Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (29)

Двайсет и осем

А сега, скъпи мои деца — защото аз приемам за свои деца всички вас, читателите на моята книга по целия свят — вече ви преподадох всички уроци, които знам. Но въпреки това чувам гласове — някои много отдалеч, чак от Африка и Америка, толкова далечни, колкото са и идущите векове, и всички те викат, викат, викат разкажи ни, разкажи ни твоята история.

О, неразумни! Нима не ви казах, че подробностите, свързани с мен, не са от значение! Нима не ви казах, че тази Книга не е дневник? И все пак настоявате да знаете повече за мен!

Така да бъде. Сега ще ви разкажа една история. Предполагам, че вече сте прочели всички мои уроци и сте размишлявали над тях, следователно сте си я заслужили. А може би и за книгата е добре да не е прекалено тъничка — макар да съм убедена, че в тази моя тънка книжка се крият много по-важни неща, отколкото в дебелите томове, които са дело на непросветени умове. Но да оставим това. Сега ще ви разкажа как можах да видях с очите си нещо, което не е дадено да видим преди Възкресението — и то защото бях непослушна!

Това се случи един път, когато бях отведена в Манастира на здравето, за да ме лекуват. Пристигнах там в ужасно състояние, но след като Светата сестра отдели час или два, за да се погрижи за мен, се почувствах много по-добре и бях обзета от изгарящо любопитство да надникна и в останалите килии в манастира, въпреки че ми беше изрично забранено да правя това. Но аз се чувствах много добре и започнах да се отегчавам. Любопитството, както презрително наричат мъжете жаждата на жената за познание, винаги е било най-големият ми порок, признавам. И така, скъпи читатели, аз напуснах своята килия.

Движех се крадешком, както постъпват Злосторниците, и когато стигнах до съседната килия, надникнах през ключалката. Дотогава мислех, че само представителки на нашия пол получават убежище в манастира, но в килията видях Хенри, брата на моя мъж! (Това не ме раздразни, защото Хенри беше най-почтеният мъж на света!) Но се кълна, че не бих погледнала през ключалката, ако знаех, че няма никакви дрехи по себе си! Тъй или иначе — аз го видях само за миг. Една от светите сестри беше при него и се грижеше за раните му. Веднага отклоних поглед.

По коридора зад мен се разнесоха стъпки, но вместо да се върна в собствената си килия, аз се уплаших и забързах напред. Стигнах точно до Най-забранената стая, онази, на чиято врата има една златна буква „А“, и влязох вътре!

Как бих могла да се престоря, че съжалявам за греха на неподчинението? Бих могла да кажа хиляда пъти „Аве Мария“ за покаяние, и пак ще се усмихвам, обзета от блаженството на спомена. Спрях, зашеметена от удивление, когато съзрях Видението е средата на стаята. Това беше гигантски стълб от пламъци, който нямаше видим източник — той сякаш избликваше от въздуха малко над пода, и потъваше в него високо горе. Струва ми се — макар никога да не ме е бивало в изчисленията — че стълбът беше висок поне двайсет фута, а ширината му бе около четири фута. Пламъците бяха ярко-оранжеви, не грееха и нямаха никаква миризма. В самото сърце на стълба, като птица, носена от вятъра, трептеше голото тяло на младо момиче. Не можех да видя лицето й, защото тя бе с гръб към мен, но плътта й беше толкова чиста и съвършена, че надали имаше повече от тринайсет години. Пламъците бяха толкова прозрачни, че я виждах как диша — и по това познах, че е жива, но спи. Огънят не й причиняваше нищо лошо, тялото й просто се носеше върху него, косата й леко се повдигаше от раменете. Осмелих се да протегна ръка към пламъка, предполагайки, че той прилича донякъде на пламъка над чиния, пълна със запалено бренди. Но истината се оказа далеч по-странна — когато пъхнах пръсти в огъня, той се оказа хладен като течаща вода — всъщност точно така и го почувствах, като вода, която се стича по пръстите ми. Не разбирам защо се стреснах от това повече, отколкото ако се бях опарила, но аз извиках от изненада и отдръпнах ръка. Стълбът от пламъци се раздвижи, затрептя по-силно, и за мой ужас тялото на момичето започна да се обръща към мен!

Стоях като вцепенена, без да помръдна и на косъм, докато тялото в огнения стълб се завъртя напълно и аз видях… самата себе си!

Да, скъпи читатели, това беше моето Второ тяло, Слънчевото ми тяло — и то беше самото съвършенство! Всички белези от понесените страдания бяха изчезнали. Бях обзета от такова силно желание да се насладя на новото си, безукорно тяло, че мушнах глава право в пламъците, което ме накара да изпитам безкрайна наслада.

Особено се зарадвах на гърдите си — толкова малки и гладки, на долните си части, по които не се забелязваха онези отвратителни косми и, разбира се, на лицето си, от което се бяха изтрили всички следи от грижи. Признавам си, изпитах облекчение, че момичето спи, защото сигурно не бих се осмелила да погледна в собствените си очи.

Най-сетне, обзета от страх — или от задоволство — напуснах стаята и побягнах към килията си, колкото ме държаха краката!

 

 

Шугър обръща страницата, но очевидно с този възторжен епизод свършва всичко, което Агнес е успяла да напише под общото заглавие „Прозрения и разсъждения върху свръхестественото на Агнес Пигот“, преди да вземе фаталното решение да изкопае отново старите си дневници.

— Е, какво ще кажеш? — пита Уилям, защото те двамата са в кабинета му — той е седнал на ръба на писалището си, а Шугър стои права пред него и държи в ръце отворената книга.

— Аз… н-не знам — казва тя и продължава да се опитва да разбере с каква цел я е повикал тук толкова рано сутринта. И двамата с Уилям са като пребити от умора, и със сигурност имат далеч по-важни задачи за изтощените си мозъци от това да се опитват да разтълкуват бълнуванията на Агнес. — Ами… бива я като разказвач, нали?

Уилям я зяпва озадачено, очите му са зачервени и смъдят. Преди да е отворил уста, коремът му започва да къркори — позволил е на тези от прислужниците, чиито нощен сън беше смутен, да поспят до късно.

— Шегуваш ли се? — пита той.

Шугър затваря дебелия тефтер и го притиска към гърдите си.

— Не, разбира се, че не, но… Това описание, това е… тя разказва сън, нали? Просто описва някакъв сън…

Уилям изкривява лице в раздразнение.

— Ами останалото? Предишните записки? Тези… — той цитира с подчертано отвращение — уроци?

Шугър затваря очи и се старае да диша дълбоко. Обзема я мъчително изкушение да се разсмее на глас или да каже на Уилям да остави проклетата си жена на мира.

— Нали знаеш… не съм особено религиозна — казва тя с въздишка, — и не мога да преценя…

— Тя е луда! — избухва той и удря с длан по писалището. — Напълно луда! Не разбираш ли?

Тя трепва и инстинктивно отстъпва назад. Той не е говорил така грубо с нея никога преди! Шугър се чуди дали да не избухне в сълзи и да заяви с треперлив глас „Уп-плаши ме“, за да може той да я обвие с ръцете си, обзет от разкаяние. Един бърз поглед към въпросните ръце, свити в юмруци, я кара да отхвърли идеята.

— Виж това — погледни само! — продължава да беснее Уилям и посочва една нестабилна купчина от книги и брошури на писалището — кориците им са скрити в подвързии от парчета стари тапети или някакъв плат. Той грабва най-горната, отваря я на титулната страница и започва да чете високо и насмешливо:

— „От материя към дух: резултати от десетгодишен опит в областта на спиритизма със съвети към новопосветените“, от Силия Е. Де Фой! — той хвърля рязко книгата като непоправимо зацапана носна кърпичка и грабва втора — „Пръст в раната Христова: изследване на загадките в Светото писание“ от доктор Тибет! — после хвърля и тази книга. — Претърсих спалнята на Агнес, за да изнеса оттам всичко, с което би могла да се нарани. И какво, смяташ, открих? Двайсетина такива боклуци, скрити в кошничките й за ръкоделие! Поръчвани чак от Америка и дори крадени — да, крадени! — от някаква спиритистка заемна библиотека на Саутхемптън Роу! Книги, които никой здравомислещ човек не би издал, и нито една нормална жена не би чела!

Шугър примигва объркано, защото все още не може да схване какъв е поводът за тази тирада, но е потресена от ожесточението, с което говори Уилям. Внезапно и без това нестабилната купчина книги, сякаш също потресена от яростта му, се заклаща и рухва. Книгите се разпиляват по писалището. Една от тях пада на килима — малка книжка, подобна на сборник с църковни химни, подвързана с къс дантела.

— Уилям… какво искаш от мен? — пита Шугър, като много се старае да не й проличи раздразнението. — Повика ме тук, за да ми показваш тези книги на Агнес, които си… конфискувал, оставям Софи да безделничи в занималнята; признавам, че тези брошури са доказателство за… сериозно разстроен ум. Но как бих могла да ти помогна?

Уилям прокарва ръка по косата си, после стисва цяла шепа кичури и притиска юмрук към главата си — за последен път Шугър го е виждала да прави този нервен жест по времето, когато течеше спорът с търговците на юта от Дънди.

— Клара заяви — казва той със стон, — че категорично отказва да дава на Агнес каквито и да било… лекарства.

Шугър си прехапва езика, за да не сподели откровеното си мнение за мъже, които държат жените си под постоянното въздействие на опиати; тя отново си поема дълбоко дъх и вместо това съумява да каже:

— Толкова лошо ли е това, Уилям? Мисля, че Агнес вървеше доста уверено, докато я прибирах обратно в къщи. Вероятно най-страшното вече е минало, нали?

— След това, което се случи тази нощ, ти твърдиш, че най-опасното е преминало?

— Имах предвид, че раните по краката й са започнали да зарастват.

Уилям свежда поглед. Едва сега Шугър забелязва, че той се държи така, сякаш крие нещо, нещо в поведението му напомня куче, което съзнава, че е сторило пакост — тя не го е виждала в такова състояние от онзи ден, когато за първи път вдигна полите й в дома на госпожа Кастауей и я помоли да му позволи това, което останалите проститутки му бяха отказали. Какво ли ще поиска от нея сега?

— И така да е — започва да мънка той, — Клара е прислужница — назначена от мен… осмели се да ми противоречи. Наредих й да продължи да дава лекарствата на Агнес, докато… докато не й наредя нещо друго, а тя отказа.

Шугър чувства как по лицето й се изписва упрек и бърза да възстанови спокойното си изражение, доколкото може.

— Клара е лична камериерка на Агнес, Уилям — напомня му тя. — Как искаш да изпълнява задълженията си, ако Агнес не й се доверява?

— Много уместен въпрос — отбелязва Уилям и кимва важно; изражението му говори, че и според него по-нататъшното присъствие на Клара в този дом е неоснователно. — На всичкото отгоре тя отказа твърдо да заключва вратата на Агнес.

— Докато я мие и обслужва ли?

— Не, след това.

Мозъкът на Шугър се опитва да преработи това сведение, но като че ли залъкът е прекалено голям за него.

— Искаш да кажеш, че ти… ъъъ, че се предвижда… Агнес да бъде държана като… — тя преглъща с усилие, — … да бъде държана под ключ в спалнята си?

Уилям й обръща гръб с пламнало лице; после махва възмутено с ръка в посока към прозореца, показалецът му сякаш пробива дупки във въздуха.

— Да не искаш всяка нощ да излизаме да я прибираме от конюшнята или Бог знае още откъде?

Шугър притиска здраво дебелия тефтер към гърдите си; иска й се да може да го остави, но съзнава, че би било неразумно да откъсва очи от Уилям дори и за миг. Какво иска той всъщност? Каква проява на покорност е необходима, за да изпусне гнева от изкуствено надутата си фигура? Може би трябва първо да упражни върху нея юмруците си, за да излее след това разкаянието си между краката й?

— Агнес ми се струва… съвсем спокойна, не мислиш ли? — казва тя меко. — Когато я доведох вкъщи, беше съвсем премръзнала и единственото, което я интересуваше, беше една топла вана и чаша чай. „Най-хубаво си е у дома“, така ми каза накрая.

Той я гледа с подчертано подозрение. Хващал се е на всевъзможни лъжи — за несравнимите предимства на члена му пред тези на другите мъже; за еротичното излъчване на космите по гърдите му, вярвал е дори когато му е казвала, че несъмнено един ден „Ракъм“ ще бъде най-големият производител на парфюмерийни продукти в Англия; но това — това вече е нещо, на което отказва да повярва.

За миг я обзема страх, че той ще я сграбчи за раменете и ще започне да я разтърсва, за да я принуди да каже истината, но Уилям се обляга отново на писалището и прокарва ръце по лицето си.

— Откъде разбра всъщност къде ще я откриеш? — пита той с малко по-спокоен тон. Нямаше възможност да й зададе този въпрос сутринта, когато се върна мокър до кости, обезумял от тревога, и установи, че жена му дреме спокойно в леглото си. („Божичко, Уилям, на какво приличаш!“ беше единственото, което каза Агнес, преди да притвори отново очи).

— Аз… аз… чух я да вика — отвръща Шугър. Дълго ли смята да я държи тук Уилям? Софи я чака в учебната стая; днес е доста разсеяна и кисела, има нужда да се върне към познатата дневна програма и уроците, а се съпротивлява… Ще има проблеми, най-малкото сълзи — ако нормалният ход на ежедневието не се възстанови възможно най-бързо…

— Извънредно важно е — заявява Уилям, — тя да не избяга отново през следващите няколко дни.

Шугър не издържа и избухва:

— Уилям, защо ми казваш всичко това? Доколкото си спомням, ти държеше да не поддържам никакви контакти с Агнес. Какво искаш сега от мен, да й стана пазач ли? Може би тя трябва да седи в някой ъгъл на занималнята, докато преподавам на Софи, за да съм сигурна, че не крои някоя беля?

Още докато думите се изплъзват от устните й, тя съзнава грешката си; един мъж трябва да бъде обсипван постоянно, неуморно с ласкателства, за да не започне да се държи зле; дори само една небрежна забележка може да сложи край на и без това оскъдното му търпение. Ако едно момиче държи на острия си език, единственият й шанс е да изгради кариерата си върху това — като Ейми Хаулет.

— О, Уилям, прости ми, моля те — казва тя умолително и покрива лицето си с ръце. — Ужасно съм уморена — а и ти също.

Най-сетне той пристъпва към нея и я прегръща. Притиска я здраво, книгата на Агнес пада на пода; скулите им се удрят една в друга. И двамата се притискат все по-силно един в друг, докато остават почти без дъх. Долу се разнася остър звън.

— Кой може да бъде? — ахва Шугър.

— О, търговци и всякакви хрантутници — отвръща той, — идват да си вземат коледните подаръци. Ще им се наложи да дойдат още веднъж, когато Роуз е успяла да се посъвземе.

— Сигурен ли си? — пита тя, защото звънът продължава упорито.

— Да, да — казва нервно Уилям. — Клара е при Агнес — наблюдава я неотклонно, така отблизо, както аз виждам теб сега.

— Но нали каза, че си разрешил на прислужниците да…

— На всички с изключение на Клара; щом тази кучка отказва да даде сънотворно на Агнес и да я заключи в стаята, най-малкото, което може да стори, е да остане при нея! — преценил, че думите му прозвучават доста коравосърдечно, той допълва: — Не виждаш ли, че не е възможно нещата в тази къща да продължават по същия начин!

— Съжалявам, Уилям — казва тя и започва да го гали по рамото. — Единственото, което мога да направя, е да се старая да изпълнявам ролята си възможно най-добре.

За свое облекчение тя вижда, че е налучкала верния тон. Той продължава да я притиска здраво към себе си и да въздиша тежко, докато напрежението постепенно напуска тялото му и той решава да се изповяда.

— Имам нужда от твоя съвет — прошепва той настоятелно. — Трябва… трябва да взема едно извънредно важно решение. Най-тежкото решение в моя живот.

— Да, любов моя?

Обвил с ръка кръста й, той се прокашля и най-сетне думите рукват от устата му толкова бързо, че звучат почти нечленоразделно:

— Агнес е луда, луда е от години, положението вече е извън контрол и накратко казано… да, накратко казано, мисля, че трябва да се махне оттук.

— Как да се махне?

— Да я пратя в лудница.

— Аха — тя отново започва да гали раменете му, но чувството за вина го прави толкова мнителен, че краткото й трепване му въздейства като плесница.

— Там могат да я излекуват — казва той с настоятелността на човек, който се опитва да се убеди сам в това, което говори. — Там ще бъде под постоянно наблюдение, има лекари, има медицински сестри. Ще се върне у дома като нов човек.

— И за кога си… уговорил…

— Прекалено дълго отлагах! За двайсет и осми, дяволите да го вземат! Доктор Кърлоу предложи да… ъъъ… съпроводи Агнес до това място. Казва се санаториум „Лабоуб“ — и добавя със странно сладникав тон: — в Уилтшър — като че ли самото споменаване на местността отхвърля всякакви подозрения в благонадеждността на санаториума.

— Но ти вече си взел решение — казва Шугър. — Какъв съвет искаш тогава от мен?

— Искам да знам… — той скрива със стон лице в шията й. — Искам да ми кажеш… всъщност… че не съм… — тя чувства как челото му се сбръчква, чувства през тъканта на роклята как той стисва челюсти. — Искам да ми кажеш, че не съм чудовище! — изплаква той, разтърсван от мъчителни конвулсии.

Шугър започва да милва косата му много нежно, едва доловимо, и да го обсипва с целувки.

— Стига, стига — гука тя. — Направил си всичко по силите си, любов моя. Постарал си се да направиш най-доброто, както си правил винаги, от мига, когато си се запознал с нея, убедена съм в това. Ти… ти си добър човек.

От гърдите му се откъсва висок стон, изпълнен едновременно със скръб и с облекчение. Точно това искаше от самото начало — затова я повика тук от занималнята, за да чуе от нея тези думи. Шугър го притиска здраво към себе си, а душата й изгаря от срам; тя знае, че никога — нито когато е допускала доброволно да я унижават, нито когато се е преструвала, че приема с наслада някакво извращение, не е падала толкова ниско.

— Ами ако Клара разкаже на Агнес какво си намислил? — гаден въпрос, но тя трябва да го зададе, и без това е затънала в предателството, какво значение има дали ще утежни вината си? В устата си чувства парещия вкус на съучастничеството — облизва устни, по които е полепнала отровната слюнка на лейди Макбет.

— Тя не знае — измънква Уилям, заровил лице в косите й. — Не съм й казал.

— Но какво ще стане, ако на двайсет и осми…

Уилям се изтръгва от прегръдките й и започва да крачи напред-назад. Погледът му е мътен, раменете — превити, той постоянно трие нервно ръце.

— Ще дам на Клара малко почивка — казва той. — И без това не си е взела много от свободните следобеди, а пък напоследък няма възможност и да спи спокойно нощем. — Той поглежда към прозореца и примигва силно няколко пъти. — Аз… аз също няма да бъда тук на двайсет и осми. Да ми прости Бог, Шугър, но не бих понесъл да гледам как отвеждат Агнес. Затова ще замина… по работа. Заминавам утре сутринта. Някакъв човек от Съмърсет твърди, че е изобретил метод за извличане на растителни аромати, за който не е необходим алкохол. Праща ми писма от месеци и ме кани да видя сам доказателствата. Вероятно е измамник, но все пак… Е, ще му отделя някой и друг час. А когато се върна… тогава вече ще е двайсет и девети декември.

Две картини се открояват извънредно ясно и живо във въображението на Шугър. На едната се вижда как някакъв ухилен шарлатанин въвежда Уилям в бърлогата си, пълна с бълбукащи и съскащи стъкленици и реторти. На другата Агнес върви подръка с доктор Кърлоу — с човека, описан в дневниците й като Слуга на сатаната, Демонът мъчител, Повелителят на пиявиците; той води пленницата си към екипажа, както баща води дъщеря си към олтара.

— Но ако… ако Агнес започне да се съпротивлява?

Уилям започва да кърши още по-нервно ръце.

— Би било далеч по-лесно — започва той с жалостив тон, — ако Клара не се беше заинатила по въпроса с лауданума. Сега Агнес е на себе си и е нащрек. Опитва всичко, което й се дава, с върха на езика — също като котка — той хвърля отчаян поглед към тавана, сякаш за да упрекне съдбовните сили в небесата, които му създават такива неприятности. — Но Кърлоу ще доведе със себе си още хора. Четирима здрави мъже.

— Четирима?

Шугър настръхва, защото си представя как петима непознати мъжаги се нахвърлят върху крехкото, изтощено телце на Агнес.

Уилям спира да крачи и я поглежда право в очите. Измъченият му, кървясал поглед я умолява да изтърпи само още едно безчинство, да изрази с мълчанието си своето съгласие, да даде своята благословия с пълното съзнание, че върши нещо нередно.

— Ако възникнат някакви неприятности — продължава той и измъква от джоба си кърпичка, за да попие потта от челото си, — тези хора ще бъдат от полза, за да може всичко да протече… възможно най-прилично.

— Разбира се — чува Шугър собствения си глас. Долу отново отеква звънецът, и продължава, отново и отново.

— Дявол да го вземе! — избухва Уилям. — Като казах на Роуз, че може да поспи, нямах предвид да спи цял ден!

След няколко минути, когато Шугър се връща в учебната стая, положението не е никак розово. Знаеше си, че нещата ще се объркат, и така и стана.

Софи е станала от писалището и сега стои, напълно неподвижна, на една табуретка с лице към прозореца и не дава вид да е разбрала, че гувернантката й се е върнала в стаята. Тя оглежда външния свят с далекогледа си — един свят, в който няма нищо особено забележително, само оловно-сиво небе и далечни, трепкащи силуети на пешеходци и файтони, видени през бръшляна, засаден от Шиърс за прикритие край оградата на дома. Но за едно момиче с далекоглед в ръка дори такива трудно различими образи могат да бъдат интересни, особено ако няма какво друго да прави; кой знае колко дълго ще отсъства гувернантката й, независимо от всичките й тържествени твърдения, че трябвало да научат още много неща, преди да дойде новата година?

И тъй, Софи е обърнала гръб на обещанията на възрастните и провежда свои лични проучвания. Няколко много странни на вид мъже влязоха през градинската порта тази сутрин, позвъниха и после пак си тръгнаха. Роуз като че ли днес изобщо няма да работи! Градинарят се появи и изпуши една от тези странни бели тръбички, които не са пури; после излезе от градината и изчезна нагоре по улицата; вървеше много бавно и внимателно. Чийзмън се върна от посещението при майка си; вървеше също така бавно и предпазливо като Шиърс — всъщност двамата едва не се сблъскаха при портата. Кухненската прислужница с грозните червени ръце още не се е появявала, за да излее кофите. Тази сутрин нямайте истинска закуска — нито какао, нито овесена каша, а само хляб с масло, вода и коледен пудинг. И каква бъркотия настана с подаръците! Първо госпожица Шугър каза, че те трябвало да останат в спалнята, за да не я разсейват, а после направи обратното — защо? Кое е правилно — подаръците да стоят в спалнята, или подаръците да стоят в учебната стая? И какво става с Австралия? Госпожица Шугър каза, че днес трябва да започнат да учат за Ню Саут Уелс, но засега не се е случило нищо подобно.

Общо взето, в цялата вселена явно е настанала бъркотия. Софи наглася далекогледа на окото си, стисва устни и продължава огледа. Всеки момент нещата може да си дойдат по местата — или пък вселената да експлодира в хаос.

Още в мига, в който прекрачва прага на учебната стая, Шугър долавя недоволството, което се излъчва от малкото момиче, макар Софи да стои с гръб към нея; детското безпокойство е лесно доловимо като остра миризма. Но Шугър долавя и още нещо — истинска миризма, натрапчива и плашеща. Господи, но тук нещо гори!

Тя изтичва до камината. Там, върху легло от ярка, пламтяща жарава, тлее тялото на тъмнокожата кукла на Софи — краката му вече са се превърнали в пепел, туниката се е свила като препечен къс бекон, но белите зъби още се виждат в ухилената уста, докато пламъците ближат бавно пращящата тъмнокоса глава.

— Софи! — възкликва обвинително Шугър. Прекалено уморена е, за да овладее острия си тон; усилието, което положи, за да не избухне пред Уилям, изсмука и последните й остатъци от такт. — Какво си направила!

Софи се вдървява, отпуска далекогледа и бавно се обръща върху столчето. Лицето й е разкривено от страх и вина, но в нацупената й гримаса се долавя и предизвикателство.

— Горя негърчето, госпожице — казва тя. После, за да не би гувернантката да злоупотреби с детското й лековерие, допълва: — То не е живо, госпожице; просто куп стари парцали и малко порцелан.

Шугър поглежда надолу, към разпадащото се малко телце, и се разкъсва между порива да го извади от огъня, или да сбута отвратителното нещо с ръжена, за да спре да тлее и да изгори по-бързо. Обръща се към Софи и понечва да отвори уста, но точно тогава погледът й пада върху красивата френска кукла, която наблюдава сцената от другия край на стаята, стърчаща над ноевия ковчег с голямата си шапка с пера и самодоволното, безизразно лице, обърнато точно към камината. Думите замират в гърлото й.

— Той стоеше върху един сандък с чай, госпожице — продължава Софи. — Под него трябваше да има слон, госпожице, а пък го няма, и затова той не може да стои прав, освен това е черен, а пък истинските кукли не са черни, нали госпожице? А беше и мръсен, целия в петна, откакто по него тече кръв.

Въздухът в стаята се замъглява от дим; и детето, и гувернантката търкат раздразнено насълзените си очи.

— Все пак, Софи, просто да го хвърлиш така, в огъня… — започва Шугър, но млъква; не може да се насили да произнесе думата „грях“. Тя е запечатана като с нагорещено желязо в съзнанието й от думите на госпожа Кастауей: „Ние сме порочни и не можем да бъдем други, малка моя. Думата е била измислена, за да опише такива като нас. Мъжете обичат да тънат в грях; ние сме грехът, в който те тънат“.

— Трябваше преди това да ме попиташ — казва тя и взема най-сетне ръжена; скоро и двете ще се разкашлят, а ако димът излезе през пролуките на вратата и плъзне из къщата, ще има неприятности.

Софи наблюдава как познатите очертания на куклата й се размиват и изчезват в пламъците.

— Но той си беше мой, нали, госпожице? — казва тя. Долната й устна трепери, очите й са влажни и мигат бързо. — Нали можех да правя с него, каквото си поискам?

— Да, Софи — отвръща Шугър с въздишка. Пламъците се издигат по-високо и хилещата се глава се търкулва бавно върху пепелта от тялото.

— Беше си твой.

Тя съзнава, че трябва да се постарае този случай да бъде забравен колкото е възможно по-бързо и двете да се заемат с уроците, но внезапно й хрумва един подходящ отговор и тя не успява да устои на изкушението.

— Можехме да го дадем на някое бедно дете — казва тя и рови подчертано ядосано с ръжена из пепелта. — На някое нещастно, бедно дете, което си няма никакви кукли, с които да играе.

Секунда след това Софи избухва в неистов плач — вие толкова високо, че косъмчетата по тила на Шугър настръхват. Детето скача от стола и рухва на пода, без да спира да крещи, свито на безпомощна купчинка сред разпилените като локва около него фусти. Само след миг лицето й подпухва и почервенява така, че заприличва на къс сурово месо, разлигавено от сълзи, сополи и слюнка.

Шугър стои неподвижна и я гледа, стъписана от жестоката сила на детското страдание. Стои така, залитайки леко, и иска да повярва, че всичко това е само сън, от който може да избяга само с едно обръщане в леглото. Иска й се да имаше сили да прегърне Софи сега — когато е най-грозна и най-противна, иска й се да можеше с една такава прегръдка да пропъди от гърчещото се тяло на детето всяка болка и всяка грозота, на което е било научено. Но сили не й стигат; това ревящо червено лице я плаши и я отблъсква; освен това не би понесла тъкмо днес Софи да я отблъсне — това би й попречило да запази присъствие на духа. Така че тя стои така, с писнали уши, стиснала здраво зъби, и мълчи.

След няколко минути вратата на учебната стая се открехва — може и да е имало почукване, а Шугър да не го е чула — и Клара провира вътре острата си муцуна.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожице Шугър? — опитва се тя да надвика шума.

— Съмнявам се, Клара — казва Шугър, докато плачът започва бързо да утихва. — Превъзбуди се около Коледа, това е причината…

Ревът на Софи секва с рязко изхълцване, а лицето на Клара се вкаменява като маска в израз на възмущение и неодобрение — как смее това отвратително дете да вдига толкова шум, без да има някаква сериозна причина?!

— Кажете на мама, че съжалявам! — хленчи Софи.

Клара хвърля на Шугър поглед, който казва: „Вие ли насаждате такива глупави мисли в главата на детето?“ и излиза бързо, за да се върне при господарката си. Вратата изтраква зад нея, потъналата в дим стая притихва, само от време на време се чува тихо изхлипване.

— А сега стани, Софи — казва Шугър и се моли детето да се подчини без повече усложнения. И то се подчинява.

Безкрайният остатък от втория коледен ден, ден, белязан с песни за гугутки и незабележими приготовления за път, преминава като сън, който в безмерната си мъдрост е решил в крайна сметка да не се превръща в кошмар, а завършва с пълна, но не неприятна бъркотия.

След внезапното избухване Софи се успокоява и става много покорна. Тя насочва вниманието си към Ню Саут Уелс и наименованията на различните породи овце; научава имената на океаните, които се простират между нейния дом в Англия и континента Австралия. Отбелязва, че Австралия прилича на брошка, забодена върху водите на Индийския и Тихия океан; Шугър казва, че на нея й прилича по-скоро на глава на шотландски териер, по чийто нашийник има шипове. Софи казва, че никога не е виждала териер — ето тема за следващ урок.

Когато прислужниците най-сетне стават от леглата си и поемат ежедневните си задължения, денят поема обичайния си ход. Обядът е сервиран в учебната стая точно в един часа на обяд — парчета ростбиф с гарнитура от картофи и цвекло; и макар десертът отново да е коледен пудинг вместо нещо по-обикновено и успокояващо като оризов или сливов сладкиш, поне този път пудингът е затоплен, гарниран с крем карамел и поръсен с канела. Очевидно опасността вселената да рухне окончателно полека-лека затихва.

Роуз също функционира нормално, отваря вратата, когато онези странно облечени мъж, които си тръгнаха разочаровани преди, се връщат отново с надежда все пак да си получат традиционния коледен дар. Всеки път, когато долу се позвъни, Шугър и Софи отиват до прозореца, за да погледнат, и всеки път детето пита:

— Кой е това, моля, госпожице? — опитвайки се смирено да си изпроси прошка за предишното непослушание.

— Не знам, Софи — отговаря Шугър всеки път. У Софи започва да се оформя убеждението, че госпожица Шугър може и да знае много за историята на античния свят и за географията на далечни земи, но когато става дума за делата на семейство Ракъм, тя тъне в пълно неведение.

— Довечера, след като приключа с уроците — заявява Софи по време на една кратка пауза, докато главата на гувернантката започва да клюма към гърдите от умора, — ще започна да чета новата си книга, госпожице. Разгледах картинките и ми стана много… интересно.

Тя се взира в лицето на гувернантката си с надежда, че ще види как то грейва от одобрителна усмивка. Но вижда само една полуусмивка върху сухите й, напукани устни. По бялото на очите й има тънки червени жилчици, като пукнатини — дали ще изчезнат, или госпожицата ще си остане така цял живот? А може би е нередно да се разглеждат картинките, преди да си прочел книгата? Какво друго да каже на госпожица Шугър, за да стане всичко като преди?

— Австралия е много интересна страна, госпожице.

Вечерта, сама в леглото, Шугър лежи будна, тормозена от опасения, че на всичкото отгоре няма да може и да заспи. Това вече ще я довърши, окончателно ще я довърши. Тя изругава под нос и стисва здраво клепачи, но те се отварят сякаш напук и тя отново вперва поглед в мрака. Естественият ред на сън и бодърстване е бил нарушен, тя е прегрешила срещу установения порядък и сега трябва да си плати.

Ами ако Уилям реши да дойде при нея, за последна успокояваща доза разврат, преди да замине? А може би ще се появи с онова изражение на бито псе, за да я моли да налее доза лауданум в устата на Агнес? Или просто ще поиска да зарови лице в любещата гръд на своята Шугър? За първи път от много, много месеци насам Шугър е обзета от отвращение при мисълта за Уилям Ракъм.

Тя лежи будна в продължение на повече от час, после пали лампата и измъква един от дневниците изпод леглото. Прочита една страница, две страници, две страници и половина, но онази Агнес Ракъм, която се разкрива в тях, е дразнещо, суетно и безполезно същество, което няма да липсва никому на този свят, ако изчезне от него.

„А какво ще правиш, когато дойде добрият доктор с неговите четирима весели другари?“ пита се Шугър. „Ще изведеш Софи на разходка в парка, докато те натикват насила Агнес в някаква черна карета, а тя вика за помощ?“

В дневника Агнес, омъжена вече от две години, се оплаква от съпруга си. Според нея той не прави нищо по цял ден, освен че пише статии за списание „Корнхил“, които никой в „Корнхил“ не публикува, и писма до „Таймс“, които също не се появяват по страниците на вестника. В собствения си дом той далеч не е толкова интересен, колкото й се струваше, когато я посещаваше в нейния. Освен това Агнес междувременно е забелязала, че брадичката му далеч не е толкова добре очертана, колкото брадичката на брат му Хенри, и че Хенри има значително по-широки рамене — и изобщо Хенри определено е по-красивият от двамата братя, а при това е и невероятно искрен — ако само не държеше да се облича като провинциален търговец…

Шугър се предава. Тя пъхва дневника обратно под леглото, гаси лампата и отново прави опит да заспи. Очите я болят и смъдят — какво толкова е сторила, с което да заслужи…? Ах, да. Няма да намери покой предателката, която съзаклятничи срещу една невинна жена…

А Уилям? Той дали спи? Заслужава да се мята потен в леглото, измъчван от угризения, но Шугър се надява да хърка блажено. Може пък утре, когато се събуди по-спокоен и отпочинал, той да се откаже от плановете си за Агнес? Надали, надали. Шугър има достатъчно опит, за да разпознае мъжа, който е преминал безвъзвратно границата — и по лицето, и по начина, по който я прегръща.

„Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро“.

Такова обещание даде тя на Агнес. Но не е ли възможно наистина да се окаже, че отиването на Агнес в болницата е за добро? Няма никакво съмнение, че съзнанието й е помътено — не е ли възможно грижите на специалистите да го… прочистят? Картината, която преследва Шугър — жена, окована във вериги, която хлипа отчаяно в тъмница, на постлания със слама под — това, разбира се, е плод на фантазията й, разпалена от евтини романчета! Този санаториум „Лабоуб“ сигурно е чисто, приятно място, където постоянно ще я наглеждат лекари и медицински сестри. Освен това е в Уилтшър… А може горката умопобъркана госпожа Ракъм да реши, че се е озовала в своя манастир на здравето и да вижда медицинските сестри като монахини?

„Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти“.

Така бе казала тя на Агнес, когато подаде ръка на ужасената жена. Но какво са обещанията на една уличница? Само слюнка, която й помага да имитира желание! Шугър потрива очи в мрака, обзета от ненавист към самата себе си. Тя е измамница, за нищо не я бива, измисля всякакви лъжи за Австралия… и о, Божичко, ако само можеше да забрави ужасната усмивка на онази чернокожа кукла, докато пламъците ближеха лицето й!

„Нов човек“, повтаря си тя. „Агнес ще се върне у дома като нов човек“. Така каза Уилям; напълно невъзможно ли е това да бъде истина? В този санаториум ще излекуват Агнес; тя ще целуне по бузите всички сестри на сбогуване, ще стисне ръка на всички лекари, а очите й ще бъдат насълзени. И после ще се прибере у дома, и ще признае Софи за своя дъщеря…

Тази мисъл, която би трябвало да я успокои, има напълно противоположен ефект върху Шугър — цялото й тяло е разтърсено от ледена тръпка, тя има чувството, че й се гади. В последните мигове, преди душата й да потъне в сън, Шугър разбира най-сетне как трябва да постъпи.

Вечерта на двайсет и седми декември Уилям Ракъм седи пред чаша уиски в една кръчма във Фроум, графство Съмърсет, и копнее да прескочи по някакъв начин утрешния ден и да се озове направо в по-следващия.

Потегли на толкова далечен път, предвиди толкова различни занимания, за да ангажира с нещо съзнанието си (но кой би предположил, че обиколката на старата предачница за вълна в града ще се окаже толкова скучна!) — и все пак остават тринайсет, не, четиринайсет часа до мига, когато доктор Кърлоу трябва да пристигне в Чепстоу… Какво ли не може да стане през това време — включително и неговите нерви да се разнебитят окончателно! При това сега, когато Клара не е в къщата, и е оставил там само Роуз и онази глупачка Лети, съществува огромен риск Агнес да се изплъзне… тоест да се изложи отново на опасност…

Ако само имаше начин да разбере какво става в дома му тъкмо сега, да се успокои, че Агнес е на сигурно място! Миналата седмица чете във вестника за някакъв апарат, чието производство щяло скоро да започне в Америка — някакво устройство от магнити и мембрани, което преобразувало човешкия глас в електрически вибрации, и по този начин осъществявало предаването на човешкия глас на далечни разстояния. Ако само този апарат вече беше навлязъл в употреба! Само като си представи, че би могъл да каже няколко думи, които ще се предадат по жицата, и да получи отговор: „Да, тя е тук, спи“ — тогава мъката от неизвестността би му била спестена.

От друга страна може би цялата тази история с гласовия телеграф е измама, поредната измислица, с която вестник, лишен от по-стойностни публикации, запълва страниците си. Като си помисли само защо дойде чак до Фроум! Разбира се, онзи приятел с новия метод се оказа чиста проба измамник, при това дори безинтересен измамник. Уилям очакваше поне той да го позабавлява с разни бълбукащи течности, смрадливи изпарения и приглушени подвиквалия: „Вижте само!“, а вместо това бе подканен да прегледа драсканиците на някакъв си обикновен студент, който си търсеше благодетел, за да финансира изследванията му. Да ни пази Бог от тази главозамаяна младеж, която иска пари, за да строи въздушни кули!

— Не разбирам — каза Уилям на младия човек със зле прикрито раздразнение. — Ако процесът има ефект, защо да не можете да демонстрирате това на практика? Макар и на по-елементарно, грубо ниво, например с няколко цветчета в една тава?

В отговор младежът посочи с жест мизерната си квартира — искаше да каже, че в тази просяшка стая е невъзможно да се осъществят дори най-незначителните чудеса. Дрън-дрън! Нека тогава тъне в самосъжаление — и без това няма как да го убеди да не се занимава с глупости. Обеща му да го има предвид, пожела му успех в по-нататъшната работа, и се измъкна.

След тази потискаща среща Уилям обиколи набързо градските забележителности, върна се в пансиона и остана известно време в стаята си. Легнал на чуждото, прекалено меко легло, той се опита да прочете някаква брошура за отглеждането на цибетки и практическите спънки пред оцеляването им в по-студен, северен климат, от гледна точка на един специалист в производството на парфюми, но се оказа, че не е в състояние да схване нищо и съжали, че не си беше взел вместо това някакъв роман.

На всичкото отгоре и този пансион му подейства крайно деморализиращо. Собственицата настоя да й продиктува името „Ракъм“ буква по буква, като че ли го вписваше в гражданския регистър, и макар да го изгледа много внимателно, лицето му явно не й беше познато. Разбира се, всички сапуни в банята бяха на „Пеърс“. На нито един от тях не се виждаше украсената с орнаменти буква „Р“. Седнал на ръба на грозната, нашарена със сини вени вана, Уилям едва не се разплака.

Всичко вече му е ясно. През месеците, откакто пое в ръцете си юздите на фирмата „Ракъм“, той е бил тласкан напред от прилив на оптимизъм; виждаше как с всеки изминал месец състоянието му се увеличава, а опияняващите вечери на Прайъри Клоуз и среднощните разговори с Шугър го бяха накарали да повярва, че бъдещето разтваря врати пред него, че издигането на концерна „Ракъм“ до върха на славата и богатството е историческа неизбежност. Едва сега истината му смигва лукаво, надничайки през мъглите на бъдещето. Той ще изгради своята империя, лишена от наследник, ще остарее, и през последните години от живота си ще види как делото на живота му се срива. Той ще бъде един съвременен Озимандий, отчаянието е негова съдба, делото му ще рухне, ще се превърне в руини или — което е още по-лошо — ще бъде присвоено от съперниците му. Тъй или иначе, след един-два века името „Ракъм“ няма да означава вече нищо. И семето, от което ще поникне тази унизителна съдба, е тук, пред него, в една сапунерка, в един пансион във Фроум, графство Съмърсет.

Тъй като терзанията му станаха вече непоносими, той побягна от хотелската стая и тръгна да търси кръчма. Попадна на тази „Веселата овчарка“, в която седи сега пред чаша уиски. Но кръчмата не е онова уютно, весело убежище, което си бе представял — тя е мрачна и потискаща, дъските по пода имат болезнено жълтеникав оттенък, а барът е покрит с изкуствен мрамор. Вярно, в огнището гори буен огън, но това е единствената прилика между това място и „Камината“; пред огъня се е свило едно старо куче със сълзящи очи, което скимти и бръчка муцуна насън всеки път, когато някоя искра прелети през решетката. Посетителите нямат нищо общо с бъбривите провинциалисти от представите му, които щяха да го разсейват с разказите си — всички пият мълчаливо, сами или насядали по двама-трима, и само от време на време някой посочва с брадичка чашата си, което ще рече, че иска да му я напълнят. Две грозни, възрастни жени си намират някаква работа зад бара и явно са прекалено заети, за да посочат маса на Уилям. Затова той си я избра сам — в една тъмна ниша близо до вратата на тоалетната.

Часовникът над бара е спрял на полунощ, Бог знае кога и колко отдавна, изтощен от усилието да отброява максималния брой удари. Уилям изважда собствения си часовник, за да пресметне още колко часа трябва да изминат, преди да си легне, за да има известна надежда да поспи. Незабавно за него се лепва някакъв съмнителен тип, който му предлага в замяна на сребърния му часовник друг — от чисто злато. Когато Уилям не проявява интерес, човекът се ухилва и пита:

— А госпожата обича ли огърлици и пръстени, сър?

Уилям свива юмруци от двете страни на чашата с уиски и заплашва нахалника с полиция. Желаният ефект е постигнат, но Уилям забелязва, че ръцете му продължават да треперят дори след като натрапникът е изчезнал. Намръщен, той допива уискито и прави знак да му налеят ново.

Минават обаче само още няколко минути и до него сяда друг човек — този път не е крадец, а обикновен досадник. Досадникът — мрачен тип с огромни, рошави вежди и палто от туид — пита Уилям дали не са се виждали някъде преди, например на търг за коне или за старинни мебели, и подчертава, че ако Уилям има нужда от нещо в тези области, ще бъде най-добре да се обърне към него. Уилям мълчи. В мислите му седемнайсетгодишната Агнес тича с развени поли на бялата си рокля през обляна от слънчевите лъчи зелена морава в парка на баща си и гони своя обръч, който се клатушка като пиян. „О, Божичко, като че ли е редно вече да порасна, нали?“ каза тя тогава задъхано, като имаше предвид, че скоро ще се причисли към омъжените жени. О, Господи! Как сияеше заруменялото й лице! Какво й отговори той тогава?

— Вие с какво се занимавате?

— Ммм… моля? — изръмжава Уилям, а видението на годеницата му изчезва.

Досадникът се привежда към него през масата. Отблизо се забелязва изобилието от пърхот по обилно намазаната му с помада глава.

— Каква е професията ви? — пита той отново.

Уилям отваря уста, за да каже истината, но внезапно го обзема страх, че досадникът ще го вземе за лъжец; че утре ще завре мазния си нос във всички парфюмерийни магазини във Фроум и ще се убеди, че никъде не се намират продукти, произведени от някаква си фирма „Ракъм“.

— Писател съм — казва Уилям. — Пиша критически статии за някои от добрите литературни списания.

— Пари падат ли?

Уилям въздъхва.

— Свързвам двата края.

— Та как се казвахте?

— Хънт. Джордж У. Хънт.

Човекът кимва, отхвърляйки без колебание името в бездънната яма, където попадат имената, които не представляват интерес.

— Аз съм Рей, Уилям Рей. Не забравяйте — ако някога ви потрябва кон, аз съм насреща.

И той изчезва нанякъде.

Уилям се озърта предпазливо, опасявайки се от появата на нов нежелан събеседник, но като че ли възможностите на кръчмата в това отношение са се изчерпали. Едва сега той забелязва, че като изключим двете жени зад бара и овчарката от отвратителната картина, окачена над входната врата, в кръчмата няма нито една жена. Жените зад бара са грозни като смъртта, овчарката е кривогледа — не е възможно художникът да го е направил умишлено, нали? — и се хили вулгарно, показвайки всичките си зъби. Ах, колко малка и съвършена е устата на Агнес, когато се усмихва, устните й разцъфват като розова пъпка върху меката прасковена кожа… макар че последния път, когато Уилям я целуна по устата — преди пет години или повече, устните й бяха леденостудени, като парчета замразен портокал…

Той вдига чашата си, за да си поръча още уиски. Никога не е имал особена слабост към пиенето, но бирата, която се сервира тук, е от вида, която хора като Бодли и Ашуел изплюват незабавно с погнусен вид. Освен това упойката на силния алкохол е единственият начин да успокои своите бясно препускащи мисли, за да може да се прибере в пансиона и да потъне в блаженството на съня въпреки сравнително ранния час. Убийственото главоболие на сутринта ще бъде ниска цена за една нощ, прекарана в сън без сънища.

След още две уискита той решава, че алкохолът си е свършил работата и че му е време да си върви. Часовникът над бара показва дванайсет, мъмри го отново да вади своя часовник от джоба на жилетката, но е убеден, че няма да съжалява, ако положи възможно най-скоро глава върху възглавницата. Уилям става… и внезапно го връхлита неотложна нужда да повърне и да се изпикае, при това незабавно. Той тръгва с неуверена стъпка към тоалетната, решава, че някоя уличка отвън му гарантира по-голяма анонимност, излиза, препъвайки се, от „Веселата овчарка“ и потъва в тъмните улици на Фроум.

Само след секунди открива един тесен пасаж, който и без това вече мирише на урина — идеалното място, където може да осъществи намеренията си. Залитайки, той вади пениса си и започва да пикае върху натрупаната мръсотия; за съжаление още не е приключил, когато гаденето се надига в стомаха му като вълна и Уилям започва да повръща неудържимо.

— Ох, Божичко, горкия! — възкликва наблизо женски глас.

Все още плюейки, той вдига поглед и забелязва с насълзените си очи някаква жена, която идва към него — млада жена, без шапка, с тъмна, разпусната коса и сива рокля на черни райета.

— Горкият човек — казва тя и пристъпва към него, полюлявайки бедра.

Уилям й махва да си върви и продължава да се дави — ужасяваща е наистина бързината, с която лешоядите се струпват около човек, изпаднал в безпомощно състояние.

— Сега имаш нужда от меко легло, миличък — настоява жената с гукащ глас. Вече е достатъчно близо, така че Уилям вижда ясно лицето й, прилично на маска от пудрата и нарисуваната с черно мастило бенка на брадичката.

Той отново махва яростно с ръка през надигащите се миризми и изревава:

— Махай се! — след което тя, за щастие, наистина си тръгва.

Но само след половин минута няколко чифта яки, космати ръце сграбчват Уилям Ракъм за раменете и пешовете на палтото. Той се опитва да се изтръгне от хватката, но един жесток удар по главата го изпраща в бездната на безсъзнанието.

 

 

— Прекачване!

Влакът се разтърсва, спира, вратите се разтварят и пътниците се изсипват в гъмжилото на гара Падингтън. Съскането на изпуснатата пара незабавно бива заглушено от гласовете на тълпата, докато хората, които чакат да си получат складирания върху покривите на вагоните багаж се борят, за да не бъдат отнесени от перона от вълните забързани хора, които искат само да се махнат колкото е възможно по-бързо оттук.

Тук могат да се видят всевъзможни представители на човешкия род — навсякъде се въртят вихрено широките, пъстри поли на жените и се открояват на погребалния фон на мъжките костюми, но има и много деца — блъскани и тласкани от куфари и чанти. Колко сладки могат да бъдат децата, когато са добре гледани и облечени! И колко жалко, че вдигат толкова шум, когато са невъзпитани! Ето там едно вече реве с пълно гърло и не обръща никакво внимание на увещанията на майка си. Детенце, слушай майка си, немирно дяволче такова — тя знае всичко най-добре, а ти трябва да престанеш да хленчиш, да вдигнеш падналата си кошничка и да тръгваш напред.

Жената, която разсъждава така, докато наблюдава сцената, застанала малко встрани, изглежда като част от многохилядната тълпа на лондонските бедняци — тя е сама, бедно облечена, и куца. Тъмносинята й памучна рокля е измачкана, с нещо като сивкава престилка отпред — нито една дама, която държи на себе си, не е носила такъв модел от десетина години насам. Опърпаната й шапка е бежова на цвят, но някога е била бяла, а светлосиньото й наметало е толкова проскубано от старост, че е заприличало на овчата вълна, от която е било изтъкано някога. Тя обръща гръб на шумната сцена и се нарежда на опашката пред касата за билети.

— Пътувам за Лостуитиел^[1] — казва тя на човека зад гишето, когато идва нейният ред.

Човекът я оглежда от горе до долу.

— Влакът за Пензанс няма третокласни вагони — предупреждава я той.

Жената измъква новичка, шумоляща банкнота от някакъв процеп в роклята си.

— Ще пътувам във втора класа — и се усмихва плахо, защото всъщност е радостно възбудена от това ново преживяване.

За миг човекът зад гишето се поколебава и се пита дали пък да не се обади в полицията — редно е да се проучи откъде тази бедно облечена жена разполага с такава банкнота. Но опашката е много дълга, а пък и в лицето на тази беднячка има някаква неуловима привлекателност — като че ли, ако съдбата й бе предопределила по-лек живот, тя би могла да стане най-очарователната малка женичка, за която един мъж може да мечтае, вместо да се опитва да свързва двата края със собствени сили. Освен това кой може да прецени дали една бедно облечена жена може да притежава законно една такава банкнота или не? Светът е шарен — нали едва миналата седмица му се наложи да обслужва някаква жена във фрак и с панталон!

— Отиване и връщане? — пита той.

Жената се колебае, после отвръща с усмивка:

— Защо не? Човек никога не знае…

Човекът дъвче горната си устна, докато попълва билета.

— Седемнайсет и седем, перон номер седем — казва той. — Прекачване в Бодмин.

Бедно облечената жена взема късчето хартия в мъничките си ръце и се отдалечава, накуцвайки. Озърта се, забравила за миг, че е сама, очаквайки да види камериерката да идва забързано след нея, повлякла куфара с рокли. Тогава си припомня, че вече никога няма да има нужда от камериерка — тези жалки дрипи на гърба й са последните дрехи, които ще носи в този живот. Те служат единствено да прикриват голотата й, докато преведе старото си тяло до крайното му местоназначение.

Тя си поема дъх, за да събере смелост, и започва да си проправя път през тълпата — движи се много предпазливо, за да не би някой да я настъпи. Не е стигнала много далеч, когато някаква едра жена застава на пътя й: Те изпълняват нещо като кратък танц, като две дами, които се опитват да се разминат в тесен коридор, после спират. Лицето на по-възрастната жена е размекнато от съчувствие.

— Мога ли да ти помогна с нещо, мила?

— Не мисля — отвръща Агнес. Получила е специални инструкции да не се заговаря с непознати.

— Отскоро ли си в Лондон?

Агнес не отговаря. Наистина, споменът й за тазсутрешното тръгване на път е малко смътен — часът, когато шепотът на Светата сестра я разбуди, беше много ранен и навън беше още тъмно, но едно нещо си спомня с абсолютна яснота — нарежданията на Светата сестра да не разкрива нищо за пътуването си пред нито един от хората, които ще срещне по време на пътуването си, независимо от това колко дружелюбни изглеждат.

— Аз съм съдържателка на пансион за дами-християнки, наскоро пристигнали в Лондон — продължава достолепната непозната. — Прости ми, ако греша, но ти наскоро си овдовяла, нали?

Агнес продължава да мълчи.

— Изоставена…?

Агнес завърта отрицателно глава. Надява се, че този жест е позволен. Досега е изпълнила до последна подробност всяко нареждане на Светата сестра, по време на всички перипетии на бягството — ужасяващото разкритие за надвисналото над нея предателство; обличането на бедняшките одежди; нахлузването на обувки върху ранените крака; предпазливото промъкване надолу по стълбите, като крадец в собствената си къща; достойното, безмълвно сбогуване на входната врата — само едно махване с ръка, преди да закрета напред в снега и мрака — да, тя прие всички тези неща така смело, както бе очаквала от нея Светата сестра; би било истинска трагедия да не издържи и да извърши грешка тъкмо сега.

— Изглеждаш полумъртва от глад, скъпа — упорства настоятелната самарянка. — В моя пансион има храна, колкото си искаш, три пъти дневно, камините горят денонощно. И няма да ти искам пари; можеш да си изкарваш прехраната с шев или каквото там умееш да правиш.

Агнес, дълбоко засегната от предположението, че фигурата й би придобила по-добър вид, ако се отдаде на лакомията, на която монументалната жена пред нея дължи тлъстините си, се изправя в целия си ръст и казва с унищожителна любезност:

— Госпожо, много сте любезна, но грешите. Нямам нужда от вашите услуги и ви моля единствено да се отстраните от пътя ми. Трябва да се кача на влака.

Лицето на жената помръква, умело изиграното съчувствие потъва в появилите се дълбоки бръчки, но тя отстъпва все пак и Агнес я подминава забързано, като полага усилия да върви грациозно, сякаш е в бална зала. Краката я болят ужасно, но това е въпрос на достойнство.

На седми перон началникът на гарата подканва пътниците да се качват във влака за Пензанс, стиснал здраво езика на звънеца, и ги насочва с дръжката.

— Всички да се качват! — подвиква той и се прозява.

Агнес успява да се качи сама в своя вагон, намира място и сяда. Седалките са дървени, като в църква, без меката тапицерия, на която е привикнала, но всичко е съвсем чисто и изобщо не прилича на конюшня на колела, както винаги си е представяла второкласните вагони. Спътниците й са един брадат старец, млада майка с бебето си (което за щастие спи) и едно нацупено момче със синина на бузата и ученическа чанта. В изпълнение на инструкциите на Светата сестра Агнес се разполага на своето място до прозореца и веднага затваря очи, за да предотврати всякакви опити на спътниците й да я заговорят.

Внезапно я обзема такава умора, че тъй или иначе надали би имала сили да говори; болката пулсира в краката й като наказание за дългото скитане пеш из улиците на Нотинг Хил, докато най-сетне, на зазоряване, я спаси преминаващ файтон; дългото чакане да отключат вратите на гара Падингтън; унизителната подкана на полицая да върви по пътя си; ухажванията на някакъв пияница. Главата я боли ужасно — на обичайното място зад лявото око. Слава Богу, че това е последният ден, през който се налага да изтърпява такива мъки.

— Изпращачите да слизат!

Агнес почти не чува гласа на началник-гарата; кръвта пулсира оглушително в главата й; но това не е и необходимо, тя го е чувала толкова пъти в сънищата си. Вместо това в трескавия й мозък се разнася шепотът на Светата сестра: Не забравяй, когато стигнеш на онова място и слезеш от влака, не разговаряй с никого. Тръгни от гарата и върви, докато навлезеш сред полята. Тогава похлопай на вратата на някоя селска къща или на някоя църква, и кажи, че търсиш манастира. Не го наричай „Манастир на здравето“, защото хората там не го знаят под това име. Просто настоявай да ти посочат пътя към манастира. Не се съгласявай с нищо друго, не казвай никому коя си, и настоявай, докато те упътят. Обещай ми, Агнес, моля те, обещай ми.

Влакът се разтърсва, изпухтява и потегля. Агнес отваря едно око — това, което не заплашва да се пръсне — и хвърля поглед през прозореца, обзета от отчаяната надежда, че ще види своя ангел-пазител на перона, че Светата сестра ще й кимне окуражаващо, за да знае Агнес, че се е държала като смело момиче. Но нея я няма — тя сигурно е заета другаде, да спасява души и да се грижи за наранени тела. Агнес ще я види съвсем скоро — на края на своя път.