Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (25)

Двайсет и четири

Лудост! Истинска лудост!

Половината от проблемите в този дом, ако питате прислугата, се дължат на порочния навик на Ракъмови да стоят будни, когато би трябвало да спят, и да спят, когато трябва да са будни.

Да вземем например сегашния случай. Клара върви на пръсти по коридора на горния етаж със свещ в ръка. Часът е дванайсет и половина след полунощ — време, когато многострадалните прислужници би трябвало да могат да се отпуснат в леглата си, спокойни, че господарите и господарките няма да им създават проблеми до сутринта. Но какво е това? Клара се убеждава, надничайки през ключалките на всяка спалня поред, че нито един от Ракъмови не спи.

Чиста лудост е това, ако питате Клара. Какво очаква Уилям Ракъм, че тя ще му ближе подметките от благодарност за възможността да работи тук, само защото увеличи годишната й заплата с десет шилинга? Десет шилинга са хубаво нещо, но колко струва здравият нощен сън? Колко пъти е бил смущаван сънят й! Да вземем например тази вечер. Непрекъснато се отварят и затварят врати, чуват се разни звуци, чийто произход Клара трябва да разбере на всяка цена — защото кой знае какво може да си е наумила госпожа Ракъм? Десет шилинга годишно… Че какво е това за един човек, чието лице се вижда навсякъде по рекламите на омнибусите? Да, някой ден Клара няма да издържи и ще му поиска по шилинг за всеки час, през който лудата му жена я държи будна нощем! Какво ли е измислила тази нещастница сега? Някаква щуротия несъмнено. А утре, когато от вярната прислужница ще се очаква да е будна и готова за работа, ако ще и да спи права, госпожа Ракъм ще си лежи цял ден, ще хърка и ще точи лига по обляната от слънце възглавница.

Що се отнася до детето на Ракъмови, редно е то да ляга в седем вечерта и да не мърда от леглото до седем сутринта. Новата гувернантка — госпожица Шугър — очевидно си няма хабер как се възпитават деца. Каква ли глупост е намислила сега? Клара наднича през ключалката и вижда — чиста лудост! — на трептящото пламъче на свещта сянката на госпожица Шугър, която се навежда над госпожица Софи. Като нищо опипва детето, Клара ги знае тези работи. От мига, в който тази жена стъпи в къщата, Клара веднага долови миризмата на гнило. Тази самозвана гувернантка, с подозрителната си походка и уста на уличница — откъде ли я намери Ракъм? Сигурно от Дружеството за спасение. Трябва да е някоя от „спасените души“ на Емелин Фокс — и ето я сега, домъкнала се е посред нощ да опипва малката Софи.

Ами самият Ракъм? Той пък защо е буден? Клара наднича през ключалката и вижда пред себе си писалището на прочутия мъж, както и самия него — дращи нещо. Не може ли да почака до сутринта, за да се заеме отново да убеждава хората да му купуват парфюмите? Да не би пък тези драсканици да са романа, за който все говореше жена му навремето? „Уилям ще напише роман, Клара“, така казваше госпожа Ракъм поне веднъж месечно през изминалите години. „Най-хубавия роман на света. И тогава няма да ни се налага да търпим тормоза на баща му“.

Клара продължава към вратата на Агнес и отново се навежда, за да надникне. Госпожа Ракъм е запалила всички лампи и пробва една лилава рокля. Лудост! Поне не прояви нахалството да повика камериерката си да й помогне при обличането… Но защо само крачи напред-назад? И каква е тази книга, която държи пред себе си като сборник с песнопения!? Прилича на счетоводна книга — но госпожа Ракъм не е в състояние да събере две и две, горката глупачка.

Клара би искала да погледа още малко, но Агнес внезапно спира да крачи и вперва поглед право в ключалката — като че ли е видяла окото на Клара да проблясва от другата страна. Остър слух? Животински усет? Шестото чувство на лудите? Клара не знае на какво се дължи това, но знае от опит, че трябва да се пази. Притаила дъх, тя се измъква на пръсти обратно към леглото си.

 

 

Агнес Ракъм стои изправена — изопната, доколкото може да се изопне дребничка фигура като нейната, и се взира в тавана. Един паяк пълзи по ръбовете на гипсовите розетки. Агнес не се страхува от паяци — поне не от такива, дребни, с тънки крачета, и няма да нареди да го махнат оттам. Вдъхновена от един памфлет, който й бе изпратен наскоро чак от Америка — „Божествената връзка между всички неща“ от Амброзиъс М. Лоус — тя вече знае, че това малко паяче има душа, също като нейната, макар и от по-долна категория.

Освен това тъкмо сега тя се чувства забележително добре. Мъчителното главоболие и прилошаването, които я измъчваха през целия следобед, са изчезнали. Тя се чувства освежена и пречистена. Наистина трябва да свикне да реагира незабавно на сигналите на стомаха си — ако стомахът й подсказва, че не е трябвало да си яде вечерята, редно е да я изхвърли незабавно! Само един неприятен миг, и веднага след това се чувства като нов човек!

Тази вечер тя започна да пише и нов дневник — не, всъщност това не е дневник, тя употреби погрешно думата, по навик. Агнес вече си обеща да престане да води дневници. Досадно нещо са дневниците, пълни с неприятни спомени и оплаквания. Какво по-хубаво от това да ги заровиш в земята, за да не попаднат пред нечий любопитен поглед?

Не, това което започва да пише сега, е нещо далеч по-важно и задълбочено, Въпреки триумфа си през този сезон той е последният, в който тя взема участие. Друга е съдбата, която съзрява в душата й, и тя трябва да приеме своето призвание. Дълги години тя се е движила като изискана дама сред други изискани дами, отричайки истинската си природа. В продължение на години поглъща всяка книга за тайното познание, до която успява да се добере, и си казва, че го прави само от чисто любопитство. Но сега настана мигът да съобщи Истината.

Тя вдига новия си дневник — не, това не е дневник — към светлината. Как да го нарече? Това е голяма, хубава книга — прилича на счетоводна, но не е разчертана. На девствената първа страница тя написа с най-красивия си готически почерк „Прозрения и разсъждения за свръхестественото на Агнес Пигот“. Накратко ще го нарича… „Книгата“.

Тя крачи из спалнята си и препрочита тази първа страница, която в името на ритуала написа чак след като удари полунощ. Сега е един без четвърт, и ето какво е написала тя за благото на идните поколения — мастилото на буквите още блести!

Урок 1. Бог и човекът

Бог е триединен. Но много малко хора знаят, че всички ние сме триединни. Имаме Първото си тяло (което ще наричам тялото-Отец) — това е тялото, което обитаваме всеки ден. Имаме на второ място Второто тяло (което наричам тялото-Син. Това е тялото, което ангелите от Рая съхраняват за нас, на тайни места по целия свят, в очакване на Възкресението. На трето място имаме Третото, духовно тяло, което наричам тяло на Светия Дух, наречено още и Душа).

Урок 2. Често допусканата грешка

Повечето страдания на Този свят произтичат от непознаването на Второто ни тяло. Ние правим грешка, когато мислим, че отиде ли си първото ни тяло, трябва да прекараме остатъка от Вечността като Духове. Не е така! Всички известни и сигурни авторитети, включително Божественият Свети Йоан, господин Юрая Нобс и много други, са съгласни, че Животът след Смъртта се води на тази Земя, и че Спасените ще получат нови тела за тази цел.

Урок 3.

Агнес крачи из спалнята си и се опитва да избере достатъчно въздействащ трети урок. Размисля дали да пише за Манастира на здравето и за своя ангел-пазител, но решава, че това е нещо прекалено лично. Всичко, което пише оттук нататък, трябва да има стойност за всекиго, да изяснява основни истини. Обсъждането на подробности от собственото й положение ще превърне „Книгата“ в подобие на дневник — а дневниците съдържат, мъртви мисли, изчезнало минало, загубена суета. Думи, чието място е в гроба.

Ето защо тя не съжалява нито за миг, задето погреба дневниците си нека червеите ги гризат, нея не я е грижа! Всяка дума, която ще напише от днес нататък, е безсмъртна!

 

 

Успяла да се прибере безпрепятствено в стаята си, след като е сложила Софи на гърнето, Шугър отваря поредния дневник на Агнес Ънуин и го поставя в скута си. Повдига леко едното си бедро, за да може светлината на свещта да пада точно върху страниците, и започва да чете.

Отново сме в Абътс Лангли, този път през 1865 година, и Агнес най-сетне счита, че вече е станала дама. По преценка на Шугър, досега Агнес не е извършила нито едно от нещата, които вършат възрастните, в главата й не се е появила нито една мисъл на възрастен човек, но според Агнес образованието й е практически завършено. Елегантните госпожици от страниците на дамските списания, някога нейни идоли, вече са се превърнали в нейни съпернички. Тя уведомява дневника си, в случай че дневникът все още не е наясно, как точно носи косата си (сресана назад, с по една голяма букла от двете страни на лицето, „завършена“ с малък кок на тила). Носи рокли, които е шила сама в час по ръкоделие, по последни модели от Франция. Никъде не става дума за такива долнопробни неща като собственото й тяло, но тя вероятно трябва да е почти напълно съзряла, щом моделите, които сама описва в дневника, са подходящи за фигурата й.

Тя е тринайсетгодишна и учебната й програма е още по-повърхностна от тази, по която учеше, когато беше на девет години. Всичко е сведено до най-необходимото, тоест уроци по музика, танци, френски и немски. Последните два предмета създават проблеми на Шугър, защото тя знае малко френски, а от немски няма представа, което дължи на мнението на госпожа Кастауей, че мъжете обичат да чуят някоя и друга френска думичка от устата на едно момиче, но че немският език звучал тъй, сякаш стар свещеник повръща. Така че всеки път, когато Агнес започва поредната си записка с Bonjour, mon cher journal или с Liebes Tagebuch, Шугър се прозява и прелиства по-нататък.

Малката госпожица Ънуин се учи да танцува гавот, качука и менует, но въпреки романтичното предназначение на тези танци, тя като че ли въобще не осъзнава съществуването на мъжкия пол. Представите й за ухажване, като изключим няколкото краткотрайни тайни увлечения по учителки и други момичета, се равняват на нула. Някогашната й надежда да се омъжи за смел офицер, който ще тръгне да търси истинския й баща, дискретно е оставена да издъхне. Сега вече въображаемият й съпруг е зашеметяващо елегантен благородник със зимна резиденция в Южна Франция. Несъмнено още една фантазия, но тя вече не почива единствено на въздушни кули:

Днес отведоха от училище Юджийни, потънала в сълзи. Тя ще се омъжи идущия месец, и то за човека от Швейцария, с когото си пишеше тайно! При това положение ми се струва, че не е зле да й напомня за моите четки за акварел. Тя би могла да ми ги прати по пощата.

Шугър изпръхтява шумно в неудържим пристъп на презрение. Колко добре би се почувствала, ако можеше да излекува егоизма на Агнес с един хубав шамар! Но после си спомня онази вечер, когато помогна на Агнес в тъмната уличка до Боу Стрийт, когато госпожа Ракъм бе просто едно окървавено и уплашено дете, треперещо в прегръдките й, умоляващо да бъде отведено у дома.

От вълнение Юджийни забрави своя албум с изрезки на котенца, пише четиринайсетгодишната госпожица Ънуин. Дори още не е успяла да залепи някои от малките красавци! Смятам, че ако онзи швейцарски банкер наистина обича толкова Юджийни, първо трябва да намери начин тя да си получи обратно албума!

Най-сетне Шугър си изяснява нещата: тази празноглава недорасла танцьорка на менуети наистина е дама — толкова зряла, колкото ще си остане докрай. Да, и всички тези дами, които Шугър е виждала, всички тези аристократични госпожици, които слизат царствено от семейните екипажи, които се разхождат, скрили лица под чадърчетата си, в Хайд Парк, или показват тоалетите си в операта, всички те са деца. Останали практически непроменени от времето, когато са си играели с кукли и боички, те стават по-високи и заучават някои „необходими познания“, докато на петнайсет или шестнайсет години, все още свикнали да бъдат наказвани в ъгъла, задето не знаят спрежението на някой глагол или не са си изяли пудинга, те биват отпратени обратно по домовете си, за да срещнат мъжете, които ще ги ухажват. А кои са те, тези ухажори? Самоуверени млади мъже, които вече са обиколили света, станали са бащи на незаконни деца, преболедували са едра шарка. Отегчени от всички удоволствия, на които обикновено се отдават младите мъже, те насочват вниманието си към брачното предприятие, и оглеждайки разцъфналите през новия сезон елегантно облечени деца, те си избират по една малка женичка.

Напоследък горкичката Летиция е започнала да мирише, пише Агнес на последната страница в поредния си дневник. Какво нещастие, да си грозна, а на това отгоре и да миришеш! Но аз съм прекалено добре възпитана, за да й го кажа. Да благодарим на Бога за доброто образование, защото то ни учи да пестим чувствата на себеподобните си. Ако само всички момичета на този свят можеха да учат в Абътс Лангли, колко прекрасен би бил светът — никой никога няма да се кара, и всички ще знаят точно как трябва да се държат. Съществува ли някое Mal du Monde^[1], което образованието да не може да изцели? Je ne crois pas!^[2]

Поклащайки невярващо глава, Шугър затваря тетрадката и взема следващата по хронологичен ред.

Liebes Tagebuch, прочита тя. Ich hatte einen zehr ermüdenden tag. Welche Erleichterung zu dir zusprechen…^[3]

Шугър захлопва тетрадката и духва свещта.

 

 

Но нека оставим за известно време пожълтелите страници на миналото. Животът в настоящето си продължава и много скоро ще настъпи 1876 година.

Като изключим мнението на Клара, че домът на Ракъмови е същинска лудница, ноември преминава съвсем спокойно. Изгревът и залезът на слънцето се сменят в предопределените интервали, а къщата в Чепстоу не кънти от викове или разправии. Срокът на официалния траур след смъртта на Хенри Ракъм е изтекъл и всички отново се обличат в жизнерадостни цветове. Поднасяните ястия се оценяват като добри постижения на готвачката; прислужниците си вършат работата, без да се налага да бъдат упреквани или уволнявани. Уилям прекарва дните си в планове — иска да постигне най-печелившата Коледа за парфюмериите „Ракъм“, една Коледа, която ще покаже на съперниците му колко много се е развила тромавата фирма, която пое от баща си. Агнес продължава да споделя новопридобитото познание с „Книгата“ и не проявява и най-далечно желание да изкопае дневниците си, въпреки че от време на време й дожалява, като си ги представи как набъбват от влага в студената, мръсна пръст. Наскоро, когато я посети госпожа Викъри, тя удиви много въпросната дама, защото вместо да се възползва от визитата й, за да поклюкарстват, тя я запозна подробно с чудесната книга на господин Алън Кардек „Светото писание, обяснено от духове“.

Що се отнася до Шугър, страховете й, че няма да се справи с обучението на Софи, почти изчезнаха. Бе си представяла капризи, нахално и жестоко поведение — все неща, които се случват в романите, когато нещастните гувернантки ридаят от претърпените унижения — но отново се оказа, че романите грешат, а ученичката й е толкова интелигентна и послушна, че никой учител не би могъл да иска нещо по-добро. Софи дори я гледа с нещо подобно на страхопочитание, дори да е само заради чудодейната й сила, с която я излекува от нощното напикаване. Всяка сутрин Софи се буди в топло, сухо легло, и примигва удивено, без още да може да повярва в чудото. Каква изключителна личност трябва да е госпожица Шугър, щом знае всичко за Римската империя, а същевременно може да направи така, че друг човек да не се напишква в леглото!

Шугър се гордеете този свой успех повече, отколкото се е гордяла с което и да било свое постижение. Възпалението от урината е преминало, и сега между пълничките бедра на Софи се вижда само една бледорозова цветна пъпка. Така и трябва да бъде. Така трябва да бъде винаги.

Шугър се наслаждава на възхищението на детето, и всеки следобед й преподава правописа на десет нови думи. Дори се осмели да напише бележка на Уилям, подписана от „госпожица Шугър“ — но в нея не го умоляваше да я посети в леглото, а молеше скромно да бъдат закупени още книги за учебната стая. Пъхването на бележката под вратата на кабинета й приличаше на весела шега, нещо като пръскането на вода от интимните части.

За нейно учудване смелостта й бе възнаградена в рамките на трийсет и шест часа. Когато двете със Софи влязоха полузаспали в учебната стая през поредната дъждовна утрин, на писалището ги очакваше някакъв тайнствен пакет.

— Ах! — възкликва Шугър, докато сваля кафявата хартия. — Ето и книгите, за които бях помолила Уи… баща ти.

Софи я гледа ококорено, впечатлена не само от хубавите нови томчета, но и от поредното доказателство за близостта между госпожица Шугър и загадъчния й баща.

— Това… подарък ли е? — пита детето.

— Съвсем не — обяснява Шугър. — Книгите са крайно необходими за твоето обучение.

После оставя Софи да разгледа придобивките: учебник по история с илюстрации на всяка страница, пътеводител за Британската империя (за всяка страна в границите й), наръчник, в който се описва как можеш да правиш разни неща с помощта на лепило, хартия и капан, както и красиво тънко томче със стихотворения от Едуард Лиър.

— Това са съвременни книги от модерни автори — обяснява възторжено Шугър. — Те ти трябват, защото ти си нов човек, защото живееш в наше време, разбираш ли?

Очите на Софи едва не изскачат от орбитите си от удивление пред тази странна идея, че историята се движи — като влак, на който може да се качи и едно шестгодишно момиченце. Тя винаги си е представяла историята като потънала в паяжини стара сграда, в чието подножие незначителната фигурка на Софи Ракъм изглежда не по-голяма от прашинка.

Към обяд Софи вече е запаметила някои от стихчетата на господин Лиър — писател, който е жив и сега, и всъщност е написал тези стихове след раждането на Софи!

„Писана и Бухалът тръгват на път —

ще плават в открито море;

във лодка красива със цвят на коприва

си взеха мед — пълно гърне.

И шилинги също си вземат от къщи,

Увити в банкноти добре.

А Бухалът, вперил очи във звездите,

Цигара извадил, запя:

«Писана прекрасна, обичам я страстно,

най-красивата котка е тя!

Е тя, е тя,

Най-красивата котка е тя!»

И Софи завършва с реверанс в рядък изблик на закачливо веселие.

— Не е съвсем точно^[4], Софи — казва Шугър с усмивка. — Да опитаме още веднъж, искаш ли?

Усмивката на Шугър прикрива една тайна; тя не проявява търпение просто за идеята — това е нейното отмъщение към майка й. Шугър нито за миг не е забравила онзи ден на Чърч Лейн, когато тя направи грешката да прекали с рецитирането на любимото си детско стихотворение.

— Не, миличко — заяви госпожа Кастауей с най-нежния си тон, с който обикновено произнасяше най-страшните заплахи. — Приключихме с това, нали?

Това беше начинът, по който майка й прекратяваше безусловно разговорите на каквато и да било тема, и детските стихчета останаха размазани като хлебарка под тока й.

— Време е да се запознаеш с поезията за възрастни — заяви госпожа Кастауей. Застанала пред шкафа с книги, тя плъзна пръсти по гръбчетата на книгите. По онова време ноктите й бяха вече аленочервени. — В никакъв случай Уърдсуърт и разни като него — измърмори тя под нос, — защото тогава може да развиеш вкус към планини и реки, а ние никога няма да живеем по такива места, нали? — Най-сетне госпожа Кастауей взе два тежки тома и й ги подаде с усмивка. — Ето, детето ми. Опитай с Поуп. Или не, по-добре Рочестър. Шугър взе прашната книга в един ъгъл и се зае да я изучава сериозно! И колко съсредоточено я четеше само! Но въпреки това установи, че с всеки нов ред забравя малкото, което е разбрала от предишния, и в съзнанието й нахлуваше само всепроникващият дух на мъжко превъзходство.

— Няма ли още някакви стихотворения, които да харесваш, мамо? — осмели се да попита тя, когато, посрамена от собствената си глупост, й върна книгите.

— Никога не съм твърдяла, че харесвам поезия, нали? — отвърна кисело госпожа Кастауей и тикна рязко Рочестър обратно в шкафа — така рязко, че книгата се удари в стената. — Противно нещо е поезията.

«… певица чаровна си ти», рецитира сега Шугър пред Софи. «Но да се венчаем, туй всички го знаем, без пръстен съвсем не върви!»

Хайде сега, повтаряй след мен, Софи, и после ще се упражняваш, докато се върна, нали?

Софи и Шугър си разменят усмивки. Детето си представя котки и бухали. Гувернантката си представя госпожа Кастауей, седнала на високо детско столче в стая, пълна с деца — ръцете й с аленочервени нокти треперят от безпомощна ярост, докато малките момиченца обикалят в кръг около нея и повтарят едно си също детско стихотворение хиляди пъти.

— Да чувам стихотворението, докато излизам — казва Шугър и се упътва към вратата.

 

 

Сгушена в леглото си по време на обедната почивка, Шугър запълва времето до началото на следобедните занимания с дневниците на Агнес. Тя установява, че времето, прекарано от госпожица Ънуин в училището, отива към своя край.

Слава Богу! Изчела е вече толкова хиляди думи, газила е из прилива от коприна, кадифе и батиста на толкова много въображаеми рокли, въздушни приятелства и патешки мисли, все тласкана от надеждата, че като обърне новата страница, ще срещне най-сетне изтерзания дух на съпругата на Уилям. Вместо това се оказа, че тези ученически дневници приличат по-скоро на роман, чиято корица обещава страховити дела и диви страсти, а текстът се оказва безвкусен като диетичен омлет.

През последните дни, прекарани в Абътс Лангли, петнайсетгодишната Агнес си остава лекомислена, но съвсем нормална, и последната записка, написана през последната й сутрин в училището — на трети март 1867 година — изцяло отговаря на общоприетите норми. Тя дори е съчинила стихотворение в чест на училището — седем станси, изпълнени с толкова женствено гъвкави рими, че създават впечатление за абсолютна безгръбначност.

«Неумолимо Идното настъпва!» — възкликва тя в заключение, въпреки че в нейното стихотворение Идното отдавна е спряло, затънало в смъртоносното блато на сантименталността.

След като приключва с прощалната ода, Агнес е изправена пред тежък проблем — какво да вземе със себе си за спомен от Абътс Лангли.

«Опасявам се, че останалите момичета вече са прибрали всички подходящи дреболии. Щипки за пране, тебешири, нотни албуми, фуркети, паднали от кока на госпожица Уик, картички с написани на тях похвали — всичко вече е прибрано. Струва ми се дори, че днес на закуска лъжичките не достигаха.»

На следващите две страници присъстват подписите на двайсет и четирите питомки на Абътс Лангли — размазани мастилени редове по пожълтялата хартия. После Агнес продължава:

«Както виждаш, помолих всички да се подпишат, и всички го направиха, дори Емили, защото реших да простя греховете й към мен в часа по физическо възпитание. Скъпо дневниче, никога вече няма да имам такива приятелки! Как плаках, когато видях имената им! Хартията съвсем се намокри от сълзите ми — ти сигурно забелязваш това, защото буквите се размазаха.

С колко различни надежди напускаме училището ние, младите дами! Някои скоро ще се омъжат, но аз не мога да мисля за това, защото мама не е добре и аз трябва да се грижа за нея, докато оздравее. Някои от момичетата, които не разполагат с много средства, ще станат гувернантки — желая им щедри господари и послушни ученици! Но не мога да си представя какво ще стане с тези, които така и не можаха да станат дами (като например Емили).

Скъпо дневниче, надявах се да мога да напиша много повече неща, но се свечерява, а утре трябва да стана рано, защото ме чака път към дома. Какво тъжно сбогуване! Колко съм объркана! Ще пиша отново, когато пристигна у дома!

Твоя любеща приятелка, Агнес.»

Това са последните думи в тетрадката.

Следващата, изписана сбито с почерк, ситен като шев на подгъв, започва така:

«Мама почина, и аз скоро ще я последвам. Боже, имай милост над нас грешните. Пощади мама, не изливай върху нея гнева Си, спаси я от суровото Си правосъдие, от вечния огън. Ти прости на Мария Магдалена — и затова Те моля да простиш и на нея. Но никой не чува. Молитвите ми се превръщат в капки пот по тавана и падат обратно долу. Кръвта на мама изтече до последна капка; той (мъжът й) стоеше и гледаше, и не й помогна с нищо. Положиха мама в някакъв гроб, в едно гробище, където никой не я познава. С всеки изминал ден в къщата нахлуват все повече демони. Те се кискат зад гредите на тавана, хилят се по ъглите, чакат да се доберат до мен. Той чака, за да ме подчини на волята си.»

Шугър започва да рови из купчината дневници и оглежда началните страници, за да се убеди, че не е пропуснала някоя междинна тетрадка.

Няма нищо подобно. През едната седмица се говори за часа по физическо възпитание и в полетата има рисунки на цветя — а през следващата в полето се вижда петно засъхнала кръв с формата на разпятие. При това не става дума за капчица кръв от убоден с игра пръст, която трябва да затвърди някаква детинска клетва — кръвта никак не е малко, в единия край, там, където трябва да бъде главата на Христос, има дори една плътна спечена буца.

«Това тук е моята кръв, пояснява Агнес отдолу. Кръв, която изтича от мен, от недрата на тялото ми. Това, което уби мама, сега убива и мен. Но защо, о, защо, та аз съм невинна?!»

Има и още, още много — кървави описания, от които чак хартията добива морав оттенък.

«В мрака, когато ме надвие сънят, железните извивки на леглото омекват, извиват се като устни и поемат капки от моята кръв през восъчната пита на дюшека. Под леглото са се свили демони, сиви като отровни гъби, и чакат кръвта ми да стигне до тях, тогава почват да я смучат и от нея порозовяват. И смучат, смучат, докато не станат аленочервени и издути, сякаш всеки миг ще се пръснат. Колко е вкусно! — крещят те. — Нейната кръв е по-сладка от кръвта на майка й! Искаме още от тази прекрасна напитка!

Няма Спасение за мен в този дом, където е забранено Разпятието. По негова заповед всички, които биха могли да ми помогнат, бяха прогонени. Ето, виждам на прозореца на стаята запотеното петно от дъха на Светата Дева, петната от пръстите й, останали, докато надничаше през него.

Как копнея да си легна! Но аз няма да се предам, няма да им дам моята кръв! Ще продължавам да обикалям стаята си, опряла дневника на свитата си ръка. Демоните няма да могат да смучат нищо. А когато силите ми се изчерпят, ще се сгуша в камината, за да може това, което пият, да горчи от пепел!»

Много смели изявления, но очевидно накрая Агнес не е издържала и си е легнала. На следната утрин — ново постъпление:

«Събуждам се в море от кръв, но съм още жива.»

Следва нова тирада, макар и не толкова яростна, колкото първата. Въпреки непрекъснатите повторения на думи като «гибел» и «край», у Агнес като че ли постепенно се загнездва подозрението, че може и да се е изтръгнала от примката на Смъртта.

«Сервираха изобилна вечеря, и всички ме молеха да се храня. Мама е мъртва, животът изтича от мен, а те искат да ям пъдпъдъци и бекасини! Изядох само една овесарка с малко препечен хляб и масло, хапнах няколко лъжици от десерта и помолих да ме извинят.»

С всеки изминал ден Агнес среща все по-големи затруднения да поддържа драматично отчаяния тон на записките. Нормалното човешко поведение подръпва завесата на лудостта и насочва мислите й към ежедневието. Лорд Ънуин, макар и провъзгласен за сподвижник на сатаната, завежда Агнес да слуша произведения на «Менделсон» на концерт в Кристъл Палас. Страховете на Агнес, че ще издъхне в море от кръв, се оказват неоснователни, и тя «почти забравя» страшната си болест по време на «наистина прекрасния» концерт. Когато на петия ден кървенето спира окончателно, Агнес стига до извода, че някой състрадателен ангел се е намесил, за да я защити. Тя започва да пише с по-едри букви, демоните по гредите на таванския етаж се превръщат в гълъби, и само след няколко дни вече се оплаква, че готвачката слага прекалено много пипер в индийския оризов специалитет.

Така Агнес Ънуин изживява своето съзряване. Всички, като започнем от втория й баща и свършим с човека, който носи дивеч за кухнята, й правят комплименти, че е разцъфтяла и че се е превърнала в истинска дама, но не се намира кой да й каже, че е станала жена.

— А като си извади оная работа цялата в кръв, ти ще кажеш «О, сър, вие ми отнехте моминството!» — пък ако можеш и да ревнеш, още по-добре.

Шугър чува отдавна забравения глас на Сейди — проститутка, която живееше в дома на госпожа Кастауей по времето, когато той още се намираше на Чърч Лейн. Това бяха напътствията на Сейди как Шугър да се възползва от месечното си кръвотечение, докато беше още почти дете.

— Ами ако не повярва?

— Как няма да повярва! Избръсната си гладко като бебе, нямаш и гърди — по какво може да разбере?

— Ами ако ме е виждал преди?

— Никакъв шанс. Когато става дума за девственици, госпожа Кастауей разпраща предложения извън Лондон. Съдържателките на бардаци из цяла Англия предават съобщението на хора, които само това и чакат. Сигурно ще е някой търговец или свещеник, и ще говооори вааажно.

— Ами ако прокървя още преди да е почнал?

— На всичко ли трябва да те уча? Ще гледаш да си чиста! Ако го видиш, че загрява бавно, накарай го да погледне през прозореца и се избърши набързо, докато е обърнал гръб.

— Че какво мога да го накарам да гледа през прозореца? Там няма нищо интересно.

Отговорът на Сейди беше повдигане на вежди, което означаваше «Сега разбирам защо майка ти се оплаква, че си неблагодарна».

Шугър затваря дневника на Агнес, защото й се налага да си избърше носа. Кърпичката се измокря от сълзи и сополи. Днес е 30 ноември 1875-а — Сейди е мъртва от години, убиха я малко след като напусна госпожа Кастауей и се пренесе при госпожа Уот.

— Отиде на по-добро място — отбеляза заядливо госпожа Кастауей, когато узна за смъртта й. — Нали така бе казала?

Шугър хвърля мократа кърпичка и избърсва лицето си с ръкав, а ръкава — в одеялото. Черната й рокля не е прана от деня, когато пристигна в дома на Ракъмови. Тя, която доскоро си сменяше роклите всеки ден, сега носи постоянно едни и същи дрехи. Бретонът й е станал прекалено дълъг, трябва да го подстриже, но засега го прибира с гребени и фиби.

Малката й стаичка е все така скромна, както през първия й ден тук. Като изключим някои дребни тоалетни принадлежности, подарени й навремето от Уилям, тя не е добавила тук нищо свое. Картините и украшенията от Прайъри Клоуз, както и любимите й рокли, са все още опаковани в куфарите, а те на свой ред са поставени върху гардероба. Има и още дрехи, цели кутии, но тя дори не знае къде се намират; Уилям е наредил да ги «складират» някъде.

— Достатъчно е само да кажеш, че ти трябват — така бе казал той през онази далечна част от живота й, която приключи преди малко повече от месец, когато тя му беше държанка и живееше в стаи, ухаещи на ароматни вани и прясна пот.

Шугър става и отива до прозореца. Дъждът постепенно спира и добре подкастрените храсти и живи плетове в градината на Ракъмови блестят в спаначено-зелено и сребристо. Шиърс, градинарят, патрулира край оградата в далечната част на градината, проверява дали неговият бръшлян се увива правилно по решетките, защото напоследък прекалено много любопитни започнаха да надничат през оградата. Часът е два без пет следобед. Време е гувернантката да се върне при ученичката си. С какво се занимава господарят на къщата, и за какво мисли — това знае само Бог.

Шугър оглежда лицето си в огледалото, напудря носа си и обелва една изсъхнала кожичка от долната си устна. «Подмладяващият крем на Ракъм» вече свърши, а тя няма представа как да си поиска нов — освен да го прибави към списъка на новите книги, необходими за Софи.

В коридора, докато отива към учебната стая, тя спира първо пред вратата на Уилям, а после и пред вратата на Агнес, и наднича бързо през ключалките. Кабинетът на Уилям е облян в лъчите на следобедното слънце, но е пуст; Уилям трябва да е някъде навън, из широкия свят, и сигурно се опитва да го подчини на волята си. В стаята на Агнес цари мрак; за госпожа Ракъм денят или е приключил, или още не е започнал.

Подтикната от внезапен порив, Шугър се привежда и пред ключалката на детската стая. Може би ще види как детето върши нещо нередно? Нищо подобно. Софи седи на пода до писалището, подрежда пухкавите ресни на килима с пълничките си пръстчета и се взира доволно в избледнелите турски мотиви.

— Китара, китара, китара… — повтаря тя тихичко, за да запечата думата неизличимо в мозъка си.

 

 

— Боже, благослови татко — казва Софи тази вечер, сключила положените си върху завивката ръце. Сянката от стрехичката трепка на светлината на свещта. — Боже, благослови мама. Боже, благослови госпожица Шугър.

Шугър протяга плахо ръка, за да погали момиченцето по косата, но на светлината на свещта сянката на ръката й изглежда огромна и тя я отдръпва рязко.

— Студено ли ти е, Софи? — пита тя, защото краката на детето потръпват върху чистите чаршафи.

— Н-не м-много, г-госпожице.

— Ще поговоря с Роуз да ти донесе още едно одеяло. Тези завивки са съвсем неподходящи за сезона.

Софи я гледа с възторжено удивление — към дългия списък на нещата, които знае госпожица Шугър, се прибавят и точното съотношение между сезоните и завивките.

 

 

Часът е осем и половина. Домът на Ракъмови тъне в мрак. Вътре всичко е тихо и подредено. Дори Клара би била доволна, но тя вече се е оттеглила в стаята си и е забила нос в някакво списание, наречено «Прислужница». Госпожа Ракъм е долу, в дневната, и препрочита някакъв роман, озаглавен «Отвличането на лейди Антония». Разбира се, това не е точно книга за тайното познание, но пък е ужасно интересна и много приятна за четене — особено сега, когато я измъчва такова главоболие. Уилям е в Плимут — или Портсмут — тъй или иначе, нещо, което завършва на «мут». Тези по-дълги престои, които стават все по-чести, са абсолютно наложителни, скъпа моя, ако държим името «Ракъм» да се чува все по-надалеч.

Ако на Клара й хрумне да наднича през ключалките, няма да види нищо, което би я раздразнило. Всички стаи са потънали в мрак, с изключение на стаята на гувернантката, но и там светлината е слаба и неподвижна. Ето как би искала Клара да вижда обитателите на тази къща — да спят като госпожица Софи, или да четат в леглото, като госпожица Шугър.

 

 

Шугър потрива очи, твърдо решена да дочете поредния дневник на Агнес. Дори да не попадне на нищо интересно, това занимание ще я държи будна до полунощ, когато ще събуди както обикновено Софи, за да я сложи на гърнето. С всеки изминал ден детето има все по-малко нужда от подсещане — достатъчно е само една дума, казана шепнешком от прага, а после може би ще бъде достатъчен и споменът за тази прошепната дума. Изучаването на историята на света и на начина, по който функционира вселената, ще отнеме малко повече време, но Шугър е твърдо решена да приключи с нощното напикаване до края на годината.

Според дневниците Агнес Ънуин току-що е навършила шестнайсет години.

«Как би се гордяла мама с мен!», отбелязва тя натъжено. Вярвам, че тя ме вижда от чистилището — но може би не може да ме разпознае толкова отдалеч“. Какво точно би предизвикало родителската гордост на госпожа Ънуин остава неизяснено, но очевидно Агнес е станала много красива (макар да си го казва сама).

„Когато се намирам на ръба на отчаянието“, твърди тя, „смазана от жестоката съдба и от самотата в този отхвърлен от Бога дом, аз си изреждам нещата, с които ме е благословило провидението — на първо място косата и очите…“

Тъгата и обилното месечно кръвотечение превръщат госпожица Ънуин в едно извънредно странно малко създание, което ту обезумява напълно, ту се държи съвсем нормално. Когато не кърви, тя разделя вниманието си поравно между новите си рокли, градинските увеселения, баловете, обувките, шапките, и тайния ритуал, свързан със съхраняването на една безукорна католическа душа въпреки външното спазване на изискванията на англиканската църква. Тя избягва слънцето и всякакви физически усилия освен най-неизбежните, яде като птиче, но през по-голямата част от времето създава впечатление на напълно здрава.

Всеки път, когато връхлети нейното „заболяване“ — което се случва рядко и крайно нередовно — тя е убедена, че това е пристъп на опасна за живота болест, причинена от зли духове. В деня преди началото на кървенето, тя обикновено се оплаква, че със сигурност е видяла отпечатък от пръст от вътрешната страна на супника у семейство Гримшоу; на следващия ден се сбогува с всичко земно и посвещава малкото останали й часове живот на пост и молитва. Демоните изпълзяват от скривалищата си и вият за кръвта й. Агнес, обзета от ужас, че те ще се вмъкнат в леглото й, се поддържа будна с помощта на ароматни соли (вчера може да съм вдишвала прекалено дълбоко и прекалено често, защото по едно време ми се стори, че имам двадесет пръста и трето око). Тя не оставя мръсните превръзки да бъдат изхвърлени от прислугата — от страх, че демоните може да ги вземат; вместо това гори окървавените топки памук в камината, което предизвиква страхотна смрад и лорд Ънуин постоянно вика коминочистачи, за да разбере на какво се дължи това.

Въпреки постоянните опити на Агнес да заклеймява лорд Ънуин, той някак не успява да се впише в образа на чудовище; по представите на Шугър той дори е един напълно безобиден втори баща — не я бие, нито пък я оставя да умре от глад (тя гладува по своя воля, докато вторият й баща я убеждава „с изключителна жестокост“ да хапва по нещо, защото е останала само кожа и кокали); води я по концерти и приеми. Лордът е явно щедър, макар донякъде небрежен настойник, и угажда дори на най-екстравагантните прищевки на доведената си дъщеря.

Само в едно отношение е непреклонен: Агнес трябва да посещава англиканска църква. И не само това — тя присъства на службите като единствена представителка на семейство Ънуин, тъй като вторият й баща не ходи често на църква. „Религията е за жените, скъпа Аги“, казва той и тя трябва да понася ужасните песни, които дори не се изпълняват на латински.

„Само си отварям устата, но не пея“, уверява тя скъпото дневниче — като проститутка, която споделя със своя приятелка, че смуче, но не гълта.

Като изключим това ежеседмично унижение и менструацията, която разбърква вътрешностите й по веднъж на няколко месеца, представата, която Агнес има за себе си като за човек, оцелял по чудотворен начин от стотици ужасни посегателства, като че ли няма нищо общо с действителността. Канят я непрекъснато на градински увеселения, балове и пикници, и то я канят точно хората, чиято покана има някаква стойност, освен това се чувства „прекрасно“ на тези места. По нейни думи има поне дузина обожатели, лорд Ънуин нито поощрява, нито обезкуражава някого, а Агнес флиртува свенливо с всички тях. Доколкото Шугър може да прецени, нито един от обожателите на Агнес не работи — всички до един са розовобузести аристократи.

„Елтън е очарователен и мъжествен“, твърди Агнес на едно място в дневниците си. „Той си свали сакото и нави ръкави, за да изтласка с прът нашата лодчица по течението. Мръщеше се ужасно, но пък се движехме почти по права линия, а когато си избрахме местенце, помогна на всички да слязат на брега“.

Ако човек прочете едно от тези описания, все едно, че е прочел всички. Това е свят на благородници, свят, в който амбициозни търговци, които се срещат с потни докери в Ярмут или спорят за цената на зеблото, просто не съществуват. Тоест никой не може да си представи Уилям Ракъм като част от този свят.

В другия свят, където датата е 30 ноември 1875-а, отдолу се чува приглушено звънеца на входната врата, и после:

— Уиля-а-ам, разбойнико, покажи се!

Гръмливият мъжки глас разкъсва тишината в дома на Ракъмови и кара Шугър да подскочи.

— Жалък страхливец! Излез и се сражавай!

Това е друг, но също толкова силен мъжки глас. Да не би долу да са нахлули неканени гости? Шугър се измъква от леглото и коленичи край вратата на стаята си, открехвайки я едва забележимо, за да може да надникне. Не вижда нищо, освен колонките на стълбищните перила и яркия блясък на полилея. Но гласовете вече се чуват съвсем ясно — това са Филип Бодли и Едуард Ашуел, грандиозно пияни.

— Кво значи тва, че бил в Ярмут? Скрил се е в леглото, ето къде е! Ижбягва штари приятели! Наштоя… наштояваме жа удов… удовлет… удо-влет-ворение!

В продължение на трийсетина секунди умолителният глас на Роуз се преплита с веселите възгласи на Бодли и Ашуел, когато — за всеобщо удивление — на сцената се появява госпожа Ракъм.

— Позволете на Роуз да вземе палтата ви, господа — казва тя нежно, а мелодичният звук на задъханото й гласче се подчертава допълнително от акустиката на просторното фоайе. — Ще се постарая да не скучаете, макар да не мога да заместя съпруга си.

Поканата е удивително явление, особено като се вземе предвид колко старателно Агнес е избягвала Бодли и Ашуел в миналото. Тя определено успява да накара двамата посетители да млъкнат, отвръщайки само с хъмкане и мънкане.

— Доколкото разбирам — подема Агнес, — предстои да… публикувате нова книга?

— Идущия вторник, госпожо Ракъм. Най-хубавата от всички, които сме писали досега!

— Убедена съм, че това ви удовлетворява дълбоко. Как се нарича книгата?

— О, ъъъ… ами заглавието като че ли не е… подходящо за слуха на една дама…

— Глупости, господа. Не съм чак такова крехко цвете, за каквото ме мисли Уилям.

— Ами… — следва смутено покашляне — … „Войната е голямото социално зло — кой печели?“ — думите завършват с пиянско хихикане.

— Колко интересно — гука Агнес, — вие издавате вече толкова книги, а нито една от тях не е роман — в тях споделяте само личните си мнения. Наистина трябва да ми обясните как го правите. Има ли някой определен издател, който ви помага? Знаете ли, тази тема напоследък много ме вълнува…

Гласовете се чуват по-приглушено — явно Агнес води посетителите към приемната.

— Коя тема — за голямото социално зло ли? — пита недоумяващо Ашуел.

— Не, не, не — чурулика кокетно Агнес, докато минава под стълбищната площадка, — темата за книгоиздаването…

После тримата изчезват.

В продължение на още няколко минути Шугър остава коленичила зад вратата, но къщата отново притихва, а през пролуката в стаята нахлува студен въздух, от който полуголите й ръце и гърди настръхват. Чудейки се дали да вярва на ушите си, Шугър се връща в леглото и се заема отново с дневниците на Агнес Ънуин.

Тя продължава да чете, но от време на време наостря уши, за да следи по-нататъшното развитие на събитията долу и дори диша по-леко, за да може да чува, ако някой от мъжете заговори по-високо. Опитва се да постъпва дисциплинирано и да изчита всяка дума, но търпението й се изчерпва от подробните описания на балове и посещения при шивачката — а може би и присъствието на Бодли и Ашуел в къщата я разсейва. Каквато и да е причината, тя започва да прескача, търсейки белези за появата на нещо по-интересно — например сбития, ситен почерк, който съпътства пристъпа на лудост.

Страниците шумолят, изпълнени с думи, но лишени от съдържание, месеците минават един след друг. Едва през юли 1868 година Агнес Ънуин споменава за първи път Уилям Ракъм. И как само го споменава!

Днес ме запознаха с един много странен мъж, пише седемнайсетгодишното момиче. Понякога се държи като варварин, но може да бъде мъдър като оракул, а освен това е истински франт!

Озадачената Шугър среща Уилям в ролята му на елегантен млад денди, току-що завърнал се от обиколката на континента, екстравагантен и загадъчен. На всичкото отгоре и висок! (Но за жена с ръста на Агнес сигурно всички мъже са високи). Но какъвто и да е ръстът на Уилям, измерен в инчове, той се откроява на фона на глуповатите наследници на титли, с чието общество е привикнала Агнес.

Този жизнерадостен млад Ракъм се движи в кръга на госпожица Ънуин невъзмутимо и явно без да се бои, че може да бъде поставен на място поради съмнителния си произход. Той умее да се движи през тълпата й да я разделя въпреки волята й на полукръгове около собствената си личност, а после с помощта на острия си ум изтласква останалите мъже в периферията, така че повечето млади госпожици остават около него, заслушани в разказите му за Франция и Мароко. Агнес предпочита първоначално да го наблюдава, без да излиза от ятото на госпожиците, да не би ярката му аура да озари само нейното зачервено лице. Но при един случай, описан от Агнес като tellement genant!^[5], Ракъм успява да я отдели от останалите момичета, така че остават насаме. За да не би скъпото дневниче да реши, че и тя е положила известни усилия в тази насока, Агнес категорично отрича такова нещо и се оплаква, че всеки път, когато се появял Уилям Ракъм, приятелките й я оставяли сама, а той се усмихвал като котарак, който се е наял със сметана!

Макар да твърди, че ухажванията му са „крайно непуносими“, Агнес описва настоятелния си обожател така:

Той е набит, но има фини черти на лицето и хубави ръце, буйната му коса е златисторуса. Погледът му блести безгрижно; той гледа всекиго право в очите, макар да се преструва, че го прави неволно. Облича се така, както малко мъже в наши дни биха се осмелили — с карирани панталони, яркожълта жилетка, носи ловджийски каскети, и други подобни. Виждала съм го само веднъж в строг черен костюм (и колко добре изглеждаше в него!), но когато го попитах защо не се облича по-често така, той отвърна: „Черните костюми се носят в неделя, на погребения и от скучни мъже. Защо да се притеснявам, че се обличам различно? Най-много да не ме допускат в църкви, на погребения и в обществото на скучни хора. Ако това е опасността, някой ден може да изляза и по халат!“

Баща му е делови човек — но той не го крие. „Баща ми сам е избрал своя път в живота, както и аз избирам сам своя“. Трудно ми е да разбера източника на състоянието му — може би получава пари за това, което пише? Но със сигурност не може да бъде вписан на някое от първите места в списъка на кандидатите за ръката ми.

Този неуверен опит за проява на строгост не впечатлява особено Шугър, толкова повече, че тя знае края на историята. Но освен това няма как да не забележи, че няколкото трудно различими един от друг обожатели от предните месеци като че ли са потънали вдън земя, а за Уилям Ракъм се хаби много повече мастило, отколкото е било проливано за който и да било от тях. Много скоро Агнес започва да описва целите им разговори от началото до края, бърза да запише всяко негово мъдро изявление — да не би то да бъде забравено или погрешно цитирано. През есента на 1868-а в записките, където присъства Уилям, описанията са станали толкова ярки, че те звучат почти като страници от роман:

„Нека прекратим тези незначителни светски разговори“, каза той внезапно, опря пръсти в краищата на ветрилото ми и го затвори точно пред носа ми. Стреснах се, но той се усмихваше. „Кой от нас ще помни всичко това след десет години?“, попита той.

Бях се изчервила цялата, но не изгубих присъствие на духа.

„Не вярвам, че след десет години все още ще се виждаме“, казах тогава.

Той притисна ръце към гърдите си, като че ли бях пронизала сърцето му. За да не го обидя, побързах да добавя: „Тъй или иначе, опасявам се, че мога да водя само светски разговор; на това съм научена. Не съм пътувала никъде, затова и съм такова безинтересно и повърхностно малко създание в сравнение с вас“.

Надявах се да се почувства поласкан, но той прие думите ми много сериозно и настоя: „О, но вие сте много по-интересна от всички останали млади дами, които познавам, и далеч не сте повърхностни! Във вас горят желания, за чието съществувание никой не подозира — никой, освен мен. Движите се сред тези млади дами като една от тях — но вие сте по-различна. Нещо повече, виждам, че и вие съзнавате това“.

„Господин Ракъм!“ бе всичко, което можах да кажа — така ужасно се бях изчервила. После той стори нещо много странно — протегна ръце и разтвори отново ветрилото ми, така че лицето ми се скри зад него. Чух гласа му, който поясни: „Сега виждам, че не постъпих правилно, като насочих ярък лъч светлина към тайните на душата ви; уплаших ви, а не бих искал да ви плаша за нищо на света. Нека се върнем отново на светските разговори. Хайде, Агнес, погледнете само шапките на госпожици Гарнет! Видях, че тези шапки ви се поправиха днес следобед, не отричайте, дори явно ви се искаше да имате същата. Е, няма защо да копнеете за такава шапка. Бях в Париж само преди две седмици, а там всички са единодушни, че този модел вече е остарял“.

Този разговор бележи повратен момент в чувствата на Агнес към Уилям Ракъм; от този момент нататък тя повтаря всяка негова дума като пламенна последователка. Намира дълбок смисъл и в най-незначителната му забележка, а пък ако той реши да каже нещо мъдро, то се оказва по-мъдро от всичко, което тя е чувала някога. Той знае страшно много за най-различни религии и обобщава недостатъците им с една толкова прекрасна фраза — че „имало повече неща между земята и небето…“, или нещо подобно. (Ах, само да не се бе наложило да слиза на вечеря, преди да започне да пише в дневника — тогава може би щеше да си спомни съвсем точно фразата!). Когато изобщо ходи на църква, спазва англиканската традиция, но изказва еретичното мнение, че религията в Англия е била съсипана по времето на Хенри VIII — мнение, което Агнес споделя напълно. Той познава растителните видове, умее да предсказва времето, познава платовете, от които се шият дамските тоалети, а освен това е личен приятел на няколко художници, чиито произведения са изложени в Кралската академия. Какъв мъж! Единствено източникът на доходите му остава неуточнен, но както казва самата Агнес:

„Той е писател, учен и е по-умен от всеки държавник. Съвсем естествено е още да не може да реши по кой път да поеме — та нали може да се наложи да ги извърви всички? Когато съм близо до него, чувствам как сърцето се блъска в гърдите ми, когато се разделяме, духът ми отслабва. Въпреки че съм убедена, че ще намеря сили да го отблъсна, ако се осмели да ме прегърне, понякога ми се иска да го стори, а понякога, когато се разделим, ми се струва, че усещам ръцете му около себе си. Всяка сутрин се събуждам с мечтата първото нещо, което видя, да бъде лицето му, а нощем, когато заспивам, лицето му е първото, което виждам в сънищата си. Полудявам ли?“

Страхотен трясък се чува от долния етаж. Счупило се е нещо стъклено или порцеланово — чуват се резки, удивени възклицания — а после и тежкото блъсване на врата в стена, от което се разтърсва цялата къща.

— Вън оттук! Махнете се от очите ми! — крещи Агнес.

Само за миг Шугър е скочила от леглото и отново коленичи зад вратата, притиснала лице към пролуката. Светлини и сенки се въртят някъде долу, откъм фоайето се чува нещо като боричкане. Вратата на приемната се е ударила така силно в стената, че полилеят все още се полюшва леко.

— Госпожо Ракъм! — опитва се да протестира един от мъжете. — Няма нужда…

Чува се отново силен трясък и тревожно издрънчаване — закачалката се е търкулнала на пода.

— Не ми казвай от какво има и от какво няма нужда, тлъст пияница такъв! — крещи Агнес. — Вие сте… безполезни и смехотворни — и двамата!

— Скъпа госпожо Ракъм…

— За вас няма нищо скъпо освен мръсотията! Гнусни боклукчии! Плъхове! Косите ви миришат на гнили банани! Черепите ви са пълни със слуз! Вън от къщата ми!

— Сега, сега… — мърмори един от двамата.

— Палтата ни, Бодли… — напомня другият. Леден въздух нахлува на вълни в къщата.

— Палта ли! — продължава да крещи яростно Агнес. — Мазните ви, тлъсти кожи ще ви топлят! Те и проститутките!

— Ах, Роуз — ето те и теб — казва Ашуел в опит да съхрани добрия тон.

— Струва ми се, че господарката ти получи… ъъъ… един от нейните припадъци…

— Не съм получила „един от моите припадъци“! — беснее Агнес. — Просто се опитвам да почистя дома си от боклук, за да не стъпя в него! Не, не ги докосвай, Роуз — ако само знаеше къде са били…!

Бодли, който е по-пиян от двамата, вече не издържа на предизвикателството:

— Ако смея да от… отбелеша, го… гошпожо Ракъм — заявява той, — ва-вашето отно… шение към прошти… проституцията е една от причините прош… проштитуцията да ше ражпро… странява така! Ако вмешто да ни… обиждате, ши напвавите труда да прочетете писанията ни… по темата…

— Самодоволен глупак — мислиш, че не знам какво са проститутките ли! — гласът на Агнес се извисява до писък, дисхармоничните тонове сякаш отекват по всяка метална и стъклена повърхност в къщата. — Само че аз знам! Това са лукави, долнопробни жени, които приемат да целуват грозните ви лица срещу пари! Ха! Целувайте се един друг, поне ще ви излезе безплатно, маймуни такива!

Тук вече Бодли и Ашуел побягват, външната врата се захлопва, Агнес надава един последен, хрипкав вик, а после се чува тежко тупване на тяло върху плочите.

След няколко мига пълна тишина се разнася тънкият, тревожен глас на Роуз.

— Госпожице Тилотсън! Госпожице Тилотсън!

Както е на четири крака, Шугър запълзява заднешком и бързо се мушва в леглото като добро момиче.

 

 

— Само за една такава вечер… трябва да искаме по десет шилинга — хленчи и пъшка нечий глас по стълбите.

— Внимавайте с пръстите й — скимти някой друг.

Тъй като господарят на къщата отсъства и няма кой да отнесе изпадналата в безсъзнание Агнес до стаята й, задачата се поделя между Роуз, Лети и Клара. Тя им отнема доста време, те пухтят и пъшкат, процесията минава покрай стаята на Шугър и скоро след това в дома отново се възцарява мълчание.

Шугър се насилва да изчака, за да се убеди, че всички са заспали. Колкото и забележителна да беше състоялата се катастрофа, тя не бива да попречи на това, което е постигнала със Софи. Хайде, всички да си лягат, за да може бедната гувернантка да свърши своето!

Шугър проверява колко е часът. Остава четвърт час до полунощ — несъмнено и последният от прислужниците е в страната на сънищата. Те трябва да стават рано сутрин — не бива да забравят това, ако се грижат както трябва за себе си. Особено Клара с нацупената уста и лъскавите, подозрителни очички — не е зле да си почине до утре, отровната му усойница. Нека положи противната си, нашарена от едра шарка буза на възглавницата и нека светът се върти няколко часа без нея…

Дванайсет без десет. Шугър върви на пръсти по ледения коридор към стаята на Софи. Всички камини в къщата са угаснали, отникъде не се излъчва топлина; покривните греди скърцат, по покрива трополи градушка. Шугър се вмъква като призрак в спалнята на детето, но вижда, че то вече е будно и седи в леглото — свещта озарява широко отворените му очи.

— Лош сън ли сънува, Софи? — пита нежно Шугър, успокоявайки буйстващите наоколо сенки, като поставя свещта върху скрина — точно до тъмнокожата кукла. Тя забелязва, че куклата е повита в бял плетен шал.

— Моята мама — заявява Софи със странен, поучителен тон, — има припадъци, госпожице. Държи се грубо, вика, и после пада на земята.

— Всичко е наред, Софи — казва Шугър, съзнавайки, че нищо не е наред, но не може да се сети какво друго да каже. — Свърши ли си… твоите неща?

Този евфемизъм звучи превзето от нейната уста — същата уста, която неотдавна окуражаваше Уилям да влезе във вагината й.

Софи се измъква от леглото и сяда послушно на гърнето. Евфемизмите са единственият начин на изразяване, който тя познава — и ако това зависи от Шугър, тя никога няма да опознае друг.

— Бавачката ми каза — пояснява Софи, докато тънката струйка урина потича в порцелановото гърне, — че мама ще свърши в лудница. — И след малко добавя (защото енциклопедичните познания на нейната гувернантка може да не обхващат тази вълнуваща подробност): — Това е една къща, в която държат лудите, госпожице.

„Грозна стара клюкарка, дано гори в ада“, мисли Шугър.

— Колко грубо от нейна страна — да говори така! — казва тя на глас.

— Но мама ще трябва да отиде там, нали, госпожице? — упорства детето, докато Шугър му помага да си легне отново.

Шугър отвръща с въздишка:

— Софи, посред нощ, когато всички трябва да сме отдавна по леглата, не е време да мислим за тези неща.

— А колко е часът, госпожице? — пита разбуденото дете.

Шугър поглежда към часовника върху полицата на камината.

— Остава една минута до полунощ — тя издърпва одеялото до брадичката на Софи. В стаята е толкова студено, че ръцете й треперят. Но очите на детето я умоляват да не си тръгва още.

— Сега вече трябва да си легна и аз, Софи.

— Да, госпожице. Вече утре ли е?

Шугър поглежда отново и се замисля дали да излъже.

— Още не — признава тя. — Искаш ли да ти покажа?

Тя сваля тежкия часовник от полицата. Той е извънредно грозен — стоманеносив, покрит с дупчици, на вид като обърната форма за желе. Шугър го обръща към Софи, така че детето да вижда как стрелките отмятат секундите по жълтеникавия, покрит със стъкло циферблат. Воят на вятъра заглушава тиктакането на механизма.

— Сега вече е утре — обявява Софи с облекчение, като че ли някакво недоразумение е било изгладено по най-приемлив за всички начин.

— Не само утре, малката ми — казва Шугър, защото се е сетила за датата. — Вече е декември, последният месец от годината, с който идват зимата и Коледа. А какво идва, когато свърши декември, Софи?

Шугър чака, готова да приеме за отговор и „януари“, и „1876-а“. Къщата скърца под напора на проливния дъжд, отвсякъде се разнасят тайнствени звуци, много по-силни от кроткото дишане на детето. Когато й става ясно, че отговор няма да има, тя духва свещта.