, а пък не е излекувало никого от нищо.

Въпреки това госпожа Фокс не може да отрече, че морският въздух действа ободрително. Соленият ветрец сякаш разтваря миниатюрни проходи между носа и главата й, за чието съществуване не е и подозирала, и въздействието е толкова освежаващо, че тя вече не може да продължава да чете. Преди обаче да пъхне книгата обратно в плетената кошница до себе си, тя отново оглежда корицата и прочита заглавието: „За ползата от молитвата“, от Филип Бодли и Едуард Ашуел. Колко досадна книга е това — тук изцяло се пропуска най-важното, а именно, че молитвата не е някакво магическо заклинание, посредством което човек може да се надява да постигне целите си без усилие, а начин да отправиш благодарностите си към Бога, след като си се постарал да извършиш нещо ценно и достойно, задето Той не те е изоставил. Колко типичен за мъжете — е, поне за повечето от тях — е този педантичен цинизъм, това жонглиране с думи, достойно за Сократ; колко типично за тях е да злорадстват над статистически данни, докато пред прозорците на домовете им милиони човешки същества протягат ръце в отчаяна молба да бъдат спасени.

Вагонът се разтърсва, пухтенето на локомотива се чува по-нарядко, и най-сетне скърцането на спирачките оповестява навлизането на влака в гарата. Пъстри петна прелитат край прозореца. Чува се свирка.

— Фолкстъ-ъ-ъ-н!

Емелин изчаква в купето, докато останалите пътници се блъскат в тесния коридор. Колкото и да й е тъжно да си го признае, здравето й вече не позволява да изложи на опасност крехкото си тяло в тази блъсканица от здрави тела. Спомня си с тъга един случай, когато заедно с останалите Спасителки от дружеството си проправяха път през тълпа крещящи и възторжено тропащи зяпачи, които наблюдаваха улично сбиване — оказа се, че сбиването е между мъж и жена, и тя успя да ги разтърве с голи ръце — всъщност, облечени в ръкавици. Колко изненадани изглеждаха двамата — задъхани и окървавени — колко учудено се споглеждаха!

Вагонът потреперва под тежките стъпки на носачите, които са се покатерили на покрива и свалят оттам чанти и куфари; локомотивите бълват кълба пара, която се смесва с хаотичната смесица от гласове. В тълпата се вижда как дебелите файтонджии си проправят път към най-заможните на вид пътници, как носачите накуцват и залитат, нарамили огромни куфари и плажни чадъри. Навсякъде има деца — момчета с филцови каскети и напълно излишни палта; момиченца, облечени в миниатюрни копия на роклите на възрастните, по модата от изминалото десетилетие. Те се въртят и танцуват около майките и бавачките си, които едва се движат, натоварени с кошници, кофички и лопатки. Емелин вижда как едно превъзбудено момиченце пресича тичешком пътя на някакъв човек, който го бутва неволно на земята. Вместо да ревне, детето бързо се изправя на крака — очевидно ликуването му е прекалено силно, за да бъде смутено от такава дребна неприятност. Ах, какво щастие е това — да можеш да падаш и да се изправяш отново! Емелин чувства как я пробожда завист — и продължава да наблюдава сцената на перона.

Когато морето от пътници се е отляло през големия гаров портал към осветения от слънцето булевард, Лора взема куфара и чадърчето на госпожа Фокс и поема, кретайки, по перона. Емелин, която я следва, се обляга едва забележимо на бастуна си — сега не е уморена, тъй като е седяла по целия път от Лондон дотук. Всъщност се чувства доста добре, и само съчувствените погледи на гаровите полицаи й напомнят колко очевидна за всекиго е болестта й.

Баща й е запазил апартамент в хотела, който се намира най-близо до брега на морето, и е изпратил лекарствата, още преди тя да замине, за да я чакат на нощното шкафче до още непознатото й легло. Що се отнася до храненето на Емелин, Лора е получила нареждане да се храни колкото е възможно по-често, дори да не й се яде, за да може да убеди госпожа Фокс да сподели храната й, независимо каква е тя — сервирана на масата в ресторанта, или нещо, купено от уличен продавач. Но най-важното е госпожа Фокс да си почива колкото е възможно повече, да седи на някое тихо местенце в близост до морето. В никакъв случай не бива да се допуска тя да попада на плажа или пък да се присъединява към тези авантюристично настроени хора, които стигат дотам, че газят в морето. Ако Лора забележи, че скуката я измъчва наистина нетърпимо, има благословията на доктор Кърлоу да я отведе да наблюдава онези смели жени, които скачат във водата от специални плажни машини^[1], облечени от глава до пети в специални бански костюми, и плуват смело на плиткото, предизвиквайки истинска сензация. Но Емелин трябва да си остане част от мнозинството на сушата — в тази безопасна зона, където децата издигат своите пясъчни замъци, за да не могат да ги достигат вълните.

Мнозинството на сушата става все по-многобройно с всеки изминал миг, сякаш се размножава под благотворните лъчи на слънцето. Докато Лора и госпожа Фокс вървят по павирания булевард към плажа, ги подминават десетки мъже и жени, облечени така, сякаш са тръгнали на конни надбягвания. Едни носят сгъваеми шезлонги, други — книги, и дори малки преносими пултове за писане. На всеки десет обикновени курортисти се пада по един амбулантен търговец. Коне, впрегнати в талиги, влачат плажни машини към тази част от плажа, която е запазена само за дами, а след тях се влачи женски духов квартет; дамите изпълняват религиозни химни под съпровода на подрънкването на монети в касичката за помощи.

— Ето едно хубаво местенце — казва Лора, когато двете с госпожа Фокс са на половин път надолу по големите каменни стълби, които свършват в пясъка. Но госпожа Фокс изобщо не вдига очи, защото е прекалено заета да внимава къде стъпва и къде опира бастуна си. Оскъдните й сили не могат да преодолеят предизвикателството, свързано с ходене по пясъка — то затруднява и напълно здрав човек — затова Емелин приема опората, която й предлага ръката на прислужницата, макар и с нежелание. Замаяна от изобилието на свеж морски въздух, тя започва да възприема хората наоколо — и тези, които са дошли да се забавляват, и другите, които са тук, за да спечелят нещичко — като образи от някакъв сън, които могат да изчезнат, ако примигне няколко пъти, и тя да остане съвсем сама край морето.

Докато извървяват последни метри до закътаното местенце, избрано от Лора, на няколко пъти се излагат на опасността да се сблъскат с амбулантни търговци, натоварени със стока. Единият продава чадърчета, другият — корабчета-играчки; третият — дървени птички с механизъм, и обяснява на висок глас, че те можели да летят; има и четвърти, който предлага парчета пудинг със сливи, увити в тънка хартия — той размахва ожесточено ръце над стоката си, за да пропъжда нахалните чайки, които кръжат над главите им.

— Ето тук, мадам — казва Лора, когато двете се озовават в сянката на едно обрасло с трева хълмче. Госпожа Фокс се отпуска с благодарност на земята, и опира гръб в наклона на хълмчето. Хоризонтът трепти пред очите й — несигурна граница между огромното синьо море и бледия аквамарин на небето.

— Остави ме сама… за мъничко — произнася тя с усилие, и отправя към прислужницата угодническа усмивка, с която гарантира доброто си поведение.

— Разбира се, мадам — отвръща Лора. — Ще отида да намеря нещо за ядене — и преди госпожа Фокс да успее да възрази, тя забързва обратно към навалицата.

 

 

Малко по-късно през същия следобед, госпожа Фокс е успяла да зарови недояденото парче пудинг в пясъка до полата си, и да убеди Лора, че може да отиде да види „Психо, невероятния механичен човек, сензацията на сезона в Лондон!“, който ще бъде представен във „Фолкстън Павилиън“, съвсем наблизо. Сега Емелин лежи, вперила поглед в лазурното небе. Тя вече не може да отличава виковете на децата от крясъците на чайките, а целият този шум бива погълнат от величествената, умиротворяваща песен на прибоя.

Тя не искаше да дойде тук, наистина не искаше, но сега, когато вече е край морето, изпитва задоволство — защото тук й е много по-лесно да се отдава на размисъл. Има чувството, че мъчителните лабиринти, из които се лутаха мислите й, са останали далеч зад гърба й, сред замърсения въздух на столицата. Тук, край безбрежното, вечно море, тя най-сетне започва да разсъждава спокойно.

Една чайка приближава предпазливо към нея — привлечена от сладкиша, който се подава от пясъка, но изпълнена със съмнения поради познатата й злина на хората. Емелин изважда от пясъка лепкавото парче пудинг и го подхвърля леко в краката на птицата.

— Какво да правя с Хенри, госпожо Чайка? — пита тя шепнешком, докато чайката започва да троши парчето с клюна си. — А може би ние сте господин Чайка? Или госпожица? Но ми се струва, че тези различия не са от такова значение във вашето общество — или греша?

Емелин затваря очи и се съсредоточава върху усилието да не се разкашля. На дъното на плетената кошница, под книгата на Бодли и Ашуел, тя е скрила смачканата си носна кърпичка, лепкава от засъхналата по нея кръв — баща й казва, че това били късчета от белите й дробове, въпреки че тя винаги си е представяла белите дробове като изпълнени с въздух, прозрачни балони. Както и да е, кръвта си е съвсем истинска, и тя не може да си позволи да губи повече от нея.

Постепенно гъделичкането в дробовете изчезва, а с него и изкушението да се разкашля. Но има едно друго, по-сериозно изкушение, което не може да бъде пропъдено толкова лесно — мисълта за Хенри. Как копнее той да бъде тук, до нея! Колко идилично биха пътували, ако можеше той да седи до нея в купето и да разговарят, вместо да се чуди за какво да говори с Лора! И колко по-хубаво би било, ако всеки път, когато коленете откажат да я държат, той я поемаше в прегръдките си — вместо възстаричката прислужница на баща й! Силните му пръсти биха намерили естественото си място във вдлъбнатините между ребрата й. Би могъл и да я носи на ръце, ако се наложи. Може да я положи внимателно на леглото й, както прави с котката си.

„Желая го“.

Ето на, каза го, макар и не на глас. Това не е и необходимо: Бог я е чул. А плътското желание, макар да не е отречено от Бога, не е и нещо, с което човек може да се гордее (както подчертава свети Павел в писмото си до коринтяните). Дори фактът, че няма опасност двамата с Хенри да нарушат морала, не успокоява тревогите й. Кой може да каже дали казаното в Евангелие от Матея, 5:28, не се отнася само до женените, а и до овдовелите, до жените, а не само до мъжете? По онова време в Галилея жените сигурно са били прекалено заети с домакинската работа и отглеждането на децата, и надали са имали време да слушат поученията на разни странстващи пророци; нима тогава можем да изключим вероятността от възвишението, откъдето е проповядвал, Иисус просто да е виждал само мъже?

„… всеки, който поглежда на жена с пожелание…“. Ако Иисус бе видял и жени в тълпата пред себе си, сигурно би добавил… „и на мъж“. За Емелин тези разсъждения водят до сериозни изводи — защото, след като е възможно един мъж да извърши прелюбодеяние в сърцето си, значи една жена може да бъде блудница в сърцето си. Недобросъвестните християни са склонни да тълкуват Светото писание така, че да оправдават провиненията си; един добър християнин би трябвало да прави точно обратното — да чете смело между редовете, за да види предупредително свъсените вежди на един любящ, но разочарован Небесен отец. Така че тя си е блудница, макар и само в сърцето си.

Да, тя желае Хенри, и не мечтае само за две силни ръце, които да я поемат, когато залитне. Копнее да почувства тежестта на тялото му върху своето; да усети как гърдите му се притискат към нейните; иска да види тялото му, освободено от тъмната черупка на дрехите; да открие тайната извивка на бедрата му — първо с дланите си, а после, като ги обгърне с краката си. Ето, всичко е казано. Тези непроизнесени думи горят като изписани с невидима ръка по стените на сърцето й — на този мъничък храм, до който погледът на Бог прониква винаги. Душата й би трябвало да бъде огледало, в което да се отразява Божият лик, а сега… сега Бог най-вероятно би видял в това огледало образа на Хенри Ракъм. Това обожавано лице…

Емелин отваря очи и се поизправя, преди да добави и идолопоклонството към списъка на греховете си. Изгърбената чайка вдига поглед към жената край себе си, питайки се дали тя не таи някакви пожелания към вкусната й плячка. След като се успокоява, че не съществува такава опасност, чайката продължава с пиршеството си.

Съществува само един сигурен начин да се разреши този проблем, казва си Емелин — като се омъжи за Хенри. Няма такова нещо като прелюбодеяние между съпруг и съпруга — било то въображаемо или не. От друга страна, да се омъжи за Хенри би означавало да злоупотреби егоистично с най-скъпия си приятел, защото Хенри няма желание да встъпва в брак — казвал й го е толкова пъти. Колко по-ясно трябва да се изрази, за да разбере тя, че той не иска от нея нищо друго, освен приятелството й?

— Плътта е егоистична — така й бе казал той веднъж, по време на един от разговорите им след неделната проповед. — Плътта е егоистична, а духът е щедър. Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти.

— О, уверена съм, че Бог не би имал нищо против да пропилеете още няколко минути на слънце, докато се разхождаме — бе отвърнала тя закачливо, защото през онзи ден той беше много мрачен, и тя се надяваше да го развесели.

— Как презирам собственото си безделие! — бе изпъшкал той, сляп и глух за старанията й. — Толкова малко време ми остава!

— Не, наистина, Хенри — бе казала тогава Емелин, — що за думи от устата на трийсетгодишен мъж! Та вие разполагате практически с цяла вечност, за да осъществите амбициите си!

— Вечност! — бе повторил той потиснато. — Каква голяма дума. Доколкото знам, ние не вярваме в прераждането, та да си въобразяваме, че разполагаме с толкова животи, колкото ни потрябват.

— Един живот е напълно достатъчен — възрази тя убедено. — Всъщност, според някои от нещастниците, които срещам по време на работата си, един живот е даже прекалено дълъг…

Но след като Хенри вече поде любимата си тема, нищо не можеше да го спре; лошите страни на отлагането го вдъхновяваха за реторични постижения, достойни за някоя великолепна проповед, които му чертаеха светло бъдеще на свещеническия пост.

— Да, хората възприемат времето субективно — съгласи се той, но часовникът на Бога е ужасяващо точен. Когато сме деца, всеки миг от живота ни е изпълнен с постижения — раждаме се, учим се да ходим, да говорим, и хиляди други неща, и всичко това само в рамките на няколко кратки години. Но това, което не разбираме, е че предизвикателствата на зрялата възраст са по-различни от тези, пред които се изправяме в детството си. Изправени пред задачата да построим нова църква, не е изключено да се почувстваме така, както сме се чувствали като деца, когато сме решавали да построим пясъчен замък. Само че не е изключено след десет години още да не сме положили първия камък. — Колко странно е, мисли Емелин, че си спомня тъкмо тези негови думи сега, на плажа, докато наблюдава децата, които строят пясъчни замъци! — Така че — заключи тогава Хенри, — въпреки всичките ни възвишени надежди, въпреки амбициите ни да постигнем това, от което се нуждае така отчаяно този измъчен свят, десетилетията си текат, а ние вярваме във Вечността!

— Но, за Бога, Хенри — опита се да му припомни тя, — и най-ревностният християнин не може да постигне всичко. Всеки от нас може да направи единствено това, което е по силите му.

— Именно! — възкликна той. — И като виждам какво вършите вие според силите си, и какво върша аз, се чувствам посрамен!

Затоплена от златните лъчи, които слънцето сипе върху плажа на Фолкстън, Емелин се усмихва при спомена за сериозното лице на Хенри през онзи следобед; любимото лице, измъчено от терзанията на идеализма. Как би искала да целуне това лице, да изтрие с милувка сериозните бръчки от челото му, да го прегърне, без да отлага повече, с цялата сила, на която са способни слабите й ръце…

Но да се върнем към обсъжданата тема: бракът.

Ако двамата с Хенри се оженят, нима приятелството им ще пострада от това? Не може ли отношенията им да си останат същите, с изключение на това, че ще живеят под един покрив? (Ще трябва да живеят в нейната къща, не в неговата — тя е толкова малка, че двамата не биха могли да се поберат в нея!). Той може да спи в стаята до нейната, ако не възразява да я поразчисти (кога най-сетне ще дойде госпожа Лейвърс, за да отнесе вързопите с дарените дрехи? И онези мъже от Африканското Библейско общество няма ли да се върнат все пак?). В сегашното й състояние би било дори разумно да има мъж около себе си — а ако този мъж е Хенри, ще бъде дори прекрасно. Той може да внася кофите с въглища например, и да й помага с кореспонденцията. А вечер, когато е много уморена, би могъл да я вземе на ръце, да я пренесе нагоре по стълбите, и много нежно да я положи…

Тя се усмихва тъжно на несломимото упорство, с което я връхлитат позорните й страсти. Каквато и да е тази нейна болест, тя не успя да я доближи до Бога — независимо от добре познатите й красиви гравюри, на които се виждат туберкулозни жени в леглата си, озарени от неземна светлина, а над тях — реещи се ангели. А може би тя не е болна от туберкулоза, а страда от някакъв вид истерия? Грубо казано, да не би да е на път да се озове в лудницата? Вместо да става все по-ефирна, за да се възнесе по-лесно към райските порти, тя става сякаш все по-зависима от оковите на плътта, превръща се в животно — кашля кръв, по раменете и врата й избиват пъпки, поти се ужасно, а всеки път, когато се откъсва от мечтите си за Хенри Ракъм, установява, че й се налага да се измие добре между краката…

Отвратително! Но нея никога не я е бивало да се срамува. Ако трябва да избира между самобичуването и опита да поправи стореното, тя винаги избира по-практичния подход. Така че… какво би станало, ако двамата с Хенри заживеят заедно, като мъж и жена? Толкова ужасно ли би било това? Ако Хенри се опасява, че бащинството може да го откъсне от свещеническите му задължения, няма повод за тревога — тя е безплодна, както доказва брачният й живот с Бърти.

Но как се стига до предложението за брак? Каква точно е процедурата, с която се преминава от учтивото кимване до споделянето на брачно ложе, докато смъртта ни раздели? Горкият стар Бърти падна навремето на едно коляно пред нея, но той я ухажваше още от ученическите им години. Ако мисълта за брак е толкова далеч от мислите на Хенри, той надали би поискал ръката й, а пък не е редно тя да му предложи да се оженят, нали? Не защото е в разрез с добрите нрави (добрите нрави ужасно са й омръзнали!), а защото с такова поведение може да отблъсне Хенри, може да падне в очите му! Мисълта, че е изгубила уважението му, би й нанесла удар, от който няма да може да се привдигне — особено в сегашното си състояние.

— Тогава ще почакам — казва тя на глас. — Докато се почувствам по-добре.

Подплашена от гласа й, чайката хуква по пясъка и оставя последните трошици от пудинга. Емелин се отпуска отново на тревистия хълм, но шапката й се килва встрани и иглите, с които е прикрепена, се забиват в кожата на главата й. Внезапно цялото й тяло започва да я сърби от раздразнение, и тя дръпва с рязък жест шапката от главата си. После се обляга назад, въздишайки от облекчение, докато наглася освободената си глава с овлажняла от пот коса в топлата земна вдлъбнатина.

Решението, което е взела за Хенри, изпълва тялото й със задоволство и успокоение — като въздействието на лекарство или на добра храна, но усещането е още по-приятно, тъй като напоследък не й действат нито добрата храна, нито лекарствата. Колко ободряващо действа едно взето решение! Умората вече се оттича от крайниците й и попива в пясъка под нея.

Чайката, която междувременно се е убедила, че крясъкът на жената е бил някакво случайно отклонение, се връща и започва отново да кълве трохите от пудинга. Птицата вдига глава, за да може заседналата трошица да влезе по-навътре в гърлото й, после я отпуска надолу, сякаш кима в знак на съгласие. Да, Емелин трябва да почака, докато се почувства по-добре, и тогава… тогава ще вземе живота си в свои ръце, за да го предложи на Хенри Ракъм.

— Дали ще каже „да“, госпожо Чайка? — пита тя, но чайката разперва криле и, сред облак от разхвърчал се наоколо пясък, отлита към морето.

 

 

В друга част на Фолкстън, облегнала се на друга скала, Агнес Ракъм изписква стреснато, когато една дървена птица пада пред полите й със силно изтракване. Тя присвива крака и прибира полите си, мачкайки дамското списание, което лежи в скута й.

Клара, която за разлика от господарката си не е била увлечена от статията, озаглавена „Сезонът: Чия звезда грееше най-ярко, кога и къде“, е проследила полета на птицата и само примигва, когато дървената играчка се удря в земята. Спокойно, без да бърза, сякаш да подчертае излишната нервност на господарката си, тя се пресяга и вдига птицата за едното крило, направено от тънки дъсчици и хартия.

— Това е просто играчка, мадам — казва тя със сладък глас.

— Играчка ли? — повтаря учудено Агнес, докато отпуска отново краката си напред.

— Да, мадам — потвърждава Клара, вдига високо птицата, чиито криле междувременно са спрели да потракват, и я показва на Агнес. Играчката е неумело сглобена, с небрежно нарисувана главичка, месингов ключ задвижва мъничкото метално моторче в нея. — Онзи човек с количката ги продава. Нали минахме покрай него.

Агнес се обръща, за да погледне натам, накъдето сочи Клара, но вижда само едно момченце на шест или седем години, в синьо памучно моряшко костюмче, със сламена шапка, което завива, подскачайки, край скалата. Детето спира рязко пред непознатата дама и прислужницата й, която държи в ръка играчката му.

— Моля, госпожице — казва то — това е моята птичка.

— Е, тогава ще трябва занапред да се грижиш по-добре за нея — казва Клара с упрек.

— Извинете, госпожице — казва детето, — но тя не иска да лети направо — и притеснено почесва левия си прасец със стегнато завързаната висока обувка на десния крак. Прислужницата го гледа с неприязън, затова то решава да се обърне към усмихнатата дама с големите сини очи.

— Горкото дете — казва Агнес. — Не се притеснявай, тя не хапе — и прави знак на Клара да му върне играчката.

Агнес всъщност харесва децата, стига да не са бебета, да не са нейни, и да й се предлагат в малки дози. Особено малките момченца могат понякога да бъдат очарователни.

— Наистина ли може да лети? — пита тя детето.

— Ами… — то се смръщва, не му се иска да опетни доброто име на играчката. — Човекът, който ги продава, показа една, която летеше много добре, и каза че всички летят така, но и моята, и на брат ми не летят кой знае колко. Хвърляме ги колкото можем по-високо, ама обикновено падат право на земята. А сега мога ли да си вървя, мадам? Мама каза веднага да се връщам.

— Много добре, млади господине — усмихва се Агнес. — Честен човек сте вие. Ето ви играчката.

Направила е едно дете щастливо; колко проста работа е това всъщност! Тя се усмихва на момченцето, помахва му с ръка на сбогуване, и веднага щом то изчезва, се обръща към Клара и казва:

— Иди да ми купиш една такава птичка. И нещо сладко за себе си, каквото си харесаш.

— Да, мадам, благодаря ви, мадам — казва прислужницата и тръгва припряно да изпълни поръчката. При всяка нейна крачка от турнюра на тъмносинята й пола се сипе пясък.

Агнес изчаква камериерката й да се изгуби от поглед, а после се пресяга и взема книгата, която Клара е оставила върху одеялото. Любопитно й е да види какво би могла да чете една прислужница. Виж ти, роман — „Джейн Еър“. Агнес също го е чела, взела го е от библиотеката на Мууди, въпреки категоричното несъгласие на доктор Кърлоу. Когато установява, че тази книга с протрити от много четене корици сега е в ръцете на Клара, Агнес потръпва — като че ли има нещо много порочно в това една камериерка да се наслаждава на ужасния разказ за една съпруга, докарана до лудост от болестта и затворена в някаква кула от съпруга си, който през това време прави опит да се ожени за друга жена. Тя свива леко устни и оставя книгата обратно на одеялото.

Когато отново се изправя, болката в главата й се връща и започва да пулсира точно зад лявото око. Колко странно е, че това отвратително усещане има наглостта да не отзвучава, след като толкова много от розовите хапчета на госпожа Гууч са били изпратени да го пропъдят! Агнес ги гълташе по целия път от Лондон дотук, докато Клара дремеше. Сега тя опипва чантичката си и се бори с изкушението да отпие от шишенцето с лауданум, което уж съдържа лавандулова вода. Но не, трябва да пести лауданума за наистина безизходни ситуации.

„Мисли за нещо леко и приятно“, напомня си тя. Установила е, че тежките размисли усилват болката. Ако само успее да пропъди тревогите от главата си, така че в мозъка й да останат само приятни спомени и усещането, което хиндуистките мистици наричат „нирвана“, тогава би успяла да се изтръгне от челюстите на болката и да изпита малко облекчение.

В живота има толкова неща, за които трябва да бъде благодарна… Изключителният й успех през този сезон… Собствен екипаж и кочияш… Ангел-пазител, който рискува да понесе Божия гняв, за да я защити от неприятности… Онова ужасяващо кървене вече изчезна окончателно… можа да се върне към Истинската вяра на детството си, нещо, което бе крайно време да стори…

Болката се усилва, но Агнес се опитва да си представи как е отишла ма литургия, как седи сред озарения от свещи покой на старата църква и слуша скъпия отец Сканлън. Трудно й е, защото се разсейва от смеха на децата, от рева на вълните, от натрапчивите настоявания на продавачите — но успява, макар и за момент, като съзнателно приема за латинско песнопение дърдоренето на човека, който предлага магаренца за езда. Веднага след него обаче започва да скрибуца някаква латерна и вълшебството изчезва.

Горкият заблуден Уилям… Щом е толкова загрижен за здравето й, вместо да я праща да се пече като бисквита край морето, да беше й осигурил да прекара една седмица в църква — от нейната църква. Колко доволна се чувства всеки път, когато се сгуши в това свято прибежище! И колко й е тежко всяка втора седмица, когато трябва да седи в англиканска църква и да търпи проповедите на този непоносим доктор Крейн — за да не дава повод за клюки! Доктор Крейн вечно сипе огън и жупел по адрес на някакви хора, за които Агнес не е дори и чувала, гласът му е рядко немелодичен, пък и пее химните фалшиво — наистина, как е възможно да ръкополагат такива глупаци за свещеници напоследък? Крайно време е да обяви публично своето завръщане към Истинската вяра… Сега, когато вече е достатъчно богата, сигурно никой не може да й попречи… Кой би посмял да протегне ръка и да я спре? Още повече, че има ангел, който бди над нея…

Тя се взира напред, към слънчевия плаж, засенчила очи, с надеждата, че може да се случи невероятното и сред децата, магаренцата и плажните машини някъде ще се мерне високата фигура на нейната Сестра Свише. Но не, глупаво е да се надява на такова нещо. Едно е Светата Сестра да успее да се измъкне от Манастира на здравето и да се срещне с нея в лабиринтите на Лондон, по уличките, докъдето сигурно и Божият поглед трудно достига; съвсем друго би било обаче да се яви пред Агнес на плажа във Фолкстън, където няма как да избегне погледа на Небесния отец…

Ах, защо поне не взе дневника си? Остави го у дома от страх, че може да го намокри — или някаква подобна глупост. Ако дневникът беше тук, тя би могла да го разлиства и да се успокоява при вида на следите, които пръстите на Светата Сестра оставят по страниците. Защото всяка нощ, докато Агнес спи, Светата Сестра чете дневника й на светлината от своя ангелски ореол, и оставя едва забележими следи по страниците. (Това не означава, че пръстите на Светата Сестра са мръсни, разбира се; тези отпечатъци остават поради вътрешната сила, която тя излъчва. Не, Агнес не си внушава нищо — понякога, когато заспива, дневникът й е отворен, а тя го намира затворен, и обратното).

И колко време смята Уилям да я държи тук? Тя няма и най-малка представа! Управителят на хотела знае, а нея държат в неведение, въпреки че именно тя има най-голямо основание да знае това. Никога не е била от „жените с характер“, но това наистина е потъпкване на женските права. Да не би той да очаква, че тя ще остане край морето седмици наред, докато лицето й почернее, а запасите от лекарства свършат?

Не, не — трябва да призове по-ведри, по-леки мисли. Колко хубаво би било да напише писмо на Светата Сестра, да може да го пусне по пощата и да получи отговор! Дали няма да прекали, ако я помоли да й разкрие мястото, на което се намира Манастирът на здравето? Да, сигурно не е редно да разпитва за това. Ако се държи като добро момиче, накрая ще узнае всичко. И всичко ще се нареди.

Внезапно Агнес усеща някакъв горчив вкус в устата си. Облизва устни и поглежда надолу, към ръцете си, които стискат шишенцето с лауданум. Тя го прибира трескаво в чантичката си, уплашена, че Клара може да е някъде наблизо. Какви непокорни ръце — да измъкнат шишенцето със скъпоценната течност, докато тя бе потънала в мисли, и да я излеят в устата й! Колко ли е изпила? Ще стане много неприятно, ако Клара се върне и я завари да лежи в безсъзнание на пясъка.

Тя се изправя, пъшкайки от усилието, и се опитва да отупа пясъка от полите си. Колко грубо драскат дланите й песъчинките — бодат като натрошено стъкло. Всъщност нали стъклото се прави от пясък — а може би Уилям й се е присмивал, като й разказваше това? Тя оглежда бледата бяла плът на дланите си, като че ли очаква да види мрежица от кървави драскотини, но не — или Уилям я е излъгал, или тя е по-жилава, отколкото е мислела досега.

Агнес решава, че една разходка ще разведри главата й и ще я разсъни. Това седене на слънцето й действа приспивно, а и вече й е много горещо, особено там, където роклята й е по-стегната. Убедена е, че на самия бряг, там, където се разбиват вълните (ако рецептата на океаните не е била променена от последния път, когато беше на море), въздухът ще бъде влажен от морската пяна, подобна на хладна, солена мъгла — точно това й трябва сега.

Агнес се упътва към водата и тръгва покрай плискащите се вълни, там, където пясъкът е по-тъмен и влажен. Елегантно, като че ли изпълнява някакъв салонен танц, тя отбягва сребристата пяна всеки път, когато тя се разлее по пясъка, опитвайки се да привикне към ритъма. Но морето не е лесен партньор за танц, започва да обърква движенията, и скоро започва да се надига приливът. Плитката вода образува малки водовъртежи около обувките й, просмуква се през тънката кожа, процежда се през дупките на връзките, подръпва края на полите й. Какво от това… В хотела я чакат два огромни куфара, пълни с рокли и обувки. А студената вода между пръстите на краката й действа като освежителен шок, който веднага достига до мозъка й и я разбужда — разбира се, тя всъщност не спи, как би могла да спи, когато танцува с вълните?

Все пак, за да не се препъне в някой полускрит в пясъка камък и да се удави още преди да е разбрала, че е паднала (кой знае колко бързо може да се случи такова нещо?), Агнес решава да избяга от прилива, и тръгва назад… назад към… към мястото, откъдето е дошла. Подгизналите й поли са натежали, прекалено тежки са, за да ги влачи надалеч. Най-разумното би било да спре тук, да разпростре полите си по пясъка, и да тръгне отново, когато те изсъхнат.

Тя притваря за миг очи, и в този миг светът се преобръща, земята и небето си сменят местата. Земята, която сега се е издигнала над нея, протяга към тялото й невидими пипала, притиска я към себе си, на сигурно място, към големия си, топъл корем, за да не пропадне в нищото. Тя виси от преобърналата се суша като паяк от таван и се взира в безбрежната яркосиня бездна под себе си. Разтваря по-широко заслепените си очи и се изправя с лице срещу празното пространство. Ако земята разтвори ръце и я пусне, тя би падала цяла вечност, като парцалена кукла в бездънен кладенец.

Зашеметена и уплашена, Агнес извръща глава встрани и притиска буза към влажния пясък, притваря едното си око, за да не я заслепи светлината. За щастие постепенно вселената отново започва да се намества, завъртайки се обратно на часовниковата стрелка. В далечината Агнес вижда някаква фигура, която се е упътила към нея — трябва да е видение, защото й прилича на монахиня с черно расо и бяла пребрадка. С всяка стъпка на жената всичко наоколо се раззеленява, слънцето грее сякаш през прозрачно зеленикаво стъкло. По пясъка плъзва мъх, а небето постепенно се скрива зад клоните на чудотворно израснала гора. Крясъците на децата и чайките постепенно заглъхват и се превръщат в чуруликане на дроздове; огромният океан е опитомен, и най-сетне шумът му се превръща в успокоителния ромон на горски ручей. Когато Светата Сестра наближава достатъчно, за да може Агнес да я разпознае без колебание, плажът на Фолкстън е изчезнал напълно, заменен от далеч по-добре познатия й пейзаж, който вижда в сънищата си — тихата местност, в която се гуши Манастирът на здравето.

— О, Агнес — казва Светата Сестра с нежен упрек, — пак ли си тук? Какво ще правим с теб?

И тя отстъпва, за да даде път на две неясни фигури.

Агнес се опитва да отговори, но езикът й се е превърнал в безчувствено парче месо. Успява само да простене, когато силни ръце я подхващат под коленете и раменете — ръцете на онези жилави старци, които помагат в тежката работа на монахините от Манастира на здравето. Те я повдигат без усилие, като че ли е бебе, и я поставят внимателно на носилката.

А как реагира Агнес? За съжаление не както трябва. Сгърчва се конвулсивно, отваря широко уста, и започва да повръща, оплисквайки с жълтеникавата течност спасителите си.

 

 

След като вижда името си записано с молив в полицейски бележник, Клара Тилотсън започва да лее сълзи на възмущение и страх.

— Тя ми нареди да я оставя — повтаря Клара умолително. — Прати ме да й купя това — и тя представя на полицая някаква играчка от дърво и телени жици, със стърчащ от гърба месингов ключ.

Госпожа Ракъм току-що е била натоварена на носилката от двама яки мъже, служители на фирмата, която дава под наем плажни машини. Повикан е и лекар, който вече е успял да постави длан на влажното й от пот чело и е поставил термометър в устата й. След като поставя диагноза — силно главоболие, предизвикващо повръщане — а не изключва и туберкулоза, лекарят преценява, че не е необходимо да я изпраща в болница, но нарежда припадналата да почива в хотела и да не се излага на слънчевите лъчи.

— Най-близък родственик? — обръща се полицаят към Клара, докато мъжагите отнасят припадналата Агнес.

— Уилям Ракъм — подсмърча прислужницата.

— Онзи Уилям Ракъм ли?

— Че отде да знам — продължава да подсмърча Клара и се взира уплашено в петното от повръщано на пясъка, изтръпнала от страх при мисълта какви последици може да има това повръщане за работното й място.

— Парфюмите „Ракъм“? „Едно шишенце е достатъчно за година“?

— Ами така е май — Клара няма никаква представа от продукцията на фирмата, управлявана от господаря й; господарката се отнася с презрение към такива парфюми.

— Имате ли някаква връзка с него, госпожице?

Клара избърсва нос в кърпичката си. Какво иска да каже той? Да не очаква тя да литне към Нотинг Хил и да съобщи новината на Уилям, кацнала на рамката на прозореца? Въпреки това кимва.

— Чудесно — полицаят затваря бележника си. — В такъв случай оставям нещата във ваши ръце.

Небето се е покрило с облаци, всеки момент може да завали. Родителите влачат за ръка съпротивляващи се дечица, които не искат да се разделят с пясъчните си градежи; разхождащите се по крайбрежната улица контета бързат да намерят подслон; морски нимфи в странни одежди се появяват от вълните и се скриват в плажните машини; продавачите тътрят напред-назад количките си с все по-голяма скорост, пресипнали от усилия да убеждават с крясъците си оттеглящото се множество, че всичко се продава кажи-речи срещу нищо.

Госпожа Фокс отдавна се е прибрала в хотела си, оплаквайки се, че тази почивка я изтощава до смърт. Тя няма никаква представа, че госпожа Ракъм е във Фолкстън, и тъй като не тя е добрата самарянка, която откри Агнес, просната в безсъзнание на брега, ще се прибере в Лондон, без да я зърне дори веднъж.

А Шугър? Да не би Шугър да е била жената, която Агнес видя да върви към нея в онзи обърнат наопаки свят? Не, Шугър си е в апартамента на Прайъри Клоуз, и се насилва да чете „Парфюмерийното изкуство“ от Дж. У. Септимъс Пийс. Най-големият водоем близо до нея е неизпразнената й вана. В нещастния й мозък няма никакво свободно местенце, където би могла да се промуши мисълта за госпожа Ракъм, дотолкова е задръстен с подробности за лавандулата и етеричните масла. Дали някога ще има полза от новопридобитото познание, че ананасовото масло е всъщност бутират на етиловия окис? Има ли някакъв смисъл да се опитва да запамети рецептата за нощен крем с розово масло (един фунт бадемово масло, един фунт розова вода, половин драм розово масло, една унция спермацет и бял восък)? Чуди се какви ли са тези хора, които могат да пишат за сперма и да мислят само за китове.

— Боже мили — стряска се тя, защото се е унесла и книгата се е хлъзнала между коленете й. — Събуди се!