Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (17)

Шестнайсет

— Между бездънната пропаст на вечното проклятие и светлия път към Рая — ехти плътен женски глас, — сме застанали ние!

Емелин Фокс се присвива притеснено и крие гримасата си зад димящата чаша чай. Госпожа Борли пак се увлича.

— Можем само да протегнем ръце — о, нека се помолим някоя отчаяна душа да ги поеме!

Останалите членки на Дружеството за спасение в залата се споглеждат, очевидно недоумяващи дали ръководителката им ги призовава към молитва в буквалния смисъл на думата, или това е просто вдъхновена реторична форма. Дванайсетте прилично облечени дами, повечето дори по-невзрачни от болезнено бледата госпожа Фокс, стигат до мълчаливо споразумение — не притварят очи и не събират длани за молитва. Отвъд помътнелите от сажди прозорци на седалището на Дружеството в Джърмин Стрийт гъмжат многомилионните лондонски тълпи, неоткрили още верния път — безброй неуловими, трепкащи сенки, които преминават от другата страна на стъклото.

Госпожа Наш пристъпва към госпожа Фокс с чайник в ръка. Наивна душа е госпожа Наш — надява се, че в тази почивка между Дискусията и Потеглянето ще намери време да налее на останалите Спасителки по чаша чай.

Нищо подобно.

— Време е да тръгваме, сестри — обявява госпожа Борли и дава личен пример, като се упътва, клатушкайки се, към антрето. Полите на насядалите дами зашумоляват, когато те се раздвижват с видимо нежелание — не защото се боят от предизвикателствата на евангелизацията, а защото госпожа Хибърт бе забравила да купи бисквити днес и се наложи да излезе, за да купи нови — което означава, че повечето Спасителки са изяли само по една бисквита — някои дори са отхапали само по веднъж от своята. Но какво да правят, след като ръководителката им ги призовава да станат? Те може да са готови да се сражават с Порока в мрачните свърталища на Шордич, но имат ли сили да се осмелят да ядат бисквити на улицата? Изключено.

Госпожа Борли долавя спадането на ентусиазма, но го отдава на неувереност.

— Моля ви да не забравяте, сестри — провиква се тя, че спасяването на една душа от вечното проклятие е далеч по-важно, отколкото да изтръгнеш тялото на човек от ноктите на див звяр. Ако успеете да спасите човек от диво животно, ще се гордеете с това, докато сте живи, нали? Но вие вече има с какво да се гордеете, сестри!

Госпожа Фокс е първата, която става, следвайки примера на госпожа Борли — въпреки че не понася такива самовлюбени изстъпления. Според нея няма никакво значение каква е Спасителката — горда или обезкуражена, ентусиазирана или уморена. Това са преходни неща. Милиони християни в миналото са били горди, други милиони са били обезкуражени, а това, което е останало сега от тях, са душите им — и душите, които те са съумели да поведат по верния път. „Важно е спасението, а не спасителят“ — такъв е бил винаги девизът на Емелин, такъв би бил и девизът на Дружеството, ако го ръководеше тя. Но тя никога не би се заела с това; родена е да бъде носител на съмнение сред единодушните тълпи — и знае това много добре.

— Да тръгваме тогава — казва тя весело, за да хвърли някакъв мост между дивите зверове и недоядените бисквити.

И Спасителките потеглят — цели осем на брой. Вървят заедно, както винаги, еднакви като войници в униформи. Но по-малко от час след Потеглянето Емелин Фокс е успяла да се отдели от групата и старателно издирва едно бременно момиче, самото то още дете, в някаква воняща сляпа уличка.

 

 

Шугър, от своя страна, седи в една спретната, ярко осветена чайна на Уестборн Терас, върти чашата с изстиналия специалитет на заведението и чопли кифла, заета да подслушва една прислужница. Прислужницата е седнала на една близка маса, хапва и пийва, и клюкарства оживено с една приятелка; Шугър седи сама на друга маса, гърбом към говорещите; взира се разсеяно в светлото отражение на лампата в чая; ушите й са пламнали.

Нека не съдим прибързано; това не е обичайният начин, по който Шугър прекарва вторничните следобеди — всъщност, случва й се за първи път. Не, наистина! Разбирате ли, Уилям Ракъм е в Кардиф до четвъртък, Агнес Ракъм е неразположена. Така че, вместо да бездейства, какво лошо има в това да проследи Клара, камериерката на Агнес, която днес има свободен следобед, и да види какво ще излезе от цялата работа?

Действително, засега има изгледи начинанието да се окаже плодотворно. За щастие Клара е удивително бъбриво същество, поне когато се намира в компанията на тази ирландка, която нарича (ако Шугър е чула правилно) „Шнайд“ — ирландката очевидно също е камериерка и е облечена почти по същия начин като Клара. В чайната е тихо, има само петима посетители. Увеличаването на заведенията около гара Падингтън е предизвикало отлив на клиентелата. Това е добре за Шугър, която надали би могла да чуе нещо от разговора сред шумотевицата и тракането на чаши в заведенията около гарата. Но Клара и „Шнайд“ са единодушни, че тук е далеч по-приятно, защото няма миризливи чужденци и шумни деца. Шугър отпива много бавно от чая си и държи ушите си отворени, за да може изобилието от клюки и недоволство да се влее в тях.

Тя научава следното: Уилям Ракъм е противна личност и тиранин. Напоследък отношението му към ръководенето на домакинството се е променило и от случайни, лениви и отегчени намеси е преминало към управление с железен юмрук. Навремето не смеел „да те погледне в очите“, а сега „те гледа, като че ли не съществуваш“. Миналата седмица обяснил на всички как човек с неговите възможности може веднага да си осигури по-добро обслужване, но че той нямал такива намерения, защото знаел колко се стараят момичетата. Разбира се, сега всички на приземния етаж умирали от ужас.

Но Уилям Ракъм не е най-тежкият проблем; не, Клара говори с най-голяма ненавист за своята господарка — лукаво, двулично същество. Един ден се прави на болна и безпомощна, за да й е по-лесно на другия да тормози нищо неподозиращата прислуга с изблици на лошо настроение и неосъществими изисквания.

— Миналия декември — казва Клара, — бях убедена, че умира. А сега понякога ми се струва, че аз ще умра преди нея.

Клара заявява, че се чуди дали да не потърси друго място, при по-непретенциозни господари, но се бои, че Ракъмови няма да й дадат добри препоръки.

— Точно това бих могла да очаквам от тях — съска тя. — Ако се справям с работата, няма да ме пуснат; ако не им се понравя, ще ме изритат на улицата.

— Робини, ето какво сме ние — съгласява се „Шнайд“. — Същински робини.

Разговорът се прехвърля към приятелите на Клара и „Шнайд“; излиза, че и двете имат любовници. Този факт предизвиква леко стъписване у Шугър; тя постоянно забравя, че свободните жени проявяват желание да поддържат връзки с мъже, дори когато обстоятелствата не им налагат. Тя може да разбере нуждата от сводници; може да разбере и нуждата от богати благодетели. Но приятели? Мъже без пукната пара, които живеят по разни пансиони, като Джони, приятелят на Клара, и Алфи, приятелят на „Шнайд“? Нима в такава връзка може да има нещо привлекателно? Шугър наостря уши, но до момента, в който двете прислужници си разменят целувки и стават, за да си вървят, тя не е успяла да разбере нищо. Как е възможно тези две злобни, дребнави клюкарки да твърдят, че изпитват „любов“ към когото и да било? (Особено ако този „някой“ е мъж — с грубо, зле миришещо тяло, с бодлива брада, помада по косата и мръсни нокти…)

— Не забравяй какво ти казах — заявява на сбогуване ирландката. — Не го оставяй да ти се качи на главата.

Но кого има предвид? Уилям Ракъм или така наречения „Джони“? Клара се смее превзето, като че ли сега е напълно уверена, че може да се справи с всеки мъж, бил той Джони или Уилям Ракъм. „Глупачка такава!“ иска да извика Шугър. „Този твой любим сто на сто се търкаля някъде с някоя уличница, а Уилям Ракъм ще те изхвърли като последен боклук, ако само се опиташ да се озъбиш!“ Само за миг я обзема неудържим гняв; той избухва като пламък от мрака, като пожар в дъсчена барака. Тя прехапва устни, докато двете прислужници тръгват, бърборейки, към външната врата и излизат на слънчевата улица; стисва здраво чашата между пръстите си и се моли да не я счупи, макар донякъде да й се иска да го стори.

— Чаят май ви хареса, а? — пита иронично собственикът на чайната, когато Шугър плаща незначителна сума за привилегията да подслушва в уютна обстановка в продължение на цял час.

„Я внимавай!“ съска наум Шугър. Главата й е пламнала от ярост. „Ще си изгубиш и малкото шибани клиенти, които са ти останали!“

— Да, благодаря — казва тя на глас и кимва благоприлично като въплъщение на дама от доброто общество.

 

 

Два часа по-късно Агнес Ракъм стои край прозореца в спалнята на Клара — тя рядко идва тук, но напоследък никога не може да предвиди къде точно ще се появи ангелът, а тези тавански стаи са отлични наблюдателници, от които лесно може да види женската фигура. Присвила очи, Агнес оглежда озарените от слънчеви лъчи корони на дърветата, под които понякога се явява нейният ангел-хранител — в източната част на градините около дома на Ракъмови. Там няма никой — по-скоро никой, който да представлява някакъв интерес за Агнес. Шиърс се щура из градината, увива стъблата на цветята с метална тел, за да растат право нагоре, скубе бурени и ги тъпче в джобовете на панталона си. Ако можеше да се махне оттам, ангелът сигурно би се появил. Агнес вече е установила, че женският силует рядко се явява в присъствието на непознати.

Стаята на Клара мирише неприятно на парфюм. Колко странно — това момиче се старае да не излъчва никакви миризми, докато работи, а вечер като си легне, явно се маже с някакви помади. Агнес се отдръпва от прозореца и се навежда, за да подуши възглавницата. Мирише на нещо вулгарно; от парфюмите на Хопсъм може би, или от по-евтината продукция на „Ракъм“. Колко жалко, че Уилям трябва да дава името си на такива боклуци; занапред, ако работите му продължават да вървят все така добре, той може би ще произвежда само най-скъпите и изискани парфюми — парфюми за принцеси.

Агнес залита леко. Болката в главата отново я измъчва; ако не внимава, ще падне и ще я открият заспала в леглото на Клара, положила глава на тази противно миришеща възглавница. Тя се изправя и отива към прозореца. И там, в пъстрата сянка на дърветата, едва забележим зад лъскавите решетки на наскоро боядисаната ограда, се вижда трептящият силует на нейния ангел-хранител. Само след миг той изчезва, погълнат от етера; не остава време дори Агнес да му махне с ръка. Но нали беше тук!

Агнес излиза забързано от стаята на Клара и си поема дълбоко дъх. Сърцето й пърха, гърдите й пулсират, сякаш обхванати от нечии ръце, болката в главата отстъпва място на блажено облекчение, заглъхва и се свива до малка ледена бучица зад лявото око, напълно поносима. Леденият юмрук, който блъскаше черепа й, се е стопил; останало е малко късче от него, не по-голямо от гроздово зърно.

Тя слиза надолу по стълбите — охлузените, непокрити с килим стълби за прислугата — и се упътва натам, където започва истинската къща. Както винаги, когато влиза в приемната, я обзема учудване и възторг при вида на новите тапети. Агнес сяда на пианото. Пред нея са разтворените ноти на „Здравейте, минзухари!“, изподраскани със собствените й забележки да внимава с осминките. Тя изсвирва встъпителните тактове, повтаря ги — още веднъж, и още веднъж, и още веднъж. После започва да тананика тихо и нежно, акомпанирайки си на пианото — нова мелодия, само нейна, родила се в собствената й глава. Започва да записва нотите — първо колебливо, но после вижда как те се свързват в очарователна мелодия. Колко изобретателна е днес! Истинска малка композиторка! Решава да пее тази своя песен колкото е възможно по-често, да я изпраща към небесата, да я запечата в Божията памет, докато мине време и се намери кой да я запише, да я отпечата и разпрати по всички краища на света, за да я пеят и други жени. Тя продължава да пее, докато наоколо прислугата почиства дискретно, а в кухнята, скрита някъде в подземията, на голяма дъска е проснато оскубаното, отпуснато тяло на една патица, разперила пъпчивите си бутове. Над нея се вие пара.

 

 

По-късно, когато й омръзва да композира, Агнес отива в спалнята си и започва да си играе с новите си шапки. Тя ги сменя пред огледалото, внимава да държи главата си изправена, оглажда гънките на коприната по бедрата си. В огледалото вижда отражението на самоуверена млада жена (това определение е последен вик на модата във всички женски списания, значи може спокойно да го употребява), защитена в лъскавия си корсаж като в броня; горда, елегантна жена, която няма от какво да се срамува.

— Отново съм красива — чува тя собствения си глас.

Вдига най-близката кутия за шапки, повдига капака и изважда намачканата копринена хартия. Стъклените очи на един препариран дрозд блещукат като изумруди на фона на тъмнозелената филцова шапка, към която е прикрепен. Агнес изважда това съкровище от шапката, държейки го за периферията, и погалва плахо перцата на дрозда. Само преди година би изпитала страх, би си внушила, че птицата може внезапно да оживее на главата й; а сега просто си представя как ще се покаже с шапката в обществото — наистина ще бъде много красива.

— Не се страхувам от нищо.

Да, Агнес наистина не се страхува — и напоследък го доказва, при това навсякъде. Също като човек, който успява да мине край зло куче, като му махва весело с ръка, и тя влиза в бални зали и приемни, изпълнени с опасности, но успява да лавира със замах между различните заплахи. Несъмнено много от дамите, които я призовават толкова възторжено при себе си, таят омраза като кинжал, и с удоволствие биха я проболи с него, но Агнес не се безпокои от това. Тя може да се справи с всяка една от тях.

Тя вече е регистрирала триумфални успехи — защото „Празненството, което трае сто дни“ вече е в ход, и Агнес Ракъм неочаквано се оказва една от звездите на сезона, още по-привлекателна поради лекото вълнение от риска, на който се излагат отегчените търсачи на разнообразие, които трепкат с крилца, полетели към нейното сияние.

„Агнес Ракъм ли? Не, наистина, скъпа — беше очарователна! Да, наистина, кой би си помислил? Трябва да ти разкажа за вечерята, която бе организирала! Всичко беше в черно и бяло — наистина всичко! Черни маси и столове, бели покривки, черни свещници, бял порцелан, приборите бяха боядисани в бяло, бели салфетки, черни купички за измиване на пръстите. Дори храната беше в черно и бяло, разбираш ли! Имаше калкан, но почернялата му от печенето кожа не беше свалена, черни бяха и гъбите, и печената тиква… в бял сос! Алфред, разбира се, се нацупи, защото нямаше червено вино, а само бяло! Но се поободри с напредването на вечерта. Госпожа Ракъм беше толкова оживена, постоянно си тананикаше, с такъв очарователен глас! Първоначално всички се чудехме как да реагираме — дали да не се направим, че не я чуваме? — но после господин Кавана, адвокатът, започна да припява басово «пум-пум-пум» — като че ли свиреше на туба, и решихме, че всичко е наред! А за десерт имаше сладолед с черен сироп от сладник! Тогава вече всички се чувствахме толкова неконвенционално — като лоши деца, и ни беше все едно. Толкова странна жена е госпожа Ракъм! Но прекарахме наистина чудесно! Беше ми толкова весело, че едва не припаднах!“

Нововъведенията като вечерята в черно и бяло са една от причините за нарастващата популярност на Агнес. Главата й е пълна с оригинални идеи; единственият проблем е как ще успее да ги смести в ограничения брой увеселения през сезона. Свещите с аромат на канела? Хрумването да се вържат очите на гостите и да си разменят подаръци? Тези идеи трябва да почакат до 24-ти и 29-ти съответно…

Във всяко отношение тя е най-модерната сред модерните. Гърбовете на роклите й падат в идеални, елегантни извивки, ненарушени от панделки и волани; носят се слухове, че дните на стегнатия като броня корсаж са преброени, и че в салоните скоро отново ще се танцува полонеза; нека стане и така — тя е готова! Що се отнася до шапките, тя даде старите на госпожица Джордан, да ги даде в някое благотворително дружество. Новите са украсени с колибри, врабчета и канарчета; онази от сиво кадифе (с която тя ще се яви в „Роял Албърт Хол“ на 12-ти юни) е окичена с гугутка — това със сигурност ще накара публиката да ахне. (Но ахкащите надали ще осъзнаят колко леко се носи тази сравнително голяма птица. Очевидно с птиците става нещо при препарирането, Агнес не може да разбере какво точно, но в резултат тя би могла да носи спокойно и пет-шест гълъбици на шапката си — само че това, разбира се, би изглеждало вулгарно. Една е напълно достатъчно). Що се отнася до яркосинята шапка с гълъба, е… вроденият й добър вкус я кара да се колебае. След дълъг размисъл е решила да накара да махнат гълъба и да го подменят със синигер, защото… ами защото има нещо просташко в пъстротата на гълъбовите пера, дори да са обработени от най-именития препаратор.

Ах, решения, решения! Но не само смелостта на решенията й помага да грее така ярко на небосклона през този сезон; късметът също е на нейна страна. И това става най-ясно, като си помисли човек кой е най-модният цвят за коса през този сезон: нейният! Тя притежава русите къдрици, които са обект на копнеж от страна на толкова жени, както и достатъчен набор изкуствени плитки, с помощта на които могат да се осъществят сложните прически, които са de riguer^[1] в Доброто общество. Всичките й съперници срещат ужасни затруднения в търсенето на руси плитки, защото повечето коси, купувани от фабриките за перуки, са тъмни плитки на френски селянки.

А и фигурата й доказва изключителния й късмет! Ръцете и талията й, тънки като на скелет поради прекараната дълга болест, отговарят до съвършенство на изискванията на модата — тя дори надхвърля изискванията с някой и друг грам. Докато останалите дами се измъчват с диети, осъждащи ги на гладна смърт, тя е постигнала желаната линия без никакви усилия. Какво чудно има тогава в това, че тя избягва да яде и сега, въпреки че вече е оздравяла?

Да се тъпче сега, когато е постигнала най-тънката талия нашир и надлъж, би било истинско престъпление — кралицата, Бог да я благослови, е предупредителен пример за това, което се случва с дребните жени, ако си позволят да си угаждат. Парченце плод и един-два резена студено месо засищат напълно задоволително според Агнес, особено ако се вземат с онази сладка синкава тинктура, препоръчана й от госпожа Гууч. Нощем, останала сама в леглото, Агнес изпитва особено удоволствие да си брои ребрата.

Миналата седмица реши да пробва една рокля, която двете с Клара бяха ушили през декември — и се оказа, че талията и ръкавите са широки и се набръчкват! Но вместо да се опита да я стесни, тя се отказа от нея, и поръча нова на новата шивачка. Какво разхищение! Но сега вече не й се налага да пести: Уилям е богат, и парите, които й отпуска за лични разходи, като че ли никога не свършват. Укоризнените погледи и назидателните речи от изминалите години са изчезнали без следа; той дори я поощрява да харчи, и се усмихва доброжелателно всеки път, когато я види да се качва по стълбите, следвана от цяла процесия прислужници с пакети.

Уилям прави всичко по силите си да я обезщети за някогашното си поведение — Агнес е принудена да признае това. Нищо не може да я накара да забрави преживените страдания, но… поне няма съмнение, че сега той се грижи да не й липсва нищо. Пък и е добил представителен вид с тази брада, и се облича елегантно.

Агнес е забелязала, че той съумява да поддържа толкова необходимата при разговор във висшите кръгове илюзия, че парите му са натрупани отдавна, вместо да признае, че в момента се занимава с увеличаване на богатството си. Подръпвайки полека от пурата си, отпуснал глава назад, сякаш заслушан в глас от небесата, той излъчва властта, в която са го облекли парите, но никога не споменава парфюмерийните фабрики „Ракъм“ — предпочитаните от него теми са книги, живопис и войните, които се водят в Европа. (Агнес, разбира се, и пет пари не дава за войните в Европа; ако питат нея, Париж може да изгори до основи — тя ще поръчва роклите си по свои модели!) На последните приеми всевъзможни именити личности започнаха да се навъртат в този край на помещението, където е Уилям. Невероятно! Уилям Ракъм, вечният студент, безделникът, е покорил върховете на обществото!

Що се отнася до собственото й представяне, тя се справя великолепно, много по-добре, отколкото би могла да предположи. Досега не е припадала нито веднъж, няма и неприятни инциденти както по време на предишните сезони, когато някоя съвсем естествена нейна забележка или постъпка биваха тенденциозно изкривявани от злонамерени клюкари, и тя беше в немилост. Тези случаи я научиха на нещо много важно — да се владее винаги и по всяко време.

Агнес се взира в огледалото в спалнята — любимото й огледало, защото може да го върти и накланя под всякакъв ъгъл, а ако коленичи и погледне нагоре, може да се види така, както би я видял някой отвисоко. Тъй като почти всички на този свят са по-високи от нея, това огледало е безценно. Сега тя коленичи, вдига поглед и вижда това, което биха видели Бог или зрителите от балконите в Роял Албърт Хол — очарователна дребна женичка, украшение на своя пол. Тя отваря широко очите си, сини като китайски порцелан, за да пропъди малката бръчица от челото си. „Минаваш“, се разнася някакъв глас откъм огледалото.

Привела очи към пъстрите ориенталски мотиви по килима, Агнес чувства, че отново й призлява, и се изправя със залитане. Няколко глътки чист въздух на прозореца са й достатъчни, за да пропъди световъртежа.

А това й напомня, че програмата на този сезон е идеална! Все едно, че някой я е съставял специално за нея! Много малко от ангажиментите й предвиждат да прекарва дълго време в задушни и претъпкани помещения; вместо това през по-голямата част от времето тя е на открито — в градини, паркове, павилиони и по улиците. Дори само свежият въздух е достатъчен, за да я ободрява, а всеки път, когато й се завие свят, тя има възможността да се опре на някоя колона и да се престори, че се наслаждава на гледката. А пък когато всички вдигнат очи към небето, за да се възхищават на фойерверките, никой не забелязва как миниатюрната таблетка изчезва между устните й!

Не й пречат и посещенията на опери и концерти, макар че тогава трябва да прекарва дълги часове на закрито — затова пък може да освободи съзнанието си и да остави мислите си да блуждаят, освен по време на антрактите. Отпуснала се в креслото до съпруга си, тя оставя там тялото си, а духът й отлита високо горе, така че тя наблюдава сама себе си от нивото на полилеите.

(Изгледът оттам е забележителен не само за Агнес. Напоследък тя е поръчала да използват за роклите и ръкавиците й една нова материя, която излъчва леко сияние на слабата светлина. Така че, когато залата в театъра или операта потъне в мрак в очакване на трагедията, която ще се разиграе на сцената, Агнес Ракъм остава видима. Зрителите от балконите могат да видят как тя поднася мъничкия бинокъл към очите си, и са забелязали, че госпожа Ракъм нерядко се насълзява от вълнение — защото в бинокъла има скрито шишенце с ароматични соли, а изпаренията от тях дразнят очите, когато шишенцето е много наблизо).

По този начин Агнес седя от началото до края на Вагнеровия „Лоенгрин“ в Кралската италианска опера, на „Хугеноти“ от Майербер, както и на „Реквием“-а на Верди в „Роял Албърт Хол“, дирижиран лично от самия синьор Верди, който имаше обезпокоително чуждестранен вид. Всички я видяха и на представлението на „Хамлет“ в театър „Лайсиъм“ със самия господин Хенри Ървинг в главната роля, въпреки че на нея й се понрави много повече едноактната подгряваща пиеса, „Риба на сухо“ от госпожа Комптън — но Агнес не би направила вече грешката да сподели това с когото и да било. В името на разнообразието, а и за да набере повече теми за разговор, Агнес отиде да види и другата постановка на „Хамлет“, на синьор Салвани, в „Тиътър Роял“, изцяло на италиански — и реши за себе си, че тя й осигури далеч по-приятно прекарване на вечерта — особено заради дуелите, които бяха далеч по-енергични, а и Офелия имаше подчертано вулгарен вид, поради което заслужаваше да умре много повече от английския й вариант. (Агнес още изтръпва, когато си спомни как преди години, по време на посещение в една художествена галерия, застана неочаквано пред онази ужасна картина — „Офелия“ на Милей; помни с какъв потрес видя образа на невинно младо момиче на нейната възраст, което дори приличаше на нея — за щастие поне не беше русо — удавено, мъртво, да се носи по водата с отворени очи, а цяла тълпа мъже се бутаха наоколо и коментираха колко добре била „изпълнена“ картината).

Сама в стаята си, Агнес се прекръства, после се озърта плахо, да не би все пак някой да я е видял какво прави.

— Клара? — пита тя за всеки случай, но Клара още я няма, сигурно клюкарства някъде с Шинийд, камериерката на госпожа Максуел, или си е намерила някакво друго занимание през свободния следобед.

„Трябва да се поогледам за камериерка, която да ми е по-близка духом“, казва си внезапно Агнес. „Наистина, когато се опитах да й обясня значението на Психо, тя нямаше и най-смътна представа за какво говоря“.

(За сведение на нещастниците, пропуснали въпросната атракция — Агнес си припомня премиерното представяне на „Психо“ в „Лайсиъм“ — „Психо“ е механична фигура с размерите на дете, която, за да цитираме програмата, „танцува и изпълнява номера без външна помощ, без конци и кукловоди“).

За Агнес Психо е върхът на театралния сезон досега. Тя всъщност бе толкова дълбоко развълнувана от представлението, че не обърна никакво внимание на разочарованото мърморене на Бодли и Ашуел, които седяха някъде отляво на съпруга й. Беше напълно убедена, че Психо се движи независимо от господина, който стоеше близо до него на сцената, и че някаква незнайна сила, дошла от Отвъдното, му вдъхва живот. Номерата, които куклата изпълняваше със своите безшумно движещи се крайници, сами по себе си нямаха никакво значение за нея; тя бе като наелектризирана от убеждението, че този дребен, механично задвижван човек е безсмъртен. Докато нейната душа би се отправила към чистилището, ако тялото й бъде унищожено (например в случай на пожар в театъра), Психо би оцелял. Дори да се сплескат, металните му крайници могат да бъдат претопени и отлети наново, а душата просто ще се вмъкне отново във възстановеното тяло. Какво щастливо създание!

Сега Агнес стои на прозореца, стиснала носната си кърпичка в юмрук, и оглежда градината с надеждата, че ще зърне някъде своя ангел-хранител. Шиърс й маха с ръка, застанал край лехите с хортензии. Агнес му се усмихва и свежда очи към стиснатия си юмрук. Разтваря пръсти и колосаната кърпичка разцъфва на дланта й като цвят, напълно невредима. О, да можеше да бъде и тя като нея!

Напоследък Агнес размишлява много за Смъртта и Възкресението. Странни теми за размисъл насред светското оживление, но какво да се прави — очевидно тя има склонност към философски размишления. Може да се държи жизнерадостно и да очарова гостите с пеенето си, но какво всъщност е по-важно в този живот от мисълта за това, което става с тялото ти след смъртта?

Не споменавайте това дори шепнешком, но Агнес всъщност изпитва съмнения по отношение на Рая — такъв, какъвто го представя традиционната религия. Тя не изпитва желание да се озове в някакви послесмъртни селения, обитавани от духове. Иска да се събуди отново, от плът и кръв, в Манастира на здравето, готова да започне един по-добър живот от предишния. Почти всяка нощ тя сънува един и същи сън, и в него прекрачва обвитите с бръшлян порти на манастира — тогава тя вече не е Агнес Ракъм от Чепстоу в Нотинг Хил, но не е и призрак.

Колко хубаво би било да можеше да си поговори за тези неща с брата на мъжа си, с Хенри. В няколко от спиритическите брошури, скрити под леглото й, се споменава някакъв „Рай на Земята“. В библейските писания се съдържало обещанието (така твърдят поне авторите на въпросните брошури), че праведниците ще получат един ден възкресените си тела обратно… Несъмнено Хенри би могъл да й каже много нови неща, след като познава толкова добре Библията и други мистични произведения? (Освен това той й се нрави. Не прилича на повечето й познати, изповядващи англиканската религия; около него витае някаква неопределима католическа атмосфера. Напомня мъничко на някой светец или мъченик. Веднъж Уилям й каза, че Хенри още не е пожелал да бъде ръкоположен за свещеник, защото счита, че духът му още не е достатъчно пречистен и извисен, но според Агнес това са глупости, а истинската причина е, че англиканското вероизповедание не е достатъчно чисто и извисено за Хенри).

— Хенри поканен ли е? — пита тя Уилям всеки път, когато отиват на някакъв прием.

— Не — отговаря обикновено Уилям, или „Проклет да съм, ако знам“, или „И да беше, надали би дошъл“. И наистина Хенри Ракъм не се появява на нито едно от тези места.

— Ами тук? — настоява Агнес, когато посещават театрални и оперни салони. — Тук може да дойде всеки.

— Хенри ненавижда операта — отбелязва под нос Уилям, кисел, защото светските задължения отнемат от ценното му време. Или:

— Хенри не одобрява кълченията на актьорите. Честно казано, не мога да го виня за това.

— Поизправи глава, Уилям, скъпи — ето я и госпожа Абърнети.

Решена да гледа оптимистично на нещата, Агнес си поема дълбоко дъх, притиска скритото в бинокъла шишенце с ароматни соли към гърдите си и се отправя през грейналото в светлини фоайе, за да заеме мястото си сред… е, ако не сред най-видните десет хиляди, то сред най-видните двайсет хиляди в страната.

 

 

Колкото и да се надява Агнес, че някой път, на някое светско събиране, ще обърне глава и ще види Хенри Ракъм, упътил се към нея, желанието й не се сбъдва. Но има някой, който я следва вярно навсякъде, само че тя не знае това — има някой, който се блъска в тълпите, за да се озове по-близо до нея, има един човек, който не се побоява от лошото време, за да посети театъра, в който същата вечер е и Агнес, има някой, който плаща луди пари, за да седи близо до нея и да я наблюдава, потънала в меко сияние, на приглушената светлина в залата.

Това е първият сезон на Шугър.

Тя, разбира се, не участва официално в него — не и така, както участват хората от Доброто общество. Но въпреки това участва, доколкото го позволяват възможностите й, дотам, докъдето парите могат да й осигурят достъп. Има прагове, които могат да бъдат прекрачени само от малцина избраници, дарените с благороднически ореол притежатели на покани от госпожа Еди-коя си или от баронеса Не-знам-си-коя. Когато Ракъмови прекрачат някой от тези прагове, Шугър не може да ги проследи. Но когато посещават не толкова елитно събиране, като някое градинско увеселение на открито например, където винаги се събира огромна тълпа бърборещи хора, Шугър задължително се навърта някъде наоколо, попива атмосферата, описва широки кръгове из тълпата, както носените от водата тресчици се влачат в дирята на лодката.

В стремежа си да привлича колкото е възможно по-малко внимание, Шугър е решила да се облича изключително скромно. Гардеробът й, който някога се отличаваше с пищни и наситени зелени, сини и златисти тонове, избледня и навлезе в сиво-кафявата гама. Подбираните от нея рокли напомнят на елегантни траурни одежди. На фона на тези мрачни тонове червеникавата коса не се откроява, а изглежда непривлекателно, а и кожата й добива болезнено блед оттенък. Всички се обръщат към нея с „мадам“ и й помагат да слиза от превозните средства, като че ли глезените й биха се пречупили от непривично твърдия калдъръм под краката й. Само преди няколко дни едно улично хлапе на Пикадили Съркъс й предложи да избърше мокрия й чадър с ризата си срещу половин пени, а тя се слиса дотолкова, че му даде шест пенса.

Странно нещо е почтеността; особено като се има предвид, че на местата, където тя успява да последва Ракъмови, Шугър определено не е единствената уличница в тълпата. По време на сезона театралните и оперните салони, парковете и хиподрумите са любимо място за високоплатените проститутки, защото тук се срещат достатъчно самотни господа, лутащи се по балконите и под тентите, копнеещи да бъдат спасени от скуката. Някога Ейми Хаулет ходеше на такива места, но после се изнерви дотолкова, че не можеше да понася чакането.

Скрила лице зад ветрилото си или под воалетката, Шугър играе своята игра и й се наслаждава. Защо никога досега не й е хрумвало да направи нещо такова? Разбира се, парите, които получава от Ракъм, са повече, отколкото е печелила някога в дома на госпожа Кастауей, но не може да твърди, че е била толкова бедна, та да не може да стъпи в концертна зала. Въпреки това през всички тези години е била доброволна затворничка в онази стая на втория етаж! Да, разбира се, наистина написа своя роман — или поне по-голямата част от него, но въпреки това, нима едно отиване на театър щеше да й се отрази толкова зле? Колко странно е, че в романа Шугър успява да привлече една от жертвите си на представление на „Мяра за мяра“ в театър „Хеймаркет“ — пиеса, която Шугър е чела и препрочитала сред тишината на своята стая, на светлината на свещта, но никога не си е правила труда да прекоси няколко улици, за да я види изпълнена на сцена. Какво си е въобразявала през цялото това време?

Е, сега може да навакса пропуснатото. Докато следва Ракъмови, които изпълняват своята програма за сезона, тя успява да посети по няколко пъти всички театри и опери в Лондон — или поне така й се струва. В претъпканите гардеробни помещения на тези украсени с пищна позлата сгради, докато сваля наметката или палтото си, тя се оглежда и вижда около себе си истинските дами, които правят същото. Дали им прави впечатление, че ги наблюдава? И ако е така, дали някоя от тях се досеща, че Шугър е привикнала повече да се движи сред жени, облечени само в дълги долни гащи и корсети, които прикриват с пудра синините по голите си гърди?

Не, тези богати жени я приемат, без да се усъмнят нито за миг, и Шугър никога не би повярвала, че това може да й достави такова удоволствие. Предполагаше, че ще ги наблюдава с презрение, както ги бе презирала винаги досега, но когато ги вижда отблизо, омразата й се изпарява. Всъщност, ако трябва да кажем истината, Шугър изпитва удоволствие, нещо много подобно на нежност, всеки път, когато някоя от тях направи и най-дребния жест на любезност по отношение на нея… Някоя любезна усмивка, докато стоят край закачалките за шапки, например, едно прошепнато „След вас“ в тоалетните, една стъпка назад, за да мине Шугър първа по покритите с килим стълби… Такива дребни прояви на уважение я карат да изтръпва от задоволство.

А какво да кажем за случаите, когато върви сред тълпите купувачи в хаоса, който настава около три часа следобед на Риджънт Стрийт, следвайки Агнес Ракъм? Непрекъснато се блъска неволно в бъбрещи, натоварени с пакети дами, които я обсипват с извинения. Когато влезе в „Билингтън & Джой“, продавачките се струпват около нея, настояват да я обслужат, да й бъдат от полза, и на Шугър й се налага да се оттегли, за да не би Агнес да се обърне и да види съперницата си. Усмихвайки се зад воалетката, Шугър се опитва да отклони вниманието на продавачките, пояснявайки, че е просто компаньонка на една млада дама, която в момента е на друг щанд.

И по дяволите, те като че ли са склонни да й повярват!

 

 

Да, Шугър се наслаждава на участието си в Сезона. Суматохата не я изтощава ни най-малко; всъщност за нея тя е приятно разнообразие. Всички самотни, пусти дни, прекарани на Прайъри Клоуз, са я излекували от стремежа й към самота; чарът на тишината, толкова привлекателна за нея, когато бе по-млада, вече е избледнял. Сега предпочита оживлението.

Не че на някои от местата, които посещава, вървейки по петите на Ракъмови, цари кой знае какво оживление. Пиесите и концертите понякога й се струват въздлъжки, особено когато изпълненията са на италиански, а седалките — твърди. Задникът й неведнъж изтръпва по време на маратонските актьорски изстъпления на разни Хамлетовци и Малволиовци с внушителни бакенбарди, или докато слуша героичните трели на солидни дами с огромни бюстове. Но дори задникът й да изтръпне, вниманието й не отслабва и тя не изпуска от поглед семейство Ракъм, което обикновено е някъде наблизо.

Най-често проявяваното от Уилям чувство по време на по-продължителните спектакли е отегчението; той чете програмата, едва успява да потисне прозявките си, погледът му се рее, прескачайки от хората наоколо чак до полилеите, провисени от потона. Нерядко очите му попадат и върху Шугър, но той не я разпознава в полумрака, с тази прибрана под шапката коса и в безличната й рокля сред толкова много елегантни тоалети. Понякога дреме, но най-често нервничи в очакване на края на сезона.

За разлика от него Агнес обръща голямо внимание на всеки миг от публичните си появи, поднася редовно бинокъла към очите си, усмихва се, когато е необходимо, и ръкопляска с нервното ожесточение на котка, която си чеше бълхите. През останалото време седи напълно неподвижна, а лицето й сияе, спокойно и загадъчно — такива са лицата на статуите, представляващи светици в молитвен екстаз. Дали се наслаждава на спектакъла? Как би могла да прецени Шугър? Удоволствието е нещо вътрешно — най-лесно поддаващото се на симулиране чувство на света.

Но удоволствието, което изпитва самата Шугър, е искрено. Не може да не е така, защото никой не я следи, а тя въпреки това се наслаждава.

Най-ценното й откритие през този неин първи сезон е хубавата музика. През целия си живот е била безразлична или дори враждебно настроена към музиката. За нея музиката винаги е била непоправимо осквернена от бедност, религия, пиянство или болести — досадното, хленчещо припяване на просяците; скърцането на латерните, чиито ръчки се въртят от маймунки, пиянските балади, изпълнявани от размахващите халби посетители на „Камината“, престорено набожният звън на черковните камбани. Що се отнася до изпълненията на Кейти Лестър на челото през годините, прекарани при госпожа Кастауей, тя едва сега осъзнава колко ги е ненавиждала. „Прекрасно, Кейти“, казваше тя обикновено, когато момичето приключеше поредната мрачна пиеса. А всъщност й се искаше да каже: „Много се радвам, че си тук, при нас, а не горе с някой мъж, но не можеш ли да спреш да скрибуцаш по тези проклети черва?“

През този свой първи сезон Шугър чува за първи път музиката — така, както никога не я е чувала досега. Величествена, възвисяваща, вдъхновяваща музика, изпълнявана от големи ансамбли на блестящи инструменти, повечето от които тя дори не е в състояние да назове по име. Музиката, извадена от рамката на отчаянието, което цареше при госпожа Кастауей, от уличната мизерия — музика, изпълнявана, за да достави радост и с никаква друга цел, така, както би трябвало да бъде. Дори виолончелите изглеждат внушителни, когато на тях не свири Кейти Лестър; вместо един очукан стар инструмент, прогорял тук-там от въглени, отхвръкнали от камината, в оркестъра има цели осем, сияещи с богат, наситен блясък, и лъковете се плъзгат по струните им точно и уверено. Колко странно й се струва да вижда цял ред мъже — не, всъщност цял оркестър, състоящ се от мъже, заети да вършат нещо, което е не просто невинно, но и… възвишено. В момента тези хора не мислят за нищо друго, освен за музиката, която изпълняват. Възможно ли е това? Толкова много мъже на едно място и от това да не произлезе нищо лошо? Тя ги наблюдава как нежно докосват инструментите си, как прелистват припряно страниците на партитурите в кратките паузи, преди да започнат отново да свирят, а през цялото време, непрекъснато, великолепните звуци се носят нагоре и навсякъде наоколо.

„Браво!“ крещи Шугър заедно с всички останали, когато изпълнението приключи. Вълнението й е толкова силно, че тя напълно забравя защо е тук; застанала сред ликуващата тълпа на балкона, където местата струват пет шилинга, тя ръкопляска и се взира възторжено в изпълнителите на сцената, а не в Уилям и Агнес на техните скъпи места на партера, точно под нея.

Тези спонтанни изблици, тази самозабрава, постепенно се превръщат в част от преживяванията на Шугър. По време на първия концерт, който посети заедно с Ракъмови, тя беше прекалено притеснена, за да може дори да отвори уста, въпреки че всички около нея крещяха; всъщност едва събра сили да аплодира. Но след като можа да присъства на повече музикални финали, тя привикна да изпада в такава самозабрава и това вече започва да й харесва. Предната вечер, когато последният удар на цимбалите в „Хугеноти“ отекна чак до тавана на „Ройъл Албърт Хол“, Шугър скочи от мястото си и се развика не по-зле от всички наоколо. Поглеждайки встрани, тя срещна поглед на едни възрастен господин с бакенбарди, явно също дълбоко развълнуван. В този единствен миг те узнаха един за друг всичко, което им бе необходимо; това беше миг на възможно най-голяма интимност, макар че най-вероятно никога повече нямаше да се срещнат.

„Браво!“ крещеше възрастният господин, и тя продължи да вика заедно с него, избягвайки да погледне отново в същата посока, за да не види угасването на тази искрица на споделен възторг.

Разбира се, тя не забравя, че е заобиколена от хора, които, ако узнаят истинското й положение, биха се отдръпнали от нея незабавно, от страх да не се омърсят. За тях тя е отрепка, случайно озовала се в средите им. Няма значение, че повечето от тези почтени дами приличат много повече на проститутки, отколкото самата Шугър; няма значение, че сред тълпата е пълно с прекалено ярко и безвкусно облечени дами, които миришат на тежък парфюм и крият някоя и друга синина под пудрата — въпреки това именно тя, неизменно скромна и ухаеща на свежест, е скрито оскърбление за присъстващите — сякаш е купчина изпражнения в човешка форма. Те й се усмихват, всички тези дами; извиняват се, когато докоснат полите й — но само защото не знаят коя е тя всъщност. О, какво блаженство е да бъде сред много хора, когато никой от тях не я познава!

— Не е ли божествено? — възкликва възторжено една сбръчкана матрона, седнала до Шугър в „Ройъл Албърт Хол“. Очите й са зачервени от дима на пурата, която пуши съпругът й, сивеещата й коса е преплетена с няколко не съвсем подходящи руси плитки. — И е дошъл тук чак от Италия!

Дамата има предвид синьор Верди, който е на сцената там, долу — жизнерадостен старец с дяволит поглед, който в момента насочва диригентската палка към хора на „Ройъл Албърт Хол“, подканвайки публиката да аплодира усилията им да изпълнят наскоро написания от него реквием.

— Да, божествено — отвръща Шугър. Тази дума се отронва с усилие от устните й, но не я дразни. Синьор Верди я е развълнувал — и то не само със звуците на своя Requiem. В мислите й се заражда разбирането, че това монументално музикално произведение, тази архитектурна конструкция от звуци, сравнима с „Ройъл Албърт Хол“, е била написана на обикновени листове хартия от един-единствен човек — същият този възрастен италианец, чиято коса пада постоянно пред очите. Грохотът на басите, който я пронизваше чак до вътрешностите, бе следствие на едно докосване на писалката му до хартията — вероятно късно през нощта, както си е седял по риза, а синьора Верди е похърквала в съседната стая. Това е сила на мъжествеността, за която тя никога досега не се е замисляла, мъжественост, която няма никакъв интерес или желание да я подчини, да я ползва или да я изпрати в затвора — сила, чиято единствена цел е да накара въздуха да трепти от наслада.

Затова и Шугър казва „Да, божествено“, обръщайки се към сбръчканата си съседка със злополучната прическа, а тя я възнаграждава с усмивка. Едва когато аплодисментите най-сетне стихват и по-възрастните сред публиката стават, за да си вървят, тя се сеща за Ракъмови. Дали са все още в залата? От тях няма и следа. Може би е пропуснала някакъв особено значителен момент, някоя пантомима между Уилям и Агнес, от която би могла да научи много неща — ако само я бе видяла. А може би Агнес е направила нещо непростимо на публично място?

След малко Шугър решава, че няма нищо лошо да се поразсееш под въздействието на прекрасна музика. В края на краищата, не може да следи Ракъмови всяка секунда; някои неща неминуемо ще й убягнат. Пък й не може да се каже, че не се старае — ако не слуша музика (или ако музиката е слаба), не би изпуснала от поглед Ракъмови, дори на сцената изпълнителите да размахват яростно мечове, или метални човечета да изпълняват различни номера, танцувайки на невидими конци.

А какво е научила тя, взирайки се в Ракъмови, докато те наблюдаваха всички тези представления? Не кой знае колко. Малко вероятно е Уилям да скочи от мекото си кресло в „Сейнт Джеймс Хол“ и да сподели най-скритите си страхове с публиката, крещейки колкото му глас държи. От своя страна Агнес, независимо от твърденията на Уилям, че е способна на възмутителни прояви, не изпада в амок дори в сградите с най-страховита готическа атмосфера. Независимо от това Шугър продължава да вярва, че ако споделя публичните появи на семейство Ракъм — ако вижда това, което виждат те, ако чува това, което чуват и те — рано или късно ще сподели и личния им живот. Пък и тя никога не знае кога нещо, което Уилям е видял или чул по време на някой концерт или някое представление, ще проблесне в съзнанието му, докато споделя леглото й. Например „Прометей в Албион“ на господин Уолтър Фаркуър — накрая Уилям беше напълно буден, нещо, което рядко му се случва, и викаше „браво“… Ако може да намери отнякъде поемата, на която се основава пиесата, и после да спомене колко я харесва… тогава Уилям ще има възможността да й разкаже пиесата, а тя пък ще му прочете поемата — каква възможност за приятен интимен разговор!

На друга премиера тя забелязва, че на излизане от театъра Агнес върви много близо до Уилям. И като че ли се опира на ръката му? Сигурно е уморена или й е зле; не може да бъде проява на чувства. „Отведи я у дома и я сложи да си легне, за Бога, Уилям“, мисли Шугър, „а после ела при мен“. Но в момента, когато семейство Ракъм излизат от залата, те биват заобиколени от куп усмихнати непознати, и Шугър прекарва нощта сама.

 

 

Но определено най-приятното и полезно следене, което я кара да се чувства така, сякаш наистина е близка позната на Ракъмови, е по време на градинските увеселения. Тази година времето е необичайно меко. Дори след залез-слънце не става много студено, а безбройните пъстри фенери създават и нощем илюзията за топлина, както и мангалите на уличните продавачи, мекият блясък откъм прозорците на кръчмите, и тълпите от пищно облечени дами, които могат да бъдат видени навсякъде. (Е, не съвсем навсякъде, разбира се. Чърч Лейн в Сейнт Джайлс вероятно е все така тъмна и воняща. Но кому ли е потрябвало да ходи там!).

На Голямото Градинско Увеселение в Мъзуел Хил, срещу половин крона Шугър получава правото да влезе в осветените от луната градини на новопостроения Александра Палас, секунди след като Уилям и Агнес са минали през същите врати. (Само простолюдието идва тук през деня). Така че, стига да не попада точно под светлината на окачените по дърветата фенери, тя може да върви почти непосредствено след Ракъмови, без да рискува да бъде разпозната.

Шугър следи Уилям и Агнес от няколко седмици. Познава отпуснатата линия на раменете на Уилям и начина, по който поклаща задника си, когато върви, така добре, както познава… например собствената си длан. Знае точно колко полюлява ханша си Агнес (почти незабележимо), и начина, по който турнюрът й подскача, когато ходи (много бързо). Агнес Ракъм е жената, която най-трудно може да бъде сбъркана с проститутка, сред каквато и да било тълпа от минувачи. Всеки сантиметър от миниатюрното й тяло излъчва почтеност и недосегаемост. И колко е красива! Кожата й не е загрубяла и обсипана с лунички като кожата на Шугър, а гладка като току-що разопакован сапун. Цветът на косата й е такъв, за какъвто копнее всяка жена, кичурите й са нежни като копринени конци за бродиране. Фигурата й е съвършена — невъзможно е Шугър да върви след нея и да не се чувства като чудовище. Като си помисли само за плоските си гърди и ги сравни с красивия бюст на Агнес; за собствените си неестествено големи лапи, почти подобни на мъжки, и ги сравни с нежните ръчички на Агнес; за походката си — крачи почти като мъж, но и като проститутка, а Агнес се плъзга грациозно напред. О, да можеше да има глас като нейния — не нисък и пресипнал, а мелодичен и напевен! Възможно ли е жена с такъв глас да бъде досадно бреме за някого — а при това Уилям я описва точно така!

Откакто следи постоянно семейство Ракъм, Шугър започна да разчита признаците на дисхармонията, която цари между двамата. Телата им, дори напълно облечени, избягват взаимното докосване като анатема. Понякога, когато все пак се налага да вървят подръка, Уилям е видимо изнервен и поглежда към жена си така, сякаш се опасява, че тя всеки момент може да се разпадне и тогава всички погледи ще се насочат към него с упрек, задето е замърсил обществено място. От своя страна Агнес продължава да се плъзга равномерно, без никакво отношение към съпровождащия я Уилям, сякаш задвижвана от механизъм, който не може да промени зададената му скорост. Затова пък, ако нещо в далечината привлече вниманието й — например някоя дама, която тя държи да заговори — тогава Агнес все пак ускорява крачка и го дърпа със себе си — като трамвай, чиято кука за окачане на чувалите с поща се е закачила за ръкава на минаващ наблизо господин.

На едно място в парка над множеството тенти виси голям син балон, който предизвиква оживление и бурни жестикулации сред тълпата. Агнес не забелязва нищо. Шугър вижда как Уилям казва нещо на жена си, подканва я да вдигне поглед към осветения от луната любопитен предмет. Агнес кимва, сякаш иска да каже: „Много интересно, скъпи“, но не благоволява да вдигне очи нагоре. Очевидно някакъв си син балон не е в състояние да я трогне.

Още по-забележителен обаче е случаят на конните състезания в Сандаун Парк — още една блестяща възможност за Шугър да бъде много близо до Ракъмови, при това посред бял ден.

От самия Сандаун Парк Шугър не вижда почти нищо; тъй като паркът е претъпкан със зрители. Сякаш тук се е стекло половината население на Лондон, представители на всички класи (освен най-бедните, признава Шугър… но като изключим тях, всички останали като че ли са тук). Няма квадратен сантиметър земя, останал неотъпкан от нахлуващите орди — мъж, жени, деца и кучета. Шугър вижда за миг и много отдалеч това, което поне теоретично привлича тук тези тълпи — конете и техните ездачи. Дръгливите стари кобили и късокраки товарни кончета теглят каруците с разхладителни напитки, без да имат представа, че някъде наблизо галопират вихрено техни събратя, представители на по-висша каста. От време на време се надигат възгласи и Шугър решава, че някое от надбягванията е започнало, или пък е спечелено от някого, но когато тълпата се разстъпи, се оказва че някой някъде е припаднал, че някъде са се сбили или колелото на каруца е минало през нечий крак.

Макар да не успява да види състезанията, Шугър има възможност да наблюдава Ракъмови до насита. Агнес, дребничка като жокей, стои настрани от блъсканицата, от страх да не я смажат. Горкият Уилям! Как безсилно кърши ръце! Колко отчаяно гледа към небесата, сякаш ги умолява да го научат с какво вълшебство може да разтопи сърцето на жена си! Мож би му се иска да я качи на рамото си като малко дете, за да мож тя да вижда състезанията… Вместо това се опитва да провре собственото си едро тяло по-напред, да освободи пространство, в което да се промуши Агнес. Дори да не види конете, би могла с негова помощ да види поне султана на Занзибар, а той знае, че това ще й бъде интересно!

— Дяволска блъсканица е тази година! — възкликва Уилям в опит да установи някаква близост, споделяйки собствените си мисли. Но тя отвръща лице от него, а в очите й проблясва ужас, задето той призовава демоничните сили, без дори да се замисли.

Така че Ракъмови си остават встрани от тълпата, а Шугър, вместо да наблюдава състезанията, наблюдава „па де дьо“ на една семейна двойка. Съпругата се стреми да не се отделя от своя защитник, но трепва при всяко негово докосване; съпругът, вдървен от галантно отегчение, губи надежда да намери в тази тълпа от груби, блъскащи се хора място за такова крехко същество. Те като че ли разполагат с неограничен диапазон от движения, с които изразяват недоловимото несъответствие между двамата.

След известно време Шугър забелязва, че в танца се е включил и нов изпълнител — един джебчия. Първоначално го взема за франт, прекалено елегантен, за да се осмели да изложи на риск костюма си в навалицата, но после забелязва как той се навърта край всички, останали настрани от тълпата, почти сладострастното движение, с което се плъзва много близо до някого и после се отдръпва, като опрашващо насекомо — или като най-нежния изнасилвач на света. Несъмнено денят е изключително плодотворен за него.

Шугър не би трябвало да се вълнува от въпроса дали гъвкавите движения на джебчията няма да го отведат близо до Уилям и Агнес; в края на краищата, нищо няма да им стане, дори да ги оберат, а пък реакциите им в такава ситуация биха осигурили на Шугър нови познания, които да добави в своята съкровищница. Тя се убеждава с един поглед, че меката розова кесийка на Агнес виси на гърба на роклята й, съгласно изискванията на последната мода — дар Божи за крадците. Така че госпожа Ракъм си го проси (както казват хората от занаята). Защо пък Шугър да не остане невъзмутимо на мястото си, наблюдавайки как работи един професионалист? Този човек се движи значително по-грациозно от балетистите в „Кристъл Палас“ миналата седмица…

И все пак, все пак… Докато Шугър наблюдава как професионалистът се промъква към жертвите си, угризенията на съвестта й стават почти непоносими, като че ли някой е притиснал тъп нож към гърлото й. Трябва да предупреди госпожа Ракъм! Как би могла да не го стори! Може ли да остане безучастна, като безмълвен съучастник на този паразит! Шугър прочиства гърлото си (кашлицата й се изгубва в шума на тълпата), и обмисля какво да извика на Агнес. Когато крещи, гласът й става още по-грозен. „Коя ли може да бъде тази проста жена, която крещи така пресипнало?“ — така ще си каже сигурно Агнес…

Вече е късно; моментът е пропуснат. Джебчията се е плъзнал ловко край полите на госпожа Ракъм, спирайки само за миг. Шугър знае, че този миг му е бил достатъчен, за да разреже меката кесийка с нож, остър като хирургически скалпел, и да измъкне оттам това, което му е харесало. Той подминава Уилям — очевидно е събрал вече предостатъчно часовници.

Шугър чувства как й призлява от срам, докато наблюдава джебчията, който потъва с танцови движения в тълпата и се изгубва от поглед. Сега вече много хора се надигат на пръсти и въртят глави насам-натам — състезанието върви към своя край. Уилям прави последен неуспешен опит да проправи път за Агнес и да я изтика на предна линия; ръката му се колебае зад гърба й, той не смее да я побутне. Точно тогава забелязва, че чантичката й е провиснала като спукан балон. Той се привежда към нея и прошепва нещо в ухото й.

Агнес се обръща гърбом към тълпата зяпачи. Лицето й е бяло като мрамор. Тя отстъпва няколко крачки назад, по-далеч от шумотевицата, и спира на едно празно място, на десетина фута разстояние от Шугър, която остава незабелязана, скрита от воалетката и чадърчето си. Очите на Агнес са широко отворени, вперени в празното пространство, и плувнали в сълзи. Зад нея тълпата приветства възторжено победителя — каскети хвърчат във въздуха, размахват се и цилиндри.

Уилям отива бързо до Агнес и обвива успокоително раменете й с ръка.

— Хайде, кажи ми, какво е взел? — пита той, едновременно умолително и настоятелно, сякаш няма търпение да подмени загубеното, за да се приключи с трагедията.

— Снимката на майка ми — казва Агнес, потръпвайки от докосването му. — Останалото не е важно.

— Каква снимка? — пита удивено Уилям, като че ли Агнес току-що си е признала, че разнася със себе си препарирана зебра или желязна преса за сирене.

— Снимката на майка ми — повтаря Агнес, а по страните й проблясват сълзи. — В медальон. Винаги я нося със себе си.

Уилям отваря уста, за да подчертае колко глупаво е това, но размисля. След няколко секунди се осмелява да предложи:

— Бих могъл да се опитам да намеря фотографа. Ако е прибран човек, може и още да пази оригиналните плаки…

— О, недей да бъдеш такъв идиот, Уилям — казва Агнес и притваря подпухналите си клепачи. — Снимката е била направена много преди изобщо да се срещнем. Тогава ти изобщо не си съществувал.

Уилям отдръпва длани от раменете й, и поставя едната си ръка зад тила, взирайки се назад, към тълпите, докато се опитва да проследи унищожителната логика на Агнес. Състезанието е приключило и известен брой елегантно облечени зрители вече се отправят към чакащите файтони и екипажи. Още една възможност за публично представяне е отметната в календара на сезона, и докато се разотиват, елегантните дами хвърлят скрито поглед към полите си, да не би да са ги изцапали с калта на хиподрума.

— Да се прибираме у дома, скъпа — казва Уилям.

Агнес стои като вкаменена на това късче ничия земя и продължава да плаче.

— У дома ли? — повтаря тя, сякаш изобщо не може да си представи къде се намира това въображаемо място, за което говори съпругът й.

— Да — казва Уилям и повежда мъничката си женица към изхода, покрай навъртащата се наоколо жена с евтино чадърче. — Оттук.

 

 

И тъй, Ракъмови повикват файтон, Шугър наема друг. Толкова често всичко свършва така, че вече се е превърнало почти в ежедневие — семейство Ракъм си тръгва от едно или друго светско събитие, и се упътва към „дома“, а в сенките зад тях Шугър се отправя забързано към собственото си жилище на Прайъри Клоуз, залагайки на надеждата, че тъкмо тази вечер Уилям ще реши да се отбие при нея. Не може вечно да върви на двайсет стъпки зад него или да кръстосва край градината на къщата му; понякога трябва да бъде и там, където се очаква да бъде, готова да го посрещне.

Досега инстинктивните й пориви кога да се занимава със следене и кога да се насочи незабавно към Прайъри Клоуз не са се оказали безпогрешни. През изминалите три седмици Уилям дойде при нея само два пъти. Единия път я изненада — тя току-що беше влязла и миришеше на цигарен дим от същия театър, който бе посетил и той. (След миг колебание тя реши, че честността е най-добрата политика, и успя да го накара да се чуди по силата на какво съвпадение и двамата са гледали една и съща пиеса. Това се превърна в повод за много приятен разговор, а после, в леглото, Уилям бе доста по-страстен от обичайното за него). Втория път, когато Шугър се прибра, завари на пода в приемната ръкописна бележка:

Сърцето ми се къса,

но трябва да вървя —

избързах ли, не зная,

ти ли закъсня?

(Дни наред тя обмисляше това наивно стихче, подлагаше го на подробен литературен анализ, опитваше се да разбере истинските чувства, подтикнали автора да го напише).

Сега, завръщайки се от конните състезания, Шугър влиза в неосветеното любовно гнездо, и в ушите й незабавно нахлува дразнещата тишина, която й дава възможност да чуе собственото си дишане. Боли я глава; тя дръпва рязко от главата си грозната шапка, изважда гребените от косата си и плъзва пръсти през нея. Косата е била опъната толкова жестоко на среден път, че сега скалпът я боли, когато се опитва да я отпусне. Нежната кожа зад ушите й е раздразнена от стеклата се там пот. Когато хвърля поглед към огледалото в антрето, забелязва, че лицето й е посивяло от уличната мръсотия.

Докато ваната се пълни, Шугър се опитва да намери нещо за ядене. Не е яла нищо цял ден — само една ябълка сутринта, и кифлата, която успя да изгълта във файтона, на път към Сандаун Парк, и една хапка наденица на хиподрума. Горещата наденица, която си купи от някаква сергия, се оказа грешка — приличаше досущ на любимите й наденици от времето, когато живееше на Чърч Лейн; тогава господин Бинг, продавачът на наденички, минаваше с количката си от врата на врата, те двете с Каролайн скачаха от леглата и бързаха да си купят най-дебелите, най-мазните, най-препечените в целия казан. Но на вкус тази наденица изобщо не се покриваше със спомена й за наденичките на господин Бинг; имаше вкус на свинска карантия, пържена в гранясала мазнина. Кой би могъл да яде такъв боклук? Тя изплю хапката, а после й се повдигаше в продължение на часове.

А сега е гладна. Умира от глад! А в този проклет апартамент никога не се намира нищо за ядене! Всички стаи миришат леко на лавандулов сапун, а жилището трябва да мирише на храна, на вино и на любов. (Шугър е толкова раздразнена, че нищо не може да я успокои — освен ако по чудо не види Уилям, заспал след едно хубаво чукане в леглото й, докато тя поглъща големи хапки сочно печено пиле. Откъде би се появило това пиле… е, щом Уилям може да нареди да докарат и засадят половин дузина японски дюли в градината му, какво остава да осигури появата на едно печено пиле в апартамента в Мерилебоун?).

На писалището в кабинета — там, където романът й вече изобщо не се появява, има парче хляб, голямо колкото юмрук. Толкова е останало от самуна, който си купи в петък, когато се връщаше от „Кристъл Палас“. Уличната продавачка присви очи и изгледа изненадано Шугър, защото обичайната й клиентела се състоеше от бедняци. Не й се бе случвало пред сергията й да застане дама с дълга кожена наметка.

Ваната вече е пълна. Шугър дъвче изсъхналия хляб — между другото, формата му е доста странна; дали не са го гризали мишки? По-добре да не се занимава с такива мисли. Тя преглъща с усилие хапките. Това ли е животът в лукс и изобилие, към който се бе издигнала в представите си, когато напусна госпожа Кастауей? И какво точно грачеше Уилям, когато се въртеше около уличния фенер? „Далеч от такива като вас!“ — така бе казал… „Никой друг няма да я докосне вече!“ — защо тогава не дойде да я докосне той, по дяволите? Нима трофеят, който извоюва, вече му е омръзнал? Ами онази проклета бележка? „Избързах ли, не зная, ти ли закъсня?“ Какво е искал да каже?

Шугър ляга във ваната. Както обикновено, остава прекалено дълго в нея, упреква се, но се отпуска все по-дълбоко под сапунената пяна, опитва се да не се движи, за да не размества пластовете в изстиналата вече вода. Когато излиза от ваната, вече е много късно, а докато изсуши косата си, минава полунощ. Тя седи върху безукорно опънатите завивки на огромното си легло, чиста и ароматна, облечена в снежнобяла нощница.

„Хайде, свиня такава“, мисли Шугър. „Ела да ме спасиш“.