Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (12)

Единайсет

Челото на Шугър се отпуска с глухо тупване върху изписаните листа. Намираме се в дома на госпожа Кастауей, половин час след полунощ. Цари задушлива тишина, носи се мирис на гаснеща жарава и лой за свещи. Сплетената маса на собствената й коса едва не я задушава, когато тя се буди със стреснато ахване.

Надигайки се от писалището си, Шугър примигва. Трудно й е да повярва, че може да е заспала, след като само преди миг разсъждаваше усилено коя дума да употреби. Страницата, на която е отпуснала тавата си, е размазана, буквите блестят, защото мастилото е още мокро. Тя отива, препъвайки се, към леглото, и оглежда лицето си в огледалото. По бледата кожа на челото й са се отпечатали мънички, неразбираеми, лилави мастилени букви.

— Да му се не види — казва тя.

Само след минути вече е в леглото и преглежда това, което е написала. В романа й се появява нов герой, сполетян от съдбата на всички останали.

 

 

„Моля те! — хленчеше той, дърпайки безсилно копринените въжета, с които бе привързан към колоните на балдахина. — Пусни ме! Аз не съм кой да е! — молбите му бяха все от този род. Не му обръщах внимание, заета с камата и точилото.

— Кажете ми сега, високопоставени господине — казах най-сетне. — В коя част на тялото ви предпочитате да вкарам острието?

Мъжът не отговори, само лицето му доби ужасяващ сив цвят.

— Изобилието на възможности ви отне дар-слово — предположих аз. — Но това не бива да ви притеснява, аз ще ви ги опиша всичките, както и несравнимото им въздействие…“

 

 

Шугър се мръщи, нагъвайки обърнатия наопаки текст на челото си. Има чувството, че нещо липсва тук, но какво ли е то? Дълга поредица мъж са я вдъхновили за полети на фантазията, отличаващи се с готическа жестокост в досегашния ръкопис; тя ги обричаше на ужасна съдба, обзета от неподправена наслада. Но тази вечер, с последната жертва, й липсва необходимата искра злина, която озарява прозата й. Изправена пред възможността да пролее кръвта му, тя чува непознат, изкусителен глас в съзнанието си, който й казва: „О, за Бога, остави нещастния глупак да си живее“.

„Ставаш мекушава, упреква се тя. Хайде, забий острието дълбоко в гърлото му, в корема, в задника, чак до дръжката“.

Тя се прозява и се протяга под топлите, чисти завивки. Вече дни наред спи сама; леглото не мирише на чужди тела, само на нейното. Както винаги, леглото е застлано с половин дузина чисти чаршафи, като под всеки от тях е пъхнато навосъчено платно, така че, ако единият се изцапа, тя само го дръпва и отдолу остава чистият. Преди Уилям Ракъм да се появи в живота й, тези слоеве се сваляха с досадна монотонност. Сега понякога в продължение на дни и шестте чаршафа си остават на леглото. Кристофър, който всяка сутрин се качва до горния етаж, за да събере мръсните чаршафи, не намира нищо пред нейната врата.

Истински лукс.

Шугър се сгушва по-надълбоко под завивките, върху гърдите й тежи ръкописът. Всъщност той представлява една раздърпана купчина от различни по размер листове, натъпкани в една картонена папка, върху която има написани много заглавия, и всички те са задраскани. Под изподраскания мастилен списък е оцелял незадраскан само един ред: „от Шугър“.

Романът й представлява хроника на живота на една млада проститутка с дълга до кръста червеникава коса и лешникови очи, която работи в един и същ публичен дом със собствената си майка — строга жена на име госпожа Джетисън. Като изключим някои полети на фантазията — като убийствата например — това е историята на собствения й живот, или поне на неговото начало в Чърч Лейн. Това е историята на едно голо, разплакано дете, свито на кълбо под изцапания с кръв чаршаф, което проклина вселената. Това е разказ за прегръдки, изпълнени с омраза и целувки, подправени с отвращение, за заучено покорство и таен копнеж за мъст. Романът представлява списък на мъже–грубияни, блъскаща се редица от човешки отпадъци, мръсни, вмирисани на джин, на бира, на уиски, пъпчиви, с мръсни нокти, лигави устни, кривогледи, сенилни, кльощави като скелети или тлъсти, с къси крака и космати задници, с чудовищни пениси — и всички те чакат своя ред, за да изтръгнат и последното късче невинност и да го разкъсат.

Дали в този роман има положителни обрати на съдбата? Не, няма. Положителният обрат, нещо като появата на Уилям Ракъм, би развалил всичко. Героинята трябва да среща само бедност и унижения; тя не бива да се пренесе да живее от Чърч Лейн на Силвър Стрийт, и нито един мъж няма никога да й предложи нито едно от нещата, които иска — особено пък спасение и по-добър живот. В противен случай този роман, замислен като вик на неутолима ярост, рискува да се превърне в някой от ненавижданите от нея романтични истории, където се срещат думите „Читателю, аз станах негова жена“.

Не, едно е сигурно — нейният роман не бива да има щастлив край. Героинята си отмъщава на мъжете, които ненавижда; но светът си остава територия на мъжете и такова отмъщение няма да бъде прието. Затова и краят на романа е едно от малкото неща, които Шугър е измислила предварително — а именно, героинята умира. Тя приема този край като нещо неизбежно, и е уверена, че и читателите ще реагират по същия начин.

Читателите ли? Но разбира се! Тя е твърдо решена да предаде ръкописа за издаване веднага след като го завърши. Но нима на този свят ще се намери някой, който да го издаде, ще възразите вие, или някой, който да го чете? Шугър не знае, но е уверена, че романът има шанс. След като бива издавана порнографска литература без всякаква художествена стойност, издават се и почтени романи, които призовават към социални реформи (та нали само преди няколко години Уилки Колинс написа роман, озаглавен „Новата Магдалена“ — безцветна, жалка история, в която една проститутка на име Мърси Мерик се надява да получи опрощение… Книга, която човек би трябвало да хвърли към стената от яд, но нейният успех доказва, че публиката е склонна да чете за жени, които са видели повече от един пенис през живота си…). Да, сигурно някъде по света има открити съзнания, които жадуват да научат неподправената истина — особено в по-напредничавото и толерантно бъдеще, което е непосредствено предстоящо. Да, може би тя ще успее дори да се издържа с писане: няколкостотин верни читатели ще й бъдат достатъчни; тя не е алчна за успех като този на Рода Брутън.

Тя изсумтява, стряска се и отново се разбужда. Ръкописът се е хлъзнал от гърдите й и страниците са се разпилели по завивката. Най-отгоре е първа страница.

На нея пише:

„Всички мъже са еднакви. Ако има нещо, което съм научила, откакто съм на тази земя, то е именно това. Всички мъже са еднакви.

Как мога да съм толкова уверена в това? Нали не съм опознала всички представители на мъжкия пол? Напротив, драги читателю, може би случаят е именно такъв!

Името ми е Шугър…“

Шугър спи.

 

 

Хенри Ракъм изважда от хартията червените сърца, кафеникавите дробове и бледорозовите пилешки шийки, които е купил от продавача на храна за животни, и хвърля няколко късчета на пода на кухнята. Котката му скача веднага върху тях, захапва месото, гладкият й гръб се нагърчва в конвулсии от усилие, когато гълта. Преди време Хенри би я упрекнал от страх, че животното ще повърне; сега само я наблюдава, примирен с лакомото лице на природата. Той знае, че само след няколко минути котката вече ще лежи пред камината, спокойна и невинна като луната. Ще мърка, когато той я погали и ще близне ръката му, която — макар да я е измил — още излъчва миризмата на получения от нея дар — къс кърваво месо.

Какво можа да научи човек от котките? — пита се Хенри. Може би това, че всяко същество може да бъде мило и миролюбиво — когато не е гладно.

Но как тогава да обясним безчинствата на тези, които имат какво да ядат? Може би те страдат от по-различен глад. Може би жадуват за доброта, за уважение, за Божията милост. Нахранете с това тези вълци, и те ще легнат редом с агнетата.

Хенри крачи из дневната безшумно, обут в дебели вълнени чорапи, после коленичи пред камината. И наистина, веднага щом подклажда огъня, котката идва при него — мърка и е готова за сън. Изведнъж в паметта му изплува, както често му се случва, споменът за първата му среща с госпожа Фокс — или поне за първия път, когато осъзна присъствието й. Колкото и невероятно да му се струва да не е забелязал жена с нейната красота, тя твърди, че Хенри посещавал същата църква в продължение на седмици преди случая, който той помни толкова ясно.

Беше през август 1872 година. Тя озари с нова, ярка светлина това, което представляваше дотогава Обществото за молитви и обсъждания в Северен Кенсингтън. Беше като отговор на молитвите му, защото той винаги бе таил в сърцето си убеждението, че Христос никога не е очаквал от християнството чак такава йезуитщина, каквато се проповядваше от Обществото за молитви.

Тревър Маклийш бе този, който предизвика проявата й през онзи августовски ден. Бакалавър на науките, винаги в крак с последните тенденции, той заяви своето несъгласие с начина, по който се получаваше Свето причастие.

— Доказано е безспорно — заяви той, — че болестите могат да се предават от човек на човек при ползване на общи прибори и особено съдове за пиене.

Маклийш настоя за въвеждане на нова процедура, при която причастието да се приема от отделни чашки за всеки човек. Някой попита дали избърсването на ръба на потира не е достатъчно за премахването на микробите, но Маклийш настоя, че микробите са устойчиви срещу подобни мерки.

Всъщност Маклийш представи пред Обществото петиция по въпроса, адресирана до архиепископа на Кентърбъри, под която липсваха само подписите. Хенри обмисляше мрачно дали да положи подписа си, убеден, че цялата история е смехотворна, но не му стигаше кураж да го каже, защото се боеше, че ще бъде обвинен в католически примитивизъм. Тогава стана една млада дама, членуваща отскоро в Обществото, и каза:

— Наистина, господа, това е дребнаво заяждане, отхвърлено от Библията.

Лицето на Маклийш се измени, когато по настояване на госпожа Фокс всички отвориха Библиите си на Евангелие от Лука, глава 11, стихове 37–41, и тя прочете на глас съответните редове, без някой да я подканя, подчертавайки особено следните:

„И когато Той говореше, един фарисеин го помоли да обядва у него. Той отиде и седна на трапезата.

А фарисеинът се почуди, като видя, че Той не си уми ръцете пред обеда.

Но Господ му рече: сега вие, фарисеите, измивате чашата и паницата отвън, а пък вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство.

Безумници, не Същият ли, Който сътвори външното, сътвори и вътрешното?

Но давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто.“

Да види как Маклийш си прибира петицията с лице, червено като цвекло, беше голямо удоволствие; да забележи присъствието на госпожа Фокс бе висша наслада. Това, че лице от другия пол, при това допълнително възпрепятствано по пътя на духовното израстване от забележителната си красота, може да познава така добре Библията, му се стори равносилно на чудо. Хенри закопня да я чуе отново как говори. И до ден-днешен обича да я слуша.

 

 

Следващия път, когато Уилям отива при Шугър, той носи със себе си две издания, които й е обещал при последната им среща.

— О, ти си се сетил! — ахва тя и се сгушва в него като котенце. Облечена е като за излизане, в тъмносиня и черна коприна, всеки косъм в прическата й е на мястото си, всяка гънка на роклята пада точно както трябва. Меките й ръкави шумолят нежно, когато тя обвива с ръце кръста му, косата й ухае и е леко влажна.

Той хвърля поглед над рамото й и отбелязва, че спалнята й е подредена безукорно — тя винаги я поддържа в такъв ред за него. По тапетите се виждат по-бледи правоъгълници незацапана от тютюнев дим хартия — местата, където висяха онези жалки порнографски гравюри, и въпреки че те изчезнаха още преди месеци, отсъствието им винаги предизвиква у него приятна тръпка, защото Шугър ги махна, за да му достави удоволствие. Как бе казала тя? А, да: „Отсега нататък тази стая е само твоя и моя!“. Златен език има тя, във всяко отношение.

Той стисва кокалестите й рамене и я побутва нежно назад, на ръка разстояние. Тя му се усмихва, два пъти по-красива от последния път, когато я видя. Виждал я е вече десетки пъти, и всеки път му се струва, че споменът от предния е замъглен, че едва сега вижда ярката светлина на истината! Устните й са по-плътни, носът й — по-съвършен, очите — по-бистри, а сред златистите косъмчета на веждите й има и някои по-тъмночервени (как е възможно да не го е забелязал преди?).

— Разбира се, че се сетих — усмихва й се той в отговор. — Божичко, ти наистина си очарователно същество.

Тя свежда лице и се изчервява. Да, той е готов да се закълне, че се изчервява — а никой не може да се изчерви престорено. Явно е, че е искрено поласкана.

— Кое искаш първо? — пита той и вдига пред очите й обещаните памфлети.

— Което предпочиташ — отвръща тя и отстъпва назад, към леглото.

Той й подава екземпляр от току-що излязлата книга на господата Филип Бодли и Едуард Ашуел, „За ползата от молитвата“, и й обяснява, че това томче вече е предизвикало сензация, най-вече сред многобройните свещеници, с които Бодли, син на епископ Бодли, е провеждал своите „неофициални“ разговори. Вече имало множество заплахи за обвинения в клевета, но тъй като в книгата били цитирани само инициали и географски наименования (достопочтеният Х. от Степни: „Така и не можах да разбера защо Господ счита за необходимо да страдам от лумбаго“), обвиненията вероятно щели да пропаднат. Седнала на крайчеца на леглото, Шугър прелиства тънката книжка и набързо преценява стойността й. Тя отлично познава мъже като Бодли и Ашуел. Те говорят на висок глас, непрекъснато се кискат и твърдят, че искат да обезчестяват девственици, докато дълбоко в себе си копнеят да притиснат глава към щедрата гръд на някоя тлъста матрона.

 

 

(Ако, по приблизителна преценка, 2 500 000 деца на Британските острови се молят ежедневно за здравето на мама и татко, бихме могли да заключим, съдейки по процента на смъртността, че тези които се обръщат с молитва към Всевишния, би трябвало да предприемат други мерки, за да опазят родителите си.)

 

 

О, да, тя отлично познава този тип мъже. Те са винаги полупияни, половинчата ерекция, напъват се до безкрайност, не могат да свършат, но и не искат да се откажат. А сега може би трябва да изрази възторг от произведението им? Шугър прехвърля с помощта на забележителната си памет всичко, което й е разказвал Уилям за тях, за приятелите от отиващата си младост. Дали пък да не рискува?

Тя се усмихва.

— Каква пълна… — хвърля поглед към лицето му и решава да поеме риска — детинщина.

За миг Уилям смръщва чело; колебае се на ръба на неодобрението, може би дори на гнева. После обаче си позволява да се наслади на собственото си превъзходство над приятелите си, на раздразнението си от инфантилните им безчинства. Въздухът между него и Шугър трепти, изпълнен със сладостта на любовната хармония.

— Да — казва той, като че ли учуден. — Нали?

Тя се наглася по-удобно на леглото, подпира лакът на дюшека така, че бедрото й се очертава под диплите на фустите.

— Дали не е заради това, че нямат някакво по-смислено занимание, как мислиш?

— Наистина нямат — потвърждава той. Колко странно, че не го е осъзнавал досега! Това са двамата му най-стари приятели, а между тях и него се е раззинала пропаст — пропаст, която може да изчезне единствено ако той продължи да безделничи като тях, или пък ако те си намерят някое полезно занимание. Какво прозрение! И то дойде от устата на тази очарователна млада жена, която бе имал щастието да спечели. Наистина, настанали са странни и знаменателни времена в личната му история.

Малко притеснено, за да замени книгата на Бодли и Ашуел, която очевидно я дразни, той й подава каталога на фабриките „Ракъм“ за зимата на 1874 година. (Пролетният още не е готов). И Шугър отново го изненадва, като го поглежда право в очите и пита:

— Кажи ми, Уилям, как върви търговията?

Нито една жена не му е задавала досега такъв въпрос. По някакъв начин той звучи далеч по-интимно от всякакви мръсни приказки.

— О… отлично, отлично — отвръща той.

— Не, наистина — настоява Шугър. — Какво е положението? Конкуренцията сигурно е ужасна.

Той примигва стъписано; покашля се и започва:

— Ами, ъъъ… смея да твърдя, че „Ракъм“ е във възход.

— А конкурентите?

— „Пеърс“ и „Ярдли“ са недосегаеми, „Римъл“ и „Роуланд“ са в добро състояние. Сезонът не беше добър за „Низбет“ и е възможно те да са в упадък. Хинтън едва крета, положението му може и да е безизходно…

Колко странно върви този разговор! Нима няма никакви граници за това, което е възможно между него и Шугър? Първо говореха за литература, а сега и това!

— Чудесно — усмихва се тя доволно. — Да пожелаем провал на всички твои съперници; дано се затрият до един.

После отваря каталога и започва да го прелиства. Уилям седи зад нея, прегърнал гърба й с една ръка, коленете му са притиснати в топлите й поли.

— Краят на зимата винаги е добър сезон за продажба на сапуни, соли за вана и други подобни — уведомява я той, за да прекъсне мълчанието.

— Така ли? — казва тя. — Може би защото по това време хората вече не изпитват толкова силно нежелание да се къпят.

Той се киска. Те са заедно вече петнадесет минути, а все още са напълно облечени, досущ като почтена семейна двойка.

— Може и така да е — отвръща той. — Но основната причина е светския сезон. Дамите обичат да се зареждат отрано с всичко необходимо, така че когато дойде май и тълпите плъзнат, да не им остава да купуват нищо, освен големи предмети в пищни пакети.

Шугър продължава да чете внимателно. Когато Уилям започва да гали бузата й, тя притиска нежно лице към ръката му и целува пръстите му, но очите й не се откъсват от страниците на каталога. Дори когато той коленичи на пода, за да вдигне полите й, тя продължава да чете, но се отпуска на леглото, за да не му пречи — иначе се преструва, че не забелязва какво прави той. Това е игра, която Ракъм намира за много възбуждаща. През пластовете мека тъкан, които го обвиват в мрак, той чува шума от прелистване на страница — едновременно приглушен и рязък; по-близо до лицето си долавя аромата на женска възбуда.

 

 

Когато всичко свършва, тя продължава да лежи по корем на леглото и да чете. Сега започва да чете на глас, изреждайки артикулите, малко задъхана от положените усилия.

— Лавандулово мляко „Ракъм“. Лавандулови пухчета за пудра „Ракъм“. Препарат за молци, ароматизиран с лавандула. Ароматизирани бонбони „Дамаска роза“. Масло за коса „Гарваново крило“… — тя присвива очи, за да прочете ситния шрифт, и се търкулва на една страна. — Висококачествен, напълно безвреден растителен екстракт, осигуряващ бързо и сигурно оцветяване. Не е боя — тя повдига вежди и хвърля поглед към него над горния ръб на каталога.

— Разбира се, че е боя — изсумтява Уилям, едновременно смутен и развеселен от тази откровеност, от интимността, в която тя го въвлича.

— Снежен прах „Ракъм“ — продължава Шугър. — Ако лошият мирис на краката е Вашата Ахилесова пета, опитайте балсам за крака „Ракъм“. Не е сапун. Медицински препарат, изготвен по специална рецепта. „Ауреолин Ракъм“ гарантира толкова предпочитания златист цвят само срещу десет шилинга и шест пенса — не е боя. Младежка пудра „Ракъм Жювенил“…

Уилям отбелязва, че френският й акцент съвсем не е лош — всъщност по-добър, отколкото на повечето му познати. От талията нагоре тя е не по-малко изискана, от която и да е позната му дама, рецитира фирмените продукти, сякаш чете поезия, а пък от кръста надолу…

— Лек срещу кашлица „Ракъм“ — не съдържа никакви вредни вещества. Ароматизатор за вана „Ракъм“ — една опаковка е достатъчна за една година. Ако краката ви миришат, спестете си притеснението, като си купите серния сапун на „Ракъм“ — не съдържа олово, само срещу един шилинг и шест пенса…

Внезапно е обзет от раздразнение — да не би тя да му се присмива? Гласът й е мек, звучи като котешко мъркане, не се долавя и следа от присмех. Бедрата й са все още разтворени, така че се вижда изобилната сперма на Ракъм, която се стича по тях. И все пак…

— Подиграваш ли ми се? — пита той.

Шугър оставя каталога, привежда се към него и го погалва по главата.

— Разбира се, че не — казва тя. — Всичко това е ново за мен. Искам да науча нещо.

Той въздъхва, поласкан и смутен.

— Ако държиш да попълниш празнотите в образованието си, по-добре чети Катул, а не каталозите на „Ракъм“.

— О, но това не си го писал ти, нали, Уилям? — пита тя. — Писано е по времето на баща ти, така ли е?

— При това от много различни хора, несъмнено.

— Но нито един от тях не се отличава с елегантността на твоя стил, убедена съм — и тя вперва в него поглед, изпълнен с нежно предизвикателство.

Той се пресяга за панталоните си.

— Нямам представа откъде да започна.

— О, но аз мога да ти помагам. Да правя предложения — тя се усмихва сладострастно. — Много ме бива да правя предложения — взема отново каталога и посочва с пръст един ред. — Ето например, направи ми впечатление, че ти се смръщи, когато прочетох думите „Ако краката ви миришат“. Съгласна съм, че фразата е доста отблъскваща.

— Ъъъ, да — мънка той и сякаш чува гласа на баща си, представя си го как пише тези грозни думи с онова негово смехотворно зелено мастило, леко изплезил език през сбръчканите си устни.

— Затова ще измислим нещо, достойно за Ракъм — казва Шугър и смъква полите си до глезените. — Искам да кажа, за Уилям Ракъм.

Объркан, той отваря уста да възрази. Бързо като птица, тя се отпуска върху него и поставя един напукан пръст върху устните му.

Шшшт, произнасят беззвучно нейните устни.

 

 

На много мили оттук жената, която Уилям трябва да обича, почита и цени съгласно клетвата, дадена пред Бога, проучва внимателно лицето си в огледалото. На челото й се е появила голяма, болезнена пъпка, точно под пухкавите косъмчета, очертаващи началото на косата. Невероятно е, като се има предвид колко често и колко внимателно почиства с гъба лицето си, но е факт.

Агнес стисва импулсивно пъпката с палеца и показалеца си. Болка пронизва челото й като пламък, но пъпката си остава незасегната, само по-зачервена. Трябваше да прояви търпение и да я намаже отново с балсама за пъпки „Ракъм“. Сега няма да може да се отърве от нея. Стиснала с ръка дръжката на огледалото, тя вижда страха в очите си. Тази пъпка се е появявала и друг път, точно на същото място, и се е оказвала предвестник на нещо много, много по-лошо. Възможно ли е Бог да не я пощади, и то точно преди началото на сезона? Тя има чувството, че вижда нещастния си мозък, който пулсира от вътрешната страна на розовата ушна мида.

Защо, о, защо е толкова зле със здравето? Никога не е причинила зло никому, никому не е навредила. Какво търси в това крехко тяло, което постоянно й изневерява? Навремето, още преди да се роди, сигурно душата й е имала избор от много различни тела на много различни места, и на всяко от тях е било предопределено да има своя кръг от приятели, роднини и врагове. Може би тъкмо това място и това тяло са я привлекли по някаква незначителна и глупава причина, и ето я сега тук, откъдето няма изход. А може би някой злосторен дух е отвлякъл вниманието й, когато е избирала… Агнес си представя как е надничала надолу от небесата, от селенията на душите, оглеждала е всички хубави, нови, свободни тела, опитвала се е да прецени дали е приятно да бъдеш Агнес Пигът, а около нея са се бутали и блъскали другите души, очакващи своя ред да се върнат към човешкия живот. (Дай Боже доктор Кърлоу никога да не открие скривалището й, където държи всички книги за спиритизъм и за Отвъдното. Ако го открие, това направо ще я довърши!).

Но всички тези сложни разсъждения не водят доникъде. Тя трябва да се помири с тялото си, колкото и лош да е изборът, който е направила, защото ако иска да се справи с предстоящия сезон, ще има нужда от всички свои физически способности.

Затова Агнес продължава смело с ежедневните си занимания, принуждава се да изпълни някои дребни задачи — да си среши косата, да полира ноктите си, да запише нещо в дневника си — и се старае да не обръща внимание на несръчността си и на дребните неприятности. По кожата й изненадващо се появяват дребни драскотини и зачервявалия; толкова лесно й излизат синини, че заприличват на обрив от шарка, мускулите на врата, ръцете и гърба й са напрегнати и сковани до крайност; а на челото й лъскавата пъпка продължава да пулсира болезнено.

„Моля, моля, моля, не, не, не“, повтаря си тя непрекъснато, сякаш чете молитва. „Не искам пак да кървя“.

За Агнес изтичането на кръв от коремната кухина е нещо ужасно и неестествено. Никой никога не й е обяснил какво представлява менструацията, тя никога не е чувала тази дума, нито пък я е виждала напечатана. Доктор Кърлоу, единственият човек, който би могъл да я просвети, никога не го е правил, защото предполага, че не е възможно пациентката му да е омъжена, да е родила и да е достигнала двайсет и тригодишна възраст, без да има ясна представа от някои основни житейски факти. Предположенията му са неоснователни.

Но това не е чак толкова странно; когато Агнес се омъжи за Уилям, беше на седемнайсет години и дотогава бе имала само няколко кръвотечения, а оттогава досега все е болна. Всеки знае, че кървят болните хора; кървенето е проява на сериозно заболяване. Баща й (истинският й баща) кървеше на смъртното си легло, въпреки че не беше ранен, тя помни това съвсем ясно, помни и как веднъж, когато беше съвсем малка, видя едно агънце в локва кръв, а бавачката й каза, че то било „болничко“.

А сега самата тя, Агнес, е „болничка“. Затова и понякога има такова кървене.

Не е забелязала някаква равномерност в появата на кървенето. Появи се за първи път, когато беше на седемнайсет години, но тя се излекува с пост и молитви, а после, след като се омъжи, не кървеше в продължение на повече от година. После отново започна да се появява — през месец–два, понякога й през три, когато успяваше да си наложи да не яде почти нищо. Всеки път се надяваше това да е последно, а сега се моли да не й се случва поне до август.

„След сезона“, обещава тя на терзаещите я демони. „След сезона правете с мен, каквото пожелаете“. Но чувства как коремът й вече започва да се издува.

 

 

Няколко дни по-късно, докато Уилям е заминал по работа в Дънди (където и да се намира това място), Шугър решава да хвърли един поглед на дома му. Защо пък не? Иначе трябва да безделничи в стаичката си в заведението на госпожа Кастауей. Романът нещо не върви, повествованието запъна на последния мъж, защото не може да реши каква да бъде съдбата му.

Сътрудничеството й с Уилям по изготвянето на текста към бъдещия каталог се оказа много плодотворно — както за нея, така и за него. В желанието си да не пропусне да запише нито едно от предложенията й, той извади от джоба си един плик, на който бе написан адресът му.

— Какво ще кажеш за… „Възвърнете на косата си пищността, която е ваше рождено право“? — попита тя, докато четеше и запечатваше адреса в паметта си.

Сега Шугър седи сред възрастни хора и почтени млади жени в омнибуса, който пътува от центъра към Северен Кенсингтън. Времето е променливо през този понеделнишки следобед, който тя е избрала, за да открие къде Уилям Ракъм, ескуайър, полага нощем шава. Носи най-невзрачната си рокля — широка, вълнена, синя, без всякаква украса, толкова демодирана, че всяка жена под тридесет години би изглеждала жалка в нея. Всъщност Шугър остава с впечатлението, че действително предизвиква съчувствие у една-две от дамите, но поне никой не би заподозрял, че тя е; проститутка. Такова нещо би усложнило положението, като се има предвид, че в омнибуса, щеш не щеш, седиш лице в лице със спътниците си.

— Ето и Хай Стрийт — казва един възрастен мъж на жена си. Двамата седят близо до Шугър. — Бързо стигнахме.

Шугър хвърля поглед отвъд сбръчканите им лица, към света навън. Навън е слънчево, зелено и просторно. Омнибусът забавя ход и спира.

— Вилите в Чепстооооу!

Шугър слиза след възрастната двойка. Те не избързват напред, не се дразнят от това, че върви след тях, сякаш е почтена, също като тях. Очевидно дегизировката е добра.

— Студено е май — мърмори старчето на старицата, а слънчевите лъчи напичат потния гръб на Шугър.

„Аз съм млада“, казва си тя. „Това слънце, което огрява мен, не е същото, което грее над тях“.

Шугър върви бавно, оставя старците да избързат напред. Земята под краката й е удивително гладка — дотолкова, доколкото каменна настилка може да наподоби паркет. Тя си представя как цяла армия работници редят плочите като пъзъл, докато пешеходците наблюдават търпеливо техните занимания. Шугър върви, души въздуха и оглежда красивите нови къщи, старае се да оцени това, което е характерно за Нотинг Хил, опитва се да разбере какво разкрива за един човек изборът му да живее тук. „Това е въздухът, който диша Уилям, а не градската смрад“, напомня си тя.

Това, което Шугър знае засега за Уилям Ракъм, далеч не е материал за книга. Познава предпочитанията му относно отворите на човешкото тяло (традиционни, освен когато е в лошо настроение), знае мнението му за размерите на собствения му пенис (съвсем прилични, нали, макар някои мъже да имат и по-големи?), запечатала е в съзнанието си всички негови изказвания по литературни въпроси, до последната остроумна забележка по адрес на Джордж Елиът. Но какъв е Уилям Ракъм като шава на семейство и гражданин? Този образ й убягва, не е точно определим като любовникът в прегръдките й.

Затова сега върви по улицата, на която се намира домът му, решена да научи нещо повече. Каква тишина цари тук! Какъв простор! Навсякъде зеленина и дървета! Пешеходците са малко, срещат се рядко. Никой не се опитва да ти продаде нещо; хората вървят бавно, потънали в собствените си мисли, всъщност се разхождат. Когато се появи превозно средство, то се движи много бавно и изчезва от поглед със също толкова достолепна тежест. Не се чуват писъци — нито от страх, нито от радост, никъде няма главозамайващо високи купчини от гниещи отпадъци, няма фабричен шум, никъде не мирише на изпражнения — виждат се само спуснатите завеси на прозорците и птиците по дърветата.

Една голяма къща, която се издига доста далеч от улицата, навътре в заобикалящата я градина, е оградена отвсякъде с ограда от ковано желязо; минавайки покрай нея, Шугър плъзга пръсти по завъртулките и плетениците. След минута тя осъзнава, че основният мотив на железните плетеници е буквата „Р“, която се повтаря стотици пъти, скрита в различните декоративни фигури.

— Еврика — прошепва тя.

Наглася си шапката и започва да се взира през пролуката между металните извивки на най-голямото „Р“, което успява да намери. Устните й се разтварят, тя зяпва от удивление, докато оглежда къщата с нейните колонади и тераси, конюшнята и пристройката за карети, градината.

— Божичко! Скъпи ми Уили, ти ще ми осигуриш много по-хубав живот от този, за който ми плащаш сега — пророкува тя.

Но точно тогава външната врата на къщата се отваря, Шугър незабавно отдръпва ръце от решетките и се оттегля. Завива забързано зад ъгъла и тръгва край друга редица от къщи, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и й се иска да можеше да е невидима. Едва се удържа да не затича; и без това върви прекалено бързо, така че турнюрът се удря в задника й. Излиза остър вятър, какъвто доскоро нямаше (а може той досега да е веел в гърба й, подтиквайки я да върви напред?), брули лицето й и едва не сваля шапката от главата й, полите на роклята й плющят. Тя намира подслон — скрива се — зад първия паметник, край който минава — мраморна колона в памет на падналите по време на Кримската война.

Шугър наднича иззад пиедестала, бузата й докосва имената на загиналите млади мъже, на отсъстващите, запечатани едва забележимо в гладкия мрамор. По „Пембридж Кресънт“ върви една жена, дребна блондинка със съвършена фигура, облечена в рокля в шоколадовокафяво и кремаво. Жената върви бързо и леко се полюлява. Очите й са толкова големи и толкова сини, че красотата им се забелязва и на двайсет ярда разстояние.

Шугър е убедена, че това е съпругата на Уилям Ракъм.

Той я е споменавал веднъж-дваж, когато е правел сравнения, но се е въздържал да назове името й, така че Шугър не знае как да нарече красивата млада жена, която идва към нея. Може би „Вечно болната“? Като изключим забележително пищния й бюст, тялото на госпожа Ракъм е толкова дребно, че изглежда почти детско. А и тялото не е единствената й детинска черта; Шугър се чуди дали тя съзнава, че хапе долната си устна, докато върви.

Точно когато госпожа Ракъм стига до паметника, се случва нещо странно: целият Северен Кенсингтън е засегнат от забележителен метеорологичен феномен — слънцето се скрива зад плътни тъмносиви облаци, но лъчите му ги пронизват и продължават да греят така ярко, че самите облаци започват да излъчват странна светлина. Долу, на земята, улицата и всичко наоколо се озарява от призрачна светлина, която придава плашеща яснота на очертанията на всеки камък, на всеки лист по дърветата, на всеки стълб на уличните фенери. Всичко се откроява ярко, нищо не минава на заден план, формите са едновременно разкрити и загадъчни на тази светлина, измамна като северно сияние.

Госпожа Ракъм се заковава на място и вдига очи към небесата. В погледа й се чете откровен ужас. От скривалището си зад колоната Шугър забелязва конвулсивното движения на бялата й шия, когато преглъща, отблясъка на паника в очите й, яркочервената пъпка на челото й.

— Да ме пазят светците и Божиите ангели! — възкликва жената, завърта се на пета и побягва. Малките й крачета са почти невидими под дантелената пяна на фустите, така че тя се плъзга надолу по улицата като мънисто по конец — движи се по неестествено права линия, с неестествена бързина. После красивото, шоколадово на цвят мънисто, което е госпожа Ракъм, се завърта и изчезва, сякаш някой е дръпнал конеца, зад портите на дома Ракъм.

Само след мигове слънцето разбулва лице и образът на света губи ужасяващата си яснота. Всичко изглежда както преди; боговете са умилостивени.

Шугър се изправя на крака и отупва с длани прахта от полите си. Тръгва отново, но лениво, сякаш току-що се е разбудила от дълбок сън. Единствената мисъл, която се върти в главата й, е „Защо Уилям никога не ми е казвал, че жена му има такъв прекрасен глас?“ В ушите на Шугър гласът на госпожа Ракъм, дори в този миг на ужас, прозвуча като птиче чуруликане — като трелите на рядка птица, преследвана заради мелодичното си пеене. Кой мъж, ако има възможността да слуша този глас винаги, когато пожелае, не би се възползвал от нея? Чий слух би могъл да му се насити? Тя винаги е мечтала да се бе родила с такъв глас; не нисък и суховат като собственото й грачене, а нежен, чист и мелодичен.

„Върви си у дома, глупачке“, казва си тя строго, когато първите дъждовни капки плисват по пиедестала. „Съвсем си се зашеметила от много чист въздух“.

 

 

Няколко дни по-късно Хенри Ракъм, в отчаяното си желание да сподели тайната си с някого, тъй като няма друг довереник освен госпожа Фокс, а тъкмо тази тайна не може да бъде споделена с нея, решава да посети брат си Уилям.

Трябва да се каже, че близостта между двамата братя невинаги се осъществява лесно. Въпреки кръвната връзка, въпреки че в повечето случаи Хенри е склонен да не съди прибързано Уилям, той не може да си затваря очите пред разликите помежду им. Отношението на Уилям към религията например винаги е било повърхностно, въпреки че — ако може да се вярва на водените между двамата разговори — той споделя страстното желание на брат си да промени света към добро и да реформира английското общество.

От гледна точка на Уилям по-възрастният му брат е скучен събеседник. Както бе казал навремето пред Бодли и Ашуел, Хенри гледа като върколак, досущ като човек, който насилва девици, а после се самобичува, за да накаже плътта си, докато жителите на околните села се тълпят около замъка му със запалени факли, за да го разкъсат. За съжаление братските им срещи никога не се развиват по такъв вълнуващ сценарий. Вместо това Хенри се оплаква с неопределени, дразнещо завоалирани фрази, че бил недостоен за всичко, към което се стреми. Наистина, какъв жалък директор на парфюмериите „Ракъм“ би излязъл от него! Това, че се отказа от правото си в полза на Уилям, е може би единственото умно нещо, което горкият дръвник е извършил през живота си!

Все пак отскоро Уилям е решил да бъде щедър и гостоприемен към брат си, и да му прощава недостатъците. Всичко това е естествена последица от факта, че сега той е глава на рода Ракъм; логично е да изслушва членовете на семейството, които желаят да споделят проблемите си, и да им дава съвети.

През този дъждовен следобед, когато Хенри най-сетне събира сили да изплюе камъчето, в къщата е толкова студено, че и двамата съжаляват, задето домакинството на Ракъмови е приело прибързано настъпването на пролетта. Разбира се, прибирането на зимното обзавеждане се налага от светския етикет, но Агнес се е заела с това малко по-рано от необходимото, затова сега, по нейно нареждане, камината в приемната е напълно безполезна. Двамата мъже се разполагат по навик близо до нея, въпреки че тя е празна, почистена от саждите и там, където обикновено гори огън, е поставена саксия с малък филодендрон, а от полицата над нея са спуснати пролетни завески, с избродирани по тях червеношийки, минзухари и други символи на пролетта. Хенри се привежда напред, по-близо до брат си и огнището, в стремежа си да се сгрее на нещо, което не съществува.

— Уилям — започва той, а на челото му се появява същата бръчка, която имаше още като седемгодишно момче, — мислиш ли, че е добре за теб да поддържаш толкова тесни връзки с Бодли и Ашуел? Издали са онази книга, нали знаеш — „За ползата от молитвата“ — виждал ли си я?

— Подариха ми я — признава Уилям. — Момчетата са си момчета, нали?

— Момчета, да… — въздъхва Хенри, — но когато момчетата са вече мъже, могат да причинят много неприятности.

— О, не мисля — казва Уилям, притиска скръстени ръце към гърдите си, за да се постопли, и хвърля поглед към часовника. — Те всъщност се обръщат към… „новопокръстени“ не е подходящата дума в случая… към „разочарованите“, да кажем. Наистина, вярваш ли, че кой знае колко хора ще започнат да възприемат молитвата по друг начин в резултат на тази книга?

— Всяка душа е безценна — горещи се Хенри.

— О, всичко това ще се забрави — заявява мъдро по-малкият брат. — Предишната книга на Ашуел, „Нова възхвала на глупостта“, също предизвика скандал, който трая два месеца, и после… — Уилям разперва пръсти и ги размахва, за да демонстрира как изчезва кълбо дим.

— Да, но те обикалят и разнасят тази книга навсякъде из Англия на нещо като… турне, представят я в работнически клубове и така нататък, като че ли показват двуглав жираф. Организират публични четения, изпълняват различни роли, имитират гласовете на престарели свещеници и гневни вдовици, настояват публиката да задава въпроси…

— Откъде знаеш всичко това? — пита Уилям, който чува тези неща за първи път.

— Непрекъснато се натъквам на тях! — възкликва Хенри, сякаш оплаква собствената си несъобразителност. — Убеден съм, че ме следват по петите — не може да се дължи на обикновена случайност. Но ти, Уилям, ти трябва да внимаваш — не, не се усмихвай — Уилям, те стават печално известни, а ако стане известно, че сте близки, и ти ще се сдобиеш с тяхната лоша слава.

Уилям свива безразлично рамене. Вече е достатъчно богат, за да не се бои от клюките на праведниците, пък и напоследък е забелязал нова тенденция сред представителите на висшето общество — да търсят обществото на хора със съмнителна репутация, за да придадат известна пикантност на приемите си.

— Те са мои приятели, Хенри — упреква той меко брат си, — и то толкова отдавна… почти от двадесет години.

— Да, да, някога бяха и мои приятели — изпъшква по-големият Ракъм.

— Но вече не мога да проявявам лоялност към тях, както го правиш ти, не мога! Причиняват ми единствено притеснения — Хенри е отпуснал големите си ръце на коленете си. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. — Има моменти — просто не смея да си го призная — когато просто ми се иска да можех да се отърва и от тях, и от спомените за човека, който бях някога; бих искал един ден да се събудя сред напълно непознати хора, които да ме познават единствено като… като…

— Свещенослужител? — подсказва Уилям, оглеждайки съжалително ръцете на Хенри, вкопчени в коленете като в пулта на амвон.

— Да — признава Хенри и (о, Божичко!) свежда глава.

— Да не би вече да си ръкоположен? — пита Уилям, чудейки се дали това не е тайната, която крайно плахият Хенри се опитва да сподели.

— Не, не — Хенри се върти смутено на стола. — Съзнавам, че още не съм достатъчно подготвен за това. Душата ми е далеч от… ъъъ, необходимото ниво на пречистване.

— Но идеята не е ли — прости ми, ако не съм разбрал правилно — не е ли да… ъъъ, се пречистиш… по време на процедурите преди ръкополагането? Искам да кажа, не се ли предполага, че този процес представлява някакъв вид трансформация на личността?

— Нищо подобно! — възразява Хенри.

Но дълбоко в себе си се опасява, че нещата стоят точно така. Истината зад неговото колебание да предприеме необходимото, за да бъде ръкоположен за свещеник, е че откакто познава госпожа Фокс, той се бои да не би хората от комисията да могат по някакъв начин да надникнат в душата му и да му кажат, че не е достоен не само за свещеник, но и изобщо за почтен живот на християнин.

Като мирянин такава ужасна присъда му остава спестена, но макар той сам да е най-ожесточения си съдник, в едно отношение проявява търпимост — убеден е, че греховете не бива да го отказват от стремежа да стане по-добър човек. Докато е все още мирянин, може да си позволява нечисти помисли и думи, а дори и дела, а после да се разкайва за тях и да обещава да се поправи в бъдеще, разочаровайки единствено себе си и Бог. Никой друг не е въвлечен в бездната от неговите грехове; той сам е капитан на кораба на душата си, и ако го насочва към тъмни води, няма опасност невинен човек да пострада, стигне ли се до крушение. Но ако претендира да води и други, не може да си позволи да бъде толкова жалък капитан; за тази цел трябва да стане по-добър и по-силен човек, отколкото е сега. Тогава съдии, по-строги от самия него, ще имат правото — не, задължението — да го съдят и осъдят. Може ли да е убеден, че падението не е изписано на лицето му? Възможно ли е за всички да не е ясно, че душата му е опетнена от плътски желания?

Вероятно именно това убеждение, че всички, с изключение на госпожа Фокс могат да заподозрат тайната му — особено пък брат му, този светски човек — става причина Хенри най-сетне да се реши да се изповяда през този дъждовен следобед, пред украсената с перденца камина.

— Уилям, аз… аз… разговарях с една проститутка миналата седмица — заявява той.

— Наистина ли? — Уилям, който вече почти е задрямал, се оживява от тази любопитна новина. — Да не би госпожа Фокс да я е довела на някоя от вашите срещи?

— Не, не — Хенри прави гримаса. — Разговарях с нея на улицата. Всъщност, аз… аз… разговарям с проститутки по улиците от доста време насам. — Възниква пауза, през която двамата братя първо се споглеждат, а после забиват очи в обувките си.

— Само разговаряш?

— Разбира се, че само разговарям — ако Хенри е забелязал как раменете на брат му се отпускат разочаровано, това не прекъсва откровенията му. — Напоследък привикнах да се разхождам в една ужасна част на Лондон — Хай Стрийт. Не, не тукашната Хай Стрийт, а онази в Сейнт Джайлс — и разговарям с всеки, който ме заговори.

— А вероятно те заговарят предимно проститутки.

— Да.

Уилям се почесва озадачено по тила. Ще му се в камината да имаше жарава, която да разрови с ръжена, вместо този смехотворен филодендрон.

— Това да не е… нещо като репетиция за бъдещата ти професия? Да не си решил да се кандидатираш за енорийски свещеник на „Сейнт Джайлс“?

Хенри се изсмива невесело.

— Аз съм един налудничав глупак, който си играе с огъня — той произнася думите с горчивина, наблягайки на всяка поотделно. — Ако не се осъзная, огънят ще ме погълне. — Той стисва юмруци, като че ли Уилям е този, който го застрашава, а не собствените му страсти.

— Амиии… ммм — Уилям се мръщи, кръстосва крака, после пак ги отпуска. — Винаги съм те имал за разумен човек. Убеден съм, че не ти липсва… решимост. Освен това сам ще се убедиш, че всяко пристрастяване губи привлекателността си с времето. Това, което ни привлича днес, не може да задържи вниманието ни и утре. Ъъъ… сега за тези проститутки. Ти как ги възприемаш?

Но Хенри се взира невиждащо пред себе си с измъчен вид.

— Те са просто деца, особено някои от тях — деца!

— Еее, да… същинско безобразие е, както съм казвал често…

— И ме гледат така, сякаш аз съм виновен за нещастието им!

— А, да, в това много ги бива…

— Опитвам се да се убедя, че натам ме тласка съчувствието, че искам само да им помогна, както госпожа… както им помагат и други хора. Че искам само да им обясня, че не ги презирам, че вярвам, че и те са Божии твари като мен самия. Но когато се прибера у дома и си легна в леглото, в мислите ми не се въртят представи как помагам на тези нещастни жени. Представям си как ги прегръщам.

— Как ги прегръщаш?

Господи, най-сетне — ето каква била работата!

— Виждам себе си, как ги прегръщам… всички наведнъж; всички те са въплътени в една безлика жена. Всъщност не трябва да я наричам безлика, тя има лице, но то е… като че ли лицето на всички тези жени ведно. Разбираш ли ме? Тя е тяхното… (минава му през ум някакво сравнение със Светата Троица, но си прехапва езика, преди да е произнесъл такова богохулство)… тяхното общо тяло.

Уилям потрива нервно очи. Уморен е, спал е зле в хотела в Дънди, спа зле и във влака на връщане, а откакто се е върнал, все му се налага да работи до късно.

— Такааа… — подема той, вече твърдо решен на всяка цена да накара брат си да стигне до поантата на своя разказ. — И какво точно си представяш, че вършиш с това… общо тяло?

Хенри вдига лице, озарено от стряскащо вдъхновение (а може би слънцето най-сетне е пробило облаците и свети през прозорците?).

— Само ги прегръщам! — заявява той. — Имам чувството, че бих могъл да прегръщам тази жена така цял живот — притисната до тялото ми; да седим съвсем неподвижни и да не правим нищо друго, само да се прегръщаме, а аз да я уверявам, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Кълна се, не става дума за плътска страст! — той се засмива невярващо.

— Знам добре какво представлява плътската страст, но това е нещо различно… — той хвърля поглед към Уилям и изведнъж губи смелост. — А може би просто се самозалъгвам, че е така.

Уилям съумява да изкалъпи една усмивка, която трябва да мине за съчувствена. Сигурно така се чувстват католическите свещеници, мисли си той, когато трябва да понасят изповедите на младите момчета. Свалят цели пластове ярки опаковки от големия пакет на вината, само за да открият вътре нещо нищожно.

— Е… — въздъхва той. — С какво мога да ти помогна, братко?

Хенри се отпуска назад в стола си, видимо изтощен.

— Ти вече ми помогна, Уилям, с това, че изслуша болезнените ми бълнувания. Съзнавам, че съм глупак и лицемер, че се опитвам да прикрия греховете си под дрехата на добродетелта. Знаеш ли, днес отново се бях упътил към Сейнт Джайлс — но вместо това се отбих тук.

Уилям изсумтява озадачено. Общо взето, той би предпочел Хенри да бе продължил по първоначалния си маршрут, и да бе оставил на мира своя претоварен с работа брат. Това посещение му отне ценно време. Току-що подписаният договор с онези проклети евреи, търговците на юта, вече не му се струва толкова изгоден, колкото си мислеше в Дънди, и колкото повече го обмисля, толкова повече се убеждава, че е на загуба, затова се нуждае от всяка свободна минута, за да го подложи на повторна преценка, преди проклетите сандъци с проклетите чували да запристигат на проклетия кей.

— Е, много се радвам, че можах да ти бъда поне малко от полза, Хенри — мърмори той. Тогава погледът му пада върху издутата кожена чанта на Хенри, която брат му бе поставил до стола си, натъпкана като просяшка торба. — А какво има тук, ако мога да попитам?

За последен път, преди да си тръгне, Хенри се изчервява. Той разкопчава безмълвно чантата, така че светлината пада върху съдържанието й. Холандско сирене, ябълки, моркови, цял самун хляб, тлъст, цилиндричен пушен салам, кутии с какао и бисквити.

Уилям се взира в лицето на брат си, напълно озадачен.

— Те винаги казват, че са гладни — пояснява Хенри.

 

 

По-късно, много по-късно, когато брат му Хенри си е отишъл, слънцето е залязло отдавна, а първата чернова на едно много важно писмо вече е готова, Уилям отпуска шава на една топла възглавница — нито прекалено мека, нито прекалено твърда, точно колкото трябва. И заспива незабавно.

Нежна женска ръка гали страната му, докато той се заравя още по-дълбоко в покрития с памучна тъкан куп гъша перушина. Дори в съня си той съзнава, че това не може да бъде майка му. Майка му ги е напуснала. „Тя стана лоша жена“, така казваше баща му. Затова си е тръгнала, отишла е да живее с други лоши хора, а Уилям и Хенри трябва да се държат като смели момчета. Коя ли е тази жена, която го гали? Сигурно бавачката.

Той потъва още по-дълбоко в своя сън, съзнанието му прониква отвъд преградата, зад която се крият сънищата. Веднага стаята, в която спи той, става огромна, обхваща цялата вселена — или поне целия познат свят. Кораби навлизат в пристанищата, натоварени догоре с ютени чували, които не са му необходими; това е нещо лошо, и мрачното небе отгоре го потвърждава. Но на други места слънцето грее — над лавандуловите поля, които тази година сигурно ще дадат по-сочна реколта, отколкото е имало някога по времето на баща му. Из цяла Англия, в магазините и в домовете всеизвестният герб с буквата „Р“ присъства на видно място. Видни аристократки, които приличат до една удивително много на лейди Бриджлоу, прелистват пролетния каталог на „Ракъм“ и ахват дискретно, но възторжено при всеки нов артикул.

Силно изхъркване — неговото собствено — едва не го събужда. Пенисът му е в безцелна ерекция, загубен под завивките. Той се обръща, сгушва се в стройното, топло тяло на непознатата жена, притиска се към гърба й, притиска я с една ръка, вдъхва аромата на косите й, и продължава да спи.

На сутринта Уилям Ракъм осъзнава, че тази нощ е първата от шест години насам, която е прекарал до сутринта с жена до себе си. Спал е с толкова много жени, просънувал е толкова много нощи, но нощите и жените са се засичали толкова рядко!

— Знаеш ли — казва той замислено, още преди да се разбуди напълно, — това е първата нощ от шест години насам, през която съм спал до сутринта с жена до себе си.

Шугър го целува по рамото и едва не казва „Горкичкия“, но решава, че няма да е разумно.

— Е, струваше ли си чакането? — пита тя нежно.

Той отвръща на целувката й и роши червеникавата й грива. Но ежедневните грижи проникват през нежната мъглица на задоволството. Дънди. Дънди. На челото му се появява бръчка при спомена за писмото, което донесе снощи, за да го покаже на Шугър.

— Трябва да ставам — казва той и се подпира на лакът.

— Има поне още един час, докато започнат да събират пощата — отбелязва спокойно Шугър, като че ли за нея четенето на мислите му е най-обикновено занимание. — Тук има и пликове, и марки. Полежи още малко.

Той се отпуска отново на възглавницата, малко объркан. Възможно ли е наистина да е толкова рано? На Силвър Стрийт е толкова шумно от каруците, лая на кучетата, разговорите на минувачите, та му се струва, че вече наближава обяд. И какво е това същество, което споделя леглото му, та може да запамети всичко, написано със ситен шрифт в неговия договор, докато протяга голото си тяло като котка?

— Тонът на писмото ми… — нервничи той. — Убедена ли си, че не е прекалено угоднически? Ще разберат какво имам предвид, нали?

— То е повече от ясно — казва тя и сяда, за да среши косата си.

— Но не прекалено ясно, нали? Тези типове могат да ми създават неприятности, ако ги раздразня.

— Тонът е точно какъвто трябва да бъде — успокоява го тя, прокарвайки бавно металните зъбци на гребена през оранжевите си коси, бухнали като ореол. — Трябваше тук-там да се посмекчи.

Тя има предвид промените, които той направи, вслушвайки се в съветите й, преди да си легнат.

Той се обръща на една страна и започва да я наблюдава как се реши. При всяко движение на мускулите й тигровата шарка на странната й кожа се раздвижва леко — по бедрата, задника и гърба й. При всяко движение на гребена пищни кичури коса падат по бледата й кожа и веднага след това биват придърпани нагоре. Той прочиства гърлото си, за да й каже колко… колко силно се е привързал към нея.

Тогава усеща миризмата.

— Уффф… — изкривява той лице в гримаса и сяда. — Нощно гърне ли има под леглото?

Шугър незабавно спира да се реши, привежда се надолу и измъква порцелановия съд.

— Разбира се — отвръща тя и го навежда настрани, — но е празно.

Уилям изсумтява, удивен, че тя е в състояние да издържа толкова дълго, като мъж, без да подозира, че през нощта тя се е измъкнала от леглото, изпълнила е поредица водни процедури и е изляла мръсната вода. Сега обаче, зает с това, което дразни сетивата му в момента — носа по-точно — Уилям се заема да издири източника на лошата миризма. Смъква се бос от леглото и тръгва натам, накъдето го води чувствителният му нос, към другия край на спалнята. С известно смущение установява, че тежката миризма се носи от подметките на собствените му обувки, които е изритал в ъгъла предната нощ.

— Трябва да съм стъпил в кучешко лайно, когато идвах насам — мръщи се той, неестествено притеснен от дразнещия екскремент, който обаче не може да почисти. — Няма достатъчно лампи по улиците, да му се не види.

Той обува чорапите си, оглежда се за панталоните и се готви да изнесе опозорените си обувки вън от безукорно чистия будоар на Шугър.

— Мръсно място е градът — потвърждава Шугър, увивайки тялото си в млечнобял пеньоар. — Мръсотията е навсякъде — по земята, във водата, във въздуха. Забелязала съм, че докато измина дори толкова кратък път като до „Камината“ — докато изминавах, искам да кажа — по кожата ми се полепва мръсотия.

Уилям, който закопчава ризата си, оглежда доволно свежото й лице, ясните очи и белия пеньоар.

— Е, на мен ми се виждаш дори много чиста.

— Правя всичко по силите си — усмихва се тя и скръства ръцете си в млечнобели ръкави пред гърдите. — Но си мисля, че малко от твоя „Омекотител на вода за вана“ ще ми се отрази добре. А произвеждате ли нещо за пречистване на водата за пиене? Нали не искаш да умра от холера?

„Право в десетката“, казва си Шугър, като го вижда как потръпвай ужасено.

— Мисля си… — продължава тя с мек, замечтан глас. — Този градски живот не ти ли омръзва понякога, Уилям? Не копнееш ли понякога да живееш на някое по-приятно, по-чисто място? — тя замълчава, готова да подаде необходимата реплика — „в Нотинг Хил или Бейзуотър например“, но се възпира, за да види дали той сам няма да каже необходимото.

— Всъщност аз живея в Нотинг Хил — признава той.

Шугър допуска на лицето й да се отрази само бледа следа от тържеството, което я обзема, задето успя да спечели доверието му.

— О, колко хубаво! — възкликва тя. — Идеалното място за живеене, съгласен ли си? Близо до оживлението, и все пак далеч по-цивилизовано.

— Прилично е, така ми се струва… — казва той, докато си закопчава яките. — Някои хора биха казали, че не е от най-модерните квартали.

— Съвсем не мисля така! В Нотинг Хил има много елегантни места — всеки го знае! Ето например улиците между Уестборн Гроув и Пембридж Скуеър — доколкото знам, хората дават мило и драго, за да живеят там.

— Но аз живея точно там!

Шугър отмята назад глава и се засмива — от дългата й, бяла шия се изтръгва нисък, гукащ смях. Този смях говори за нейната увереност, че на Уилям може да се разчита да избере най-доброто във всяко отношение.

— Трябваше да отгатна — казва тя.

— Ти и без това отгатваш всичко — отвръща той примирено.

Тя се вглежда в очите му, заслушва се в тона му, убеждава се, че той не е сърдит, а по-скоро впечатлен.

— Женска интуиция — смигва тя. — Долавям тези неща по някакъв начин. — Ръцете й се плъзват по гърдите и надолу, към корема. — Дълбоко в себе си.

После, преценила, че вече трябва да го остави да си върви, тя скача от леглото и отива към писалището, откъдето е прибрала всички свои писания. Отгоре лежи само писмото на Уилям до търговците на юта.

— А сега най-добре да подготвим писмото.

Напълно облечен, само без обувки, Уилям отива до писалището. Шугър се изправя скромно до рамото му и го наблюдава, докато той препрочита писмото, преценява, че отговаря на изискванията му, сгъва го и го пъхва в плика, който тя му подава, надписва адреса, а после, отзад, и собствения си адрес, без да се старае да го скрие от погледа й. Едва тогава тя притваря доволно очи. Това, което доскоро добиваше скришом, сега й се предлага, стига да го пожелае. Остава само да забие зъби в плода.

„Милост! — простена той още веднъж.“

Уилям си е отишъл, а Шугър седи пред писалището и най-сетне приключва главата, която толкова я изтормози.

 

 

„Стиснах здраво дръжката на камата, но разбрах, че няма да събера сили — сила на волята може би, но и сила на мускулите, защото да заколиш един мъж не е лесна работа — не ми стигаше сила да забия ножа в плътта на този човек и да извърша с него всичко най-ужасно, което може да ми хрумне. Бях вършила това толкова много пъти преди; но тази вечер нямаше да се справя.

Но все пак той трябваше да умре — не можех да го освободя, след като вече го бях пленила веднъж.

Какво можех да сторя, драги читателю?

Хвърлих ножа и вместо него взех мека памучна кърпа. Безпомощният ми любовник бе престанал да се мята и да се дърпа. По лицето му се изписа облекчение. Дори когато наклоних шишето с неприятно миришещата течност и напоих с нея плата, той не изгуби надежда, мислеше си вероятно, че искам да избърша потното му чело.

Сдържайки собствения си дъх, сякаш по симпатия, притиснах отровната кърпа към устата и носа му и ги запуших плътно.

— Приятни сънища, приятелю.“