Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (19)

Осемнайсет

Хенри Ракъм дръпва втори път шнура на звънеца, опипвайки с пръсти визитната си картичка — бои се, че ще се наложи да остави нея, вместо да му бъде позволено да се види лично с госпожа Фокс. Възможно ли е през краткото време, което е изминало от последната им среща, да е била обявена за смъртно болна? Месинговата табелка на вратата на бащиния и дом, която доскоро в неговите очи представляваше обикновено сведение за собственика на дома, сега изведнъж се е превърнала в символ на друг свят, където владеят болестите и смъртта: ДЖЕЙМС КЪРЛОУ, ХИРУРГ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА.

Вратата се отваря и на прага застава възрастната прислужница на доктора. Хенри сватя шапка и я притиска към гърдите си, внезапно лишен от дар слово.

— Влезте, моля, господин Ракъм.

Когато влиза след прислужницата в антрето, той вижда доктор Кърлоу, който се качва нагоре по стълбите. От страх, че той може да изчезне нанякъде, Хенри едва се удържа да не се дръпне грубо от ръцете на прислужницата, докато тя се бори несръчно с палтото му.

— Докторе! — вика той, измъквайки рязко ръцете си от ръкавите.

Кърлоу спира на най-горното стъпало, обръща се и тръгва надолу по стълбите, мълчаливо, без да показва с нищо, че е видял госта си — човек би казал по-скоро, че се връща за нещо, което е забравил.

— Сър — започва отново Хенри. — Как… как е госпожа Фокс?

Кърлоу спира, докато е още доста над главата на Хенри.

— Диагнозата е потвърдена; има туберкулоза — казва той с безцветен глас. — Какво друго бих могъл да ви кажа?

Хенри стисва две колонки от перилата с големите си ръце и вдига поглед към зачервените, подпухнали очи на доктор Кърлоу.

— Няма ли нищо… — пита той с умолителен тон. — Чел съм… имаше нещо, струва ми се, наричаха ги пулмонални стабилизатори?

Докторът се засмива, по-скоро на себе си, отколкото на Хенри.

— Това са боклуци, Ракъм. Безполезни измишльотини и пенкилери. Предполагам, че вашите молитви биха имали по-добър практичен ефект.

— Мога ли да я видя? — продължава Хенри все така умолително. — Ще се постарая да не я преуморявам…

Кърлоу тръгва отново нагоре по стълбите, прехвърлил небрежно бремето на гостоприемството върху раменете на прислужницата.

— Да, да, разбира се — подхвърля той през рамо. — Тя се чувства отлично, както ще ви каже и сама.

И той изчезва нанякъде.

Прислужницата превежда Хенри през голите коридори и спартански обзаведената дневна в къщата на лекаря — дом, който, за разлика от къщата на брат му Уилям, е лишен от каквато и да било следа от женско присъствие. Никъде не се забелязва отстъпка от абсолютната практичност, докато той не стига до френските прозорци, които водят към градината — там на природата й е било позволено да изпъстри голата земя, макар и в определени граници. През безукорно чистото стъкло Хенри вижда осветена от слънчевите лъчи квадратна морава, оградена от вечнозелени храсти, а в средата й — най-важният за него човек на света след Иисус Христос.

Тя се е отпуснала на плетен люлеещ се стол — облечена така, като че ли очаква гости, със стегнат, закопчан догоре корсаж, високи боти, а не ниски пантофки, със сложна прическа — всъщност е обърнала по-голямо внимание на външния си вид от обикновено. В скута й лежи отворена книга, която тя чете съсредоточено. По-красива е от когато и да било.

— Госпожо Фокс?

— Хенри! — възкликва тя радостно и пуска книгата да падне на тревата до стола й. — Колко хубаво е, че ви виждам! Бях почти полудяла от скука.

Хенри тръгва към нея. Не може да разбере как доктор Кърлоу е в състояние така уверено да произнася смъртната присъда на жена, която е самото въплъщение на живота. Но те не са всезнаещи, тези лекари! Нима не може да има някаква грешка! Но госпожа Фокс, забелязала объркването, изписано по лицето му, решава да не го държи в неведение.

— Зле съм, Хенри — казва тя усмихнато. — Затова и този път наистина си седя на едно място. Тази сутрин дори полегнах за малко — и това е наистина максималното, което съм в състояние да приема. Седнете, Хенри, тревата е съвсем суха.

Хенри се подчинява, макар да установява, че тя е сбъркала в преценката си и панталоните му веднага се намокрят.

— Да видим — продължава тя с много странен тон — смесица от небрежна жизнерадост и горчива умора. — Какви други новини имам за вас? Може би вече знаете, че съм… как да се изразя… деликатно изключена от редиците на Дружеството за спасение. Останалите членки стигнаха до заключение, че силите ми вече не достигат, за да изпълнявам задълженията си. Разбирате ли, един ден отидох пеш от Ливърпул Стрийт до един публичен дом, и ходенето ме изтощи дотолкова, че се наложи да седна на стъпалата пред входната врата, за да си почина, докато останалите влязоха вътре. Постарах се да бъда полезна, като отправих сериозни упреци към портиера, но сестрите очевидно бяха на мнение, че не съм изпълнила това, което се е очаквало от мен. Затова и миналия вторник получих писмо, в което те ме съветват да ограничавам занапред усилията си до кореспонденция с парламентаристи. Всички членки на дружеството ми пожелават бързо оздравяване с най-прочувствени фрази. А междувременно явно са решили да умра от скука.

Смутен от лекотата, с която тази ужасна дума излиза от устните й, Хенри едва намира сили да разпитва за повече подробности.

— Баща ви — казва той плахо, — обсъждал ли е с вас… какво точно би могло да бъде… ъъъ… това, от което… сте болна?

— О, Хенри, как увъртате, както винаги! — упреква го тя с приятелски тон. — Болна съм от туберкулоза. Или поне това е диагнозата, която ми бе съобщена, и аз нямам причини да се съмнявам в нея — в очите й пламва огънят на вдъхновението — същият, който е забелязвал в погледа й, когато спорят по въпросите на вярата, когато се прибират след църква. — Но не съм съгласна с всеобщото убеждение, което споделя и баща ми, че съм обречена да умра — това няма да стане, поне не сега. Имам в себе си… как да го опиша? — нещо като календар на дните, които са ми отредени, поставен там от Бог, и на всеки лист от този календар са записани задачите, които трябва да изпълня, служейки Нему. Не знам точно колко страници има в календара, нито пък искам да знам, но съм убедена, че той не е такава тъничка тетрадка, каквато всички си представят. Значи съм болна от туберкулоза, така ли? Добре, нека да е туберкулоза. Но аз ще се преборя с нея.

— О, какъв несломим дух! — възкликва Хенри, внезапно се отпуска на колене пред нея и взема ръката й в своята.

— Глупости — отвръща тя, но не отблъсва ръката му, а сплита студените си пръсти с неговите и ги стисва леко. — Господ има още работа за мен, това е всичко.

В продължение на една минута двамата остават мълчаливи. Стиснатите им ръце са проводник на недвусмислени, макар и неизказани чувства между двамата; това, което невинният порив е съединил, приличието не може да разедини. Слънчевата светлина се лее над градината, една голяма пеперуда прелита над високия жив плет около градината и започва да пърха над храстите в търсене на цвете. Госпожа Фокс измъква пръстите си от ръката на Хенри с мил жест, който е достатъчен да го убеди, че това не е израз на желание да го отблъсне. После отпуска ръка на гърдите си.

— Кажете ми, Хенри — казва тя и си поема дълбоко дъх. — Какво ново има във вашия живот?

— В моя живот? — той примигва, замаян от зашеметяващата наслада да докосва плътта й. — Аз… ъъъ… — но после той си припомня какво трябва да каже и си възвръща дар слово. — Всъщност мога да кажа с радост, че има доста нови неща. Провеждах — той се изчервява и свежда поглед към тревата между коленете му, — провеждах проучвания сред бедните и окаяните, с оглед на подготовката ми да стана най-сетне, той се изчервява още по-силно, после се усмихва. — Е, вие знаете какъв.

— Значи сте прочели онази книга на Мейхю, която ви дадох?

— Да, но направих и нещо повече. Аз… през последните седмици започнах освен това и да разговарям с бедняците, из улиците, където живеят.

— О, Хенри, наистина ли? — очевидно е, че тя не би се гордяла повече с него, ако й бе разказал, че се е запознал с кралицата и я е спасил от убийци. — Кажете ми, кажете ми, какво се случи?

И така, коленичил пред нея, той й разказва всичко — или почти всичко. Пълни описания на съответните квартали и на разговорите си с безделници, улични хлапета, както и с проститутката (пропуска само единственото си отклонение към похотта). Емелин го слуша внимателно, с грейнало лице, тялото й е напрегнато, защото явно се чувства неудобно, върти се в стола, като че ли костите й се трият в плетената седалка. Докато говори, той неволно забелязва колко е отслабнала. Ключиците й ли са тези кости, изпъкнали под плата на роклята? И какво значение имат всички негови амбиции, ако това наистина са ключиците й? В представите си за бъдещето, когато се виждаше като свещеник, госпожа Фокс бе винаги до него, напътствате го, подканяше го да споделя неуспехите и скърбите си. Амбицията му е силна единствено когато е облечена в бронята на нейната подкрепа; лишена от нея, тя си остава една крехка и ранима мечта. Госпожа Фокс не бива да умира!

Със свръхестествена проницателност тя подбира точно този миг, за да протегне ръка към него, да стисне неговата и да каже:

— Дано даде Бог в бъдеще двамата, рамо до рамо, да изнесем тази битка!

Хенри вдига поглед и среща очите й; само преди минути й казваше, че падналите жени нямат власт над него; че в тяхното жалко положение, сред мизерията, той вижда само и единствено душите им. Всичко това е така, но внезапно Хенри съзнава, докато ръката му тръпне в нейната, че тази почтена и възвишена жена, повалена от жестокия удар на болестта, все още пали в него сатанински желания.

— Дано даде Бог да стане така, госпожо Фокс — прошепва той пресипнало.

 

 

— Чърч Лейн, задния вход на рая, благодаря ви ’ного!

Докарал елегантно облечената дама в тази отблъскваща част на Стария град, файтонджията изсумтява презрително; не по-малко надменният му кон оставя купчина димяща тор на калдъръма във финален жест на презрение. Потискайки изкушението да постави файтонджията на мястото му, Шугър плаща мълчаливо, после се отправя, пристъпвайки внимателно, придърпала нагоре поли, към дома на госпожа Лийк. Какво мръсно блато е тази улица! Конските фъшкии са най-малката неприятност. Така ли вонеше тук и преди? А може би просто тя живее от доста дълго време на място, където се долавят единствено уханията на рози и на парфюмерийните продукти „Ракъм“?

Шугър чука на вратата на госпожа Лийк, и чува приглушения глас на полковника, който подвиква „Влез!“. Тя влиза, както толкова много пъти преди, когато беше съвсем младо момиче. Миризмата не се променя към по-добро, а и гледката на противния стар инвалид и струпаните мръсни и непотребни вещи в приемната не е по-окуражаваща от отблъскващия уличен пейзаж.

— Охо, държанката! — грачи злорадо старецът, без да я удостои с друг поздрав. — Още ли се мислиш за голяма късметлийка, а?

Шугър си поема дълбоко дъх, сваля ръкавиците си и ги натъпква в чантичката си. Вече искрено съжалява, че вчера, когато случайно се сблъска с Каролайн на Ню Оксфорд Стрийт, обеща да я посети, водена от желанието да се отърве от дълъг разговор на улицата. Какво странно съвпадение — Каролайн се изпречва на пътя й вече втори път през тази година, в град, в който живеят няколко милиона души, и то тъкмо в момента, когато Шугър бързаше към гара „Юстън“, за да посрещне влака от Бирмингам! Сега, като се замисли, й се струва, че би било по-разумно да пожертва няколко минути за разговор с Каролайн на улицата, защото Уилям така или иначе не беше в онзи проклет влак; а ето че сега съществува опасност той да се върне днес сутринта, да тръгне право към нея, да почука на вратата й, а тя няма да бъде там, за да му отвори, защото си губи времето в този гаден публичен дом, вмирисан на старческа пикня!

— Свободна ли е Каролайн, полковник Лийк? — пита тя невъзмутимо.

Доволен, че може да се възползва от правото си да укрие сведения, старецът се обляга назад в инвалидната количка, най-горният пласт на шаловете се свлича от устата му. Шугър разбира, че той се кани да избълва нещо от гнусния си каталог на нещастията.

— Късмет, а? — подема той насмешливо. — Сега ще ти разкажа на какво му се вика късмет! Някаква жена от Йоркшир, на име Хобърт, наследява целия имот на баща си през 1852 година; три дни по-късно е премазана от срутил се свод. Идит Клъф, прочута с рисунките си за ботанически енциклопедии, избрана сред хиляди кандидати да съпровожда професор Ейд по време на експедицията му в Гренландия през 1861 — пада в морето и е разкъсана от някаква голяма риба. Дори миналия ноември Лизи Прайс, държанката на лорд Прайс, бе открита мъртва в апартамента си в Мерилебоун — вратът й…

— Да, много тъжна история, полковник. Но не разбрах дали Каролайн е свободна.

— След две минути — изръмжава старецът и потъва отново в шаловете.

Шугър скрито избърсва седалката на най-близкия стол и сяда. Възцарява се благословена тишина, полковникът дреме под слънчевите лъчи, които са успели да проникнат през плътните завеси, Шугър оглежда ръждясалите мускети по стените, но само след трийсет секунди полковникът отново нарушава спокойствието.

— Е, как е парфюмерийният гигант?

— Обеща да не споменаваш за него пред никого — сопва се тя. — Това е част от споразумението ни.

— На тези тук нищичко не съм казал — той почти изплюва думите и подбелва очи, насочвайки поглед нагоре — към гълъбарника, до който той никога не може да стигне, където живеят и спят три проститутки, а мъжете, които идват при тях, изпълняват атлетически подвизи с младите си, непокътнати крайници и органи, докато госпожа Лийк чете евтини романчета в леговището си. — Уличница си оставаш ти, след като имаш толкова малко вяра в честната дума на един мъж.

Шугър свежда поглед към пръстите си. Те са в много лошо състояние, кожата е напукана и я боли. Не е зле да попита Каролайн дали тук има меча мас.

— Той се чувства отлично, благодаря — отвръща тя. — Никога не е бил по-добре.

— И току вземе, че ти подпъхне по някой сапун, а?

Шугър се взира в зачервените му очи и се чуди дали е имал намерение думите му да прозвучат като гаден цинизъм. Доколкото й е известно, похотливостта не се числи сред интересите на полковник Лийк.

— Не бих могла да си представя по-голяма щедрост от неговата — свива тя рамене.

— А пък ти не харчи всичко наведнъж.

До задушната приемна долита глухият шум от хлопването на задната врата. Задоволеният клиент се е появил отново в обления от слънчева светлина външен свят.

— Шугър!

Каролайн, само по риза, се е появила на горната площадка. На тази светлина, под този ъгъл, белегът, получен в работилницата за шапки, се откроява ярко на гърдите й.

— Избутай полковника, ако не мръдне сам — нали е на колелца!

Вместо да допусне такова непочтително отношение, полковникът избутва сам количката встрани от стълбите.

— … вратът й бил почти прерязан от копринения шал, с който била удушена — довършва той рецитала, докато Шугър се качва нагоре по стълбите, за да се види с приятелката си.

 

 

След като е предложила на Шугър единствения стол в стаята си, Каролайн явно се колебае дали да седне на леглото. Шугър незабавно разбира какъв е проблемът и предлага да й помогне да сменят чаршафа.

— Няма чисти чаршафи — отвръща Каролайн, — ама може да прострем този, че поне малко да се проветри.

Двете заедно издърпват чаршафа от леглото и го простират през прозореца с най-мократа част отпред. Още щом приключват с тази задача, слънцето сякаш започва да грее два пъти по-силно.

— Късметлийка съм днес, нали? — казва усмихнато Каролайн.

Шугър отвръща смутено на усмивката й. В Прайъри Клоуз решението на същия проблем е далеч по-просто: всяка седмица тя издебва подходящия момент, за да не я види някой, влиза през портата на близката градина с голям пакет мръсни чаршафи, и малко след това излиза без него. Какво друго би могла да направи, след като не разполага с перачка? В мислите й ясно се откроява образът на Кристофър, натопил малките си зачервени ръце в сапунената вода…

— Добре ли си, Шуш?

Шугър си възвръща спокойното изражение.

— Малко ме заболя глава — отвръща тя. — Слънцето е много силно.

Откога по прозореца на Каролайн се е натрупал такъв отвратителен пласт сажди? Не е възможно последния път, когато ги видя, да са били толкова мръсни! И откога стаята й мирише така ужасно?

— Ще ме извиниш ли, Шуш? Още не съм се подмила.

Каролайн отнася порцелановия леген от другата страна на леглото, скривайки се зад него от уважение към гостенката. Тя кляка и се заема с обичайния противозачатъчен ритуал — налива водата, вади тапите от шишенцата. Шугър чувства как я побиват тръпки, докато гледа как приятелката й вдига невъзмутимо изпомачканата си риза, стиснала в ръка дървената дръжка с навития на нея парцал. Задникът й е по-закръглен, отколкото си го спомня Шугър, на трапчинки и изцапан със сперма.

— Досадна работа, ама няма как — отбелязва Каролайн и се заема със задачата си.

— Ммм — мънка Шугър в знак на съгласие и отклонява поглед. Самата тя не е изпълнявала от доста време този ритуал — всъщност откакто се пренесе на Прайъри Клоуз. Не е осъществимо, когато Уилям остава да нощува, а и дори да не остане… нали всеки път взема вана и се кисне дълго, дълго в нея? Потънала в топлата, чиста вода, разтворила крака под бялата завивка от ароматна пяна — това несъмнено е най-доброто възможно почистване на всичко излишно, нали?

— Почти свърших — обажда се Каролайн.

— Няма защо да бързаш — казва Шугър и се пита дали тъкмо в този момент Уилям не чука на вратата на любовното им гнездо. Загледана в чаршафа, издуващ се на лекия ветрец, тя вижда как петната по него засъхват като следи от гол охлюв. Божичко, колко мръсен е този чаршаф! Пробожда я чувство на вина при мисълта, че всяка седмица изхвърля почти неупотребявани чаршафи, докато Каролайн работи и спи на тези парцали! „Донесла съм ти почти нови чаршафи, Кади, трябва само да се изперат!“… Не, и дума да не става.

Каролайн отива към прозореца, понесла в ръце тежкия леген. После фигурата й се скрива от кръста нагоре зад ветреещия се като призрак чаршаф.

— Пазете си главите! — казва тя шеговито и помията се излива в разрез с предписанията по фасадата на къщата.

— Трябва да ти разкажа — започва тя след няколко минути, седнала вече наполовина облечена на голия дюшек, докато реши косата си, — трябва да ти разкажа за новия си постоянен клиент — май вече четири пъти се виждаме. На теб ще ти хареса, Шуш. Много изискано говори.

И тя започва да разказва за досегашните си срещи с мрачния, сериозен мъж, комуто е дала прякора „Свещеника“. Банална история, нищо ново в света на проституцията. Шугър едва прикрива нетърпението си; убедена е, че знае края на историята.

— И после те вкарва в леглото, нали? — подсказва тя, за да накара Кади да приключи.

— Не! — възкликва Каролайн. — Точно там е странното!

Едва прикривайки задоволството си от изненадващия финал, тя размърдва босите си крака. Колко са мръсни, мисли си Шугър. Как може една жена да се надява да се измъкне от Чърч Лейн, ако ходи с толкова мръсни крака?

— Може да е още по-сбъркан, отколкото изглежда на пръв поглед — въздъхва тя.

— Неее, ако мислиш, че е обратен, не е — познавам ги аз! — казва със смях Каролайн. — Миналата седмица направо го попитах — толкова ли ще е страшно да легне с мен, само веднъж, колкото да разбере дали ще му хареса — или поне да си изясни защо другите хора вдигат такава дандания около цялата работа — тя присвива очи от усилие да си припомни точния отговор на „Свещеника“. — Ей тук, до прозореца стоеше, както винаги и хич не ме и поглеждаше. Тогава каза… как беше точно? Каза, че ако всички мъже като него се поддават на изкушението, винаги щяло да има бедни вдовици като мен, които ще тръгват по пътя на порока, винаги щяло да има гладуващи деца, както беше мойто момченце, и винаги щяло да има лоши господари и убийци, защото хората не обичали достатъчно Бог, въпреки че би трябвало да знаят колко нередно постъпват.

— А ти какво му отговори? — пита Шугър разсеяно, обхождайки с поглед безбройните признаци на мизерията, в която живее Каролайн — рамката на прозореца, прекалено изгнила, за да може да бъде боядисана, стените, прекалено напукани, за да може отгоре да се залепят тапети, пода, прекалено надупчен от дървояд, за да има смисъл да се полира; тук нищо не може да се разкраси и почисти — къщата трябва да се изгори и на нейно място да си строи наново.

— Казах му, че хич не ми е ясно как мъже като него ще спрат жени като мен да не тръгват по пътя на порока или пък ще сторят така, че децата им да не измират — освен ако вземат да се оженят за тях и да ги издържат.

— И да не би да е предложил да се ожени за теб и да те издържа?

— Кажи-речи! — Каролайн избухва в смях. — Втория път, когато дойде, предложи да ми намери почтена работа. Попитах го работа във фабрика ли има предвид. Той рече „да“, пък аз му казах да забрави. Е, рекох си, с това приключихме, ама миналата седмица пак подхвана — рече, че поразпитал тук-там, че можел да ми намери някакво място, дето не било във фабрика, в някакъв магазин ли, нещо такова. Само да река, щял да каже една дума на когото трябва, а за да не мисля, че ме лъже, каза и името на фирмата — парфюмериите „Ракъм“. Рече, че трябва да съм ги чувала.

Шугър трепва като подплашена котка, но за щастие Каролайн стои гърбом към нея, с лице към прозореца, и плъзга лениво ръка по чаршафа.

— А ти какво каза?

— Ами казах, че каквато и работа да ми намери, ще трябва да се преуморявам до смърт, и то за по-малко от шилинг на ден. Рекох му, че за една бедна жена „почтената“ работа е като да умира бавно — без разлика.

Тя отново се засмива и с няколко леки движения на ръцете наглася сресаната си коса така, че да бухне. После разтваря широко ръце, обхващайки с жеста си цялата стая и това, което тя символизира.

— Ах, Шугър, с коя друга работа може да получаваш всичко необходимо в тоя живот, хем почти без усилия, че и достатъчно почивка и време за сън?

„И красиви дрехи, и бижута“, допълва на себе си Шугър. „И книги с кожени подвързии, и гравюри в сребърни рамки, и файтони, които спират при теб, само да махнеш с ръкавица, и посещения на операта, и вана «Жар» и лично мое жилище“. Тя поглежда Каролайн и се запитва: „Какво търся аз тук? Защо ми се усмихваш? Защо се радваш на посещението ми?“.

— Трябва да тръгвам — казва тя на глас. — Имаш ли нужда от пари?

Всъщност не, тя не казва това — не я пита има ли нужда от пари.

— О! Колко жалко!

„Да, жалко е. Жалко, жалко, жалко. Искаш ли пари? Хайде, попитай я! Имаш ли нужда от пари?“

— Аз… аз… оставих стаята си страшно разхвърляна. Тръгнах направо насам, нали разбираш.

„Попитай я, страхливке. Имаш ли нужда от пари? Пет прости думички.

В чантичката си носиш повече, отколкото Кади би спечелила за един месец. Кажи й го де… страхливка… мръсница… курва!“

Но Каролайн се усмихва и прегръща приятелката си, и Шугър си тръгва, без да й е дала каквото и да било — освен една целувка.

По обратния път към Прайъри Клоуз (ще ти дам един шилинг допълнително, ако побързаш) Шугър се измъчва от собствената си порочност. Подметките на обувките й вонят; тя копнее да ги избърше в сочната зелена трева на парка, в който оставя всяка седмица мръсните чаршафи. Всеки път, когато отиде там, установява, че предишният пакет е изчезнал — може би бедняците ги вземат? Ако пък ги намери пазачът на парка, чаршафите несъмнено пак ще бъдат раздадени на бедняци — нали? Божичко, при толкова добротворци, които са плъзнали из Лондон, не е възможно някой от тях да не се занимава с тези неща — нали? „Страхливка. Мръсница“.

Когато Шугър беше бедна, винаги си представяше как ще помага на нещастните си посестрими, ако някога забогатее — или поне на тези, които познава лично. Отдадена на мечти в стаята си в дома на госпожа Кастауей, подпряла лакти върху страниците на романа си, тя си представяше как посещава приятелките си и им носи топли одеяла за зимата или баници с месо. Колко лесно би било да стори нещо такова без неприятния привкус на благотворителността! Няма да поднася демонстративно подаръците си, както го правят превзетите дами, които раздават блага на по-нискостоящите, ще им ги дава весело, с наслада, както улично хлапе дели с приятелите си придобитото по съмнителен път.

Но сега, когато има начин да осъществи тези свои фантазии, неприятният привкус на благотворителността е също толкова осезаем, колкото и вонята, надигаща се от изпоцапаните й обувки.

 

 

Озовала се отново на сигурно място, в собствения си апартамент, Шугър се подготвя да посрещне Уилям. Но после, когато следобедът напредва, а той все не се появява, тя започва да се шляе безцелно из стаите, влиза и в кабинета и, подтикната от угризения на съвестта, изважда романа си от скривалището му. Поема си дълбоко дъх и поставя раздърпаната, тежка купчина хартия върху писалището. После сяда пред нея.

Светлината пада под такъв ъгъл, че в момента стъклата на френските прозорци са заприличали почти на огледано. Сред зеленината на градината отвън тя вижда собственото си лице, над едно почти безплътно тяло, което трепти като дим над земята. Тъмните листа на розовите храсти хвърлят странни шарки върху това лице; косата й, която всъщност е напълно неподвижна, в отражението трепти и се развява под всеки пристъп на вятъра вън; призрачни азалии трептят върху гърдите й.

„Възходът и падението на Шугър“. Така гласи заглавието на нейния роман, болезнено познато като стар белег.

Тя си припомня разходката по лавандуловите поля в Мичъм. Как я зяпаха простите наемни работници на Ракъм, когато минаваше край тях! В техните очи тя беше дама, която е решила да види как поминават работещите по полята селяци. По нищо не личеше, че я припознават за своя — отношението им към нея бе смесица от котешка неприязън и кучешко раболепие. Всеки един от тези работници, които се отдръпваха плахо, за да не докоснат широките поли на роклята й, бе убеден, че тя няма представа какво е да трепериш, сгушен под прекалено тънко за сезона одеяло, краката ти да са изпохапали до кръв от бълхи, или пък косата ти да гъмжи от въшки.

„Но аз познавам всичко това!“ възразява на себе си Шугър. Наистина, страниците, които лежат пред нея върху инкрустираното със слонова кост писалище, бяха създадени в бедност, и в тях се разказва за бедността. Нима детството й не премина под знака на безнадеждността, също като детството на всеки от работниците, които сега се трудеха за парфюмериите „Ракъм“? Разбира се, сега съдбата й е по-добра от тяхната, но това нищо не означава; те също биха могли да подобрят своята, стига да са достатъчно съобразителни… И все пак, като си припомни само с каква безпомощна завист се взираха в елегантната дама, която се разхождаше заедно с техния работодател!

— Но нали аз съм техният глас! — настоява Шугър и когато гласът й отеква в интимната тишина на кабинета, тя забелязва някаква едва доловима разлика в начина, по който произнася гласните — гласът й не звучеше точно така преди началото на сезона. А може би винаги е звучал така нежно? „Хайде, разкажи ни някоя история, Шуш, с оня, превзетия ти глас“, така й казваха момичетата от Чърч Лейн, донякъде с присмех, но и с възхищение. „Каква история?“, питаше тогава тя, а те отговаряха: „Някоя за отмъщение. И да има мръсни думи — много смешно звучат, когато ти ги казваш, Шугър“. Но колко от онези момичета можеха да четат? А ако кажеше на работниците от лавандуловата ферма в Мичъм, че някога е живяла в най-западналите лондонски квартали, колцина биха й повярвали? Най-вероятно бе само да плюят в отговор.

Не, както всички останали кандидати да станат защитници на бедните в човешката история, и Шугър трябва да приеме унизителната истина — потиснатите може би искат да бъдат изслушани, но чуят ли как някой представител на привилегированите класи говори в тяхна защита, те само подбелват очи и се присмиват на превзетия му акцент.

Шугър прехапва раздразнено устни. Несъмнено бедняшкият й произход може да бъде изтъкнат в нейна защита? Тя си напомня, че ако Уилям реши да я изхвърли от това луксозно жилище, тя ще остане отново без покрив над главата си и без пукната пара, и тогава положението й би било по-тежко от това на работниците в лавандуловите поля. И въпреки това… въпреки всичко тя не може да пропъди от мислите си спомена за сбръчканите, дрипави мъже и жени, които й се кланяха и отстъпваха, щом я видеха; за думите „Коя е тая? Коя е, а?“ разменяни шепнешком. Шугър се взира в отражението си в прозореца, в трептящото лице, украсено с листа и цветя. „Коя съм аз?“

Името ми е Шугър. Така е написала в своя роман, малко след встъпителната тирада срещу мъжете. Знае тези редове наизуст, защото ги е преписвала и препрочитала безброй пъти.

Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате „Паднала жена“.

За да не види смущаващо претенциозното изречение „Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“, което я дебне в края на абзаца, тя отлиства следващата страница, и още една, и още една. С все по-потиснат дух тя продължава да прехвърля плътно изписаните страници. Очаквала е да срещне тук себе си — защото тази нейна съименница споделя и лицето, и тялото й, чак до луничките по гърдите. Но в пожълтелия ръкопис Шугър вижда само букви и пунктуационни знаци — и макар тя да помни как ги е писала със собствената си ръка, как мастилото е засъхвало по една или друга замазана буква, тези йероглифи междувременно са изгубили значението си. Всички тези мелодраматични убийства — какъв е техният смисъл? Ужасяващата смърт на кой знае колко измислени мъже — каква полза би имала от това която и да било жена от плът и кръв?

Дали пък да не се откаже от този сюжет и да се ориентира към нещо не толкова сензационно? Би могла да се постарае да намери средния път между този яростен изблик и изисканата, стерилна проза на Джеймс Антъни Фрауд, Фелиша Скийн, Уилки Колинс и многото други писатели, които намекват плахо, че се срещат и проститутки, които, ако много се постараят, може и да избегнат адските огньове. Само едно поколение ни дели от новия век — нима не е назрял моментът за едно по-категорично послание? Погледнете само тази купчина хартия — делото на живота й — в нея неминуемо има стотици редове, които си струва да бъдат спасени!

Но колкото повече прехвърля купчината, толкова по-малко самата Шугър вярва в това. Предразсъдъците и невежеството са се просмукали във всеки ред, провалят всяка реплика, омърсяват всяко убеждение, но освен тях тук има и нещо по-лошо — сляпа омраза към всичко нежно и чисто.

„Наблюдавах елегантните дами, които излизаха от операта“. (Така бе писала Шугър преди три години, още шестнайсетгодишно дете, затворена в стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, в сивите утринни часове, след като клиентите си бяха тръгнали и всички обитатели на дома спяха). „Какво въплъщение на лъжата са те! Всичко в тях е фалшиво — и превзетите възторзи от музиката; и поздравите, които си разменят; гласовете и акцентите им. Колко суетно се преструват, че изобщо не са жени, а някаква друга, по-висша форма на Божието творение! Балните им рокли са скроени така, та погледнато отстрани, да изглежда, че не стъпват по земята с крака от плът и кръв, а се реят във въздуха. О, не — казват сякаш те. — Аз нямам два крака, нямам и нищо между тях. Плъзгам се по въздуха. Нямам и гърди, а само една елегантна извивка, която придава съвършена линия на корсажа ми. Ако ви трябва нещо толкова грубо като женски гърди, гледайте провисналите като виме гърди на дойките. Ако пък ви трябват крака и нещо между тях, потърсете проститутка. Ние сме Съвършени Същества, Извисени Духове, и се занимаваме само с най-изисканите и благородни неща в този живот. И по-точно, осигуряваме робски труд на нещастните шивачки, тормозим прислужниците си, презираме тези, които почистват нощните гърнета от непорочните ни лайна, и се отдаваме на безброй глупави, безсмислени, ненужни занимания, които нямат…“

Така свършва страницата, а Шугър няма сили да я прелисти и да продължи да чете. Вместо това затваря ръкописа и опира лакът на него, подпряла брадичка в дланта си. В паметта й е още съвсем пресен споменът за вечерта, когато присъства на изпълнението на „Реквием“-а, дирижиран от синьор Верди. Несъмнено в публиката имаше дами, за които това беше просто повод да демонстрират новите си тоалети, а после и да поклюкарстват, но имаше и други, които излизаха от залата в състояние, близко до транс, забравили собственото си физическо присъствие. Шугър знае това — нали видя лицата им! Израженията им бяха възторжени, като че ли все още слушаха музиката; когато трябваше да тръгнат, вървяха унесени, сякаш под звуците на адажиото, което още отекваше в главите им. Шугър срещна погледа на една от тези дами и двете размениха усмивки — такива искрени, сърдечни усмивки! — всяка бе видяла своята любов към музиката, отразена в очите на другата.

Преди години, не, дори преди месеци, ако някой й бе дал иконоборческия чук в ръката, тя би разрушила с радост всяка опера на света; би изгорила къщите на всички тези изискани дами и би ги пратила право в лапите на мизерията. Но сега започва да се задава въпроси… тези просмукани от омраза представи как разглезените дами се съсухрят и тънат в мръсотия по фабрики и работилници, заедно с по-простите си посестрими — за какво правосъдие може да става дума тук? Защо пък не бъдат изгорени фабриките, защо работилниците не бъдат изравнени със земята — а не оперите и елегантните домове? Защо да се принизяват хората, които вече живеят на по-високо ниво, вместо тези от низините да се издигнат до тяхното? Каква превземка има в това да можеш да забравиш тялото си, интересите на плътта, както би могло да се случи с една дама, която е в състояние да обърне повече внимание на мислите и чувствата си? Трябва ли да обвиняваме жена като Агнес, задето не е в състояние да си представи, че съществува такова нещо като дървена дръжка с навит парцал на края й, която служи за почистване на нежелана сперма от… катеричката й?

(Другата дума й звучи толкова отблъскващо, че не може да я произнесе дори наум).

Още веднъж Шугър отваря скъпоценния си ръкопис. Отваря го наслуки, с последна надежда, че може все пак да попадне на нещо, с което да има основание да се гордее.

„Сега ще ти кажа какво смятам да направя — казах аз на мъжа, който се бъхтеше безсилно, завързан за леглото. — Смятам да се позанимая с тази твоя мъжественост, с която толкова се гордееш. Когато членът ти се вдигне и втвърди, ще взема тази тънка тел и ще я завържа най-долу, около ствола. Защото смятам да ти направя един малък подарък!“

Тя изпъшква и захлопва папката. Никой никога не би пожелал да чете подобно нещо — но никому няма и да се наложи да го прави.

Вълна от самосъжаление се надига в гърдите й, тя отпуска лице в дланите си и се оставя на сълзите. Следобедът вече преваля, Уилям не дойде, а в градината чуруликат малки сини птиченца, красиви, невинни същества, благодарение на които тя вижда отровната грозота на отвратителния си роман в цялото й безобразие… Господи, щом я налягат такива мисли, сигурно скоро ще й дойде мензисът. Започне ли да вижда чуруликащите синигерчета като предвестници на справедливо наказание, е време да приготвя превръзките…

 

 

Звънът откъм входната врата я стряска така, че тя неволно бутва с лакът ръкописа и страниците се разхвърчават из целия кабинет. Тя се хвърля отгоре им, започва да ги събира безразборно, пълзи напред-назад по пода. Едва успява да натъпче купчината листа обратно в гардероба и да го затвори с ритник, преди да чуе как Уилям отваря външната врата — той, разбира се, си има ключ.

— Уилям! — провиква се тя, обзета от искрено облекчение. — Аз съм! Искам да кажа, тук съм!

Още по първата прегръдка, в антрето до закачалката, Шугър успява да прецени, че завърналият се Одисей няма настроение за креватни подвизи. Да, разбира се, приятно му е да я види и се наслаждава, че тя го посреща като завърнал се от война герой, но когато тя притиска тяло към неговото, у него се долавя едва забележимо отдръпване, дискретно избягване на всякакво съприкосновение между нейния Mons Veneris и неговия Mons Pubis. Шугър незабавно променя позата си, отпуска прегръдката си и започва да го милва по бакенбардите.

— Изглеждаш ужасно уморен! — отбелязва тя с такова преливащо съчувствие, каквото би могъл да предизвика човек с многобройни рани от копие — или поне сериозно одраскан от котка. — Спал ли си изобщо, откакто се видяхме за последен път?

— Почти никак — признава Уилям. — Улиците около хотела гъмжаха от пияници, които пееха по цяла нощ с пълно гърло. А пък снощи не мигнах от тревоги около Агнес.

Шугър се усмихва и накланя съчувствено глава, питайки се дали да се вкопчи в споменаването на госпожа Ракъм, което е много рядък случай. Но може би Уилям ще се подразни, ако го направи. Докато се колебае, тя го повежда към… коя стая? Засега дневната. Да, решено — Агнес и спалнята могат да почакат, докато поуспокои разбунения му дух.

— Заповядай — казва тя, настанява го на дивана и му поднася чаша бренди. — Ето нещо, което ще отмие вкуса на Бирмингам от устата ти.

Той се отпуска благодарно и разкопчава издутата от шкембето жилетка, отпуска и вратовръзката си. Докато тя не започна да го обсипва с такива нежни грижи, той не бе осъзнал колко много са му липсвали те, откакто се прибра вчера у дома. Безразличната услужливост на прислужниците, неразбирането и безразличието на разстроената му съпруга не бяха посрещането, на което се бе надявал, и го накараха да очаква нещо по-добро.

— Добре, че поне някой на този свят се радва да ме види — казва той, отмята глава и облизва брендито от устните си.

— Аз винаги се радвам да те видя, Уилям — казва тя и поставя длан на потното му чело. — Кажи ми, купи ли фабриката?

Той изпъшква и завърта отрицателно глава.

Седнала до него, Шугър внезапно получава съвсем навременно вдъхновение свише.

— Нека отгатна — тя започва да имитира грубия северняшки акцент на мошеника-манифактурист: — „’Сичко тук мож’ да се оправи с малко хоросан от един добър майстор, гос’ ин Ракъм!“. Така беше, нали?

Уилям се поколебава за миг, но после избухва в смях.

— Абсолютно точно — грубото й заяждане с бирмингамския акцент наподобяваше повече говора в графство Йоркшир, но иначе прозрението й е дяволски точно. Каква съвършена малка машинка е това нейно мозъче! Мускулите на гърба и врата му се отпускат, когато го обзема съзнанието, че няма да му се наложи да й обяснява решението си за фабриката; тя го разбира — както винаги, тя го разбира.

— Е, слава Богу, сезонът почти приключи — казва той, допивайки последните капки бренди. — Скоро ще започнат горещините. Край на приемите и театрите, остава само още една проклета Музикална вечер.

— Но нали ти вече си поднесъл извиненията си и си обяснил, че няма да ходиш никъде…

— Е, да, почти никъде.

— … защото се убеди, че Агнес е по-добре.

Уилям се взира намръщено в празната си чаша.

— Наистина се справяше съвсем добре — казва той с въздишка, — поне пред хора. При всички положения много по-добре, отколкото по време на предния сезон. Макар че това не е особено трудно постижение… — осъзнал колко неубедително звучи похвалата му, той се опитва да говори по-жизнерадостно. — Тя просто е свръхчувствителна, и в това отношение с нищо не е по-лоша от повечето жени.

Той се присвива, преценил, че изказването му не е особено кавалерско.

— Но не се справя толкова добре, колкото ти си се надявал? — подсказва Шугър.

Той кимва с примиреното изражение на изтормозен съпруг.

— Поне престана да дърдори за този ангел-хранител, който бдял над нея… Но когато тръгнем нанякъде, непрекъснато се оглежда през рамо… — той се отпуска на кушетката, опрял рамо в бедрото на Шугър. — Но аз реших да престана да споря с нея; направя ли го, само я дразня. Нямам нищо против да я съпровождат някакви духове, стига това да й помага да се овладее.

— А успява ли да се овладее?

Уилям помълчава за миг, докато Шугър го гали по главата, въглените пръскат искри и се търкалят в огнището.

— Понякога — подема той отново, — се питам дали Агнес не ми изневерява. Начинът, по който непрекъснато се озърта и се вглежда в хората, като че ли търси съвсем определен човек… Чудя се дали нямам и съперник на всичкото отгоре.

Шугър се усмихва с натежало сърце, потисната от лепкавото бреме на измамата — като жена, нагазила в дълбоки води, въвличана все по-надолу от натежалите си от влага фусти.

— Може би иска да види своя ангел-пазител? — предполага тя шеговито.

— Хмм — Уилям се наслаждава на милувката й, но явно не е убеден. — Миналата седмица бях с нея на концерт и точно посред една песен от Росини Агнес припадна на стола си. Всъщност загуби съзнание само за миг, после, докато идваше на себе си, прошепна: „Да, благословен да си, вземи ме — ръцете ти са толкова силни!“ „Чии ръце, скъпа?“ попитах аз, а тя каза само: „Шшшт, скъпи, дамата пее“.

Шугър изпитва желание да се разсмее, но не е уверена, че няма да сбърка, ако го направи. В крайна сметка се разсмива. Няма никакви неприятни последици. Очевидно Уилям продължава да й има вяра.

— Но как е възможно Агнес да ти изневерява? — настоява тя. — Нали не ходи никъде без твое знание и позволение?

Уилям изсумтява в знак на съмнение.

— Чийзмън е дал клетва да ми казва къде я кара — отвръща той. — И спазва условията, Бог ми е свидетел. — Той присвива очи, докато си припомня програмата на Агнес, после примигва раздразнено, като се досеща за излизанията, които е оградил мислено в червено. — Първоначално си мислех, че скритите й посещения в католическата църква са… любовни срещи. Но Чийзмън се кълне, че тя влиза там сама и излиза също сама. Какво толкова може да направи, докато вътре се отслужва литургия?

— Не знам, никога не съм ходила на църква — отвръща Шугър. Признанието прозвучава прекалено грубо — рискован скок в опасните юди на истинската интимност, далеч по-дълбока от разкриването на гениталиите.

— Никога не си…? — започва Уилям. — Сигурно се шегуваш.

Тя се усмихва натъжено и отмята една къдрица от лицето, обърнато към нея.

— Сам знаеш, че детството ми е протекло по много… необичаен начин, Уилям.

— Но… дявол да го вземе, спомням си, че когато обсъждахме книгата на Бодли и Ашуел, ти прояви сериозни познания по религиозни въпроси…

Шугър стисва здраво клепачи. В главата й гъмжат образи на Марии и Магдалени, застрашителни като змии, и заплашват да я дръпнат обратно в мрачния хаос.

— Заслугата определено е на майка ми. В продължение на години вместо приказки за лека нощ тя ми четеше откъси от Библията. Освен това — въздъхва тя, — и аз самата съм прочела доста нещо, нали?

Уилям протяга ръка и започва да гали сънливо и отпуснато гърдите и талията й. Когато ръката му се отпуска и пада върху собствената му буза, тя решава, че е заспал. Но не — след минута мълчание плътният му глас започва да вибрира в бедрата й.

— Тя се държи непоследователно — казва той. — Това е проблемът. Един ден е съвсем нормална, на другия — напълно побъркана. Напълно непредсказуема.

Шугър обмисля моралния аспект на въпроса си, преди да се престраши да го зададе.

— Какво би сторил, ако тя… започне да се държи постоянно като побъркана?

Той стисва зъби, после засрамено ги отпуска отново.

— О, струва ми се, че тя просто още расте. Достигне ли истинска зрелост, всичко ще се оправи. Беше прекалено млада, когато се оженихме — сигурно е трябвало да изчакаме. Още играеше с кукли; а и сега избухванията й са такива — детински. Спомням си, през април, на градинското увеселение в Мъзуел Хил, имаше куклен театър. Както обикновено, Пънч размахваше тояга и пердашеше съпругата си.

Агнес се развълнува ужасно, стисна ме за ръката и ме помоли да дръпна мистър Пънч от сцената. „Бързо, Уилям“, каза тя. „Сега си богат човек, важна личност, никой няма да посмее да те спре!“. Усмихнах й се, но видях, че тя говори съвсем сериозно. Още си е дете, то е ясно.

— А това… детинско поведение, то ли е най-лошото от всичко? — пита Шугър, която си припомня проснатото в тъмната уличка тяло на Агнес, отпуснато в калта. — Няма ли някакви други проблеми?

— Ами… според доктор Кърлоу е прекалено слаба. Той все настоява, че трябвало да я пратя на санаториум, където да я хранят с повечко говеждо и прясно мляко, за да укрепне. „Виждал съм по-добре хранени жени в приютите за бедни“, така казва той.

— А ти какво мислиш?

Рискът предизвиква приятно главозамайваш — тя го подтиква да споделя своето мнение, но този път вече не по делови въпроси, а за личния си живот. И той говори откровено с нея! С всяка дума става все по-откровен!

— Не отричам — казва Уилям, — че у дома Агнес живее сякаш от марули и кайсии. Но когато отидем на гости, изяжда всичко, което й се сервира, като послушно малко момиченце.

Той свива рамене в жест, който подсказва, че според него това пак е детинщина.

— Е — подема Шугър, — този лекар би трябвало да приеме факта, че закръглените жени не са на мода. Агнес не е единствената болезнено слаба жена в Лондон.

С това заключение тя подсказва на Уилям, че може да прекратят обсъждането, но той явно има още какво да каже по темата.

— Наистина, наистина — съгласява се той, — но има още един повод за безпокойство. — Агнес отдавна няма месечно кръвотечение.

Ледени тръпки плъзват по гърба на Шугър. Тя едва се удържа да не трепне. Шокира я съзнанието, че Уилям — или който и да било мъж — познава толкова добре тялото на Агнес.

— Откъде знаеш?

— Така казва доктор Кърлоу.

Настава ново мълчание, което за Шугър е изпълнено с представи как причаква този доктор Кърлоу в някоя тъмна уличка и го промушва с кама. За нея той е само смътна фигура, никога не го е виждала, но кръвта му сигурно ще е също толкова червена, колкото и кръвта на измислените жертви във „Възходът и падението на Шугър“.

— Не си ходила никога на църква… — мърмори той, вече полузаспал. — А пък аз си мислех, че знам всичко за теб.

Тя извръща лице и чувства с ужас как топли сълзи започват да се търкалят по страните й и ги гъделичкат. Поначало пълната неосведоменост на Уилям по отношение на истинската й личност би трябвало да предизвика у нея истеричен смях, но вместо това тя е обзета от тъга и съжаление — съжалява него, съжалява себе си, съжалява и двамата, които седят тук, сгушени на дивана. Божичко! Ако знае какво чудовище милва… Ако знае каква отрова тече вместо кръв в жилите й; каква гнилост е разяла безнадеждно вътрешностите й, как е отровена от ужасните спомени и горчивината на нуждата! Ако можеше да прониже с нож сърцето си, та мръсотията да протече навън, да се излее със съскане в някой процеп на пода, и да се почувства олекнала и пречистена! Какъв невинен глупак е Уилям с червендалестите си бузи; въпреки мъжката си арогантност, похотливостта, страхливостта и кучешкото раболепие, в сравнение с нея той е неосквернен. Привилегированата среда, в която е израсъл, е запазила мекотата на душата му; спокойното детство го е опазило от разяждащия червей на омразата; тя си го представя като малко момче, коленичил край леглото си, да моли Бога да „благослови мама и татко“ под благодушния поглед на бавачката.

Господи, ако можеше да види какво крие тя в душата си!

— Пазя още някои изненади за теб! — казва тя с най-прелъстителния си глас, и избърсва бузите си с ръкав.

Внезапно разбуден, Уилям надига глава от скута й. Зачервените му очи я гледат с интерес.

— Разкажи ми някоя своя тайна — казва той с момчешки интерес.

— Тайна ли?

— Да, страшна тайна.

Шугър се разсмива, по очите й отново се появяват сълзи, които тя прикрива с вдигнат лакът.

— Нямам страшни тайни — възразява тя, — наистина нямам. Когато казах това за изненадите, имах предвид…

— Знам какво имаше предвид — изръмжава той добродушно и плъзва ръка под полите й. — Но аз искам да ми кажеш нещо, което още не знам за теб — каквото и да е то. Нещо, което не знае никой друг на света.

Шугър е обзета от мъчителен порив да му разкаже всичко, да оголи белезите от най-старите и най-дълбоки рани, като започне с любимата игра на госпожа Кастауей, когато Шугър беше още съвсем мъничка — да му разкаже как тя се промъкваше в леглото й и сваляше със замах завивките от премръзналото й телце. „Така прави Бог“, казваше майка й със същия пресилен, висок шепот, с който й разказваше истории от Библията. „Той обича да прави така“, „Студено ми е, мамо!“ скимтеше Шугър. А госпожа Кастауей стоеше изправена, обляна от лунната светлина, притиснала завивките към гърдите си, и поставяше свитата длан на другата си ръка до ухото. „Съмнявам се“, казваше тя, „че Бог те е чул. Трудно му е да чува женски гласове, нали знаеш…“

Уилям притиска нос към корема й, шепне й окуражително, очаква да чуе желаната тайна.

— Аз… аз… — мънка тя измъчено. — Мога да пръскам вода с катеричката си.

Той вдига стреснато глава.

— Какво?

Тя се киска, прехапала устни, за да овладее надигащата се истерия.

— Ще ти покажа. Това е много рядка способност — и напълно безполезна…

Той я наблюдава със зяпнала уста, докато тя скача, взема една чаша, пълна е хладка вода, и ляга на пода пред него. Без всякакви еротични превземки тя отмята нагоре фустите си, сваля дългите си гащи и вдига крака над главата си, така че коленете й почти докосват ушите. После, с неуверена ръка, излива около половин чаша в зяпналия като уста на неоперено птиче процеп.

— Боже мили! — възкликва Уилям, докато тя отпуска отново крака на килима, и пълзейки като рак, изтласква тънка струя вода във въздуха. Струята улучва дивана, на сантиметри от панталона му.

— Следващия път ще улуча — изхриптява заканително Шугър и наглася мерника си, но го изчаква да се наведе, преди да насочи отново струята.

— Не е възможно! — казва Ракъм през смях.

— Не мърдай, разбойнико! — провиква се тя преди последния, най-силен залп. Тогава Ракъм се отпуска върху нея, хваща здраво китките й и притиска леко коляно към стомаха й, който се повдига силно от тежкото й дишане.

— Всичко ли излезе? — пита той и я целува по устните.

— Да — отвръща тя. — В пълна безопасност си.

И двамата се нагласят така, че той да легне между краката й.

— Ами ти? — пита Шугър, докато му помага да смъкне дрехите си. — Нямаш ли някоя тайна, която да споделиш с мен?

Той се усмихва смутено, докато тя измъква мъжествеността му от пелените.

— Нищо, което може да се сравнява с твоята — отвръща той.

С това темата е приключена.

 

 

Далеч оттук, в една мръсна стая, в една влажна и мръсна къща, една проститутка, изненадана от неочаквания си посетител, протяга длан и той поставя на нея три шилинга.

— Още въпроси ли има, сър? — смигва тя, но гласът й трепва едва забележимо; по разкривеното лице на мъжа личи, че този път той не е дошъл да й задава въпроси.

Той се упътва, вдървено като инвалид, към леглото й, и се отпуска тежко на ръба. Светлината от прозореца пада като светъл квадрат точно до краката му, но той остава в сянка.

— Жената, която обичам — казва той с нисък глас, пресипнал от страдание, — умира.

Каролайн кимва полека, облизва устни, но не знае как да реагира; откакто загуби собственото си дете, смъртта на други човешки същества като че ли е загубила действителното си значение в нейните очи.

— Лоша работа — казва тя, стиснала здраво монетите, за да не дрънкат, от уважение към мъката му. — Много… лоша работа.

— Чуй какво ще ти кажа.

— Аз… нали чух, сър — жената, която обичате…

— Не — казва той пресипнало, вперил очи в пода, — слушай внимателно.

Той отпуска глава на гърдите си, а раменете му започват да потръпват. Притиска длани, сякаш за молитва, но толкова силно, че плътта на ръцете му става аленочервена, осеяна с бели петна. От свитото му гърло се изтръгват някакви думи, но те са прекалено тихи, прекалено накъсани от хлипове, за да бъдат разбираеми.

Каролайн се промъква смутено по-близо, а когато той започва да ридае конвулсивно, се осмелява да седне на леглото до него. Старият дюшек поддава и бедрата им се докосват, но той не забелязва нищо. Тя се привежда напред, подражавайки несъзнателно на позата му, и се заслушва внимателно.

— Да бъде проклет Бог! — ридае Хенри, и колкото повече повтаря богохулството, толкова по-отчетливо и високо го произнася. — Да бъде проклет Бог!

Забелязал, че тя го е разбрала, той губи и последните си остатъци от самоконтрол. Само след мигове реве като магаре, цялото му тяло се тресе, ръцете му все още са сключени така здраво, сякаш костите под плътта всеки момент ще започнат да се трошат.

— Да бъде проклет Бооог! — продължава да реве Хенри, а Каролайн плъзва неуверено и страхливо ръка (кой може да прецени на какво е способен един докаран до отчаяние мъж?), и го прегръща успокояващо през раменете.