Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (5)

Четири

Докато чакате Уилям да се размърда, не е необходимо да го зяпате неотклонно. Защо вместо това не поогледате някой от обектите на желанията му? Нали те затова са дошли в „Сейнт Джеймс“ — за да ги гледат.

Ако имате слабост към модата, сте избрали нелоша година за появата си тук. Историята се поддава на странни капризи по отношение на дамските тоалети — понякога ползва за еталон лебед, а в други случаи — пуйка. През тази година необичайно елегантната линия на дамските тоалети и прически, която започна да се оформя още в началото на седемдесетте години, е станала вездесъща — поне сред тези, които могат да си я позволят. Тази елегантност ще се задържи до времето, когато Уилям Ракъм ще бъде стар, много стар — и толкова уморен от красотата, че няма да го е грижа дали тя си отива невъзвратимо.

Дамите, които пристъпват гордо като лебеди през парка „Сейнт Джеймс“ в този слънчев ноемврийски ден, няма да бъдат принуждавани да променят особено линията на тоалетите си до самия край на века. Подходящи са за модели за някоя картина на Тисо (сензацията на седемдесетте), но биха вършили работа и на Мунк след двайсет години (макар че той сигурно би наложил някои дребни промени). Трябва да се стигне до една световна война, за да бъдат окончателно унищожени.

Не само роклите и прическите определят външния им вид. Те имат някакво излъчване, маниер, израз на скрит интелект, на чуждоземна надменност и загадъчна меланхолия. Дори в тези ранни, светли дни на новата мода, жените, които се плъзгат подобно на дриади по росните морави, облечени в новите си есенни рокли, имат някакъв тайнствен ореол — сякаш призовават преждевременно края на века. Образът на очарователния демон, който идва сякаш отвъд гроба си, приличен на привидение, вече започва да се очертава тук — въпреки факта, че повечето от тези жени са глуповати светски пеперудки, в чиито глави е невъзможно да се породи каквато и да било демонична мисъл. Призрачното им излъчване се дължи най-вече на прекалено стегнатите корсети. Толкова са затруднени да поемат необходимото количество кислород, че могат да бъдат назовани „ефирни“ най-вече защото дават вид, че гълтат разредения ефир на Еверест.

Ако трябва да бъдем честни, някои от тези жени биха се чувствали по-удобно в кринолини. Привързани в телените си клетки, те са можели да настояват да бъдат третирани като глезени дечица, докато сегашната престорена естественост и симулацията на континентална самоувереност намекват за чувственост, каквато те не притежават.

От морална гледна точка това е странно време — и за наблюдателя, и за наблюдаваните — модата е наложила тялото отново да се появи на сцената, но моралът изисква да не го забелязваме. Приличният на ризница корсаж е тясно прилепнал към гърдите и корема, предната част на фустите очертава корема и таза и се спуска право надолу, така че всеки по-силен порив на вятъра доказва недвусмислено наличието на крака, а турнюрът, прикачен отзад на кръста, подчертава скрития ханш. Въпреки това не е прието един почтен мъж да мисли за женска плът, нито пък една почтена жена да си признава, че я притежава. Ако някой по-експанзивен варварин от най-крайните точки на Империята се озовеше в този миг в парка „Сейнт Джеймс“ и решеше да направи комплимент на някоя от дамите за привлекателните очертания на плътта й, реакцията й няма да бъде радост, нито дори възмущение — още в същия миг тя би загубила съзнание.

Между другото припадъкът не е нещо трудно за предизвикване у една модерна жена — без изобщо да се налага да прибягваме до диви колонисти. Безжалостно стегнатите корсети, когато жената не е слаба по природа, действително я подлагат на изпитания, които далеч надвишават обикновените изисквания на елегантността. Трябва да отбележим, че някои от дамите, които сега се плъзгат като безплътни привидения през парка „Сейнт Джеймс“, са били закръглени като хубавиците от предното поколение същата тази сутрин, когато са ставали от леглата си. Само че по-късно са смъкнали просторните си нощници и са имали мъчителни занимания с личната си прислужница. Дори ако (както налага напоследък модата) няма шнурове за затягане, има кожени ленти, които се закопчават, и телени кукички, които трябва да влязат в съответните халкички, лишавайки почти напълно от въздух собственичката на корсета, деформирайки непоправимо гръдния й кош. Друг от резултатите на това притягане е зачервен нос, който трябва да бъде пудрен почти непрекъснато. Дори ходенето изисква повече умения отпреди, защото ботите, високи до средата на прасеца, които сега са на мода, имат и доста по-високи токове.

Въпреки всичко те наистина са красиви — тези пухкави английски момичета, принудени да изглеждат стройни и безплътни. И защо да не са? Като се вземе предвид, че страдат постоянно от недостиг на въздух, е редно и справедливо на човек да му секне дъхът, като ги погледне.

А какво ли мисли Уилям? Дали всички тези привлекателно облечени жени, които минават (макар и на почтено разстояние) край неговата пейка, не са го подбудили да мисли за някоя разсъблечена? Той наистина е почти готов.

Толкова време вече обмисля финансовото си състояние, че го е обзело вдъхновение да го опише метафорично — във фантазиите си се вижда в ролята на неспокоен звяр, който кръстосва тясната си клетка, изкована от сребърни лири стерлинги, а решетките са преплетени в следния десен: ££££££££££££ Ех, само да можеше да изскочи оттук!

Друга млада дама се плъзва пред погледа му — този път тя минава много близо до пейката. Щръкналите лопатки на гърба й сякаш всеки момент ще пробият коприната, обвила гръдния й кош, талията, пристегната така, че фигурата й прилича на пясъчен часовник, се полюлява едва забележимо, натъпканият с конски косъм турнюр се подрусва леко в ритъма на стъпките й. Съзнанието му за икономическо безсилие измества фокуса си, вече не представлява предизвикателство за разума му и се превръща в сексуално предизвикателство. Още преди младата дама, облечена в коприна, да е изминала двайсетина крачки, у Уилям възниква убеждението, че ще успее да потвърди пред себе си нещо важно — нещо съществено — по отношение на Живота, ако само успее да получи от една жена това, което желае.

Така че нищо неподозиращите дами, които се разхождат в този миг в парка, се превръщат в сирени, и всяко озарено от светлина тяло крие намек за своята сянка в обществото — проститутката. За слепия малък пенис, скрит в диплите на панталоните, не съществува никаква разлика между дамата и уличницата — освен дето уличницата е винаги достъпна, не се налага да се дуелираш с гневливи пазачи на добродетелта й, нея защитава никакъв закон, никакви свидетели, не можеш да очакваш от нея оплаквания. Следователно, когато Уилям Ракъм установява, че се е сдобил с ерекция, естественият му импулс е да я представи на първата проститутка, на която попадне.

Въпреки това той е толкова неестествено горд от новоизобретения метафоричен образ на собствената си личност в икономически плен — клетката, чиито решетки имат формата на преплетени символи на лирата-стерлинга — че не му се иска да откъсне толкова бързо мислите си от него. Има нещо величествено, дори възвисяващо, в безнадеждността на неговото положение, в трагизма на незаслуженото страдание. Така окован, с неосъществени желания, той се издига до нивото на крал Лир; постигне ли върха, може да заприлича на Шута. И мислите на Уилям раждат нови, още по-страховити модели за решетките на клетката му — по-го£еми, по-го£еми и по-го£еми. Плътското желание реагира с все по-живи фантазии за сексуални победи и отмъщение. Той ту си представя как насилва света и го принуждава да му се покори, ту се търкаля в нозете му, жалък и отчаян — и всеки път става по-яростен — и по-жалък.

Накрая той скача от пейката, напълно убеден, че нищо друго няма да му помогне да успокои бушуващите си страсти — нищо друго, разбирате ли? — освен пълното подчинение на две млади проститутки едновременно. Нещо повече, той знае отлично къде може да намери млади момичета, които биха отговаряли напълно на изискванията му. Ще отиде там още сега — и дяволът да вземе този, който се колебае (такъв е изразът, нали разбирате).

Колкото и да е неприятен този факт, стратегическото преразпределение на притока на кръв в органите на Уилям няма никакъв ефект върху въртенето на земното кълбо — затова, когато се връща в центъра на града, той установява, че в Лондон е настанало време за обедна почивка, и всички чиновници са наизлезли от канцелариите си. Гладната тълпа блъска грубо Уилям и неговото мъжко достойнство, подмята ги по вълните на тъмното море от служители, писари и всякакви други нищожества, заплашва да го отнесе, ако опита да плува срещу течението. Затова той се изправя до някаква стена и наблюдава развитието, с надеждата, че скоро морето ще се разтвори, за да може той да премине.

Au contraire^[1]. Сградата, към чиято стена се е притиснал, която се отличава единствено с месинговия надпис КОМПТЪН, ХЕСПЕРЪС & ДИЛ внезапно разтваря врати, през които се излива нов поток чиновници и го изблъсква встрани.

Това прелива чашата — пропъждайки и последните угризения на съвестта, Уилям вдига ръка и повиква файтон. Какво значение има сега, че по-рано същата сутрин се отказа да наеме файтон. Нали скоро ще бъде богат човек, и тогава всички тези притеснения за дребни разходи ще се превърнат в неприятен спомен.

— Друри Лейн — нарежда той на кочияша, докато се качва по стълбичката на полюляващия се покрит файтон. Хлопва вратичката зад себе си, блъска се с новата шапка в ниския таван, конят потегля рязко и той пада назад на седалката.

Няма значение. Нали вече е на път към Друри Лейн, където (както постоянно му припомнят Бодли и Ашуел) има изобилие на добри и евтини публични домове. Е, поне със сигурност евтини. Бодли и Ашуел много обичат „да обикалят бордеите“ — не защото не им стигат парите, а защото преминаването от най-евтините към най-скъпите проститутки и обратно много ги забавлява.

— Това е като да сменяш старо вино с наливна бира — така дефинира Бодли заниманията им. — И двете си имат място в процеса на преследване на удоволствията.

Точно по време на тази своя екскурзия до Друри Лейн Уилям се интересува единствено от този тип момичета, които са оприличени на „наливна бира“. И слава Богу, защото повече не би могъл и да си позволи. Има предвид две съвсем определени момичета — честно казано, никога не ги е виждал, но е чел за тях в „Повече забавления в Лондон — съвети за светски мъже“. Струва му се, че е изминало ужасно много време, откакто имаше обичай редовно да се съветва с този наръчник. Сигурен ли е изобщо къде се намира той сега? Не беше ли в най-долното чекмедже на бюрото в неговия кабинет? Тъй или иначе, спомня си ясно описанието на две съвсем „нови“ момичета, включени в справочника поради крехката им възраст.

— Наистина е озадачаващо — казваше понякога умислено Ашуел. — Предлагат ти се хиляди тела, но си остава дяволски трудно да намериш нещо истински свежо и сочно.

— Всички, които са наистина много млади, са страшно бедни — там е проблемът — намесваше се Бодли. — Докато им дойде време да разцъфтят, вече имат струпеи, предните им зъби са опадали, кожата под косата им се бели… Ако ти трябва малка алабастрова Афродита, трябва да изчакаш точния момент, в който тя ще се превърне в паднала жена.

— Жалко наистина. Все пак, надеждата умира най-трудно. Току-що, в последния брой на „Повече забавления в Лондон“, прочетох за две момичета от един дом на Друри Лейн…

Уилям се опитва да си припомни имената им или името на съдържателката на публичния дом, опитва се да си представи съответната страница от справочника, но в главата му не се ражда нищо. Нищо, освен номера на къщата — запечатан в съзнанието му просто защото е съставен от деня и месеца на неговото раждане.

 

 

Вратите на публичния дом се разтварят пред Уилям в мига, в който той дръпва шнура на звънеца. Приемната е мрачна, а съдържателката — доста стара. Тя седи, сгърчена като джудже, на един диван, облечена цялата в тъмнолилаво, сключила в скута си сбръчканите си ръце, които напомнят на бароков портрет. Уилям няма и най-бледа представа как се казва тя или която и да било кобилка от нейната конюшня, затова споменава справочника „Повече забавления в Лондон“ и „онези момичета-двойката“.

Зачервените очи на старицата, плувнали в жълтеникава течност, прекалено гъста, за да става дума за сълзи, са неотклонно приковани в Уилям, с израз на съчувствие и объркване. Тя се усмихва и демонстрира равни и седефенобели зъби, но напудреното й чело е смръщено. Опира пръстите на двете си ръце едни в други и свежда нос към тях. Дебела сива котка надниква иззад дивана, вижда Уилям и се оттегля отново.

Внезапно старицата затваря ръце и издига развълнувано длани нагоре, като че ли отговорът ще падне в тях от небесата — или поне от тавана.

— Двете момичета! — възкликва тя. — Разбира се! Близначките!

Уилям кимва. Не си спомня да са били близначки по времето, когато са били коментирани в справочника, но несъмнено първият разцвет на младостта им е преминал и се е наложило да бъде измислено нещо ново, с което да се привличат клиентите. Съдържателката притваря доволно клепачи — влажни, прилични на суров бекон — и се усмихва.

— Клеър и Алис — така се казват, сър. Трябваше да се досетя — джентълмен като вас би се ориентирал към най-добрите ми момичета — най-забележителните, най-специалните.

Акцентът и начинът й на изразяване го карат да се замисли дали не е чужденка — ако е така, би било трудно да се прецени дали е изискана или й липсва възпитание.

— Ще им кажа да се подготвят, за да ви приемат.

Тя се изправя, но не става по-висока от това. Безкрайни ярдове тъмна коприна се повличат след нея от дивана. Явно има намерение да го поведе направо към стълбите. Спира само за миг, замълчава театрално, свела поглед към пода, като че ли се смущава да говори за такива неща:

— Може би, сър, за да не ви безпокоя, когато си тръгвате…

И тя отново насочва сълзящите си очи нагоре, към него.

— Разбира се — отвръща Уилям и се взира в отвратително ухиленото й лице в продължение на пет секунди, преди да зададе следващия въпрос. — А… каква е цената, мадам?

— О, разбира се, извинете ме. Десет шилинга, ако обичате.

Тя се кланя, докато Уилям отброява монетите, после дръпва едно от тънките шнурчета, които висят край перилата.

— Само няколко минутки, сър, повече не им трябва. Разположете се удобно в някой от шезлонгите — можете да пушите, ако желаете.

„Значи е от онези бардаци“, мисли Уилям Ракъм, но вече е късно да се откаже, пък и от всичко най-много му трябва удовлетворение на желанията.

Само и само за да гледа пурата вместо отблъскващото лице на съдържателната, Уилям се разполага на един шезлонг и пали пура в очакване предишният клиент да си свърши работата. Несъмнено къщата има друго, задно стълбище, откъдето онзи ще се измъкне, после ще сменят чаршафите, а после… Уилям дъвче ядосано пурата си, като човек, който току-що си е купил билет за долнопробно панаирджийско представление, на което ръкавите на илюзиониста са видимо издути от всякакви приспособления и навсякъде се носи миризма на зайчарник.

Докато Уилям се отдава на такива мрачни размисли, нека ви разкажа нещо за Клеър и Алис. Те са проститутки в най-точния и най-жалък смисъл на тази дума. Което ще рече, че са пристигнали в Лондон девствени и невинни, и са били подмамени от една съдържателка на публичен дом с най-старата и сигурна стратегия. Причакала ги на гарата и им предложила удобна квартира в този страшен и непознат голям град, а после им откраднала парите и дрехите. Останали без пукната пара и напълно безпомощни, момичетата започнали работа в публичния дом, заедно с няколко други — жертви на подобна измама или купени от родители и настойници. Оттогава работят тук срещу хубави нови дрехи и храна два пъти дневно. Охранява ги един бияч на задното стълбище — а отпред пази съдържателката, така че те дори не са в състояние да разберат дали получават малко или много за труда си.

Най-сетне настава мигът, когато Уилям Ракъм е поканен да се качи горе. Той влиза в стаята на Клеър и Алис и установява, че тя е миниатюрно квадратно помещение. По всички стени до пода се спускат провлечени червени завеси, същите завеси покриват и единствения прозорец, така че клаустрофобичната стая не вижда слънчева светлина и се осветява само от свещи. Светлината е жълтеникава, вътре е горещо и задушно. По протрития персийски килим са разхвърляни плоски кадифени възглавници, а над голямото легло в стил рококо виси снимка в пищна рамка, на която гола жена подскача около имитация на майско дърво на закрито.

Клеър и Алис, облечени в обикновени бели нощници, седят една до друга на леглото, скръстили хубавите си малки ръчички в скутовете.

— Добре дошъл, сър — изпяват те в хор.

Може и да говорят в хор, но очевидно не са близначки. Ако започнем да изпадаме в педантизъм, не са и момичета — Уилям се убеждава в това, когато смъква нощницата на Алис. Долната част на гърдите й не се издига нагоре над талията, а се разлива върху гръдния кош. По розовата плът около вулвата й се забелязват издайнически тъмни сенки, пък и устните й отдавна вече не наподобяват на розова пъпка, а са напълно разцъфнала роза.

Нещо по-лошо — тя се държи като обикновена, посредствена уличница. Хубаво щеше да бъде да прояви някакво любопитство, като малко кученце — но това заучено покорство, което му напомня на обучен лабрадор, който се обръща по гръб и маха с лапи, му действа потискащо. Дявол да го вземе! Нима наистина никъде не може да получи нещо наистина изключително срещу парите си? Нима наистина, за да осъществиш мечтите си, трябва задължително да плащаш като крал! Нима единствената цел на съвременния свят е да унищожава идеалите и да поощрява цинизма?

Докато Алис увива тяло около неговото в лепкавата горещина, Уилям внезапно е обзет от желание да избяга. Няма значение, че ще е пропилял парите, без да получи нещо срещу тях. За миг дори се дръпва, опитва се да се измъкне, но няма как да убеди и ерекцията да се подчини на решението му. Затова решава да се възползва от наличностите, смъква и нощницата на Клеър и установява, че тя е по-млада от Алис, със заострени гърди и нежни, издути зърна, розови като цвят на зюмбюл.

Донякъде окуражи от гледката, Уилям се хваща на работа, изтънен от вдъхновение, от страстно желание да пропъди мъките и понесените оскърбления. Трябва да намери някакъв отговор, решение на мъчителните проблеми — и ще го стори, стига само да преодолее препятствията, издигнати от плътта. Нахлува в телата им с такова истерично ожесточение, че на моменти губи представа за това, което прави — като изпаднал в заслепяваща ярост воин, който вече не забелязва противниците си. Все пак, това за него са най-хубавите моменти.

Като изключим обаче такива трансцендентални проблясъци, не е толкова лесно да му се угоди. Момичетата не стават за нищо; не се движат така, както иска той, нямат желаните форми, желаните размери, дори плътта им не е такава, каквато би искал да бъде. Падат под него, когато иска от тях да носят тежестта на тялото му, залитат, когато им е казал да не мърдат, мигат, треперят и през цялото време мълчат по отвратителен начин. През по-голямата част от времето Уилям има чувството, че е сам в стаята — насаме с шума от собственото си дишане, с абсурдния шум, който се чува, когато кракът му ритва една от възглавниците по килима, глухото, ритмичното скърцане на пружините, комичното „кхъ-кхъ“ на собствената му алергична кашлица.

Вината според него е изцяло у Клеър и Алис. Та нали в миналото е прекарвал божествени, прекрасни часове именно с проститутки! Особено в Париж. Ах, Париж! Ето, там отглеждат момичета, които знаят как да доставят удоволствие на един мъж. Уилям се отпуска тежко върху тези мрачни английски момичета, притиснали гърди в гърди, и неволно се отдава на спомени. Особено хубав е един — от деня, когато реши да отиде сам до улица „Сент Акин“, като остави Бодли, Ашуел и другите да пият в кръчмата „Задънената улица“. По някакъв неведом начин, един Бог знае как, като се има предвид, че се беше нарязал до козирката, той се озова в някаква стая, пълна с крайно дружелюбно настроени уличници. (Има ли нещо по-приятно от смеха на пийнали млади жени?) Тъй или иначе, вдъхновен от тяхната жизнерадостна вулгарност, Уилям измисли една много забавна еротична игра. Момичетата трябваше да насядат с разкрачени крака в кръг около него, а той търкаляше монети към разтворените влажни процепи. Според уговорката, ако някоя монета успееше да влезе в целта, момичето имаше право да я задържи.

Дълги години са минали от онази забележителна нощ, но те не са притъпили спомена — нито гледката, нито звуците; до ден-днешен той чува ясно възторженото кикотене и подвикванията около себе си: „Ici, monsieur! Ici!“^[2] Ах! Като си помисли само, че същите тези момичета в момента безделничат на улица „Сент Акин“, а тук, на стотици мили разстояние, той се измъчва в стремежа си да породи поне мъничко ентусиазъм у тези унили английски преструванки.

— Опитайте се да се представите по-добре — подтиква той Клеър и Алис и разделя притиснатите им едно в друго тела. Отбелязва, че всяко потънало в пот тяло носи отпечатъка от изхвръкналите ребра на другото. Обръща ги, търкаля ги насам-нататък с надеждата, че ще попадне на някой отвор, неоткрит от предишните клиенти. Похотта му избива в подобие на сомнамбулен унес; той настоява за нови и нови волности, с глас, който и сам не разпознава, а те се подчиняват като смътни силуети, видени в тежък сън.

Той вече почти не осъзнава какво говори, когато хваща Алис за китките и дава нареждане, което ще измени много житейски пътища.

Момичето поклаща глава.

— Това не го правя, сър. Съжалявам.

Уилям пуска бавно китките й — една по една. Веднага, щом усеща, че едната й ръка е свободна, Алис плахо прибира една къдрица зад ухото си. Уилям я издърпва рязко така, че тя пада обратно на бузата й.

— Как така „не го правиш“? — той гледа ту Алис, ту Клеър, която, преценила, че изпитанието е приключило, плахо придърпва нощницата нагоре към раменете си.

— И аз не, сър.

Уилям отпуска длани върху голите си колене. Толкова е вбесен, че не намира думи. Кръвта плъзва нагоре от долните части на тялото му. Бузите и вратът му пламват.

— Да можехме, да го направим, сър — казва Алис и заема обичайното си място на леглото до Клеър. — Ама не можем.

Уилям посяга в унес към панталона си.

— Странно — мърмори той, — да отказвате тъкмо това, а да се съгласявате с… е, с други работи.

— Съжалявам, сър — повтаря по-голямата (очевидно е по-възрастна). — Знам, че и Клеър съжалява. Не че имаме нещо против вас, сър. Честно, не го правим за никого, сър. Честно, ще се скапем, съвсем ще се скапем, и няма да струваме и пукната пара, няма да ни харесвате, сър.

— О, защо? — Уилям долавя проблясък на надежда. — Че аз няма да ви виня за това, нали разбирате. Пък и няма да има значение, няма да искам нищо повече, само това и край — можете дори да си затворите очите, ако искате.

Лицата на момичетата погрозняват от притеснение.

— Моля, сър — настоява Алис, — не ни принуждавайте; не го можем това и толкоз, и прощавайте, ако сме ви обидили нещо. Но мога да ви помогна, сър, ще ви дам едно име — на едно… момиче, тя ще направи всичко, което пожелаете.

Уилям, който се облича в много мрачно настроение, търси единия си жартиер и не е сигурен, че е чул правилно.

— Какво каза!?

— Мога да ви кажа кой ще ви свърши работа, сър.

— О, така ли? — той се изправя, готов да отприщи яда си от поредния курвенски номер. — Някаква въшлива вещица от Бишопсгейт, нали?

Алис е видимо смутена.

— О, не, сър! Момичето е от класа — работи в страхотно заведение — на Силвър Стрийт, сър, близо до Риджънт Стрийт. Държи го госпожа Кастауей — и разправят, че това момиче било най-доброто в цялото заведение. Хем е родна дъщеря на съдържателната, сър — викат й Шугър.

Междувременно Уилям се е облякъл и е възстановил душевното си равновесие; ако някой го види сега, може да го сбърка със свещеник или служител на някое благотворително дружество, дошъл да ги накара да потърсят по-почтен живот.

— Ако… ако това момиче е толкова изискано — разсъждава той, — как тъй ще се съгласява на такива неща?

— Шугър прави всичко, сър. Нищо не отказва. Нищичко. Всички го знаят, сър. Ако някое по-обикновено момиче не може да задоволи специалните изисквания на джентълмена, пращат го при Шугър.

Уилям изсумтява мрачно и недоверчиво, но дълбоко в себе си е впечатлен от името.

— Е — усмихва се той морно, — благодаря ви за съвета.

— После ще сте ми по-благодарни, сър — отвръща Алис.

 

 

Озовал се сам във вонящата уличка зад публичния дом, Уилям свива юмруци. Вече не се гневи на Клеър и Алис; на тях вече им е простено, те вече са почти забравени, натикани като нежелани вещи в тъмен килер, в който той никога вече няма да влезе. Но раздразнението не го е напуснало.

„Не бива да се лишавам“ — казва той на глас — по-скоро почти на глас. Фразата е на върха на езика му, отеква високо и ясно в съзнанието му, но го възпира единствено опасението, че думите „Не бива да се лишавам!“, произнесени на висок глас на някаква уличка близо до Друри Лейн биха могли да предизвикат грубоват присмех у минувачите.

За Уилям е повече от ясно, че трябва незабавно да продължи към Силвър Стрийт и да настоява за среща с Шугър. Нищо по-просто от това. Той е в града, тя също; качва се на омнибуса, който ще го отведе надолу по Оксфорд Стрийт, после на още един, който минава по Риджънт Стрийт, и той ще го докара почти до крайната цел!

Ракъм се упътва бързо към Ню Оксфорд Стрийт, и сякаш вселената е впечатлена — не, по-скоро принудена към подчинение — от непоклатимостта на неговото решение, омнибусът се появява почти веднага и той се качва незабавно, преди нещо да е охладило порива му.

„Госпожа Кастауей. Шугър. Ще настоявам за Шугър и няма да приемам никакви извинения.“

Но когато Уилям сяда в омнибуса и улицата навън с потъмнелите от сажди прозорци на сградите се превръща в нещо като подвижна панорама, решителността му започва да избледнява. Като начало, купуването на билет му припомни колко пари е изхарчил вече за новата шапка (да не споменаваме по-дребните разходи — за Алис и… онази, как й беше името). Откъде да знае колко пари ще струва онова момиче, Шугър? По улиците около Голдън Скуеър има всякакви публични домове — някои луксозни, други мизерни. Ами ако момичето поиска повече, отколкото той носи в себе си?

Уилям вдига поглед към пътниците на пейката срещу него — дремещи стари изкопаеми и претруфено навлечени матрони — и забелязва колко живи и истински изглеждат те на фона на света отвъд помътнелите стъкла на прозорците. Нима за него има някакъв избор? Може ли да стори нещо друго, освен да остане на мястото си — пътник сред другите пътници, докато конете, впрегнати в омнибуса, не го откарат там, където му е мястото, в Нотинг Хил?

Освен това, като че ли е време да се прибира у дома. Очакват го неотложни ангажименти — които заслужават вниманието му значително повече от онова въгленче похот, което тлее вътре в него. Тази Шугър, която и каквато и да е, може само да го оскубе допълнително, докато няколко часа, прекарани в добросъвестен умствен труд, могат да го спасят от мизерията.

Уилям се взира пред себе си, без да вижда, потънал в размисли; внезапно забелязва, че някаква престаряла госпожа с лице като сушена слива се взира упорито в него. „Какво невъзпитано същество!“ мисли тя несъмнено. Той свежда глава пред безмълвния й укор и остава героично на мястото си, когато омнибуса минава, тракайки с колелетата, покрай Риджънт Съркъс. Позволил си е една екстравагантна постъпка за деня; доказал е своето. Сега се обляга назад, притваря очи и дреме спокойно през остатъка от пътя.

 

 

— Вилите в Чепстоооууу! — провиква се проточено кондукторът. Уилям се буди стреснато. Междувременно светът се е раззеленил — наоколо вече няма толкова много сгради. Това е Нотинг Хил, потънал в следобедна дрямка под лъчите на слънцето. Лондон е останал някъде назад.

Примигващ, уморен, Уилям слиза от омнибуса точно зад някаква дама, която не познава. Той всъщност почти се блъсва в нея, притиснат зад шлейфа й на черни и оранжеви райета. В друг момент тя можеше и да му се стори привлекателна, но вече са прекалено близо до дома, пък и той все още се измъчва от копнеж по Шугър.

— Извинете, мадам — казва той и я подминава, защото тя се движи със скоростта на охлюв.

Тя му хвърля възмутен поглед, сякаш се е отнесъл безобразно с нея, но Уилям счита, че второ извинение би било вече прекалено. Би трябвало да има някаква горна граница на търпимостта на мъжете към деликатния начин на придвижване на дамите.

Уилям продължава припряно напред, покрай дългата, богато украсена желязна решетка — паркът е частен и Уилям е един от притежателите на ключ за него. Отдавна е забравил къде е пъхнал този ключ — напоследък не обръща внимание на пастелните листенца на цветята, на вечнозелените растения и мраморните фонтани, чиито струи блещукат така привлекателно зад решетките от ковано желязо. Разбира се, навремето, когато Агнес все още беше добре, той понякога я извеждаше на чист въздух в парка, за да й докаже, че Нотинг Хил въпреки всичко може да бъде приятно място, но сега…

Той забавя крачка. Красивата къща малко по-нататък по улицата е домът на семейство Ракъм — неговата къща, тъй да се каже. Вътре лежи и го чака жена му, която постоянно му създава проблеми, чака го и неблагодарната прислуга, както и купчина непрегледани документи, от които (колкото и да е възмутително!) зависи цялото му бъдеще! Той си поема дълбоко дъх и продължава напред.

И ето я първата пречка, дори още преди да е стъпил в собствения си двор. Точно пред входната врата седи някакво куче — действително, доста дребно, но е нащрек, като че ли предлага услугите си като пазач. Помахва с опашка и кима, когато Уилям пристъпва към него. Мелез е, разбира се. Приличните кучета не се мотаят сами по улиците.

— Махай се — изръмжава Уилям, но кучето не помръдва.

— Махай се! — изръмжава той отново, но кучето е упорито, или объркано, или глупаво. Кой може да знае какво се върти в главата на едно куче? (Всъщност навремето, докато следваше в Кеймбридж, самият Уилям публикува монография под заглавието „Куче или каналия — да обясним разликите“). Само че част от нея написа Бодли. Уилям отваря портата и влиза бързо, изтиквайки встрани кучето с голямата желязна решетка.

Останало отвън, животното приема това като обида. Изправя се на задни крака, започва да драска с предни лапи по железните плетеници, и лае с все сила, докато Уилям върви по стръмната пътека към входната врата на собствения си дом.

Тези последни стъпки от пътя към дома го изтощават повече от всичко останало. Моравата от двете страни на алеята не е подстригвана от месеци. Частната входна алея води към помещение за карета, в което няма нито една карета, и конюшня без коне — което му напомня единствено за сизифовия труд, който му предстои.

А кучето не спира да лае.

 

 

Не би трябвало да бъде необходимо човек да дърпа шнура на звънеца повече от веднъж — особено ако звъни на вратата на собствения си дом. Правила като това би трябвало да бъдат татуирани по дланите на прислужниците — може би в такъв случай ще се научат да ги спазват. Но Уилям вече вдига ръка, за да позвъни за трети път, когато най-сетне Лети се появява на прага.

— Добър ден, господин Ракъм — казва тя със сияйна усмивка.

Той профучава покрай нея. Едва се въздържа да не я наругае, но се опасява, че ако го стори, тя ще изтъкне като извинение многобройните си нови задължения. (Всъщност подобно оправдание никога не би се отронило от устните на Лети, и добре би било Уилям да осъзнае овчето й покорство, вместо да го бърка с киселото привидно примирение на Клара).

Докато Ракъм се изкачва с тежки стъпки по стълбите, усмивката на Лети избледнява; явно отново е разочаровала с нещо господаря. Толкова я хвалеше навремето, когато уволни Тили, но оттогава… Тя прехапва устни и затваря външната врата, колкото е възможно по-тихо.

В действителност, каквото и да направи, тя няма да успее да подобри настроението на Уилям. Новата й длъжност я е превърнала от човешко същество, макар и от по-нисш вид, в живо, дишащо, мъчително напомняне на болезнен факт, пред който няма как да си затвори очите — че преди да уволни Тили, е разполагал и с горнична, и с прислужница за долния етаж, а сега има само една. Ракъм знае, че това е елементарна аритметика на общественото положение, от която разбират и децата — каква му е ползата тогава от веселото хилене на Лети? Или се преструва, или е по-глупава и от малко дете.

Всеки път, когато Уилям реши да я заговори, той си припомня окуражителната си реч, с която й обясни как ще вървят нещата занапред, как настоятелно подчертаваше, че всъщност я „повишава“, че да получава с един паунд повече е привилегия, тъй като всичко, което вършела „лошата Тили“, можела да свърши и Лети, при това много по-добре. В крайна сметка домът на семейство Ракъм е вече значително по-лесен за поддръжка, защото господарят се прибира много по-рядко, а господарката почти никога не става от леглото — нали? Пълни глупости, които Лети обаче прие без възражения — макар че изпита огромно облекчение, Уилям не можеше да не я презира за лековерието.

Ето защо Уилям предпочита да не й държи сметка защо се забави толкова с отварянето на вратата.

(Вие може би също бихте искали да узнаете причината? Не, Лети не спеше, не клюкарстваше и не крадеше храна от килера. Работата е там, че когато прислужницата чуе звънеца на външната врата точно когато чисти камината, тя трябва да си измие ръцете, да оправи навитите ръкави на униформата си и да слезе два етажа по-надолу, което не може да бъде сторено за по-малко от две минути).

Все пак нашият Ракъм може да се проявява и като разумен човек, ако му се даде възможност да поразмисли. Дълбоко в наскърбената си душа той съзнава, че безукорно обслужване може да се очаква само в домакинство, разполагащо с изобилие от слуги, всеки от които да има много малко задължения. Лети се справя прилично при възникналите обстоятелства. Поне винаги съумява да му се усмихне.

Вероятно ще я задържи, когато нещата се променят.

Междувременно е започнал да привиква донякъде към незадоволителното обслужване. Напоследък дори започна при нужда да върши сам черната работа — сам дърпа пердетата, сам отваря прозорци, сам слага нови дърва в огъня. Човек трябва да умее да поема бремето, когато попадне в тежко положение.

Точно това прави и в момента, слага нови дърва в камината на пушалнята. Повикал е Клара, но тя не бърза да се появи, а пък на него му се иска помещението да се затопли по-бързо. Така че хвърли един наръч подпалки в огъня. Не е кой знае колко трудно. Всъщност дори е толкова лесно, че той просто не може да разбере защо проклетите прислужници не започнат да го вършат малко по-начесто.

Когато Клара се появява най-сетне, той вече се е разположил в любимото си кресло, отпуснал уморено глава на покривчицата върху облегалката за глава, и е запалил пура, за да успокои обтегнатите си нерви. Момичето е скръстило скромно ръце пред новата си двайсетинчова талия, но изглежда подчертано гузно.

— Да, сър? — тонът й е спокоен и малко предизвикателен. Вече е измислила как да отговори, ако господарят случайно я попита: „Откога ти е толкова тънък кръстът?“ — сложна и заплетена история, в която е замесена и някаква нейна несъществуваща племенница.

Но Уилям пита само:

— Как се чувства госпожа Ракъм? — и отклонява поглед встрани.

Клара прибира ръце зад гърба си като ученичка, която се готви да рецитира стихотворение.

— Нищо необичайно, сър. Почете малко — първо книга, после едно списание. След това се зае с бродерия. Веднъж помоли за чаша какао. Иначе здравето й е отлично.

— Отлично здраве — Уилям повдига вежди и обръща очи към недобре избърсаните от прах книги по полиците. Няма нищо чудно в думите на Агнес, че би поверила живота си на Клара. Двете са в някакъв противен женски заговор, непрекъснато се опитват да скалъпят доказателства, че упадъкът на семейния им дом не се дължи на неговата господарка — нали тя е изискана дама в отлично здраве? — а само и единствено на слабохарактерността на нейния съпруг, на нежеланието му да приеме собствената си съдба. О, не, всичко винаги е било наред с дребната, съвършена жена, която сега лежи на горния етаж — и въпреки това нейният жесток съпруг–безделник постоянно разпитва за поведението и здравословното й състояние. Уилям си представя съвсем живо Агнес, как и в момента прави всичко възможно да поддържа тази измама — седнала е в леглото с невинно изражение на финото личице, и чете „Велики мисли, обяснени разбираемо за млади дами“ — или някаква подобна книга, а през това време той, злодеят, се търкаля тук в охлузеното си кресло.

— Нещо друго? — пита той кисело.

— Господарката каза, че не желае да приема доктора днес, сър.

Уилям отрязва края на нова пура и го хвърля с рязко движения в огъня.

— Доктор Кърлоу ще дойде и днес, както винаги.

— Много добре, сър. Само че вие сте безгръбначен глупак и това е единственото, от което страда жена ви.

Е, всъщност Клара не произнася на глас последното изречение.

 

 

Времето до вечеря Уилям убива с някаква книга. Защо не? В края на краищата, не може да започне да преглежда документите на компанията Ракъм, след като всеки момент ще го повикат за вечеря, нали?

Избраната от него книга е „Приключенията на един опитен пътешественик, или Около света с осемдесет девственици“. Той не прави и най-малък опит да скрие книгата или поне заглавието, когато влиза Лети, за да сложи нови дърва в огъня. Тя едва може да изписва собственото си име, а сложни думи като „сочни полукълба“ и „надигнал се член“ са напълно неразбираеми за нея.

И така, вие ги наблюдавате, докато са заедно в пушалнята — Уилям и Лети — и си задавате въпроса дали ви предстои да присъствате на морализаторска драма, разказ за преследвана добродетел и съсипан живот в духа на Самюъл Ричардсън, защото Лети е прислужница, незащитена нито от човек, нито от закон, останала насаме с господаря си, който чете възбуждащи текстове. Независимо от това тя си свършва работата и напуска пушалнята, без господарят да й посегне — защото за зачелия се Уилям в момента тя представлява само средство, с което се палят лампите, не по-одушевено от шнурчетата и контактите, с които вие палите вашите.

Уилям продължава да чете книгата си с демонстративното безразличие, което е обичайната поза на повечето мъже, когато четат или гледат порнография. В собствените си представи той е въплъщение на порочна елегантност — така, както се е отпуснал в креслото си, но дълбоко в него гори малък, но неугасим пламък, който превръща прочетеното в изгаряща смес от човешка плът.

— Вечерята е сервирана, сър — съобщава една прислужница, той затваря книгата и я притиска в скута си — за да потисне и приласкае надигналото се желание.

— Идвам след малко.

 

 

Седнал в единия край на дългата маса от полиран махагон, Уилям хапва първата хапка от вечерята, превъзходна, като всичко, което прави готвачката (да, но докога ще се запази това положение?). Тя действително е съкровище — единствената жена в това домакинство, чиято ценност е несъмнена — още от първия миг, в който я назначи. Вероятно ще му бъде трудно да я уведоми, че в бъдеще няма да може да разполага със същите количества говеждо филе. Особено като се има предвид, че е редно господарката на къщата да прави подобни съобщения.

Погледът на Уилям се плъзга по дължината на масата, по блестящо-бялата линия на покривката, към другия край, където не седи никой. Както винаги, там има прибори, празни чинии и чаши — сервирано е за отсъстващата госпожа Ракъм, ако случайно се почувства по-добре и реши да слезе. Току-що върнаха в кухнята по-голямата част от топло и сочно печено пиле — от което би могла да хапне, стига да иска.

Уилям можа да изяде само едно бутче, не повече.

Малко след вечеря доктор Кърлоу пристига в дома на семейство Ракъм. Уилям, окопал се отново в пушалнята, поглежда часовника си, за да отчете колко време минава между мига, когато чува звънеца, и шума от отварянето на вратата.

По-добре този път, казва си той. Доста по-добре.

Стъпалата скърцат, докато докторът се качва нагоре към стаята на Агнес. После четвърт час от вечерта изминава в пълна тишина.

Докторът идва в пушалнята при Уилям, след като излиза от стаята на Агнес — както прави всяка седмица, открай време. Упътва се право към едно от креслата, за което знае, че е по-здраво и издръжливо. Винаги се е дразнил от всякакъв вид отпуснатост.

Необичайно висок, без да бъде кокалест, той е впечатляваща личност — като че ли с времето фигурата му е ставала все по-внушителна, за да има къде да се побира натрупаният опит. Дългото му лице с волево чело, тъмните очи, старателно подстриганите брада, коса и мустаци, строгата елегантност на дрехите му придават далеч по-изискан вид от този на Ракъм.

Той е и много високо квалифициран, след името му се изписва дълга редица от инициали на научни титли. Само за пример можем да споменем, че той е в състояние заради някое научно изследване да разреже бременен женски заек и, ако е необходимо, да го зашие отново само за някакви си десет минути. Поне сред по-нискоквалифицираните си колеги той си е създал името на специалист по женски болести.

Дърпайки замислено от пурата, предложена му от Уилям, той говори известно време на такива теми във връзка с конкретните проблеми на съпругата на домакина. В пушалнята е задушно, мирише силно на пури и алкохол, така че ви е простено, ако сте изгубили нишката на речта на доктора, но все пак се опитайте да се заслушате в заключението:

— Съгласен съм, че тъкмо в момента тя е със сравнително ясна мисъл, и не би трябвало да създава особени проблеми. Подозирам, че това подобрение се дължи на периода от месечния цикъл. Не би трябвало да се самозалъгваме и да не очакваме рецидиви. Всъщност очаквам следващият да настъпи доста скоро. При всяко ново посещение усилията, които тя полага, за да се овладее, стават все по-очевидни. Това е като да задържаш напън за повръщане… Не е полезно. Не е здравословно — за когото и да било — тук Кърлоу прави пауза, за да може Уилям да осъзнае най-важното в речта му. — Искам да подчертая, драги ми Ракъм, че и у вас се забелязват недвусмислени признаци на душевно напрежение.

Уилям се усмихва.

— Може би просто се опитвам да поддържам семейния стил, докторе.

Кърлоу се смръщва нетърпеливо и кръстосва крак върху крак. Познава Уилям достатъчно добре, за да пренебрегне излишните условности.

— Не се шегувайте с такива неща, човече — казва той и се привежда към него. — Би трябвало да знаете, че душевните заболявания у мъжа нямат нищо общо с природното предразположение. Всеки човек има горна граница на поносимост. В момента, в който страданието стане нетърпимо, връхлита лудостта — отбележете, казвам „връхлита“, защото нерядко това става неочаквано, и е необратимо. Ние с вас нямаме матка, която може да бъде извадена оперативно, ако нещата станат сериозни — не забравяйте това, за Бога.

Уилям вдига поглед към тавана в стремежа си да се сети за начин, по който да прекрати този спор.

— Не ми се вярва все още да сме стигнали дотам, че постоянното присъствие на жена ми у дома да ме подлуди, доктор Кърлоу. Може би напрежението, което забелязвате, се дължи най-вече на… умора.

— Драги ми Ракъм — подема докторът с тон на човек, който е прозрял ужасната истина, която събеседникът му укрива, опитвайки се да си придава смелост. — Разбирам, напълно ви разбирам, че приемането на Агнес в заведение за душевноболни би ви причинило страдания и срам. Но вие трябва да ми повярвате — наблюдавал съм много мъже, които са се борили с подобен проблем. Вземат ли веднъж правилното решение, всички те изпитват такова облекчение, каквото не може да бъде описано с думи.

— Е, сигурно все някак може, след като са го споделили с вас — отбелязва иронично Уилям.

Доктор Кърлоу присвива с укор очи. Всичките са еднакви, тези господа с литературни претенции — прекалено умни за собственото си добро; постоянно остроумничат, а не забелязват очевидни факти.

— Помислете сериозно върху думите ми — казва докторът и става от креслото.

— О, разбира се, разбира се — уверява го Уилям и също се изправя. Двамата се ръкуват, без да са постигнали съгласие, а Уилям стиска ръката на доктора с все сила, за да не излезе, че той е по-слабият.

Но стига за това. Все някога Уилям би трябвало да престане да разочарова всички, които го наблюдават. Той не е чак толкова безгръбначен, колкото всички предполагат! Верен на първоначалното си решение, той тръгва нагоре към кабинета, където го чака документацията от парфюмерийните фабрики „Ракъм“. Време е да хване бика за рогата.

Уилям се разполага зад бюрото, хваща жълтеникавите пликове от плътна хартия за единия ъгъл и изсипва съдържанието им едно след друго пред себе си. Намерението му е, след като изсипе всичко пред себе си, да ги взема един по един, не в определен ред, и да ги преглежда колкото е възможно по-бързо. Всъщност му трябва само една най-обща представа как върви бизнесът. По-добре някакви смътни познания, отколкото нищо. Фатално би било да се задълбочава в подробности — по-добре да прехвърли всичко, пък ако ще и да не го разбере докрай. Трябва да долови само общата идея. В училище се е справял и с по-трудни задачи, нали?

Уилям вдига най-горния лист от най-близката купчина и започва да го оглежда, присвил неприязнено очи, обзет от нетърпение да разбере за какво става дума. Какво ужасяващо струпване на думи… Кой би помислил, че старият е имал в главата си толкова думи? При това много от тях неграмотно написани — какъв позор! Но това далеч не е най-лошото — как е възможно толкова много съществителни да извикват толкова малко образи в човешкото съзнание? Как е възможно толкова много глаголи да напомнят за толкова малко действия, към които си струва да проявиш интерес? Просто е невероятно. Въпреки това той продължава да се бори със задачата.

Десет реда по-долу, стигнал до средата на единайсетия, очите на Уилям се приковават в една интересна дума: „сокове“. И това веднага отпраща мислите му към онази жена от Силвър Стрийт, Шугър, и как ли ще ахне, когато чуе изискванията му. Нека ахка, стига да се подчинява! Та за какво, в крайна сметка, е тя…

Но той се отклонява от преките си задължения. Поема си дълбоко дъх и се връща към началото, като този път изчита внимателно на ум всяка дума:

„Количеството на използваеми отпадъци спадна с 15% в сравнение с миналата година. Цветът не се отделя от върха, цветовете са сухи и се ронят. 4 гроси поръчани от Копли. Цъфтяха само 60 от осемдесетте акра.

Да се купи повече качествен продукт от Копли.

Доброто име на «Ракъм». Ще се реши при първите галони. Ноф покрив на сушилната — в събота следобед, ако работниците се съгласят.

Слухове за провокатор от профсъюзите.

Цената на торта нарасна с 2%.“

Стигнал дотук, Уилям изпуска листа, който пада на коленете му, а оттам — на пода. Това изреждане на досадни стратегии и свойските взаимоотношение с някаква си тор — не, това не може да се понесе… трябва да се спаси по някакъв начин!

Но изход няма. Баща му вече го уведоми, че ако не желае да поеме управлението на неговата империя, има право да си потърси работа, където пожелае — или, разбира се, да чака внезапен успех в някоя от „изисканите“ области, към които са насочени интересите му.

Подтикнат от тази мисъл, Уилям отново набира сили да се обърне към документите. Може би пък проблемът не е толкова в самото съдържание, колкото в постоянните неясноти, които баща му допуска. Пък и ако държи да дращи своите неразбираеми дивотии, не би ли могъл поне да го прави с черно мастило, а не с това бледосиньо или бледокафяво? Сигурно старият скъперник не иска да даде някой и друг пенс повече за по-качествено мастило.

Уилям започва да рови из натрупаните хартии, и най-отдолу попада на някаква по-дебела купчина подвързани листове. За негово учудване това се оказва „Повече забавления в Лондон — съвети за светски мъже и пояснения за новаци“. Ето значи къде го е бил забутал!

Поставя справочника на коленете си и го отваря. От вътрешната страна на гърба има джоб, в който открива няколко презерватива от животински черва. Изсъхнали са вече, горките, като сухи листенца на цвете. В най-хубавото време от живота му, във Франция, те бяха ежедневна необходимост. Уличниците категорично настояваха за тях — с приятелски тон, разбира се, но непоколебимо. „Mieux pour nous, mieux pour vous.“^[3] Ах, какви момичета, какви времена! Толкова отдавнашни, толкова далечни!

Уилям започва да прелиства страниците. Прескача раздела, озаглавен „Свински крачета“ (проститутки, които спират клиенти по улиците), прелиства набързо и „Джолан“ (наличността на евтините заведения). Разделът, озаглавен „Бонфиле“, е последен в книгата, но той е извън неговите възможности — там са вписани заведенията, където, освен всичко останало си длъжен и да поръчваш от най-скъпите вина. За щастие заведението на госпожа Кастауей е вписано в раздел „Добро филе“ (за хора, които правят сметка на парите си).

Заведението на тази мила дама се гордее с изобилие на красавици — имаме предвид конкретно госпожиците Лестър, Хаулет и Шугър. Тези дами могат да бъдат открити у дома от ранния следобед нататък; след шест часа имат обичай да се забавляват в „Камината“ — непретенциозно, но приятно нощно заведение, и си тръгват с всеки отговарящ на изискванията им кавалер в удобен и за двамата момент.

Госпожица Лестър е средна на ръст…

Уилям не изчита докрай описанието на госпожица Лестър, а продължава направо нататък:

Можем смело да предположим, че „Шугър“ не е името, което младата дама е получила при кръщението си, но това е името, на което се радва понастоящем, ако някой не пожелае да я прекръсти още веднъж. Тя се отдава с еднаква страст на всякакви удоволствия. Единствената й цел е да предразположи взискателния познавач и да надмине неговите очаквания. Отличава се с огненочервени къдрици, които в разпуснато състояния стигат чак до кръста й, необичайно изразителни лешникови очи и (въпреки известна ъгловатост на фигурата) доста грациозна стойка. Владее до съвършенство умението да поддържа разговор, и определено е подходяща компаньонка за всеки истински джентълмен. Единственият й недостатък, който за някои вероятно придава особена пикантност на чаровете й, е бюстът, който е като на недорасло дете. Тарифата й е петнайсет шилинга, но за една гвинея върши чудеса.

Уилям бръква в джоба на жилетката, вади часовника си и започва да го опипва разсеяно. Известно време гледа невиждащо циферблата, после сключва пръсти и малката златна машинка продължава да тиктака, скрита в юмрука му.

— Добре ще е да се хвана на работа — казва той накрая.

Но часове по-късно Лети, дочула ясно силно хъркане, долитащо откъм кабинета, влиза вътре на пръсти и намира Уилям заспал на стола.

— Господин Ракъм? — прошепва тя съвсем тихичко. — Господин Ракъм?

Той продължава да хърка, отпуснал големите си бледи ръце покрай тялото. Златистата му коса е съвсем разрошена, като на улично хлапе. Лети, изпаднала в недоумение, излиза от кабинета. Явно господарят й е работил много усилено днес.