Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (2)

Едно

Бъдете предпазливи. Бъдете нащрек — ще имате нужда от бдителност. Този град, в който ви въвеждам, е огромен и трудноразбираем, пък и надали сте идвали тук по-рано. Може би си въобразявате, че го познавате добре, защото сте чели други разкази за него — но онези писачи са ви ласкали, посрещали са ви дружелюбно, като приятел, държали са се с вас така, като че ли сте се озовали там, където ви е мястото. Истината е друга — вие сте странник, идвате от съвсем различно място — и време.

Когато за първи път очите ви се спряха върху мен и вие решихте да ме последвате, сигурно сте предполагали, че чисто и просто ще пристигнем и вие ще се почувствате като у дома си. А сега, когато вече сме тук, чувствате хапещия студ, съзнавате, че ви водят нанякъде в пълен мрак, препъвате се по неравния път, всичко наоколо ви е чуждо. Озъртате се наляво и надясно, примижавате, за да предпазите очите си от повея на ледения вятър, и разбирате, че сте се озовали на непозната улица, сред къщи, в които не свети дори едничка свещ, пълни с непознати за вас хора.

Но изборът ви съвсем не беше сляп. У вас се таяха известни очаквания. Да не се превземаме — надявахте се, че аз ще задоволя всички ваши желания, които се срамувате да облечете в думи, или поне че ще си прекараме добре заедно. А сега се колебаете — държите се все още за мен, но се чудите дали да не пуснете ръката ми. Първоначално, когато ме избрахте, не успяхте да ме прецените точно, не сте и очаквали, че ще се вкопча толкова бързо и здраво във вас. Суграшицата бие с остри ледени стрелички страните ви — толкова студени, че сякаш ви изгарят, като че ли вятърът носи ситни въглени. Но вече сте позволили да бъдете подведени, късно е да се връщате назад.

Този час на нощта има сиво-черния цвят на пепел — нещата са почти различими, като редовете в изгорен ръкопис, чиито страници още не са разбутани с ръжена. Вървите сляпо напред, в мъглицата на собствения си дъх, и все още ме следвате. Калдъръмът под краката ви е мръсен и влажен, леденият въздух носи миризма на вкиснало пиене и гниеща тор. Някъде отблизо до слуха ви долитат пиянски гласове — но малкото, което успявате да разберете, далеч не звучи като встъпителните реплики на някоя голяма романтична драма; всъщност установявате, че се молите Богу говорещите да не наближат повече.

Главните герои на тази история, хората, които искате да опознаете отблизо, са далеч от тези места. Те не ви очакват; вие не означавате нищо за тях. Ако си въобразявате, че ще напуснат топлите си легла и ще пропътуват дълги мили, за да се запознаят с вас, дълбоко се лъжете.

Може би сега ще си зададете въпроса защо изобщо ви доведох тук? Защо е това забавяне на срещата с хората, с които искахте да се запознаете? Отговорът е съвсем прост: техните прислужници не биха ви пуснали да припарите дори до входната врата.

Липсват ви подходящите връзки в обществото; затова ви доведох тук, за да си ги осигурите. Човек, който не струва и пукната пара, трябва да ви запознае с друг, който има все пак някаква, макар и незначителна стойност, той пък ще ви запознае с трети, и така нататък, докато най-сетне успеете да прекрачите онзи праг, почти като член на семейството.

Именно затова ви доведох тук, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — намерих точно човека, който ви трябва.

Държа да ви предупредя — въвеждам ви в утайката на обществото, на самото му дъно. Макар пищните дворци по Бедфорд Скуеър и внушителните сгради на Британския музей да се намират само на стотина ярда оттук, Ню Оксфорд Стрийт, улицата, която ги разделя от този квартал, прилича на река, която е прекалено широка, за да бъде преплувана. А вие сте на отсамния бряг. Можете да ми вярвате, че Уелският принц никога през живота си не се е здрависвал с някой от обитателите на тази улица, никога не е кимвал дори на някой от хората, които живеят тук, не се е възползвал от услугите на някоя от проститутките, даже под покрова на нощта. Защото макар на Чърч Лейн да живеят може би повече проститутки, отколкото на което и да било друго място в Лондон, те не са на нивото, подходящо за джентълмени. В крайна сметка, за познавачите тялото на жената не е просто мърша, и никой не може да очаква от такива хора да си затварят очите пред мръсното легло, жалката обстановка, студените камини, и да рискуват пред входа да не ги чака файтон.

Накратко казано, това тук е съвсем друг свят. По тези места благосъстоянието е екзотична мечта, далечна като звездите. Чърч Лейн е от улиците, където дори котките, които ще срещнете, са дръгливи и с хлътнали от недояждане очи, от улиците, по които се скитат работници, които сякаш никога не работят и перачки, които никой не е виждал да перат. Благотворителите не могат да сторят тук нищо за ничие благо, и си тръгват с отчаяние в сърцето и лайна по подметките. Образцовият приют за достойни бедняци, който бе построен само преди двайсет години, вече е паднал в лапите на разни съмнителни типове и се руши. Останалите, по-старите къщи, макар да са по на два или три етажа, имат странно подземно излъчване, като че са изкопани от гигантска яма — археологически отломки от загубена цивилизация. Сгради, строени преди векове, се крепят на тръбите на външната канализация като на патерици. Раните и пукнатините по фасадите им са облепени с гипсови петна, овързани с въжета за пране, закърпени с прогнили дъски. Покривите надничат един през друг в налудничава бъркотия, прозорците по горните етажи са тъмни и пропукани, както и зидарията, а небето над тях сякаш е от материя, по-плътна от въздуха — прилича по-скоро на сводест стъклен покрив, като покривите на фабриките и гарите: някога този покрив е бил прозрачен и светъл, а сега по него е наслоена мръсотия.

Тъй или иначе, като се има предвид, че пристигате тук в три без десет през една студена ноемврийска нощ, надали сте склонни да съзерцавате гледката. Основното, което ви интересува, е как да избягате от мрака и студа, как да постигнете това, което се надявахте да постигнете само като ме докоснете — да станете вътрешен човек тук.

Като изключим бледата светлина на газените фенери по ъглите, по Чърч Лейн не се виждат никакви други светлини. Но това е, защото очите ви са привикнали към по-ярки признаци на човешко бодърстване от безсилното мъждукане на две свещи зад мръсното стъкло на някакъв прозорец. Вие идвате от свят, в който мракът може да бъде пропъден навън просто с натискането на едно копче, но животът предполага и друго разпределение на силите. Възможно е да се сключат и далеч по-несигурни сделки.

Изкачете подир мен стълбите до стаята, осветена от мъждукащия пламък на свещите. Позволете ми да ви помогна да прекрачите прага на задната врата, да ви преведа през задушаващо тесния коридор, който мирише на мокър килим и мръсно бельо. Позволете ми да ви спася от студа. Аз знам пътя.

Внимавайте къде стъпвате — някои от стъпалата са изгнили. Аз знам кое е гнило и кое — здраво; можете да ми вярвате. След като стигнахте дотук, защо не се престрашите да прекрачите още малко по-нататък. Търпението е добродетел, която ще бъде възнаградена богато.

Разбира се — нима не споменах? — тук аз ще ви напусна. Да, съжалявам, но се налага. Но ще ви оставя в добри ръце, в сигурни ръце. Тук, в тази миниатюрна стаичка, осветена едва-едва от пламъка на свещите, ви предстои първото запознанство.

Добра душа е тя; ще ви се понрави. Пък и да не ви хареса, това не е от значение — достатъчно е само да ви посочи пътя, после ще можете да я зарежете без никакви усложнения. През петте години, откакто се бори сама с живота, тя и през плет не е виждала такива дами и джентълмени, с каквито вие ще имате вземане-даване по-нататък; тя работи, живее и със сигурност ще умре на Чърч Лейн; сякаш прикована с вериги към тази съборетина.

Казва се Каролайн — име, често срещано сред обикновените жени, особено сред проститутките. Ще я намерите клекнала над голям порцеланов леген, пълен с хладка вода, в която са разтворени стипца и цинков сулфат. С помощта на дървена лъжица, около която е усукан стар парцал, тя се опитва да отрови, изсмуче или изобщо да унищожи по някакъв начин това, което е оставил в утробата й само преди минути мъжът, с когото се разминахте за малко. Каролайн постоянно вади лъжицата и накисва парцала, а водата става все по-мръсна — според нея това е сигурен признак, че семето на мъжа вече плува в легена, а не в утробата й.

Подсушава се с края на ризата си и забелязва, че свещите скоро ще угаснат. Фитилът на едната угарка вече само примигва. Дали ще запали нови?

Зависи кое време на нощта е — а Каролайн няма часовник, както и повечето обитатели на Чърч Лейн. Малцина са дори хората, които знаят коя година е, а дори и тези, които са наясно, че осемнайсет и половина века са изминали от времето, когато един евреин с неспокоен дух бил осъден на смърт за подстрекателство към размирици. На тази улица хората не си лягат в определен час, а тогава, когато почувстват въздействието на изпития джин, или когато се почувстват толкова изтощени, че не са в състояние да упражняват насилие. На тази улица хората се будят, когато опиумът, сложен в подсладената вода на бебетата, прекрати въздействието си върху малките нещастници. На тази улица плахите духом се мушкат под завивките още по залез-слънце и прекарват нощта заслушани в топуркането на плъховете. На тази улица звънът на църковните камбани и фанфарите от тържествените шествия се чуват едва-едва.

Мръсното небе и фосфоресциращата му украса служат за часовник на Каролайн. „Три часа след полунощ“ за нея са думи без всякакво значение, но тя познава до съвършенство взаимоотношенията между положението на луната и къщите от другата страна на улицата. Застанала е край прозореца и погледът й се опитва да проникне през мръсотията по обледенените стъкла; но после плъзва встрани резето и избутва стъклото нагоре. Чува се силен пукот, за миг я обзема страх, че е счупила стъклото, но се оказва, че се е счупил само ледът по рамката, който пада долу на малки тресчици.

Същият вятър, чието дело е натрошеният лед, връхлита полуголото тяло на Каролайн, твърдо решен да превърне потта, стичаща се по пъпчивите й гърди, в блещукащ скреж. Тя събира краищата на разтворената пазва на ризата си, стисва ги здраво в юмрук и притиска пръсти към гърлото си, усещайки с меката вътрешна част на ръката допира на втвърденото зърно на едната си гърда.

Навън цари почти непрогледен мрак, тъй като най-близкият уличен фенер се намира дузина къщи по-нататък. Калдъръмът по Чърч Лейн вече не е бял от навалялия сняг — суграшицата е оставила по него големи петна и стекли се струи киша, прилични на чудовищни количества сперма, които проблясват жълтеникаво на светлината на газените фенери. Всичко останало е черно.

Докато стоите, затаил дъх, зад гърба и, ви се струва, че светът навън е напълно опустял. Но Каролайн знае, че наоколо сигурно бодърстват много други момичета като нея, както и всевъзможни мародери, пазачи и крадци. Буден е и собственикът на близката аптека — на някой може да му потрябва лауданум. По улиците все още се срещат и пияници — едни са били налегнати от дрямка, както са пели, а на други студът е уредил среща със смъртта. Да, все още е възможно да срещнеш и някой сладострастник да се озърта за по-евтина жена.

Каролайн размишлява дали да се облече, да наметне шала и да излезе, за да си опита късмета из околните улици. Парите й са малко, защото е проспала почти целия изминал ден, а сетне е пропуснала обещаващ клиент, защото нещо във вида му не й се понрави; стори й се, че страда от някаква заразна кожна болест. Сега съжалява, че му отказа. Отдавна трябваше да си е научила урока — няма никакъв смисъл да чакаш идеалния мъж.

Но ако тръгне отново по улиците, това означава, че ще трябва да запали поне още две свещи, а те са й последните. Не трябва да пренебрегва и лошото време — цялото това мятане из кревата повишава телесната температура, а после, като излезеш на студа, тя спада рязко; навремето един студент по медицина й бе обяснил, докато нахлузваше панталоните си, че това е идеален начин да си лепнеш пневмония. Каролайн не е склонна да пренебрегва лекомислено такова нещо като пневмонията — макар да я бърка с холерата и да е убедена, че ако прави редовно гаргара с джин и бром, това увеличава многократно шансовете й за оцеляване.

От Джак Изкормвача няма основание да се бои; той ще се появи едва след четиринайсет години, а дотогава тя най-вероятно и без това ще е умряла по повече или по-малко естествени причини. Освен това дори той няма да си цапа ръцете в Сейнт Джайлс. Казах ви вече, запознавам ви с дъното.

Един особено рязък пристъп на вятъра кара Каролайн да смъкне прозореца, затваряйки се отново в малката като кутийка стая, която не е нейна собственост, а реално погледнато, тя дори не я е наела. Тъй като не иска да се държи като ленива уличница; тя полага сериозни усилия да си представи как излиза навън със загадъчно изражение на лицето; опитва се да нарисува във въображението си образа на подходящ клиент, който се появява изведнъж от сенките и й казва, че е красива. Но излиза неубедително.

Каролайн хваща косата си в шепи и разтърква лицето си с нея; косата й е толкова гъста и тъмна, че мнозина мъже, дори най-големите грубияни, са я галили с възхищение. Топла и мека е като коприна, а досегът с нея е приятен за очите и бузите й. Когато сваля ръце от лицето си, тя вижда, че фитилът на едната свещ е удавен в лоена локвичка, над която другата едва успява да държи горящата главица на своя. Налага се да признае, че денят е приключил и че днес няма да припечели повече.

В единия ъгъл на стаичката, която иначе е напълно празна, се вижда легло с провиснали пружини — изпомачкано, с полуотметната завивка, то прилича на зле превързан крайник, който е вършил нещо трудно и мръсно. Най-сетне идва времето, когато леглото ще бъде използвано за спане. Каролайн се мушва внимателно под завивките, като внимава да не прокъса мазния чаршаф с токовете на обувките си. Ще свали обувките по-късно, когато се затопли достатъчно, че да събере сили да се заеме с дългите редици ситни копченца.

Пламъкът на последната свещ угасва, преди тя да се наведе към нея, за да я духне и Каролайн отпуска глава на възглавницата, вмирисана от алкохол и от допира на безброй чужди чела.

Сега вече може да се покажете. Разположете се удобно — в стаята е абсолютно тъмно и ще остане така до зазоряване. Можете дори, ако искате, да си легнете до Каролайн — заспи ли веднъж, тя не усеща нищо, не би забелязала и вас — стига да не я опипвате.

Да, излезте спокойно. Тя вече спи. Повдигнете завивките и се мушнете под тях. Дори да сте жена — няма значение; в тази епоха жените много често спят заедно. Ако пък сте мъж, това не би направило впечатление никому — защото това място е било заемано от стотици мъже преди вас.

 

 

Малко преди зазоряване, когато студът в стаята извън леглото е станал смразяващ, а Каролайн продължава да спи до вас, би било добре да се надигнете от леглото. Съзнавам, че ви предстои тежко и уморително пътуване, но Каролайн ще бъде грубо изтръгната от съня си, и ще е по-добре да не лежите до нея в такъв момент.

Възползвайте се от възможността да запечатате картината в паметта си: мизерно малкото пространство, издутите от влагата дъски на пода, тавана, почернял от пламъка на свещите, миризмата на восък, сперма и пот. Трябва да запазите спомена ясен в съзнанието си, инак ще забравите много лесно всичко това, когато се издигнете и се озовете в стаи, които ухаят на смесица от различни парфюми, печено агнешко и пури; големи стаи с високи тавани, пищни като десените по тапетите, с които са облицовани. Вслушайте се в едва доловимото, плахо подраскване зад парапетите, в тихото изхлипване, примесено със смях, което съпровожда сънищата на Каролайн…

Ужасяващ трясък и скърцане — на нещо огромно, от метал и дърво, което се сблъсква с камък — прекъсва съня на Каролайн. Тя скача уплашено от леглото, в бързината чаршафите се отмятат нагоре във въздуха като пърхащи криле. Истеричното скърцане продължава още няколко секунди, и е последвано от не толкова плашещи звуци — цвилене и човешки ругатни.

Каролайн вече е застанала на прозореца, както и всички останали обитатели на Чърч Лейн. Тя се взира, присвила очи, в сумрака, едновременно объркана и възбудена, опитва се да види последиците от злополуката. Точно пред къщата, в която живее тя, няма нищо, но малко по-надолу по улицата, близо до осветения от фенера ъгъл, се търкалят останките от наемен файтон, все още потръпващи и пропукващи, докато файтонджията реже юздите, за да освободи подплашения си кон.

Мракът и разстоянието й пречат да вижда ясно. Иска й се да се приведе по-напред през прозореца, но пристъпите на ледения вятър я връщат обратно в стаята. Тя започва да търси опипом дрехите си, сред разпилените завивки и чаршафи, под леглото; навсякъде, където може да ги е сритал последният клиент. (Наистина има нужда от очила, но така и няма да успее да си купи — от време на време намира някой чифт на уличните пазари и ги пробва, но проблемът не е само в това, че стъклата са надраскани — никога не може да открие подходящи).

Докато успее да се върне на прозореца, напълно облечена и разбудена, събитията са се развили удивително бързо. Няколко полицаи обикалят останките от файтона с фенери в ръце. Товарят на една каруца някакъв голям чувал — а може би човешко тяло? Файтонджията отказва на поканите да се качи и той в каруцата; вместо това се върти около останките от файтона си, подръпва го оттук-оттам, сякаш да провери какво още може да се разпадне. Конят, който вече се е успокоил, души задниците на двете кобили, впрегнати в колата на полицаите.

Само след минути, когато бледото слънце започва да се издига над Сейнт Джайлс, всичко, което е можело да се свърши, е свършено. Живите и мъртвите се подрусват в каруцата, която ги откарва нанякъде, останал е само разнебитеният файтон. Отвсякъде стърчат строшени спици и късчета прозоречно стъкло — файтонът е неподвижен като статуя.

Така, като надничате над рамото на Каролайн, вие може би си мислите, че няма какво повече да се гледа, но тя стои там застинала, като хипнотизирана, подпряла лакти на перваза на прозореца. Раменете й са напълно неподвижни. Но вече не гледа към сцената на катастрофата — очите й са насочени към фасадите на къщите от другата страна на улицата.

Там, по всички прозорци, се виждат детски лица. Безмълвни детски лица в рамките на прозорците — сами или на групички, като мърляви сладкарски експонати на витрината на затворен магазин. Всички те гледат надолу към останките от файтона и чакат. После, едновременно, като че ли са постигнали общо съгласие точно колко секунди трябва да изчакат, след като файтонджията се изгуби зад ъгъла, малките бледи личица изчезват.

Долу, на улицата, крилата на една врата се разтварят със замах и две хлапета се измъкват навън бързо, като плъхове. Едното носи обувките на баща си, облечено е само в парцалив панталон до коляното, и с някакъв шал. Другото е босо, по нощница, с палто отгоре. Кожата на ръцете и краката им е кафява и груба като на кучешки лапи. Детските им физиономии са погрознели от постоянните побоища.

Трябват им тленните останки на файтона и те не се колебаят нито за миг — връхлитат осакатеното возило с момчешки ентусиазъм. Малките им ръчички изтръгват спиците от натрошените колелета и ги ползват като лостове и длета. Откъртват се метални обкови и прагове; лампите и дръжките на вратите се дърпат, блъскат и чупят.

От мръсните входове се появяват още деца, готови да припечелят своя дял. Тези, които имат ръкави, спират за миг, за да ги запретнат, тези, които нямат, се залавят незабавно за работа. Независимо от силата на ръцете и набръчканите им челца, нито едно от тях не е на повече от осем-девет години — защото единствено най-малките деца могат да свършат работата по разглобяването на файтона, макар всеки що-годе здрав обитател на Чърч Лейн вече да е буден. Останалите или вече са пияни, или се готвят за дълъг работен ден, който може да ги отведе и много далеч оттук.

Скоро файтонът е обсаден отвсякъде от Недостойни бедни и всеки от тях се старае с всички сили да докопа някаква част, която струва пари. Почти всичко по него струва пари, защото возилото по принцип е създадено за членове на каста, която е много степени над тяхната. Построен е от ценни суровини като желязо, месинг, хубаво сухо дърво, кожа, стъкло, филц, метални жици и въжета. Дори пълнежът на седалките може да се използва, за да се натъпче възглавница — далеч по-хубава от навит чувал за картофи. Без да проронят и дума, с помощта на всякакви подръчни средства, или въоръжени само с обувки, децата чукат, скубят, режат и ритат; звуците отекват сухо в мразовития въздух, а скелетът на файтона потръпва върху калдъръма.

Знаят, че не разполагат с много време, но то се оказва дори по-кратко, отколкото са очаквали. Не повече от петнайсет минути са изминали, откакто първите две хлапета връхлетяха върху разбития файтон, когато тежката каруца на една пивоварна, теглена от два коня, се появява иззад ъгъла и се насочва с громолене към местопроизшествието. В нея се возят файтонджията и други трима мускулести мъжаги.

Повечето от децата моментално потъват във входовете на къщите, награбили отломките в ръце; по-нахалните упорстват още няколко секунди, докато гневни викове: „Разкарайте се!“ и „Крадци!“ ги принуждават да си плюят на петите. Когато каруцата спира пред останките на файтона, Чърч Лейн отново е празна, фасадите на къщите мълчат невинно, потънали в сенки, а прозорците са отрупани с лица.

Четиримата мъже слизат от каруцата и тръгват бавно към файтона — заобикалят го, едните в посока на часовниковата стрелка, другите обратно. Издуват мускулите на масивните си ръце, изпъват месестите си рамене. После, по сигнал на файтонджията, всеки от тях хваща един от ъглите на разбития файтон, изпъшкват в хор, повдигат го и го тръсват върху каруцата. Поставят го криво-ляво изправен — две от колелетата вече са изчезнали.

Никой не си губи времето да прибира дребни части. Файтонджията шибва коня, той изпръхтява, от ноздрите му струи топла пара, тримата помагачи скачат обратно в каруцата и се хващат здраво за останките на файтона. Файтонджията спира само за миг, колкото да размаха свития си юмрук към накацалите по прозорците мародери, изкрещява: „Това тук беше целият ми живот!“ и изчезва заедно с останалите мъже и каруцата.

Мелодраматичният му жест не впечатлява никого. За хората от Чърч Лейн той е късметлия — оживял е, значи трябва да бъде благодарен и за това. Защото, когато каруцата потегля с трополене, се вижда, че на мястото на файтона, в улеите между паветата, се вият струи тъмна кръв, образуват странни шарки, подобни на виещ се ален плевел.

От мястото, на което стоите, можете да видите как раменете на Каролайн потръпват от отвращение, тя се страхува от кръв, открай време е така. За миг изглежда, че ще се откъсне най-сетне от прозореца, но тя само се потърсва силно, за да прогони настръхването, и отново се привежда напред.

Каруцата е изчезнала. Тук-там се отварят врати и на улицата се появяват човешки фигури. Това вече не са деца, а зрели хора — тоест закоравели личности, надхвърлили десетгодишна възраст. Тези, които могат да си позволят да се пошляят — разлепвачът на афиши, миячът, както и човекът, който продава хартиени вятърни въртележки — спират, за да огледат локвите кръв. Другите ги подминават припряно, увивайки шалове около дръгливите си вратове, и дъвчат твърдите корички, които са получили за закуска. За тези, които работят във фабрики и шивачници, закъснението е равносилно на незабавно уволнение; а другите, които ще търсят „каква да е“ работа за деня, няма да могат да кажат „както и да е“, когато работодателят избере един от петдесет, а на останалите каже да си вървят.

Каролайн отново чувства, че я побиват тръпки — този път причината е далечен спомен. Някога и тя е била робиня като тези долу, бързала е всяка сутрин да излезе в бели зори, а всяка вечер е плакала от изтощение. До ден-днешен, всеки път, когато е прекалила с пиенето и спи много дълбоко, останки от жестокия навик я карат да се буди по времето, когато е трябвало да потегля за фабриката. Тревожна, още в просъница, тя скача от леглото и стъпва на голия под, както правеше винаги преди. Едва когато се домъква до стола, на който трябва да е метната памучната й престилка, си спомня коя е и каква е станала, и пропълзява обратно в топлото легло.

Само че днес злополуката я е разбудила дотолкова, че няма смисъл да се опитва да заспи отново. Може да опита да дремне следобеда — всъщност, трябва да поспи тогава, за да не рискува да заспи довечера до някой хъркащ идиот. Обикновеното чукане е едно, но допуснеш ли някой мъж да преспи при теб, работата е съвсем друга — веднага решава, че може да се нанесе с все парцалите си.

Отговорности, отговорности. Да се наспива достатъчно, да не забравя да си сресва косата, да се мие след всеки мъж — това са нещата, които в никакъв случай не бива да пренебрегва сега. В сравнение с тегобите, които навремето бе споделяла с останалите роби, не е кой знае колко лошо. Що се отнася до работата… е, поне не е толкова мръсно като във фабриката, нито толкова опасно, нито толкова досадно. Пожертвала е безсмъртната си душа, но в замяна е получила правото да спи до късно в делничен ден и да става от леглото, когато й изнася.

Каролайн стои край прозореца и наблюдава Нели Грифитс и старата госпожа Мълвани, които бързат надолу по улицата към фабриката за конфитюри. Горките дрипави грозотии — прекарват всеки ден, като се блъскат в убийствена жега за някакви мизерни грошове, и после се прибират у дома при пияните си мъже, които ги пребиват всяка вечер. И на това му викат да си „почтен“, а Каролайн е „пропаднала“! Че за какво Бог ни е дал това между краката, ако не за да спаси жените от робски труд?

Има все пак нещо дребно, за което Каролайн завижда на тези жени, от което винаги я пробожда лека тъга. И Нели, и госпожа Мълвани имат деца, а Каролайн също имаше дете някога, но го загуби, и сега никога няма да може да има друго. При това детето й не беше някакво незаконно нещастниче — родено беше в брак, в щастлив брак по любов, в едно малко, красиво селце в Северен Йоркшир — все неща, които вече отдавна не съществуват в живота на Каролайн. Сигурно от съсипаните й вътрешности така или иначе не може да се пръкне ново бебе, и цялото това плакнене с разтвор на цинков сулфат е безсмислено като молитва.

Сега детето й щеше да бъде на осем години, ако бе оцеляло — а то може би щеше да е живо, ако тя си беше останала на село, в Грасингтън. Вместо това наскоро овдовялата Каролайн реши да отведе сина си в Лондон, защото реши, че в най-близкия град, Скиптън, няма прилична работа за жена без особено образование, а пък не можеше да понесе мисълта, че ще живее от подаянията на свекърва си.

И тъй, Каролайн и синът й се качиха на влака и потеглиха заедно към нов живот. Вместо да отидат в Лийдс или Манчестър, които тя с основание считаше за опасни места, Каролайн купи билети за столицата на цивилизования свят. От вътрешната страна на малката си шапчица на провинциалистка беше забола с карфици осем паунда — значителна сума, достатъчна да им осигури храна и подслон в продължение на много месеци. Мисълта за тези пари би трябвало да я успокоява, но вместо това през целия път до Лондон я измъчваше главоболие, като че ли солидната стойност на тези банкноти й тежеше и огъваше шията й. Искаше й се да изхарчи цялото това малко богатство сега, наведнъж, за да не рискува да го загуби.

Само дни след пристигането й в метрополията тя намери разрешение на този проблем. В една прочута моделиерска фирма бяха толкова впечатлени от добрите й маниери, че й възложиха да изработва надомно мъжки жилетки и панталони. Фирмата щеше да й осигурява необходимите материали, но изискваше тя да остави пет паунда като депозит. Когато Каролайн се осмели да отбележи, че пет паунда са прекалено голяма сума, човекът, който я назначаваше, се съгласи с нея, но отбеляза, че не я е определил той. Несъмнено неговият шеф, директорът на фирмата, е бил разочарован от непочтеното поведение на хора, които е назначавал, когато е бил по-лековерен; крадели цели ярдове от най-скъпите платове, а после ги продавали по уличните пазари, и скъпите материи свършвали във вид на парцали по гърбовете на уличните хлапета. Отрезвяваща картина за всеки щедър и доверчив търговец — нима Каролайн не би се съгласила?

Каролайн действително се съгласи тогава — нали беше почтена жена, а момчето й не беше някакво улично хлапе, и се считаше за обитателка на същия този свят, на който нейният работодател се опитваше да придаде сигурност. Така че даде петте паунда и започна своята кариера като шивачка на панталони и мъжки жилетки.

Оказа се, че работата не е прекалено трудна и (поне според нея) добре платена. През някои седмици успяваше да припечели по шест шилинга, че и повече, макар че от тях се изваждаха цените на памука за подплънки, на въглищата за ютията, и на свещите. Тя никога не пестеше прекалено свещите, твърдо решена да не става като онези полуслепи шивачки, присвиващи очи над ръкоделието си в полумрака край прозореца; жалеше шивачките, възпети от Томас Худ в „Песен на ризата“, но както един почтен собственик на магазинче жали дрипавия амбулантен търговец. Макар и да съзнаваше болезнено, че общественото й положение се е понижило рязко, тя не бе недоволна; и тя, и момчето разполагаха с достатъчно храна, квартирата им в Чити Стрийт беше чиста и спретната, и Каролайн, понеже нямаше вече съпруг, можеше да решава сама как най-разумно да харчи парите си.

После дойде зимата и, разбира се, детето се разболя. Каролайн губеше ценно време, докато се грижеше за него, и най-вече губеше часовете с дневна светлина. Когато най-сетне той се пооправи, тя нямаше друг избор — трябваше да поиска помощ и от него.

— Трябва да си голям и смел мъж — казваше тя тогава с пламнало лице, извърнала очи към пламъка на единствената свещ, която разпръскваше мрака над работата им. Нито едно от предложенията, които щеше да й се наложи да направи по-късно, нямаше да й се стори толкова срамно, колкото това.

Така майката и синът станаха колеги. Облегнато на краката на Каролайн, детето сгъваше и гладеше ушитите от нея дрехи. Тя се опитваше да обърне всичко на игра, караше го да си представи дълга редица от голи, треперещи от студ господа, които си чакат панталоните. Но въпреки всичко изоставаха все повече и повече с работата, детето все по-често клюмаше над работата си, заспиваше и падаше напред — и за да не изгори себе си или ушитите дрехи на въглените в ютията, се наложи Каролайн да зашива ризата му за полите на роклята си.

Това потискащо партньорство не продължи много — дузини жилетки все още чакаха да бъдат довършени, когато подръпванията на полата й зачестиха толкова, че стана ясно — детето не беше просто уморено. То умираше.

Тогава Каролайн отиде да си вземе депозираните пари от работодателя. Върна се с два паунда и три шилинга, изгаряна от болезнена, безпомощна ярост, която кипеше в нея в продължение на цял месец.

Парите пък стигнаха за малко повече от месец, и когато здравето на детето се подобри едва забележимо под грижите на лекар, Каролайн намери работа в една мизерна работилничка като шапкарка — нахлупваше парчета плат върху димящи, нагорещени железни глави. Цял ден поемаше тъмни, лъскави, горещи шапки по-нататък по веригата от жени — като че ли предаваше нататък чинии с храна в прекалено задимена кухня. Детето й (надявам се да извините безличния начин, по който го споменавам, но Каролайн никога не споменава името му) прекарваше дните си, заключено в мизерната нова квартира, с шарената си топка и играчките, само с постоянните пристъпи на болестта и със сирашката си тъга. Беше все нервно, непрекъснато хленчеше за дреболии, като че ли я предизвикваше да изгуби търпение.

Тогава, през една нощ в края на зимата, то започна да кашля и да се задъхва като полудяло кутре. Нощта приличаше много на сегашната — навън беше кално, цареше лют студ. Притеснена, че никой лекар не би се съгласил да я придружи без заплащане в такъв студ до мястото, където живееше, Каролайн измисли план. О, тя бе чувала за добросърдечни лекари, посветили живота си на своята професия, които кръстосвали бордеите в борба с вечния си враг — болестите. Но откакто живееше в Лондон, Каролайн не бе срещнала нито един такъв лекар, затова реши първо да си послужи с измама. Облече се в най-хубавите си дрехи (филцът за корсажа беше откраднат от работилницата) и помъкна дете то със себе си навън, на улицата.

Планът й беше да отиде в дома на лекаря, който живееше най-близо, и да се опита да го убеди, че е пристигнала в Лондон съвсем наскоро и още няма семеен лекар, че е била вечерта на театър и че едва сега, когато се върнала, заварила прислужницата в паника и детето много зле, че наела незабавно файтон — изобщо да създаде впечатлението, че не е от хората, които обсъждат парични въпроси в такива случаи.

— Докторът няма ли да ни изпъди? — попита момчето, с което, както обикновено, облече в думи най-сериозното й опасение.

— Върви по-бързо — беше единственото, с което можа да му отговори.

Когато откриха най-сетне къщата, над чийто вход светеше овална лампа, момчето дишаше с такова усилие, че Каролайн едва не бе полудяла от страх. Ръцете й трепереха от потиснато желание да разтвори с пръсти гърлото му, за да осигури достъп на въздух до дробовете му. Вместо това дръпна шнура на звънеца.

След минута-две на прага се появи някакъв мъж по нощница. Не приличаше на нито един от лекарите, с които Каролайн си бе имала работа. Дори не миришеше като лекар.

— Сър — започна тя, опитвайки се отчаяно да прикрие и паниката в гласа си, и провинциалния акцент, — синът ми има нужда от лекар!

Той я огледа набързо, забеляза старомодната, едноцветна рокля, премръзналите й бузи, калта по обувките. После й направи знак да влезе, усмихна се и постави широката си длан върху треперещото рамо на момчето. После отвърна:

— Виж ти, какво щастливо съвпадение. Аз пък имам нужда от жена.

Сега, пет години по-късно, докато се щура сънливо из стаята, Каролайн ритва неволно порцелановия леген и се сеща, че трябва да изчисти. Прелива застоялата противозачатъчна тиня в нощното гърне, наблюдавайки как възможните зародиши на потомството на друг мъж се смесват с урина. Повдига гърнето на перваза на прозореца и повдига нагоре стъклото. Този път не се чува пукот на лед. Няма и вятър. Иска й се да лисне съдържанието на гърнето направо навън, но отскоро тук се навърта санитарният инспектор и напомня постоянно на всички, че живеят в деветнайсети век, а не в осемнайсети. Чуват се и заплахи за насилствено изхвърляне от квартирите. Чърч Лейн е пълна с ирландски католици — злобни клюкари до един — и Каролайн не би искала да я нарочат, че освен всичко останало разпространява и холера.

Затова навежда гърнето бавно напред и изпразва дискретно съдържанието му, което се стича в тънка струйка надолу по тухлите. Проблемът ще се реши по един или друг начин — или слънцето ще изсуши фасадата, или ще навали нов сняг, и ще я почисти.

Каролайн е гладна — остър глад присвива стомаха й, въпреки че обикновено става от леглото доста по-късно. Отдавна е установила, че станеш ли много рано, умираш от глад; ако поспиш още малко, ти минава, а сетне пак огладняваш. Сигурно нуждите и желанията идват на приливи и отливи, докато спиш, тропат на вратата на съзнанието и настояват да бъдат задоволени, после подвиват опашка и си тръгват за кратко. Мъжът й все й казваше, че много мисли. Ако беше получила по-добро образование, то сигурно по-скоро щеше да й навреди, отколкото да помогне.

Червата й издават звуци, подобни на квиченето на малко прасенце. Тя се разсмива и решава да изненада Епи — ще го посети рано-рано в „Мамината кухня“. Това гарантира усмивка на грозното му лице, а на нейния стомах — парче пай.

На студената дневна светлина дрехите, които навлече набързо, за да види катастрофата, не изглеждат задоволително. Груби ръце са мачкали плата, мръсни обувки са настъпвали подгъвите, виждат се дори капчици кръв от раничките по краката на Лио, бояджията. Каролайн смъква всичко и започва да навлича една рокля на сини и сиви райета с огромни фусти и тесен черен корсаж, която измъква от гардероба.

За Каролайн обличането е значително по-лесна работа, отколкото за повечето жени, с които ще се запознаете по-нататък в тази история. Направила е малки, хитри изменения навсякъде по дрехите си. Мястото на копчетата е променено, независимо от модата — и те са разположени така, че сама да може да стига до тях. Всеки по-горен слой дрехи има някаква пролука, през която може да стигне лесно до по-долния. (Виждате ли? Шивашките й умения са намерили приложение в крайна сметка!).

Тя отделя малко повече внимание на лицето и косата си. Оглежда ги внимателно в малкото ръчно огледалце, окачено за дръжката на стената. Изглежда сносно за двайсет и деветте си години. Няколко избледнели белега по челото и брадичката. Един почернял зъб, който изобщо не боли — най-добре просто да не го бута. Бялото на очите й е малко зачервено, но самите очи са големи и добродушни, като на куче с добър господар. Устните са прилични, веждите — като на всички останали. И, разбира се, пищната плетеница на косите й. Разресва с телена четка бретона и го бухва над челото, наглася го да пада малко над очите с опакото на ръката си. Прекалено нетърпелива и гладна е, за да среши останалата коса — просто я навива на кок и я забучва с фуркети на главата си, после покрива всичко с тъмносиня шапка. Трябва да се напудри и начерви — не за да прикрива старост, грозота или упадък на плътта, защото нито едно от тези неща не я е сполетяло още, а за да пооживи малко лицето си, бледо, тъй като слънцето не го вижда почти никога. Последното прави по-скоро за себе си, а не за клиентите.

Наглася шала на раменете си, оглажда предната част на роклята и съзнава, че прилича на заможна жена — никога не би могла да изглежда така, ако бе продължила да робува в шапкарската работилница, страдайки, за да запази добродетелта си. Разбира се, една истинска лейди не би могла да закопчае за пет минути и жартиерите си, камо ли пък да се облече без помощта на прислужница. Каролайн знае отлично, че тя е само евтина имитация, но в пристъп на нахалство решава, че за имитация е доста добра — особено като се има предвид колко малко усилия полага за тази цел.

Измъква се от стаята — като красива пеперуда, излитаща от какавидата изсъхнала слуз. Последвайте я дискретно. Но имайте предвид, че засега не ви предстои интересно посещение. Проявете още малко търпение. Всички свещи, запалени снощи на площадката и надолу по стълбите, са изгорели. Нови няма да бъдат запалени до следобеда, когато момичетата започват да водят клиенти, така че нищо не осветява пътя на Каролайн надолу. На площадката пада малко светлинка през вратата на нейната стая — оставила я е отворена, за да разпредели по-равномерно миризмите, които се носят из къщата. Но стълбите, които се вият като спирала надолу в потискащо тясното пространство, оставено за стълбище, са потънали в тъмнина. Каролайн често си е казвала, че тази задушаваща спирала всъщност не се различава по нищо от комин. Може някой ден, тъкмо когато тя слиза надолу, най-долният етаж да се запали и тогава стълбището ще засмуче дима и пламъка точно като комин — останалата част от къщата ще остане недокосната, а тя самата, заедно с тъмната спирала на стълбите, ще се превърнат в сажди и ще изхвърчат през комина сред пушек и дим! И сигурно ще се намери някой да каже „По-добре без тях“.

Първото, което Каролайн вижда, когато излиза в осветеното антре, е полковник Лийк в инвалидната количка. Макар да са го оставили близо до най-долната площадка на стълбите, количката е завъртяна с лице към външната врата, така че той е с гръб към Каролайн и тя се надява, че тази сутрин, като никога, може да е заспал.

— Мислиш, че съм заспал, а, момиче? — разнася се присмехулният му глас.

— Не, нищо подобно — разсмива се тя, но толкова рано сутринта й е трудно да лъже убедително. Промъква се покрай него, но го оставя да я поопипа — колкото да не го обиди. Той никога не прощава обидите.

Полковник Лийк е чичо на хазайката — едър, шкембест мъж, който се опитва да съхрани топлината на тялото си с много пластове палта, шалове и одеяла, подклажда всякакви клюки и пуши къса луличка. Най-отдолу, под всички защитни слоеве, полковникът все още носи военната си униформа, заедно с медалите. Но върху медалите има зашита носна кърпа, за да не се закачат. В последната война, в която участвал, полковникът получил куршум в гръбнака в замяна на правото да стреля по разбунтувалите се индуси. Оттогава племенницата му се грижи за него, а когато започнала да дава къщата си под наем на проститутки, го назначила за свой касиер.

Полковник Лийк изпълнява задълженията си мрачно, но добросъвестно. Ала истинската му страст си остава войната и всякакви други изблици на насилие и катастрофи. Когато чете вестника си, новините за щастливи събития и велики постижения не приковават вниманието му, но стигне ли до някакво тежко произшествие, едва го сдържа. Неведнъж, тъкмо когато Каролайн работи усилено горе в стаята си, се е налагало да почне да стене по-силно в ухото на клиента, за да заглуши рециталите на полковника, които той изнася на висок глас:

— Шест хиляди татари нахлуват в провинция Амур, изтръгната преди петнайсет години от китайско владичество!

Сега полковникът приковава зачервените си очи в Каролайн и прошепва многозначително:

— Някои от нас не спят, когато стават нещастия. Някои от нас знаят какво се е случило.

— Вие за оня файтон сутринта ли? — пита Каролайн, добре запозната с неговия начин на мислене.

— Видях — продължава полковникът, опитвайки се да се поизправи на загноилия си задник. — Смърт и катастрофи. — Той пада обратно на възглавниците. — Но това е само началото. Само малка част от това, което ни чака. Местно проявление на това, което ще бъде навсякъде! Навсякъде! Катастрофи!

— Пуснете ме, полковник. Ще припадна, ако не хапна нещо.

Старецът се взира в своя покрит с одеяло скут, сякаш е вестник, вдига философски показалец и започва да изрежда:

— Преобръщане на влак с трагични последици в Бишъпс Ичингтън. Барутна експлозия край Риджънтс Канал. Параход потънал в Бискайския залив. На друг кораб, „Коспатрик“, избухнал пожар, когато бил на половин път към Нова Зеландия — четиристотин и шейсет души се водят безследно изчезнали — и това само преди дни. Помисли си само! Това са поличби. Това е водовъртежът на нещастията. А в самия му център… какво има там, а? Какво има?

Каролайн отделя няколко секунди, за да намери верния отговор, но няма представа какъв може да бъде той. Единствено тя от трите жени, които ползват къщата на госпожа Лийк за подслон и работна площадка, проявява странна симпатия към стария човек. Но симпатията й не се простира дотам, че да позволи на налудничавите му предсказания да я лишат от закуска.

— Довиждане, полковник! — подвиква тя, бутва вратата, измъква се на улицата и затваря зад себе си.

А сега е време да се подготвите. Не ви остава много време с Каролайн — скоро тя ще ви запознае с едно друго лице, чиито шансове в живота са малко по-добри от нейните. Вижте как се издува корсажът й, докато тя вдишва дълбоко въздуха на новия ден. Изчакайте да подбере най-безопасния маршрут по Чърч Лейн — избягвайки най-големите струпвания на конска тор. После я последвайте внимателно, докато тя върви забързано към Артър Стрийт, сред останките, посипали се подир разбития файтон — първо локвите кръв, после разхвърлян пълнеж от седалките и трески. Може би ще виждате такива отломки чак до кръчмата „Мамината кухня“, където сервират топъл пай още от зори и никой няма да ви попита дали познавате жената, която загина.