Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (14)

Тринайсет

Навлизайки в града по непознат маршрут, заслепена от утринната мъгла и парата, която се вдига над муцуната на пръхтящия файтонджийски кон, елегантната млада жена има чувството, че никога не е идвала тук. Винаги е мислела, че познава тези улици като собствената си длан, но всъщност и дланите й се струват малко непознати, обвити в нови, белоснежни ръкавици от кучешка кожа.

Сезонът скоро ще започне, и все повече представители на Доброто общество се връщат от провинциалните си имения в Лондон; Оксфорд Стрийт се задъхва от коли и пешеходци, затова файтонджията отклони колата по странични улички, движейки се умело из сложните плетеници на обществения лабиринт. В продължение на няколко минути файтонът с елегантната млада жена минава край елегантни нови къщи, строени за новобогаташите, малко след това тя се привежда, за да огледа по-добре по-стари, по-тежки сгради, притежание на по-стари и тежки хора; веднага след това файтонът изтрополява край много стари постройки, обитавани някога от лордове и политици, но сега, мръсни и пренаселени, те дават подслон на безбройните хора, чиято работа е да обслужват другите. Мъже и жени с хлътнали очи надничат от дворовете и прозорците на стълбищата, полумъртви от глад, едва преживели дългото очакване на Сезона, алчни за работата, която той им създава. Умират от нетърпение да могат най-сетне да премитат конските фъшкии от пътя, по който ще минават дами, и да вземат прането на младите господа.

Най-сетне файтонджията насочва колата по Грейт Марлбъроу Стрийт и всичко вече започва да й се вижда познато.

— Дотук! — извиква младата дама.

Файтонджията дърпа юздите.

— Нали казахте Силвър Стрийт, госпожице?

— Да, но искам да сляза тук — повтаря Шугър. Смелостта й изневери. Ще й трябва повече време, за да събере сили да застане лице в лице с госпожа Кастауей. — Почувствах се малко замаяна, предпочитам да повървя.

Файтонджията я изглежда хитро, докато слиза. Непринуденото й държание говори в неин ущърб; не може да е такава, за каквато я взе първоначално.

— Гледайте къде ходите, госпожице — ухилва се той.

Тя му се усмихва в отговор, докато му плаща, на върха на езика й трепти закачлив отговор — защо да не се наслади докрай на този момент на взаимно разпознаване, на разбирателство между хора от улицата? Но не, нали може някой ден да го срещне, когато е заедно с Уилям?

— Ще внимавам — казва тя малко превзето, обръща се и тръгва.

Междувременно слънцето се е измъкнало изпод завивката от облаци и облива с лъчите си целия Уест Енд. Въздухът вече не е мразовит, времето омеква, но Шугър трепери, защото под палтото и роклята бельото й, изпрано надве-натри във ваната и сушено пред камината, е още влажно. На всичкото отгоре й се случи и друга неприятност — докато гладеше единия чаршаф, прогори дупка в него — ще трябва да прецени дали сумата, която й отпуска Уилям (първият плик с пари пристигна днес сутринта по пощата), ще бъде достатъчна за покриване на такива разходи. Пратил й е ужасно много пари — ако една не толкова елегантно облечена жена носи толкова пари със себе си, това би бил достатъчен повод да я арестуват незабавно, освен ако не обмени банкнотите за монети — но може би няма да праща по толкова много занапред, може би това е само за начало. Може би, за да си спести унижението да признае пред Ракъм, че в крайна сметка наистина има нужда от перачка, би могла да си купува ново спално бельо всяка седмица и да изхвърля употребяваното. Мисълта е изкусителна, но я кара да се засрами от себе си.

Карнаби Стрийт гъмжи от просяци, много от тях са деца. Някои стискат в ръце повехнали букетчета или връзки кресон; други изобщо не се преструват, а просто протягат мръсни длани, голи, изподраскани и насинени ръце. Шугър познава всички номера; гниещ къс месо, пъхнат в ризата, която се разтваря точно толкова, че да осигури ужасяваща гледка; фалшивите струпеи, които се правят с помощта на овесено брашно, оцет и сок от боровинки; сажди за сенки под очите. Но тя знае също, че мизерията, в която живеят те, е съвсем истинска, и че у дома ги чакат пияни родители, които не биха се спрели да ги пребият, ако не донесат достатъчно пари.

— Пол’вин пени, госпожице, пол’вин пени — хленчи едно сакато момиче. Дрехите му са мръсни, с цвят на кал, шапката е прекалено голяма за него. Но Шугър няма дребни — само няколко новички, лъскави шилинга и банкнотите от Ракъм. Тя се колебае, пръстите й, стегнати в новите ръкавици, ровят несръчно; после тръгва отново; моментът е пропуснат.

 

 

Когато стига до заведението на госпожа Кастауей, влиза през задния вход. Макар да й изглежда глупаво да се вмъква потайно като крадец, й се струва също толкова неподходящо да почука на вратата без клиент до себе си. Ако само къщата можеше да се опразни по магия от обитателите си, докато тя си свърши работата тук! Но тя знае, че майка й почти никога не напуска приемната, че Кейти е прекалено болна, за да излиза, и че Ейми спи до обяд.

Шугър се прокрадва нагоре по стълбите, към своята стая. Долавя познатия мирис на къщата — тежък и натрапчив, излъчван от старите, кърпени водопроводни тръби, от ронещите се, криво-ляво залепени гипсови украси, мирис на пури, на алкохол и пот, на сапун, лой за свещи и парфюм.

В стаята й я очаква изненада. Вътре има четири огромни дървени сандъка, готови да бъдат напълнени, с подпрени на тях капаци, обковани с гвоздеи. Ракъм наистина е помислил за всичко.

— Донесе ги един великан — казва Кристофър, който се появява на прага. Детското му гласче стряска Шугър. — Каза, че ще се върне да ги вземе, когат’ поръчаш.

Шугър се обръща към момчето. Кристофър има обувки на краката си и косата му е сресана, но иначе изглежда както винаги — стои на прага така, както е свикнала да го вижда, голите му ръце са зачервени и подпухнали, готов да вземе днешната купчина мръсни чаршафи.

— Здравей, Кристофър.

— На едно рамо ги носеше, ама наистина, ей тъй, крепеше ги само с пръст. ’Се едно, че са плетени кошници!

Очевидно за момчето е много важно да не бъде въвличано в сложните взаимоотношения на възрастните. Внезапното изчезване на Шугър от живота му не е тема, подлежаща на обсъждане — за разлика от удивителната сила на непознатия гигант, който вдига сандъци с един пръст. Кристофър я гледа право в очите — точно както онзи изследовател на Африка, нарисуван на кутията за чай, гледа диваците. Ако Шугър е мислела, че той е от хората, които се привързват към този или онзи, много е сбъркала.

Времето тече, Шугър хапе смутено устни, а Кристофър явно няма намерение да мръдне от мястото си.

— Хубави сандъци са тез — отбелязва той, като че ли за краткия си живот е добил и познания по дърводелство, редом с всичко останало. — Качествено дърво.

Шугър му обръща гръб, за да скрие смущението си, и започва да прибира вещите си. Установява, че ръкописът й си е на мястото — по нищо не личи някой да го е пипал в нейно отсъствие. Тя го притиска към гърдите си и го поставя бързо на дъното на най-големия сандък. Въпреки това момчето ококорва очи при вида на толкова много изписана хартия.

— Защо не си ги пращала тез писма? — пита то.

— Има време — въздъхва Шугър.

После започва да реди книгите си в сандъците — истински, отпечатани книги, писани от други хора. Ричардсън, Балзак, Юго, Йожен Сю, Дикенс, Мери Уулстънкрафт, госпожа Прат. Следва дебел плик, пълен с изрезки от вестници. Един наръч евтини криминални романи с пъстри корици — припаднали или мъртви жени, бягащи мъже, покриви и канавки. Памфлети за венерическите болести, за размерите и естеството на мозъка на престъпниците, за женската добродетел, съвети как да предотвратим петна по кожата и други признаци на стареене. Порнография — в стихове и в проза. Едно томче с произведения на Едгар По, на чиято корица е ясно отпечатано: „Собственост на обществена библиотека У. Х. Смит“, както и строго предупреждение, че всички книги, съдържащи карти или илюстрации „ще бъдат внимателно проверявани за потвърждение, че са върнати в същото състояние“. Един екземпляр от Новия Завет, дарен на Кейти Лестър от Дружеството за спасение. Тънка книжка, озаглавена „Съвременни ирландски поети, 1873 г.“ (още непрочетена) — подари й я един клиент от графство Корк. И така нататък, докато сандъкът се напълва наполовина.

— ’Сичките ли си прочела?

Шугър трупа обувки и пантофки върху книгите.

— Не, Кристофър.

— Повече време за четене ли ще имаш на новото място?

— Надявам се да е така.

Всичко необходимо за промивките й тя увива в хавлиена кърпа и пъхва под едни сиви боти, на които трябва да се сменят подметките и копчетата. Няма нужда да взема легена — нали си има вече собствена вана.

— Легенът си го бива.

— Нямам нужда от него, Кристофър.

Той продължава да я наблюдава, докато тя пълни втория сандък — продълговат, приличен на ковчег, който още не е лакиран. Много подходящ за роклите й — както вероятно е преценил и Ракъм. Тя реди дрехите една по една, подрежда пластовете внимателно, така че бухналите турнюри и елегантните корсажи да се трупат на равномерни купчини. Забелязва, че тъмнозелената й рокля, същата, която носеше през дъждовната вечер, когато се запозна с Уилям, е леко плесенясала по гънките.

Роклите напълват два сандъка и половина. Шапките ще заемат по-голямата част от останалото пространство. Когато се навежда, за да подреди кутиите за шапки по-плътно една до друга, тя долавя, че още някой е застанал до вратата.

— Какъв е той, този твой господин Хънт?

Ейми прекрачва прага, скривайки Кристофър зад полите си. Тя не е напълно облечена — явно гъстата й несресана коса и гърдите с тъмни зърна, провиснали свободно под ризата, не я смущават. Както винаги, тази щедра майчина гръд само подчертава твърдостта, с която е отхвърлила сина си — нежелания плод на утробата й.

— Не по-лош от повечето — отвръща Шугър, но тежките сандъци опровергават твърдението й. — Много е щедър, сама виждаш — принудена е да добави тя.

— Сама виждам — повтаря Ейми, без следа от усмивка.

Шугър се опитва да се сети каква тема на разговор би заинтригувала проститутка, която се е специализирала да възбужда клиентите си с мръсни думи и да капе горещ восък върху гениталиите на почтените господа, но в мислите й се въртят само неща, които е научила в леглото от Уилям. Аналогията между ароматите и клавишите на пианото? Разликата между прости и съставни миризми? „Ейми, знаеш ли, че от есенциите, които човек може да произведе, той е в състояние при правилното им съчетаване да наподоби почти всички природни аромати, с изключение на жасмина?“.

— Е, как са всички тук? — пита Шугър с въздишка.

— Както обикновено — отвръща Ейми. — Кейти се държи, още не е ритнала камбаната. Аз пък събирам при себе си боклуците, да не ходят по улиците.

— Какви са ви намеренията?

— Намерения ли?

— За тази стая.

— Нейно величество от Долния етаж смята да пипне Дженифър Пиърс.

— Дженифър Пиърс? От заведението на госпожа Уолъс?

— Точно това казах.

Шугър диша дълбоко и копнее да се измъкне. Разговорите с Ейми никога не са били леки, но този става непоносим. Пот избива под бретона й, тя се бори с изкушението да се престори, че й се е завил свят и да слезе долу.

— Е — казва внезапно Ейми, — време ми е да се наглася за собствените си обожатели. Може пък днес и аз да срещна своя принц, а?

И тя се измъква лениво от стаята, бутва Кристофър като кегла и той залита.

Шугър отпуска рамене, както си стои права, и опира уморено длани на единия сандък.

— Знаеш ли, Кристофър — признава тя пред детето, — никак не ми е лесно.

— Да ти помогна, искаш ли — казва той, застава до нея, и веднага хваща единия накован с гвоздеи капак. — Човекът остави чук, а вътре има и пирони.

И той издърпва енергично капака върху съответния сандък, като едва не набожда пръстите на Шугър.

— Да, да… закови ги… моля те — казва тя и отстъпва. Боли я сърцето от собствената й неспособност да го докосне, да го целуне, да поразроши косата му или да го погали по бузата; срамува се, задето се измъква на пръсти от стаята и застава отвън, на площадката — на същото място, където той толкова пъти е оставял ведрото с топла вода за нея.

— Пази си пръстите!

Той започва да блъска доволно с чука — заслушана в шума, тя тръгва надолу по стълбите.

 

 

Обзета от колебание, застанала на задния вход на къщата със съмнителна репутация, известна като „Заведението на госпожа Кастауей“, Шугър си дава сама позволение да я напусне завинаги, без да се сбогува. Но нищо не се случва; тя продължава да се колебае. После решава да се насили да си тръгне. Но не успява. Насилието е нещо, което тя е опознала само като обект. Обръща се и тръгва към приемната.

Майка й се е разположила на обичайното си място, посветена на обичайното си занимание — лепи изрезки от вестници с образи на светци в албумите си. Заниманието й не учудва Шугър, но някак я обезкуражава. Ножиците тракат в кокалестите, хищни пръсти на майка й, гърненцето с лепило е готово до нея. Тя е превила гръб, гръбнакът й е сведен над масата като стъбло на увехнало цвете, покритите с ален плат гърди са провиснали и почти докосват малката купчина изрезки — безброй девици с ореоли, сивкави, синкави и розови отпечатъци на гравюри.

— Моята работа край няма — въздъхва тя на себе си, а може думите й да са отправени към влизащата Шугър.

Шугър чувства, че челото й се смръщва от раздразнение. Знае отлично какви усилия полага майка й, за да осигури тази безкрайност; всеки месец се харчи цяло състояние за купуването на книги, списания, гравюри и картички с образи на светци, получавани от всички краища на света. Издателите на религиозни книги от Рим до Пенсилвания вероятно са убедени, че най-набожната християнка на света живее тук, на Силвър Стрийт, в Лондон.

— Такаааа… — мърка нежно госпожа Кастауей и насочва зачервените си очи към поредната Мария Магдалена, изпратена този път от Библейското общество в Мадрид. — Чашата на щастието ти е препълнена, а?

Шугър не обръща внимание на заяждането. Старата жена не може да преодолее склонността си да повтаря едно и също — колко лек е животът за младите, и да изтъква собствената си печална съдба. Ако ще Бог да слезе от небето, да падне на едно коляно пред нея и да й предложи ръката си, тя ще го отхвърли, твърдейки, че това е нищожна компенсация за понесените страдания; ако къщата се запали и Шугър изгори в нея, госпожа Кастауей би казала само, че дъщеря й е привилегирована — толкова много ценни вещи да бъдат пожертвани за нея.

Шугър си поема дълбоко дъх и хвърля поглед към виолончелото на Кейти Лестър, подпряно на празното кресло.

— Кейти като че ли вече не става от леглото — отбелязва тя, повишавайки малко тон, за да надвика шума, който вдига Кристофър на горния етаж.

— Тя слезе вчера, скъпа — отбелязва под нос майка й, и върти ловко ножицата, оформяйки поредната изрезка с формата на човешка фигура.

— И свири чудесно този път, така ми се струва.

— Тя… още ли… работи?

Госпожа Кастауей поставя изрезката върху вече претрупаната страница на албума, търсейки подходящо място за нея. Принципите й, съгласно които подрежда образите на светците, са много сложни — изрезките не бива да се застъпват, освен там, където трябва да се прикрие някаква непълнота в картината… Тази нова разплакана красавица може да се залепи така, че да прикрие липсата на ръка у друга, и тогава ще остане едно съвсем тясно свободно място, което може да се запълни с… къде беше онази от френския календар?

— Мамо, Кейти още ли работи? — повтаря Шугър, този път по-високо.

— О… извини ме, скъпа. Да, да, разбира се, че работи — госпожа Кастауей бърка замислено в гърненцето с лепило. — Знаеш ли, колкото повече наближава часът на смъртта й, толкова по-търсена става. Налагало ми се е да отпращам клиенти, можеш ли да си представиш? Дори ужасно високите цени не ги отблъскват — очите й се замъгляват, докато тя мисли за извратеността на този несъвършен свят, обзета от съжаление, че е прекалено стара, за да се възползва и лично от нея. — Хората, които държат санаториуми, биха натрупали богатства, ако само знаеха…

Внезапно чукането от горния етаж спира и настава тишина. Деветнадесет години минаха, откакто госпожа Кастауей и Шугър заживяха заедно в онзи порутен мравуняк, скърцащата отвсякъде съборетина на Чърч Лейн; шест години от онази нощ, когато вятърът виеше през пролуките и госпожа Кастауей (тогава много по-бедно облечена, осветена от трептящия пламък на свещта) дойде на пръсти до леглото на Шугър и й каза, че вече нямало да трепери от студ, дошъл бил един любезен джентълмен, който щял да я стопли. От тази нощ нататък образът на госпожа Кастауей доби кошмарни измерения; човешкото у нея е почти незабележимо. Шугър се опитва да си припомни как изглеждаше тя преди — една не толкова студена, нелишена от доброта майка, митична фигура, наричана просто „мама“, която е оправяла завивките й вечер и не е повтаряла постоянно откъде идат парите, с които живеят. Но през цялото време пред нея е госпожа Кастауей, която разбърква лепилото, вади от време на време четката и размазва капка от гъстата каша по страниците на албума.

— Разбрах… — Шугър полага усилие да не се задави, — разбрах от Ейми, че смяташ да ме замениш с Дженифър Пиърс.

— Теб никой не може да те замени, скъпа — усмихва се старицата. По зъбите й има яркочервени петна.

Шугър прави гримаса на отвращение и се опитва да я прикрие, сбръчквайки нос.

— Доколкото ми е известно, госпожица Пиърс няма слабост към мъжете.

Госпожа Кастауей свива рамене.

— Никой няма слабост към мъжете, скъпа. Но те владеят света и ние трябва да коленичим пред тях, нали?

Ръцете на Шугър започват да сърбят — особено дланите и долната част, до лактите. Тя едва се удържа да не ги разчеше до кръв, но насочва разговора отново към Дженифър Пиърс.

— Тя е добре позната в средите на садистите, мамо. Питам се дали не смяташ да промениш… стила на заведението.

Госпожа Кастауей се навежда над творенията си и побутва рамото на последната Магдалена, така че да се доближи още малко към бедрото на последната светица, докато лепилото още не е засъхнало.

— Всичко на този свят се променя, скъпа — мърмори тя. — Ние с госпожа Уолъс имаме опит… търгуваме на пазара на страстите, и сме длъжни постоянно да търсим някоя незапълнена ниша.

Шугър кръстосва ръце и забива здраво пръсти в плътта си над лактите. „Защо направи това?“ иска да попита тя. „Защо причини това на собствената си дъщеря? Защо?“ Никога не се е осмелявала да зададе този въпрос. Тя отваря уста.

— Защо… как се уговорихте? — пита Шугър. — Как се уговорихте с господин Хънт?

— Хайде, хайде, Шугър — казва госпожа Кастауей с лек укор в гласа. — Ти си млада, целият живот е пред теб. За какво ти е да си измъчваш мозъка с делови въпроси? Остави това на мъжете — и на съсухрените старици като мен.

Лъже ли се, или сълзящите, зачервени очи на старицата наистина я гледат умолително? Проблясък на страх ли беше това? Шугър обаче е прекалено потисната и прекалено раздразнена от сърбежа, за да се опита да разбере нещо повече.

— Трябва да тръгвам, мамо — казва тя.

— Разбира се, разбира се, скъпа. Нищо не те задържа вече тук, нали? Напред и нагоре, рамо до рамо с господин Хънт! — и тя оголва отново оплесканите си с червило зъби в нерадостна прощална усмивка.

След няколко минути, когато вече излиза на Риджънт Стрийт, Шугър смъква ръкавиците си, издърпва ръкавите си до лактите и започва да чеше ожесточено ръцете си, докато кожата й добива цвета на варено цвекло. Единствено опасението, че това може да раздразни Уилям Ракъм, я възпира да се чеше до кръв.

— Да бъде проклет Бог — скимти тя, а елегантно облечените минувачи я заобикалят смутено, — и цялото му ужасно, отблъскващо творение.

 

 

Озовала се обратно в апартамента в Мерилебоун, който си е неин, само неин, Шугър напълва ваната и се отпуска, потъвайки почти напълно под покривката от ароматна пяна. Стаичката е изпълнена с влажна пара, която омекотява очертанията и цветовете. Жълтият цвят на стената, обикновено с оттенък на горчица, сега е златист като яйчен жълтък. Дузини мънички букви „Р“ по шишенцата, бурканчетата, и къде ли не другаде, блещукат из ухаещата на лавандула омара.

„Тринайсет“, мисли си тя. „Бях само на тринайсет години“.

Кожата на ръцете й, потопени във водата, щипе и смъди — далеч по-поносимо усещане от сърбежа. Тя държи гъба в едната си ръка и я поднася към лицето си всеки път, когато търкалящите се по бузите й сълзи я загъделичкат по-силно.

„Нали разбираш“, бе казала навремето госпожа Кастауей, „че за да можем всички да живеем в щастие и хармония в този дом, не мога да се отнасям с теб по-различно, отколкото с другите момичета. Всички участваме в тази работа“. В коя работа, мамо?

Шугър стиска здраво клепачи и притиска сюнгера към тях. Някога това малко сюнгерче е било живо и е плувало в морето. По-мекичко ли е било тогава, или по-твърдо и по-плътно? Тя не знае нищо за сюнгерите, никога не е виждала морето, никога не е напускала Лондон. Какво ще стане с нея? Дали Уилям няма да реши, че му е омръзнала, и да я изрита обратно на улицата?

Не я е посещавал нито веднъж, откакто я настани в това жилище, а оттогава изминаха доста дни. Вярно, каза, че ще бъде ужасно зает… Но възможно ли е да е толкова зает, че да не намери време за своята Шугър? Може вече и да му е омръзнала. А ако е така, още колко време би могла да задържи това малко гнездо? Апартаментът е платен, в банката е постъпило нареждане да й се отпуска ежеседмично определена сума, така че няма от какво да се бои освен от самия Уилям. Може би няма да събере кураж да я изхвърли оттук? Може би ще й позволи да остане тук, ако се държи много, много ненатрапчиво… А може да плати на някой убиец да й пререже гърлото…

Шугър се разсмива въпреки притесненията си. Коя ли дата е днес? Сигурно скоро ще й дойде мензисът, щом се отдава на такива налудничави размишления.

Колко много пяна — само от едно малко шишенце „Lait de Lavage“ на „Ракъм“! Трябва да не пропусне да направи комплимент на Уилям, когато дойде следващия път. Дали обаче ще й повярва, когато е искрена? По какъв начин да му каже, че се възхищава на нещо, свързано с него, ако възхищението й е искрено? Какъв тон би трябвала да използва?

— Твоят лосион за вана е прекрасен, Уилям — казва тя на глас, сама в будоара, потънал в ароматна мъглица. Думите й звучат фалшиво — измамни, като целувки на уличница.

— Твоят лосион за вана е ненадминат — тя се намръщва, загребва шепа пяна от повърхността на водата. Опитва се да хвърли трептящите мехурчета във въздуха, но те лепнат по дланта й.

— Обичам твоя лосион за баня — гука тя. Но думата обичам звучи по-фалшиво от всички останали, взети заедно.

 

 

Дни наред Шугър очаква появата на Уилям. Той не идва. Защо не идва? Каква част от деня му може да бъде ангажирана с ръководенето на един вече утвърден, преуспяващ концерн? Какво толкова сложно има в това да написва от време на време по някое писмо? Нали не му се налага да бди над растежа на всяко цветенце и да оценява качеството му?

Вечерта, когато той й даде това жилище, тя имаше чувството, че й е било отредено кътче от Рая. Миналото бе заличено като на избърсана черна дъска, и тя бе твърдо решена да се наслаждава на всичко в новия си живот — на самотата, на тишината, на липсата на мръсотия, на чистия въздух, на малката си градинка, на разходките по обвитата в зеленина Прайъри Клоуз, на това, че щеше да се храни в най-добрите хотели. Щеше да довърши своя роман до вълнуващия му край, да пише, заслушана в песента на птиците.

Но ореолът на луксозната светая светих много скоро започна да избледнява и на петия ден е вече едва забележим. Тишината на това място опъва нервите й; всяка сутрин се буди много по-рано, отколкото й се е случвало някога на Силвър Стрийт, заобиколена от гробната тишина, царяща в предградията, заобиколена от невидими съседи, които със същия успех биха могли да бъдат мъртви. На дневна светлина малката й градинка се оказва потънала в сенки и разположена под уличното ниво, оградена отвсякъде с желязна ограда, завършваща с шипове. Ако надникне като къртица над розовите храсти, вижда каменния бордюр на тротоара, по който като че ли никой никога не минава, независимо от часа. О, да, една-единствена сутрин тя чу гласове — плътни мъжки гласове, и дори изтича към прозореца, за да чуе какво си говорят, но мъжете се оказаха чужденци.

Всяка сутрин тя се измива и се облича, и после вече няма какво да прави; книгите, с които Уилям е напълнил библиотеката — колкото да не е празна, са посветени на парфюмерийната технология, в тях пише разни неща за стриване, прибиране на цвета и дестилация, които не я интересуват ни най-малко… Тя трябва да допише романа си, разбира се, и ще го стори веднага след като пристигнат сандъците. Но кога ще пристигнат те? Когато Уилям Ракъм нареди. Междувременно тя прекарва удивително голяма част от времето си в банята.

Възможността да се храни в хотелите по „Мерилебоун Стрийт“, която й се струваше толкова привлекателна първоначално, не оправда очакванията на Шугър. Като начало, всеки път, когато излезе от къщата, тя се бои, че Уилям ще почука на вратата точно в мига, когато тя сяда да закусва или да обядва. Освен това храната в „Уорик“ и „Олдсуърт“ не е кой знае колко хубава, пък и там няма такива сладкиши, каквито харесва тя, сервират само бисквити от овесено брашно, които изобщо не стават за ядене. Освен това е убедена, че прислужниците в „Уорик“ я гледат странно и си шушукат, докато тя се преструва, че не се интересува от нищо друго, освен от омлета или херингата. А що се отнася до „Олдсуърт“ — Божичко, само като си припомни изражението на онзи келнер, когато му поиска допълнително сметана! Откъде би могла да знае, че само една паднала жена би си поискала допълнително сметана! Не, тя не може да стъпи отново там — никога, освен ако не я съпровожда Уилям…

Какво, в името Божие, го задържа толкова време? Може би е идвал през онзи ден, когато тя отиде в дома на госпожа Кастауей — беше отлагала това посещение много дълго именно от страх да не се размине с него. Може би, заради тези нейни излизания — за да яде или да си купува от близките магазини шоколад, минерална вода и нови чаршафи, са се разминавали вече кой знае колко пъти!

Най-сетне, слава Богу, на шестия ден не идва Уилям, но й идва мензисът. Колкото и досадно нещо да е месечното кръвотечение, настроението на Шугър значително се подобрява — мрачните облаци се вдигат от бъдещето, и тя най-сетне вижда пътя напред.

Това, което трябва да стори, е да подреди така нещата, че за Ракъм да бъде невъзможно да се отърве от нея, и то още преди изобщо да му е минала през ума подобна мисъл. Тя трябва да се вплете в тъканта на живота му като неразделна негова част, така че той да не я възприема като приятна възможност за прекарване на свободното време, а като приятел, да му е скъпа — като сестра. Разбира се, за да си извоюва такова място в живота му, тя трябва да знае всичко, наистина всичко за Уилям Ракъм; трябва да го познава по-добре, отколкото го познава собствената му жена, по-добре, отколкото той сам познава себе си.

Но откъде да започне? Очевидно чакането сред пустотата и тишината в този апартамент не е решение на въпроса; така само изкушава съдбата да се озове отново на улицата. Трябва да действа, и то незабавно!

 

 

В призрачната светлина на друг облачен предобед, когато се очаква всеки момент да се разрази предвидената в прогнозите буря, Агнес Ракъм стои на прозореца на спалнята си и примигва усилено. Видението е изчезнало. То ще се върне, но за момента е изчезнало.

Не се е чувствала така, откакто бе дете и й се привиждаше любимата й светица, света Тереза от Авила. Всичко се обърка през онзи ужасен ден, когато лорд Ънуин й каза, че отсега нататък той ще й бъде баща, и че се слага край на всякакви Деви Марии, разпятия, броеници и изповеди. Колко отчаяно се молеше тя тогава за сила, за да може да съхрани вярата си въпреки застрашителното ръмжене на този голям и страшен протестантски вълк! За съжаление, тъй като беше едва десетгодишна, не съумя да се бори като мъченица за вярата си. Всеки опит за съпротива срещу нарежданията на осиновителя й беше изтръгван от корен от новата й гувернантка, която се числеше към лагера на англиканската църква, не можеше да разчита за помощ и на майка си, която бе сякаш омагьосана от злия си втори съпруг. Отчаяните молитви, които Агнес отправяше към Света Тереза — молитвите, които навремето бяха нещо като приятелски разговори, скоро започнаха да звучат като самотния шепот на дете, уплашено от тъмното.

Сега, тринайсет години по-късно, тя има чувството, че е станала отново свидетел на някаква тайнствена намеса на провидението. Сякаш всеки момент може да се случи чудо.

Тя блуждае из горните етажи на семейния си дом, и влиза във всяка стая, освен в Тези, В Които Не Бива Да Влиза Никога. Прислужниците са някъде долу, заети с ежедневната си работа, така че стаите са празни. Агнес влиза във всяка от тях, застава до мъничките прозорчета и оглежда градината на Ракъмови от десетки различни гледни точки. Лети например има много приятен изглед към сляпата уличка зад вилите в Чепстоу. Но видението не се явява отново.

Замислена, Агнес се връща в собствената си стая. И ето че я вижда отново — от собствения си прозорец, ето там, в страничната уличка, само на петдесетина ярда разстояние! Да! Да! Ето я жената в бяло, която стои, сякаш на пост, и се взира право към къщата на Ракъмови през железните решетки! Този път, преди видението отново да се разтопи във въздуха, Агнес започва да маха с ръка.

В продължение на няколко секунди жената в бяло остава напълно неподвижна, но Агнес не спира да маха, поклаща енергично нагоре-надолу ръката си, огъвайки тънката си китка — както се размахва детска дрънкалка. И най-сетне жената в бяло й махва в отговор — жестът е толкова деликатен и колеблив, като че ли никога досега не й се е случвало да маха с ръка на друго човешко същество. Гръмотевица разтърсва облаците. Жената в бяло се стапя между дърветата.

По обяд възбудата на Агнес още не е стихнала; от възторг кръвта пулсира по-силно в слепоочията и китките й. Буйството на природните сили сякаш споделя този възторг; дъждът плющи по прозорците, ветровете фучат в комините, сякаш я подканят да разпери ръце и да се завърти лудо. Но тя знае, че трябва да се владее, да се преструва, че светът днес не се различава по нищо от това, което бе вчера, защото съпругът й е мъж, а ако има нещо, което дразни мъжете, то е щастието в неподправен вид. Така че краката на столовете стържат по пода и чиниите потракват както винаги, когато двамата с Уилям сядат на обичайните си места в трапезарията, и измърморват под нос благодарност за благата, с които Бог ги е дарил. През мокрите отблясъци от бурята прониква много малко дневна светлина, и въпреки че Лети е дръпнала докрай завесите, тя се оказва недостатъчна. Така че в крайна сметка трирък свещник със запалени свещи бива поставен между съпруга и съпругата, осветявайки подчертаната разлика в храната им.

— Имам си ангел-пазител, скъпи — казва Агнес веднага щом прислужниците приключват със сервирането — още преди да е набола с вилицата първата хапка от своето студено гълъбово месо в гнезда от марули и артишок.

— Какво си имаш, скъпа? — Уилям е още по-разсеян от обикновено, потънал е до ушите в работа (както твърди непрекъснато пред всеки, който е склонен да го слуша).

— Ангел-пазител — заявява Агнес, грейнала от щастие.

Уилям вдига поглед от собствената си чиния, препълнена с горещи банички с гълъбово месо и картофени крокети с масло.

— Клара ли имаш предвид? — предполага той. Наистина, няма настроение за изблици на женска закачливост — тъкмо сега, когато трябва да реши по някакъв начин проблема с „Хопсъм & Ко.“

— Не ме разбираш, скъпи — настоява Агнес, привежда се напред, сияеща, напълно забравила за яденето в страстното желание да сподели преживяното. — Имам си истински ангел-пазител. Божествена покровителка. Тя бди над дома ни — над нас — денем и нощем.

Устата на Уилям трепва в гримаса на разочарование, която той мъжествено се опитва да превърне в усмивка. Беше останал с впечатлението, че състоянието на Агнес се е подобрило значително — след катастрофалната сцена в кухнята и двата дни, прекарани в сън след конската доза приспивателно, което й бе дал Кърлоу.

— Е — въздъхва той, — дано само не влезе и не открадне новите прибори.

Настава мълчание, докато Уилям реже баничките и се съсредоточава в задачата да пъха късчетата в уста, без да изцапа брадата си, която междувременно е станала извънредно пищна. Погълнат от това занимание, той не забелязва, че атмосферата в трапезарията е претърпяла някаква промяна — химическа реакция, не по-малко забележителна от тази, в резултат на която от смачканите цветни венчелистчета се извлича гъстото, ароматно масло, което служи за основа на парфюма.

— Мисля си, че тя сигурно идва от Манастира на здравето — продължава Агнес с треперлив гласец, премества встрани чинията с почти непобутнатата храна, стиснала салфетката в бялото си юмруче.

— Какъв е този Манастир на здравето? — Уилям вдига поглед към нея, без да спира да дъвче. Трептящата светлина на новия сребърен свещник (може би е малко прекалено голям за тяхната маса?) разкривява леко образите и очите на жена му изглеждат различни — дясното му се струва малко по-кръгло и блестящо от лявото.

— Нали съм ти разказвала — казва тя, — мястото, където отивам в сънищата си.

— Аз… признавам си, че не бях наясно къде отиваш, когато спиш — казва той, смутено усмихнат.

— Монахините в онзи манастир всъщност са ангели — пояснява Агнес, сякаш се опитва да изясни отдавнашно недоразумение. — Отдавна го подозирах.

— Аги… — казва меко Уилям, но с леко укорителен тон. — Не искаш ли да сменим темата?

— Тя ми махна с ръка — упорства Агнес, разтреперана от възмущение.

— Аз й махнах, и тя ми помаха в отговор!

Уилям оставя рязко ножа и вилицата си и вперва в нея поглед, по бащински строг; търпението му е на изчерпване.

— Твоят ангел пазител има ли криле? — пита той саркастично.

— Разбира се, че има — изсъсква Агнес в отговор. — Ти за каква ме имаш? — Но тя може да прочете съвсем ясно в очите му отговора на въпроса си. — Не ми вярваш, нали, Уилям?

— Не, скъпа — казва той с въздишка. — Не ти вярвам.

Пулсиращата вена на слепоочието й се вижда съвсем ясно — прилича на насекомо, пленено между полупрозрачната кожа и извивката на черепа.

— Ти не вярваш в нищо, нали? — пита тя с нисък, грозен глас, какъвто той никога не е чувал да излиза от устата й.

— Аз… какво искаш да кажеш, скъпа? — заеква той.

— Ти не вярваш в нищо — казва тя, вперила яростно поглед в него през пламъка на свещите. Гласът й става все по-груб с всяка сричка, всяка следа от обичайната му напевност и мелодичност изчезва, докато думите й зазвучават като отвратено ръмжене. — В нищо, освен в Уилям Ракъм. — Тя оголва съвършените си зъби. — Какъв измамник. Какъв глупак.

— Не те разбирам, скъпа — той е прекалено стъписан, за да се ядоса; ако трябва да кажем истината, всъщност е уплашен — този нов неин глас звучи странно и плашещо, когато излиза от устни, наподобяващи розова пъпка — подобен на кучешко ръмжене, той му напомня на пороя от непознати езици, на който внезапно заговорили според библейското предание хората по Петдесетница.

— Разбирай каквото искаш, глупако — тя почти изплюва думите. — Повдига ми се от теб.

Той скача на крака. Храна и посуда се разхвърчават на всички страни. Свещникът се катурва с трясък сред пламъци, разтопен восък и сребърни отблясъци. Уилям изревава уплашено и се хвърля към свещите, гасейки ги с длани.

Когато се успокоява, че няма да загинат сред адски пламъци, Агнес вече се е проснала на пода — но този път не лежи в елегантен припадък, а прилича на раздърпана парцалена кукла, разперила на всички страни омекналите си крайници, с разпилени фусти, като че ли някой опитен стрелец току-що е пронизал с куршум гръбнака й.

 

 

Още когато звънецът отеква за първи път на сенчестата веранда пред къщата на Прайъри Клоуз номер двайсет и две, вратата се отваря и Уилям Ракъм бива приет незабавно. За момент той спира зашеметено — не може да разпознае облечената в бяло жена пред себе си; току-що измитата коса на Шугър се спуска на влажни, по-тъмни къдрици по обсипания с дантели корсаж, бузите й, обикновено бледи, са зачервени. Изненадал я е в уханното й неглиже, докато се приготвя, за да бъде хубава за него.

— Влез, влез — настоява тя с умолителен тон, защото дъждът плющи косо в гърба му и нахлува в антрето.

— Крайно време е да престана с тези глупости и да наема кочияш — мърмори той, докато тя го въвежда вътре. — Това е непоносимо… — той трепва изненадано, когато тя посяга забързано да му помогне, ахкайки загрижено, поставя ръце на раменете му и се опитва да свали подгизналото палто.

— Роклята нова ли е? — пита той.

— Да — признава тя и се изчервява още повече. — Купих я с парите, които ми изпрати. — Опитът й да закачи палтото се проваля, тежкото, мокро палто катурва елегантната закачалка. Тя улавя палтото в ръце, а металът изтраква на пода. — Не исках да харча излишни пари — казва тя смутено, повдига високо палтото и го окача за кожената яка на една кука, забита в стената. — Само че старите ми рокли още не са пристигнали…

Ракъм плясва челото си с длан.

— О! Извинявай! — изпъшква той. — Затънал съм до уши в работа.

— Уилям, ръката ти… — тя я взема в своите и я обръща с дланта нагоре. Дланта е обгорена, виждат се излезли съвсем наскоро мехури. — Ооо, колко ужасно… — и тя започва да целува нежно изгорените места с меките си, сухи устни.

— Нищо особено — казва той. — Малка неприятност с един свещник. Но как съм могъл да те оставя така толкова дълго време… Ще наредя да изпратят сандъците още утре. Ако знаеше колко много неща се струпаха…

Палтото му се откъсва от куката и тупва глухо на пода.

— Дявол да го вземе! — избухва той. — Трябваше да ти купя прилична закачалка! Проклетият му евреин каза, че била по-солидна, отколкото изглеждала. Нестабилен боклук! — той ритва падналата закачалка и предизвиква звън от вибриращата мед.

— Няма нищо, няма нищо — успокоява го припряно Шугър, вдига палтото от пода и го понася към дневната. В камината гори огън; тя отдавна е установила, че столът с права облегалка, който стои пред писалището, е много подходящ за сушене на дрехи.

Ракъм върви по петите й, притеснен от мисълта, че това елегантно създание, потънало в бяла коприна, трябва да върши работа, далеч по-подходяща за някоя прислужница, облечена в черна памучна рокля. Колко е очарователна! Иска му се да я притисне към себе си и… и… Ако трябва да бъдем честни, тази вечер не му се иска да прави нищо повече. Дори повече му се иска тя самата да привлече главата му към гърдите си — към облечената си в бяла коприна гръд, и просто да погали нежно косите му.

— Никакъв благодетел не съм аз — въздъхва той, докато тя простира палтото му върху импровизираната сушилка. — Оставям те тук без дрехи в продължение на дни. После нахлувам в дома ти в такъв вид, като че ли току-що са ме извадили от Темза — и веднага започвам да се държа като магаре, ритам мебелите ти…

Шугър се изправя и поглежда Ракъм право в очите за първи път, откакто той влезе. Едва сега тя осъзнава, че нещо не е наред; нещо по-сериозно от нестабилната закачалка или лошото време. Изкривеното му лице, приведената му фигура… Почти й заприличва на онзи Уилям Ракъм, с когото се запозна през онази първа вечер в „Камината“, изгърбен, недоверчив като наскоро бито куче — само че днес желанията, които тя долавя у него, не са толкова ясно определими.

— Нещо те измъчва — започва Шугър със своя най-нежен, най-почтителен глас. — Ти не си човек, който допуска да бъде тормозен от дреболии.

— О, няма нищо, нищо особено — отговаря той със сведени очи.

(Колко е проницателна! Сякаш душата му е разголена пред погледа й!)

— Нещо свързано с работата?

Той се отпуска тежко в креслото и примигва замаяно към чашата с бренди, която тя му подава — точно това, което му трябва. Поема чашата от ръката й, а тя се отдръпва заднешком към другото кресло.

— Да, работата — казва Уилям.

Започва да говори с натежало сърце, въздишайки тежко при мисълта, че сега ще трябва да й обяснява най-елементарните неща. Но за негово учудване нищо подобно не се налага — тя разбира всичко! Само след минути двамата с Шугър обсъждат проблема с Хопсъм — и то в подробности, сякаш тя е негов делови съдружник.

— Как е възможно да знаеш всичко това? — прекъсва се той след време.

— Започнах да чета книгите, които ти си оставил в библиотеката — усмихва се тя. (Разбира се, че започна да се рови в тези ситно напечатани, досадни страници — скуката ставаше поносима единствено при мисълта, че може да се възползва от наученото тъкмо в такава ситуация).

Ракъм поклаща глава в нямо възхищение.

— Възможно ли е… просто да те сънувам?

Шугър се протяга леко в креслото си и си поема дълбоко дъх, така че гърдите й се надигат пред погледа му.

— О, аз съм съвсем истинска — напомня му тя.

И двамата незабавно се връщат към проблема с „Хопсъм & Ко.“. Шугър успява да подава репликите много по-добре, отколкото бе предполагала, но от друга страна, всичко, което Уилям знае за парфюмерийния бизнес, като че ли е прочетено в книгите, нищо не се основава на личен опит. Така или иначе, залегналите в основите му търговски принципи са толкова елементарни, че може да ги схване и последният идиот: убедете клиентите си, че продавате на безценица, докато всъщност ги карате да плащат прекалено висока цена за нещо, чието производство ви е излязло много евтино. Разговорът със скучен мъж също се основава на твърдо установени закони. Закон Първи: извинявайте се смирено за собственото си незнание, дори ако това, което се кани да ви обясни, ви е напълно ясно. Закон Втори: в момента, в който му омръзне да обяснява, се престорете, че внезапно сте разбрали всичко.

— По природа не съм делови човек, имам по-скоро артистичен темперамент — казва Уилям с измъчена въздишка. — Но в крайна сметка това може и да е за добро. Роденият търговец не е склонен на авантюри, страхува се да променя утвърдените закони, просто се придържа към общоприетото. Човекът с по-артистичен дух е готов да предприеме нещо по-рисковано.

Блеейки кротко, той я гали, като очевидно няма намерение да предприеме каквото и да било тази вечер. Какво му става днес наистина? Добре, че поне пие брендито…

Най-сетне, след дълги, нежни увещания и уверения, проблемът с Хопсъм излиза на бял свят. И това ми било проблем! Компанията е дребен производител на тоалетни артикули, нищожна в сравнение с „Ракъм“, също както „Ракъм“ е нищожна в сравнение с „Пеърс“. Досега „Хопсъм“ са продавали лавандулови продукти, но наскоро господин Хопсъм се обърнал към Уилям с питане дали може да наеме лавандулови полета под аренда, ако има свободни. Уилям обещал да обмисли въпроса, но още щом Хопсъм му обърнал гръб, му хрумнало нещо много по-радикално от отдаване на земя под аренда. Защо пък „Ракъм“ да не снабдява Хопсъм с лавандулови продукти в завършен вид — сапуни, тоалетни води, масла, пудри и така нататък — на цена, много по-ниска от себестойността, която би постигнал Хопсъм в собствената си, далеч по-малка фабрика? После Хопсъм може да ги продава с марката на собствената си компания. И каква, пита Шугър, би била ползата за „Ракъм“ от такава организация на сделката? Ами нали така ще се реши въпроса с тази част от реколтата и продукцията, които могат да бъдат определени като… ами, хм… незадоволителни. Всяка година изхвърлят огромно количество прибрана лавандула, която може все пак да се преработи и да се види какво може да се изкара от нея. Струва му се истинско разсипничество да се изхвърля готова продукция (сапуни и такива неща), които са с недобра форма, на мехури или с неравномерен цвят.

Това не означава, че лавандуловите продукти, които ще се продават на Хопсъм, ще бъдат задължително по-нискокачествени; напротив, както винаги, ще се полагат всички усилия реколтата да бъде висококачествена до последния стрък, както и продукцията да бъде безукорна. Напълно е възможно девет от десет пъти да не съществува видима разлика, например между лавандуловата тоалетна вода с етикета на Хопсъм и тази с етикета на Ракъм.

Но… ах, но… Какво да правим в десетия случай? Какво ще стане, ако (просто в името на спора) предположим, че Хопсъм получи партида нискокачествен парфюм, или някоя нова партида сапуни съдържа за нещастие прекалено висок брой видимо деформирани продукти? Какво ще стане, ако — грубо казано — господин Хопсъм реши, че е измамен, и се оплаче? Какво ще стане, ако (подтикнат — нека предположим в името на спора — от извратена неблагодарност, предвид щедростта на контрагента му) той рече да хвърли кал по почтеното име Ракъм?

— Не се тревожи, Уилям, открих изход — казва Шугър.

— Не е възможно да има задоволителен изход — пъшка той и приема четвърта чаша бренди. — Всичко е въпрос на късмет…

— Ни най-малко, ни най-малко — успокоява го тя. — Този господин Хопсъм… случайно да знаеш дали малкото име е Матю?

— Да, казва се Матю — Уилям се мръщи от усилие да си припомни къде в изхвърлените от него книги тя би могла да открие този факт.

— Известен между приятели и като „Коня“ Хопкинс?

— Ъъъ… да.

Шугър се изкисква злобно, и бързо се отпуска на колене пред креслото му.

— Тогава, ако господин Хопсъм реши някога да ти създава проблеми — казва тя и отпуска тънките си бели ръце върху черния му панталон, — ти предлагам да прошепнеш в ухото му само две думички. — Тя се привежда към него, потупва бедрото му в нежна имитация на по-сериозни удари, и прошепва: — Ейми Хаулет.

В продължение на няколко секунди Уилям се взира в ясните й очи, обзет едновременно от съмнение и почуда, после започва да се смее на глас.

— Господи! — крещи той. — Това наистина минава всички граници!

— Ни най-малко — мърка Шугър и търка буза в скута му. — Няма граници за стремежите на мъж като теб…

Тя плъзва ръка към мястото, където по правило сега би трябвало да се напипва ерекцията му, но установява, че се е излъгала. Проведе разговора изключително успешно, проблемът с Хопсъм е разрешен, и все пак… все пак Ракъм нервничи при докосването й, смутен и отпуснат.

— Скъпи Уилям — проронва тя съчувствено, отпуска се назад, сключила скромно ръце в бухналите си поли. — Нещо продължава да те измъчва. Да, така е, виждам го ясно. Какво още има? Какво е това ужасно нещо, което те е разстроило така?

Цели двайсет секунди той се взира в Шугър със смръщено чело и се колебае. Дали пък тя не прояви прекалена настоятелност? Уилям кашля, прочиствайки гърлото си, за да произнесе следващите думи.

— Жена ми е луда — казва той най-сетне.

Шугър отдръпва леко назад глава в безмълвен израз на ужас и удивление, след като е обмислила и отхвърлила реакции от рода на: „Възможно ли е?“, „Виж ти!“ и „Какъв ужас!“. Откакто е станала проститутка, мъжете споделят с нея, че жените им са луди, но тя още не е успяла да открие подходящия отговор за такъв случай.

— Когато се оженихме, тя беше мило, добросърдечно момиче — оплаква се той, — жена, за която всеки би могъл да мечтае. Имаше някои странности, но кой ли ги няма? Не можех да предположа, че ще се превърне в кандидат за лудницата; че ще се стигне дотам, та в собствения ми дом… — той се прекъсва и притваря измъчено очи. — Беше толкова щастливо същество, когато се запознахме. А сега ме презира.

— Каква трагедия — Шугър се осмелява колебливо да положи ръка на коляното му в израз на съчувствие. Той приема жеста й. — Предполагам, че още би те обичала, ако можеше.

— Най-влудяващото е… искам да кажа, най-много ме озадачава това, че тя се изменя с всеки изминал ден. Има дни, през които е нормална като теб и мен, а после изведнъж прави или казва нещо напълно недопустимо.

— Като например…?

Гласът на Шугър е тих и ненатрапчив.

— Убедена е, че насън посещава някакъв католически манастир. Убедена е, че я пазят ангели. Казва дори, че й махали с ръка.

Шугър притиска горещата си буза към кръста му, прегръща го приятелски с надеждата, че докато вдигне отново лице, изчервяването ще е изчезнало. След като бе забелязана да се навърта около дома на Ракъмови, какво друго би могла да стори, освен да помаха в отговор на госпожа Ракъм?

— Миналата седмица се държа направо срамно, пълзеше по пода на кухнята заедно с някаква слугиня — продължава потиснато Уилям. — Наложи се да викаме лекаря. Той счита, че аз самият съм луд, щом я държа все още у дома… Но той няма представа колко мила беше тя навремето! А напоследък Агнес прекарва половината си живот в сън — или опиатите й въздействат много силно, или просто е станала ленива… И аз не знам вече, нищо не мога да разбера…

Шугър гали коляното му с равномерни движения, в които няма никаква чувственост — както би галила някое домашно животно. Чувства как между бедрата й се стича струйка кръв, но тъй или иначе явно не е съдено да разбере днес какво е отношението на Уилям Ракъм към месечното кръвотечение при жените.

— Откога… откога Агнес е толкова зле? — пита тя.

— О, кой знае какво се е въртяло в главата й дори още преди да се запознаем! Но трябва да призная, че лудостта й не беше толкова… — той стиска и разтваря пръстите на обгарялата си ръка, търсейки подходящата дума — толкова изявена преди раждането на детето.

— О? — гласът на Шугър продължава да е почти недоловим, като шумолене на листа. — Не знаех, че имаш дете…

— Само едно — казва Уилям с въздишка. — За съжаление дъщеря.

Възмутеното трепване на Шугър е прекалено рязко, за да може да го прикрие напълно, Уилям сигурно го е почувствал — толкова плътно е притиснала буза към корема му; дано дрехите го омекотят. Наистина е странно, тя е привикнала да изслушва всевъзможни оскърбления по отношение на женския пол, да чува, че тялото й е мерзко, че дверите към ада се крият между бедрата й — но и до днес дори най-невинната забележка за безполезността на децата от женски пол я докарва до ярост. Стиснала зъби, тя се притиска по-силно към мъжа, сякаш по-силната проява на чувства ще й послужи като заклинание, с което да пропъди гнева.

— Предполагам — подема тя, за да наруши настаналото мълчание, — че заболяването на жена ти е станало причина да прекъсне връзките с повечето си приятелки?

Той хлътва още по-дълбоко в креслото, наслаждавайки се на прегръдката й.

— Знаеш ли, именно това е чудното… Така предполагах и аз, но явно съм се лъгал… Сега, точно преди откриването на сезона, тя е затрупана с покани. Направо удивително, като се има предвид колко отдавна не се е появявала в обществото…

— А в какво точно се изразява лудостта й?

— О, в какво ли не. Смее се, когато няма нищо смешно, не се смее, когато наистина има повод за смях. Говори всякакви глупости на висок глас, предупреждава хората срещу някакви невидими опасности. Веднъж се скри под масата, защото по месото, което бе сервирано за вечеря, имало кръв. Непрекъснато губи съзнание. Божичко, като си припомня колко пъти е трябвало да я отвеждам преждевременно от приеми и балове… — Шугър долавя, че той клати недоумяващо глава. Но ето, че това не е направило лошо впечатление. Върви, че разбери висшето общество!

Тя потрива ухо в корема му. Ако се съди по къркоренето, което чува, той сигурно не е ял нищо; значи алкохолът ще му развърже по-бързо езика.

— Не ти ли е минавало през ума — пита тя, — че тези покани идват заради теб?

— Заради мен ли? — Той въздиша толкова дълбоко, че главата й се повдига поне на три инча. — Никога не съм имал слабост към балове, пикници и вечеринки. Предпочитам да осигурявам сам забавленията си. Тъй или иначе, тази година съм чудовищно претрупан с работа, и надали ще имам време да се отзовавам на покани.

— А не ти ли минава през ума, че има хора, които следят твоето… стремително издигане? Ти се превърна в забележителна личност, Уилям, и то изключително бързо. Забележителните личности са търсени навсякъде. А що се отнася до поканите… хората не могат да канят само теб и да пропускат жена ти, нали?

Уилям плъзва ръце по гърба й, дланите му се отпускат върху издутината от турнюра. Шугър чувства, че е успяла да го убеди.

— Какъв наивник съм… — мърмори той. Гласът му е станал по-плътен от брендито и обзелото го успокоение. — Не съм се замислял колко много са се променили нещата…

— Не бива никога да забравяш хората, които наистина държат на теб — поучава го Шугър, която отново е започнала да гали дремещата му мъжественост. — Колкото по-богат ставаш, толкова повече хора ще се намират, които няма да се спрат пред нищо, за да спечелят благоволението ти.

Той притиска със стон главата й към скута си.

 

 

По-късно, когато след геройски извоюваната ерекция членът му се е свил отново до незначителни размери, Шугър продължава атаката си, с надеждата да постигне още нещо.

— Откога копнея за този божествен вкус — ахка тя след преживяната наслада, за да предотврати подобно спадане на повдигнатия му дух. — Толкова време те нямаше! Не можа ли да се сетиш поне веднъж за твоята малка наложница, останала тук сам–сама, без нито една рокля за смяна, примираща от копнеж по теб?

— Затрупан съм до уши… — но тя прекъсва със смях извиненията му и започва да го целува по ушите — порой от закачливи милувки, предназначен да му покаже, че не я е наскърбил. Той се кикоти, явно има гъдел — двойната му гуша се вижда ясно през брадата, когато се присвива. — Такъв ръководен пост отнема много повече време, отколкото предполагах първоначално. Историята с Хопсъм беше само едно от нещата, с което се занимавах през последните дни. А и следващите седмици няма да се по-леки. Скоро трябва да посетя моите лавандулови плантации в Мичъм, за да разбера защо…

— Лавандулови полета? — възкликва тя възбудено.

— Да…

— Местата, където наистина расте лавандулата?

— Ами да, разбира се…

— О, Уилям! Така ми се иска да ги видя! Знаеш ли, че никога не съм виждала как нещо расте — освен, разбира се, растенията в лондонските паркове? — Тя се отпуска назад, на пети, така че погледът му да пада право върху възторженото й лице. — Цяло поле с цъфнала лавандула! За теб това може да е нещо съвсем обикновено, но за твоята малка Шугър звучи като приказка! О, Уилям, би ли ме взел със себе си?

Той се гърчи, усмихва се и се мръщи едновременно. Смътни предчувствия се борят да си проправят път в замаяното му от алкохол и плътска наслада съзнание.

— Нищо не би ми било по-приятно, ти си толкова сладка… — фъфли той. — Но помисли си какъв скандал ще стане — ти, непозната млада жена, да се разхождаш сама с мен из полята, където ще ни видят всички работници…

— Но това място не е ли на другия край на Англия?

— Мичъм ли? О, това е в Съри, скъпа — той се усмихва, забелязал неразбирането, изписано по лицето й. — Достатъчно близо, за да стигнат клюките и до Лондон.

— Но тогава аз може да не дойда сама! — настоява тя оживено. — Може да ме съпровожда друг мъж! И… или — тя не е пропуснала недоверието, трепнало за миг в очите му, — аз мога да съпровождам някого — някой старец. Да, да, дори познавам такъв човек — един сакат старец, когото мога да представя като дядо си. Той е глух и сляп… е, почти. Изобщо няма да ни пречи. Мога просто да тикам инвалидната му количка, все едно, че возя бебе.

Ракъм примигва и я гледа удивено.

— Не говориш сериозно, нали?

— Никога не съм била по-сериозна! — настоява тя. — О, Уилям, кажи, че ще ме вземеш със себе си!

Той се изправя, залитайки, и се смее на собствената си несръчност, на абсурдния вид, който е придобил светът около него, оцветен от брендито.

— Не бива да заспивам тук — мънка той, докато закопчава панталона си. — Имам среща с Хопсъм утре сутринта…

— Кажи да, Уилям — моли се Шугър, докато му помага да прибере ризата си в панталона. — Искам да кажа, на мен, не на него.

— Трябва да обмисля всичко — казва той, и се изправя, залитайки, пред креслото, взел в ръка палтото, от което все още се вдига пара.

И той хваща палтото за яката, позволявайки й да му помогне да пъхне ръце в непокорните ръкави. Дрехата е тежка, нагорещена отвън, но още влажна отвътре, и мирише някак странно; Уилям и Шугър, свели глави един към друг, се кискат на тази дребна неприятност.

— Обичам те! — казва той през смях, а тя се притиска силно към него, опряла буза в бодливата му брада.

Навън бурята е утихнала. Нощ се е спуснала над Прайъри Клоуз, дъждът е спрял, няма вече и вятър. Черното небе е обсипано с ярки звезди, мокрите улици блестят като сребърни на светлината на фенерите. Пълната луна сияе над хоризонта, поръбен с черни силуети на комини, и привлича като сирена погледите на лудите — от тези, които обитават копторите на Шордич, до другите, в кралските спални в двореца Уестминстър.

— Внимавай къде стъпваш, скъпи! — подвиква Шугър от осветената веранда на неговия втори дом.

 

 

Уилям слиза от файтона, и той се отдалечава, подрънквайки със звънците, с които е окичен. Над Чепстоу цари такава тишина, сякаш се е озовал в гробища — къщата на Ракъмови се извисява, подобна на мавзолея на някоя видна фамилия, чието родословно дърво е изсъхнало поради липса на наследници. Уилям влиза в двора, потръпвайки от студ, към който се добавя и раздразнение, когато скърцането на градинската порта отеква неестествено високо в нощната тишина. Вече е изтрезнял наполовина, изпаднал е в извънредно мрачно настроение, а неприветливият вид на собствения му дом го потиска допълнително. Няма го дори кучето, което обикновено се навърта наоколо, а пътеката, която се вие по ниско остриганата морава, излъчва някакво призрачно сияние на лунната светлина. Видът на конюшнята, все още празна и полускрита от дърветата, му напомня за едно от многото неща, които трябва да се свършат.

Позвънява веднъж, после, съобразявайки се с късния час, започва да рови из джобовете си за ключ. Слаба светлина се процежда през орнаментирания прозорец над пищно украсения горен праг на вратата — точно колкото да хвърля сянка върху пръстите му, докато той свежда глава към постоянно убягващите му джобове. (Господи! Ако той се занимаваше с производството на дрехи, а не на парфюми, би въвел сериозни промени в работата!).

Точно в мига, когато открива ключа и почти е успял да го пъхне в ключалката, вратата се отваря и на прага застава Лети — с подпухнали от сън очи, вероятно е спала седнала. Дори на слабата светлина от свещта, която тя държи, Уилям вижда червения отпечатък от ръкава на униформата върху едната й буза; несъмнено и тя вижда също толкова ясно подутия му, червен нос и потното му чело.

— Къде е Клара? — пита той, докато Лети му помага да се съблече. (Ръцете й са по-силни от ръцете на Шугър, но е по-несръчна).

— Легна си, господин Ракъм.

— Добре. Лягай си и ти, Лети — той има още едно задължение, което трябва да изпълни, преди да си легне, и ще му бъде много по-лесно да го стори в отсъствието на Клара.

— Благодаря, господин Ракъм.

Той я проследява с поглед, докато се качва по стълбите, и я изчаква да се прибере в таванската си стаичка. После и той тръгва нагоре, право към спалнята на Агнес.

Когато влиза, установява, че стаята е непроветрена и задушна — все едно, че се е озовал в запечатан буркан. Някога, когато ухажваше Агнес, тя тичаше по зелените морави на Риджънт’с Парк, полите на пъстрите й рокли пърхаха на вятъра; а сега обитава тази гробница, изолирана с плътни завеси от околния свят. Той започва да души предпазливо въздуха; ако не беше изпил толкова много бренди, щеше да долови мириса на спирт, който неопитният нов лекар разля по пода, докато напояваше с него топка памук.

Вдигнал високо свещта, Уилям тръгва към леглото. Вижда лицето на жена си, полускрито в прекалено големите, прекалено високи възглавници. Устните й трепват плахо, когато чува стъпките му; нежните ресници на клепачите й започват да трепкат.

— Клара? — проплаква тя.

— Аз съм, Уилям.

Клепачите й се повдигат само наполовина, оголвайки невиждащи склери, в които ирисите, сини като китайски порцелан, ту се появяват, ту изчезват като рибки в аквариум. Тя очевидно вече е на половин път към своята приказна страна, зашеметена от упойката, и се рее из лабиринтите на онези манастири или замъци, които толкова обича да посещава.

— Къде е Клара?

— Отвън, пред вратата — лъже той. Колко се страхува тя да остане насаме с него! Какъв ужас изпитва от докосването му! Обзема го силно съжаление, иска му се да разполагаше с магическа пръчка, с която да прогони завинаги слабостта й; но тя извиква у него и раздразнение — също толкова силно, то би могло да го накара да я удари по главата с тази магическа пръчка, пръсвайки крехкия й череп като яйчена черупка.

— Как се чувстваш сега, скъпа?

Агнес извръща лице към него; за миг очите й се спират върху лицето му, после тя притваря уморено клепачи и прошепва:

— Като понесена от вятъра шапка, която се плъзга по тъмна река.

Гласът й е възвърнал обичайната си мелодичност; колко прекрасно звучи той, наистина, дори когато тя говори глупости!

— Помниш ли какво ми каза, преди да припаднеш? — пита той, поднасяйки свещта към лицето й.

— Не, скъпи — тя отвръща лице и заравя нос в топлата вдлъбнатина, изпълнена с косите й. — Нещо лошо ли беше?

— Да, много лошо.

— Съжалявам, Уилям, ужасно съжалявам — гласът й се разнася приглушено от гнездото й сред възглавниците. — Ще можеш ли някога да ми простиш?

— С теб съм и в здраве, и в болест, Аги, както съм се клел пред Бога.

Той остава пред леглото й още минута-две; наслаждава се на извиненията й като на глътка бренди, която се плъзга в гърлото и постепенно стопля вътрешностите му. После, приемайки това като най-добрия изход, на който би могъл да се надява, най-сетне се обръща, за да си тръгне.

— Уилям?

— Ммм?

Лицето й се появява отново, но този път уплашено и мокро от сълзи, които блестят на светлината на свещта.

— Още ли съм твоето малко момиченце?

Той изохква болезнено. Напълно неочаквано тя е нанесла своя удар право в слънчевия сплит на носталгията. Капчици разтопен восък капят по изгорената му ръка и той присвива едновременно очите и пръстите си.

— Заспивай, мое безценно съкровище — казва той с пресипнал глас, и излиза заднешком от стаята. — Утре те чака нов-новеничък ден.