Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (35)

Трийсет и четири

На другия ден Шугър открива на пода в спалнята си два неадресирани плика, които са били пъхнати под вратата — на единия не пише нищо, а на другия пише „За сведение“.

Часът е дванайсет и половина на обяд. Току-що е приключила със сутрешните уроци и се е прибрала от учебната стая. Още от сутринта Софи показа с поведението си, че Шугър не бива да допуска някакво разсейване, объркване или отпускане да нарушат сериозните им учебни занимания. Вчерашният ден беше много интересен, но днешният трябва да е по-различен — или по-скоро не трябва по нищо да се различава от останалите обикновени дни.

— Петнайсети век — рецитира Софи с тона на човек, комуто е била поверена задачата да спаси тази епоха от престъпно занемаряване, — е бил изпълнен със знаменателни събития — било открито книгопечатането, Константинопол бил превзет от турците, в Англия имало гражданска война, която продължила трийсет години; испанците пропъдили маврите обратно в Африка; Америка била открита от Христофор… Христофор… — тя поглежда към Шугър, но не иска от нея нищо особено, само името на един италиански мореплавател.

— Колумб, Софи.

Цяла сутрин, въпреки постоянното желание да избухне в сълзи и постоянното стичане на кръв, която попива в импровизираната превръзка между краката й, Шугър е съвършената гувернантка и изпълнява ролята си точно в съответствие с изискванията на ученичката й. Като напълно подходящ завършек на сутрешните си занимания двете със Софи току-що споделиха обяда, състоящ се от задушени зеленчуци и оризов пудинг — най-безинтересното ядене, което им е било сервирано някога, което навежда на мисълта, че кухненският персонал е бил уведомен за нарушеното храносмилане на госпожица Софи. Разочарованите погледи, които Софи и Шугър си размениха, когато Роуз постави димящата каша пред тях, бяха единственото доказателство за някаква по-голяма близост между тях тази сутрин.

Шугър се връща в стаята си, предчувствайки блаженството, което ще изпита, когато смени подгизналата превръзка с чиста. За съжаление ваната е била изнесена. Разбира се, тя не би могла да очаква от Роуз да я остави в стаята й, пълна с изстинала вода и с червена утайка по дъното.

Отлагайки мига на физическата наслада, тя се навежда и вдига писмата от пода. Ненадписаният съдържа вероятно бележка от Роуз, която я уведомява, че прозорецът най-сетне е поправен. Шугър отваря плика. От него изпада банкнота от десет лири и неподписана бележка, надраскана на обикновена хартия. Съдържанието, изписано със ситен детински почерк, и като че ли с лявата ръка, гласи:

„Научавам, че си бременна, което изключва възможността да продължиш да бъдеш гувернантка на дъщеря ми. Прилагам заплатата, която ти дължа; моля да освободиш стаята, която заемаш, като вземеш със себе си всички свои вещи и принадлежности, до първи март настоящата година (1.03.76). Надявам се, че препоръчителното писмо (виж другия плик) може да ти бъде от полза; вероятно ще забележиш, че си позволих известна свобода по отношение на името ти. Считам, че не би могла да постигнеш нищо в живота, ако не разполагаш с истинско име — затова си позволих да ти го избера.

Всякакво по-нататъшно обсъждане на въпроса е изключено. Безсмислено е да опитваш да ме видиш или да разговаряш с мен. Настоявам да не излизаш от стаята си, когато в дома има посетители.“

Шугър сгъва листа по първоначалните гънки и го връща в плика с известно затруднение, защото пръстите й са се вледенили и отказват да й служат. После отваря бледолилавия плик, на който пише „За сведение“ — отлепя го внимателно, за да не наруши официалния му вид. Острият ръб на плътната хартия порязва пръста й, но тя не чувства болка — безпокои се само да не изцапа плика или съдържанието му. Подпирайки се на патерицата, тя ближе пръста си на всеки две-три секунди, та тънката кървава линийка да не набъбне в капка, измъква писмото и го прочита. Написано е старателно на хартия с фирмения герб на „Ракъм“, а подписът е толкова сполучлив, колкото някоя от най-добрите й фалшификации.

„Настоящото писмо да послужи за сведение.

Аз, Уилям Ракъм, имам удоволствието да препоръчам госпожица Елизабет Шугър, която работи в моя дом в продължение на пет месеца — от трети ноември 1875 до първи март 1876 година, като гувернантка на шестгодишната ми дъщеря. Нито за миг не се съмнявам, че госпожица Шугър е изпълнявала задълженията си с изключителна компетентност, усет и ентусиазъм. Под нейните грижи дъщеря ми се превърна в истинска малка дама.

Госпожица Шугър напуска моя дом по собствено желание, доколкото разбирам, поради заболяване на неин близък; това няма никаква връзка с моята оценка на качествата й, която е повече от възторжена. Думите са бедни, за да мога оценя по достойнство способностите й.

Искрено ваш, Уилям Ракъм“

Шугър сгъва и това писмо по първоначалните гънки и го прибира в плика. Засмуква за последен пръст палеца си, но раната вече на кърви. Тя оставя писмата върху скрина и отива с накуцване до прозореца, където пренася тежестта на тялото си от патерицата върху рамката на прозореца. Долу, в градината, Шиърс се рови доволно в пръстта, шета около дръвчетата, оцелели през зимата. Щраква с ножицата и прерязва канапа, с който една фиданка е била привързана към дървения кол — такива глезотии вече не са й нужни. Видимо доволен, той отстъпва да я огледа, опрял юмруци в покритите от престилката хълбоци.

След като обмисля известно време идеята, Шугър решава, че ако разбие с юмрук стъклото, това ще й създаде само излишни неприятности, а облекчението, което ще изпита, ще бъде мимолетно. Вместо това се принуждава да предприеме нещо разумно, взема хартия и писалка, и както си стои права, използвайки перваза на прозореца за писалище, написва следното:

„Скъпи Уилям,

Съжалявам, че трябва да го кажа, но ти грешиш. Известно време страдах от подуване и болки в стомаха, но те преминаха и месечният ми цикъл се възстанови, в което можеш сам да се убедиш, ако пожелаеш да ме посетиш.

С обич, Шугър.“

Тя чете и препрочита бележката и се вслушва в звуците, отекващи в главата й. Дали Уилям ще възприеме правилно написаното? Той очевидно е уплашен — дали ще приеме думите „както можеш сам да се убедиш“ като израз на желанието й да оспори думите му, или ще забележи еротичния намек, който е вложила в тях? Тя си поема дълбоко дъх, и си казва, че от всичко, което е написала, тъкмо тези думи трябва да успеят да постигнат желаната цел. Дали шеговитият тон би проличал по-ясно, ако вмъкне едно „за свое удовлетворение“ след „убедиш“? А може би прекалената закачливост няма да е подходяща, може би трябва да промени текста така, че да звучи увещаващо и успокояващо?

След секунди обаче тя решава, че е прекалено развълнувана, за да напише нещо друго, и че най-разумно ще бъде да предаде това писмо, преди да е направила някаква глупост. Така че сгъва бележката, излиза с накуцване в коридора, отива право до вратата на Уилям и пъхва листа под нея.

 

 

Следобеда гувернантката и ученичката посвещават на аритметиката, после Шугър проверява дали събитията от петнайсети век не са потънали вече в забрава, и се заемат с минералогия.

Часовниковите стрелки пълзят по циферблата, слънцето се измества и постепенно огрява картата на света. Слънчевите лъчи озаряват един къс от нея с формата на прозореца, части от пастелно-сините морета и есенните цветове на континентите засияват, други пък потъват в сянка.

Шугър е подбрала темата „минералогия“ съвсем произволно от „Въпросите“ на Мангнал — според нея предметът е безопасен, не буди никакви емоции, и ще задоволи нуждата на Софи от нещо подредено и осезаемо. Тя изрежда имената на основните метали, а Софи ги повтаря след нея: злато, сребро, платина, живак, мед, желязо, олово, цинк, калай, алуминий. Златото е най-тежко, калаят — най-лек, желязото — най-полезно.

Когато поглежда следващия въпрос, „Какви са свойствата на металите?“, Шугър е обзета от искреното желание да си беше подготвила урока предварително, и неволно изпъшква от раздразнение.

— Ще ми трябва малко време, за да преведа тези думи на разбираем за теб език, детето ми — обяснява тя, поглеждайки Софи, която е извърнала в очакване лице към нея.

— Те не са ли на английски, госпожице?

— Да, но трябва да ги направя по-простички, за да ги разбираш.

По лицето на Софи преминава сянка на обида.

— Нека опитам да ги разбера така, госпожице.

Шугър съзнава, че трябва да отклони предизвикателството с кротък, тактичен отговор, но не може да се сети какъв да бъде той. Затова започва да чете със сух, ораторски глас:

— Блясък, ковкост, тегло, проводимост, шупливост, разтворимост.

Настава кратко мълчание.

— Тегло означава колко са тежки, госпожице — казва Софи.

— Да, Софи — отвръща Шугър, обзета от разкаяние, готова да даде обясненията, които й убягваха преди. — Блясък — значи колко са лъскави; ковкост — дали могат да бъдат изковавани в желаните от нас форми; проводимост… — и аз не знам какво точно е това, ще проверя в речника. Шупливост означава, че по повърхността им има мънички дупчици, макар да звучи някак невероятно, когато говорим за метали, нали? Разтворимост…

Шугър затваря уста, забелязала веднага, че този неуверен, колеблив начин на преподаване никак не е по вкуса на Софи; вместо това тя прескача няколко страници и стига до мястото, на което госпожа Мангнал съобщава за откриването на неизчерпаеми златни залежи в Австралия, което дава на Шугър възможността да се отклони в разказ за някакъв беден златотърсач, който копаел твърдата земя, а семейството му гладувало и последната надежда ги била напуснала, когато един ден…

— Защо на света има толкова дълги думи, госпожице? — пита Софи, когато урокът по минералогия най-сетне приключва.

— Една дълга и сложна дума се равнява на цяло изречение, пълно с къси и лесни думи, Софи — отговаря Шугър. — Така се пести време — и хартия. — Съзнавайки, че детето не е убедено, тя допълва: — Ако книгите бяха написани по такъв начин, че всеки човек, без значение колко е млад, да може да разбере всичко, което е написано в тях, те биха били направо огромни. Ти би ли искала да прочетеш книга от хиляда страници, Софи?

Софи отговаря без секунда колебание.

— Бих прочела хиляда милиона страници, госпожице, ако всички думи в тях са думи, които разбирам.

 

 

Когато се връща в стаята си за краткото време между последния урок за деня и вечерята, Шугър с ужас установява, че няма отговор на писмото си. Как е възможно това? Единственото обяснение, което успива да намери, е че Уилям се е успокоил, но поради егоизма си не счита за необходимо да я уведоми. Тя отново взема хартия и писалка и написва следното:

„Скъпи Уилям,

Моля те, отговори ми, за да ме убедиш, че животът ни ще продължи както преди — моля те, всеки час, прекаран в очакване на твоя отговор, е мъчение за мен. Сигурността е това, от което се нуждаем всички сега — парфюмериите «Ракъм», Софи и аз. Моля те, не забравяй, че съм посветила живота си на това да ти помагам и да ти спестявам всякакви неприятности.

С обич, Шугър“

Тя чете и препрочита писмото, и се мръщи. Като че ли прекалява с това „моля“. Освен това Уилям може да се подразни от намека, че той я измъчва. Но отново преценява, че няма сили да съчинява друга версия. Отива, накуцвайки, до вратата на кабинета му, и пъхва писмото под нея.

 

 

Вечерята на Шугър и Софи се състои от безмилостно пасирана супа от ревен, задушено филе от сьомга и малко воднисто желе. Очевидно готвачката все още се безпокои за храносмилането на малката госпожица Ракъм.

След това Роуз им донася чай, за да прокарат вечерята — силен за госпожица Шугър, една част чай, две части мляко за госпожица Софи. Шугър отпива глътка, извинява се и напуска стаята. Докато горещият чай поизстине, тя решава да провери дали Уилям най-сетне не се е изтръгнал от самовглъбяването.

Тя излиза от учебната стая, тръгва забързано по коридора и отваря вратата на спалнята си. В стаята няма нищо, което да не е било тук и преди.

Шугър се връща в учебната стая и продължава да пие чая си. Ръцете й треперят едва забележимо; убедена е, че Уилям е искал да й отговори, канел се е да го стори, но нещо непредвидено го е прекъснало — или може би е отложил писането за след вечеря. Ако успее да си намери някакво занимание, с което да изпълни следващите часове, ще си спести излишни нерви.

Софи, макар и малко по-спокойна, отколкото в началото на деня, не проявява особено желание за разговори след изпълнения с уроци ден. Тя се е оттеглила в най-далечния ъгъл на стаята и си играе с куклата — опитва се с помощта на топки смачкана хартия, които тъпче под полата й, да промени старомодния кринолин и да го превърне в турнюр. Шугър преценява по сериозното й, съсредоточено лице, че тя би предпочела да бъде оставена на спокойствие, докато стане време за лягане. Какво да прави, за да убие времето? Да скучае в стаята си? Да чете останките от Шекспир? Да подготви утрешните уроци?

Обзета от внезапно вдъхновение, Шугър подрежда в стабилна купчина чиниите, приборите и чаените чаши, взема ги и излиза, накуцвайки, от стаята. Патерицата оставя опряна на рамката на вратата. Има предостатъчно време, освен това наоколо няма никой, за да я види колко бавно слиза.

Тя стисва перилото, обляга на него ръката си до лакътя, а с другата притиска здраво острите ръбове на съдовете към гърдите си. После започва да смъква полека тялото си надолу, стъпка по стъпка, едно болезнено огъване на навехнатия глезен, последвано от тежка, безболезнена стъпка на здравия крак. При всяко отпускане на тялото с шест инча по-надолу съдовете изтракват леко, но купчината не се разклаща.

Когато стига успешно до партера, тя тръгва да прекосява преддверието, доволна от равномерния, макар и не особено елегантен ритъм, с който се движи. Успява да премине без премеждия през няколко врати и накрая прекрачва прага на кухнята.

— Госпожица Шугър! — възкликва Роуз, крайно изненадана. Изненадана е на местопрестъплението да яде останала от вечерята триъгълна препечена филия с масло — по правило тя може да вечеря едва след няколко часа. Ръкавите й са запретнати, тя се е облегнала на голямата, тежка маса в средата на кухнята. Хариет, кухненската помощничка, стои в дъното и реже говежди езици в подходяща за желиране форма. През отворената врата, която води към миялната, се виждат раздърпаната пола, подутите глезени и мокрите обувки на Джейни, която търка умивалниците.

— Реших да върна съдовете сама — казва Шугър и ги поднася на Роуз. — За да ти спестя малко усилия.

Роуз е слисана, като че ли току-що е видяла гол-голеничък акробат да изпълнява двойно салто и сега той стои пред нея и очаква аплодисменти.

— Много съм ви задължена, госпожице Шугър — казва Роуз и прегръща несдъвкания хляб.

— Моля те, наричай ме Шугър — казва Шугър и оставя чиниите на масата. — Доста пъти вече сме работили заедно, нали, Роуз?

Обмисля дали да не напомни на Роуз за коледните приготовления, когато и двете бяха потънали до лактите в брашно, но преценява, че това вече ще заприлича на подмазване.

— Да, госпожице Шугър.

Хариет и Роуз се споглеждат смутено. Кухненската прислужничка не знае дали трябва да застане мирно, скръстила ръце пред престилката, или да продължи да реже и навива на руло говеждите езици — ето, единият вече се е развил и ще се желира в неправилна форма.

— Колко усилено работите всички! — възкликва Шугър, твърдо решена да разчупи леда. — Уи… господин Ракъм надали може да си представи, че се трудите непрестанно.

Очите на Роуз се ококорват все повече, когато гувернантката прекосява с накуцване кухнята и се отпуска тежко на един стол. Роуз и Хариет знаят отлично, че откакто госпожа Ракъм почина, те съвсем не се „трудят непрестанно“, тъй като в къщата вече изобщо не се посрещат гости. Всъщност, освен ако господарят не се ожени повторно в най-близко бъдеще, той сигурно ще реши, че част от персонала е излишен.

— Не се оплакваме, госпожице Шугър.

Настава мълчание. Шугър оглежда кухнята, осветена ярко като морга. Хариет е сключила ръце пред престилката си, решила да остави говеждите езици да правят каквото си щат. Роуз сваля навитите си ръкави, устните й са извити в тревожна полуусмивка. Тялото на Джейни продължава да се върти и поклаща, докато тя търка чиниите, измачканата й пола се полюшва наляво-надясно.

— Така — продължава Шугър с възможно най-приятелски тон, — а какво ще вечеряте вие? Къде е готвачката? Всички тук ли ядете, на тази маса? Сигурно звънците ви прекъсват във възможно най-неподходящи моменти.

Очите на Роуз се замъгляват от усилие да осмисли този несмилаем порой от въпроси.

— Готвачката се качи горе, а ние… ще хапнем малко желе, госпожице. Има и говеждо печено, от вчерашното и… искате ли малко от сливовия сладкиш, госпожице?

— О, с удоволствие — отвръща Шугър. — Ако има достатъчно и за вас.

Донасят сливовия сладкиш. Прислужниците стоят прави и гледат как гувернантката яде. След като подрежда измитите чинии на сушилката, Джейни също се появява, за да види какво се случва по широкия свят.

— Здравей, Джейни — казва Шугър между хапките. — Не сме се виждали от Коледа, нали? Не мислиш ли, че е много неприятно едната част на къщата да е напълно изолирана от другата?

Джейни се изчервява като рак, така че цветът на лицето й почти се изравнява с този на ръцете. Тя прави някакво подобие на реверанс, изблещила очи, но не обелва нито дума. Два пъти вече й се е случвало да пострада заради членове на семейство Ракъм, с които няма право да общува на равна нога — първия път заради госпожица Софи, когато от носа й потече кръв, а втория, заради горката побъркана госпожа Ракъм, когато тя се появи в кухнята и предложи да й помогне; но този път е решила твърдо да си спести неприятностите.

— Е — казва весело Шугър, след като е погълнала и последната хапка от сливовия сладкиш, а прислужниците продължават да я зяпат удивено и недоверчиво, — време е да тръгвам. Софи трябва да си ляга. Довиждане, Роуз; довиждане, Хариет; довиждане, Джейни.

И тя се изправя с усилие на крака. Иска й се да можеше да се издигне във въздуха, леко и безболезнено като дух, напускащ сцената на физическата смърт на тялото; или поне да можеше каменният под на кухнята да се разтвори и да я погълне милостиво.

 

 

Когато се връща в стаята си, най-сетне намира писмо от Уилям. Ако „писмо“ е подходящата дума за бележката, на която пише само.

Решението ми не подлежи на обсъждане.

Шугър смачква бележката в юмрук и отново е обзета от желанието да чупи прозорци, да крещи, докато изплюе дробовете си, да блъска с юмруци по вратата на Уилям. Но тя съзнава, че не това е начинът да го накара да промени решението си. Вместо това надеждите й се насочват към Софи. Уилям си е направил сметката без дъщеря си. Той има само смътна представа от близостта, която съществува между детето и гувернантката, но скоро ще му се наложи да разбере истината. Софи ще го накара да промени решението си — мъжете не понасят мисълта, че са станали причина за женски сълзи!

Както обикновено, когато идва време за лягане, Шугър помага на Софи и подрежда равномерно фината й златисторуса коса на възглавницата, докато тя заприличва на слънцето от картинките в детските книжки.

— Софи? — проговаря тя с пресипнал глас след известно колебание.

Детето вдига поглед към нея, доловило веднага, че предстои да се обсъжда нещо по сериозно от шиенето на рокля за куклата.

— Да, госпожице?

— Софи, баща ти… Баща ти скоро сигурно ще ти съобщи една новина. Предполагам, че това ще стане много скоро.

— Да, госпожице — казва Софи и мига с все сили, за да не заспи преди госпожицата да е успяла да й обясни за какво става дума.

Шугър облизва устни, които са сухи и грапави като зебло. Не й се иска да повтори на глас ултиматума на Уилям, защото съзнава, че това ще го превърне в необратима реалност, като повтарянето на написани с молив букви с мастило.

— Най-вероятно — продължава тя смутено, — той ще нареди да те отведат при него… и тогава ще ти каже нещо.

— Да, госпожице — казва Софи озадачено.

— Тогава… — продължава Шугър и взема ръката на Софи в своята, за да си даде кураж. — Тогава, когато те повика, за да ти съобщи новината, аз… искам да те помоля и ти да му кажеш нещо.

— Да, госпожице — обещава Софи.

— Искам да му кажеш — продължава хрипкаво Шугър и примигва, за да спре напиращите сълзи, — да му кажеш… какви чувства изпитваш към мен.

В отговор Софи протяга нагоре ръце и я прегръща, също както направи и вчера, само че този път, за голямо учудване на Шугър, тя започва да гали и потупва косата на гувернантката си в детинско подражание на майчина грижа.

— Лека нощ, госпожице — казва тя сънливо. — А утре ще започнем да учим за Америка.

 

 

Тъй като няма какво друго да прави освен да чака, Шугър чака. Уилям неведнъж се е отмятал от веднъж взети решения. Заплашваше да скъса отношения със „Суон и Едгар“; казваше, че ще отиде на доковете, където се разтоварват корабите на Източноиндийската компания, че ще хване за яката един от търговците, и че ще го раздруса така, че да му изпадат зъбите; казваше, че ще посъветва Гроувър Панкий да ползва по-доброкачествени слонове за продукцията си. Всичко това е само перчене. Остави ли го сам, надутата му решителност ще спадне като спукан балон и ще се сгърчи, докато изчезне напълно. От нея не се изисква нищо друго, освен… свръхчовешко търпение.

Утринта на следващия ден минава без сътресения. Всичко се развива нормално. Пуританите-преселници са пристанали на американския бряг и са сключили мир с диваците. Те секат дървета, за да строят къщите си. Обядът пристига и не е толкова безвкусен като вчерашния — пушена треска с ориз и още от сливовия сладкиш.

Когато Шугър се прибира в стаята си след обяда, намира някакъв пакет, оставен за нея — дълъг, тесен пакет, увит в кафява хартия и овързан с канап. Подарък от Уилям в знак на помирение? Нищо подобно. В единия край на пакета е прикрепена малка визитна картичка — Шугър я поднася близо до очите си и прочита:

„Скъпа госпожице Шугър,

Научих от баща си за сполетялата Ви неприятност. Моля приемете това като подарък в знак на най-добрите ми чувства към Вас. Не е необходимо да ми го връщате, аз нямам вече нужда от него, и се надявам скоро и Вие да можете да кажете същото.

Искрено Ваша,

Емелин Фокс.“

Шугър сваля хартията и изважда солиден, лъскав бастун.

 

 

Когато се връща в учебната стая, доволна, че ще може да покаже на Софи новото средство, което ще й помогне да се движи с много по-голямо достойнство, Шугър намира детето да хлипа и ридае отчаяно, захлупило лице върху писалището.

— Какво има? Какво е станало? — пита тя. Бастунът й удря глухо по дъските, докато тя куца забързано през стаята.

— Та-а-тко каза, че ще… ще трябва да си отидете! — проплаква Софи с почти обвинителен тон.

— Уилям… баща ти тук ли дойде? — пита Шугър, макар че долавя миризмата на помадата, с която той заглажда косата си.

— Казах му, госпожице — проплаква пискливо Софи. — Казах му, че ви о-о-обичаам!

— Да? А той? — пита Шугър и гали безпомощно мокрите бузи на детето, докато солената влага прониква в пукнатините по кожата й. — Какво каза?

— Ни-ни-нищо не каза — хлипа детето, раменете му се тресат. — Но мно-о-ого ми се ра-разсърди!

С яростно възклицание Шугър притиска Софи към гърдите си и започва да я целува, шепнейки несвързани, успокоителни думи.

„Как смее да постъпва така“, мисли тя, „с моето дете!“

 

 

Когато Софи се успокоява достатъчно, за да може да говори, тя разказва следното: госпожица Шугър е много добра гувернантка, но има много неща, които една дама трябва задължително да знае, а госпожица Шугър не може да я научи на тях — като например да танцува, да свири на пиано, да знае немски, да рисува акварели и още много необходими умения, които Софи не може да си припомни. Ако Софи иска да стане истинска дама, трябва да бъде обучавана от друга гувернантка, и обучението трябва да започне скоро. Лейди Бриджлоу, една дама, която разбира тези неща, е потвърдила, че това е абсолютно необходимо.

През остатъка от следобеда Софи и Шугър работят, задушавани от мъка. Продължават с уроците — аритметика, първите заселници, качествата на златото — но го правят, съзнавайки с тъга, че на една бъдеща дама не е необходимо да знае каквото и да било за тези неща. Когато Софи си ляга, двете не смеят да се погледнат в очите.

 

 

— Господин Ракъм ме помоли да ви предам, госпожице — казва Роуз, която се появява в спалнята на Шугър, преди да тръгне към кухнята, за да вечеря, — че не е необходимо да ставате утре рано.

Шугър стисва с две ръце чашата с какао, за да не я разлее.

— Не е необходимо да ставам ли? — повтаря тя глупаво.

— Не било необходимо да излизате от стаята си преди обяд, така каза господин Ракъм. Госпожица Софи няма да има уроци сутринта.

— Няма да има уроци ли? — повтаря отново Шугър. — Господин Ракъм каза ли защо?

— Да, госпожице — Роуз очевидно бърза. — Госпожица Софи ще има гост в учебната стая, но не знам кой ще я посети, нито пък кога точно, госпожице.

— Разбирам. Благодаря ти, Роуз — и Шугър оставя прислужницата да си върви.

След минути тя вече стои пред вратата на кабинета на Уилям. Задъханото й дишане се чува ясно в тишината и мрака на коридора. Слаба светлина се процежда през ключалката; когато Шугър притиска ухо към тежката дъбова врата, й се струва, че чува някакво шумолене — или си въобразява?

Тя почуква на вратата.

— Кой е? — това е неговият глас.

— Шугър — отговаря тя, опитвайки се да вложи в тази единствена дума цялата нежност, цялата близост, приятелството и обещанието за еротични наслади, които могат да се вложат в един-единствен прошепнат звук; обещание за хиляда и една нощи на плътски наслади, които ще го съпътстват, докато стане много, много стар.

Няма никакъв отговор. Цари пълно мълчание. Тя стои пред вратата, трепери цялата и събира сили да почука отново, да го повика с по-уверен, по-убедителен тон, по-настоятелно. Ако реши да извика, той ще бъде принуден да й отвори, за да не чуят прислужниците. Шугър отваря уста, но езикът й се гърчи в устата като езикът на немия идиот, който продава изпотрошени порцеланови съдове на улицата. Обръща се и тръгва боса към спалнята си. Зъбите й тракат, тя има чувството, че се задушава.

Четири часа по-късно, в съня си, тя е отново в дома на госпожа Кастауей. Наскоро е навършила петнайсет години, но познанията й за плътските наслади могат да изпълнят цяла книга. В полунощната тишина, когато и последният залитащ мъж е бил отпратен към дома си, госпожа Кастауей разучава новите постъпления на религиозни брошури — чак от град Провидънс, Роуд Айлънд. Преди майка й да бъде напълно погълната от изрезките си, Шугър събира смелост да й зададе един въпрос.

— Мамо…? Много бедни ли сме сега?

— О, не — усмихва се лукаво госпожа Кастауей. — Разполагаме със съвсем прилични средства.

— Няма опасност да бъдем изхвърлени на улицата — или нещо подобно?

— Не, не, не.

— Но тогава защо трябва… защо аз трябва… — Шугър не успява да довърши въпроса. В съня, както и в истинския живот, смелостта й изневерява при сблъсъка със сарказма на госпожа Кастауей.

— Наистина, дете, нима очакваш, че ще допусна да израснеш в безделие? Нима не знаеш, че така най-лесно можеш да паднеш в бездната на порока?

— Мамо, моля те! Аз… говоря съвсем сериозно! Ако положението ни не е отчаяно, защо тогава…?

Госпожа Кастауей се откъсва от своите памфлети и отправя към дъщеря си поглед, изпълнен с неподправена злост; очите й сякаш фосфоресцират от ненавист.

— Бъди разумна, дете мое — усмихва се тя. — Какво право имаш да искаш моето падение да даде на теб възможност да се издигнеш? Защо аз да трябва да горя в ада, докато ти пърхаш горе, в рая? Накратко казано, от къде на къде светът да бъде по-добро място за теб, отколкото е бил за мен!

И тя топва със замах четката в бурканчето с лепило, завърта я, и една прозрачна перличка слуз капва върху страницата, богато отрупана с Марии Магдалени.

 

 

На другата сутрин Шугър натиска дръжката на една врата, която никога досега не е докосвала. Слава Богу, дръжката поддава. Шугър се промъква в стаята.

Това е стаята, за която Софи някога каза: „Там не живее никой, госпожице, има само разни неща“. С други думи, нещо като килер, разположен непосредствено до учебната стая, и претъпкан с потънали в прах вещи.

Тук е шевната машина на Агнес, някога лъскавите месингови части са покрити от праха на забравата. Зад нея има някаква странна апаратура — след пребиваването си в ателието на фотографите Шугър може да предположи, че става дума за някакви фотографски пособия. Има и кутии с химикали — доказателства за някогашната любов на Уилям към фотографията. На стената има подпрян статив. Дали е бил на Уилям или на Агнес? Шугър не знае. На статива има окачен голям лък — останка от поредната приумица на Агнес, към която скоро е изгубила интерес. Едно гребло от лодка е паднало на килима — на него пише „Гребен клуб Даунинг — 1864 г.“. На пода, пред претъпкани с книги шкафове, има още купчини книги, за които вътре е нямало място — книги за фотография, книги за изкуство, философски книги. Има и книги на религиозни теми. Учудена — Шугър вдига една „Зима преди жътвата, или израстването на душата за спасение“, от Дж. С. Филпот — и прочита надписа на заглавната страница:

„Скъпи братко, убеден съм, че това ще те заинтересува,

Хенри“.

На перваза на прозореца са натрупани още книги, потънали в паяжини. „Древното познание, разбираемо обяснено“, от Мелампус Блайтън; „Чудесата и как се случват те“, от госпожа Танър; „Сродството на примитивното християнство със спиритизма“, от доктор Кроуел, няколко романа от Флорънс Мариът, както и многобройни по-тънки книжки, сред които „Дамски наръчник за тоалета“, „Еликсир на красотата“, „Как да съхраним красотата“, или „Здраве, красота и тоалети — писма от една лекарка до дамите“. Шугър отваря последната книжка и открива, че Агнес е изпълнила полетата с бележки: „Изобщо не помага! Няма никаква полза от това! Абсолютни измама!“

„Съжалявам, Агнес“ мисли Шугър, докато връща книгата в купчината. „Направих, каквото можах“.

Една голяма дървена конструкция, подобна на гигантски гардероб без дъно, прикрепена направо към стената, изпълнява функциите на мавзолей за по-рядко носените от Агнес рокли. Когато Шугър отваря вратата, я лъхва миризма на лавандулов препарат против молци. Шугър преценява, че ако влезе в този гардероб, ще бъде възможно най-близо до учебната стая, която е от другата страна на стената. Поема си дълбоко дъх и влиза вътре.

Пищните редици от рокли висят, ароматни и неповредени. Никой молец не би имал надежда да оцелее в тази страна на чудесата, изтъкана от скъпи платове, сред тази пъстрота от ръкави, корсажи и поли с турнюри. Наистина — едно насекомо се търкаля мъртво на пода, съвсем близо до един прозрачен къс сапун, върху който се вижда, разбира се, буквата „Р“ — гербът на „Ракъм“.

Всички Агнеси, които Шугър си спомня, са тук. Тя е следила по страниците на дневниците създаването на тези тоалети — знае кога са обвивали в копринените си прегръдки стегнатото дребно телце на Агнес — в претъпкани театрални фоайета, в облени от слънце градини и в осветени от пъстроцветни фенери беседки. Ето ги, сега висят тук — недокоснати, но празни. Шугър импулсивно заравя нос в най-близкия корсаж, за да изключи всепроникващата миризма на отровата с надеждата, че ще долови слабия аромат на самата Агнес, но тежката миризма на лавандула не може да бъде пропъдена. Шугър пуска роклята, тя се залюлява и се връща на мястото си с изскърцване на закачалката.

Тя влиза по-навътре в мрачния гардероб, краката й се заплитат в мек, шушнещ плат. Навежда се да види какво е това, и повдига огромен куп тъмно лилаво кадифе. Забелязва с учудване, че пръстите й се промушват през дупки в плата. Роклята е прорязана на десет, двайсети, трийсет места с ножици — рязани са парчета, сякаш на някой му е хрумнало да прави плюшени животни за нов ковчег. Другите рокли от същия куп са обезобразени по същия начин. Защо? Шугър няма представа. Вече е много късно да се опитва да разбере Агнес. Много е късно, за да разбере каквото и да било.

В дъното на гардероба Шугър се отпуска на пода и сяда, протегнала внимателно напред болния си крак. Тя сяда върху куп от нарязани рокли на Агнес, и опира буза и ухо в стената. Затваря очи и чака.

Половин час по-късно, когато е почти задрямала и вече й се гади от миризмата на лавандулова отрова, тя чува това, за което е тук: непознат женски глас от съседната стая се преплита с гласа на Уилям.

— Изправи се, Софи — казва той добродушно. — Нали не си…

Не си какво? Последната дума не се чува. Шугър притиска по-силно ухото си към стената, толкова силно, че я заболява.

— Хайде, дете, не се притеснявай — казва непознатата. — Какво си учила през всички тези месеци?

Софи отговаря толкова тихо, че Шугър не успява да чуе нищо — но говори доста дълго, Бог да я благослови!

— Учила ли си френски, детето ми?

Настава кратко мълчание, после се намесва Уилям.

— Френският език не беше сред предметите, които госпожица Шугър бе подготвена да преподава.

— А пиано, Софи? Знаеш ли къде да слагаш пръстчетата си на пианото?

Шугър си представя лицето, което би отговаряло на такъв глас — остроноса физиономия с гарвановочерни очи и хищна уста. Образът във фантазията й е толкова жив, че тя си представя как юмрукът й среща този остър нас превръщайки го в каша от кости и кръв.

— Можеш ли да танцуваш, дете?

Уилям отново се намесва, за да подчертае, че госпожица Шугър не е била подготвена и в това отношение. Проклет да е! Как й се иска да забие нож в… Но какво е това? Нима той най-сетне се изказва в нейна защита? Осмелява се да намекне, че Софи е може би прекалено малка, за да се заеме с танци и пиано. В крайна сметка, те ще й трябват едва когато стане на години за женене!

— Дори да е така, сър — отвръща със сладък глас новата гувернантка, — аз съм убедена, че тези занимания са полезни сами по себе си. Някои учители са склонни да подценяват способността на едно дете да възприема, както и да не отчитат факта, че децата могат да бъдат обучавани от много ранна възраст. Струва ми се, че можем да окуражим това малко момиченце да разцъфне години по-рано от останалите… И това би било по-добре за нея!

Шугър прехапва устни и се успокоява, като си представя как реже тази жена на късове.

— Искаш ли да изсвирим една мелодия на пианото, Софи? То е много по-лесно, отколкото сигурно си мислиш. Мога да те науча да изсвириш нещо само за пет минути. Искаш ли, Софи?

Тази жена просто се натрапва; изтъква всичките си способности, направо настоява да получи мястото на гувернантка. Отговорът на Софи не се чува, но какво друго би могло да каже детето, освен „да“? Уилям, Софи и новата гувернантка излизат от детската стая и тръгват надолу по стълбите. Договорът е сключен; вече няма път назад, този миг прилича на мига, в който мъжът хваща проститутката за ръка.

След минута Шугър вече стои зад вратата на килера и се ослушва, за да разбере какво следва. Не й се налага да чака дълго; откъм приемната се разнасят необичайни звуци; простичка мелодия, която може да се свири с два пръста. Първо някой я изсвирва няколко пъти, бързо и уверено, а после нечии пръсти я повтарят несигурно и колебливо — явно пръстчетата на Софи.

Коя е мелодията? Е, не е „Дъбови сърца“, но е нещо от този род. И както навремето, когато в „Камината“ засвиреха „Дъбови сърца“, Шугър разбираше, че е време да си върви, така и сега мелодията, която Софи свири на пианото й подсказва, че е време да напусне дома на Ракъмови — завинаги.

 

 

Шугър се връща в спалнята си и веднага започва да си стяга багажа. Какъв смисъл има да чака изпълнението на присъдата на първи март — мъничките чукчета на пианото вече са нанесли смъртоносния удар. Отсега нататък всеки час, прекаран под покрива на този дом, би давал по шейсет възможности на Уилям да я унижава и измъчва; всяка минута, прекарана със Софи, би била непоносимо мъчителна, защото над тях ще е надвиснала сянката на неминуемата раздяла.

Тя ще оцелее, ще намери начин да се спаси от улицата. Десетте лири, които й изпрати вчера Уилям, бяха оскърбление, гавра с всичко, което тя направи за дъщеря му, но в гардероба си Шугър има скрити пари. Много пари! Натъпкала е сред бельото и чорапите пликовете, които се бяха насъбрали по време на престоя й в Прайъри Клоуз. По онова време Уилям беше много щедър, а тя пък харчеше пари единствено за неща, които биха й помогнали да спечели любовта му — така че успя да изхарчи много малка част от парите, които й бяха изпращани с точността на часовник от банката му. Изпод лекомислените дантелени части от тоалета, които не се споменават в добро общество (и които тя не е носила от месеци), Шугър измъква много пликове. Някои от тях дори не са отваряни; в тях пропуква и шумоли цяло състояние — пари, които една прислужница дори не може да си представи. Та дори ако се съберат всички монети, които Шугър е нахвърляла небрежно из чекмеджетата, се получава сума, по-голяма от това, което Джейни или някоя като нея печели за цяла година.

Тя прибира парите на сигурни места — монетите в чантичката си, банкнотите в един вътрешен джоб на палтото — и за първи път преценява, че през месеците, прекарани в дома на Ракъмови, е похарчила по-малко пари, отколкото през първите четиридесет и осем часа на Прайъри Клоуз. За проститутката, каквато беше тогава, това не бяха кой знае какви суми — обикновена проява на щедрост, чийто резултат може да изчезне за един ден с купуването на някоя особено пищна рокля или с няколко вечери в луксозни заведения. Сега, когато преценява парите с очите на почтена жена, тя съзнава, че с тях може да избере сама бъдещето си — стига да бъде пестелива и да успее да си намери работа. С тези пари би могла да стигне до края на света.

Докато прибира вещите си, Шугър се бори с угризения на съвестта. Трябва ли, редно ли е да каже истината на Софи? По-добре ли ще бъде за детето да знае истинските обстоятелства около напускането й, или това ще бъде проява на излишна жестокост? Много ли ще страда Софи, ако бъде лишена от възможността да се сбогува с гувернантката си? Шугър нервничи, почти се убеждава, че е готова да промени решението си, но дълбоко в себе си знае, че няма никакво намерение да споделя истината. Вместо това продължава да приготвя багажа, сякаш водена от животински инстинкт, а гласът на разума се губи като птиче чуруликане в ураган.

Един куфар й е напълно достатъчен. Сандъците с рокли, които Уилям нареди да отнесат от дома на госпожа Кастауей, все още са на склад някъде — той така и не й каза къде. Но това няма значение, те не й трябват. Това са одежди на уличница, пищното оперение на жена със съмнително поведение. Роклята, с която е облечена, една-две други (включително и тъмнозелената, любимата й рокля) — това е всичко, от което се нуждае. Две ризи, няколко чифта чисти гащи, чорапи, един резервен чифт обувки — куфарът е почти пълен. В карираната пътна чанта натъпква злополучния си роман и оцелелите дневници на Агнес.

Тя вдига куфара с една ръка — от страната на здравия крак, и премята чантата през рамото на другата, с която ще се подпира на бастуна. Прави три-четири крачки, пристъпвайки като животно в цирка, което е била научено да се изправя на два крака под заплахата от камшика. После свежда глава, признала пред себе си, че няма да се справи с багажа, пуска го на земята и се разплаква.

 

 

— Искаш ли днес да учим навън — предлага тя на Софи след малко. — Вътре е задушно, а навън въздухът е свеж.

Софи скача от писалището, видимо ободрена от предложението. Тя се облича припряно, защото ученето на открито е любимото й занимание, особено ако то предполага отиване до фонтанчето, и ако по пътя успеят да видят патици, врани, кучета, котки — изобщо някакво живо същество, което не е човек.

— Готова съм, госпожице — обявява тя почти веднага; и наистина е готова, само шапката й трябва да се нагласи и завърже.

— Слизай надолу детето ми; аз идвам след теб.

Софи се подчинява, а Шугър се задържа още малко в учебната стая, събира всичко необходимо за урока, както и още някои дреболии, които пъхва в една кожена чанта. После тръгва надолу по стълбите. Бастунът се удря в перилата, докато слиза.

Навън е ветровито и облачно, но не е студено. Небето е мрачно, сиво като стомана, просмукало с онази особена светлина, от която всичко — тревата по моравата, покритата с калдъръм улица, желязната ограда и човешката плът се оцветява в различни отсенки на един и същ цвят.

Шугър би предпочела да излезе направо през градинската порта, но по едно неприятно съвпадение Шиърс се оказва точно там — пресажда един розов храст до оградата, така че минувачите да не могат да се пресягат през решетката и да обират плодовете на труда му. Той е обърнат гърбом към Софи и Шугър, но какъвто е общителен, несъмнено ще ги заговори, когато минат покрай него, а Шугър иска да избегне това. По тази причина дръпва леко Софи за ръкава и двете тръгват да заобикалят къщата.

— С Чийзмън ли ще излизаме, госпожице? — пита Софи. Напълно логичен въпрос, защото отиват към конюшните. Кочияшът и конят не се виждат, но разпрегнатият екипаж е изваден навън, изтъркан до блясък с вода и сапун, готов за нова поява в мръсния, задимен свят отвъд оградата на дома.

— Не, скъпа — отвръща Шугър, без да свежда поглед към детето, вперила поглед в страничната портичка. — Този път ми се вижда по-приятен, това е всичко.

Вратата е затворена, но не и заключена; слава Богу, катинарът виси отворен на халката. Шугър се бори несръчно с бастуна си и с ръката на Софи, но успява да отвори ключалката и избутва дългата желязна греда от скобите.

— Добър ден, госпожице Шугър.

Шугър трепва и се обръща рязко, подпирайки се на здравия си крак, като едва не пада, повлечена от тежестта на багажа — карираната на рамо, куфарът в другата ръка. Чийзмън се е изправил много близо до тях, брадясалото му лице е безизразно, но очите му проблясват нагло. В меланхоличната следобедна светлина, лишен от реквизитното палто и цилиндъра, той изглежда слаб и невзрачен; хладният ветрец е разрошил косата му, на потното му чело са паднали няколко втвърдени от помада кичури, по панталоните му се виждат кръгли следи от дъното на бирена халба.

— Добър ден и на теб, Чийзмън.

Шугър кимва рязко, подчертавайки нежеланието си да подхваща разговор. Гласът й е кисел като оцет.

— Ще ви отворя портата, госпожице — предлага кочияшът и протяга напред косматата си ръка, — ако бъдете така добра да се качите с госпожица Софи в екипажа.

За миг Шугър обмисля дали да приеме предложението му. Излизането с екипажа ще й спести мъчителното ходене, и сега, след като Чийзмън тъй или иначе се е появил, би могла да се възползва от него. Би могъл да ги отведе до най-близкия парк, а оттам ще продължат… Да, за миг Шугър наистина обмисля този вариант, но после поглежда към мъжа, застанал пред нея, вижда мръсните нокти на ръката, протегната към нея, и си спомня как същите тези пръсти притискаха талията й неотдавна.

— Нямам нужда от теб, Чийзмън — казва тя категорично и прибира Софи по-близо до себе си, — няма да се отдалечаваме много.

Чийзмън отдръпва ръка, поставя длан зад врата си в карикатурно изображение на учудване и оглежда Шугър от глава до пети.

— Много ви е тежък багажът, госпожице — отбелязва той и примижава, хвърляйки поглед към издутата пътна чанта. — Доста неща сте взели като за кратка разходка, ако смея да отбележа.

— Нали ти казах, Чийзмън — тревогата кара гласа на Шугър да трепери и руши ледената й невъзмутимост, — решихме малко да се пораздвижим.

Чийзмън сваля очи към полите на Шугър и се ухилва:

— Тъй като ви гледам, не сте много за раздвижване, госпожице Шугър.

Гневът й придава смелост.

— Поведението ти е нагло, Чийзмън — сопва се тя. — Ще обърна внимание на господин Ракъм веднага щом се върна.

Но въпреки надеждите й да го стресне с тази заплаха, Чийзмън не трепва — само повдига вежди.

— Ще говорите с господин Ракъм, тъй ли? Когато се върнете? И кога точно ще бъде това, госпожице Шугър?

Чийзмън пристъпва напред. Застанал е толкова близо до нея, че я лъхва спиртният му дъх — точно пред вратата, през която тя копнее да мине.

— Ако позволите, госпожице Шугър — казва той замислено, скръстил ръце на гърдите си, и вдига поглед към мрачното небе, — струва ми се, че скоро ще завали — всеки момент ще плисне — тез облаци… — той клати обезпокоено глава. — Не им е чиста работата, не сте ли съгласна?

— Какво искаш да кажеш, Чийзмън? — пита Шугър и сваля ръка от рамото на Софи, от страх че може да го стисне прекалено силно поради обземащия я ужас. — Пусни ни да минем!

— Хайде, хайде, госпожице — увещава я кочияшът спокойно. — Какво би казал господин Ракъм, ако госпожица Ракъм — той кимва учтиво към Софи, — вземе да настине? Не мислите ли, че това е много възможно?

— За последен път ти казвам да ми направиш път, Чийзмън — казва със заповеднически тон Шугър, съзнавайки, че ако той не се подчини сега, няма да събере сили за повторна заповед. — Аз отговарям за здравето на Софи.

Но Чийзмън издува замислено устни и хвърля поглед назад, към екипажа.

— Не знам, госпожице Шугър — казва той. — Все си мисля, че другата гувернантка, дето дойде тази сутрин, няма да е на вашето мнение.

Той дори не изчаква да види ефекта от думите си, а веднага обръща длан нагоре и пита с театрален тон: — Това не беше ли дъждовна капка? — оглежда смръщено дланта си и продължава: — Наистина, нима господин Ракъм би искал дъщеря му да е навън, когато вали? И защо една гувернантка, която трябва да напусне поради лошото си здраве, държи да излиза в такова време?

Като го вижда застанал пред себе си, с обърнати нагоре длани, в очакване нещо да падне в тях, Шугър решава, че е разбрала намека му.

— Нека обсъдим това насаме — предлага тя, опитвайки се по гласа й да не проличи, че се е признала за победена. Може би, ако Софи не види с очите си как тя дава пари на Чийзмън, няма да разбере нищо. — Убедена съм, че ще стигнем до споразумение, което ще бъде изгодно и за двама ни.

— Не се и съмнявам, госпожице — съгласява се весело кочияшът и отстъпва встрани от портата. — Зад екипажа достатъчно уединено ли е според вас?

— Почакай ме тук за малко, Софи — казва Шугър и пуска багажа на земята, като избягва погледа на детето.

Когато се скриват от очите й, зад екипажа, Шугър бръква припряно в джоба на палтото си и измъква една смачкана банкнота.

— Ето, че вече се разбираме, госпожице Шугър — казва одобрително Чийзмън, със светнали очи.

— Ето, Чийзмън — казва Шугър и поставя банкнотата в протегнатата му ръка, — това са десет лири, цяло състояние за теб.

Чийзмън смачква банкнотата в юмрук и я натъпква в джоба на панталона си.

— Е, да — съгласява се той, — ще си купя с тях някоя и друга бира…

— Чудесно — казва Шугър, — пожелавам ти приятно…

— … обаче, госпожице Шугър — продължава той и я възпира, поставил пръст на рамото й, — на мен много пари не ми трябват. Искам да кажа, господин Ракъм знае колко ми плаща, какво мога да си купя с тез пари и какво — не. Няма как да се появя с някой лъскав костюм или със златна верижка на часовника, нали? Така че за мен десет лири означават само… страшно много бира, нали разбирате?

Шугър се взира в него и чувства как й призлява от ненавист. Ако изобщо съществува мъж, когото би искала да види привързан на леглото на героинята от романа си, как моли за живота си, докато тя разпаря корема му като на риба, това е именно той.

— Значи няма да ни пуснете да излезем, така ли? — казва тя с пресипнал глас.

Широко ухилен, Чийзмън размахва пръст като добродушен учител, който порицава несъобразителен ученик.

— Че казал ли съм аз подобно нещо?

Без да обръща внимание на ужасеното й трепване, той стисва ръцете й и я придърпва към себе си, така че бузата й се сблъсква с месестата му челюст.

— Искам само — прошепва той, произнасяйки подчертано отчетливо думите, — нещо повече от пари. Нещо мъничко, за спомен от вас.

Стомахът на Шугър се свива, сякаш някой я е полял с ледена вода; устата й пресъхва. „За каква ме мислиш?“ иска й се да каже възмутено. „Та аз съм дама, дама съм!“.

Но от свитото й гърло се изтръгват други думи:

— Няма време за това.

Чийзмън се разсмива, бутва я назад, за да се облегне на колелото на екипажа, и започва да събира нагоре полите й.

 

 

Когато градинската порта се затваря зад тях, Шугър и Софи успяват да се отдалечат толкова, че къщата на Ракъмови изчезва от погледа им — никой не ги забелязва, никой не ги спира.

— Къде отиваме, госпожице? — пита Софи, докато двете вървят забързано по тясната задна уличка, откъдето ще излязат на широката главна улица.

— На някое приятно място — отвръща Шугър задъхано и продължава да накуцва. Пътната чанта и куфарът се люшкат, а бастунът удря по калдъръма с такава сила, че краят му започва да се цепи.

— Може ли аз да понося чантата, госпожице?

— Много е тежка за теб.

Софи се смръщва, видимо разтревожена и поглежда назад към къщата, но тя вече не се вижда. Небето се е смрачило още повече, тежки дъждовни капки падат от облаците и удрят по калдъръма — и по шапката на Софи — като ситни камъчета. Софи продължава да оглежда вселената с надеждата, че нещо ще й подскаже дали това излизане е разумно или глупаво. Въпреки че не е в състояние да го опише с думи, тя чувства, че може да разбира инстинктивно посланията на вселената, които остават неразгадаеми за другите.

В градината на съседите (може ли да се наричат съседи хора, с които никога не си разменил и дума?) някакъв човек копае; той спира за момент и махва усмихнато на Софи. Малко по-нататък срещат уличното куче, което обикновено лае подир тях. Сега то ги наблюдава спокойно и не отваря уста — това са добри поличби. Още една такава поличба, и кой знае — дори небето може да се проясни.

В далечината се появява омнибус — движи се по Кенсингтън Парк Роуд, в посока към града.

— По-бързо, Софи — казва задъхано госпожица Шугър. — Ще се… качим на омнибуса.

Софи послушно ускорява крачка, макар да не й се вярва госпожица Шугър да е в състояние да направи същото. Издутите чанти се тръскат и клатят, госпожица Шугър пристъпва тежко и крайно тромаво, а свитата й в юмрук ръка трепери, стиснала дръжката на бастуна.

— Изтичай напред, Софи, за да може кондукторът да види, че искаме да се качим!

Софи изтичва напред, но само след миг Шугър се спъва в една разклатено паве и се просва по корем. Пътната чанта се разтваря и цялото й съдържание се изсипва на пътя — дневниците на Агнес се разпиляват в повече посоки, отколкото изглежда възможно по физическите закони, с разтворени страници като пяна на преливащо мляко; вятърът ги развява и пилее сухи цветя и молитвени картички. Романът на Шугър също се изсипва от картонената папка; гъсто изписаните страници се проточват в лента с дължина колкото три човешки ръста, вятърът ги прелиства с невероятна бързина.

За секунда Шугър протяга ръка към разпилените хартии, но после се обръща и продължава да куца подир Софи.

 

 

Шугър и Софи седят в претъпкания омнибус, но не говорят, само си поемат дъх. Шугър едва се удържа да не диша като риба на сухо, с отворена уста попива крадешком, с бяла копринена кърпичка, потта от зачервеното си лице. Останалите пътници — обичайната смесица от възрастни жени в старомодни тоалети, мъж в цилиндри с добродушни лица, напомнящи по нещо на учители; елегантни млади дами с породисти кученца, които седят в скутовете им; брадати занаятчии, дремещи домакини, полускрити под кошници, чадъри, шапки, букети и спящи деца — се държат тъй, сякаш Шугър и Софи изобщо не съществуват, като че ли никой не съществува, като че ли потракващия с колелетата си омнибус е празен и е потеглил към Лондон за собствено удоволствие. Те се взират във вестници, в собствените си ръце, сключени в скута, или ако не намерят нещо по-подходящо, в обявите, разлепени над тавите на пътниците, седящи срещу тях.

Шугър повдига брадичка. Не смее да заговори Софи. Над перата, украсяващи шапката на възрастната жена срещу нея, се вижда двуцветна реклама с лицето на Уилям Ракъм, залепена между други реклами за чай и хапчета против кашлица.

Дъжд плющи по прозорците, небето е тъмно, като че ли вече се смрачава. Шугър търси пролука между две глави и се взира през мокрото стъкло. Навън, под дъжда, нови пътници бързат към омнибуса в мокрия, сребрист мрак.

— Хай Стрийт Корррнър! — провиква се кондукторът, но никой не слиза. — Едно свободно място! — и помага на някакъв човек, мокър до кости, да се качи.

По целия път до Бейзуотър Роуд, Шугър следи минувачите, които дават вид, че искат да се качат на омнибуса. Слава Богу, не се вижда нито един полицай. Колко странно — постоянно й се струва, че вижда някой познат, припознава се във всяко обърнато към прозорците на омнибуса лице! Не беше ли това Емелин Фокс, забързана, с разтворен чадър? Не, разбира се, не е тя… Но ето там — това като че ли е доктор Кърлоу? Не, припознала се е. Ами онези две контета, които се тупат весело по раменете — не са ли Ашли и Бодуел — или както там им бяха имената? Не, не, това са млади мъже, доскоро са били студенти. Какво е това?! Шугър свива уплашено юмруци, защото към омнибуса, под дъжда, тича някакъв човек с гневно изражение. Той е без шапка и непокорната къдрава коса подскача смешно на главата му. Не, не, нали косата на Уилям е ниско подстригана, освен това човекът прекосява улицата и отива на другия тротоар.

По-нататък, между алеите за езда в Хайд Парк и гробището „Сейнт Джордж“, някаква жена се затичва към омнибуса, но макар да тича, се движи като на колелца. Главата й е скрита под чадъра, но въпреки това според Шугър тя е същинско копие на Агнес. Роклята на жената е розова — може би това я навежда на тази мисъл — розова като сапуна „Крем карамфил“ произвеждан от „Ракъм“, макар плющящият дъжд да е намокрил полите й с тъмни ивици, от което роклята заприличва на евтина конфекция.

— Ще се качите ли, мадам? — подвиква кондукторът, но тази подкана към дамата да се присъедини към простолюдието явно засяга чувствителната й душа, тя забавя крачка, спира, обръща се и продължава в обратната посока.

— Къде ще спрем за урока, госпожице? — пита тихо Софи.

— Още не съм решила — отвръща Шугър. Тя продължава да се взира през прозореца, избягвайки да погледне Софи в лицето, както би избягвала да застане на ръба на пропаст.

При Марбъл Арч в омнибуса се качва някакъв мъж, мокър до кости. Той сяда между две дами, очевидно страшно смутен, че разполага мократа си личност между сухите им поли и се свива в напразен опит да смали високата си, широкоплещеста фигура, за да заема възможно най-малко място.

— Извинете — мънка той и хубавото му лице пламва от притеснение.

„Но това е Хенри Ракъм“, казва си Шугър.

По целия път до центъра на града мокрият пътник се взира неотклонно пред себе си, все така изчервен, а ръцете му нервно потупват коленете. Когато омнибусът стига до Оксфорд Съркъс, той не издържа — над раменете му е започнала да се вдига пара, и той очевидно го съзнава. Измънква отново някакво извинение, става, залитайки, от мястото си, и побягва навън, в дъжда. Шугър го проследява с поглед, докато пороят го поглъща, и въпреки собствените си тревоги намира сили да му пожелае да стигне скоро до мястото, към което се е упътил.

— Трябва да слизаме, Софи — казва тя след малко и става. Детето също става и се вкопчва в полата й. Шугър слиза, накуцвайки, от омнибуса, в поройния дъжд, който обвива и двете като облак.

Какво е това пред тях, парк ли? Не, не е парк. Веднага щом стъпват на твърда земя, госпожица Шугър спря файтон, каза нещо на файтонджията, и забързано натика Софи във вмирисаното на цигари купе. Файтонджията, макар и мокър до кости, е много весел. Той тупва коня с края на камшика и подвиква шеговито:

— Избирай сама, стара кранто — към кланицата или към гара Кингс Крос!

— Ще се приберем ли за вечеря, госпожице? — пита Софи, когато файтонът се разтърсва и потегля.

— Гладна ли си, скъпа? — пита Шугър.

— Не, госпожице.

Преценила, че не може повече да отлага момента, Шугър се осмелява да хвърли кос поглед към Софи. Очите на детето са широко отворени, то е малко объркано и явно обезпокоено — но доколкото Шугър може да прецени, няма желание да побегне.

— Ето, вземи далекогледа си — казва Шугър и придърпва кожената чанта към себе си, но така, че детето да не може да погледне в нея. После я отваря, но се привежда над нея, за да не види Софи какво има вътре — учебник по история, географски атлас, чисто бельо, снимката на госпожица Софи Ракъм, на чийто гръб има печат от ателието „Тоуви и Скоулфийлд“, както и всевъзможни гребени и четки, моливи и боички, „Алиса в страната на чудесата“, стихотворенията на господин Лиър, един смачкан шал, бурканче с талкова пудра, дебел плик, в който е натъпкала коледните картички, направени от Софи, книжката с приказки, подарена от „досадния чичо“, и най-отдолу, на самото дъно — далекогледът.

— Ето — тя подава металния цилиндър на Софи, която приема предмета без възражения, но го оставя в скута си.

— Къде отиваме, госпожице?

— На едно място, където ще ти бъде много интересно, обещавам — отговаря Шугър.

— Ще успеем ли да се приберем навреме за лягане?

Шугър обгръща с ръка телцето на Софи и отпуска длан върху извивката на кръста й.

— Предстои ни дълъг път, Софи, много дълъг път — отвръща тя и чувства как й се завива свят от облекчение, усетила как тялото на Софи се отпуска и се притиска по-близо до нейното. После Софи поставя ръка върху корема на Шугър. — Но когато пътуването приключи, ти обещавам да ти намеря легло. Ще имаш най-топлото, най-чистото, най-мекото, най-сухото, най-хубавото легло на света.