Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (8)

Седем

Наследникът на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, облечен в чисти дрехи и леко замаян от недостиг на сън, стои в салона на собствения си дом, взира се в дъжда навън и се чуди дали това, което изпитва, е любов. Подгизна до кости, бе оскубан безсрамно от файтонджията, който го докара до вкъщи, отвориха му едва на четвъртото позвъняване, наложи се да чака с часове, докато му приготвят ваната, и сега кой знае откога чака закуската си — но всички тези неща нямат никакво значение. „Там някъде“, казва си той, „има едно момиче, каквото не всеки може да срещне през живота си“.

Той дръпва по-рязко шнура и пердетата се разтварят още повече — до краен предел. Но поройният дъжд, който се ля над него по целия път към Нотинг Хил, не пропуска в стаята почти никаква светлина; през стъклата на френските прозорци се процежда бледо сияние, от което осветеният с лампи салон изглежда покрит с тънък слой прах. Девет и половина сутринта, а лампите още не могат да бъдат изгасени! Но и това няма значение — дъждът е красив; колко красив може да бъде дъждът! А пък като си помисли човек колко мръсотия отмива той от улиците! И като си помислиш — само на няколко мили оттук, под същото това небе, един леконравен ангел на име Шугър вероятно е все още в леглото си. А вътре в утробата й, блещукащо със сребристо сияние, спи неговото семе.

Той пали цигара и я захапва с издадени устни, а решението му, взето още на излизане от госпожа Кастауей, става още по-непоклатимо — Шугър трябва да бъде само негова. Нима това е само безумна мечта? Ни най-малко. Има само едно условие за постигането на тази цел — трябва да бъде богат, а богатството, и то едно огромно богатство, може да бъде негово, стига само да пожелае.

Отвън, пред стъклото на прозореца, се простира окъпана от дъжда панорама; отсам, откъм неговата страна, се стели дим от цигарата му. Той си представя големия град от птичи поглед — всичко в него е свързано не само от мрежата на дъждовните струи, но и от една лично негова мрежа — мрежата на собствената му съдба. Да, именно в този ден, осветен от сива зора, той ще поеме в ръцете си съдбините на империята Ракъм, докато Шугър спи. Нека спи, докато настане времето той да подръпне една нишка от своята мрежа и да я събуди.

Някъде из къщата се носят неясни звуци — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, всъщност шумовете са трудно различими, приглушени от изливащия се порой. Уилям е установил, че дъждовното време изнервя прислугата. Всъщност толкова често е отбелязвал този факт, че е обмислял дори написването на забавен материал за „Пънч“, озаглавен „Прислугата и времето“. Тези ограничени същества имат обичая в такива случаи да се щурат безцелно напред-назад, да застиват за миг в абсолютна неподвижност и след това отново да хукват нанякъде, изчезвайки под стълбите или в някой коридор — също като малки котета. Забавно, наистина… но тази сутрин го карат да чака толкова дълго закуската си, че за изминалото време можеше дори да е написал въпросната статия.

Леко замайване, несъмнено предизвикано от глад, го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Той се взира през цигарения дим надолу, към лъснатия под на салона, и забелязва, че през някоя пролука на френските прозорци в помещението се е стекла тънка струйка вода — толкова силен и упорит е дъждът. Струйката ту спира, ту се плъзга напред по дъските — насочила се е право към него; но за да стигне до целта си, трябва да измине още доста път. Тръпнейки, струйката чака нов пристъп на вятъра, който да й помогне да тръгне отново напред. Поради липса на по-интересни занимания, Уилям следи с увлечение движението й и дори се обзалага на ум дали до мига, когато Лети най-сетне се появи със съобщението, че закуската е сервирана, струйката ще е стигнала до върха на левия му пантоф. Ако не е стигнала, той… какво ще направи в такъв случай? Ще поздрави Лети любезно. Ако е стигнала… тогава ще й се накара. Следователно съдбата на Лети е изцяло в нейни ръце.

Но когато най-сетне се появява някаква прислужница, това не е Лети, а Клара.

— Ако благоволите, сър — казва тя (като успява по някакъв начин да изрази с тона си, че пет пари не дава дали той благоволява или не), — госпожа Ракъм днес ще слезе на закуска.

— Да, аз… какво?!

— Госпожа Ракъм, сър…

— Моята… жена?

Тя го изглежда, като че ли е слабоумен — та каква друга госпожи Ракъм би могло да има?

— Да, сър.

— Тя… значи се чувства съвсем добре, така ли?

— Доколкото виждам, нищо й няма, сър.

Уилям обмисля тези думи, докато цигарата, забравена между пръстите му, заплашва да ги опари.

— Великолепно! — казва той накрая. — Каква приятна изненада!

 

 

Ето как Уилям се озовава седнал край масата, на която е сервирано за двама, и чака празният стол срещу него да бъде зает. Подухва върху чувствителната си изгорена плът и размахва пръсти във въздуха. Много му се иска да ги натопи в леденостудена вода или вино, но на масата има само чай и малка каничка мляко, която скоро ще потрябва — на него (и… на Агнес?).

Трапезарията, предвидена за семейство с библейски измерения, изглежда потискащо голяма. Като че ли за компенсация някой от слугите е разпалил така силно огъня, че излишъкът от топлина сякаш се е натрупал под масата, задържан от тежката ленена покривка. По-добре би било да ползват ограничените си умствени способности, за да се досетят да вдигнат докрай завесите — тук далеч не влиза достатъчно светлина.

Лети пристига с голям поднос, на който има препечен хляб и кифлички. Изглежда притеснена, горката. Нямаше такъв вид преди някой и друг месец, когато той й каза, че ще увеличи годишната й заплата с две лири, „защото Тили няма да работи тук занапред“. Тогава не се мръщеше! Но той отлично знае къде е проблемът — Агнес, в качеството си на господарка на къщата, трябваше да прецени и разпредели точно задачите между прислугата, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това прислужниците вероятно сами са нагласили някак нещата съобразно новите си отговорности.

— Всичко наред ли е, Лети? — пита той тихо, докато тя налива чай в чашата му.

— Да, господин Ракъм.

Една къдрица се е измъкнала изпод шапчицата й, единият бял маншет е издърпан по-високо от другия. Той решава да не й прави забележка.

— Излей малко вода върху огъня, Лети — нарежда той с въздишка, когато тя приключва с подреждането на препечените филийки и понечва да излезе. — Още малко и ще се подпалим.

Лети примигва неразбиращо. През по-голямата част от деня тя тича насам-натам из студени коридори, а стаята й е на тавана, така горещината за нея е нещо непонятно. Нескопосано иззиданата малка камина в стаята й непрекъснато се запушва, а покрай многото си нови задължения тя не е имала възможност да изчисти комина.

Уилям попива потта от челото си с една салфетка, а прислужницата коленичи, за да изпълни заръката му. Защо Агнес избра тъкмо тази сутрин да слезе на закуска? Нима лудостта я е надарила с ясновидски способности? Нима е имала прозрение — нима го е видяла да престъпва брачната клетва с Шугър? Но Бог е свидетел — досега тя е проспала спокойно немалко прелюбодеяния, така че може би това, което е доловила, е отражение от неговия възторг? Да, това трябва да е; възторженото му настроение зарежда атмосферата на къщата като електричество преди буря, и Агнес също го е почувствала. В един миг е лежала, болна и безчувствена, в своята стая със спуснати завеси на прозорците — и в следващия очите й са се отворили широко, като на кукла, и тя е оживяла от повишения електрически заряд на атмосферата.

Уилям повдига крадешком порцелановия капак на кутията за масло и си взема мъничко от златистата мазнина, за да намаже пръстите си.

А сега нека оставим за малко Уилям и да проследим Лети, която излиза от трапезарията. Сама по себе си тя няма никакво значение, но по пътя си към дългия подземен коридор, който води към кухнята, тя забелязва Агнес, която слиза надолу по стълбите — а Агнес е от хората, чието познанство търсите и заради които сте тук. Ще бъде далеч по-добре да се възползвате от възможността да я огледате сега, преди да е събрала сили, за да се представи пред съпруга си.

Ето я и Агнес Ракъм — слиза предпазливо по спираловидната стълба, дишането й е повърхностно, лицето й е смръщено от напрежение, прехапала е устни. Всеки път, когато отпусне колебливо тежестта на тялото си върху покритото с килим стъпало, тя се вкопчва в перилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляват. Свободната си ръка е притиснала към гърдите, точно под високата якичка на утринната си рокля. Робата е от синьо кадифе и е прекалено огромна за крехкото й тяло — всеки миг краката й, обути в меки сиви пантофи, могат да се заплетат във влачещите се поли и Агнес да полети презглава надолу по стълбите.

Питате се дали не сте я виждали някъде преди — разбира се, че сте я виждали. Тя е въплъщение на викторианския идеал за женственост; по времето, когато Уилям я взе за жена, тя беше самото съвършенство — сега, в средата на седемдесетте, този образ е придобил очарователно старовремско излъчване. Агнес не отговаря на последните модни изисквания по отношение на линията на тоалетите и поведението, но си остава въплъщение на един идеал, толкова вездесъщ, че не би могъл да мине бързо в забвение. Нейният нежен образ присъства в хиляди картини, в десетки хиляди стари пощенски картички, стотици хиляди тенекиени кутии за парфюмиран сапун. Тя е образец на порцеланово-крехка женственост — дребничка, със сини очи, мека и гладка руса коса, устата й е малка, розова като вулва, непорочна.

— Добро утро, Лети — казва Агнес, спряла за миг, докато произнесе тези думи. Като се има предвид, че основното предизвикателство — да застане очи в очи със съпруга си, все още предстои, няма смисъл да предизвиква съдбата. Слизането по стълбите и без това е достатъчно рисковано, та да говори и върви едновременно.

 

 

Когато жена му се появява, Уилям скача и застава мирно.

— Агнес, скъпа! — възкликва той и забързва към нейната страна на масата, за да издърпа стола й.

— Не се безпокой излишно, Уилям, моля те — отвръща тя.

Така започва битката, отдавнашното сражение, чиято крайна цел е да се установи кой от двамата има по-сериозни основания да твърди, че е нормален. Съществува общопризнат от всички разумни човешки същества стандарт — кой от тях двамата се отклонява по-подчертано от него? Кой ще бъде определен като по-смахнат от безпристрастния съдия, застанал невидим между двамата? Стартовият сигнал е даден.

След като се е погрижил жена му да се разположи на мястото си, Уилям се връща с вдървена походка към своя стол. В трапезарията цари такава мъртвешка тишина, че двамата могат да чуят тревожно шепнещите женски гласове някъде отвън, но близо до вратата. Става дума за готвачката, която щяла да вдигне скандал, а очевидно има и някакъв спор между шепнещите (може би Лети и Клара?) относно това коя от двете разполага с повече ръце.

Агнес спокойно маже с масло една препечена кифличка, и не обръща внимание на суматохата, разразила се заради нея. Отхапва малко, установява, че е направена от остатъци от стари кифли, и я връща в чинията. Друга кифла, мека и все още топла, защото е била покрита със салфетка, като че ли й се нрави малко повече.

След минута-две изпотената Лети се появява край масата на семейство Ракъм.

— Заповядайте… — казва тя превзето и прави реверанс, доколкото това й е възможно с двата тежки подноса, които едва удържа в треперещите си ръце.

— Благодаря, Лети — отвръща Агнес, обляга се и наблюдава реакциите на съпруга си, докато храната бива разтоварена, чиния след чиния, на масата — това е истинска закуска, такава, каквато се сервира единствено когато господарката на дома присъства, за да вдъхнови приготвянето й.

Над яйцата се вдига пара, лентичките бекон са така добре запържени, че маслото може да се маже направо с тях, наденичките са запечени така равномерно, че никъде не се виждат черни черти; глинено-кафяви гъби, руло, ябълки, пържени в тесто, идеално препечени бъбречета и какво ли не още — всичко това се поставя на масата пред Ракъмови.

— Е, надявам се, че днес имаш апетит, скъпа — коментира заядливо Ракъм.

— О, разбира се — уверява го Агнес.

— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?

— Отлично, благодаря — тя отрязва връхчето на едно варено яйце — жълтъкът е шафраненожълт и мек, никой не би могъл да иска нещо по-добро.

— Изглеждаш много добре — отбелязва Уилям.

— Благодаря.

Тя оглежда стените, сякаш търси от тях вдъхновение как да продължи разговора. И въпреки че от мястото, на което седи, не се вижда нито един прозорец, се сеща за дъжда, който й правеше компания през цялата изминала нощ и милваше нежно прозореца на стаята й.

— Вероятно — казва тя замислено, — се чувствам толкова добре заради времето. Странно време, не си ли съгласен?

— Мхм — казва Уилям в знак на съгласие. — Влажно, но не много студено. Нали?

— Наистина, вече я няма тази мразовитост. Може да се каже „мразовитост“, нали?

(Какво облекчение! Някакво нестабилно подобие на разговор започва да се гради върху влажните основи на времето).

— Е, скъпа, ако тази дума досега не е съществувала, значи току-що си направила голяма услуга на английския език.

Агнес се усмихва, но за съжаление тъкмо в този миг Уилям се взира надолу, към чинията си, в опит да разбере дали рулото е говеждо или овнешко. Затова тя задържа усмивката, докато той най-сетне вдига поглед и я забелязва — но междувременно, въпреки че устните й са извити по същия начин, в усмивката вече определено се забелязва нещо неестествено.

— Предполагам, че чу… спора? — отбелязва Уилям, сочейки неопределено в посоката, откъдето се чуваше шепотът.

— Нищо не съм чула, скъпи. Освен шума на пороя.

— Струва ми се, че слугите имат нужда от упътване кой какво да прави — сега, когато Тили напусна.

— Горкото момиче. Харесваше ми.

— Те очакват въпросното упътване от теб, скъпа.

— О, Уилям — въздъхва тя. — Всичко това е толкова сложно и досадно. Знаят отлично какво трябва да бъде свършено; не са ли в състояние да си разпределят задачите сами? — И тя отново се усмихва, доволна, че е открила един полезен спомен от общото им минало. — Нима това не е същото, за което ти говореше постоянно навремето: социализъм?

Уилям се цупи, обзет от раздразнение. Социализмът не означава, че трябва да оставиш прислужниците си поради ограниченост да докарат домакинството до анархия. Но нищо, нищо — в ден като днешния не си струва да се безпокои и от това. Скоро проблемът с прислугата — поне в домакинството на Уилям Ракъм — ще бъде окончателно и категорично разрешен.

Съществува по-непосредствен проблем — разговорът замира. Уилям тормози съзнанието си в опит да открие нещо, което би заинтригувало жена му, но в съзнанието му присъства единствено Шугър. Шугър — във всяко кътче, във всяко ъгълче. Не е възможно през трите или четирите седмици, които са изминали, откакто за последен път закусваха заедно с Агнес, да не е срещнал някой техен общ познат!

— Аз… аз… ами… срещнах Бодли и Ашуел… във вторник, да, май беше вторник.

Агнес накланя глава на една страна, прави всичко по силите си да внимава и да проявява интерес. Тя ненавижда Бодли и Ашуел — но това е идеална възможност да порепетира за предстоящия сезон в лондонското висше общество — период от време, през който ще трябва да изслушва много хора, и ще се налага да проявява интерес към хора, които ненавижда.

— Виж ти — отвръща тя. — И какво правят те?

— Написали са книга — отвръща Уилям. — За молитвата, за ползата от молитвата. Предполагам, че ще предизвика сериозен скандал.

— Не се и съмнявам, че това ще им хареса — Агнес си подбира няколко гъби, които подрежда внимателно, в строго определена форма, върху препечена филийка. Погълнати са само малки късчета време, остава цяла несмилаема вечност.

— Хенри не ни посети миналата неделя — отбелязва тя, — а не дойде и предишната седмица. — Изчаква малко, с надеждата, че съпругът й ще поеме нишката на разговора, после допълва: — На мен той ми се нрави, а на теб?

Уилям примигва смутено. Какво ли има предвид — защо трябва да обсъждат брат му, като че ли е човек, с когото са се запознали на някой прием? Да не би да намеква, че той не се интересува от Хенри, за разлика от нея?

— Вратите на нашия дом са винаги широко отворени за него, скъпа — казва той. — Възможно е да счита, че не сме достатъчно набожни.

Агнес въздъхва.

— Стремя се да спазвам всички изисквания на вярата — казва тя, — като се имат предвид обстоятелствата.

Уилям е достатъчно разумен, за да не продължава разговора на тази тема — това би довело само до неприятности. Вместо това се заема с наденичката си, докато не е изстинала. В мислите си вижда една жена с огненочервена коса, гола, легнала на леглото по корем, и белезникавия отблясък на спермата по алените устни на вулвата й. Отново се сеща, че още не е видял гърдите й. Той се взира по-съсредоточено в това, което вижда в мислите си, опитва се със силата на мисълта да я накара да се обърне по гръб, но нищо подобно не се случва — докато накрая Агнес отново нарушава мълчанието.

— Чудя се дали… — тя плъзва нервно ръка по челото си, после се овладява и я отпуска надолу, по бузата си. — Ако това продължи и стане постоянно… дъждовното време, искам да кажа… дали тогава дъждът ще се приема за нещо нормално, а сухото време за малко странно?

Съпругът й се вторачва демонстративно в нея — подчертава търпението, с което смята да изчака мига, в който тя отново ще започне да се изразява смислено.

— Искам да кажа — тя си поема дълбоко дъх и продължава, — това, което си представям, е следното… Светът би могъл така да се приспособи към постоянните валежи, че когато денят се случи сух… съ… съпрузи и съпруги, седнали заедно на закуска… като нас, да си казват, че това е из… извънредно странно.

Уилям се смръщва, престава за миг да дъвче наденичката, после решава да си спести коментара. Отрязва си нова хапка; в сумрачната светлина на забулената от дъждовните струи трапезария отеква изтракването на сребърен нож по порцелан.

— Мхммм — гласи отговорът му. Звукът е многофункционален — може да означава съгласие, размисъл, предупреждение, уста, пълна с наденичка — Агнес може да си го разтълкува, както пожелае.

— Продължавай, скъпи — поощрява го тя уморено.

Уилям отново започва да рови в съзнанието си с надеждата да се сети за някой общ познат.

— Доктор Кърлоу… — започва той, но това не е най-подходящата тема, която би могъл да обсъжда с Агнес, затова той плавно сменя линията. — Доктор Кърлоу ми разказваше за дъщеря си, Емелин. Тя… тя не искала в никакъв случай да се омъжва повторно — така ми каза той.

— Така ли? И какво смята да прави?

— Почти постоянно стои в Дружеството за спасение на паднали жени.

— Значи работи? — неодобрението действа на гласа й като тоник, придава му цвят, от какъвто крайно се нуждае.

— Е, да… предполагам, не би могло да се определи по друг начин…

— Не, разбира се.

— … наистина, макар да става дума за благотворителна организация, и тя да работи на доброволни начала, от нея се очаква да прави… е, каквото й наредят. Така, както ми го описа Кърлоу, тя прекарвала цели дни в приюта, и дори по улиците — каза, че после, когато му идвала на гости, от дрехите й се носела слаба, но неприятна миризма.

— Нищо чудно… пфу!

— Но, честно казано, от дружеството настояват, че работата им имала извънредно голям успех — поне така разправя докторът.

Агнес се озърта плахо през рамо, сякаш се надява, че някаква гигантска по размери родителска фигура ще се появи отнякъде, за да наложи възстановяване на приличието.

— Наистина, Уилям… — тя се сгърчва от притеснение. — Каква тема! И то на закуска!

— Хм, да… — съпругът й кимва. Тонът му изразява желание да се извини. — Наистина е доста… хм. И все пак… все пак трябва да се противопоставим на това зло, нали? Цялата нация, всички до един, без да отстъпваме.

— Какво? — Агнес храни слаба надежда, че темата ще отпадне, ако успее да загуби непоправимо нишката на разговора. — Какво зло?

— Проституцията — той произнася думата отчетливо, и я гледа неотклонно в очите. Съзнава, дявол да го вземе, съзнава ясно, че проявява жестокост. Някъде от дълбините на съзнанието му един по-добросърдечен Уилям Ракъм наблюдава безсилно как дългата дума пронизва жена му — хлъзгавите срички сякаш са нанизани на многото „т“-та като на бодлива тел. Изящното личице на Агнес побелява и тя с усилие си поема дъх.

— Знаеш ли — гласът й е съвсем изтънял, — тази сутрин, като погледнах през прозореца, розовите храсти… клонките… подскачаха нагоре-надолу — заприличаха ми на чадър, който ту се отваря, ту се затваря, ту се отваря, ту се затваря… ту се отваря… — тя стисва здраво устни, сякаш за да преглътне опасността да повтаря едно и също до безкрайност. — Помислих си… тоест, като казвам „помислих“, това не означава, че наистина съм вярвала, че става така… но наистина изглеждаше така, сякаш потъваха в земята. Трепкаха като крачетата на големи зелени насекоми, всмуквани от зелените подвижни пясъци на тревата.

Тя млъква и продължава да седи с изправен гръб и скръстени в скута ръце — като дете, което току-що е изрецитирало стихотворение, и се е постарало да го стори, колкото е възможно по-добре.

— Добре ли си, скъпа?

— Чувствам се отлично, благодаря ти, Уилям.

След кратка пауза Уилям продължава да упорства.

— Въпросът е дали именно реформите ще решат проблемите? И дали тези реформи са изобщо осъществими? Да, Дружеството за спасение може да твърди, че някои от тези жени вече водят почтен живот, но кой може да го докаже със сигурност? Изкушението е голяма сила. Ако една влязла в правия път уличница съзнава, че за един следобед, практикувайки някогашния си занаят, може да припечели повече, отколкото една шивачка за цяла седмица, колко дълго ще упорства в опитите си да работи почтено? Можеш ли да си представиш, Агнес, да трябва да ушиеш огромна купчина памучни нощници — и това за някакви дребни монети, след като, ако само за кратко повдигнеш полите на собствената си нощница…

— Уилям, моля те!

Тъничка струйка разкаяние прониква в съзнанието му. Пръстите на Агнес са се вкопчили в покривката и мачкат лененото платно.

— Съжалявам, скъпа. Прости ми. Все забравям, че не си добре.

Агнес приема извинението му с движение на устните, което може да е усмивка — или трепване.

— Нека говорим за нещо друго — казва тя, почти шепнешком. — Позволи ми да ти налея още малко чай.

Преди той да успее да възрази, че е редно да повикат прислужницата, която да изпълни тази задача, Агнес вече е стиснала в юмрук дръжката на чайника. Докато го повдига, китката й трепери от усилие. Той се надига от мястото си, за да й помогне, но тя вече е станала, стегнала дребничката си фигурка, за да крепи масивния порцеланов чайник.

— Днес е особен ден — казва тя, приведена над чаената чаша на Уилям. — Имам намерение да се събера — продължава да налива бавно — да се събера с готвачката и двете заедно да ти направим любимия шоколадов сладкиш с череши — толкова отдавна не си го опитвал.

Уилям е трогнат — трогнат до дъното на душата си.

— О, Аги — казва той. — Това би било просто чудесно.

Като я гледа — изправена пред него, толкова мъничка и крехка, да му налива чай, внезапно го завладяват силни чувства. Колко възмутително, колко нечестно се е отнасял с нея! И то не само тази сутрин — а постоянно, откакто тя започна да го ненавижда. Нейна ли е наистина вината за това, че тя се възпротиви срещу любовта му, че започна да се държи с него, сякаш е звяр, и накрая наистина го превърна в звяр? Той беше длъжен да отчете, че тя е като цветна пъпка, която не трябва да разцъфва, като рядко парниково цвете — но това, че си остава пъпка, не го прави по-малко красиво, по-малко ценно като притежание. Трябваше да я обожава, да я възхвалява, да се грижи за нея всеки ден — а в края на деня да я оставя на мира. Трогнат почти до сълзи, той протяга ръка към нея през масата.

Внезапно ръката на Агнес затреперва с механично ожесточение — чучурът на чайника започва да трака силно по ръба на чашата. Само след миг чашата на Уилям се търкулва от чинийката си и кафявата течност плъзва в голямо петно по бялата покривка.

Уилям скача от стола си, но треперещата ръка на Агнес вече е изпуснала дръжката на чайника — жена му отстъпва, залитайки, от масата. Очите й гледат диво. Раменете, които той се опитва да прегърне, за да я успокои, треперят конвулсивно, отпускат се, и със задавен вик тя рухва на пода. Или се отпуска на килима — както предпочитате. Независимо от начина, по който стига до това място, при падането й не се чува никакъв звук, а изцъклилите се сини очи остават отворени.

Уилям гледа невярващо към пода, въпреки че не му е за първи път да я види паднала в нозете му; повдига му се от притеснение, но и от омраза, защото има чувството, че припадъкът й е умишлен. Тя от своя страна също гледа нагоре, към него — странно спокойна сега, когато няма накъде повече да пада. Прическата й не се е развалила, тялото й е отпуснато спокойно, като че ли се готви да спи. Лекото дишане повдига гърдите й и доказва, че тялото под синята утринна роба е доста по-зряло, отколкото може да се предположи по миниатюрните му размери.

— Направих грешка, като станах днес — казва тя разсъдливо, но вяло. Очите й се отклоняват от съпруга й и се насочват към гипсовите розетки на тавана. — Мислех, че ще мога, но не успях.

За щастие — поне за щастие на Ракъмови — тъкмо в този момент Джейни влиза в трапезарията, за да раздигне масата.

— Джейни! — излайва Уилям. — Изтичай до дома на доктор Кърлоу и му кажи да дойде тук веднага.

Момичето прави реверанс, приучено да се подчинява, но разнеслият се от пода глас на господарката й я заковава на място.

— Джейни не може да отиде — изтъква изтегналата се на пода госпожа Ракъм с глас, който е малко хрипкав поради прахта, дигнала се от килима. — Тя трябва да помага в кухнята. А Лети по това време оправя леглата. Джейни, кажи на Биатрис да отиде; само от нея можем да се лишим в момента.

— Да, м’дам.

— И кажи на Клара да дойде при мен.

— Да, м’дам.

Без да чака да чуе какво ще каже господарят, момичето излиза бързешком.

Уилям Ракъм се върти около жена си, обзет от неловкост, и кърши ръце. Навремето, когато болестта й току-що се бе проявила, той я вдигаше на ръце и я носеше така от стая в стая. Сега обаче знае, че носенето на ръце не е достатъчно. Кашля, за да прочисти гърлото си, и търси начин да изрази съчувствие и разбиране.

— Добре ли си, скъпа? Искам да кажа, да не си ударила някоя кост? Трябваше ли изобщо да викам доктор Кърлоу, как мислиш? Направих го без да мисля, бях… разтревожих се. Но сега ми се струва, че нямаш нужда от лекар. Ти какво ще кажеш? — това е изкусително предложение, решението е нейно — да приеме или да откаже.

— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвръща тя уморено.

— Но вече е късно.

— Глупости. Мога да повикам момичето обратно.

— Дума да не става. Като че ли бъркотията в тази къща е малка, та и ти да хукнеш по пантофи подир някаква прислужница.

И тя отвръща глава от него и вперва поглед във вратата, откъдето се очаква да пристигне помощ.

Клара пристига след секунди. Хвърля поглед към господаря си, после към госпожа Ракъм. Съвсем естествена последователност — нормално е погледът й да свърже стоящия прав мъж с лежащата на пода жена. Но Уилям открива нещо повече в погледа на Клара, някакъв мрачен упрек, който го вбесява — та той никога през живота си не е посягал на човек! Но ако някога го стори, Бог му е свидетел, че ще насочи първия удар към това нагло дребно зверче!

Но Клара вече е изгубила интерес към него; тя помага на Агнес да се изправи (или може би Агнес става сама? — защото целта е постигната със забележително малко усилия). После, рамо до рамо, двете жени напускат стаята.

А сега кого да последваме? Уилям или Агнес? Господаря или господарката? В този паметен ден ще вървим подир господаря.

Припадъкът на Агнес, макар и драматичен, няма особено значение — припадала е и преди, ще припада и занапред.

От друга страна обаче Уилям отива право в кабинета си, и там се заема с нещо, което не е вършил никога досега. Чете записките на баща си и ги препрочита, обмисля ги, от време на време вдига глава, взирайки се в дъжда, и накрая започва да разбира за какво става дума в тях. Едно разтърсващо преживяване е предизвикало максимална будност на съзнанието му; той е готов. На бюрото пред него греят страниците, описващи историята на парфюмерийните фабрики „Ракъм“; дъждовните струйки, стичащи се по стъклата, ги набраздяват с по-тъмни отвесни линии. Той чете, стиснал перодръжката в ръка. Това е денят, този бурен и паметен ден, който ще придаде ясни очертания на смътното му бъдеще.

Той отваря безстрашно съзнанието си за математическите измерения на конската тор, аритметиката на акрите обработваема земя, за деликатното равновесие между дестилация и разреждане. Ако се натъкне на дума, която не разбира, намира значението й в някой от справочниците, които баща му предвидливо е осигурил, като например „Лексикон на полезната растителност“ или „Енциклопедия на парфюмерийни култури и есенции“. След изминалата нощ непознаването на начина, по който функционират парфюмериите „Ракъм“ се превърна в лукс, който той не може да си позволи.

Разбира се, той иска да отърве Агнес от това мъчително положение. Всеки път, когато се налага въвеждането на нова икономия — уволняването на някой прислужник, лишаването от някое скъпо удоволствие — състоянието й се влошава. Една собствена карета с кочияш би допринесла повече за подобряването на здравословното й състояние, отколкото всички рецепти на доктор Кърлоу.

Но не Агнес е основната причина, поради която той се взира в размазаните и избледнели букви и цифри, писани от баща му, проявява търпимост към лошия правопис и грубата провинциална мисъл, измъчва се, озадачен от техническите подробности около получаването на сок от сухи листа. Причината е следната: той иска Шугър да бъде само негова, а тази привилегия ще му струва скъпо. Вероятно ще му е необходимо цяло малко състояние — и той няма друг избор, трябва да балансира този разход с едно огромно състояние.

Той прекъсва за малко усилията си, потрива очите си, които смъдят от липса на сън. Започва да прелиства назад страниците на ръкописното обяснение, което баща му е писал за негово сведение, и препрочита тук-там по някой абзац. Губи се някакъв етап в жизнения цикъл на лавандулата — така, както баща му го е описал („жизнен цикъл“ е терминът, който обозначава това, което се случва с растението, след като бъде отрязано). Тук, на тази страница, пише, че прясно филтрираното масло се отличава с неприятна „миризма на престояло“; на следващата страница тази миризма явно вече не съществува, но никъде не се споменава как е премахната. Уилям прокарва ръка през косата си, усеща я как щръква нагоре, но не й обръща внимание.

„Миризма на престояло — quo vadis?“ пише той в полето, решен да премине през изпитанието, съхранил чувството си за хумор.

 

 

Долу, в трапезарията, Джейни трябва да изпълни една отговорна задача. Трябва да премахне всякакви следи от това, което госпожа Тилотсън определи като „катастрофа“ от масата за закуска. Джейни, прекалено наплашена, за да попита какво означава тази дума (винаги досега е считала, че има нещо общо с флота), е пристигнала, подготвена за най-лошото. Въоръжена е с кофа и метла, престилката й е натежала от четки и парцали. Това, което заварва, е изоставена, но чудесна на вид закуска, а като оглежда масата по-добре, забелязва една разлята чаша чай. По пода няма никакви боклуци, освен това, което е донесено от самата Джейни — малко мръсотия от непокритите с килими подове в приземните помещения на къщата.

Момичето посяга плахо към един резен студен бекон — едно от трите лъскави парчета, останали на сребърния поднос. Стисва го с късите си пръсти и отхапва малко. Кражба. Но тъй като по нищо не личи, че Божият гняв заплашва да се стовари на главата й, тя набира смелост и изяжда цялото парче. Толкова е вкусно, че й се иска да можеше да прати по пощата едно парче на брат си. След това изяжда и една кифличка и я прокарва с глътка от запарения чай. Не докосва обаче бъбречетата в чинията на госпожа Ракъм, защото не е сигурна какво представляват. По правило тя яде само това, което според готвачката е подходящо за нея.

Тъй като наистина е лошо момиче, както твърдят всички, Джейни отпуска измореното си тяло на стола на госпожа Ракъм. Въпреки че е само на деветнайсет години, краката й са толкова възлести от разширените вени, че приличат на свинско руло — и всяка възможност да им даде малко почивка е същинско блаженство. Ръцете й са червени като варени раци и контрастират рязко с белия порцелан, когато тя хваща дръжката на чашата, от която е пила господарката. После отделя плахо малкия си пръст, за да провери дали това променя начина, по който се вдига чашата.

Но Божието търпение вече се е изчерпало. Някъде издрънчава звънец и тя скача на крака.

 

 

— Влез, Лети — казва Ракъм, но се оказва, че е сгрешил — отново е Клара. На какво си играят тези прислужници наистина? Да не би в къщата да се е възцарил вече пълен хаос, докато той се е трудил тук? Но после си спомня, че той самият изпрати преди петнайсет минути Лети с поръчка до магазина за канцеларски материали.

— Предполагам, че е пристигнал доктор Кърлоу?

Пак грешка. Клара заявява, че засега няма и следа от Биатрис и от добрия доктор, но затова пък господата Бодли и Ашуел са дошли да го посетят. Те двамата (Клара цитира съвестно, но презрително) го предизвиквали на дуел, като всеки от тях бил секундант на другия, и го подканвали да избере оръжието.

— След малко ще отида при тях — казва той. — Покани ги междувременно, нека да се разположат удобно.

Ако има нещо, за което може да се разчита на Бодли и Ашуел, то е, че ще успеят да се разположат удобно. Когато Уилям стига до място, на което е подходящо да прекъсне заниманията си и слиза долу, той ги открива, потънали в креслата на пушалнята. Двамата лениво се подритват един друг, състезавайки се за привилегията да положат крака върху плешивата глава на една натъпкана със слама тигрова кожа.

— Ave, Rackhamus! — обръща се Ашуел към него със стария училищен поздрав.

— Да му се не види, Бил! — възкликва Бодли. — Очите ти изглеждат по-зле от моите! Да не си чукал цяла нощ?

— Да, но всъщност съм решил да обърна нова страница — парира Уилям. Готов е за това, което ще последва! В ден като този, каквото и да изпрати Бог, за да му развали настроението — недоспиване, опарени пръсти, Агнес, просната на пода, купчина досадни документи, през които трябва да си проправи път, или остроумията на неженените му приятели — той няма да допусне отблясъкът на триумфа му да бъде помрачен.

До известна степен му помага това, че когато се озовава в компанията на Бодли и Ашуел, той винаги изпълнява ролята на почетен доживотен ерген. Ако ги питат тях, Агнес не съществува, поне докато Уилям не реши да я спомене. Действително тук, в дома на Ракъмови, присъствието й се пренебрегва по-трудно, отколкото из улиците на Лондон или Париж, защото всичко наоколо напомня за нея. Покривчиците по креслата са плетени от нея; покривките на масите са украсени с бродерия, която също е нейно дело; под всяка ваза, свещник или статуетка също са поставени къдрави покривчици или плетени подложки, все образци на изящно ръкоделие, излязло изпод пръстите на госпожа Ракъм. Дори кедровата кутия за пури дължи на Агнес своя плетен калъф (в пет цвята, с копринени пискюли). Но Уилям дотолкова е привикнал към натруфените украси на всяка свободна площ, за които е отговорна жена му (Пура, Бодли?), че изобщо не ги забелязва.

В известен смисъл поведението на Бодли и Ашуел — да се правят, че не подозират за съществуването на госпожа Ракъм — не е повърхността, а съобразително. Те оставят тактично брака на спокойствие — както се постъпва с болен, комуто е необходимо дълго време, за да се възстанови. Уилям наистина им е благодарен за склонността да изпълняват ролята на трите мъдри маймуни — всъщност са две — да не виждат, да не чуват, и… е, не му е известно дали не говорят зле по адрес на Агнес пред други хора, но се надява да не го правят.

— Наистина, трябва да ни кажеш — заявява Ашуел, след като са побъбрили и попушили известно време. — Трябва да ни кажеш каква е тайната на госпожа Фокс. Хайде, Бил — какви са добродетелите й? Като изключим Добродетелта с главно „д“, искам да кажа.

Бодли се намесва:

— Възможно ли е една жена, която се занимава с проститутки, да бъде добродетелна?

— А нима това не е основното изискване за жена, която се отдава на такава дейност — какво ще кажеш? — парира Ашуел.

— Но докосването до Порока опетнява добродетелта! — възразява Бодли. — Не го ли знаеш от собствен опит?

Уилям изтръсква пепелта от пурата си на килима.

— Убеден съм, че госпожа Фокс е защитена от всякакви пороци. Тя е като Божи наместник с дамска шапчица. Поне такова е впечатлението, което остави у мен Хенри, още след първия ден, когато се запозна с нея. Е, вероятно не става дума точно за същия ден, тъй като той не ме посещава много често — Уилям се обляга назад и се взира в тавана, сякаш за да разчете някой отминал разговор, който може би още витае някъде над тях. — „Тя е толкова добра, Уилям — все това ми повтаряше. — Толкова изключително добра. Някой щастлив мъж ще има светица за съпруга в нейно лице“.

— Добре, но тя постоянно общува с проститутки — как приема той това?

— Не е казал нищо, но не ми се вярва да му се нрави особено.

— Горкият Хенри. Мрачната сянка на греха се възправя между него и неговата любов.

Уилям размахва пръст в иронично неодобрение.

— Не така, Бодли — знаеш колко страшно би се засегнал Хенри, ако чуе, че употребяваш тази дума във връзка с отношенията между него и госпожа Фокс.

— Коя дума имаш предвид? „Грях“?

— Не, не, „любов“! — казва Уилям с укорителен тон. — Всеки намек, че той би могъл да бъде влюбен в госпожа Емелин Фокс…

— Че то е от ясно по-ясно — заявява присмехулно Ашуел. — Какво според теб ги кара да бъдат постоянно заедно — неустоимата привлекателност, която крие обсъждането на Светото писание?

— Да, да, именно това! — възкликва Уилям. — Не забравяй колко яростно набожни са и двамата! И най-незначителният слух за реформи в църквата или за промени в богослужението — в Англия или в чужбина — събужда у тях нетърпимо вълнение. (Защо тогава не искат и да чуят за новата ни книга? — отбелязва под нос Бодли.) Що се отнася до дейността на госпожа Фокс в Дружеството, според описанията на Хенри тя вършела всичко това в името Божие. Нали знаете — спасени души, върнати обратно в стадото…

— Не, не, старче — поправя го Бодли. — Душите се връщат в лоното, а заблудените овце — в стадото.

— Що се отнася до Хенри — продължава упорито Уилям, — той е пощръклял да става енорийски свещеник — а може би беше викарий? Или ректор, или курат? Колкото повече ми обяснява кое звание какво означава, толкова по-малко разлики забелязвам.

— Десятъкът — смигва Бодли, — и тази част от него, която прибираш в собствения си джоб.

Ашуел изсумтява и измъква от джоба си смачкан къс локум, увит в тънка хартия.

— Прекалено абсурдно е — той отхапва парче от локума, прибира остатъка обратно в джоба си и продължава с пълна уста, — мъж и половина като нашия Хенри — беше най-добрият гребец в нашия отбор, шампион по плуване, още го виждам как търчеше в парка Мидсъмър Комън, гол до кръста. Какво си въобразява, че прави, като се влачи подир някаква болнава вдовица? Не ми обяснявай, че се интересува от снежнобялата й душа — познавам разгонените мъже по миризмата!

— И все пак, как издържа на тази гледка? — от устата на Бодли се откъсва стон. — Ами че тя прилича на хрътка! Това длъгнесто, изпито лице, сбръчканото чело — при това тя винаги слуша хората с ужасяващо подчертан интерес, също като куче, очакващо команда от господаря си.

— Хайде, хайде — в тона на Уилям се крие предупреждение. — Не ти ли се струва, че отдаваш прекалено голямо значение на физическата красота?

— Да, но все пак — дявол да го вземе, Уилям, ти би ли се оженил за вдовица, която прилича на куче в лицето?

— Но Хенри няма никакво намерение да се жени за Емелин Фокс!

— Ах, какъв скандал! — Бодли криви лице в гримаса и притиска длани към бузите си.

— Мога най-отговорно да заявя — съобщава тържествено Уилям, — че единственото, което брат ми иска от госпожа Фокс, е да разговаря с нея.

— О, да — отбелязва иронично Ашуел, сваля сакото си и продължава по разгорещилата го тема. — Да разговарят, а? Разговори насаме в парка, на чай в някое уютно местенце в града или край морето, докато двамата постоянно се гледат в очите. Чувам, че ходили дори на разходка с лодка по Темза — несъмнено, за да обсъждат писмата на апостол Павел до солуняните.

— Несъмнено — настоява Уилям.

Ашуел свива рамене.

— Ами това налудничаво желание да става свещеник: откога го прихвана?

— О, от години е така.

— Никога не съм забелязвал нещо подобно, докато бяхме в Кеймбридж — а ти, Бодли?

— Моля? — Бодли е зает да рови за локума в джобовете на сакото, което Ашуел току-що свали.

— Татко забрани дори да се говори на тази тема — пояснява Уилям. — Така че Хенри съхрани желанието си в тайна — но не го криеше особено много от мен, за съжаление. Винаги е бил страховито набожен, дори когато бяхме съвсем малки. Постоянно се жалваше, че в нашето семейство се четяла молитва само веднъж дневно, а в някои семейства го правели два пъти.

— Трябвало е да благодари на Бога — казва замислено Бодли. (Искал е да Му благодари по-често — намесва се заядливо Ашуел.) — У дома се четяха молитви два пъти дневно. Затова станах атеист. Един път дневно — това поощрява набожността и нещастните глупци като Хенри, които държат да станат свещеници.

— Тъй или иначе, за баща ми това беше голямо разочарование — казва Уилям. — Толкова дълго вярваше, че именно Хенри, скъпоценният наследник на името му, ще наследи и бизнеса. А вместо това, разбира се — и той среща открито погледите им, — наследникът съм аз.

Бодли и Ашуел губят дар слово, видимо зашеметени от начина, по който Уилям говори за парфюмериите „Ракъм“ — традиционно една от темите, на които не се говори. Е, нека се чудят! Нека доловят поне частица от промяната, която от вчера е настъпила у него!

Разбира се, той копнее да им разкаже за Шугър; да пее венцехваления в нейна чест, и — добре де, така е — да си отмъсти поне мъничко за изминалите няколко години, през които Бодли и Ашуел очевидно водеха живот, далеч по-забавен от неговия. Но може много живо да си представи тяхната реакция: „Я да я опитаме тази Шугър!“. И какво би могъл да стори тогава? Да се отметне от твърденията си? Да лъже, да се отрича от хвалбите си — като пелтечещ стар селянин, който се опитва да убеди някой войник, че не си струва да изнасилва дъщеря му? Напразно. За хора като Бодли и Ашуел всички съкровища на женствеността са обществено достояние.

— Е — пита той вместо това, — чували ли сте нещо ново за онова забележително момиче, което ми описахте?

— Кое забележително момиче?

— Онази, страховитата, с нагайката — която била незаконна дъщеря на не знам кого си…

— Луси Фицрой! — възкликват едновременно Бодли и Ашуел.

— За Бога, колко странно е, че я споменаваш — казва Ашуел. Двамата се споглеждат и повдигат по една вежда — това е сигнал да започнат своя разказ — на смени.

— Много странно наистина.

— Научихме новината… о, може би само три часа, след като ти разказахме за нея, нали, Бодли?

— Два-три часа, не повече.

— Новината ли? — пита Уилям. — Каква новина?

— Историята не е кой знае колко приятна — отвръща Ашуел. — Излиза, че един от пристрастените почитатели на Луси й се нахвърлил.

— Нахвърлил й се, така ли? — чувствата, които Уилям изпитва към Шугър, го карат да си представя по-поносимата интерпретация на израза.

— Да — казва Бодли. — Със собствения й камшик.

— Бил я жестоко.

— Най-вече през лицето и устата.

— Доколкото разбирам, нямала вече никакъв хъс за работа.

Бодли забелязва, че пурата му е изгаснала, вади я от устата си, оглежда я преценяващо и я хвърля в огъня.

— Е, както можеш да предположиш — продължава той, — мадам Джорджина не храни особени надежди. Дори да е склонна да я изчака да се възстанови, сигурно ще останат белези.

Свел очи, Ашуел маха някаква прашинка от панталона си.

— Горкото момиче — казва той с тон на оплаквачка.

— Да — допълва присмехулно Бодли. — С бой отминава световната слава.

Ашуел и Ракъм незабавно подскачат.

— Бодли! — възкликва единият. — Това е отвратително!

Бодли се захилва, а после се изчервява, като ученик, на когото са направили забележка.

Тъкмо в този момент вратата на пушалнята се разтваря с трясък и вътре влита задъханата и разстроена Джейни.

— Из… извинете — измънква тя и се заковава на място, залитайки на пръсти, сякаш спира с тялото си надигнал се мръсен прилив, заплашващ да връхлети в задимената мъжка територия.

— Какво има, Джейни?

(Ама наистина — това момиче гледа Бодли; не може ли поне да запомни кой й е господар?).

— Сър… ако обичате… искам да кажа… — Джейни подскача на място в някакво нервно подобие на танц — това никак не прилича на реверанс, тя пристъпва по-скоро така, като че ли всеки момент ще се напикае. — О, сър, дъщеря ви… тя…, тя, цялата е в кръв, господин Ракъм!

— Дъщеря ми? Цялата в кръв? Боже Господи… какво? Цялата в кръв — къде?

Джейни се гърчи в тревожен екстаз.

— Цялата, сър! — хленчи тя.

— Ами… ъъъ — мънка Уилям, удивен, че тази извънредна ситуация е сполетяла тъкмо него, а не някой друг. — Ами защо… ъъъ… тази, как й беше името…

Джейни, решила, че обвиняват нея, е извън себе си.

— Бавачката не е тук, сър, нали тя отиде да повика доктор Кърлоу, пък не мога да намеря госпожа Плейфеър, сигурно и тя е излязла, а госпожица Тилотсън, тя не може…

— Да, да, разбирам — Ракъм чувства как публичното унижение го изгаря, както наметалото на Нес е изгаряло плещите на Херакъл. Не може да се измъкне от положението — точно сега в къщата има прекалено малко слуги, а тези, които са останали, не вършат работа точно в такава криза. Освен това — нещо, което го притеснява още повече — жена му, за съжаление, не функционира правилно. Следователно — независимо от присъствието на гости — ще се наложи да излезе от естествената си роля и сам да се справи с проблема.

— Приятели, съжалявам… — започва той, но Ашуел, доловил като чувствителен човек затруднението на Уилям, овладява положението и отправя към хлипащата Джейни следния съвет:

— Не стой така, Джейни — донеси детето тук.

— Да — Бодли е винаги готов с остроумията си. — Точно това ни трябва в тази дъждовна утрин — драма, кръвопролитие и женски чар.

Уилям кимва и прислужницата хуква. Да, сега вече и те го чуват — животинския вой на дете. Първоначално по-приглушено, а после, сигурно когато се отваря вратата на детската стая, съвсем ясно, въпреки шума на дъжда. Ревът се чува все по-ясно, докато детето слиза по стълбите, а накрая става вече наистина много силен, съпроводен от тревожен шепот и успокоителни думи.

— Моля ви, госпожице Софи — хленчи Джейни, докато съпровожда единственото дете на Уилям и Агнес към пушалнята. — Моля!

Но госпожица Софи Ракъм не се оставя да бъде убедена да крещи малко по-тихо.

Въпреки ужасния шум вие явно сте заинтригувани — значи Уилям е баща! Да прекарате с него толкова време, в такава интимна обстановка, и да не сте могли да предположите такова нещо! Как ли изглежда дъщеря му? Колко ли е голяма? На три години? На шест? Но сега това не може да се определи. Чертите й са разкривени от плач и зацапани с кръв. Отпред на престилката й се вижда издутина, която Софи притиска към себе си с една окървавена ръка, но два парцалени куклени крака вече са се измъкнали и висят надолу. Софи стиска здраво и се опитва непрекъснато да скрие отново краката, и не спира да пищи. По лицето й се стича кръв, капе от разбърканите й руси коси и пада по персийския килим и бледите, боси пръстчета на краката й.

— Какво, по… — ахва Уилям, но Бодли вече е скочил от стола си, пропъдил е Джейни с едно махване на ръката и е коленичил пред ужасеното на вид дете, обхванал с длани черепа му.

— К-какво й е, Бодли?

След ужасяваща пауза Бодли съобщава мрачно:

— Опасявам се, че е… епистаксис! Двустранно-пробивен кръвоизлив. Бързо, дете — на кого завещаваш куклата?

Уилям се отпуска в стола си, зашеметен от яд и облекчение.

— Бодли! — надвиква той неспирния рев на Софи. — С такива неща шега не бива. Детският живот е много крехко нещо!

— Глупости — отвръща с успокоителен тон Бодли, все още на колене пред детето. — Ударила си е носа, нали? Как стана всичко, а? Софи? — тя продължава да пищи, а той подръпва краката на куклата, за да привлече вниманието й. Окуражен от реакцията й, той вдига престилката и разкрива играчката.

— А сега, Софи — казва той предпазливо, — трябва да оставиш малкото си приятелче. Изплашила си го до смърт!

Незабавно силата на рева спада осезаемо и Бодли веднага се възползва от положението.

— Ти плачеш така, че той сигурно е решил, че ще осиротее — и че ще остане сам-самичък! Хайде, пусни го — не, дай ми го за малко. Виж как широко е отворил очи от страх!

Куклата — малко индусче, на чиито гърди е избродиран надпис „Туайнингс“ — наистина е ококорила очи. Шоколадовокафявата порцеланова глава е смущаващо естествена в сравнение с отпуснатото парцалено тяло — мек конопен скелет, обвит в памучни парцали, които напомнят риза и панталон. Софи се взира в лицето на тъмнокожия прислужник, вижда изписания по него страх — и го връчва на джентълмена.

— А сега — продължава Бодли, — трябва да го убедиш, че наистина се чувстваш добре. Но това не може да стане, докато лицето ти е изпоцапано с кръв. — Писъците на Софи са сведени до подсмърчане, въпреки че от носа й продължават да излизат алени мехурчета. — Ашуел, дай ми носната си кърпичка.

— Моята кърпичка?

— Бъди разумен, Ашуел — моята още не е излязла от мода.

Без да откъсва очи от Софи, с куклата й в едната си ръка, той протяга другата си ръка назад, мърдайки нетърпеливо пръсти, докато Ашуел предава кърпичката. После започва да попива кръвта и да бърше лицето на Софи — толкова ожесточено, че тя залита. Докато бърше, той забелязва Джейни с периферното си зрение и нарежда с напевен учителски тон:

— Хайде, Джейни, ще ми трябва мокра кърпа, нали?

Прислужницата стои със зяпнала уста, прекалено зашеметена, за да помръдне.

— Мокър парцал — Бодли решава търпеливо да се изрази по-простичко, — две части парцал, една част вода.

Кимването на Уилям отпраща Джейни да изпълни задачата, докато кърпичката постепенно разкрива чертите на единственото му дете. Сега тя само подсмърча, повдигайки глава в такт с ритмичните движения на непознатия, който бърше лицето й — доверява му се инстинктивно.

— Я виж! — Бодли насочва вниманието й към малкото индуско момченце. — Той вече се чувства много по-добре, забелязваш ли?

Софи кимва. Последни сълзи се отронват от огромните й зачервени очи, и тя протяга ръце към куклата.

— Може — отсъжда Бодли. — Но внимавай да не го изпоцапаш целия с кръв. — Той хваща с два пръста една гънка от престилката й и я повдига така, за да види тя колко е мокра. Без никакви протести тя му позволява да свали дразнещата дреха през главата й — Бодли я измъква с едно ловко движение.

— Ето, готово — казва той нежно.

Джейни се връща с мокрото парче мек плат и посяга към лицето на Софи с него, но Бодли взема парцала от ръцете й и се заема сам със задачата. Сега, когато чертите й са освободени от кървавото прикритие и бузите й не са толкова подути, се вижда, че Софи Ракъм е не особено хубаво, сериозно на вид дете — със сигурност не е подходяща за реклама на сапуни „Пеърс“ (нито пък на някой от продуктите на „Ракъмс“). Големите й очи са порцелановосини, но изпъкнали и унили, а русата й къдрава коса виси някак отпуснато. От всичко най-много тя напомня на домашно животно, купено за дете, което впоследствие е починало — ненужно домашно животно, на което са осигурени храна и подслон, понякога дори го потупват със симпатия — но то няма никаква причина за съществуване.

— Твоят малък приятел има кръв по себе си, трябва да го измием — казва й Бодли. — Всяка секунда е ценна.

Тя пъхва ръчичката си в неговата и двамата заедно изтриват кръвта от гърба на индусчето; готова е да стори всичко за този симпатичен непознат — всичко, каквото поиска.

— Познавах веднъж една кукла, която се беше поляла цялата с боровинков сос — започва той да разказва, — и никой не се погрижи за нея, докато не стана прекалено късно. Сосът се беше втвърдил като катран — наложи се да обръснат косата й и тя се разболя от пневмония.

Софи го гледа тревожно, но е прекалено свенлива, за да зададе въпроса, който я интересува.

— Не, не умря — казва Бодли. — Но от онзи ден нататък остана плешива, съвсем плешива.

Той повдига вежди колкото може по-високо и се цупи, изразявайки неодобрението си към възможността веждите да са единствената окосмена част на нечия глава. Софи започва да се киска.

Нейният кикот, както и писъците, с които влезе, са единствените звуци, които ще чуете от нея тук, в пушалнята на баща й. Бавачката все й повтаря, че нищо не знае, но все пак Софи знае, че добре възпитаните деца се виждат, но не се чуват. И без това вече предизвика суматоха, заради която несъмнено ще бъде наказана; налага се да стане безмълвна и невидима колкото е възможно по-бързо, за да смекчи донякъде това, което я очаква.

Сега, когато Софи вече е млъкнала и стои с присвити рамене, сякаш за да заема по-малко пространство, Уилям е обзет от удивление — колко много е пораснала! Сякаш беше вчера, когато Софи, новородено бебе, спеше някъде, невидима в люлката си, а някъде другаде в къщата Агнес, измъчвана от треска, лежеше в своето легло и хлипаше. Та тя дори вече не е току-що проходило детенце, тя е… как да я нарече? Момиче! Как е възможно да не е забелязал промяната? Не може да се твърди, че не я вижда достатъчно често, та да не е следил развитието й — мярва я… о, поне няколко пъти седмично! Но някак досега никога не му е правила впечатление на толкова… възрастна. Боже мили — сега си спомня деня, когато баща му даде тази отвратителна кукла на Софи, която тогава беше още бебе — беше я донесъл от някакво търговско пътуване до Индия, сувенир от фирмата „Туайнингс“, който по принцип е бил предвиден да язди тенекиен слон, пълен с чай. Това беше същият онзи ден, когато баща му заяви на висок глас, и то пред прислугата, че е време Уилям „да се стегне“ и да поеме фирмата! Да! И това дете, това грозновато момиченце с кръв по краката, това прекомерно израсло дете, което сега му е обърнало гръб и се забавлява с някакви глупости заедно със стария му приятел Филип Бодли… тъкмо тя е живото въплъщение на изминалите оттогава години; години, изпълнени с прикрита заплаха и принудителни икономии. Колко му се иска да беше от бащите, описвани в дамските списания, вдигнал усмихнатото си дете високо във въздуха — като трофей, докато съпругата наблюдава и двамата с обожаваща усмивка! Но съпругата му вече не го обожава, а детето е белязано с тъга и мизерия.

Той се покашля леко и казва:

— Джейни, не мислиш ли, че господин Бодли свърши вече достатъчно работа?

 

 

А сега кого да последваме? Предлагам да тръгнем с Джейни. Господин Бодли и господин Ашуел и без това си тръгват, а след това Уилям Ракъм незабавно ще продължи изучаването на фирмените документи. Няма да помръдне от мястото си с часове, и освен ако не изгаряте от любопитство да научите цената на нетъкана юта от Дънди, и дали тя може да бъде евтин заместител на памука, ако не ви вълнуват особено тайните на ароматизирани сашета против мигрена, вероятно ще ви бъде далеч по-интересно с Джейни и Софи. Те двете седят в детската стая и чакат завръщането на Биатрис.

Джейни е клекнала до Софи и притиска корема си. Измъчват я най-ужасните стомашни болки, които е изпитвала през живота си. Това сигурно се дължи на крадените късчета от закуската на семейство Ракъм… ето го Божието наказание, пронизва я като шиш, минаващ направо през червата й. Тя се поклаща напред-назад, обвила коленете си с ръце, а изпоцапаната с кръв престилка на Софи е сгъната в скута й. Какво, за Бога, да прави с нея? Дали готвачката ще я накаже, задето е напуснала задълженията си в кухнята? Дали бавачката ще я накаже, задето е допуснала такова нещо да се случи с детето на Ракъмови? А може да я накаже и госпожа Плейфеър, защото е хукнала да разбере какво става, като е чула виковете на Софи, вместо да довърши чистенето на дневната. Може да я накаже и госпожица Тилотсън за… ами за каквото й хрумне! Как все на нея се случват тези ужасни обърквания, недовършени задачи, и все тя е виновна, а при това хиляди момичета биха дали мило и драго, за да заемат мястото й! О, моля те, Боже, нека господин Ракъм да не я уволнява! Къде би могла да отиде? Не може да се върне у дома — прекалено е далече, и вали толкова силно! Накрая ще се озове на улицата, така ще стане! Честта е единственото, което притежава, но тя знае много добре, че не е достатъчно смела, та да умре от глад, само и само да я съхрани! Не, само това не — ще работи още по-усилено за Ракъмови, да, наистина ще го стори, по-усилено от когато и да било, трябва й само малко време, за да разбере какви са всъщност новите й задължения.

— Кой беше този човек?

Джейни се обръща, дочула почти непознатия за нея глас на Софи Ракъм. Присвива очи, опитвайки се да не гледа пумпала, който се върти на пода точно пред полите на момиченцето, от страх, че ще й призлее още повече.

— Моля, госпожице Софи?

— Кой беше този човек? — повтаря детето, а пумпалът се залюлява като пиян на една страна.

— Какъв човек, госпожице Софи? — гласът на Джейни е изтънял от болка.

— Онзи, симпатичният.

Джейни се опитва да се сети за някой симпатичен човек.

— Не познавам никого от тези хора, не съм ги виждала преди — отвръща тя умолително. — Не бях виждала никого освен господин Ракъм.

Софи отново завърта пумпала.

— Той ми е баща, знаеш ли? — казва тя смръщено. Опитва се да обясни на Джейни някои факти от живота; Софи счита, че и прислугата заслужава да се учи. — А пък неговият баща, бащата на моя баща, е мнооого важен човек. Има дълга брада и ходи чак до Индия и Ливълпул — навсякъде! Той е същият Ракъм, дето му пише името по сапуните и парфюмите.

Сапунът на Джейни е слепен от парченца, взети от кухнята, които готвачката й отпуска ежеседмично. През живота си не е виждала шишенце парфюм. Тя се усмихва и кима, изтормозена от болката, прави се, че разбира.

— Онзи мил господин — опитва отново Софи. — Никога ли не е идвал у дома преди?

— Не знам, госпожице Ракъм.

— Защо не знаеш?

— Аз… аз работех доскоро само в миялнята. Сега вече работя и в кухнята — и понякога дори изнасям оттам храната, и… и други неща. Но… в къщата не съм влизала често.

— И аз не съм — в това нередно споделяне на преживявания с прислугата се крие някакво плахо удоволствие. Малката Софи се взира в лицето на Джейни и се чуди дали сега, когато е споделила такива интимни подробности, няма да се случи нещо. Това може би е особен ден — начало на нов живот; нали в книгите така започват приятелствата! Софи отваря очи колкото може по-широко и се усмихва, давайки по този начин позволение на прислужницата да говори от сърце, може би дори да й предложи да се срещнат тайно, когато всички вече са си легнали.

Джейни отвръща на усмивката й, но лицето й е бяло като платно. Тя продължава да се полюлява напред-назад, отваря уста, за да проговори, но изведнъж се просва по корем и повръща цяла белезникава локва на пода на детската стая. От устата й се изтръгва безмълвен вик и тя продължава да повръща. Чай, стомашен сок, кашата, която готвачката й даде сутринта, и късчета бекон се смесват в локвата на лъснатия под.

Само след секунди вратата на детската стая се отваря — влиза Биатрис, която най-сетне се е върнала. В останалата част от дома на Ракъмови всичко се е уредило сякаш с махване на магическа пръчица — доктор Кърлоу се изкачва по стълбите към спалнята на госпожа Ракъм, бившите съученици на господин Ракъм са си тръгнали, Лети се е върнала от книжарницата, дори дъждът вече не е толкова силен. Само тук, в детската стая, където поначало всичко би трябвало да бъде под съвършен контрол — тук нещо не е наред; долавя се отвратителна смрад; Софи е раздърпана, рошава и боса; кухненската прислужница е коленичила на пода, но никъде наоколо не се виждат нито кофа, нито парцал, а момичето гледа глупаво в локвата повръщано точно в средата на стаята и… но какво е това? Престилката на Софи е цялата в кръв!

Вцепенена от обзелата я ярост, Биатрис Клийв отправя поглед на базилиск към детето на Ракъмови — проклятието на живота й, това греховно същество, което не може да бъде оставено само дори за пет минути — безполезната дъщеря на недостойния наследник на едно позорно богатство. Малката Софи се сгърчва под тежестта на този поглед и посочва с мръсното си, треперещо пръстче към Джейни.

— Аз не съм била — тя го направи.

Биатрис присвива очи, но решава да продължи войната с неправилния говор на детето по-късно — след като бъдат разрешени някои други загадки.

— А сега — започва тя, с ръце на хълбоците, точно когато първите слънчеви лъчи проблясват през прозореца на детската стая и заиграват в сребристи и златисти отблясъци по локвата на пода, — искам да чуя всичко — от началото!