Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (31)

Трийсет

ВТОРА ТРАГЕДИЯ ВРЪХЛИТА СЕМЕЙСТВО РАКЪМ

Тялото на госпожа Агнес Ракъм, съпруга на известния притежател на едноименния парфюмериен концерн, бе извадено в петък от водите на Темза. Макар че не се била възстановила напълно от прекараната треска, тя напуснала семейната резиденция в Нотинг Хил, за да присъства на концерт на Музикалната академия в Ламбет Палас. Поради недоразумение госпожа Ракъм се отделила от съпровождащите я лица. Според полицията силният вятър, поледицата по ламбетския кей и крехкото здраве на госпожа Ракъм са причините за фаталния инцидент. Тази трагедия сполетя семейството само четири месеца след като Хенри Ракъм, братът на господин Уилям Ракъм, загина при пожар в собствения си дом. Погребалната служба в памет на госпожа Ракъм ще се проведе в енорийската църква „Сейнт Марк“, Нотинг Хил, в четвъртък, от единайсет часа.

Шугър се е превила над нощното гърне, вперила поглед в лъскавите му порцеланови стени, и бърка с три пръста в устата си. Много й е трудно, налага се да одраска гърлото си, за да предизвика повръщане. И пак излиза само слюнка.

Да му се не види! От една седмица, дори по-отдавна — всъщност откакто изчезна Агнес — всяка сутрин й се повдига и се налага да се извини и да напусне учебната стая, след като вече са започнали с уроците, за да повърне закуската си. (Какво чудно има в това, след като постоянно се измъчва от страхове, че ще открият Агнес, че ще се разкрие нейното участие в цялата история, от ужасните избухвания на Уилям, а освен това е пребита от умора, защото работи от зазоряване до полунощ!). Днес я измъчва притеснението, че ако не повърне сега тук, в стаята си, ще й се наложи да го направи на публично място, когато няма да има къде да се скрие.

Тя поглежда към часовника; всеки момент ще пристигнат каретите за погребалното шествие, но закуската й явно няма намерение да освободи сегашното си място. Шугър се изправя и забелязва с ужас, че черната й траурна рокля вече се е смачкала. Отвратителният плат се мачка при всеки допир, корсажът е толкова тесен, че когато си поема дъх, я заболяват ребрата, а двойният шев, който съединява корсажа с полата, се забива в талията й. Възможно ли е шивачките в „Питър Робинсън“ да са объркали мерките? На капака на кутията, в която пристигна роклята й, бяха надраскани с молив мерките й — същите, които тя самата бе дала на Уилям, когато предаваха поръчката, но роклята въпреки всичко не й е по мярка.

Шугър никога досега не е била на погребение, макар да е чела за доста погребения в книгите. В досегашния й живот някои от познатите й уличници просто изчезваха, без излишен шум и церемонии; трупът оставаше проснат на леглото в стаята със спуснати завеси в продължение на един ден, а на следващия ден слънцето вече огряваше непокрития дюшек, изпраните чаршафи се ветрееха на въжето. Къде ли отиваха труповете? Никой никога не бе казал на Шугър. Вярно, тя си спомня случая, когато продадоха горката малка Сара Мактийг на един студент по медицина, но това като че ли не се случваше толкова често. Може би хвърляха тайно телата на всички уличници в Темза. Едно обаче е сигурно — никой не им организираше погребения.

— Трябва ли да идва и Софи? — осмели се тя да попита Уилям, когато той издаде нарежданията си. — Не е ли необичайно за едно дете…

— Все ми е едно к-к-какво ще кажат хората! — избухна той и веднага се зачерви от ярост. — Агнес беше част от семейство Ракъм. Прекалено малко членове на семейството са останали, за да не се съберем и да й отдадем подобаващата почит.

— А не може ли да отиде само в църквата, но да не я водим на гробищата?

— Ще дойде и на двете места! Агнес б-б-беше моя жена, Софи е м-м-моя дъщеря. К-к-казват, че ако имало повече жени на п-п-погребението, м-м-можело да се стигне и до сълзи. К-к-какво лошо има в т-т-това да се плаче на погребение? Та нали някой е починал, да му се не види! А с-с-сега п-п-престани да усукваш и н-н-напиши мерките си ето тук…

Шугър едва диша в тясната рокля. За стотен път разгъва откъснатата страница от вестник и прочита съобщението за смъртта на Агнес. Думите са се вдълбали в съзнанието й, но тя продължава да се впечатлява от ужасяващата власт, която добиват в отпечатан вид; лъжите са вплетени невъзвратимо в тъканта на вестника. Хиляди повторения на трагичната история за изтощената от болестта дама, станала жертва на любовта си към музиката, са се изсипали от печатарските преси и са достигнали до хиляди семейства в страната; наистина перото е по-силно от меча — то довърши Агнес Ракъм и я въведе в историята.

За да не продължава да препрочита съобщението, Шугър взема един от луксозно подвързаните томове с произведенията на Шекспир. Честно казано, откакто ги получи тя само веднъж ги е попрелистила — беше прекалено заета с детски книжки и крадени дневници. Крайно време е да даде на мозъка си малко по-… литературна храна.

Тя прелиства томовете, търсейки „Тит Андроник“, пиеса, която навремето считаше за неоснователно подценявана — всъщност дори си спомня как разгорещено защитаваше кървавите изстъпления пред някой си Джордж У. Хънт в „Камината“. Сега, след като намира „Тит“ и започва да чете, изпада в пълно недоумение — тогава, в „Камината“ трябва да е изпаднала в умопомрачение. Тогава Уилям й, каза, че рано или късно ще оцени преимуществата на „Крал Лир“, и се оказа прав. Тя прелиства нататък, прочита по няколко думи тук-там, спира само за да разгледа илюстрациите. Какво става с интелекта й? Нима грижите за Софи са й размекнали мозъка? Тя, която някога приемаше многословието на „Клариса“ като пиршество за мозъка, която поглъщаше на едно сядане последните книги на Матилда Хюстън или Елизабет Ейлуърт… Ето я сега, седи и се взира тъпо в една гравюра, на която лейди Макбет се кани да скочи от някакъв парапет — като че ли този подвързан с кожа сборник от литературни произведения е детска книжка с картинки.

Отвън се чува тропот на конски копита и хрущене на чакъл; каретите са пристигнали. Тя трябва да тръгва незабавно за детската стая, готова да съпровожда госпожица Ракъм, но Шугър първо отива до прозореца и опира нос в стъклото. Несъмнено Софи прави същото.

Долу се виждат две карети с четворни впрягове. Единият от конете е застанал точно под прозореца на спалнята й и тя го вижда как пристъпва на място и пръхти нервно. Навремето, когато бе по-склонна да се поддава на весели и пакостливи настроения, би хвърлила нещо върху украсената с китка пера глава на коня, а нищо чудно и да се бе опитала да отмъкне някой от цилиндрите на кочияшите. Оттук се виждат поне шестима служители на погребалното бюро с мрачни физиономии, които надничат от прозорците на каретите. Картината пред очите й е изпълнена изцяло в черно — мъжете, конете, сбруите, каретите, колелетата им, тапицерията, дори чакълът по алеята, след като снегът се стопи; всичко е черно. Шугър разсеяно се опитва да избърше с ръкав запотеното стъкло, но се сепва, защото осъзнава едновременно две неща — че платът на роклята й не е непромокаем и оставя сива диря по стъклото; и че хората долу могат да решат, че им маха за поздрав.

Тя отстъпва назад, пъхва нощното гърне обратно под леглото, измъква ръкавиците от кутията с надпис „Питър Робинсън“ и излиза забързано, за да намери Софи.

 

 

Софи стои край прозореца в учебната стая и оглежда конете и каретите с помощта на далекогледа си. Френската кукла стои в ъгъла, розовата й бална рокля и голите й ръце са скрити под импровизирано черно наметало от разтегателна хартия, шапката с перо е покрита с някакво подобие на черен шал, измайсторен от черна носна кърпа. Траурните дрехи на Софи обаче не са импровизирани — те обвиват плътно тялото й като черна какавида.

— Дойдоха да ни вземат, госпожице — казва тя, без да обръща глава.

— Аз малко се страхувам, Софи — казва Шугър и протяга облечената си в черна ръкавица ръка към рамото на Софи, но не се осмелява да я докосне. — Ти страхуваш ли се?

Когато казаха на детето, че майка му е мъртва, то не се разплака, и оттогава нито е плакало, нито е буйствало. Невъзмутимият й стоицизъм е малко прекален, за да бъде истински. Възможно ли е човек да загуби майка си и да не изпита нищо?

— Бавачката ми е разказвала всичко за погребенията, госпожице — казва Софи, завърта се на пета и застава с лице срещу гувернантката си. Тя отпуска далекогледа и започва да го свива — добре смазаните тръби влизат една в друга с леко щракване. — Никой няма да ни кара да правим нищо, само ще гледаме.

Шугър се привежда напред, за да завърже по-добре шапката на детето. Надява се нежното докосване на пръстите й по шията на Софи да й подскаже, че ако се чувства зле или е тъжна, трябва само да каже, и госпожица Шугър ще й осигури цялото съчувствие и нежност, от които има нужда. Но прекалено нежното завързване на панделките няма очаквания резултат — само възелът става прекалено свободен, като че ли гувернантката е толкова несръчна, та не може да облече едно дете както трябва.

— Какво тъжно начало на годината! — въздъхва Шугър, но Софи не налапва въдицата.

— Да, госпожице — казва тя от уважение към авторитета на гувернантката.

 

 

В черната, влажна пръст е изкопана яма — широка четири фута, дълга шест фута и дълбока шест фута. Около тази спретнато изкопана дупка в земята са се стълпили близките на Агнес Ракъм и нейните познати. Те стоят един до друг, рамо до рамо, толкова близо, колкото приличието позволява. Доктор Крейн вече е застанал в горната част на гроба и е започнал да говори с обичайния си тръбен глас. В църквата той вече държа дълга проповед; по всичко личи, че сега смята да я повтори за благото на малцината опечалени, които дойдоха направо на гроба.

Мъничкият, елегантен ковчег, покрит с черно кадифе и украсен с гирлянди от бели цветя, беше донесен до гроба от служителите на погребалното бюро — близките, които би трябвало да го носят, образуваха само нещо като почетен ескорт. Сега ковчегът е поставен до ямата в очакване на думите, които трябва да произнесе свещеникът. Има нещо неестествено напрегнато в този ковчег — сякаш всеки момент ще се разтвори и оттам ще излезе жив човек, или вътре ще има непознат труп — или дори чувал с картофи. Такива страховити фантазии се въртят в главите на доста от присъстващите — не само на тези двама, които имат основателни причини да подозират, че в ковчега не се намират тленните останки на Агнес Ракъм.

— Тя ли беше? Сигурен ли си? — попита Шугър веднага щом Уилям се върна от моргата.

— Аз… ами д-д-да, сигурен съм — отвърна Уилям. Очите му бяха помътени, брадата — мокра от пот. — Т-т-толкова сигурен, колкото м-м-може да бъде сигурен ч-ч-човек.

— В какво беше облечена? — „каквото и да е, Господи, моля те, само не тъмносиня рокля със сива имитация на престилка отпред и светло-синьо наметало…“

— Б-б-беше г-г-гола.

— Но гола ли са я намерили?

— Боже милостиви, т-т-ти д-д-д-а не мислиш, че бих задал т-т-т-акъв въпрос? Ако само можеше да видиш това, к-к-което видях днес…

— Какво видя, Уилям? Какво видя?

Но той само потрепери и стисна здраво очи, оставяйки Шугър да прибегне до въображението си, за да си представи в какво състояние е било тялото на Агнес.

— О, Б-б-боже, дано с т-т-това свърши всичко!

Тогава тя пристъпи към него и го целуна, вдъхвайки тежката миризма, която се бе просмукала в дрехите му. Започна да го гали по мокрия от пот гръб, дълго шепна успокоителни думи в ухото му, и дълго го убеждава, че това наистина е краят, че той е видял Агнес, че всяка година се давят хиляди, че много повече хора загиват при удавяне отколкото по каквато и да било друга причина, че така пишело във вестника дори миналата седмица, че той не бива да забравя какво е било времето през нощта, когато Агнес избяга, и колко тежко беше състоянието й тогава. И продължи да дърдори каквото й идваше на ум, докато той постепенно престана да хлипа и да трепери, и най-сетне притихна.)

Сега той е застанал край гроба, мрачен, но с изправени рамене, като восъчна фигура — лицето му, лесно за разпознаване от емблемата на парфюмерийните продукти „Ракъм“, е като залепено върху яката на траурния му костюм. Следите от удари и рани по лицето му са умело замаскирани от Шугър с пласт козметични препарати „Ракъм“, а върху дясната му ръка — единствената част от него, която не може да бъде облечена в съответствие със строгите изисквания за случая — е нахлузена широка черна ръкавица; превръзката, в която е пъхната ръката, също е от черен плат. Под стегнатия кръг на шапката главата му пулсира болезнено.

За разлика от погребението на Хенри, когато валя дъжд, прощалната церемония за Агнес е благословена с ясно небе и лек ветрец, макар лъчите на слънцето да не топлят особено. Две птички чуруликат в клоните на близкото дърво, обсъждат хода на зимата и шансовете си да доживеят, пролетта. Опечалените не будят интереса им — тези струпани черни същества наистина имат наперения, алчен вид на врани, а някои от тях дори са окичени с пера, но явно са доста глупави — кой знае защо са се събрали на това място, там няма дори трошичка храна.

Но няма ли да погледнем, поне от чисто любопитство, кой е дошъл днес на гроба? Кои човешки същества са напуснали уютните си гнезда, за да видят как тялото на Агнес Ракъм ще бъде предадено на земята?

Разбира се, тук е лорд Ънуин — макар да не е много ясно как би постъпил, ако не се намираше по чиста случайност в Англия, а на някое от предпочитаните от него места — в Италия или в Тунис. Независимо от това, сега той е тук, заедно с красивата си съпруга, въпреки че по нещастно стечение на обстоятелствата те двете с госпожа Ракъм така и не се запознаха.

Патриархът на рода от страна на Уилям е Хенри Колдър Ракъм — не е чак толкова изискан като втория баща на Агнес, но се държи за възрастта си. Горкият човек — надеждата му да се сдобие с внук избледнява с течение на годините; първоначално имаше двама сина, единият от които бе твърдо решен да стане свещеник и да не се жени, а другият — решен да си остане безделник и да не се жени. После единият загина, а другият се ожени за жена, която успя да роди само едно дете, и то не от мъжки пол; а сега и тя почина. Естествено е старецът да е толкова мрачен.

Кой още е тук? Ако погледнем представителките на нежния пол, виждаме лейди Бриджлоу, както и извънредно много познати на Агнес дами, сред които госпожа Канъм, госпожа Батърсли, госпожа Амфлет, госпожа Максуел, госпожа Фицхю, госпожа Гууч, госпожа Мар — а това там не е ли госпожа Абърнети? О, Божичко, наистина е интересно да се знае. Тази дама прилича на госпожа Абърнети, но нали госпожа Абърнети щеше да заминава за Индия? Едва след като церемонията приключи, тези малки загадки ще могат да бъдат изяснени.

Ами детето? Какво е това дете, застанало пред върлинестата гувернантка (която е същинско плашило с това бледо лице)? Софи Ракъм, така ли? Някои от присъстващите днес дами знаят, че госпожа Ракъм е имала дъщеря, други — не. Те се взират любопитно в малкото момиченце и забелязват колко прилича на баща си във фигурата, и че има очите на майка си.

Колко странно погребение е това! Толкова много жени и почти никакви мъже? Нима госпожа Ракъм е била напълно лишена от роднини от мъжки пол? Никакви братя, братовчеди или племенници? Очевидно е така. Шушука се, че имала даже няколко живи чичовци, но те… те са католици, и поне да бяха от по-въздържаните, а не такива… ексцентрични и налудничави.

А къде е доктор Кърлоу, личният лекар на госпожа Ракъм? Човек би могъл да очаква да го види тук, нали? Но той не е в Англия, в момента се намира в Антверпен, за да представи пред един симпозиум своите виждания за лечението на микседем. Това там е дъщеря му, Емелин Фокс, застанала ненатрапчиво в най-задните редици. И тя е вдовица! Божичко, случвало ли ви се е някога да бъдете на такова погребение — пълно е с вдовци и вдовици! Дори лейди Ънуин не е първата лейди Ънуин, не, дори майката на Агнес не е първата — имало е друга, трета, или може би трябваше да кажа първа; тази, първата лейди Ънуин, починала почти веднага след сватбата си и после, само седмици след погребението, лорд Ънуин се запознал с Вайълет Пигот, която също била вече вдовица — следите ли мисълта ми? Наистина, бракът им предизвика голям скандал, и затова е по-добре тези неща да си останат забравени в мъглите на миналото, особено пък когато сме се събрали по такъв тъжен повод; на такова място клюките звучат неприемливо, но нека не забравяме, че ако Вайълет Пигот е въртяла кокетно чадърчето си пред лорд Ънуин, още преди тялото на горката му жена да е изстинало, кой би могъл да съди един полупобъркан от скръб мъж за погрешната му преценка?

Така или иначе, всичко това е минало, и няма защо да се занимаваме вече с него, особено като се има предвид, че никой от нас не е запознат с всички факти около тази история, дори и госпожа Фицхю, въпреки че по-голямата й сестра е била много близка с първата лейди Ънуин.

Но докъде бяхме стигнали? Ах, да, до госпожа Фокс. Добре изглежда, нали? Само преди половин година всички бяха убедени, че няма да присъства на други погребения, освен на своето собствено — а ето я тук, което доказва, че човек никога не може да бъде сигурен в предвижданията си. Но те бяха ли близки с госпожа Ракъм? Никой не си спомня да ги е виждал заедно. Може би пък присъства тук като заместничка на баща си? Изглежда натъжена, но същевременно — да се осмеля ли да отбележа? — на лицето й е изписано едва забележимо неодобрение. Тя е твърд защитник на кремацията, знаете ли? Доктор Крейн не може да я понася. Веднъж станала посред една негова проповед и заявила: „Извинете, сър, но това, което казвате, не отговаря на истината“. Представяте ли си? Да можеше да сме били там…

Тъй или иначе, госпожа Фокс е тук и се въздържа от коментари, докато доктор Крейн говори. Очите й са сухи, държи се с достойнство — всъщност очите на всички дами са сухи и всички те се държат с достойнство. Единствено госпожа Гууч прави опит да се разподсмърча, но когато установява, че няма последователки, се отказва.

А мъжете? Те как се държат? Уилям Ракъм изглежда измъчен и объркан; несъмнено още не е осъзнал колко дълбока е раната, причинена от смъртта на жена му. Скръбта на лорд Ънуин е толкова овладяна, че напомня по-скоро на отегчение. Хенри Колдър Ракъм стои неподвижно, с тъжно изражение, без да откъсва очи от свещеника; всеки път, когато някоя пауза в речта му бъде прекратена от нов изблик на многословие, гърдите на Ракъм Старши се надигат във въздишка.

Монологът на доктор Крейн като че ли наближава своята кулминация — току–що спомена нещо обнадеждаващо за „пръст при пръстта“, което би трябвало да означава, че гробарите скоро ще спуснат ковчега в ямата. Преподобният напомня на опечалените, че само тленните ни останки са пръст и пепел, но че те нямат никакво значение в сравнение с безсмъртния дух. В ярката светлина на смъртта душите ни се разкриват в действителната си същност, лишени само от една дребна, незначителна частица на личността — тялото. Загубата на тленната й обвивка не е действителна загуба за госпожа Ракъм, защото тя продължава да живее — не само в спомените за нрава и делата й, които присъстващите тук несъмнено помнят с добро, но — което е по-важно — и в лоното Божие.

„Всички, които имаха щастието да я познават, ще я помнят с обич — това, което загуби светът, спечелиха небесата“ — надписът на надгробния камък е почти същият като на надгробната плоча на Хенри, която е в съседство. Кой би могъл да очаква от един изтерзан от мъка човек да съчинява оригинални нови фрази? Да не би да искат да съчинява някакви метафизически излияния в стила на Хърбърт? И кой на негово място би се справил по-добре? Смъртта е прекалено ужасна, за да се възпява в красиви стихове.

Уилям се взира в ковчега, докато гробарите го повдигат с въжетата. Той е стиснал здраво зъби, за да устои на изкушението да попие потта от челото си. Опасява се, че в такъв случай „Покривният крем на Ракъм“ и „Прасковеният руж на Ракъм“ ще останат по носната кърпа и ще разкрият синините и белезите. Най-сетне настъпи моментът; елегантният, полиран до блясък сандък най-сетне е спуснат в гроба, а доктор Крейн подема прастарите прощални думи. Уилям не се чувства ни най-малко утешен; „пепел и пръст“ звучи много добре в надгробната проповед, но от чисто научна гледна точка за „пепел“ може да се говори при кремация, а не при погребение. Тялото в този ковчег е вече в напреднал стадий на разложение, и Уилям може да предположи, защото го е виждал на онази каменна маса в моргата, че крайният резултат няма да бъде пепел, по-скоро нещо като течност или каша.

Според Уилям тялото в ковчега вече се е променило в сравнение с видяното от него миналата седмица, и докато гробарите спускаха ковчега, той си представяше как разкъсаната, разложена плът вътре трепти като желе.

Той преглъща с усилие, за да потисне напиращия стон. Странно как не може да повярва, че от Агнес е останала поне някаква неразложена част, а когато си помисли за Хенри, който е в земята от месеци и следователно би трябвало да бъде в далеч по-лошо състояние, си го представя мумифициран, цял, като статуя от дърво. Дори в гроба брат му се съпротивлява на гниенето, не е загубил своята непреклонност и праволинейност, докато (поне така мисли Уилям) лекомислието на Агнес, типично женската й лабилност по някакъв загадъчен, алхимичен път я осъжда на разложение.

Той отклонява поглед; силите му са на изчерпване. Има ли някой тук, край гроба, който да не е убеден, че е докарал жена си до самоубийство? Те го презират, всички тези жени, тези клюкарстващи „близки приятелки“ на Агнес; в сърцето си всяка от тях обвинява него за смъртта й; към кого да погледне за утеха? Не може да обърне очи към Шугър, защото тя стои до Софи, а той не иска да мисли какво ще стане с дъщерята на Агнес след смъртта на майка й. Вместо това в отчаянието си Уилям поглежда към лейди Бриджлоу. Той е удивен — и дълбоко трогнат — защото и нейните очи блестят от сълзи. „Какъв смел мъж сте вие!“ — казва тя. Не на глас, разбира се, но очите й, изражението й са достатъчно красноречиви. Той притваря очи и се олюлява леко, заслушан в меките тупвания на буци пръст в пръстта.

Някой леко го подръпва за ръкава. Той отваря очи, убеден, че ще види женско лице, но се оказва, че до него е застанал един от служителите в погребалното бюро.

— Насам, ако обичате, сър.

Уилям го гледа неразбиращо.

Служителят сочи към света отвъд гробищната ограда с ръка, облечена в черна ръкавица.

— Каретите чакат, сър.

— Да… аз… — заеква той, после млъква. От сутринта го преследваше страхът, че ще се наложи да говори, че ще трябва да се оправдава, да обяснява, пелтечейки, защо Агнес вече не е между живите. Изведнъж осъзнава, че никой не го кара да обяснява каквото и да било. Той е извинен, никой не задава въпроси. Време е да се прибере у дома.

Още на следния ден Клара Тилотсън е уволнена. Или, по-дипломатично казано, тя е освободена с разрешението на господин Ракъм, за да може да си потърси подходящо назначение в дом, чийто господар не е вдовец.

„При възникналата промяна на обстоятелствата“ — това е фразата, която Уилям употреби, когато й съобщи новината. Разбира се, това всъщност не беше никаква новина и тя бе напълно наясно какво предстои; защо поне не му спести неприятностите и не изчезна незабавно ведно с тънката си талия и остроносата си муцуна? Ах, да — защото имаше нужда от препоръчително писмо. А не можеше ли Уилям просто да остави писмото в преддверието, да го окачи с панделка на закачалката например? Не, разбира се, така не се прави. Колкото и ненавистна да му е била винаги Клара, наложи се да понесе един последен разговор с нея.

Трябва да се отбележи, че през последния й работен ден в дома на Ракъмови Клара претърпя някаква забележителна метаморфоза — внезапно стана любезна като продавачка на цветя и раболепна като ваксаджийче. Веднъж дори почти се усмихна! Още рано сутринта тя бе упражнила едно от най-ценените умения на всяка камериерка — способността си да опакова дрехи и всякакви други принадлежности така, че когато бъдат извадени отново от куфара, да не бъдат смачкани или пострадали по някакъв начин. Багажът, в който побра всички свои вещи, беше значително по-малък от багажа, с който Агнес замина за една седмица във Фолкстън — за да бъдем съвсем точни, става дума за един сандък, един малък платнен куфар и една кутия за шапки.

Ракъм не си дава труд да я изпрати; всъщност, когато се появи наемният файтон, с който Клара трябваше да отпътува, нито един от обитателите на къщата не отдели поне минута, за да се сбогува с нея. Появи се единствено Чийзмън, услужлив и ухилен, качи багажа й на файтона, увери я на висок глас, че днес е първият ден от новия й живот и опря голямата си лапа ниско под кръста й, докато й помагаше да се качи. Тъй като бе разкъсвана от противоречиви желания — дали да се разплаче, увиснала на врата му, или да му се изплюе в лицето, в крайна сметка Клара не направи нищо, позволи му да прибере провисналите й през вратичката на файтона поли и остана така, с каменно изражение, докато колата най-сетне потегли.

В чантичката в скута й се крие препоръчителното писмо, написано от Уилям Ракъм, което тя още не е прочела. Етикецията изисква при представяне на препоръки на новото работно място пликът с писмото да бъде неразпечатан — това придава по много дискретен начин предимство на кандидата, защото намеква за пълната му увереност, че не е възможно писмото да съдържа друго, освен възторжени похвали. След като Клара успее да се настани в дома на сестра си, ще има време да отвори плика на пара — и тогава ще установи, че Ракъм я описва като прислужница с приемлив интелект, безкрайно предана на господарката си, но недотам на господаря си, сръчна и компетентна камериерка, чийто недружелюбен нрав не би трябвало да се отрази на вярната й служба при един бъдещ толерантен работодател. Тогава Клара ще избухне в гневни тиради и ще изрази съжаление за пропуснатата възможност да каже на онзи надут простак и грубиян Ракъм искреното си мнение за него. Сестра й ще се съгласи тактично, съзнавайки, че Клара никога не би посмяла да отвори уста от страх, че Ракъм би могъл да си вземе писмото обратно и да го накъса на парченца.

— Чума да тръшне всички в този дом! — ще извика тогава Клара. — Дано всички измрат и дано гният в ада!

Да, така ще каже Клара по-късно. А засега тя само хапе долната си устна, брои дърветата в парка Кенсингтън, покрай които минава файтонът, и се пита дали духът на госпожа Ракъм ще я преследва, задето е отмъкнала няколко от по-незабележителните й скъпоценности. Че за какво са му на нейния дух някакви си гривни и обици, особено тези, които тя и без това почти не носеше, и не би забелязала липсата им, докато беше живя? Ако на този свят има някаква справедливост, тази кражба не би трябвало да има никакви последици — освен възможността Клара да припечели нещо. Да, но казват, че духовете на мъртвите били отмъстителни… Клара се надява госпожа Ракъм, където и да е сега, да си спомни дългите години, през които камериерката беше единствената й съюзница срещу противния й съпруг, и да намери сили в нематериалното си сърце да каже: „Правилно си постъпила, вярна моя прислужнице“.

 

 

Времето е необичайно меко за сезона. Никой не би могъл да си пожелае по-прекрасен слънчев ден от този, на който Шугър навършва двайсет години.

Макар 19 януари да се пада в средата на зимата, и последните остатъци от киша вече са изметени от улиците, небето над главата на Шугър е синьо-лилаво като лавандулов цвят, облачетата са бели като на картинка в детска книжка. Тревата в парка е влажна, но не от сняг или дъжд, а от разтопен скреж — дори не е толкова мокра, че да овлажни обувките й, докато Шугър пристъпва по нея. Единственото сигурно доказателство за сезона е дългият език от помътнял лед, провиснал от устата на каменния дракон на празното фонтанче в градината. Но дори тази висулка е обсипана с блестящи като пот капчици и бавно се поддава на голямото топене.

„Родила съм се в ден като този“, мисли си Шугър.

Софи поглежда каменния дракон, после отправя очи към гувернантката си с надеждата тя да й позволи да огледа по-отблизо каменното чудовище. Шугър кимва в знак на съгласие, и Софи се покатерва на ръба на каменното корито — с известно затруднение, защото траурните й дрехи са много стегнати и неудобни. Детето успява да запази равновесие на ръба, опряло ръка в сивия каменен хълбок на дракона. Старите й вълнени ръкавички не са особено елегантни, но миниатюрните ръкавици от свинска кожа, които баща й подари за Коледа, изобщо не й ставаха, а когато госпожица Шугър ги сложи на обтегачи за големи ръкавици, шевовете им се пръснаха.

Софи мушва глава под муцуната на дракона и плахо протяга език към блестящата ледена висулка.

— Не, Софи! Това е мръсно!

Детето се отдръпва рязко, като че ли му е ударила плесница.

— Защо вместо това не отчупиш висулката? — смутена от съзнанието колко е лесно да уплашиш едно дете, Шугър се опитва да върне веселото настроение на Софи. — Хайде, удари я здраво!

Софи протяга плахо облечената си в ръкавица ръка и тупва висулката, но тя не пада. После, окуражавана от гувернантката си, тя я удря по-силно, и ледът се отчупва. Тъничка струйка жълтеникава вода протича с бълбукане от оголения железен чучур.

— Видя ли, Софи? — казва Шугър. — Успя да пуснеш водата!

Под зоркия поглед на гувернантката Софи обикаля фонтанчето, вървейки по ръба на коритото като по въже. Широките поли на траурната рокля й пречат да вижда къде стъпва, но тя продължава да върви бавно и тържествено, разперила ръце като криле, за да пази равновесие.

Дали етикецията на траура позволява дъщерята на наскоро починала жена да бъде извеждана на публични места? Шугър няма никаква представа, но дори да се окаже, че е нарушила етикета, кой ще я упрекне? Всички прислужници в дома на Ракъм ходят на пръсти и не смеят да отворят уста, а Уилям се е усамотил в кабинета си — нека целият свят види колко тежко го е поразила скръбта (макар всъщност светът да не може да го види) — така че и той няма никаква представа какво прави Шугър, когато не е с него.

А дори той да научи истината, какво от това? Необходимо ли е наистина те двете със Софи да се свиват зад спуснатите завеси в онази къща, където смехът е забранен и всичко тъне в черно? Не, Шугър няма да позволи погребалният покров да се спусне и над тях. Ще провежда уроците на Софи навън винаги, когато времето позволява — в парковете и градинките на Нотинг Хил. Горкото дете и без това през по-голямата част от живота си е било укривано като позорна тайна.

— Време е да започнем с историческите стихчета, детето ми — казва Шугър, и лицето на детето светва. Ако има нещо, което Софи да обича повече от игрите, то е учението. Тя поглежда надолу към земята, канейки се да скочи; но ръбът на каменното корито е доста висок и тя надали ще се справи с тези тежки и неудобни дрехи. Какво да прави?

Внезапно Шугър изтичва напред, поема детето в ръце и го завърта весело. Всичко става само за секунди, колкото човек да си поеме веднъж дъх, но в този дълъг миг Шугър изпитва по-голяма физическа наслада, отколкото е изпитвала през целия си живот, прекаран в прегръдки. Краката на Софи докосват мократа трева, тя стъпва на земята; Шугър се отдръпва, задъхана. Слава Богу, слава Богу, детето сияе от възторг — очевидно не би имало нищо против това да се повтори някой път.

По-късно Шугър преценява с удивление и дори с известно смущение, че чувствата й към Софи са станали извънредно силни. Това, което при пристигането й в дома на Ракъмови беше твърдо решение да не тормози злочестата си ученичка, се е просмукало в кръвта й и сега пулсира в цялото й тяло — но това вече е съвсем различен порив, страстно желание да направи Софи щастлива.

На този деветнайсети ден от януари, на двайсетия си рожден ден, застанала сред градинката, все още развълнувана от докосването на детското телце, Шугър си представя как Софи се е гушнала при нея, в леглото й; двете са облечени в еднакви бели нощници, а главата на детето почива на гърдите й — представа, която би й се сторила смешна само преди няколко месеца, включително защото само преди няколко месеца тя кажи-речи нямаше гърди. Но напоследък гърдите й са наедрели, като че ли на прекалено дълго проточилото се юношество е сложен край и тя най-сетне е станала жена.

Софи започва да марширува бавно и тържествено около фонтанчето, и рецитира стихчетата:

Първият Уилям Англия в книга описал;

Да умре край поток бил Уилям Руфъс орисан;

Първият Хенри обичал Езоп и бил учен,

На дъщеря си престол да даде не сполучил.

— Много добре, Софи — казва Шугър, преди да се отдалечи. — Упражнявай се сама, а ако си забравила нещо, ела да ме попиташ.

Софи продължава да марширува и да рецитира напевно, съчинявайки инстинктивно някаква своя мелодия към стиховете, така че те се превръщат в песен. Ръцете й, стегнато увити в черен креп, отмерват такта, удряйки се равномерно в хълбоците.

Матилда и Стивън във кръв потопили страната,

1154-а приключва войната;

Вторият Хенри рода Плантагенет прославя,

С децата не случва и Томас-а Бекет заравя.

Шугър отива встрани от фонтана и сяда на една пейка от ковано желязо на двайсетина фута по-нататък; песничката на Софи я изпълва с гордост, защото стиховете са съчинени лично от нея — тя ги измисли, за да бъде по-лесно на детето, което в час по история срещаше големи затруднения да различи един коварен и кръвожаден крал от другия, особено като се вземе предвид, че повечето от тях се наричат или Уилям, или Хенри. Тези стихчета, колкото и да са наивни и тромави, са първите литературни опити на Шугър, след като тя се примири с мисълта, че романът й няма да види бял свят. Да, тя съзнава колко са жалки, но те все пак запалиха пламъчето на надеждата, че може би все пак от нея ще излезе писател. И защо пък да не пише за деца? Да достигне до тях, докато са още малки, да оформя душите им… Нима някога е вярвала искрено, че някой възрастен човек би прочел романа й, че би отхвърлил веригите на предразсъдъците, би споделил справедливия й гняв? И срещу какво бе насочен този гняв всъщност? Тя вече почти не може да си спомни…

Ричард във Англия нито за миг не се спира,

Додето стрелата сърцето му лъвско намира;

Джон е лукав, със стаена омраза в душата,

Но Харта подписва, притиснат със гръб към стената.

Шугър се обляга назад, протяга крака и за да не замръзнат пръстите й, ги размърдва в обувките. Всички останали части на тялото й са топли. Тя премрежва очи, така че Софи преминава пред тях като тъмно петно всеки път, когато заобикаля фонтанчето.

— Добро дете… — промърморва Шугър толкова тихо, че Софи не би могла да я чуе. Каква наслада е да чуваш собствените си думи, произнесени от друг — пък дори да става дума за наивни детски стихчета:

Третият Хенри на трона задълго остава;

Но с ум не блести, пък бил и със тяло болнаво;

Ако пък Едуард Дългия имаше втора невеста,

Шотландия би се спасила от съдбата злочеста.

— Виж ти, та това е малката Софи Ракъм! — провиква се непознат женски глас наблизо. Шугър трепва и се озърта, за да види жената, на която принадлежи гласът. До градинската ограда е застанала Емелин Фокс и маха с всички сили. Колко странно е да видиш почтена жена да ръкомаха така! При това, докато маха, големите й гърди се полюляват видимо под корсажа на роклята, което означава, че тя не носи корсет. Шугър не познава в подробности изискванията на добрите нрави, но има смътното чувство, че тези неща са неприемливи…

— Вие сте госпожица Шугър, нали? — пита Емелин Фокс, която е прекосила бързо разстоянието, което ги делеше.

— Д-да — отвръща Шугър и става от пейката. — А вие, струва ми се, сте госпожа Фокс.

— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем.

— О! На мен също — отвръща Шугър със закъснение от две-три секунди. Госпожа Фокс, застанала съвсем близо до нея, явно няма намерение да продължи по пътя си; ако е забелязала смущението на Шугър, то тя не му обръща внимание. Вместо това кимва към Софи, която бе спряла за миг, но сега продължава да марширува и да рецитира.

— Това е наистина новаторски подход към историята. Признавам си, че предметът щеше да ми се стори по-интересен навремето, ако някой ми беше дал да уча такива стихчета.

— Аз ги написах за нея — изтърсва Шугър.

Госпожа Фокс се взира право в лицето й с присвити очи, което много я притеснява.

— Виж ти, каква умна идея — казва тя и се усмихва някак странно.

Шугър чувства как потта избива под мишниците й и започва да се стича под черната рокля. Какво, по дяволите, иска тази жена? Да не би да е побъркана? Или крои нещо лошо?

— Аз… струва ми се, че някои от книгите, които се дават на децата, са направо убийствени — продължава Шугър, измъчвайки мозъка си в опит да поддържа учтив разговор. — Убиват у тях всякакъв интерес към учението. Но сега вече Софи разполага с някои наистина добри книги, по-съвременни, които У… господин Ракъм й купи по мое настояване. Но трябва да кажа — тя си отдъхва облекчено и чувства как потта по челото й охладнява, защото внезапно си е припомнила нещо, — трябва да кажа, че Софи все още много обича книжката с приказки, която й е била подарена за една Коледа от чичо й Хенри; доколкото знам, той е бил ваш близък приятел.

Клепачите на госпожа Фокс трепват, тя пребледнява леко, като че ли някой внезапно й е ударил шамар или я е целунал.

— Да — отвръща тя, — така беше.

— Когато й е надписвал книгата — упорства Шугър, — се е подписал „досадният ти чичо Хенри“.

Госпожа Фокс поклаща глава и въздъхва, сякаш до нея е достигнала клюка, която е ставала все по-злостна, минавайки от уста на уста.

— Той съвсем не беше досаден. Беше най-милият човек, когото познавах — и тя се отпуска тежко на пейката без никакво предупреждение, без каквато и да било учтива фраза.

Шугър сяда до нея. Ходът на разговора предизвиква у нея лека възбуда — след неувереността си в началото тя като че ли успява да се справи. След секундно колебание тя решава да улучи с един куршум два заека — да докаже колко отблизо познава библиотеката на Софи, за да подчертае пред госпожа Фокс доколко е подходяща за гувернантка на детето, и да узнае някои любопитни подробности.

— Кажете ми, госпожо Фокс — надявам се, че няма да изтълкувате това като излишно любопитство, но вие ли сте „добрата приятелка“, която Хенри Ракъм споменава в същото посвещение? Приятелката, която го упрекнала, че е подарил на Софи Библия, когато тя била само на три години?

Госпожа Фокс се засмива тъжно, но очите й не загубват проницателния си блясък и не се отклоняват от лицето на Шугър.

— Да, наистина ми се стори, че детето не е дорасло за „Второзаконие“ и „Плач Йеремиев“ — отвръща тя. — А що се отнася до дъщерите на Лот, Онан и други подобни… едно дете заслужава да изживее няколко невинни години, не мислите ли?

— О, да — съгласява се Шугър, която не е много наясно какво има предвид госпожа Фокс, но пък приема изцяло идеята. После, за да не би незнанието да проличи по изражението й, тя продължава: — Но все пак аз чета на Софи откъси от Библията; по-вълнуващите истории — за потопа и Ноевия ковчег, за блудния син, за Даниил в ямата на лъвовете…

— Но не и за Содом и Гомора — казва госпожа Фокс и се привежда по-наблизо, примигвайки.

— Не.

— Правилно постъпвате — казва госпожа Фокс. — Аз обикалям нашия Содом по няколко пъти седмично. Там децата се развращават също така лесно, както и всички останали.

Що за странна личност е тази госпожа Фокс с това нейно длъгнесто лице и прозорливия си поглед! Дали е безопасна? Защо се е вторачила така в нея? Шугър внезапно е обзета от желанието Софи да седи между тях двете, за да се съхрани невинният тон на разговора.

— Ако искате, мога да повикам Софи при нас, след като я познавате толкова отдавна. Да й кажа ли да дойде?

— Не, недейте — отговаря веднага госпожа Фокс. Тонът й е дружелюбен, но затова пък абсолютно категоричен. — Не познавам Софи толкова добре, колкото си мислите. Когато двамата с Хенри посещавахме дома на Ракъмови, Софи никога не се появяваше; трудно би било да се предположи, че тя изобщо съществува. Виждах я само на църква, и то когато госпожа Ракъм не присъстваше на службата. Това съвпадение — или може би трябва да употребя думата, която означава точно обратното на съвпадение — започна да ми се струва доста странно след време.

— Не съм убедена, че разбирам какво имате предвид.

— Това, което имам предвид, госпожице Шугър, е че госпожа Ракъм определено нямаше слабост към деца. Или, за да се изразя още по-ясно, тя като че ли изобщо отказваше да приеме съществуването на дъщеря си.

— Не е моя работа да преценявам как е разсъждавала госпожа Ракъм — казва Шугър. — Аз почти не я виждах; тя беше вече доста зле, когато постъпих на работа при тях. Но… — начинът, по който госпожа Фокс е повдигнала едната си вежда, я смущава; изражението й намеква, че гувернантка, която твърди, че не е била запозната с тези факти, или е глупава, или лъже. — Но ми се струва, че вие сте права.

— А вие, госпожице Шугър? — пита госпожа Фокс, поставя ръце на коленете си и се привежда напред; като че ли сега вече пристъпва към темата, която действително я интересува. — Вие обичате деца, нали?

— О, да. Със сигурност съм много привързана към Софи.

— Да, това се забелязва. Тя първата ви ученичка ли е?

— Не — отвръща Шугър с невъзмутимо изражение, но мислите й се въртят вихрено като бенгалски огньове. — Преди Софи се грижех за едно малко момче в Дънди. Казваше се Кристофър.

Проточилата се дълго война между Уилям и търговците на юта от Дънди е запечатала много имена и факти, свързани с Дънди, в паметта й, така че не рискува много, ако се наложи да цитира нещо; да й прости Бог, че използва името на горкия Кристофър, за когото не само че не се погрижи, ами го остави в бърлогата на звяра…

— Дънди ли? — повтаря госпожа Фокс. — Много отдалеч сте пристигнали. Но не говорите като шотландка, а по-скоро като коренячка-лондончанка.

— Живяла съм на много места.

— О, така предполагам и аз.

Настъпва неловка пауза. Шугър се пита как е могла да си внуши, че владее положението. Но за да възстанови поне донякъде позициите си, решава да премине в нападение.

— Толкова се радвам, че сте избрали за разходка същата сутрин, която избрахме и ние със Софи — казва тя. — Доколкото знам, доскоро здравето ви е било в много лошо състояние?

Госпожа Фокс накланя леко глава на една страна и се усмихва уморено.

— Много, много лошо — съгласява се тя. — Но ми се струва, че аз не страдах толкова, колкото хората, които ме наблюдаваха отстрани. Разбирате ли, бяха убедени, че ще умра, а аз знаех, че това няма да стане. И ето ме сега — тя махва с разперени пръсти, сякаш подканя невидима редица от хора да започнат да преминават пред тях, — наблюдавам как цели тълпи нещастници вървят към гроба си много преди мен.

„Но вие не разбирате; Агнес е жива!“ мисли възмутено Шугър.

— Тълпи ли? — казва тя на глас. — Признавам, че е ужасно, двама души от едно и също семейство толкова скоро един след друг, но…

— О, не, нямам предвид Ракъмови — казва госпожа Фокс. — Божичко, наистина се извинявам. Предполагах, че знаете — аз работя в Дружеството за спасение.

— Дружеството за спасение ли? Признавам си, че никога не съм чувала за него.

Госпожа Фокс се разсмива с особен, гърлен смях.

— Ах, госпожице Шугър, колко потиснати, колко разочаровани биха били останалите членки на дружеството, ако ви чуеха! Но аз ще ви обясня: ние сме дамско дружество, организация, която реформира, или поне се опитва да реформира проститутки — и тя отново се вторачва безмилостно в Шугър. — Извинете, ако съм ви засегнала.

— Не, не, съвсем не — казва Шугър, но чувства как бузите й пламват.

— Моля ви, продължете; бих искала да науча нещо повече.

Госпожа Фокс вдига театрално поглед към небесата и възкликва (Шугър не може да прецени иронично или сериозно):

— Ах! Това е гласът на бъдещето на нашия пол! — тя се привежда още по-близо към Шугър, сякаш подтикната от желание да сподели нещо интимно. — Моля се да дойде времето, когато всички образовани жени ще настояват да обсъждат тази тема без лицемерие и увъртания.

— А-аз също се надявам да стане така — мънка Шугър, и се моли Софи по някакъв начин да й дойде на помощ, дори ако трябва да падне и да се разплаче. Но Софи продължава да марширува около фонтанчето, защото далеч не е приключила с кралете на Англия:

А Уиклиф Библията щом превежда,

На бунт Уот Тайлър бедните повежда —

Престъпват двамата срещу закона

Но Ричард Втори си спасява трона.

— Проституцията безспорно е ужасен проблем — казва Шугър, обърнала лице към Софи. — Но дали вие — искам да кажа, Дружеството за спасение — ще успеете да ги заличите?

— Не и докато съм жива аз — отвръща Емелин Фокс, — но може би по нейно време.

Тази абсурдна представа изкушава Шугър да се разсмее, но тогава Софи се появява иззад завоя на фонтанчето, пеейки:

Хенри Четвърти с корона си лягал,

Уелс покорил, Аръндел му помагал.

И полъхът на нейната невинност достига толкова отчетливо до Шугър, че тя е почти склонна да повярва в мечтата на госпожа Фокс.

— Най-голямата пречка — заявява госпожа Фокс, — са лъжите, които се разпространяват упорито по този въпрос. Злонамерени и страхливи хора твърдят, че проституцията се корени в порочността на жените. Чувала съм това хиляди пъти, включително и от проститутки!

— А в какво се корени тя според вас? В порочността на мъжете ли?

Сивкавобледото лице на госпожа Фокс е зарозовяло; тя се разгорещява, когато се засегне тази тема.

— Само дотолкова, доколкото мъжете са отговорни за създаването на закони, определящи какво може да прави една жена и какво — не. И когато говоря за закон, нямам предвид само юридическите законници! Проповедта на един свещеник, който не може да намери любовта в сърцето си също е закон; унижаването и опростеното обрисуване на нашия пол във вестници, романи, дори по етикетите на най-незначителните стоки за домакинството, това също е закон. А най-страшният закон е бедността. Ако един мъж затъне, понякога една банкнота от пет лири и нов костюм могат да му помогнат да се измъкне от блатото, но падне ли една жена… — тя изпухтява вбесено, бузите й пламтят, вече е силно развълнувана. Гърдите й бързо се повдигат и отпускат, зърната им се очертават при всяко вдишване. — Ако една жена пропадне, от нея се очаква да си остане уличница. Знаете ли, госпожице Шугър, никога досега не съм срещала проститутка, която предпочита да си остане такава. Всички те биха си сменили занаята, стига само да можеха.

— Но какво предприема вашето… Дружество — пита Шугър, изчервена от якичката до корена на косите — когато искате да… ъъъ… спасите някоя проститутка?

— Посещаваме всички къщи със съмнителна репутация, публичните домове, обикаляме парковете… всички места, на които могат да бъдат срещнати проститутки, и ги предупреждаваме каква съдба ги очаква — ако ни се предостави такава възможност.

Шугър кимва привидно заинтригувана, а всъщност изключително доволна, че нито веднъж не стана от леглото си в случаите, когато представителки на дружеството се появяваха в дома на госпожа Кастауей.

— Предлагаме им подслон, макар за съжаление да разполагаме с извънредно малко жилища за тази цел — продължава госпожа Фокс. — Ако само полупразните църкви в тази страна можеха да бъдат използвани по-разумно! Но тъй или иначе, правим каквото можем с това, с което разполагаме… А как постъпваме после? Ами ако момичетата са изучили някакъв занаят, правим всичко възможно да им създадем възможност да го упражняват отново, осигуряваме им препоръчителни писма. Аз самата съм писала много такива писма. Ако не знаят нищо, започваме да ги учим на нещо полезно — да готвят или да шият например. В някои от най-изисканите домове има прислужници, изпратени там от Дружеството за спасение.

— Божичко!

От устните на госпожа Фокс се откъсва въздишка.

— Разбира се, фактът, че единствената почтена работа, която можем да предложим на такава млада жена, е да бъде прислужница, не говори добре за нашето общество — за английското общество, искам да кажа. Но не можем да се преборим с всички злини едновременно. А положението е много тежко. Всеки ден измират проститутки.

— Но от какво? — пита Шугър, подтикната от внезапно любопитство, макар да знае отговора.

— Болести, раждане, убийства, самоубийства — започва да изрежда отчетливо госпожа Фокс. — „Много късно“ — това е ужасната фраза, която ни преследва през цялото време. Вчера например посетих едно такова заведение, известно като „домът на госпожа Кастауей“. Търсех едно момиче, за което бях чела в някаква противна брошурка, озаглавена „Повече забавления в Лондон“. Казаха ми обаче, че момичето отдавна е изчезнало, и че госпожа Кастауей е мъртва.

Вътрешностите на Шугър се вкаменяват и сякаш единствено желязната пейка, на която е седнала, им пречи да се изсипят от тялото й.

— Мъртва? — прошепва тя.

— Мъртва — потвърждава госпожа Фокс. Големите й сиви очи следят внимателно и най-дребния проблясък от вълнение по лицето на жертвата й.

— От какво… е умряла?

— Новата съдържателка не ми каза. Прекъсна разговора, хлопвайки вратата в лицето ми.

Шугър не издържа на вперения в лицето й поглед на госпожа Фокс. Тя свежда глава. Вие й се свят, повдига й се, тя се взира в изпомачкания си черен скут и се чуди какво да направи, какво да каже. Ако животът беше такъв, какъвто го описват в евтините романчета на Роуз, тя би могла да прониже госпожа Фокс с кама в сърцето, а после да накара Софи да й помогне да заровят тялото; би могла също така да падне на колене пред госпожа Фокс и да я помоли да не издава тайната й. Вместо това обаче тя продължава да се взира в скута си, дишайки едва доловимо, докато изведнъж осъзнава, че нещо бълбука в ноздрите й, избърсва нос и вижда ръкавицата си — мокра и лепкава от кръв.

Пред очите й изплува бяла носна кърпичка, държи я госпожа Фокс. Нейната ръкавица е доста излиняла и изпомачкана. Смутена, Шугър я поема и се избърсва. Завива й се свят, тя залита, както е седнала, а кърпичката се превръща за миг от меко късче бял памучен плат в мокър, аленочервен парцал.

— Не, облегнете се назад — чува тя гласа на госпожа Фокс в момента, когато отпуска напред глава.

Госпожа Фокс опира ръка в гърдите на Шугър и я избутва назад, докато главата й се отмята, провесена зад облегалката, която се забива болезнено в плешките й. Шугър се взира, примигвайки, в синьото небе. Кръвта изпълва главата й, дави я, дразни гърлото й.

— Опитайте се да дишате нормално, за да не припаднете — казва госпожа Фокс, когато Шугър започва да се задъхва. — Можете да ми вярвате; знам какво е.

Шугър се подчинява и продължава да се взира в небето, притиснала лявата си ръка със стиснатата в нея кърпичка към носа, а с дясната, колкото й да е невероятно, е стиснала ръката на госпожа Фокс. Твърдите й, кокалести пръсти стисват успокоително пръстите на Шугър през двата слоя козя кожа, които ги разделят.

— Простете ми, госпожице Шугър — разнася се гласът на госпожа Фокс. — Сега разбирам, че трябва да сте били много близки със съдържателката на дома, в който сте работили. Постъпих прекалено самонадеяно и пропуснах да преценя и тази възможност. Всъщност не прецених и много други неща.

Главата на Шугър виси толкова назад, че тя може да вижда минувачите по Пембридж Скуеър, обърнати с главата надолу. Една обърната с главата надолу майка подръпва за ръката малкото си момченце, което също е обърнато надолу с главата, и му се кара, задето се е вторачило в дамата с окървавеното лице.

— Софи — прошепва тревожно Шугър. — Не чувам вече гласа й.

— Софи е добре — успокоява я госпожа Фокс. — Облегнала се е на фонтанчето и спи.

Шугър примигва. Стичащите се настрани сълзи гъделичкат ушите й и овлажняват косата по слепоочията й. Тя облизва окървавените си устни и се опитва да събере смелост, за да попита каква ще е съдбата й.

— Моля ви да ми простите, госпожице Шугър — повтаря госпожа Фокс. — Аз съм страхливка. Ако бях проявила малко смелост, бих ви спестила тази игра на котка и мишка, бих ви казала от самото начало за каква ви считам. А ако случайно се беше оказало, че греша, вие просто щяхте да решите, че съм побъркана, и с това всичко щеше да приключи.

Шугър повдига предпазливо глава, все още притиснала подгизналата от кръв кърпичка към носа си.

— Но… как ще приключи всичко сега? И за каква ме считате вие всъщност?

Госпожа Фокс гледа някъде встрани, към фигурката на спящата Софи. Профилът й е ясно очертан и доста привлекателен, макар Шугър да не може да не забележи кафеникавото петно ушна кал в извивката на ушната мида.

— Считам ви — започва госпожа Фокс, — за млада жена, която е открила своето призвание и смята да му остане вярна, и това няма никаква връзка с начина, по който си е изкарвала прехраната досега. Дружеството за спасение не би могло да се надява на нещо по-добро за момичетата, на които намира работни места в почтени домакинства, а много от тях за съжаление се връщат отново на улицата. Но вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?

— По-скоро бих умряла.

— Убедена съм, че няма да се наложи — отвръща госпожа Фокс, която изведнъж е придобила крайно изтощен вид. — Господ не е толкова кръвожаден.

— О! Кърпичката ви… — възкликва Шугър, припомнила си съсипаното късче плат, провиснало от пръстите й.

— В къщи имам пълна кутия — казва с въздишка госпожа Фокс и се изправя. — Те са ми спомен от времето, когато щях да умра от туберкулоза. Довиждане, госпожице Шугър. Сигурно ще се видим отново.

Тя й обръща гръб и тръгва.

— Аз… надявам се да е така — отвръща Шугър, защото не знае какво друго да каже.

— Разбира се, че ще се видим — казва госпожа Фокс, когато се обръща, за да й помаха, този път доста по-благоприлично отпреди. — Светът е малък.

 

 

Когато госпожа Фокс изчезва, Шугър започва да бърше лицето си и усеща, че по бузите, устните и брадичката й има засъхнала кръв. Опитва се да попие с кърпичката малко влага от тревата, но без особен успех, защото разтопилата се скреж се е изпарила под слънчевите лъчи. Пропитата с кръв кърпичка й припомня нещо, за което тя се опитва да не мисли напоследък — това, че от няколко месеца нито капка менструална кръв не е изтекла от тялото й.

Шугър се изправя на крака, залитайки.

„Мъртва е“, мисли си тя. „Мъртва е, проклета да е дано“.

Опитва се да си представи мъртвата госпожа Кастауей, но това се оказва невъзможно. Майка й открай време приличаше на труп, гримиран и съживен с някаква богохулна или сензационна цел. Как ли би могла да я промени смъртта? Най-доброто, което може да направи Шугър, е да промени посоката на образа, извикан в съзнанието й — от вертикална на хоризонтална. Зачервените очи са отворени; ръката й е протегната с дланта нагоре, за да бъдат поставени в нея монети. „Елате, сър“, казва тя, готова да представи на поредния джентълмен момичето на неговите мечти.

— Софи — прошепва тя, защото междувременно е отишла до фонтанчето. — Софи, събуди се.

Детето, отпуснало глава на рамото си като парцалена кукла, веднага се стряска и се събужда, ококорило очи — уплашено, че е заспало без разрешение.

Но Шугър започва първа да се извинява:

— Съжалявам, Софи, заговорих се с тази дама.

Тя предполага, че вече наближава обяд. Най-добре е да побързат да се приберат, за да не би Уилям да се разгневи, задето е лишен от секретарката, любовницата или болногледачката си, или от тази комбинация от трите, която ще му бъде необходима днес.

— Хайде, детето ми, кажи ми докъде стигна с кралете на Англия?

Софи отваря уста да отговори, но внезапно очите й се разширяват от учудване.

— Ударил ли ви е някой, госпожице?

Шугър прокарва нервно ръка по лицето си.

— Н-не, Софи. Просто ми протече кръв от носа, това е всичко.

Софи е доста възбудена от това разкритие.

— И на мен ми се случи веднъж, госпожице! — казва тя с тон, който намеква, че събитието е било страховито, но вълнуващо.

— Така ли, мила? — Шугър се опитва да си припомни със замъгленото от собствените й тревоги съзнание кога може да се е случило това, за което говори Софи. — Кога?

— То беше преди — казва детето след кратък размисъл.

— Преди какво?

Софи приема ръката на гувернантката си, която се опитва да я изправи на крака; задната част на надиплената й черна рокля е влажна, измачкана, с полепнали по нея клечки, пръст и стръкчета трева.

— Преди татко да ви купи за мен, госпожице — казва Софи. Ръката на Шугър, която тя е протегнала, за да отупа полата на Софи от мръсотията, замръзва във въздуха.