Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (11)

Глава единадесета

Спуснаха се от платото в гористата долина и пак се заизкачваха по една пътека, която отначало се виеше покрай ручея, а после кривваше стръмно нагоре и когато достигнаха края на сенчестата борова гора, за да излязат на скалното било, иззад един дънер се показа и пристъпи срещу тях човек с карабина.

— Стой — каза той. После: — Hola, Пилар. Кой е този с теб?

— Един Ingles — отвърна Пилар. — Но с човешко име — Роберто. Този стръмен склон може да ти извади душата.

— Salud, camarada — каза часовият и протегна ръка на Робърт Джордън. — Добре ли си?

— Да — отвърна Робърт Джордън. — Ти как си?

— И аз — усмихна се часовият.

Той беше много млад, слаб, тънък, с орлов нос, високи скули и сиви очи. Беше гологлав, с рошава черна коса, подаваше ръка енергично и дружелюбно, погледът му също беше дружелюбен.

— Здравей, Мария — поздрави той момичето. — Измори ли се?

— Que va, Хоакин — отвърна Мария. — Ние повече седяхме и приказвахме, отколкото вървяхме.

— Ти ли си динамитчикът? — запита Хоакин. — Чухме, че си пристигнал.

— Нощувах при Пабло — обясни Робърт Джордън.

— Радвам се. Какво, пак влак ли?

— Ти участвува ли в предишния влак? — запита Робърт Джордън и се усмихна.

— И още как — отвърна Хоакин. — Нали оттам ни е този улов — засмя се той към Мария. — Сега си станала красива — продължи той. — Не са ли ти казали, че си станала красива?

— Благодаря ти, Хоакин, но по-добре мълчи — отвърна Мария. — И тебе да те острижат, ще видим колко ще си красив.

— Аз те носих — оправда се Хоакин. — Носих те на рамо.

— Още много други я носиха — обади се плътният глас на Пилар. — Кой ли не я носи? Къде е старият?

— В лагера.

— А къде беше снощи?

— В Сеговия.

— Донесе ли новини?

— Да — отвърна Хоакин, — новини има.

— Добри или лоши?

— Лоши, струва ми се.

— Видяхте ли самолетите?

— Ай — възкликна Хоакин и поклати глава. — Не ми говори за тях! Другарю динамитчик, какви бяха тия самолети?

— Бомбардировачи „Хайнкел — 111“. Изтребители „Хайнкел“ и „Фиат“ — обясни Робърт Джордън.

— А тия големите с ниските крила какви бяха?

— „Хайнкел — 111“.

— Каквито и да се казват, все са страшни — каза Хоакин. — Но да не ви бавя. Да ви водя при командуващия.

— При командуващия ли? — учуди се Пилар.

Хоакин кимна сериозно.

— По̀ ми харесва „командуващ“, отколкото командир — каза той. — Звучи по военно.

— Много си се военизирал — засмя се Пилар.

— Не — възрази Хоакин. — Но обичам да се изразяваме по военно, така заповедите са по-ясни и дисциплината по-здрава.

— Ето, този ще ти допадне, Ingles — каза Пилар. — Много сериозно момче.

— Искаш ли да те понося? — запита Хоакин момичето, сложи ръка на рамото му, погледна го в очите и те усмихна.

— Веднъж стига — отвърна Мария. — Все пак, благодаря ти.

— А ти спомняш ли си? — запита я Хоакин.

— Помня, че ме носеха — отвърна Мария. — Но тебе не те помня. Циганина го помня, защото често ме изтърваваше. Но аз съм ти благодарна, Хоакин, някой път и аз ще те понося.

— Аз пък много ясно си спомням — каза Хоакин. — Помня как те държах за краката, а корема ти беше на рамото ми, главата ти на гърба ми и ръцете ти висяха.

— Много помниш — усмихна му се Мария. — Аз пък нищо не си спомням. Нито ръцете ти, нито плещите ти, нито гърба ти.

— Да ти кажа ли нещо? — запита Хоакин.

— Какво?

— Бях доволен, че ми висиш на гърба, защото те стреляха отзад.

— Ама че свиня. Затова ли циганина ме носи толкова дълго?

— Затова, и за да те държи за краката.

— Какви сте ми герои — каза Мария. — Спасители мои.

— Слушай, guapa — намеси се Пилар. — Това момче те носи много и тогава никой не се интересуваше от краката ти. Тогава говореха куршумите. И ако те беше захвърлил, той по-бързо щеше да излезе извън обстрела.

— Аз съм му благодарна — усмихна се Мария. — Някой път аз ще го понося. Дай да се посмеем. Трябва ли да плача заради това, че ме е носил?

— Щях да те пусна на земята — продължаваше да я дразни Хоакин, — но се боях, че Пилар ще ме застреля.

— Никого не съм застреляла — каза Пилар.

— No hace falta. Не е и нужно — отвърна й Хоакин. — Достатъчен е езикът ти — можеш всеки да уплашиш до смърт с него.

— Бива ли да се говори така — не се съгласи Пилар. — А беше такова възпитано момченце. Какво правеше преди войната, момченце?

— Почти нищо — отвърна Хоакин. — Шестнайсетгодишен бях.

— Все пак?

— По няколко чифта обувки от време на време.

— Правеше обувки?

— Не, лъсках ти.

— Que va — каза Пилар. — Не казваш всичко. — Тя огледа мургавото му лице, източената фигура, черния перчем, напетата му стойка — припряно, първо на петата, после на пръстите. — Защо не успя?

— Какво не съм успял?

— Какво ли? Знаеш какво. Плитката ти сега пораства.

— Страхът ми попречи, предполагам — отвърна момчето.

— Имаш добра фигура — прецени Пилар. — Но лицето ти не е нещо особено. Страх, значи, а? А при влака не показа страх.

— Сега вече не се боя — отвърна момчето. — Никак. През главата ми минаха много по-лоши и по-опасни неща; в сравнение с тях биковете са нищо. Никой бик не е толкова опасен, колкото една картечница. Но все пак ако сега изляза на арената пред бика, не знам дали краката ще ме слушат.

— Искал е да стане бикоборец — обясни Пилар на Робърт Джордън. — Но не му е достигнала смелост.

— Обичаш ли боя с бикове, другарю динамитчик? — засмя се Хоакин и показа белите си зъби.

— Много — отвърна Робърт Джордън. — Много.

— А бил ли си на корида във Валядолид? — запита Хоакин.

— Да. На панаира през септември.

— Аз съм от Валядолид — каза Хоакин. — Хубав град и buena gente, хубави хора, но много си изпатиха от тая война! — Лицето му потъмня. — Там убиха баща ми. И майка ми. И зет ми, а сега и сестра ми.

— Зверове! — каза Робърт Джордън.

Колко често беше чувал това. Колко пъти беше виждал хора да изговарят тези думи с усилие. Колко пъти беше виждал как очите им се навлажняват, гърлата им се свиват, когато трябва да кажат: баща ми или брат ми, майка ми, или сестра ми. Безброй пъти — вече не си спомняше колко — ги беше чувал да споменават близките си по този начин. И почти винаги го правеха неочаквано, както това момче сега, когато разговорът внезапно стигне до родния им град, и тогава ти винаги отвръщаш: „Зверове!“

Но ти само чуваш за загубата им. Не си видял как бащата пада убит, не виждаш момента на смъртта, както Пилар му бе описала смъртта на фашистите, докато бяха седели край потока. Знаеш, че бащата са го разстреляли в някой двор или срещу някоя стена, или в полето, или в някоя овощна градина, или нощем пред фаровете на някой камион, свърнал от пътя. Понякога ти се е случвало, застанал на билото, да видиш светлината на фаровете долу, да чуеш изстрелите, а после, когато слезеш на пътя, да видиш телата. Но не си видял как убиват майка, сестра или брат. Само чуваш за това; чуваш и изстрелите и виждаш телата.

Пилар го бе накарала да види какво се бе случило в града.

Ако тази жена умееше да пише! Той щеше да се опита да запише всичко тъй, както го бе разказала тя, само дано го запомни. Боже, какъв разказвач беше тя! По-добра от Кеведо, помисли си той. Кеведо не би успял да опише смъртта на един дон Фаустино тъй, както я бе описала тя. Защо аз нямах достатъчно талант, за да го опиша, мислеше си той. Това, което правим. Не онова, което другите правят с нас. Това той знаеше достатъчно. Такива разкази беше чувал не един и не два в тила на противника. Но трябва да познаваш хората от по-рано, да знаеш какви са били, как са живели в селцето си.

От това, че непрекъснато сме в движение, че за да избегнем наказателните акции, не се задържаме на едно място, ние никога не знаем как всъщност свършва всяко наше действие. Оставаш при някой селянин и семейството му. Идваш нощем, ядеш с него, през деня се укриваш и през следващата нощ изчезваш. Свършваш си работата и се измиташ. Другия път, когато дойдеш на същото място, узнаваш, че хората са ги разстреляли. Просто и ясно.

Но никога не си там, когато става. Партизаните извършват саботажа и се изтеглят. Селяните остават и на техните глави се струпва всичко. Винаги съм го знаел, мислеше си той. Знам какво направихме с тях в началото. Винаги съм го знаел и ми е било противно, чувал съм да се говори за това, безсрамно или със срам, някой да се перчи, да се хвали с него, да го оправдава, да го обяснява или отрича. Но тази проклета жена ме накара да го видя тъй, сякаш съм бил там.

Какво пък, то е част от нещата, които човек трябва да научи, помисли си. Много неща ще съм научил, когато с това се свърши. В тази война много научаваш, ако умееш да слушаш. Поне с него беше така. Добре, че през последните десет години почти всяка година живееше по малко в Испания. Това беше, преди да започне войната. Ако сега му се доверяваха, главно беше, защото говореше испански. Доверяват ти се, когато ги разбираш отлично какво казват, когато употребяваш техните изрази и познаваш различните части на страната. В последна сметка испанецът е привързан само към родното си село. Разбира се, на първо място идва Испания, после народът, после провинцията, после селото, семейството и накрая занаята. Знаеш ли испански, човекът е вече предразположен към теб, познаваш ли и провинцията му — той е предразположен още повече, но знаеш ли и селото му, и занаята му, вече си му толкова близък, колкото един чужденец би могъл да му бъде близък. За Робърт Джордън испанският език никога не бе бил чужд, затова хората рядко се бяха държали с него като с чужденец; само когато ставаха враждебни към него.

Разбира се, случвало се е да се обърнат против теб. Дори често, но те се обръщаха против всекиго. Обръщаха се и против себе си. Съберяха ли се трима заедно, двама ще се съюзят срещу третия, а после единият ще предаде другия. Невинаги, но достатъчно често, за да те тласнат към такъв извод.

Не е хубаво да се мисли така, но поне мислите му няма кой да цензурира. Освен той самият. Няма да се отдава на такива мисли, които могат да го направят пораженец. Първо — да се спечели войната. Не се ли спечели войната, всичко е загубено. Но той всичко забелязваше, всичко чуваше и запомняше. Той воюваше и докато воюваше, беше напълно предан, правеше всичко, което беше по силите му. Но никой няма право върху ума му, върху способността му да вижда и чува и ако ще прави оценка на нещата, с това ще се занимае по-късно. А материал за изводи ще има. Вече имаше достатъчно. Понякога му се струваше, че дори твърде много.

Ето, тази жена Пилар. Каквото и да се случи, ако има време, трябва да я накара да му разкаже края на онази история. И гледай я, как крачи заедно с двамата млади. Едва ли могат да се намерят три по-красиви деца на Испания. Тя е като планина, а момчето и момичето — като фиданки. Старите дървета са отсечени, а фиданките израстват ей тъй, стройни. Каквото и да са преживели, те са свежи, чисти и недокоснати, сякаш никога не са познали нещастието. Но според Пилар Мария съвсем наскоро е дошла на себе си. Сигурно е била много зле.

Спомни си за едно белгийче от Единадесета бригада, беше се записало заедно с петима младежи от своето село. Беше село от около двеста души и момчето никога по-рано не бе излизало извън него. Когато за първи път видя това момче, в щаба на бригадата на Ханс, петимата други от селото му бяха убити, момчето не беше на себе си и го бяха взели да сервира в щабния стол. Беше светлокосо, румено, с едро фламандско лице, тежки и несръчни селски ръце и се движеше с чиниите като някакъв могъщ и тежък впрегатен кон. И непрекъснато плачеше. През цялото време, докато се хранеха, то плачеше беззвучно.

Вдигнеш очи към него и го виждаш — плаче. Поискаш вино — плаче, поднесеш си чинията за задушено — плаче, само дето си извръща лицето. После спре; но погледнеш ли го, очите му пак започват да се наливат със сълзи. Преди да се поднесе следващото блюдо, плаче в кухнята. Всички бяха много ласкави с него. Но не помагаше. Ще трябва да разбере какво ли е станало с този младеж. Дали се е оправил и дали е могъл пак да стане пълноценен войник.

А Мария сега беше добре. Поне така изглеждаше.

Той, разбира се, не беше психиатър, за да каже. Виж, Пилар беше цял психиатър. Сигурно и за двама им бе добре, че бяха прекарали заедно нощта. Да, ако освен по-нататък нещата тръгнат зле. На него безспорно му се бе отразило добре. Днес се чувствуваше отлично, здрав и силен, безгрижен и щастлив. Тази работа с моста се очертаваше като доста опасна, но винаги досега му бе вървяло. И друг път бе участвувал в неща, които не предвещаваха нищо добро. Не предвещаваха — беше започнал да мисли на испански. Мария беше прелестна.

Погледни я само, каза си той. Погледни я.

Погледна я как весело крачи на слънцето; пясъчножълтата й риза, разкопчана на врата. Движенията й като на жребче, помисли си той. Такива неща не се случват. Може би изобщо не се бе случило. Може би му се бе присънило или това беше негова измислица и изобщо не се бе случвало. Може би това беше, както понякога ти се присънва, че героинята от филма, който си гледал, идва през нощта в леглото ти и е тъй ласкава и чудесна. С всички тях беше спал, когато сънуваше нощем. Още си спомняше Гарбо и Харлоу. Да, с Харлоу много пъти. Може би беше като тези сънища.

Но той още си спомняше Гарбо онзи път, когато тя дойде в леглото му, в нощта преди атаката на Пособланко, носеше пухест вълнен пуловер, мек като коприна, и когато я прегърна, тя се наклони и косите й паднаха в лицето му и тя го запита защо никога не й е казвал, че я обича, след като тя през цялото време го е обичала. Не беше срамежлива, нито хладна, нито далечна. Тъй чудесно беше да я държи в ръцете си и тя бе ласкава и чудесна както в някогашните дни с Джек Гилбърт, и всичко беше съвсем така, сякаш наистина се бе случило и той я обичаше много повече, отколкото Харлоу, макар че Гарбо беше дошла само веднъж, докато Харлоу… може би това беше като тези сънища.

А може би и не е, каза си той. Може би, ако ей сега протегна ръка, ще се докосна до тази същата Мария. Може би ти просто се боиш, каза си. Може би ще откриеш, че то никога не се е случвало и не е вярно и е нещо, измислено от теб, както тези сънища за киноактрисите или това как някогашните ти момичета се завръщат и спят с теб в този същия спален чувал, на голите дъски, в сламата в плевниците, в оборите, в corrales и cortijos^[1], в горите, гаражите, камионите и по всички хълмове на Испания. Те всички идваха при него, когато той спеше в чувала, и бяха много по-нежни, отколкото вероятно бяха в действителност. Може би и това беше същото. Може би ще се побоиш да я докоснеш, за да се увериш дали е вярно. Присягаш се и разбираш, че е било само сън, че е плод на въображението ти.

Прекрачи пътеката и сложи ръка на лакътя й. През избелелия памучен плат пръстите му усетиха гладката й кожа. Тя го погледна и се усмихна.

— Hola, Мария — каза той.

— Hola, Ingles — отвърна тя, и той видя златисто мургавото й лице и кафяво-сивите очи, и усмихващите се пълни устни, и късите, опърлени от слънцето коси и тя вдигна лице към него и усмихната се вгледа в очите му. Истина беше.

Вече виждаха лагера на Ел Сордо, боровете се разредиха и те излязоха на закръглена издатина, която приличаше на обърнат леген. Той огледа пролома под него и си каза, че този варовик сигурно е пълен с карстови пещери. Наистина, пред тях се виждаха две пещерни отверстия. Те почти не се забелязваха от клека, прорасъл около тях. Лагерът е на не по-лошо място от този на Пабло, може би дори на по-добро, помисли си той.

— Разкажи как са застреляли семейството ти — подканваше Пилар Хоакин.

— Няма какво да разказвам, жено — отвърна Хоакин. — Те всички бяха леви, както и много други във Валядолид. Когато фашистите започнаха чистка в града, застреляха най-напред баща ми. Беше гласувал за социалистите. После майка ми. И тя беше гласувала за социалистите. Беше гласувала за първи път през живота си. После застреляха мъжа на сестра ми. Той беше в профсъюза на ватманите. Нещо нормално — ако не беше в профсъюза, нямаше да може да работи като ватман. Но беше аполитичен. Познавах го добре. Падаше малко безсрамник. Дори не мисля, че беше добър другар. После мъжа на другата ми сестра — тя също работеше в трамвайния транспорт — хвана гората като мен. Те мислеха, че сестра ми го знае къде е. Но тя не знаеше. Застреляли я, защото не им казала къде е.

— Какви зверове — каза Пилар. — Къде е Ел Сордо? Не го виждам.

— Тук е. Навярно вътре — отвърна Хоакин, после спря, опря приклада на пушката на земята и каза: — Слушай, Пилар. И ти, Мария. Простете ми, ако съм ви досадил с разказите за моите близки. Знам, че всички са преживели едни и същи ужаси и е по-добре да не се говори за това.

— Трябва да се говори — каза Пилар. — Защо сме на тоя свят, ако не да си помагаме един другиму? А и каква помощ е това — да мълчиш и да слушаш.

— Може би не трябва пред Мария. Тя си има достатъчно свои нещастия.

— Que va — каза Мария. — Моите са толкова, че купът им няма много да порасне, ако прибавим към него и твоите. Извинявай, Хоакин, и надявам се, че другата ти сестра е добре.

— Засега — да — каза Хоакин. — В затвора е и, изглежда, че не я изтезават много.

— Имаш ли други близки? — запита Робърт Джордън.

— Не — отвърна момчето. — Само тези, които казах. Имам и един зет, който отиде в гората, но не мисля, че е жив.

— Може и да е — успокои го Мария. — Може да е с някой отряд на друго място в планините.

— За мен той е мъртъв — настоя Хоакин. — Не беше особено издръжлив, работеше като трамваен кондуктор, а това не те подготвя за живот в планините. Сигурно и година не е издържал. Пък имаше и слаби гърди.

— Може и да е жив. — Мария сложи ръка на рамото му.

— Кой знае. Всичко е възможно — отвърна Хоакин.

Мария изведнъж се протегна към него, прегърна го през шията и го целуна. Хоакин отвърна лице, защото плачеше.

— Като сестра те целувам, все едно, че си ми брат — каза му Мария.

Хоакин кимна с глава и продължи да плаче беззвучно.

— Аз съм ти сестра — каза Мария. — И те обичам, и ти имаш семейство. Ние сме ти семейството.

— Заедно с el Ingles — прогърмя Пилар. — Нали, Ingles?

— Да — увери Робърт Джордън момчето. — Всички ние сме твоето семейство, Хоакин.

— Той ти е брат — каза Пилар. — A, Ingles?

Робърт Джордън сложи ръка на рамото на Хоакин.

— Всички сме братя.

Момчето кимна.

— Срам ме е, че заговорих — каза то. — Не трябва да се говори за такива неща, защото на всички става още по-тежко. Срам ме е, че ви причиних болка.

— Майната му на този срам — викна Пилар с красивия си дълбок глас. — Ако Мария пак те целуне, и аз ще започна да те целувам. От години не съм целувала млад бикоборец, макар че ти си неуспял бикоборец, станал комунист. Дръж го, Ingles, да го целуна.

— Deja^[2] — каза момчето и рязко се извърна. — Остави ме. Мина ми, сега ме е срам.

Той стоеше, опитвайки се да се овладее и да придаде на лицето си спокойно изражение. Мария пъхна ръка в ръцете на Робърт Джордън. Пилар стоеше с ръце на бедрата и гледаше момчето присмехулно.

— Когато аз те целуна — обади се тя, — няма да е по сестрински. Знаем ги ние тия сестрински целувки.

— Не се шегувай — тихо рече момчето. — Казах ти, че ми мина и че съжалявам, загдето се разбъбрих.

— Добре, тогава да вървим да видим стария — каза Пилар. — Уморих се от толкова вълнения.

Момчето погледна към нея. По очите му се познаваше, че сега много се е обидило.

— Не става въпрос за твоите вълнения — успокои го Пилар. — За моите. Бикоборец, пък какъв си нежен.

— От мен не можа да излезе бикоборец — каза Хоакин. — Няма защо непрекъснато да го повтаряш.

— Но пак си пускаш косата дълга отзад.

— Да, и какво от това? Боя с бикове е нещо много полезно. Дава работа на много хора и с него ще се занимава държавата. Може би няма повече да се страхувам.

— Може би няма — съгласи се Пилар. — Може би.

— Защо говориш тъй грубо, Пилар? — запита я Мария. — Аз много те обичам, но сега се държиш ужасно.

— Може и да съм ужасна — съгласи се Пилар. — Слушай, Ingles. Обмисли ли какво ще говориш с Ел Сордо?

— Да.

— Защото, имай пред вид, той не обича много приказки, не е като мен и теб и тези сълзливи паленца.

— Защо говориш така? — ядоса се Мария.

— Не знам — отвърна Пилар и продължи да върви. — Ти защо мислиш?

— Не знам.

— Понякога много неща ме уморяват — обясни Пилар сърдито. — Разбираш ли? Едно от тях е, че съм на четиридесет и осем години. Чуваш ли? Четиридесет и осем години и с грозно лице. А и това, да видиш един неуспял полукомунизиран матадор да изпада в паника, защото съм казала на шега, че може да го целуна!

— Не е вярно, Пилар — възрази момчето. — Нямаше такова нещо.

— Que va, нямаше! Да ви се изтаковам в млякото на всички ви! А, ето го. Hola, Сантяго! Que tal?^[3]

Човекът, когото Пилар заговори, беше нисък, набит, мургав, с широки скули и сивокос; с раздалечени жълто-кафяви очи, гърбав нос с тънка седловина като на индианец, голяма тясна уста с дълга горна устна. Беше гладко избръснат, кривите му крака се допълваха от панталон и ботуши, каквито носят говедарите. Той излезе от пещерата и се запъти към тях. Денят беше горещ, но полушубката му беше закопчана до шията. Той протегна към Пилар едрата си мургава ръка.

— Hola, жено — поздрави той. — Hola — поздрави и Робърт Джордън, ръкува се с него и го погледна изпитателно в лицето. Робърт Джордън забеляза, че очите му са жълти като на котка и непрозрачни като на влечугите. — A, guapa — обърна се той към Мария и я погали по рамото.

— Яли? — запита той Пилар. Тя поклати глава.

— За ядене — каза той и погледна към Робърт Джордън. — За пиене? — запита той, сви юмрук и насочи палец надолу, сякаш налива.

— Да, благодаря.

— Добре — каза Ел Сордо. — Уиски?

— Имаш ли уиски?

Ел Сордо кимна.

— Ingles? — запита той. — Не Ruso?

— Americano.

— Малко са американците тук — каза той.

— Сега са повече.

— Пак е нещо. Северна или Южна?

— От Северна Америка.

— Значи, пак Ingles. Взрив на моста кога?

— Ти вече знаеш за моста?

Ел Сордо кимна.

— Вдругиден сутринта.

— Добре — каза Ел Сордо. — Пабло? — запита той Пилар.

Тя поклати глава. Ел Сордо се засмя.

— Отдалечи се — каза той на Мария и пак се засмя. — Връщаш се — той извади от вътрешния си джоб голям часовник с кожен ремък — след половин час.

Даде им знак да седнат на един одялан дънер, който служеше за пейка, и като погледна Хоакин, посочи с палец към пътеката, от която бяха дошли.

— Ще се разходя надолу с Хоакин и ще се върна — каза Мария.

Ел Сордо влезе в пещерата и се върна с бутилка скоч и три чаши. Бутилката носеше под мишница, чашите в същата ръка по един пръст във всяка чаша, а с другата ръка стискаше гърлото на стомна вода. Сложи чашите и бутилката на огладения пън, а стомната на земята.

— Няма лед — каза той на Робърт Джордън и му подаде бутилката.

— Не искам — каза Пилар и закри чашата си с ръка.

— Лед снощи на земята — каза Ел Сордо и се засмя. — Всичко стопено. Лед там — показа той към снеговете, които се белееха на далечния хребет. — Много далеч.

Робърт Джордън понечи да сипе в чашата на Ел Сордо, но глухият поклати глава и с жест му даде да разбере, че трябва да налее на себе си.

Робърт Джордън си наля почти половин чаша и Ел Сордо, който внимателно го следеше, незабавно му подаде стомната и Робърт Джордън постави чашата под хладната струя, която плисна от гърлото веднага щом той наклони стомната.

Ел Сордо си наля половин чаша уиски и доля вода.

— Вино? — запита той Пилар.

— Не. Вода.

— Ето — каза той. — Не хубаво — усмихна се той на Робърт Джордън. — Знам много англичани. Винаги много уиски.

— Къде?

— На ранчото. Приятели на шефа.

— Откъде се снабдяваш с уиски?

— Какво? — недочу Ел Сордо.

— Викай по-високо — каза му Пилар. — В другото ухо.

Ел Сордо показа ухото, с което чуваше по-добре, и се усмихна.

— Откъде си доставяш уиски? — извика му Робърт Джордън.

— Правя го — каза Ел Сордо и видя как ръката на Робърт Джордън, която поднасяше чашата към устата му, замръзна във въздуха.

— Не — каза Ел Сордо и го потупа по рамото. — Шегувам се. От Ла Гранха е. Чувам снощи — идва английски динамитчик. Добре. Много се радвам. Доставям уиски. За теб. Доволен?

— Много — отвърна Робърт Джордън. — Това е много хубаво уиски.

— Радвам се — усмихна се Ел Сордо. — Донесох уиски, донесох новини.

— Какви новини?

— Голямо придвижване на войски.

— Къде?

— Сеговия. Видя ли самолетите?

— Да.

— Лошо, а?

— Лошо.

— А къде е придвижването?

— Главно между Вилякастин и Сеговия. По пътя за Валядолид. Също между Вилякастин и Сан Рафаел. Много. Много.

— Какво мислиш?

— Готвим нещо, а?

— Възможно е.

— Те знаят. Също готвят.

— Възможно.

— Защо не взривим моста довечера?

— Заповед.

— Чия заповед?

— На Генералния щаб.

— Ясно.

— От значение ли е кога точно ще се взриви? — запита Пилар.

— От голямо значение.

— Ами ако оттам минават части?

— Ще изпратя Анселмо с точни данни какви части се придвижват и се съсредоточават. Сега той наблюдава пътя.

— Имаш ли човек на пътя? — запита Ел Сордо. Робърт Джордън не беше сигурен какво е чул и не е чул Ел Сордо. С глух човек никога не знаеш.

— Да — каза той.

— Аз също. Защо не взривиш моста сега?

— Имам си заповед.

— Не ми харесва — каза Ел Сордо. — Това не ми харесва.

— Нито на мен — съгласи се Робърт Джордън.

Ел Сордо поклати глава и отпи глътка уиски.

— От мен какво?

— Колко хора имаш?

— Осем.

— Да прережеш телефонните жици, да ликвидираш поста в заслона на пътния, да го превземеш и след това се оттегляш към моста.

— Лесно.

— Инструкциите ще се дадат писмено.

— Няма нужда. А Пабло?

— Ще пререже телефонните жици от другата страна, ще ликвидира поста при дъскорезницата, ще я превземе и ще се изтегли към моста.

— А после къде ще се изтеглим? — запита Пилар. — Ние сме седем мъже, две жени и пет коня. А вие? — извика тя в ухото на Ел Сордо.

— Осем мъже и четири коня. Faltan caballos — каза той. — Конете недостатъчни.

— Девет коня за седемнайсет души — каза Пилар. — А има и багаж.

Ел Сордо замълча.

— Няма ли откъде да вземем коне? — запита Робърт Джордън, като се наклони към здравото ухо на Ел Сордо.

— Воювам година — каза Ел Сордо. — Имам четири. — Показа им четири пръста. — А сега до утре искаш осем.

— Да — каза Робърт Джордън. — Не забравяй, че се оттегляш оттук. Не е нужно да си тъй внимателен в околността. Вече няма значение. Не може ли да устроим нещо и да отвлечем осем коня?

— Може би — каза Ел Сордо. — Може би нито един. Може би и повече.

— Имаш ли лека картечница? — запита Робърт Джордън.

Ел Сордо кимна.

— Къде?

— На билото.

— Каква система?

— Не знам как се казва. С дискове.

— С дискови пълнители.

— Пет.

— Някой знае ли да си служи с нея?

— Аз. Малко. Стрелям малко. Да не правим шум. Икономия на патрони.

— После ще я разгледам — каза Робърт Джордън. — А имате ли ръчни гранати?

— Много.

— По колко патрона на карабина?

— Много.

— Колко много?

— Сто и петдесет. Може би повече.

— А можем ли да съберем още хора?

— За какво?

— Защото трябва да превземем постовете и да се прикрива моста, докато аз поставям взрива. Трябват ни два пъти повече хора, отколкото имаме.

— За постовете — спокойно. Време?

— На разсъмване.

— Бъди спокоен.

— Ако имахме още двайсет души, можехме да сме сигурни — каза Робърт Джордън.

— Надеждни няма. Ненадеждни искаш ли?

— Не. На колко може да се разчита?

— Да кажем четирима.

— Защо толкова малко?

— Никакво предоверяване.

— Дори само за да държат конете?

— Само много надеждни можеш да оставиш с конете.

— Няма ли да може да съберем още десет души?

— Четирима.

— Анселмо ми разправяше, че имало повече от стотина из тия планини.

— Ненадеждни.

— Ти каза тридесет — обърна се Робърт Джордън към Пилар. — Трийсет, на които може повече или по-малко да се разчита.

— А хората на Елиас? — викна Пилар в ухото на Ел Сордо. Той поклати глава.

— Ненадеждни.

— Значи, и десетина не можем да съберем? — запита Робърт Джордън. Глухия го погледна с немигащите си жълти очи и поклати глава.

— Четирима — каза той и вдигна четири пръста.

— А твоите са надеждни, нали? — запита Робърт Джордън и веднага съжали за въпроса си.

Глухият кимна.

— Dentro de la gravedad — каза той на испански. — В рамките на разумния риск. — Той се засмя. — Лошо, а?

— Възможно.

— За мен е все едно — каза Глухия простичко, без самохвалство. — По-добре четирима добри, отколкото много, но лоши. В тая война много лоши, малко добри. Всеки ден все по-малко добри. А Пабло? — изгледа той Пилар.

— Сам знаеш — каза Пилар. — Всеки ден става по-зле.

Глухият вдигна рамене.

— Пий — подкани той Робърт Джордън. — Довеждам моите и още четирима. Всичко дванайсет. Довечера обмисляме всичко. Имам динамит — шейсет шашки. Искаш ли го?

— Какъв му е съставът?

— Не знам. Обикновен динамит. Донасям го.

— С него ще взривим по-малкия мост, горния — каза Робърт Джордън. — Много добре. Довечера ще слезеш ли при нас? Тогава донеси го. Нямам заповед за малкия мост, но добре ще е и той да се взриви.

— Довечера идвам. После — набавяне на конете.

— Има ли изгледи да се снабдим с коне?

— Не се знае. Сега — ядене.

Интересно дали винаги така говори този човек? — помисли си Робърт Джордън, или си въобразява, че така чужденецът ще го разбира по-лесно?

— А къде ще се изнесем, когато свършим с това? — извика Пилар в ухото на Ел Сордо.

Той сви рамене.

— Всичко това трябва да се подготви — каза Пилар.

— Трябва — съгласи се Ел Сордо. — Разбира се.

— Това е тежка акция — каза Пилар. — Трябва да се предвиди всичко до последната подробност.

— Да, жено — съгласи се Глухия. — Какво те тревожи?

— Всичко! — извика Пилар.

Ел Сордо й се усмихна.

— Това ти е от Пабло — с какъвто се събереш, такъв ставаш — каза той.

Значи, на такъв бебешки език той разговаря само с чужденци, помисли си Робърт Джордън. Добре, че в края го чух да говори както трябва.

— Според теб къде трябва да отидем? — запита Пилар.

— Къде?

— Да, къде?

— Има много места — каза Ел Сордо. — Места много.

— Знаеш ли Гредос?

— Там станаха много хора. Ще видиш, че при първа възможност ще прочистят всички такива места.

— Да. Но е обширен край и много див.

— Трудно ще е да се стигне дотам — каза Пилар.

— Всичко е трудно — каза Ел Сордо. — Дали до Гредос или до друго място — все едно. Ще се придвижваме нощем. Тук сега е много опасно. Цяло чудо е, че толкова време останахме неоткрити. В Гредос ще е по-безопасно оттук.

— Знаеш ли къде искам да отида? — запита го Пилар.

— Къде? В Парамера? Там не е добре.

— Не — отвърна Пилар. — Не в Сиера де Парамера. Искам там, където е Републиката.

— Може.

— Твоите хора ще отидат ли?

— Да. Ако аз им кажа.

— За моите не зная — каза Пилар. — Пабло няма да иска, макар че там наистина ще се чувствува в по-голяма безопасност. В армията няма да го вземат, годинките му минаха, освен ако не свикат запасняци и от по-старите набори. Циганинът няма да се съгласи да отиде, а за другите не зная.

— Тук от много време нищо не се е случвало, затова те не съзнават опасността — каза Ел Сордо.

— След като видяха днешните самолети, ще започнат да мислят иначе — каза Робърт Джордън. — Но аз мисля, че ще можете да действувате много добре от Гредос.

— Какво? — запита го Ел Сордо и погледът му стана още по-непроницаем. Начинът, по който зададе въпроса си, не беше дружелюбен.

— Оттам ще ви бъде по-удобно да излизате в акации — каза Робърт Джордън.

— Така, значи! — каза Ел Сордо. Познаваш Гредос, така ли?

— Да. Оттам може да се действува срещу железопътната магистрала. Може периодически да я прекъсвате, както правим и по на юг, в Естремадура. По-добре ще е да се действува там, отколкото да се връщате на територията на Републиката — увери ги Робърт Джордън. — Тук сте по-полезни.

Докато го слушаха, Глухия и жената бяха станали мрачни. Когато той свърши, те се спогледаха.

— И така, ти познаваш Гредос? — запита Ел Сордо. — Така ли е?

— Да — отвърна Робърт Джордън.

— А ти къде би отишъл?

— Зад Барко де Авила. Там местата са по-добри от тукашните. Можеш да правиш набези по шосето и по жп линията между Бехар и Пласенсия.

— Много трудно — каза Ел Сордо.

— Ние действувахме срещу същата железопътна линия на много по-опасни места, в Естремадура — каза Робърт Джордън.

— Кои вие?

— Отрядът guerrilleros^[4] в Естремадура.

— Голям ли е?

— Около четиридесет души.

— Онзи с особеното име и със слабите нерви оттам ли беше? — запита Пилар.

— Да.

— Сега къде е?

— Нали ти казах, че загина.

— И ти си от същия отряд, така ли?

— Да.

— Не се ли досещаш какво искам да ти кажа? — запита го Пилар.

Сгреших, помисли си Робърт Джордън. Казах на испанци, че ние правим нещо по-добре от тях, макар че тук правилото е да не говориш никога какво можеш и какво си вършил. Вместо да ги полаская, казах им какво трябва да вършат и сега те са извън кожата си. Или ще забравят това, или няма. А, разбира се, много по-полезни ще бъдат в Гредос, отколкото тук. Дори да вземем само това доказателство, че тук нищо не са направили, откакто Кашкин е организирал взривяването на ешелона. А и това не е било кой знае каква акция. Фашистите са загубили един локомотив и известен брой войници, а тук говорят за станалото тъй, сякаш то е най-значителното събитие в цялата война. Може би ще се засрамят и ще отидат в Гредос. А може би ще ме изгонят оттук. Картината не е много розова, като си помислиш.

— Слушай, Ingles — обърна се към него Пилар. — Как си с нервите?

— Добре — каза Робърт Джордън. — Нищо ми няма.

— Защото последния динамитчик, когото бяха пратили да работи с нас, си разбираше много добре от работата, но беше много нервен.

— И между нас има нервни хора — каза Робърт Джордън.

— Не казвам, че беше страхливец, защото се държа много добре — продължи Пилар. — Само че много говореше и казваше странни работи. — Гласът й се извиси. — Кажи, Сантяго, последния динамитчик, този, който взриви влака, не беше ли странна птица?

— Algo raro — кимна глухият човек и спря върху лицето на Робърт Джордън кръглите си очи. Те бяха тъй кръгли, че Робърт Джордън неволно ги сравни с отверстие на прахосмукачка. — Si, algo, raro, pero bueno.^[5]

— Murio — каза Робърт Джордън в ухото на Глухия. — Той умря.

— Как? — запита Глухия и погледът му слезе от очите към устните на Робърт Джордън.

— Аз го застрелях — каза Робърт Джордън. — Раниха го тежко, не можеше да избяга с нас и аз го застрелях.

— Той винаги си мислеше за такова нещо — каза Пилар. — Това му беше станало натрапчива идея.

— Да — каза Робърт Джордън. — Винаги говореше, че такова нещо може да се наложи, тази мисъл не му даваше покой.

— Corno fue?^[6] — запита Глухия. — Влак ли взривявахте?

— Връщахме се от взривяване на влак — каза Робърт Джордън. — Операцията беше успешна. Както се връщахме, в тъмното се натъкнахме на фашистки патрул и когато побягнахме, един куршум го простреля в гърба, но без да му строши кост, само раменната лопатка. Той вървя дълго с нас, но накрая загуби сили и не можеше да продължи. Не искаше да го оставим и аз го застрелях.

— Menos mal — каза Глухия. — От двете злини по-малката.

— Уверен ли си, че нервите ти са наред? — запита Пилар Робърт Джордън.

— Да — отвърна той. — Сигурен съм, че съм добре с нервите и мисля, че когато приключим това с моста, за вас ще е най-добре да отидете в Гредос.

Още не изрекъл тези думи, жената изригна срещу му поток от псувни, който забушува около него като кипналите пенести пръски при изригването на гейзер.

Глухият закима към Робърт Джордън с щастлива усмивка. Той дълго клати глава, а Пилар не преставаше да ругае и Робърт Джордън разбра, че всичко се е разминало. Накрая потокът от ругатни секна, тя посегна към стомната, отметна глава назад, напи се и каза тъй, сякаш нищо не се бе случило:

— Не ни учи, Ingles, къде трябва да отидем после. Върни се там, при Републиката, вземи и момичето със себе си, а ние тук сами ще решим на кои баири ще умираме.

— На кои ще живеем — поправи я Ел Сордо. — Успокой се, Пилар.

— И ще живеем, и ще умираме — каза Пилар. Това знам аз. Виждам му края. Харесвам те, Ingles, но недей да ни учиш какво да правим, след като свършиш работата си при нас.

— Това си е твоя работа — каза Робърт Джордън. — Не се меся.

— Намесѝ се — възрази Пилар. — Вземи си стриганото курве и се върни там, където е Републиката, но не смей да затваряш вратата пред други, които, за разлика от теб са се родили в тази страна и са били предани на Републиката още тогава, когато по брадичката ти се е стичало млякото на майка ти.

Докато те говореха, Мария се бе изкачвала по пътеката и бе чула последните думи, които Пилар — отново ядосана — бе изкрещяла на Робърт Джордън. Мария започна да прави енергично знаци с глава на Робърт Джордън и замаха предупредително с пръст. Като забеляза, че Робърт Джордън гледа към момичето и се усмихва, Пилар се обърна с лице към нея и каза:

— Да. Казах курве и не си вземам думите назад. Можете да вървите във Валенсия двамата заедно, а ние ще си стоим в Гредос и ще дъвчем кози барабонки.

— Както кажеш, Пилар — съгласи се Мария. — Щом казваш, че съм курве, съгласна съм. Само се успокой. Какво става с теб?

— Нищо — отвърна Пилар и седна на дялания пън; гласът й сега звучеше спокойно, без металните нотки на гнева. — За мен ти не си курва. Но така ми се иска да отида там, където е Републиката.

— Можем да отидем заедно — предложи Мария.

— Наистина, защо не — присъедини се Робърт Джордън. — След като Гредос не ти допада.

Ел Сордо му се усмихна.

— Ще видим — каза Пилар, вече забравила гнева си. — Дай ми една чаша от това особено питие. Така се ядосах, че гърлото ми пресъхна. Ще видим. Ще видим какво ще стане.

— Виждаш ли, другарю — обясни Сордо. — Най-трудно е утрото. — Той беше престанал да говори като на малко дете и гледаше Робърт Джордън в очите спокойно и разумно; не изпитателно, не подозрително, нито пък с равнодушната снизходителност на ветеран, която по-рано се бе чувствувала в него. — Разбирам плана ти и знам, че постовете трябва да се ликвидират, а след това да се прикрива моста, докато ти си свършиш работата. Отлично разбирам всичко това. Най-лесно ще се свърши преди разсъмване или по здрач.

— Да — съгласи се Робърт Джордън. — Разходи се още за минутка, хайде! — обърна се той към Мария, без да я поглежда.

Момичето се отдалечи така, че думите от техния разговор да не достигат до нея, седна и хвана с ръце глезените си.

— И тъй — каза Ел Сордо, — в това не виждам някаква трудност. Но сетне да се изтеглим посред бял ден, за да се укрием другаде — то вече е много трудно.

— Правилно — каза Робърт Джордън. — Помислил съм за това. И аз трябва да се измъквам денем.

— Само че ти си сам — каза Ел Сордо. — А ние сме много.

— А не може ли да се върнем в лагера, да изчакаме да се стъмни и тогава да се измъкнем? — каза Пилар, отпи от чашата и пак я остави.

— Това също е много опасно — възрази Ел Сордо. — Това е даже още по-опасно.

— Представям си — каза Робърт Джордън.

— Да се справим с моста нощем, е лесно — каза Ел Сордо. — Но след като поставяш условие да свършим работата денем, появяват се сериозни последици.

— Не може ли да го взривиш нощем?

— Ще ме застрелят за такова нещо.

— Ако го взривиш денем, много е възможно всички да ни застрелят.

— За мен това не е толкова важно, след като сме взривили моста — отвърна Робърт Джордън. — Но аз ви разбирам. Денем не можете да организирате изтеглянето.

— Точно така — потвърди. Ел Сордо. — Ще измислим начин за изтегляне. Но искам да разбереш защо хората са загрижени и лесно избухват. Така говориш за изтегляне в Гредос, като че ли това е някаква военна маневра, която трябва просто да се извърши. Ще бъде чудо, ако стигнем до Гредос.

Робърт Джордън не отговори.

— Слушай какво ще ти кажа — добави Ел Сордо. — Днес много приказвам. Но това е, защото искам ясно да се разберем. Ако сме все още тук, това е по чудо. Това чудо е възможно благодарение леността и глупостта на фашистите, но те не могат да продължават все така. Разбира се, ние сме много внимателни да не издаваме присъствието си с никакви акции в околността.

— Знам.

— Но хвърлим ли моста във въздуха, трябва да се изтеглим. Трябва много добре да обмислим как да се изтеглим.

— Ясно.

— А сега — каза Ел Сордо, — хайде да ядем. Много се разприказвах.

— Никога не съм те чувала да говориш толкова — каза Пилар. — Да не е от това? — Вдигна тя чашата.

— Не — поклати глава Ел Сордо. — Не е от уискито. А защото никога не съм имал за толкова много нещо да говоря.

— Ценя помощта ти и твоята преданост към Републиката — каза Робърт Джордън. — Давам си сметка за трудностите, които произтичат от часа, в който трябва да стане взривяването на моста.

— Да не говорим повече — каза Ел Сордо. — Ние сме тук, за да направим всичко, което е по силите ни. Но това е сложно.

— А на книга е много просто — засмя се Робърт Джордън. — На книга моста се взривява заедно със започването на настъплението, така че да се пресече пътя за пристигащи подкрепления. Много просто.

— Да ни бяха възложили и на нас да направим нещо на книга — каза Глухия. — И замисъла, и изпълнението — всичко да е на книга.

— Хартията всичко търпи — спомни си Робърт Джордън поговорката.

— И за всичко става — каза Пилар. — Es muy util.^[7] Бих искала да употребя за такава цел хартията на твоите заповеди.

— И аз — каза Робърт Джордън. — Но така никога няма да победиш в една война.

— Няма — съгласи се едрата жена. — Вярно, че няма. А знаеш ли какво ми се ще?

— Да отидеш там, където е Републиката — подсказа Глухия. Беше извърнал към нея здравото си ухо, когато тя бе заговорила. — Ya iras, mujer.^[8] Дай да спечелим войната и тогава навсякъде ще бъде Република.

— Добре — каза Пилар. — А сега, за бога, да ядем.