Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (23)

Двайсет и две

През цялата дълга нощ хиляди литри дъжд, дестилирани безразборно от мръсотията, стичаща се по лондонските канавки и от чистата свежест на далечни езера, се леят върху къщата в Чепстоу. Прозорецът на една от спалните свети в мрака като светлина на корабен нос, а когато пороят се усили, тази самотна светлинка започва да се полюшва, сякаш къщата всеки момент ще се откъсне от основите си и ще заплува. Но на зазоряване резиденцията на Ракъмови си е на мястото, тъмните облаци са изчерпали възможностите си, и бледото небе на новия ден се осмелява да надникне между тях. Засега бурята е затихнала.

Но къщата и градината са все още потънали в блещукащите следи от потопа. По алеята за карети текат ручеи, ситният черен чакъл се стича зрънце по зрънце към портала. От водосточните тръби също текат светли струи вода, процеждат се по стените и мият и без това безукорно измитите стъкла на прозорците. Всяко листо в градината сияе в отблясъците на изгрева, всяка клонка е натежала от влага; една лопата, която вчера е била оставена забита в пръстта, сега се е наклонила и търкулнала на земята.

В подземния кухненски етаж Джейни, с подпухнали от недоспиване очи, забърсва локвите вода, стекла се тази нощ през зацапаните със сажди отдушници, през прозореца на килера и по стълбите. После зарежда медните бойлери с въглища, за да могат подовете да изсъхнат и пръстите й да се размразят, преди да се наложи да върши нещо по-сложно. Дневната светлина още не е достигнала до Джейни, но тя чува как птичките започват да пеят.

Ако Шугър седеше сега в уличката до Пембридж Кресънт, на онова закътано в зеленината място, от което бе помахала преди месеци на госпожа Ракъм, би видяла, че Агнес вече е застанала на прозореца на спалнята си и се вглежда във външния свят през блещукащото стъкло. Защото Агнес проспа почти целия вчерашен ден и остана будна през мрачните часове на нощта в очакване слънцето да последва примера й. Ако може да се вярва на това, което пише в книгите й, на Северния полюс цари вечен ден — никога няма нощ, което несъмнено би било приятно. Но Агнес не може да разбере друго — значи ли това, че на Северния полюс спира и времето? Или, ако времето не спира, може би просто човешката възраст не се променя? Тя се пита кое би било за предпочитане — изобщо да не се променяш, защото нищо около теб не се променя, или да побелееш от старост, оставайки все на двайсет и три години. Извънредно сложно упражнение за мозъка.

Тъй като се бои да не си докара някое главоболие още рано сутринта, Агнес престава да обмисля въпроса за Северния полюс и вместо това тръгва да обхожда потъналата в мрак и тишина къща, слиза по стълбите, кръстосва с меки стъпки коридорите, докато най-сетне се озовава сред топлината и светлината на кухнята, където работата вече е в пълен ход. Прислугата не е удивена от появата й, защото напоследък тя идва тук почти всяка сутрин; те знаят, че господарката не е дошла да се оплаква от нещо, затова не прекъсват работата си. Потънала в облак ароматна пара, новата прислужница, Как-й-беше-името, вади нова тава виенски кифли от пещта; готвачката вади с дълга вилица овнешки езици от маринатата, като подбира само тези, чийто размер и форма биха срещнали одобрението на господаря.

Агнес отива в миялната, където Джейни търка дървеното корито, след като вече е измила каменната мивка. Момичето стои на пръсти, цялото й тяло се върти от полаганото усилие; в старанието си да не пъшка и охка прекалено силно, тя не забелязва появата на госпожа Ракъм.

— Къде е котката?

Джейни подскача като убодена, но бързо се съвзема.

— Зад бойлера се е скрил, мадам — казва тя и сочи с подпухналата си, зачервена ръка. Може би се питате защо говори за котката на Хенри в мъжки род? Защото, независимо от съществуващите предположения в обратен смисъл, животното е от мъжки пол. Още първата сутрин, когато го донесоха в кухнята, готвачката го вдигна за опашката, за да провери от какъв пол е — нещо, което горкият Хенри Ракъм очевидно не бе правил никога.

Агнес коленичи на безукорно чистия каменен под пред най-големия бойлер.

— Не го виждам — казва тя, взирайки се в сенките.

Джейни е очаквала този момент — тя измъква отнякъде една чинийка, в която кухненската прислужница е сложила заешки и пилешки сърчица, шийки и бъбреци, и я поставя на пода пред бойлера. Котаракът се появява незабавно, примигвайки сънливо.

— Милото коте — казва Агнес и започва да го гали по гърба — гладък като маншон и топъл като току–що изваден от печката хляб.

— Не яж това — съветва го тя, докато котаракът души тъмното, лепкаво месо. — То е мръсно. Джейни, донеси му сметана.

Момичето се подчинява, а Агнес продължава да гали котарака по гърба, после го търкулва по гръб, задържайки го на сантиметри от мечтаната чиния.

— Новата ти господарка ще дойде днес — казва тя. — Да, така е. Много те бива да разбиваш сърцата на дамите, нали? Но аз ще събера сили да се откажа от теб, няма как. Ще бъда смела и ще живея със спомена за теб, малки чаровнико — и отново го избутва гальовно встрани от чинията с карантия.

— Ах! — възкликва Агнес доволно, когато Джейни се появява отново с една порцеланова купичка в ръка. — Ето я твоята прекрасна, чиста, беличка сметана. Хайде, покажи какво ще направиш с нея.

 

 

Шугър прекарва последната си сутрин на Прайъри Клоуз, седнала зад писалището. Потръпвайки, тя се взира през мокрите от дъжда прозорци към малката си градинка. Мисълта, че скоро ще я напусне, превръща градината в неизразимо скъпо притежание, въпреки че тя така и не се погрижи за нея, докато живееше тук — дъждът, който се ля със седмици, е изровил пръстта от лехите; азалиите висят — кафяви и изгнили — на стъблата си; куп гниещи опадали листа се е насъбрал пред прозореца. Но все пак това си е моята градинка, мисли тя, съзнавайки, че става смешна.

Наистина — всяко ъгълче в жилището предизвиква носталгично свиване на сърцето й, болка от предстоящата загуба, независимо от това колко изнервена и недоволна се чувстваше, докато живееше тук. Колко самотни часове прекара, кръстосвайки пустите стаи, а сега й е мъчно да напусне жилището! Това е чиста лудост!

Шугър не може да спре да трепери. Прекалено рано загаси огъня, за да не трябва да бави Уилям, когато пристигне, и стаите вече са изстинали. Отсъствието на обичайните картини и украшения усилва усещането за студ, а бледата есенна светлина се смесва с мъждукането на газените лампи и придава още по-потискащ вид на оголените стени. Ръцете на Шугър са побелели от студ, безкръвните й китки стърчат от ръкавите на мастилено-черната рокля; тя се опитва да стопли пръсти с дъха си, но дъхът й е хладен и влажен. Седи, облечена в черно от глава до пети, траурната й шапчица вече е завързана под брадичката, ръкавиците са готови в скута й. Всичко, което иска да вземе със себе си, по настояване на Уилям вече е подредено в приемната, за да може да бъде изнесено по-лесно. Той вероятно е намерил начин да се освободи от останалите вещи. Тя вече е успяла да изхвърли всички чаршафи, кърпи и дрехи, които са дори леко замърсени, за да ги вземат боклукчиите. (Вероятно всичко е подгизнало от дъжда, но ако прояви известно търпение, някой нещастник сигурно ще може да ги възстанови достатъчно, за да ги ползва).

Когато обсъждаха с Уилям пренасянето й, въобще не бе споменато леглото, но Шугър предполага, че новото й обиталище ще бъде съвсем скромно. Дали ще има място, за да могат двамата с Уилям да се отдават на обичайните си занимания? Изведнъж си представя как босите й крака щръкват през прозореца на някоя миниатюрна таванска стаичка, съвсем като в „Алиса в страната на чудесата“, и започва да се киска, овладявайки с усилие пристъпа на истерия.

Как, за Бога, можа доброволно да се забърка в това? Само след няколко часа тя ще поеме изцяло отговорността за Софи Ракъм — какво ще прави с нея, Божичко?! Та тя е самозванка, прикритието й е толкова прозрачно, че дори… дори едно дете може да разбере истината! Какво трябва да знае една учителка — златни правила, аксиоми, поучителни сентенции! А какво си припомня Шугър, когато рови отчаяно за нещо подобно в съзнанието си?

Спомня си един случай отпреди пет години, когато помоли майка си да се качи в спалнята й, малко след като си бе тръгнал някакъв клиент, надарен с почти конски атрибути. След като огледа щетите, госпожа Кастауей прецени, че разкъсаната плът на дъщеря й може да зарасне и без шевове, и докато затваряше аптечката, й даде следния безценен съвет как да избягва „кръвоизливи отдолу“:

— Не забравяй: по-болезнено е, ако се съпротивляваш.

 

 

— Разправят — казва госпожа Агнес Ракъм на госпожа Емелин Фокс, — че възстановяването ви било същинско чудо.

Госпожа Фокс благодари едва чуто, приемайки чаша какао и парче кейк от ръцете на Роуз.

— Чудеса не стават често — напомня тя меко, но категорично на събеседницата си, — и Бог ги пази само за случаите, когато нищо друго не помага. Предпочитам да вярвам, че съм се възстановила благодарение на грижите на лекарите.

Но Агнес не се отказва толкова лесно. Пред нея седи жена, която бе видяла неотдавна да крета с последни сили в църковния двор като подобие на Смъртта в човешки образ, сподиряна от шепот на прикрит ужас и съжаление. А сега госпожа Фокс изглежда удивително добре — особено в лицето. Черепът, който бе така страховито очертан под кожата, сега отново е скрит в плътта, очите й не са хлътнали в орбитите си. Може да се каже дори, че е почти хубава! И нека не забравяме — тя върви без бастун, с тази тайнствена, но ясно забележима увереност на човек, който знае, че разполага със своя дъх и с физическите си сили, които ще му стигнат през целия ден.

— Били сте в Манастира на здравето, нали? — пита шепнешком Агнес.

— Не, в болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвръща госпожа Фокс. — Нали си спомняте, вие ми писахте, докато лежах там?

Но Емелин не е много уверена, че госпожа Ракъм помни това — честно казано, домакинята й днес като че ли е доста разсеяна. Да вземем например натрупаните във фоайето куфари, кутии за шапки и чадър — явен признак, че някой член на домакинството се кани да напусне дома. Когато Емелин се поинтересува тактично дали има нещо такова, госпожа Ракъм като че ли изобщо не чу въпроса й.

— Да не би да съм дошла в неподходящо време? — настоява Емелин. — Тези куфари във фоайето…

— Съвсем не — отвръща Агнес. — Могат да минат още часове.

— Часове до какво?

Но госпожа Ракъм реагира на директното запитване по същия начин, по който отвърна и на по-деликатните намеци.

— Докато се наложи да прекъснем разговора си заради нещо, което няма пряка връзка с нас — успокоява тя гостенката си.

Роуз й предлага сребърния поднос и госпожа Ракъм взема парче кейк от лявата му страна, където съгласно предварителната уговорка се подреждат най-тънките парчета. Парчето, което тя държи в ръка, е плод на многократни опити за рязане с нагорещен нож в кухнята, и е толкова тънко, че светлината на лампата се процежда през късчетата сушени подове.

— Хайде, госпожо Фокс — настоява тя с превзето гласче и отхапва едва забележимо късче от влажния полупрозрачен резен. — Да не искате да ме убедите, че бяхте изтръгнати от ноктите на… знаете на какво… само благодарение на добри лекарски грижи?

Емелин е започнала да се пита да не би през дългите месеци на болестта й правилата на разговора в добро общество да се претърпели радикални промени — що за странен диалог е това?! Тъй или иначе, след като я питат, ще отговори.

— Никога не съм твърдяла, че имам туберкулоза. Други хора бяха на това мнение, и аз не желаех да им противореча. Има много по-важни теми за спор, не мислите ли?

— Хенри беше съвсем категоричен, че сте на смъртно легло — обявява невъзмутимо госпожа Ракъм.

Госпожа Фокс примигва невярващо. За миг изглежда, че ще избухне, но в крайна сметка обляга глава назад, а големите й сиви очи овлажняват.

— Хенри ме виждаше по времето, когато се чувствах най-зле, признавам — казва тя с въздишка. — Може би за него щеше да е по-добре, ако бях изчезнала за известно време от очите му, за да се върна, когато всичко премине. — Вперила поглед отвъд границите на трагедията, към обгърнатата в мъгли долина на близкото минало, където все още може да съзре Хенри, Емелин не забелязва, че Агнес кима с детинско усърдие, развълнувана от това, което тя тълкува като признание за намесата на свръхестествени сили. — Но аз все пак му казах, че ще оздравея. Спомням си как му разказвах за календара на отредените ми дни, който сам Бог е заложил в мен. Казах му, че не знам точния брой на страниците на този календар, но съм убедена, че той е по-голям, отколкото си мислят хората.

Междувременно Агнес вече се гърчи на мястото си от възбуда. О, колко прекрасно е да имаш в себе си такъв вълшебен календар, и да знаеш (напук на твърденията на онзи отвратителен вестник, които тя просто не може да изтрие от мислите си), че разполагаш с повече от 21 917 дни на тази земя! Дали да се осмели да попита каква е тайната — още тук и сега, в тази студена ноемврийска утрин? Не, ясно е, че трябва да действа по-предпазливо — около госпожа Фокс витае онази тайнственост, която е позната на Агнес от портретите на мистиците и на хората, побеждавали смъртта през вековете. Да, дори в една от книгите, които тя крие в кошничката си за бродерия, „Илюстровани доказателства на спиритизма“, има гравюра, правена по снимка на един от вождовете на червенокожите индианци. Въпросният джентълмен има „огърлица“ от отровни змии — а в лице прилича смущаващо много на госпожа Фокс!

— Кажете ми — подхваща Агнес, — какво донесохте в този пакет?

Госпожа Фокс се изтръгва с усилие от унеса и повдига тежкия пакет, който е подпряла на крака на стола си.

— Книги — отвръща тя, взема едно недокоснато на вид томче, подава го на Агнес и продължава да й подава книгите една по една: „Придържане към християнските норми в ежедневния разговор“, „Лудостта на привържениците на традиционното погребение“, „Карлайл и християнското учение — приятели или врагове?“.

— Божичко! — възкликва Агнес в опит да имитира благодарност, защото в тези книги явно не става дума за нещата, които тя би искала да узнае. — Такава щедрост от ваша страна…

— Ако погледнете титулните страници — пояснява госпожа Фокс, — ще се убедите, че не може да става и дума за щедрост. Всички тези книги са принадлежали на вашия съпруг — или поне са надписани като подарък за него от Хенри. Не разбирам как са се върнали обратно сред вещите на Хенри, но си казах, че е редно да ви ги върна.

Възцарява се неловко мълчание, а Агнес стига до извода, че този път няма да научи нищо повече.

— Е — казва тя весело, — дали да не слезем в кухнята, за да видим кой ви чака там?

 

 

Повече от два часа, след като Шугър вече е решила, че Уилям се е отказал от плана им, един час след като тя е престанала да лее обилни сълзи на ужас и самосъжаление, убедена, че няма да го види никога вече, екипажът на семейство Ракъм пристига сред дрънчене на звънци, спира пред къщата, и Уилям почуква на вратата й.

— Задържаха ме неотложни ангажименти — отбелязва той лаконично.

Не казва нито дума повече, а се заема да надзирава кочияша, докато той реди багажа на покрива на екипажа. Шугър, на която никой не й е казал дали да чака или да излиза, се навърта в антрето. Тя стои права, вдървена като закачалката, докато Чийзмън ту влиза, ту излиза с тежки стъпки, иронично ухилен. Докато нахлузва тесните си черни ръкавици, тя го наблюдава с ъгълчето на окото как нарамва тежките й куфари, и има чувството, че той души наоколо, за да долови някакви съмнителни миризми. Ако това наистина е така, той души напразно, защото атмосферата на стаите се отличава със странна стерилност.

Когато товаренето приключва, Уилям й нарежда с жест да го последва и двамата излизат на улицата.

— Внимавайте къде стъпвате, госпожице — съветва я весело Чийзмън само след миг, когато тя се покатерва в екипажа, и усеща как ръката му подпира едва доловимо задника й. Тя се обръща, за да го изгледа възмутено, но той е изчезнал.

— Толкова се радвам да те видя — прошепва Шугър към спасителя си, докато подрежда изобилието от шумящи черни фусти на седалката срещу него.

В отговор Уилям само докосва с показалец устните си и повдига рошавите си вежди, точейки мястото над главите им, където Чийзмън вече поема юздите.

— По-късно — упреква я той шепнешком.

 

 

Голямата двойна врата се открехва едва забележимо, но после се отваря широко, когато прислужницата вижда отвън господаря си и новата гувернантка. Пантите скърцат, защото вратата е съвсем нова, поставена е едва миналата седмица — масивна, пищно украсена с интарзии и голяма, резбована буква „Р“.

— Лети — съобщава величествено Уилям Ракъм. — Това е госпожица Шугър.

Момичето прави реверанс и казва:

— Добър ден, госпожице! — но не получава никакъв отговор.

— Добре дошли в дома на семейство Ракъм — заявява тогава мъжът. — Надявам се, не, дори съм убеден, че ще бъдете щастлива тук.

Шугър прекрачва прага на къщата и незабавно бива заобиколена от атрибутите на богатството. Над главата й виси огромен полилей, слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, се пречупват в него. Вази, пълни с цветя и зеленина, толкова огромни, че приличат на храсти, стоят на полирани маси от двете страни на стълбището. На всяко свободно място по стените висят идилични пейзажи в скъпи рамки. Близо до арката, през която се минава за приемната и за дневната, голям стенен часовник отмерва времето със златно махало — тиктакането му се чува съвсем отчетливо, също както и плахите стъпки на Шугър по лъснатия под. Погледът й проследява спираловидната линия на махагоновите перила до горната площадка на стълбите — тя знае, че там някъде е нейната стая. Колко вълнуващо е, че тя се намира на същия етаж, на който са и стаите на семейство Ракъм!

— Каква красива къща — казва тя, прекалено зашеметена, за да съзнава дали вярва на думите си. Работодателят й я въвежда с гостоприемен жест; наоколо се щурат прислужниците; багажът на предшественичката й е струпан в преддверието; и цялата тази суматоха е причинена от нея и я кара да си припомня романите на Самюъл Ричардсън или на онези, сестрите Бел, които всъщност не се казват Бел^[1]. Как се казваха те наистина? В мозъка й отеква „Бел, Бел, Бел“… но истинското име й убягва.

— Госпожице Шугър?

— Да, да, извинете ме — отвръща тя, откъсвайки се от мислите си. — Просто се възхищавах…

— Позволете ми да ви покажа вашата стая — казва Уилям. — Лети, Чийзмън ще ти помогне да внесеш багажа.

Двамата тръгват нагоре по стълбите на благоприлично разстояние един от друг, ръцете им се плъзгат по полираните перила, стъпките им отекват приглушено по покритите с килим стъпала. Шугър си припомня многобройните случаи, когато двамата с Уилям са се изкачвали по стълбите в дома на госпожа Кастауей, и най-вече първият сред тях, когато Уилям беше все още безделник с ограничени възможности; жалък, плах нещастник, изгарящ от яростно желание да види цялата вселена в краката си. Тя хвърля кос поглед към него, докато се изкачват — възможно ли е този брадат господин да е същият онзи Джордж У. Хънт с детинската физиономия, който преди по-малко от година я помоли за „нещо извратено“.

— Съгласна съм на всичко — отговори тя тогава, — и то с най-голямо удоволствие.

— Ето и вашата стая — казва Уилям, след като са прекосили площадката, и побутва една врата, която вече беше открехната.

Стаята е дори по-малка и по-скромно обзаведена, отколкото бе очаквала. Под единствения прозорец има тясно дървено легло, застлано спретнато с пухена завивка, а отгоре има и вълнени одеяла. Вижда се скрин от жълтеникаво брезово дърво с бели порцеланови дръжки на чекмеджетата, върху който има огледало на стойка. Един стол и едно кресло, на вид доста удобно. Миниатюрна масичка. За повече мебели няма място. По избелелите сини тапети се виждат куки за картини, подобни на смачкани насекоми. До камината стои грозна керамична ваза. Голият дъсчен под е отчасти покрит с килим — съвсем приличен, но далеч от великолепието на персийските килими долу.

— Биатрис живееше съвсем скромно — признава Уилям, затваряйки вратата зад себе си. — Не държа и ти да постъпваш точно така — но все пак вярвам, че ще оцениш границите, в които може да се увеличава видимо имуществото на една гувернантка.

„Защо не ме целунеш?“ мисли тя и протяга ръка към него, която той стисва, като че ли има пред себе си делови партньор.

— Мога да живея скромно не по-зле от всеки друг — казва тя, и се утешава със спомена — със съвсем скорошния спомен за треперещите му пръсти по голите й бедра.

На вратата се чука, Уилям издърпва ръката си от нейната, отваря на прислужниците и без да каже и дума повече, излиза от стаята. Влиза Лети, залитайки под тежестта на огромната пътна чанта на Шугър — в нея, освен всичко останало, тя е пъхнала и ръкописа на романа си. Когато вижда превитата под тежестта на багажа прислужничка, Шугър се спуска към нея и се опитва да поеме чантата от ръцете й.

— О, не, мис, аз се оправям, наистина се оправям — възразява момичето, притеснено от това драстично нарушение на приличието. Шугър отстъпва объркана; ако приемем, че тя заема в домакинството толкова по-високо място в сравнение със слугите, на какво се дължи непоклатимото й убеждение, че гувернантките са низши същества и постоянен обект на презрение? Вероятно на романите — но нима романите не са отражение на истината, макар и поразкрасено?

Нагоре по стълбите се чуват тежки стъпки и сумтене — явно се качва едър мъж. Лети излиза забързано, за да направи място за Чийзмън, който влиза тежко, притиснал един куфар към гърдите си.

— Само кажете къде искате да го туря, госпожице — казва той ухилено.

Шугър се озърта в мъничката стая, която изглежда претрупана дори само от присъствието на пътната чанта.

— На леглото — сочи тя, съзнавайки, че тъкмо този отговор най-вероятно ще поощри циничните фантазии на кочияша… но наистина, къде другаде да остави куфара, за да го отвори и да извади дрехите?

— Най-подходящото място, няма спор, госпожице.

Шугър го оглежда, докато той минава край нея и поставя с преувеличено старание куфара върху леглото. Чийзмън е висок, а в дългия до коляно сюртук с месингови копчета изглежда още по-висок; тялото му е жилаво, пръстите — дълги. Лицето му е длъгнесто, с белези от едра шарка, с издадена брадичка и рошави вежди. Тъмната му къдрава коса е пригладена с помощта на гребен и помада, а зъбите му са бели и подредени — нещо съвсем необичайно за човек с неговия произход. Въпреки тежкия сюртук мъжката му арогантност се излъчва от него като невидим остен, с който дразни жените. Още докато той се обръща към нея с лукаво повдигната вежда и пита „Нуждаете ли се от още нещо, госпожице?“, тя вече е решила как ще се справи с него.

— Това е всичко засега.

Тонът й е сух и превзет; но лицето и стойката й лукаво намекват, че не е изключено тя да го хареса, макар и против волята си. Това е сложна поза, научена навремето от една уличница на име Лизи; а по-късно усъвършенствана с помощта на огледалата — съчетание от плахост, презрение и потисната възбуда, което мъж като него са убедени, че могат да предизвикат.

Чийзмън напуска стаята, доволно захилен, което я убеждава в правотата на избора й. Тя не може да се надява, че той ще забрави това, което вече му е известно — за него тя винаги ще си остане държанката на Уилям. Той никога няма да започне да я възприема като гувернантката на Софи, затова най-добре е да се поддържа илюзията, че някой ден той може да я прибави към дългия списък на завоеванията си. Единственото, което трябва да прави Шугър, е да поддържа деликатното равновесие между отблъскване и привличане — така ще го очарова достатъчно, за да не желае да й навреди, но пък никога да не предприеме нещо, с което да рискува работното си място.

„Чудесно“, казва си тя, потискайки лекия пристъп на паника, „с Чийзмън вече сме наясно“ — като че ли всеки обитател на този дом не е нищо друго, освен проблем, който трябва да се реши по някакъв начин.

Тя отива при леглото, подпира длани на куфара и се заглежда през прозореца. Няма кой знае какво за гледане — пуста, подгизнала от дъжда част от градината на Ракъмови. От друга страна, тя вече не се занимава със следене, нали? Не! Усилията й бяха възнаградени, старанията й да поддържа и развива връзката си с Уилям — също, и ето я вече тук, настанена като част от домакинството, с благословията на Уилям и на Агнес! Наистина няма основание да й се свива така стомахът…

— Госпожице Шугър?

Тя трепва, но се оказва, че това е само… как й беше името? — а, да, Лети, която отново се е изправила на прага.

Такова добродушно лице има Лети — дружелюбно лице. Сигурно няма да има проблеми с нея, тя ще…

— Госпожице Шугър, господин Ракъм ви кани да пиете чай с него.

 

 

Десет минути по-късно Шугър седи с изправен гръб в претъпканата с украшения приемна. В ръката й има чаша чай, край нея се е изправила прислужница в същите траурни одежди като нейните и държи в ръце поднос с кейк, а Уилям Ракъм разказва надълго и нашироко историята на Нотинг Хил. Да, точно така, историята на Нотинг Хил. Той ораторства неспирно, също като доктор Крейн от амвона, думите извират от устата му с механична равномерност — кои семейства изграждат първи вилите си в Чепстоу, срещу каква сума е била продадена фермата „Портобело“, кога точно Кенсингтънската чакълена кариера е била прекръстена на Нотинг Хил Гейт, и така нататък.

— Вероятно ще ви интересува да узнаете, че тук има и безплатна библиотека — отвориха я миналата година, на Хай Стрийт. Кажете ми, колко енории могат да се похвалят с такова нещо?

Шугър слуша колкото може по-съсредоточено, но мислите й започват да се въртят като зелево листо във вряща вода. Всичко изглежда достатъчно нереално, докато прислужницата стои в приемната при тях, но за голямо учудване на Шугър, Уилям не сваля маската дори когато Роуз се оттегля, а продължава лекцията си.

— … от овце до собственици на магазини само в рамките на две поколения!

Той прави ефектна пауза. Тъй като не знае какво точно се очаква от нея, Шугър се усмихва. Дали, ако се обърне към него по име, ще го извади от укритието, или само ще си докара неприятности?

— Тези куфари в преддверието… — започва тя.

— Те са на Биатрис Клийв — отвръща той, снижавайки гласа си и заговаря най-сетне с по-интимен тон.

— Но тогава аз сигурно я карам да чака?

Налага й се да потисне нов лек пристъп на паника при мисълта за жената, чието място трябва да заеме — жена, която във въображението й се е преобразила от някакво нищожество в ужасяващо компетентна особа, която при това е в състояние да прозре зад всякаква маскировка.

— Нека си чака — изсумтява Уилям и поглежда мрачно към тавана. — Избра възможно най-неподходящото време да напусне, така че може спокойно да потърпи, докато изпиеш чая си!

— Ммм — Шугър поднася чашата към устните си, но чаят е още прекалено горещ.

Уилям става от креслото и започва да крачи напред-назад, поглаждайки джобовете на жилетката си.

— Биатрис ще ти каже всичко, което се налага да знаеш за дъщеря ми — казва той, — а вероятно и доста повече. Ако започне да те дразни, съветвам те да заговориш за влакове — защото ще бърза да не изпусне своя.

— Ами Агнес?

Уилям спира като закован, дори ръцете му спират на половин път по корема му.

— Какво Агнес? — пита той, присвил очи.

— Няма ли Агнес… ъъъ, да дойде да ни види?

Според Шугър въпросът й е напълно разумен — нима госпожа Ракъм няма да направи никакви предложения във връзка с възпитанието на дъщеря си? Но Уилям е видимо удивен.

— Кого да види?

— Мен и Биатрис, и… Софи.

— Не ми се вярва — казва той с тон, който подсказва, че говорят за нещо от областта на чудесата. — Не.

Шугър кимва, въпреки че нищо не разбира, и започва да отпива колкото може по-често от горещия чай между хапките кейк. Една стафида пада от парчето, което държи в ръка, и незабавно се изгубва сред пъстрите шарки на килима. Часовникът, който като че ли досега се държеше по-дискретно, започва да тиктака силно.

След известно колебание Уилям прочиства гърлото си и се обръща към нея полугласно, но с много сериозен тон.

— Има нещо, което се надявах да не се налага да подчертавам. Надявах се то да бъде очевидно, или пък Биатрис да ти го каже. Но в случай, че нито едното, нито другото…

Но тъкмо в този момент усамотението им е нарушено от появата на Лети, която се осмелява плахо да прекрачи прага и, съзнавайки, че не е добре дошла, незабавно започва да се свива и трепери в демонстрация на раболепие.

— Какво има, Лети? — погледът на Уилям би могъл почти да я унищожи.

— Извинете, сър, но става дума за Шиърс, сър, намерил е нещо на госпожа Ракъм в градината, сър.

— Господи Боже, Лети! — изръмжава Уилям. — Шиърс отлично знае какво да прави с проклетата птица!

— Ама това е нещо друго, сър — тя се свива уплашено.

Уилям свива юмруци, сякаш всеки момент ще избухне и ще изхвърли прислужницата от стаята. Но после раменете му внезапно се отпускат, той си поема дъх и се обръща с лице към гостенката.

— Моля да ме извините, госпожице Шугър — казва той — и изчезва.

Останала сама в претрупаната гостна, Шугър стои неподвижно като някоя от вазите, наострила уши с надеждата, че ще дочуе нещо, което ще й изясни какво се е случило. Не смее да стане от мястото си, а само накланя глава като куче, с надеждата, че така ще долови по-лесно думите, които биха долетели в гостната откъм преддверието — и ще узнае на какво се дължи тази суматоха.

— Какво, по дяволите, е това? — пита нетърпеливо Уилям. Звучният му баритон звучи по-остро, слушан отдалече. Градинарят отговаря с неясен глас — тенорово мърморене, което не се осмелява да се извиси до тона на питащия.

— Какво? Закопани ли? — възкликва Уилям. — Че кой ги е закопал?

Следва приглушен отговор, но този път в дует — Шиърс и Лети заедно.

— Повикайте Клара! — нарежда Уилям. — Вижте сега на какво прилича подът!

След няколко минути гласът на Клара се прибавя към многогласното изпълнение. Думите не се чуват отчетливо, но по тона й е ясно колко е смутена.

— „Начисто“ ли? — пита раздразнено Уилям. — Какво ще рече това „начисто“?

Обяснението на камериерката явно не го впечатлява и той започва да ругае. Малко по-късно се разнася отново гласът на Шиърс, а Клара започва да плаче или да киха, или и двете едновременно.

— Не, не, не — ръмжи Уилям, явно отхвърляйки предложението на градинаря. — Тя скоро ще започне да ги търси. Сложете ги някъде да изсъхнат, на сигурно място… — следва хорово мърморене. — Откъде да знам, някъде, където не биха могли да попаднат в ръцете на външни хора? Трябва ли винаги аз да вземам решенията в тази проклета къща?

След което той оставя нещата в ръцете на прислугата и се връща в гостната, стъпвайки подчертано тежко, така че Шугър долавя трептенето на дъските.

— Неприятности ли имаш, любов моя? — това са думите, с които би искала да го посрещне, когато той влиза в стаята, но той изглежда толкова по-различен от мъжа, чиито устни целуваха неотдавна корема й, че тя не се осмелява да ги произнесе, а само го поглежда въпросително.

— Дневниците на Агнес… — пояснява Уилям, поклащайки невярващо глава. — Дузина и повече тетрадки. Агнес… ги заровила в градината. По-точно, накарала Клара да ги зарови… — очите му се замъгляват, докато той се опитва да си представи случката: прислужницата с траурна рокля, която пухти над лопатата; изкопаната дупка и мократа пръст, която пада върху подвързаните с плат дневници. — Можеш ли да си представиш?

Шугър се смръщва съчувствено, надявайки се, че е преценила правилно какво се очаква от нея.

— Защо й е било да го прави?

Уилям се отпуска тежко на креслото и вперва поглед в коленете си.

— Казала на Клара, че… била „приключила с миналото“! Че „започвала начисто“!

Шугър забелязва как невярващото му изражение отстъпва място на измъчена гримаса — бръчките по челото му говорят ясно на всеки, който би се опитал да ги разчете: „Има ли в цяла Англия друг съпруг, комуто се налага да се примирява с това, с което се примирявам аз?“

Ако сега се намираха на Прайъри Клоуз, тя би го прегърнала и би започнала да го гали по главата, би го притиснала към гърдите си и би му напомнила, че има и такава възможност — една жена да прави само това, което иска мъжът й; нищо по-малко, но и нищо повече. Но тук, в приемната на Ракъмови, край тиктакащия часовник, гравюрите на цветя, бродираните покривчици, на персийския килим, по който някъде се търкаля една стафида…

— Струва ми се, че ти се канеше да ми кажеш нещо — напомня тя, — преди да ни прекъснат.

Уилям плъзва длан по устата си и си възвръща спокойствието без помощта на успокояващата й прегръдка.

— Да — казва той и се привежда към нея, доколкото позволява приличието. — Това, което исках да кажа, е следното: най-добре би било, ако… още известно време… всъщност, докато аз не променя решението си… — той притиска длани една в друга, моли се за вдъхновение, за да може да разкрие една истина, без да трябва да я оголва докрай. — Най-добре би било да се грижиш за Софи така, че… ъъъ… Агнес да бъде обезпокоявана колкото е възможно по-малко. Всъщност, би трябвало да направиш така, че когато Агнес е станала и… тоест, е тук… — той прави неуверен жест, който сякаш обхваща цялата къща, — тя… Агнес искам да кажа… да може спокойно да прави това, което… без да…

Шугър не издържа.

— Искаш да кажеш — пояснява тя, — че Софи не бива да се изпречва пред погледа на Агнес.

— Точно така — облекчението му е очевидно, но почти веднага след това нарушено от ново притеснение; очевидно си е поставил за цел да очисти жена си от подозрението в неестествено поведение. — Не искам да кажа, че ако Агнес случайно те забележи да слизаш по стълбите със Софи, ще настане чак краят на света, или че от теб се очаква да държиш дъщеря ми като затворница в детската стая, но…

— Трябва да проявявам благоразумие — обобщава тя, опитвайки да си възвърне доверието му, налагайки му да се успокои от решителния й тон и кроткия й, безстрастен поглед.

— Именно — той се обляга назад с вида на човек, комуто са извадили зъба с по-малко болка и кръвопролитие, отколкото е очаквал.

— А сега — подема Уилям, когато тиктакането на часовника отново започва да звучи натрапчиво, — е време за предаване на властта, нали?

 

 

В спалнята на Софи Ракъм цари дух на строга аскетичност. Ако не беше малкото детско легло, полускрито в един тъмен ъгъл, помещението би могло да мине за килия на монахиня — при това в манастир на орден, който отдавна се е отрекъл от всякакви други занимания освен молитва и безмълвно съзерцание. По стените няма картини, никъде не се виждат нито украшения, нито играчки; така погледнато, нито една прашинка — да не говорим пък за играчка — не нарушава съвършенството на тъмните полирани мебели. Около дузина книги са подредени в шкаф с височината и размерите на ковчег, и всяка една от тях изглежда непроходимо сложна.

— Аз съм бавачката на Софи — казва Биатрис Клийв с тон, който налага възторжен — или съчувствен отговор. — Тук съм от шест години.

Истерията драска по мозъка на Шугър и я изкушава да отговори например така: „Очарована съм да се запознаем. Аз съм любовницата на Уилям Ракъм, и съм тук от четиридесет и пет минути“. Но тя преглъща с усилие и произнася:

— Госпожица Шугър.

— Бях и дойка, и бавачка на това дете — казва едрогърдестата, но инак пристегната в колосаните си дрехи Биатрис. — Видях възхода и упадъка на това семейство, а сега и новият му възход.

Шугър не знае как би могла да отговори — хрумва й само да каже на бавачката, че ако млякото й е непоправимо пресъхнало, винаги може да си намери работа в заведението на госпожа Гил на Джърмин Стрийт, известно с това, че уличниците там се отличават с огромни гърди.

— Времето върви бързо — казва тя най-сетне и отново се оглежда.

Въпреки първоначалното впечатление стаята на детето е също толкова голяма, колкото и нейната, която е в съседство — само изглежда по-голяма, защото е почти празна. Софи седи на голям стол с права облегалка — тъжна восъчна кукличка, облечена в най-тъмните, най-мрачните, най-стегнатите, най-неделни дрехи, които Шугър някога е виждала; прилича на снимка от преглед на Въздържателното дружество. Никой не я е представил. Тя е просто обект на разговора. Софи гледа в пода, а понякога, за разнообразие, и в обувките си.

— Скоро ще разберете — казва Биатрис, — че общо взето, Софи е добронамерено дете. У нея няма злоба, но пък ако има нещо, което да обича да прави, то е да седи и да зяпа през прозореца. Надявам се също да прецените, че тя не е глупава, въпреки че вниманието й се отклонява много лесно.

Шугър хвърля поглед към Софи, за да види как тя приема критиката, но момиченцето продължава да се взира неотклонно в политурата на дъските.

— Понякога — продължава Биатрис, — се държи като истинско бебе, като че ли разумът я напуска. Не е приятна гледка. В такива моменти се налага да я постегнете, за да не стане досущ като… — Биатрис преглъща останалите думи, макар да се кани да напусне завинаги дома на Ракъмови. — За да не се държи като избягала от лудницата.

Шугър кимва учтиво. Надява се по лицето й да не личи нарастващата неприязън към тази жена с твърд черен бюст, тънки устни и неочаквано изискана реч. Онази Биатрис, която си бе представяла, когато Уилям спомена за първи път дъщеря си, бе съвсем различна — нещо като по-закръглен вариант на Каролайн, жизнерадостна провинциалистка — или пък някоя сърдечна, пухкава лондончанка, преливаща от излишна сантименталност. Шугър дори се беше опасявала от някакви изстъпления на раздяла, сълзи, прегръдки, бе си представяла как Софи ще се вкопчи отчаяно в полите на закръглената си покровителка, която през това време ще хлипа „Бебчето ми!“ и така нататък.

Вместо това присъстващите тук три фигури в траурно облекло не помръдват от местата си в студената стая. Най-голямата близост между Биатрис и Софи Ракъм е косият поглед, с който бавачката сякаш налага на детето да не се килне от стола — както вентрилоквист насочва от разстояние куклата си. Любвеобилни розовобузести бавачки ли? Ето още една романтична фантазия, плод на многото романи, осъдена да увехне при първия сблъсък с грубата действителност.

— Тя се напикава, знаете ли — казва Биатрис. — Всяка нощ.

Тя повдига вежда в стоическа подкана към Шугър да оцени колко усилия й е струвало дори само това през изминалите шест години.

— Колко… неприятно — казва Шугър и поглежда към Софи. Детето изглежда напълно погълнато от вълшебството, което излъчват катарамите на обувките му.

— През лятото не е чак толкова трудно — продължава Биатрис. — Но през зимата е истински кошмар. Ако ме последвате, ще ви покажа най-подходящото място за сушене на чаршафи в къщата.

— Ммм, да, ще ви бъда благодарна — казва Шугър, внезапно обзета от неразбираемото желание да удря Биатрис по лицето с пантоф, подгизнал от урина.

— Макар да не е кой знае какъв плюс — допълва Биатрис, — Софи поне не е от децата, които мразят вода. Ако изобщо има проблем, той се състои по-скоро в това, че прекалено много обича да я мият. Което ми напомня… — очите й лъсват любопитно, докато тя оглежда слабата фигура на Шугър. — Вие вероятно сте обсъдили с господин Ракъм докъде се простират задълженията ви? Аз бях и дойка, и учителка, и Бог знае още какво през изминалите години, и го приемах, но мога да ви разбера, ако в качеството си на гувернантка не желаете да изпълнявате… определени задължения.

Шугър отваря уста, но езикът отказва да й служи; нито е предполагала, нито пък Уилям я е предупредил, че Софи ще има нужда и от друго, освен от обучение.

— Аз… ние се споразумяхме с Уи… с господин Ракъм — започва да пелтечи тя, — че ще се грижа за Софи във всяко отношение.

Биатрис отново повдига вежди. Погледът й не трепва въпреки пороя от неосезаеми удари с мокрия пантоф.

— Винаги можете да настоявате да назначат прислужница за детската стая — казва тя с тон, който намеква, че идеята е направо прекрасна, и че господин Ракъм е допуснал огромна грешка, като все още не я е осъществил. — В тази къща парите нахлуват като порой, госпожице Шугър, все повече и повече. Миналата седмица монтираха нова входна врата, знаете ли?

Шугър поклаща глава и докато Биатрис се заема с подробно описание на поставянето на вратата — неприятност по неприятност, гайка по гайка, тя започва сериозно да обмисля как да заговори за влакове, без да излезе, че се държи налудничаво.

— Убедена съм, че Софи няма да ми създава проблеми — подхваща тя в момента, когато Биатрис си поема дъх, приключила с описанието на двамата дърводелци „мошеници“, които според бавачката са получили за някакъв къс резбовано дърво толкова пари, колкото би била и едногодишната заплата на една прислужничка за детската стая. — Сигурна съм, че сте я отгледали така добре, че за мен не остава нищо друго, освен да… ъъъ… продължа доброто ви дело.

Биатрис се смръщва озадачено и млъква за миг. Мокрият пантоф не помогна, но похвалата подейства. Но още преди Шугър да се впусне в тенденциозен разказ за дълги пътувания с влак и за бързината, с която минава времето, бавачката успява да се съвземе.

— Елате с мен, за да ви покажа къде можете да простирате мокрите чаршафи на Софи — казва тя. После, когато двете с Шугър се упътват към вратата, тя се обръща за първи път пряко към детето и казва:

— Стой тук, Софи.

Облечената в черно кукличка, кацнала все така неподвижна на ръба на стола, само примигва с големите сини очи на Агнес, но не се осмелява дори да обърне глава, за да ги проследи с поглед.

По целия път надолу Биатрис говори за Софи — и по-точно за нейната несръчност, за лошата й стойка, за разсеяността й, за безсмислените й предразсъдъци по отношение на някои съвсем подходящи за нея дрехи, както и за това колко важно е да се съхрани неотстъпчивост по въпроса за отношението на Софи към брюкселското зеле. Докато вървят по пищно украсените коридори, Биатрис изрежда пред Шугър цял списък с неща, които може да бъдат позволяваш на Софи, ако се държи добре, и други, които трябва да й бъдат отказвани, ако не слуша. Списъкът е толкова изчерпателен, че още не е свършил, когато пристигат в клаустрофобично малкия килер до кухнята, и се налага Биатрис да прекъсне изреждането.

— Това трябваше да бъде изба за вино — обяснява Биатрис, когато двете влизат и незабавно ги облъхва топлина и приятният аромат на фин сапун за бельо, — но по едно време виното на господин Ракъм свърши, а пък той нямаше пари, за да купи ново. — Тя хвърля многозначителен поглед към Шугър. — Това беше преди няколко години, разбира се, преди промяната.

Шугър кимва, странно смутена от съзнанието, че всъщност тя предизвика промяната. Биатрис сваля един памучен чаршаф от дългата медна тръба, която по неразбираеми причини минава от едната до другата страна на килера.

— После пък той разви слабост към фотографията — продължава тя, докато сгъва чаршафа пред гърдите си, — и за известно време тук беше „тъмната му стаичка“, нали така се нарича. След това обаче му се случи някаква неприятност с една отрова, тук миришеше много силно и миризмата не можеше да се пропъди, макар да миха подовете с маркучи. Дойде някакъв човек и каза, че това било от влагата, затова прекараха от тук тръба от бойлера… — тя се прекъсва сама и се взира надолу с присвити очи. — Това пък какво е?

В едно тъмно ъгълче на пода се вижда малка купчинка, която на пръв поглед изглежда като боклук. Ако се погледне отблизо, се оказва, че това е куп мръсна и мокра хартия във вид на тетрадки или дневници.

— Трябва да поговоря с човека, който е направил това — изсумтява Биатрис. — Това място тук не е помийна яма.

— Да, но вие бързате, за да не изпуснете влака — изтърсва най-сетне Шугър. — Нали? Моля ви, не се безпокойте, аз ще се заема с това.

И точно като в отговор на молитва, отнякъде се разнасят ударите на голям стенен часовник — бум, бум, бууум.

 

 

Когато Биатрис Клийв най-сетне си е тръгнала, вещите й са изчезнали от преддверието, а прислужниците вече са се отказали да висят по прозорците, за да гледат как файтонът изчезва от поглед, Шугър се връща сама в спалнята, където е останала Софи съгласно нареждането. Какво друго би могла да направи?

Бе очаквала, че Уилям ще дойде при нея след заминаването на бавачката, за да й устрои истинско посрещане, но той е изчезнал някъде, а Шугър не би могла да тръгне да наднича във всички стаи, за да го открие, нали? Не. С всяка стъпка нагоре по покритото с килим стълбище и става все по-ясно, че часът, през който към нея е било проявено известно благоволение, е свършил безвъзвратно. Тя вече не е гостенка в този дом. Тя е… гувернантка.

Докато отваря вратата на спалнята, тя се подготвя за очакваната потискаща гледка, която ще накара сърцето й да се свие, а по гръбнака й да пробягат тръпки — очаква да види Софи Ракъм, седнала с изправен гръб на онзи огромен стол, като някакъв ужасяващ музеен експонат, недоунищожен от препараторите, вцепенен от страх и недоверие, чиито огромни очи проникват до душата на Шугър и очакват от нея… какво?

Но гледката, която се разкрива пред очите на Шугър, когато влиза, е съвсем различна. Малката Софи, макар несъмнено да е останала на мястото си, както й бе наредено, не е издържала на дългото чакане и е заспала на стола. Стойката й, която толкова възмущава Биатрис, сега несъмнено не е блестяща; детето е полулегнало накриво в стола, главата му е склонена към едното рамо, полата му е смачкана и се е дръпнала нагоре, едната ръка лежи отпусната в скута, а другата виси отстрани. Един кичур от русата му коса потрепва пред устните в равномерния ритъм на дишането, а върху черния плат на здраво закопчания корсаж се вижда ясно едно по-тъмно петно, където от устата му се е стекла лига.

Шугър пристъпва тихо и коленичи така, че лицето й да бъде на едно ниво с лицето на спящото дете. Така, както е заспала, с подути бузки и издадена долна устна, видът на Софи говори несъмнено, че тя не е наследила красотата на Агнес. Когато големите порцелановосини очи се затворят, по лицето не остава и следа от чертите на майката — забелязват се само челото, носът и брадичката на Уилям. Тъжно наистина, но още от тази крехка възраст може да се предскаже, че Софи е осъдена да остане стара мома — ако изключим възможната намеса на бащиното й богатство. Личи си, че макар и по детски пухкаво, тялото й е набито, наследило конструкцията на Уилям. „Защо ли трябва да се буди?“ нашепва един съчувствен, натежал от опасения глас. „Защо да не заспи навеки?“. Но Шугър знае, че трябва да събуди детето, затова продължава да чака, отпусната на колене пред него, надявайки се близостта и собственият й дъх да свършат тази работа.

— Софи? — прошепва тя.

Влажните устни на детето се размърдват, то подсмърква и се раздвижва, връщайки се постепенно към действителността. Тогава, в един кратък и безценен миг, вселената дарява Шугър с рядкото щастие да бъде първото, което съзира един новосъбуден човешки дух — да бъде видяна, преди в съзнанието на детето да са нахлули страхът и предразсъдъците. Софи примигва объркано, още прекалено сънлива, за да разбере чие е лицето, надвесено над нея. Тъй като току–що е била изтръгната от света на сънищата, за нея това не е толкова важно, колкото сравнението, което се опитва да направи — между света, който току–що е напуснала и този, към който се е върнала. Опитва се да си припомни какъв беше животът в будно състояние. Тогава, в мига, в който детето осъзнава, че вероятно е извършило някакъв грях и всеки момент ще последва наказанието, Шугър протяга ръка, поставя я нежно на рамото му и казва:

— Всичко е наред, Софи. Заспала си на стола.

Докато Шугър помага на схванатата и изтръпнала Софи да слезе от стола, я обзема предчувствието, че работата й на гувернантка няма да бъде толкова тежка, колкото бе очаквала. Тогава, увлечена от нахлулото облекчение, прави първата си грешка.

— Ние с теб сме се виждали и преди — казва тя, — помниш ли?

Софи, която полага неимоверни усилия да дойде на себе си и да влезе в кожата на това непознато животно — ученичката, я зяпва озадачено. Първият въпрос, който й задава гувернантката, я затруднява — дали пък не го прави нарочно, за да докаже, че Софи не знае нищо?

— Не, госпожице — признава тя. Гласът й обаче е същият като гласа на Агнес — само малко по-глух и не толкова фино модулиран; звучи по-скоро като тъжна малка камбанка, а не като флейта.

— Видяхме се в църква — подсказва Шугър. — Аз те погледнах, и ти погледна към мен.

Още докато я описва, срещата на погледите прозвучава като доста неубедително преживяване.

Софи прехапва долната си устна. Бавачката й е казвала поне сто пъти, че не бива да се разсейва, докато е в църква — ето на, сега ще си получи заслуженото наказание, задето не се е вслушала в думите й!

— Не си спомням, госпожице — Софи произнася думите с детинско отчаяние пред надвисналата заплаха да бъде обявена за глупачка.

— Не се притеснявай, не е толкова важно — казва Шугър и се изправя.

Едва тогава, когато двете застават прави една срещу друга, се забелязва смущаващата разлика между тях — главата на Софи не стига дори до кръста на Шугър.

— Е, Биатрис вече замина — продължава Шугър и прави втората си грешка, — и това според мен е много хубаво, ти как мислиш?

Тя се надява, че е постигнала игриво-заговорническия тон, който ще подчертае, че приема Софи като равна на себе си, и няма да остави съмнение по въпроса към кого е насочила симпатиите си.

Софи вдига очи към нея — колко голямо е разстоянието между лицата им! — и казва с умолителен тон:

— Не знам, госпожице.

Челото й е тревожно смръщено; малките й ръчички са сключени здраво пред полата й, защото странният нов свят, в който се е събудила, в крайна сметка се е оказал опасно място.

Какво да стори? Какво да стори! Преравяйки по памет от огромния брой прочетени книги всяка тема, свързана с деца, на която е попадала, Шугър пита:

— Имаш ли кукла?

Идиотски въпрос според нея, но когато детето го чува, в очите му най-неочаквано проблясва искрица.

— В детската стая, госпожице.

— В детската стая? — Шугър осъзнава стреснато, че изобщо не е стъпвала там. Това е мястото, където ще се провеждат уроците, а тя дори не го е виждала! Действително, по време на лекцията си за правилното възпитание на госпожица Ракъм Биатрис нееднократно спомена „детската стая“, но нещата се развиха така, че бавачката си тръгна, без изобщо да й покаже стаята, „която вече сигурно ще наричате занималия“. Може би щеше да го направи, ако Шугър не беше заговорила за влакове, което я накара да напусне забързано къщата.

— Заведи ме там тогава — казва тя и след кратко колебание протяга ръка. Дали Софи ще я приеме? За нейно огромно облекчение, детето стисва ръката й.

При първото докосване на топлите пръстчета Шугър изпитва чувство, което досега е вярвала, че няма да изпита никога — трепета от докосването на чужда, непозната плът. Тя, която е била опипвана от хиляди непознати и е станала безчувствена към всичко освен към най-непоносимите грубости, сега долавя приятна тръпка, шок от посвещаването й в света на сетивната наслада; а този шок води със себе си и неочаквано смущение. Колко груби изглеждат пръстите й в сравнение с пръстите на Софи! Дали детето няма да се отврати от напуканата й, загрубяла кожа? Как трябва да държи ръчичката на Софи — да стиска здраво или да отпуска пръсти? И кой би трябвало първи да издърпа ръката си?

— Ти трябва да ме водиш — казва тя и двете излизат.

Домът на Ракъм отново сякаш е опустял — прилича не толкова на дом, колкото на притихнал магазин, който предлага часовници, огледала, лампи, картини и дузина различни видове тапети. Детската стая е скрита чак зад чупката на етажа, и докато вървят натам, Софи и Шугър минават покрай няколко затворени врати.

— Това е стаята, където татко се затваря, за да мисли — пояснява шепнешком Софи, без да я попита.

— А следващата?

— Не знам, госпожице.

— Ами първата врата?

— Там живее мама.

Детската стая има по-окуражаващ вид — поне в сравнение със спалнята на Софи. Тя е доста просторна, с голям прозорец, край стените са подредени различни шкафове и скринове, има писалище и дори играчки — така погледнато, доста повече играчки, отколкото Шугър някога е притежавала. Виждат се боядисани дървени фигурки на животни — очевидно за Ноевия ковчег, макар самия ковчег да не се забелязва наоколо; има и грубо скована, но доста голяма кукленска къща, в която има дори кукленски мебели. В далечния ъгъл е поставено люлеещо се конче с плетено „седло“, виждат се и пъстри плетени панери, пълни с всевъзможни дреболии, които трудно могат да се различат от разстояние. Ето и тъмнозелената дъска за писане, все още неосквернена от тебешира, купена специално за този нов етап от живота на Софи Ракъм.

— А къде е куклата ти?

Софи отваря един скрин и измъква оттам отпуснатата фигурка на една парцалена кукла с тъмна коса — ухилено тъмнокожо момченце, на чиято памучна блуза е избродирана думата „Туайнингс“. Куклата е удивително грозна, но Софи я държи нежно и малко тъжно, сякаш си признава, че парцалената играчка е не чак толкова жива, колкото тя би искала да бъде.

— Дядо ми я подари — обяснява тя. — Той трябва да седи върху един слон, но слонът беше пълен с чай, а чаят още не е свършил.

Шугър обмисля сведенията в продължение на една-две секунди, после минава към друг въпрос.

— А защо го държиш в скрина? — пита тя. — Не искаш ли да го слагаш при себе си, когато си лягаш да спиш?

— Бавачката казва, че не бива да внасям вмирисаната стара кукла в хубавата си чиста спалня, госпожице — казва Софи стоически, но с едва доловима нотка на скръб. — А пък когато е тук, казва, че не й е приятно да гледа черното му лице.

Това е шансът, който Шугър е чакала, за да възстанови позициите си.

— Но в скрина сигурно е много мрачно и скучно — възразява тя. — Той сигурно се чувства самотен!

Очите на Софи са станали още по-големи от обикновено; тя е почти готова да й се довери.

— Не знам, госпожице.

Шугър отново коленичи пред нея, под предлог, че иска да огледа по-добре куклата, но всъщност за да може Софи да види по-отблизо лицето й.

— Ще намерим какво да прибираме в този скрин — казва тя и помага на Софи да прибере провисналите крака на куклата в свитата си ръка. — А ще ми кажеш ли как се казва той?

Отново труден въпрос.

— Не знам, госпожице. Дядо не ми каза.

— А ти как го наричаш?

— Не го наричам по име, госпожице — Шугър прехапва устни, за да не предположи детето, че такова невъзпитано отношение към парцаленото същество налага някакво наказание.

— Струва ми се, че трябва да му дадем име — заявява Шугър. — Някое хубаво английско име. И от днес нататък той ще може да се пренесе в твоята стая.

Съмненията измъчват Софи в продължение на още няколко секунди, но когато необикновената нова гувернантка кимва окуражаващо с глава, тя си поема дълбоко дъх и възкликва:

— Благодаря ви, госпожице!

Когато е щастлива, дори не е толкова грозновата.

 

 

Само на няколко улици оттук, докато Софи запознава постепенно госпожица Шугър с чудесата на детската стая, Емелин Фокс седи на стълбите в собствената си къща, на половин път към горната площадка — почива си, за да може да продължи. Доста нещо свърши днес за жена, която още не се е възстановила напълно, затова сега изпитва истинско блаженство просто да си седи така, опряла глава в покритото с килим стъпало, и да диша.

Дали от гърлото й не излиза все още леко хриптене? Може би — нещо едва доловимо. Но тя със сигурност се е изтръгнала от ноктите на… Знаете какво, както се изразява госпожа Ракъм. Тя едновременно се дразни и наслаждава на болката в уморените си крака, на твърдия ръб на стъпалото, който се забива в гърба й, на силното пулсиране на вените по слепоочията си. Позволено й е да ползва още известно време това тяло, този скромен съд от кости и жили, и тя се моли Богу да оползотвори това време добре.

Гостуването при госпожа Ракъм я изтощи ужасно, особено това, че реши да се върне пеш, носейки котарака в плетената му кошница по улиците на Нотинг Хил — а той е солидно животно, в никакъв случай не е лека категория. Несъмнено решението й да не наема файтон и да не ползва услугите на прислужницата си Сара отново ще развълнува клюкарите — особено пък ако някой от тях научи истината, а именно, че Сара се е върнала към предишния си занаят на уличница, след като „болнавият й дядо“ затъна катастрофално в дългове на конните надбягвания по време на сезона. Очаква се тя да бъде заместена от ново момиче, поредното постъпление от реформираните проститутки, покровителствани от Дружеството за спасение. Момичето ще пристигне в сряда, но Емелин иска да поразчисти преди това, за да не се почувства то обезкуражено, заемайки се с първата си почтена работа. И Емелин прави тъкмо това — подрежда. Е, не точно сега, разбира се — точно сега тя седи на стълбите и наблюдава призрачното шествие от силуети на минувачи през матовото стъкло на външната врата.

Пренасянето на вещите, притежавани от Хенри приживе, в малката й къщичка — особено защото то е станало в нейно отсъствие, докато тя още лежеше в болницата, тласна дома й отвъд границата, която го делеше от хаоса. Сега вече в нито една стая няма достатъчно място, за да мине дори… ами дори една котка. Откакто пристигна тук, котаракът е крайно объркан и заинтригуван, снове нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаите, запознава се отново с мебелите и вещите на покойния си господар, наблъскани по разни непознати места. Особено го вълнува неразбираемата поява на леглото на Хенри, което стои изправено, подпряно на стената в дневната, дюшекът му се е свлякъл на една страна — от него не може да се възползва нито човек, нито животно. Поне пет-шест пъти, откакто Емелин го извади от кошницата и го пусна в новия му дом, той се опитва да привлече вниманието й към леглото с явната надежда, че тя ще оправи положението.

Емелин си признава, че къщата й прилича по-скоро на вехтошарски склад в Чийпсайд. В кухнята има по два броя от всичко — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, две тенджери, два чайника, два съда за готвене на водна баня, и така нататък, има дори два набора подправки, при това предпочитанията на Хенри явно са били почти същите като нейните. Което е много жалко, като се има предвид, че тя не е станала междувременно по-добра готвачка, и има още по-малко желание да подобри уменията си.

Из цялата къща столовете и столчетата са натрупани по два-три един върху друг — някои сякаш ще се катурнат всеки момент, други изобщо не могат да бъдат извадени един от друг; но безспорно най-сериозна причина за бъркотията е свръхизобилието от книги. Книгите на Хенри са се смесили с нейните и стоят на купчини във всяка стая, а дори и по коридорите — някои в стройни пирамиди, които напомнят малко пясъчни замъци — големите отдолу, по-малките — отгоре; други обаче са струпани в обратен ред, рискувайки всеки момент да станат жертва на закона за земното привличане или на гальовната муцуна на котарака. Тя дори не може да обвинява хората от фирмата за разчистване за този хаос — тъкмо тя извади книгите на Хенри от сандъците, за да провери какво е оцеляло и какво — не. За съжаление уменията й да подрежда различни предмети са много далеч от съвършенството, и междувременно вече са регистрирани няколко срутвания. Онзи човек от Дружеството за разпространение на Библията така и не се появи, и кулата екземпляри от Новия Завет, която от самото начало не беше много стабилна, рухна край перилата, а няколко бройки са паднали дори на долния етаж.

Малко по-спретнати на вид, но далеч по-обезкуражаващи са чувалите с дрехи. Не става дума за складираните от Емелин дарения — вълнените ръкавици, кърпените чорапи и чаршафи, предвидени за бедняците в Лондон и други градове, а за дрехите на Хенри. Три пълни чувала лежат неотваряни в спалнята й, завързани с канап, с печат, на който пише „Тътъл и Син“.

Котаракът се върти около полите й, мяука и прави всичко по силите си да се бута в краката й през плътната преграда на многото фусти. Преди да е успял да пропълзи под тях, Емелин се изправя. Колко е уморена! Следобедът още не е превалил, а на нея вече й се иска да спи, и то не да дремне, а да спи дълго, с дълбокия сън, който отделя един ден от друг. Колкото и неблагочестиво да звучи това, Емелин би искала Бог да можеше да погледне поне днес през пръсти на правилата и да позволи на нощта да дойде малко по-рано. За да не се наруши равновесието, би могъл да отпусне на другия ден няколко допълнителни часа светлина, нали?

Цялата схваната, толкова схваната, че почти й се приисква бастунът й да бе някъде наблизо, Емелин тръгва, тътрейки крака, към кухнята. Вероятно котаракът, проучил вече новия си дом, не би се отказал да хапне.

— Нали това искаш, Писане? — пита го тя. Той е спрял колебливо на прага и души една мръсна метла.

Но какво да му даде? Сега, когато вече го настани тук, ще трябва да обмисли как да го убеди да не избяга. Краткият оглед на бюфета и хладилните шкафове я убеждава, че не разполага нито със сметана, нито със сурово месо, защото от доста време не е готвила. Предпочита да се храни по ресторанти. Да, тя сама съзнава, че постъпва възмутително. Знае много добре, че някои умиращи от глад семейства се препитават с изхвърлени късчета овнешко и корички хляб, докато тя се оставя да бъде обслужвана като куртизанка. Но без помощта на Сара надали би се справила с такова предизвикателство, каквото е готвенето за нея; при това не може изобщо да се добере до онази от двете печки, която е свързана с комина. Жалко наистина, че не може да вземе Писан със себе си в ресторанта и да му поръча вечеря… това е едно от онези решения, присъщи на здравия разум, които хората неминуемо отхвърлят. Ах, колко ненавистен е прагматизмът за англичаните! Не, не този прагматизъм, благодарение на който се градят фабрики, а онзи, който би направил живота на хората далеч по-удобен. Ето тема, която биха могли да обсъдят с Хенри следващия път, когато…

Тя отваря с въздишка следващия шкаф и измъква оттам буца сирене — това е личният й склад за случаите, когато прислужницата отсъства. Котаракът мяука окуражително.

— Не знам дали котките ядат сирене — казва тя и хвърля малко парченце, което той веднага улавя с лапи и изгълтва с видима наслада. Още едно съмнение е отхвърлено; човек научава по нещо ново всеки ден. Облегната на излишната печка, тя дава на котарака парче след парче, докато накрая той отказва да яде — или е сит, или е ожаднял прекалено много. Тя го завежда до една чинийка, пълна с вода, която гой подушва без особен ентусиазъм; утре ще трябва да му купи мляко.

Би трябвало и тя да хапне нещо; днес е яла само малко хляб и сирене, чай и малко от плодовия сладкиш, който поднесоха у госпожа Ракъм. Все още не е възвърнала обичайния си апетит и още не се е възстановила от неприятното преживяване, когато след завръщането си от болницата откри тук кутия с печата на „Тътъл и син“ и надпис „Бързоразвалящи се продукти“ — при отварянето на кутията установи, че продуктите, след краткото си пребиваване в склада на „Тътъл и Син“ и доста по-дългото в нейната кухня, действително се бяха развалили.

Тя се навежда над безредно нахвърляните медни тигани, за да отвори друг шкаф, където се надява да открие кутия бисквити. Вместо това обаче попада на нова партида книги. След няколко минути — може би към петнайсетина, прекарани в прелистване на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел и взиране в надписа „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874 г.“, тя тръгва нагоре по стълбите — бавно и мъчително.

На горната площадка, съвсем близо до вратата на спалнята си, тя забелязва два продълговати кафяви предмета, които отдалеч й заприличват на пури — но се оказва, че са котешки изпражнения, при това доста миризливи. Емелин притваря клепачи и усеща как изпод тях започват да се стичат сълзи; тя не може, не може, не може да слезе до долу и след това отново да се качи по стълбите. Вместо това взема една носна кърпичка от нощното си шкафче — там все още стои пълна кутия с кърпички и й напомня времето, когато по всяко време на денонощието съществуваше опасността да я обземе неудържим порив да кашля кръв. Тя взема предпазливо котешките изпражнения в мекото памучно платно и ги увива многократно, така че се получава нещо подобно на ароматните възглавнички, пълнени с билки. Така може би ще може да ги остави тук до утре.

Емелин започва да се съблича в разхвърляната си спалня, но когато е наполовина съблечена, установява, че не може да открие нощницата си. Тази сутрин се зае да търка прекалено ожесточено едно старо петно от кръв по нея, платът се скъса, наложи се тя да я кърпи и — Бог да й е на помощ, умът й е станал като сито! — ето че е оставила нощницата долу, преметната на един стол. „Не мога, не мога, не мога“. Един път ще се наложи да спи само по бельо.

Тя се измъква с усилие от роклята и фустите си. Пръстите не я слушат от умора. Само че, когато остава по долна риза и дълги гащи, установява, че та са залепнали по тялото й от пот, поради което я измъчва сърбеж под мишниците, в слабините и по задника. Залитайки, тя обмисля за миг дали пък да не се помоли на Бог да й прати сили, за да може да слезе до долу, да изхвърли котешките лайна, да си вземе нощницата и да затопли вода за миене, но решава, че не си струва да привлича вниманието на Бог заради такива дреболии. Вместо това смъква и останалите дрехи от себе си, и с въздишка на облекчение се вмъква, гола и трескава, под завивките.

„Само крайно порочните и много болните хора си лягат денем“, повтаря си тя. Утре ще се наложи да разпределя по-разумно силите си и да не преуморява тялото, което едва не загуби.

Милувката на чаршафите й доставя небесно блаженство, сладка отмала нахлува в тялото й, и тя чувства как потъва в сън, макар нощта да е още далеч, за да има правото да го стори. Заспивайки, Емелин усеща как нещо се размърдва в леглото. Едва на другата сутрин установява, че това е бил котаракът, който междувременно се е свил на кълбо, в състояние на пълно блаженство, и спи в краката й.