Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (34)

Трийсет и три

Отпратена позорно в стаята си, Шугър най-сетне си позволява да избухне. Позволява си безмълвен, самотен пристъп на гняв, далеч от всички в неугледната си малка стаичка, но избухването си е избухване.

Как можа Уилям да й каже, че не е нейна работа в колко часа се прибира! Как смее да твърди, че не е длъжен да й обяснява откъде е калта по дрехите му! Как можа да й каже, че занапред сам ще води кореспонденцията си и вече няма нужда от нейните умилквания и фалшификации! Как се осмели да й каже, че вместо да го дебне кога ще се прибере от едно напълно невинно излизане с приятели, би било по-добре да си отспи, защото очите й са постоянно зачервени, а тъмните кръгове под тях ги загрозяват още повече!

Шугър е коленичила пред леглото си, осветена от газената лампа, и къса страниците на скъпия коледен подарък от Уилям — в скута й е разтворен томът с трагедиите на Шекспир и тя къса страниците, мачкайки ги в шепи, къса всичко наред, и текст, и илюстрации, дращейки с начупените си нокти фината хартия. Колко тънки и гладки са страниците — като страниците на Библията или на някой речник, все едно, че са колосани и полирани, или направени от онези хартийки, с които се свиват цигари. Тя ги мачка в юмрук — „Макбет“, „Крал Лир“, „Хамлет“, „Ромео и Жулиета“, „Антоний и Клеопатра“, всички тези безсмислени брътвежи на някогашни аристократи падат жертва на изпотрошените й нокти. Тя бе повярвала, че Уилям ги е купил като признание, дори в знак на уважение към интелекта й; бе ги приела като послание, шифровано, за да не го разберат прислужниците, с което доказваше, че е разбрал колко по-извисена е нейната душа от техните. Глупости! Той е празноглав простак, невеж дръвник, който със същия успех би могъл да й купи позлатен слонски крак или инкрустирано със скъпоценности нощно гърне, ако това „ръчно подвързано“ издание на Шекспир не бе привлякло погледа му. Проклет да бъде! Ето какво мисли тя за жалките му опити да купи благодарността й!

Докато тя драска и къса, тялото й се разтърсва от детински хлипове, в бърза поредица от спазми, а сълзите текат неспирно по бузите й. Какво си въобразява той — да не би тя да е сляпа, да не би да е била внезапно лишена от обоняние? Когато влезе, препъвайки се, в къщата, подкрепян от Бодли и Ашуел, от него се разнасяше миризма, която нямаше нищо общо с уличната кал — вонеше на евтин парфюм, от парфюмите, които употребяват уличниците. Вонеше на секс и сперма — нещо, за което сигурно би казал, че „не я засяга“ — любимата му фраза напоследък! Проклет да бъде Уилям, който сега си отспива след развратните си похождения, хърка в спалнята, където Шугър не бе допусната нито веднъж! Би трябвало да нахлуе вътре с нож в ръка, да му разпори шкембето и да гледа как ще се изсипят кървавите му вътрешности!

Постепенно хлиповете затихват, а ръцете й се уморяват да късат страниците. Тя се обляга на скрина, затрупана от накъсана и смачкана хартия — толкова много, че босите й крака не се виждат. Ами ако Уилям влезе и види всичко това? Тя запълзява на колене, започва да събира хартията и да я хвърля в камината. Страниците изгарят веднага, пламват за миг и веднага се превръщат в пепел.

По-разумно би било да изгори дневниците на Агнес вместо коледния подарък от Уилям. Томовете на Шекспир не могат да й причинят неприятност, докато дневниците представляват постоянна заплаха за нея. За какво й е да продължава да ги крие под леглото, след като вече е научила всичко, което може да се научи от тях? Агнес няма да се върне, за да си ги поиска — това е сигурно.

Шугър измъква един от дневниците. През изминалите месеци спечената и засъхнала пръст по тях се е изронила и вече по нищо не личи, че тънката тетрадка е била изровена от гроба си във влажната пръст. Тя изглежда по-скоро стара, много стара, като реликва от някой отминал век. Шугър я отваря. Парчетата от скъсаната верижка и абсурдно елегантното катинарче се увиват като бижу около пръстите й.

„Скъпо дневниче,

Надявам се, че ще бъдем добри приятели.“

Шугър прелиства страниците и отново става свидетел на усилията, положени от Агнес Пигот да привикне към новото си име.

„Това е същото, което гувернантката ми нарича «наименование» — използва се за удобство, когато се появиш във външния свят. Колко глупаво е да се измъчвам така! БОГ знае истинското ми име, нали?“

Шугър оставя тетрадката настрани; ще унищожи всички с изключение на тази, първата — тя е достатъчно малка, за да успее да я скрие на безопасно място. Не може да преодолее усещането си, че в изгарянето на първите думи, които Агнес е поверила на идните поколения, би имало нещо… отблъскващо. Все едно да се престори, че Агнес никога не е съществувала — или по-скоро че е започнала съществуванието си едва когато смъртта й стана повод за кратко съобщение във вестника.

Шугър измъква нов дневник изпод леглото. Оказва се, че това е финалът на хрониките от Абътс Лангли, написан от петнайсетгодишната Агнес, която се готви да се върне у дома, за да се грижи за майка си, докато тя оздравее. Изсушени листенца от цветя се посипват от страниците — алени и бели, почти безтегловни. Следва прощалното стихотворение, написано от Агнес Ънуин:

Щастливото ни сестринство клони към своя край

Пред алена зора нощта отстъпва;

Затваря свойте порти училищният рай —

Неумолимо Идното настъпва!

Шугър стисва зъби и хвърля дневника в пламъците. Тетрадката започва да тлее и съска. Шугър отвръща лице.

Още един дневник е измъкнат от скривалището. От първата записка става ясно, че от „Швейцарската поща“ не се е получил отговор на запитването на какъв адрес Агнес би могла да изпрати албума с котенцата на „госпожица Юджийни, която скоро ще бъде госпожа Шлезвиг“. И тази тетрадка ще последва първата в пламъците.

Шугър взема трета тетрадка. Liebes Tagebuch… прочита тя на първа страница. Още храна за огъня.

Четвърта тетрадка. Тя датира от ранните години на брачния живот на Агнес. Започва с напълно нечетими описания на халюцинации и демони, а полетата се изпъстрени с подобни на йероглифи очи, рисувани със засъхнала менструална кръв.

Няколко страници по-нататък възстановилата се Агнес разсъждава:

„Докато бях в пансиона, си въобразявах, че пазят и претоплят за мен някогашния ми живот — както се претопля любимо ястие, за да вдига пара, когато махна сребърния капак — за да го подхвана отново, когато се върна у дома. Сега знам, че това е било трагична илюзия. Вторият ми баща е кроил коварни планове да убие бавно майка ми с жестокото си държание, а мен, горката, да продаде на първия мъж, който прояви желание да го отърве от грижите за доведената дъщеря. Сега вече разбирам, че е избрал съвсем умишлено Уилям! Ако бе избрал някой от обожателите ми от по-висшите кръгове, щеше да бъде принуден непрекъснато да ме среща по местата, където се движат хората от висшето общество. Но той е знаел, че Уилям ще ме свали от висините, и че когато пропадна толкова ниско, колкото съм пропаднала сега, няма да ме види никога вече!

Но аз съм доволна! Да, доволна съм! Така или иначе той не ми беше баща. Правото да присъствам на най-великолепния бал не би могло да потисне отвращението, което изпитвам към него.

Винаги е било така, през вековете — жените са ставали жертва на мъжкото предателство. Но един ден някой ще разкаже Истината.“

Стаята се изпълва с миризмата на порозовялата парфюмирана хартия. Шугър поглежда към камината. Дневникът все още не се е разпаднал, само краищата му тлеят в ярко оранжево. Тя изважда друг дневник и го отваря напосоки. Попада на записка, която не е чела преди — без дата, написана с яркосиньо мастило, тя като че ли е не е отдавнашна.

„Скъпа сестро-спасителко!

Знам, че бдиш над мен, и те моля да не мислиш, че съм неблагодарна. В сънищата ти ме уверяваш, че всичко ще бъде наред, аз се успокоявам и отпускам глава на гърдите ти; но събудя ли се, отново ме обзема страх, а думите ти се стапят и изчезват като снежинките, нападали през нощта. Копнея за следващата ни среща — за истинска среща, в света извън сънищата ми. Дали това ще стане скоро? Скоро ли ще бъде? Остави знак на тези страници — докосни ги с устните си, остави отпечатък от пръстите си, някакъв знак за присъствието ти, какъвто и да е той — и аз ще разбера, че не бива да губя Надежда.“

С измъчен стон Шугър хвърля и този дневник в огъня. Когато тетрадката пада в жаравата, се разхвърчават искри; тя попада върху тлеещите останки от предишния дневник, но остава изправена. От гледна точка на науката това е най-удобната позиция за бързо изгаряне — пламъците я лизват и веднага се издигат нагоре наоколо й.

Шугър започва отново да рови под леглото, но това, което измъква този път, не е някой от дневниците на Агнес, а собственият й роман. Как се свива сърцето й при вида на ръкописа! Тази раздърпана купчина листа, чийто краища стърчат вън от картонената папка, е истинско въплъщение на безполезността. Всички тези задраскани заглавия — „Картини от улицата“, „Гневен вик от един безименен гроб“, „Жени срещу мъжете“, „Смърт в къщата със съмнителна репутация“, „Кой има думата сега?“, „Феникс“, „Ноктите на феникса“, „Прегръдката на феникса“, „О, вий, кои прекрачвате тоз праг“, „Цената на греха“, „Целувка в преизподнята“ и накрая „Възходът и падението на Шугър“ — всичко това носи отпечатъка на младежките й илюзии.

Тя закрепя папката на оръфания й гръб и я оставя да се отвори произволно.

„Но аз съм баща!“ крещи умолително един от осъдените на гибел мъже в романа, мятайки се безпомощно, завързан от героинята за китките и глезените. „Имам син и дъщеря, които ме чакат у дома!“

— Да беше помислил за това по-рано — казах аз и срязах ризата му с наточената си като бръснач ножица. Работех много съсредоточено, плъзгайки ножицата напред-назад по косматия му корем.

— Виж, не е ли красиво? — попитах аз и повдигнах пред очите му парчето риза, изрязано във формата на пеперуда. Двете крила на пеперудата се крепяха на едно копче.

— За Бога, помисли за децата ми!

Облегнах се на гърдите му, забила лакти колкото може по-силно в тях и заговорих право лицето му така, че горещият ми дъх го накара да замига:

— Няма надежда за децата на този свят — засъсках аз яростно.

— Ако е момче, ще стане мръсна свиня като теб. Ако е момиче, ще бъде омърсено от някоя свиня като теб. За тях би било най-добре изобщо да не са се раждали; но щом са се родили, най-добре е да умрат невинни.

Шугър изпъшква, засрамена от истеричните изстъпления на някогашната Шугър. Редно би било да хвърли и романа в пламъците, но не може да се принуди да го стори. При това двата пожертвани вече дневника на Агнес горят толкова бавно! Освен това миризмата става много силна, а живите въглени се покриват с късове разкривен, почернял картон. В тази стая има прекалено много забранена литература; ще й трябват часове, ако не и дни, за да изгори всичко, а димът и миризмата биха привлекли вниманието на прислугата. С примирена въздишка Шугър тиква романа заедно с няколкото спасени от унищожение дневници обратно под леглото.

 

 

В най-дълбоката нощ, от сърцето на мрака се протяга нечия ръка, хваща Шугър за бедрото и започва леко да я разтърсва, за да я събуди. Тя простенва тревожно на сън, в очакване да чуе как майка й казва: „Вече няма да трепериш от студ…“. Но майка й мълчи. Вместо това в тъмнината се разнася плътен мъжки глас:

— Съжалявам, Шугър — казва той. — Моля те, прости ми.

Шугър отваря очи, но установява, че се е завила презглава, главата й е увита в чаршафа и е прегърнала корема си с ръце. Измъква глава навън, задъхана, примижавайки в светлината на лампата.

— Какво? Какво? — мънка тя.

— Прости ми, задето се държах така грубо с теб — повтаря Уилям. — Не бях на себе си.

Шугър сяда в леглото и прокарва пръсти през разчорлената си коса. Дланта й е гореща и потна, а скритият й под завивките корем е обзет от внезапен хлад, защото ръцете й ги няма, за да го топлят. Уилям поставя лампата върху скрина и сяда на леглото, до краката й. Челото и носът му хвърлят черни сенки над очите и устата му, докато говори.

— Припаднах в града. Бях прекалил с пиенето. Трябва да ми простиш.

Въпреки настоятелното желание да сподели нещо с нея, гласът му остава равен и потиснат, сякаш я съветва да не мисли лошо за покойници.

— Да, да, разбира се, любов моя — отвръща тя и се привежда напред, за да поеме ръката му.

— Обмислих мнението ти — продължава той глухо, — че за Софи ще е добре да излиза по-често заедно с… нас двамата.

— Така ли? — пита Шугър. Поглежда часовника над главата му — два и половина сутринта. Какво, в името Божие, е намислил по това време? Разходка с екипаж — те тримата по нощници се наслаждават на осветените от газени фенери улици на предградието, а Чийзмън им пее някаква мръсна песенчица вместо серенада?

— Т-т-така че уредих — Уилям измъква ръка от нейната и започва да рови с пръсти в брадата си, разбрал, че заекването му се връща, — да п-п-посетим м-м-моята фабрика за сапун. Ще дойдете двете със Софи. Утре с-с-следобед.

Внезапно духът на Шугър се повдига — излита нагоре, понесен от балона на оптимизма. Обзема я замайване, почти неразличимо от сутрешното прилошаване. Най-сетне всичко си идва по местата! Той най-сетне е прозрял истината! Разбрал е, че единственият начин да изтръгнат малко щастие от зъбите на злата съдба е да останат заедно, и да плюят на това, което си мислят хората! Сега е моментът да се хвърли в прегръдките му, да вземе ръката му и да я постави върху леко издутия си корем, да му каже, че безсмъртието на името Ракъм — неговото безсмъртие — е осигурено. „Мислиш, че в стаята сме само двамата“, би могла да му каже тя, „но не е така — трима сме!“.

Тя се колебае на ръба на изблика, думите трептят на върха на езика й, тя търси очите му в мастилените сенки под веждите, но вижда само отблясъка им, когато той отбягва погледа й. Тогава си припомня последните му думи.

— Утре следобед — повтаря тя. — Искаш да кажеш… днес?

— Да.

Тя примигва няколко пъти. Има чувството, че под клепачите й има пясък.

— Не може ли това да стане някой друг ден? — казва тя, много тихо, за да остане гласът й все така нежен. — Не мислиш ли, че за теб ще е по-добре да полежиш утре, след… след такава нощ?

— Да — съгласява се той, но посещението б-б-беше уредено п-п-п-ре-ди доста време.

Шугър продължава да примигва и се опитва да разбере за какво става дума.

— Но нали ти си този, който решава…

— Ще д-д-дойде и друго лице, на к-к-което не искам да създавам з-з-затруднения.

— Така ли?

— Да — той не може да я погледне в очите.

— Разбирам.

— Аз… надявах се да ме разбереш.

Той протяга ръка, за да я докосне. Мирис на алкохол все още се излъчва през порите на кожата му и я лъхва от мишницата му, когато той се привежда през леглото и полага ръка върху рамото й. Късите му пръсти миришат на сперма и долнопробен парфюм.

— Н-н-не съм т-т-ти казвал д-д-достатъчно често — казва той, — че си истинско съкровище.

Шугър въздъхва и стисва леко ръката му, но я пуска, преди той да успее да преплете пръсти в нейните.

— Тогава да поспим — казва тя и му обръща гръб, отпускайки буза на възглавницата. — Очите ми, както ти вече отбеляза, са зачервени и грозни.

Тя лежи неподвижно, като че ли незабавно е потънала в съня на изтощението, и се взира в сянката му, очертана на стената пред нея. Вижда увеличения черен силует на ръката му, която се задържа за кратко над главата й, треперейки във възпряния си порив да пропъди с милувка гнева й. Застоялият въздух в малката й стая, достатъчно тежък от мириса на изгоряла хартия и изгоряла платнена подвързия, от мириса на изневярата, става непоносимо задушен от желанието му да се извини по някакъв начин. Ако тя можеше да се насили да седне в леглото, само за секунда, да разроши косата му и да го целуне по челото, това сигурно би разведрило атмосферата. Тя притиска по-здраво буза към възглавницата и стисва в юмрук ръката, свита под нея.

— Лека нощ — казва Уилям и става.

Тя не отговаря. Той взема лампата и изнася светлината от стаята й, като затваря тихо вратата зад себе си.

 

 

На следния ден, веднага след обяда, Софи излиза от учебната стая, готова да съпроводи баща си и госпожица Шугър до фабриката, в която се прави сапун, същия, с който Роуз изми тази сутрин лицето й (защото госпожица Шугър не е в състояние да мие и облича някого тъкмо сега). Роуз реши и подрежда косата на Софи по различен начин и госпожица Шугър, когато я види, веднага иска да извади фуркетите и да я среши по своя начин. Но не може да го направи, защото Роуз я гледа, татко чака, а госпожицата се бори с патерицата си, опитва се да върви така, като че ли почти няма нужда от нея и я е взела само за в случай, че се измори.

Напоследък Софи мисли много за госпожица Шугър. Стигнала е до извода, че госпожицата има и друг живот извън задълженията си на гувернантка и секретарка на татко, и че този друг живот е много объркан и нещастен. Тя стигна доста бързо до това заключение, по-точно преди няколко дни, когато надникна през открехнатата врата на учебната стая и видя как татко и Роуз носят госпожицата нагоре по стълбите. Веднъж, много отдавна, Софи не се подчини на заповедта на бавачката да не наднича през вратата на детската стая, и тогава видя да носят мама нагоре по същите стълби. Тогава мама изглеждаше точно като госпожица Шугър — никак не приличаше на дама, полите й бяха изпомачкани, краката и ръцете й бяха провиснали, и се виждаше само бялото на очите й. Софи реши, че съществуват две госпожици Шугър — спокойната и самоуверена пазителка на познанието, и едно прекомерно израсло дете, което си има неприятности.

Когато стига до стълбите, госпожица Шугър се опитва да слезе по две-три стъпала с патерицата, но после я предава на Софи, а тя се обляга тежко на перилото и продължава така до долу. Лицето й е лишено от всякакво изражение — освен може би нещо, което може да се опише като четвърт усмивка (Софи отскоро се запозна с дробите). Тя успява да стигне до последното стъпало без видимо усилие, но по челото й блестят капчици пот.

— Чувствам се много добре — казва тя на татко, който я оглежда от главата до петите. После той кимва и позволява на Лети да му помогне с палтото, а после тръгва навън, без да погледне назад.

Татко се настанява в екипажа, преди Софи да е мигнала с очи. Те двете с госпожица Шугър се движат по-бавно. Гувернантката куца по алеята със същата четвърт усмивка на лицето, което бавно поаленява. Чийзмън се е вторачил в нея, наклонил голямата си глава на една страна, пъхнал ръце в джобовете. Погледът му среща погледа на госпожица Шугър, и Софи незабавно разбира, че госпожица Шугър го мрази.

— Хайде, госпожице Софи — казва Чийзмън, когато Софи идва близо до него, вдига я от земята, пъхва я през вратата на купето и я поставя на седалката с едно-единствено движение на силните си ръце.

— Позволете, госпожице Шугър — казва той ухилено, като че ли има намерение да вдигне и нея, но не прави нищо подобно, само протяга ръка, за да може госпожицата да се облегне на нея. Тя вече е почти в купето, но залита леко назад и ръцете на Чийзмън незабавно обхващат кръста й, а после изчезват някъде под задника й. Чува се леко шумолене откъм разместения турнюр от конски косъм, когато кочияшът я избутва в купето.

— Внимавайте, Чийзмън — изсъсква госпожица Шугър, вкопчвайки се в тапицерията на купето, за да се вмъкне вътре.

— О, аз винаги внимавам, госпожице Шугър — отвръща той и се покланя така, че ироничната му усмивка се скрива във високата яка.

И след миг те вече са на път — сбруята на конете подрънква, а екипажът се подрусва по неравната земя. Ще отидат чак до някакво място, наречено Ламбет! Госпожица Шугър й го показа на карта (картата не беше много хубава, нито пък много ясна — като че ли хората, които правят учебниците, се стараят много повече, когато рисуват карта на древна Месопотамия от времето на Ашурбанипал, отколкото когато правят картата на Лондон такъв, какъвто е сега). Тъй или иначе, Ламбет се пада от другата страна на река Темза — не тази страна, в която се намира къщата на Ракъмови, паркът, фонтанчето и фотографското ателие на господата Скофийлд и Тофи, както и сладкарницата „Локхарт“, в която й сервираха тортата, от която й стана лошо, и цялата останала част от познатия свят.

— Много си елегантна, Софи — казва татко. Тя се изчервява от удоволствие, макар че госпожица Шугър се смръщва и поглежда надолу, към обувките си. Едната обувка я стяга много, защото болният крак вътре се е подул. Кожата е опъната и лъскава като на пушен бут. Госпожица Шугър има нужда от нови обувки, или поне от една нова обувка. Софи също има нужда от нови обувки; едва успя да напъха краката си в старите, макар че не е падала по стълби; нищо от този род, само е пораснала — това е от възрастта. Би било чудесно, ако госпожица Шугър предложи да посетят магазин за обувки след татковата фабрика за сапун? Ако времето не им стига, би било по-разумно да отидат в такъв магазин, вместо в сладкарницата — защото храната престава да съществува веднага, щом я погълнеш, докато един чифт хубави обувки са трайно благо за краката.

— А след като ти покажа моята фабрика, ще отидем в сладкарница „Локхарт“ — казва татко, кимва на Софи и кокори неестествено очи. — Идеята ти харесва, нали?

— Да, татко — отвръща Софи. Дори само фактът, че се е обърнал към нея, е такова благоволение, че си струва всякакви разочарования.

— Казах на онзи глупак Полток да вземе решение до края на месеца — продължава татко. — Крайно време беше, не мислиш ли?

Софи обмисля за миг въпроса, но после осъзнава, че нейното участие в разговора е приключило.

Госпожица Шугър си поема дълбоко дъх и поглежда през прозореца.

— Убедена съм, че ти можеш да прецениш най-добре — казва тя.

— Когато казвам „този глупак“, това не означава, че съм го нарекъл така в писмото си, разбира се.

— Надявам се — Шугър замълчава и се заема да хапе мъничките късчета белеща се кожа по напуканите си устни. След малко продължава: — Той ще отиде при конкуренцията ти без каквито и да било скрупули — това е сигурно, при това ще го направи точно във възможно най-неудобния за теб момент.

— Това е още една причина да го пришпоря сега, преди началото на сезона.

Софи обръща глава към прозореца. Ако татко прояви отново желание да разговаря с нея, той ще намери начин да привлече вниманието й.

Пътуването през града е удивително интересно. Всичко освен Кенсингтън Гардънс и Хайд Парк, които тя познава по дърветата, когато минават край тях, и голямата мраморна арка, е непознато за нея. На Чийзмън беше наредено „да не се завира в най-натоварените улици“, затова той прекарва екипажа по странични, непознати улички, и излиза на Оксфорд Стрийт само когато няма как да я заобиколи. Когато стига до така наречения „Съркъс“^[1], където миналия път Софи преживя голямо разочарование, защото не видя нито лъвове, нито слонове, той не завива надясно — към пъстротата и оживлението, а продължава да кара направо.

Скоро внушителните сгради и пъстрите витрини изчезват — къщите и магазините добиват занемарен вид; така изглеждат и минувачите. Всички мъже приличат удивително много на господин Уобърн, точиларя, който идва понякога в дома на Ракъмови, а всички жени приличат на Лети, само че не са чисти и спретнати като нея. Никой наоколо не пее, не подвиква, не свирка и не съобщава на висок глас, че продава за половин пени нещо, което всъщност струва половин крона. Хората се движат като сиви призраци из сивия студ, а когато вдигат лица, за да проследят с поглед преминаващия екипаж на Ракъмови, Софи среща очи, черни като въглени.

Паважът, по който се търкалят колелетата на екипажа, става все по-неравен, а улиците — все по-тесни. Сега вече къщите изглеждат ужасяващо, струпани са съвсем безразборно и сякаш всеки миг могат да се разпаднат, навсякъде са опънати въжета, провиснали под тежестта на прани чаршафи и бельо — простряни са така, че всеки може да ги види, като че ли тук никой не се срамува, че се напикава в леглото. Мирише ужасно на разни мръсни неща, които Шиърс би могъл да използва, за да му растат по-добре цветята или да убива с тях бурените, а жените и децата, които виждат, са почти без дрехи.

Когато екипажът минава с трополене по най-ужасната улица, Софи вижда едно малко момиченце, застанало босо до голяма желязна кофа. Детето, облечено в огромна блуза без копчета, чийто парцалив подгъв стига до мръсните му глезени, почуква лениво с пръчка по кофата. Но въпреки че в това отношение момичето се различава от Софи толкова, колкото и троловете в книжката с приказки от чичо Хенри, лицата им — лицето на Софи и лицето на непознатото момиче — толкова си приличат, че Софи е обзета от любопитство и надниква през прозореца, за да види другото момиче по-добре.

Уличното хлапе, забелязало, че е обект на нежелано внимание, бръква в кофата и с едно-единствено, решително движение хвърля нещо към екипажа. Софи не се отдръпва навътре в купето; трудно й е да повярва, че тъмното нещо, което лети във въздуха, съществува в същия свят, в който се намират собственото й тяло и екипажът, където е седнала; тя е неудържимо привлечена от злонамереното изражение на тази нейна близначка — но очарованието трае само миг. Предметът я удря точно между очите.

— Какво, по дяволите… — възкликва Уилям, когато дъщеря му се просва по гръб на пода на купето.

— Софи! — извиква Шугър и залита рязко, когато Чийзмън дръпва юздите. Тя поема детето в прегръдките си, и забелязва с облекчение, че то е по-скоро зашеметено — кръв не се вижда. Слава Богу, не е ранена сериозно; на челото й има мръсен кафяв отпечатък. Когато Софи падна назад, в опита си да запази равновесие тя е успяла (по силата на неотменимия закон на лошия късмет) да размаже кучешкото лайно между дланта си и обувката на татко.

Шугър сграбчва инстинктивно първото нещо, което й попада — бродираната покривчица от седалката до Уилям, и започва да бърше с нея лицето на Софи.

— Нямаш ли кърпичка! — излайва Уилям, който е изпаднал в яростна възбуда. Стиснал юмруци, задъхан, той подава гневната си физиономия през прозореца, но хлапето се е шмугнало някъде като плъх. После, забелязал, че ръката на Софи е все още кафява от лайното, той се притиска назад към стената на купето, за да не се изцапа повече.

— Престани да се мяташ, глупаво дете! — изревава той. — Шугър, махни й първо ръкавицата! Господи — не виждаш ли… — жената и детето, уплашени от гневния изблик, се опитват несръчно да изпълнят нарежданията му. — И за какво ти беше изобщо — продължава той да крещи на Софи, — да си подаваш главата навън, като последен кретен? Напълно ли си лишена от разум?

Той трепери; Шугър съзнава, че избухването му се дължи до голяма степен на уплаха, а и нервите му не са се възстановили напълно след побоя. Тя почиства Софи, доколкото й е възможно, а Уилям изскача от екипажа и измива обувката си с парцал, който Чийзмън му подава.

— Малко бира върши работа в такива случаи, сър — любезничи кочияшът. — Винаги имам едно шише подръка.

Докато мъжете са заети с това, Шугър се взира в лицето на Софи. Детето хлипа едва забележимо, диша плитко и бързо, но от очите му не текат сълзи, то не хленчи и не се оплаква.

— Боли ли те, Софи? — прошепва Шугър, близва върха на показалеца си и изтрива някаква последна следа от мръсотия по бледата кожа на детето.

Софи издава брадичка напред и примигва силно няколко пъти.

— Не, госпожице.

 

 

До края на пътуването Софи седи неподвижно като восъчна фигура или багаж. Тялото й реагира единствено на подрусването на екипажа. След като яростта му е преминала, Уилям осъзнава какво е сторил, и решава да покаже разкаянието си с реплики от рода на: „Едва се измъкнахме, н-н-н-али, Софи?“ и „Ще т-т-т-трябва май да ти купуваме нови ръкавици, к-к-к-какво ще кажеш?“, произнесени с изкуствено весел глас, който звучи едновременно жалко и вбесяващо.

— Да, татко — отговаря тихо Софи, показвайки добро възпитание, но нищо повече. Погледът й е замъглен — или по-скоро вперен в някаква точка от вселената, която остава невидима за груби същества като Уилям Ракъм. Приликата й с Агнес никога не е била толкова видима.

— Виж, Софи! — казва Уилям. — Сега ще минем по моста „Уотърлу“!

Софи покорно поглежда през прозореца, но главата й е отдръпната доста назад в купето. Но след минута-две — за голямо облекчение на Уилям — вълшебството на толкова много вода, гледана толкова отвисоко, си свършва работата, и Софи се привежда напред, облегнала лакът на прозоречната рамка.

— Какво виждаш, ммм? — пита Уилям с театрално любопитство. — Лодки, предполагам?

— Да, татко — отвръща Софи, вперила поглед надолу, в пенещата се сиво-зеленикава вода. Трудно й е да свърже гледката с тънката синя панделка на картата, която госпожица Шугър й показа тази сутрин. Но ако в момента прекосяват моста „Уотърлу“, значи и гара „Уотърлу“ трябва да е наблизо — там се е изгубила мама, когато търсела Музикалната академия. Софи се взира в далечните води на реката и се пита къде ли точно майка й е потънала във вълните и е изпила повече вода, отколкото може да поеме тялото на жив човек.

 

 

Пред железните порти на фабриката за сапун в Ламбет чака карета, в която са впрегнати два кротки сиви коня. А в нея седи — я виж ти, лейди Бриджлоу! Разположила се удобно в лакираната кабина, като бледо-синкава перла в мида на четири колела, тя привлича всички погледи дори още преди да слезе от каретата.

— Божичко, този дим… — тюхка се Уилям, когато слиза от собствения си екипаж и се взира със съжаление в небето, зацапано от мръсния дим, бълван от фабричните комини на „Долтън и Ко.“, „Стиф и синове“, и безброй много фабрики за стъкло и керамика, пивоварни и фабрики за сапун, които се намират в съседство. Той поглежда гузно към собствените си комини и вижда със задоволство, че димът, който излиза от тях, е полупрозрачен и чист.

— О, Уилям, ето ви и вас!

В каретата отсреща са раздвижва нещо като бледа морска звезда, облечена в свинска кожа.

Уилям тръгва към лейди Бриджлоу, след като е направил знак на пазача да разтвори широко и двете порти, и се разлива в извинения за закъснението си и за евентуалните неудобства, които може да й е причинил, на което тя отговаря, че вината е нейна, защото е пристигнала по-рано от уречения час.

— Бях толкова нетърпелива да ви видя, нали разбирате — чурулика тя и му позволява да й помогне да слезе от каретата.

— Трудно ми е да повярвам — казва Уилям и прави неопределен жест, с който обхваща практично грозната сграда на фабриката и околния пейзаж, толкова различни от пищните градини, които в представите му са естествената среда на лейди Бриджлоу.

— Така значи, съмнявате се в думите ми! — казва тя закачливо, и притиска уж обидено нежната си ръчичка към гърдите, покрити със син атлаз. — Наистина, Уилям, не е редно да ме възприемате като някаква останка от миналото. Нямам никакво намерение да прекарам остатъка от дните си в копнеж по неща, които са преминали в историята. Можете ли да си представите как бих следвала стадо престарели аристократи из провинцията, докато стрелят по фазани и се оплакват от реформите? Това е съдба, по-лоша от смъртта!

— Знам — казва Уилям и се покланя шеговито, — и мога да се надявам, че ще ви спася от тази съдба, като ви разведа из скромната си фабрика…

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие!

И те минават през портите.

(Питате къде остава Шугър? О, тя също влиза, накуцвайки, подпряна на патерицата, редом със Софи. Колко е странно, че лейди Бриджлоу, която се отнася с такава насмешка и отрицание към патрицианската надменност, сякаш изобщо не забелязва съществуванието на гувернантката. А може би вродените й изисканост и такт я възпират да коментира злополучния изглед на човек с физически недостатък. Да, сигурно това е причината — тя не иска да притеснява нещастната гувернантка с въпроси за това неприятно накуцване).

Шугър наблюдава поразена как Уилям и лейди Бриджлоу вървят един до друг през тълпата от подмазващи се служители, които се кланят и отстъпват, за да им направят път. Същите тези служители обаче отново събират редиците си след господин Ракъм и благородната му гостенка — сякаш им е било наредено да не допускат външни лица, които могат да се намъкнат подир тях. Шугър полага отчаяни усилия да върви изправена, с високо вдигната глава, като почти не се обляга на патерицата, но освен всичко останало я измъчват и остри стомашни болки, и тя едва намира сили да не притисне ръце към корема си и да не изохка.

Когато малката група посетители влизат във фабриката, виждат, че тя е ярко осветена, и отвътре изобщо не отговаря на представите на Шугър. Беше си представяла огромна сграда, подобна на гара или църква, в която всеки звук отеква надалеч, изпълнена с чудовищни машини, които тракат и блестят. Беше си представяла, че самата изработка на сапуна е невидима, че се осъществява в тръби и огромни цистерни, преливащи се една в друга, а хората, прилични на джуджета до тях, смазват движещите се части. Но фабриката „Ракъм“ няма нищо общо с тези представи — тя е скромна постройка, с ниски тавани като кръчма, и навсякъде се виждат толкова много полирани дървени плоскости, че все едно са се озовали в „Камината“.

Недорасли момичета с изпити лица и червени ръце — цяла дузина копия на Джейни, миячката — работят тук, сред задушливите миризми на лавандула, карамфил, рози и бадеми. Те носят селски дървени обувки с назъбени подметки, защото каменните подове са покрити с подобен на восък, полупрозрачен слой сапун.

— Внимавайте къде стъпвате! — казва Уилям, когато въвежда гостите в ароматните си владения. На яркото осветление лицето му изглежда съвсем различно — косата му е златиста, устните — сребристи, той поема ролята на церемониал майстор. Забравил всякакво смущение и заекване, той сочи наляво и надясно и обяснява всичко.

— Разбира се, това, което виждате тук, не е производство на сапун — това е мръсна работа, недостойна за един парфюмерист. Истинското наименование на нашите, далеч по-уханни процеси, е „претопяване“.

Той произнася думите с преувеличена отчетливост, като че ли очаква посетителите да извадят бележници и да започнат да записват. Лейди Бриджлоу върти насам-натам глава и любезно изразява удивлението си; погледът на Софи се стрелка от татко към лейди Бриджлоу и от лейди Бриджлоу към татко, озадачена от необяснимата химическа реакция, която сякаш протича във въздуха между тях.

Късовете сапун, които в представите на Шугър падат напълно оформени от някакъв накрайник или по улей в края на сложен автомат, съществуват само като локвички желирана течност, която блещука в дървените корита. Над ароматната каша се спускат телени мрежи, които я нарязват на правоъгълници, когато се втвърди.

Всяко корито съдържа различна на цвят слуз, която излъчва различен аромат.

— Това, жълтото, ще бъде „Орлови нокти“ — казва Уилям. — Есенцията от билка в него облекчава сърбежа, и търсенето му нарасна пет пъти през изминалата година. — Той потапя пръст в блестящата емулсия. Когато го изважда, по него се очертават два пласта. — Горният пласт се обира — това е алкална основа — по времето на баща ми не я отделяха, но сапун с такова съдържание дразни чувствителната кожа.

Той отива към друго дървено корито, чието съдържание е синкаво, със сладникава миризма.

— А това е „Съвършен аромат Ракъм“ — смес от салвия, лавандула и сандалово дърво. Ето това — той пристъпва към друго корито — е „Вечна младост“. Зеленият цвят се дължи на екстракт от краставица, а лимонът и лайката действат освежаващо и изглаждат кожата на лицето.

После ги повежда към залата за обработка, където стотици готови калъпи сапун лежат във форми от метал и дърво.

— Те престояват тук точно двайсет и един дни, нито ден по-малко — заявява Ракъм, като че ли някой зложелател е заявил току-що обратното.

В помещението за опаковане двайсет момичета с лилави престилки седят край огромна маса — по десет от двете й страни. Мъж с лисича физиономия надзирава работата им, крачейки бавно около масата, пъхнал в джобовете на жилетката пръстите на ръцете си, обрасли в рижи косми. Момичетата се привеждат едновременно напред така, че челата им почти се докосват, докато увиват сапуните в навосъчена хартия. Върху всяко пакетче има отпечатък от гравюра с лика на Уилям Ракъм, както и надпис със ситни букви — негова авторка е Шугър, съчини го една вечер през май, когато двамата с Уилям седяха един до друг в леглото.

— Добро утро, момичета! — казва Уилям и те отговарят в хор:

— Добро утро, господин Ракъм.

— Те често си пеят — смигва Уилям към лейди Бриджлоу и останалите, — но сега се смущават от нас.

Той отива по-близо до масата и се усмихва на лавандуловите момичета.

— Изпейте ни някоя песен, момичета. Ето, дъщеричката ми е дошла да ви види, и една много благородна дама също. Не се срамувайте — ние отиваме към стаята със сандъците и няма да ви гледаме, но много ще се радваме, ако чуваме сладките ви гласчета — и допълва шепнешком, със заговорнически тон: — Постарайте се заради мен — извръщайки многозначително очи към Софи, за да въздейства на майчинските им чувства.

Уилям и гостите му продължават към голямо помещение в задната част на фабриката, където жилести мъже със запретнати ръкави товарят готовите и опаковани сапуни в набързо сковани сандъци. Действително, веднага след като лейди Бриджлоу, Шугър и Софи прекрачват прага, зад тях, от стаята, която току-що са напуснали, се разнася мелодично пеене — първо запява един плах глас, към него се присъединява още един, още един, и скоро вече пеят всички:

Синя лавандула,

Роза-хубавица,

Крал когато стана,

Ти ще си кралица…

— Ето тук — казва Уилям, сочейки открехнатата масивна двойна врата, отвъд която се вижда външният свят, — свършва фабриката и започва другата част на историята.

Шугър, прекалено заета с тройната задача да прикрива колкото е възможно накуцването си, да потиска желанието си да изпъшка от болката в стомаха и порива да шамароса превзетата физиономия на лейди Бриджлоу, усеща, че някой подръпва плахо полата й.

— Да, какво има, Софи? — пита тя шепнешком и се привежда несръчно, за да може детето да говори на ухото й.

— Пишка ми се, госпожице — казва детето.

„Не можеш ли да стискаш?“ кани се да отвърне Шугър, но осъзнава, че и тя има същия проблем.

— Извинете, господин Ракъм — казва тя. — Има ли във фабриката помещение, където… можем да си измием ръцете?

Уилям примигва. Не може да повярва на ушите си — какво е това; някакъв глупав въпрос за условията на работа във фабриката, несръчен опит да припомни представянето си в лавандуловите полета, или настоява за официална обиколка на тоалетните във фабриката? После, за щастие, разбира за какво става дума и нарежда на една от работничките да покаже пътя на госпожица Шугър и госпожица Софи — през това време лейди Бриджлоу разучава увлечено списъка с адресите за доставки.

Всички вече знаят

Тайната голяма —

Че в полето снощи

Легнали сме двама…

Лейди Бриджлоу подминава недискретното поведение на детето с благосклонността на жена, чийто благороден произход я спасява от подобни долнопробни слабости. Тя взема един сапун и се заглежда в любопитния текст на опаковката.

 

 

Според Софи и Шугър тоалетната за служителите е много по-модерна и елегантна от останалата част на фабриката. Тук има редица еднакви пиедестали, облицовани с бели фаянсови плочки и свързани с блестящи метални казанчета, окачени високо под тавана — цяла фаланга от футуристични механизми, на които блести гордо гравираното име на производителя. Седалките са от тъмнокафяво дърво, добре полирани и сякаш съвсем нови — но разбира се, фабриката на Долтън е само на няколко крачки оттук.

Пиедесталите са толкова високи, че когато Софи се изкатерва на една от тоалетните чинии, краката й провисват във въздуха, на разстояние от пода, покрит със сини плочки. Шугър обръща гръб и се отдалечава на няколко крачки, изчаквайки Софи да свърши. Болката във вътрешностите й е толкова силна, че дъхът й спира и я побиват тръпки; има отчаяна нужда да се облекчи, но се притеснява от детето и се пита дали с някакво свръхестествено усилие на волята не би могла да удържи още известно време.

Ако трябваше само да се изпикае в присъствието на Софи, това не би било толкова страшно — дори би създало известно усещане за близост, което би си струвало нарушеното достойнство. Но спазмите в стомаха й са нетърпими и тя се опасява, че това ще доведе до ужасни шумове и миризма в помещението, които ще разрушат непоправимо образа на госпожица Шугър, недосегаемата пазителка на познанието, в представите на Софи, и ще запечатат на негово място образа на госпожица Шугър като… болно животно.

Тя обгръща тялото си с ръце, хапе устни, за да се пребори със спазмите, и се взира в стената. Някой недоволен служител се е опитал да надраска посланието си на плочките, но се е отказал поради неподатливостта на материала.

Внезапно Шугър осъзнава, че се налага — просто се налага — да седне. Нещо раздира отвътре корема й, студена пот избива по цялото й тяло; тя придърпва с отчаяна бързина полите си нагоре и когато смъква рязко дългите си гащи, усеща, че кожата отдолу е мокра и хлъзгава като обелена круша. Отпуска се тежко на седалката, присвива се и привежда тяло напред с потиснат стон. Шапката й пада на плочите, косата й се разпилява. Кръв и някакви горещи, хлъзгави късове изригват от тялото й и се стичат надолу, между бедрата.

— Господи! — проплаква тя. — Господи, помогни ми… — връхлита я силно замайване, изведнъж всичко се обръща с краката нагоре и тя загубва съзнание.

Миг по-късно — не може да е било повече от миг, нали? — тя идва на себе си и вижда, че лежи на пода, на влажните, студени плочи, бедрата й са хлъзгави на пипане, сърцето й бие така, че цялото й тяло се тресе, глезенът й пулсира от болка, като че ли е захапан от стоманените зъби на капан. Тя извива глава и вижда Софи, която се е свила в един ъгъл, лицето й е бяло като плочките, очите й са разширени от ужас.

— Помогни ми, Софи — моля Шугър с тревожен шепот.

Детето трепва и пристъпва напред като кукла на конци, но лицето му е разкривено от съзнанието за собственото му безсилие.

— Аз… ще отида да повикам някого, госпожице — заеква то смутено и сочи към вратата, зад която е пълно със силни мъже и услужливи жени — във фабриката на татко има много такива.

— Не, не! Софи, моля те — продължава да шепне трескаво Шугър, подпира се на длани и се препъва в собствените си поли. — Трябва да опиташ да ми помогнеш сама.

Софи за последен път хвърля поглед към външния свят с надеждата, че оттам ще дойде спасение. После изтичва напред, хваща гувернантката си за китките и дръпва нагоре с все сили.

 

 

— Така — казва Уилям, след като са се сбогували с лейди Бриджлоу и каретата й е потеглила, — хареса ли ти тук, Софи?

— Беше много интересно, татко — отвръща детето без особено въодушевление.

Тримата седят в екипажа на Ракъмови. Дрехите им излъчват сладникав мирис на сапун, коленете им почти се докосват, докато екипажът напуска Ламбет, умело насочван от Чийзмън. Посещението на фабриката се увенча с бляскав успех — такава е поне оценката на лейди Бриджлоу, която сподели с Уилям, че никога не е имала такова преживяване, вълнуващо различни сетива едновременно. Можела да предположи, отбеляза тя, че такива силни усещания могат да се отразят тежко на човек в недобро здраве. Сега Уилям отново е сам — с Шугър, която действително е презеленяла, и Софи, която пък дава вид, че е била подложена на тежко изпитание, вместо да се радва, че й е било осигурено такова рядко удоволствие.

Уилям се обляга назад и потрива натъжено кокалчетата на едната си ръка. Дъщеря му наистина е много опърничава! Само да й се поскарат малко, и тя се цупи цял ден. Колкото и да е тъжно, той трябва да признае, че детето вероятно е наследило злопаметността на Агнес.

Що се отнася до Шугър, тя дреме на мястото си — наистина дреме! Главата й е отметната назад, устата й — полуотворена, честно казано, направо неприятна гледка. Роклята й е омачкана, цели кичури от косата й са се измъкнали и висят изпод шапката, а самата шапка е сложена малко накриво. Добре би било Шугър да вземе пример от лейди Бриджлоу — изискана и безукорна от мига, в която слезе от каретата, до последната минута, когато се сбогува с Уилям. Констанс наистина е необикновена личност! Образец на достойнство и изисканост, а същевременно прелива от жизненост! Такава жена се среща рядко…

— Ето го пак моста „Уотърлу“, Софи — казва Уилям, с доброто желание да предложи на дъщеря си още веднъж през този ден чудесната гледка на най-забележителната река на света.

Софи надниква през прозореца, подпира отново брадичка на ръцете си и оглежда кипналите, мътни води, в които дори големите кораби изглеждат застрашени.

Тя вдига поглед нагоре и вижда нещо наистина невероятно — слон, който се рее в небето, неподвижен като статуя. На едрия му хълбок пише с огромни букви ЧАЙ „СОМЪН“. Слонът се полюшва над покривите й комините, на път към онази част на града, където наистина живеят хора.

— Какво ще кажеш, Софи? — пита замислено Уилям. — Дали да купя такова нещо и за „Ракъм“?

 

 

Същата вечер Уилям се заема с писмата, натрупали се през деня, а останалите обитатели на къщата правят всичко по силите си, за да се върнат към обичайния ход на живота.

Зад една от вратите малко по-нататък по коридора Шугър отхвърля любезно предложението на Роуз да помогне на Софи да си легне. Вместо това тя моли да качат вана с топла вода в собствената й спалня. Роуз проявява пълно разбиране към молбата й, защото госпожица Шугър наистина изглежда тъй, сякаш са я влачили по корем по калдъръма.

Колко дълъг беше този ден — дълъг, дълъг, дълъг. С неволна жестокост Уилям, неосъзнал желанието на Софи и Шугър да се приберат у дома, удължи изтощително престоя им в града. Първо — обяд в един ресторант на Странд, където Шугър едва не припадна от горещина и задух и беше принудена да яде полусурови агнешки котлети, защото Уилям настояваше, че били божествени; после отидоха в една работилница за ръкавици, после в още една, защото в първата не намериха достатъчно мека кожа за ръкавиците на Софи; после, в работилницата на един обущар, Уилям най-сетне бе възнаграден с усмивка от дъщеря си, когато тя пристъпи с новите си обувки към огледалото. Поне да беше се задоволил с това! Но не — окуражен от усмивката на Софи, той ги помъкна към винарския магазин на Бери и Ръд на Джеймс Стрийт, за да претегли Софи на огромните везни.

— Шест поколения крале — и английски, и френски, са се мерили на тези везни, Софи! — заяви той тържествено, докато собствениците на магазина се хилеха в ъгъла. — Те са само за важни личности!

Накрая, като последно забавление за деня, дойде обещаната кулминация на следобеда — посещение на сладкарница „Локхарт“.

— Колко ни е весело днес така, тримата заедно! — заяви Уилям и за миг заприлича досущ на баща си, застрашително преливащ от празнично благоволение. После, докато Софи бе погълната от изучаването на менюто, зад което се скри цялата, той се приведе към Шугър и прошепна в ухото й:

— Мислиш ли, че е доволна!

— Много, сигурна съм — отвърна Шугър. Но когато се приведе напред на мястото си внезапна болка й напомни, че космите между краката й са залепнали към гащите от спечената кръв. — Но ми се струва, че за днес е достатъчно.

— В какъв смисъл достатъчно?

— Това са предостатъчно удоволствия за един ден.

Изпитанията им не приключиха дори когато се прибраха у дома. За да се възпроизведе докрай денят на нейното първо отиване в Лондон, Софи повърна отново същата смес от какао, торта и несмлян обяд, а после последваха сълзи.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви помогна, госпожице Шугър? — попита Роуз, когато дойде време за лягане.

— Не, благодаря ти, Роуз — отвърна Шугър.

След което — най-сетне — седем часа и четиридесет минути след като Шугър се свлече от опръсканата с кръв тоалетна чиния на пода в сапунената фабрика на „Ракъм“ — двете със Софи се възползват от правото да си легнат.

Шугър няма сили да направи нищо друго, освен да извади нощницата на Софи и да й я подаде; после се обляга тежко на леглото и чака детето да се съблече и да си легне.

— Много ти благодаря, Софи — казва тя с хриплив глас. — Ти си моята малка спасителка.

В момента, в който произнася думите, тя вече съжалява, че ги е казала, упреква се, че омаловажава смелостта на детето. Това е точно такава покровителствена забележка, каквато би направил Уилям — като че ли Софи е умно малко кученце, което е изпълнило правилно заучения номер.

Софи отпуска глава на възглавницата. От изтощение по бузите й са избили червени петна, носът й също е червен. Дори не си е казала молитвата. Езикът я сърби да зададе един въпрос.

— Какво е кретен, госпожице?

Шугър гали косата на детето и я отмята от горещото му чело.

— Кретен е много глупав човек — отвръща тя. И нея я сърби езикът да зададе няколко въпроса на Софи. „Погледна ли в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата? И какво видя там?“. Но тя устоява на изкушението.

— Баща ти не искаше да каже това — продължава тя на глас. — Беше ядосан, а и доскоро не се чувстваше добре.

Софи притваря очи. Не желае да чува нищо повече за неразположенията на възрастните. Крайно време е светът да започне отново да функционира нормално.

— Не се тревожи за нищо, детето ми — казва Шугър и примигва, за да пропъди сълзите от очите си. — Всичко ще се оправи.

Софи се обръща на една страна и заравя буза във възглавницата.

— Нали няма вече да падате, госпожице Шугър? — пита тя с особен глас — едновременно нежен и сърдит.

— Ще внимавам много, Софи, обещавам.

Тя докосва леко рамото на Софи с безпомощен жест, но преди да тръгне към вратата, детето внезапно скача от леглото и обвива с ръце шията й.

— Не умирайте, госпожице Шугър! Не умирайте! — изплаква то, а Шугър залитва и едва не пада в леглото.

— Няма да умра — заклева се тя, опитвайки се да запази равновесие, и целува Софи по косата. — Няма да умра, обещавам ти!

 

 

Десет минути по-късно Софи вече спи, а Шугър седи в голяма вана, пълна с гореща вода, поставена до запалената камина. В стаята вече не мирише на изгоряла хартия и разтопено лепило, а на лавандулов сапун и влажна пръст — Роуз, Бог да я благослови, най-сетне е успяла да отвори прозореца, разчупвайки запечаталата го боя.

Шугър се мие упорито, основно, ожесточено. Изстисква от сюнгера вода, която се хлъзга успокояващо по гърба и гърдите й, стиска скелета на морското животно, докато той заприличва на мокро пухче за пудра, а после го притиска към очите си. Клепачите я болят от плач — крайно време е да спре.

От време на време тя поглежда страхливо надолу, но многото пяна укрива розовия оттенък на водата, а ако има съсиреци, те са потънали на дъното. Навехнатият й крак е много подут, но поне не го вижда, а освен това й се струва, че болката е понамаляла. Пукнатите ребра са почти зараснали (тя плъзва по тях ръката си, покрита със сапунена пяна), но синините са още ярки. Най-лошото мина, кризата е зад гърба й.

Тя се отпуска колкото може по-надълбоко във ваната и отново започва да хлипа. Прехапва до болка долната си устна и най-сетне успява да овладее скръбта си; вълничките във водата се успокояват и повърхността й остава неподвижна — толкова, колкото може да бъде повърхността на вода, в която има живо тяло. В мътния канал, проблясващ между краката й, ударите на сърцето й разпращат едва забележими приливни вълни.

 

 

Зад една врата малко по-нататък по същия коридор, по същото време, когато Шугър най-сетне си ляга, Уилям отваря едно писмо от доктор Кърлоу, което започва така:

„Драги Ракъм,

Дълго се колебаех дали да Ви напиша това писмо или да запазя мълчание. Не се и съмнявам, че Ви е омръзнало да се «намесвам в личния Ви живот». Независимо от това, има нещо, което нямаше как да не забележа, когато преглеждах гувернантката, на която сте поверили грижите за дъщеря си; първоначално реших да го премълча, но този факт продължава да ме притеснява…“

Предисловието е по-дълго от самото разкритие, което се съдържа само в едно изречение.

 

 

Много хора са наобиколили в тъмното леглото на Шугър и й говорят в съня й.

Хайде, Шугър, разкажи ни някоя история с оня, превзетия ти глас.

Каква история? — пита тя и се взира през озарените от слънцето води на съня, за да разпознае лицата, които вижда под тях.

Някоя за отмъщение, кискат се гласовете, непоправимо груби, обречени да изживеят живота си в ада. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър.

 

 

Кикотът отеква в ушите й, звуците се наслагват в безкрайна какофония. Шугър продължава да плува, отдалечавайки се от тях, плува из улиците на някакъв подводен град, и дори насън това й се струва странно, защото знае, че не умее да плува. Но това умение идва сякаш без да трябва да го изучаваш — тя може да плува дори без да свали нощницата си, оттласква тялото си напред през мръсни и криви улички и пъстри, широки, полупрозрачни улици. Ако това е Лондон, то водата е отмила населението му както отмива плаващи отломки, и то е изплавало на повърхността като пяна от човешки тела, скрила небето. Като че ли само хората, които имат някакво значение за Шугър, са останали долу.

 

 

Клара? разнася се наблизо нечий глас — най-красивият и мелодичен глас, който Шугър е чувала.

Не, Агнес, отвръща тя и завива зад един ъгъл. Аз не съм Клара.

Коя си ти тогава?

Не ме гледай в лицето. Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.

Агнес лежи по гръб върху калдъръма на една тясна уличка — гола е, тялото й е бяло като мрамор. Едната тънка ръка е прегъната върху гърдите, а другата, почти детска длан прикрива венериния хълм.

Вземи, казва Шугър, сваля нощницата си и я намята на раменете на Агнес. Нека това си остане наша тайна.

Благословена да си, благословена да си, повтаря Агнес, и внезапно подводният Лондон изчезва и двете с Агнес се озовават в някакво легло. Легнали една до друга като сестри, завити до шията, те се оглеждат взаимно.

Уилям казва, че си плод на фантазията ми, шепне Агнес и протяга ръка, за да докосне Шугър, за да пропъди съмненията. Била си измамно видение.

Не обръщай внимание на това, което казва Уилям.

Моля те, сестро, кажи ми името си.

Шугър чувства как нечия ръка се плъзва между краката й и гали нежно измъчената плът.

Името ми е Шугър, отвръща тя.