Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (7)

Глава седма

Той спеше в чувала и когато се събуди, се изненада, че е спал тъй дълго. Беше разгънал спалния си чувал недалеч от входа на пещерата, на завет в подножието на скалата; когато легна, всичките му мускули бяха сковани от умора, краката го боляха, гърбът и плещите му бяха изтръпнали така, че горската земя му се стори мека, умората го бе накарала да изпита чувство на наслада, щом като се изтегна в топлия чувал с мъхеста вълнена подплата; но в съня си той се бе въртял и така бе затиснал револвера, положен до него и привързан с шнур за ръката му. Като се разбуди, не разбра веднага къде се намира, после си спомни, измъкна револвера изпод себе си и за да заспи пак, удобно се нагласи, обхвана с ръка възглавницата, която си бе стъкмил от дрехите си, грижливо намотани около въжените обувки. Бе прегърнал вързопа с една ръка, а другата бе положил върху него.

После почувствува нейната ръка на рамото си и бързо се извърна, сграбчил с дясната си ръка пистолета вътре в спалния чувал.

— О, ти ли си — възкликна той, пусна пистолета, протегна ръце към нея и я привлече към себе си. Усети я как трепери в прегръдката му.

— Влизай вътре — каза той тихо. — Ще настинеш.

— Не. Не трябва.

— Влизай — настоя той. — После ще говорим.

Тя цялата трепереше и той с една ръка я хвана за китката, а с другата леко я прегърна. Тя бе извърнала глава.

— Влизай вътре, зайче — каза той и я целуна по тила.

— Боя се.

— Не. Недей да се боиш. Влизай вътре.

— Ами как?

— Просто влизай. Място много. Искаш ли да ти помогна?

— Не — каза тя и щом се вмъкна в чувала, той здраво я притисна към себе си и искаше да зацелува устните й, но тя зарови лице в дрехите, които той беше скатал като възглавница, обвила здраво ръце около шията му. После той почувствува, че ръцете й се отпускат и тя пак потреперва в прегръдките му.

— Не — успокои я той засмяно. — Недей да се боиш. Това е пистолетът.

Той го взе и го пъхна зад гърба си.

— Срам ме е — прошепна тя, извърнала лице встрани от него.

— Недей. Не трябва да се срамуваш. О-о-о! О-о-о! — погали я той.

— Не. Не трябва. Но ме е срам и ме е страх.

— Не. Зайче мое. Моля те.

— Не трябва. Ако не ме обичаш.

— Обичам те.

— Аз те обичам. О, обичам те. Сложи ръката си на главата ми — каза тя, все още скрила лице във възглавницата. Той сложи ръка на главата й и я погали и тя изведнъж вдигна лице от възглавницата и силно се притисна до него, сега лицето й беше срещу неговото, той я прегръщаше, а тя плачеше. Прегръдката му беше здрава и неподвижна, той усещаше цялата дължина на младото й тяло, галеше я по главата и целуваше солената влага в очите й и докато тя хлипаше, той усещаше как се надигат под ризата й островърхите й твърди гърди.

— Не мога да те целуна — каза тя. — Не умея.

— Няма нужда да ме целуваш.

— Има. Трябва да те целуна. Трябва всичко да направя.

— Няма защо да правиш каквото и да е. И така сме добре. Само че си много облечена.

— Какво да направя?

— Ще ти помогна.

— Така по-добре ли е?

— Да. Много по-добре. На теб не ти ли е по-добре?

— Да. По-добре ми е. И нали може да дойда с теб, както каза Пилар?

— Да.

— Но не в приют. Искам с теб.

— Не, в приют.

— Не. Не. Не. С теб и ще бъда твоя жена.

Легнали един до друг, всичко онова, което по-рано беше защитено, сега беше останало беззащитно. Там, където по-рано бе имало груба тъкан, сега имаше чудесна гладкост и закръглена притиснатост, и издължена, топла хладина, хладина отвън и топлина отвътре, издължена, лека и плътно обгърната, здраво прегръщаща, самотно и гостоприемно проницаема в своите форми и даряваща щастие, млада и обичаща, и сега цялата топло гладка, вдлъбваща се, предизвикваща замиране, в гърдите, крепко прегърната самота, такава, че Робърт Джордън се почувствува неспособен да я понесе и запита:

— Обичала ли си други?

— Никога.

После изведнъж, като мъртва в обятията му:

— Но ми направиха лоши работи.

— Кой?

— Мнозина.

Сега тя лежеше неподвижно, застинала като труп, отвърнала глава.

— Сега няма да искаш да ме обичаш.

— Обичам те — каза той.

Но с него беше станало нещо и тя го знаеше.

— Не — заговори тя и гласът й беше безизразен и мъртъв. — Няма да ме обичаш. Но може би ще ме отведеш в приют. И аз ще отида в приюта: и няма да бъда никога твоя жена, и нищо няма да бъде.

— Обичам те, Мария.

— Не. Не е вярно — каза тя. А после с жална надежда: — Но никога никого не съм целувала.

— Тогава целуни ме сега.

— Исках — каза тя. — Но не знам как. Когато с мен направиха онова нещо, аз се борих, докато нищо повече не виждах. Борих се, докато… докато… докато един ми седна на глава — и аз го ухапах — и тогава те ми завързаха устата и ми извъртяха ръцете зад главата — а други направиха това нещо с мен.

— Аз те обичам, Мария — каза той. — И никой нищо не е направил с теб. Теб те не могат да докоснат. Никой не те е докоснал, зайченце.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

— И можеш да ме обичаш? — Тя пак бе топла редом, до него.

— Мога да те обичам още повече.

— Ще се опитам да те целуна много хубаво.

— Целуни ме малко.

— Не умея.

— Просто целуни ме.

Тя го целуна по бузата.

— Не така.

— Ами къде да си сложа носа? Винаги съм се чудила къде отиват носовете.

— Ето така, обърни си главата. — И тогава устните им плътно се притиснаха и тя лежеше прилепена в него и устните й малко по малко се разтвориха и тогава, притиснал я към себе си, той почувствува, че никога не е бил така щастлив, никога не му е било така леко, никога не е бил тъй ликуващо щастлив, без мисъл, без тревоги, без умора, никога не е бил изпълнен с такава огромна наслада и каза: — Зайченце. Любима. Сладка моя. Моя обична дългоножка.

— Какво каза? — запита тя сякаш от много далеч.

— Обична моя — повтори той.

Те лежаха и той чувствуваше как сърцето й бие срещу неговото и с крака си леко поглаждаше нейния.

— Дошла си боса — каза той.

— Да.

— Значи, знаеше, че ще легнеш при мен?

— Да.

— И не се боеше?

— Боях се. Много. Но още повече се боях как ще бъде, ако ще си свалям обувките.

— А колко е часът, lo sabes^[1]?

— Не. Нямаш ли часовник?

— Имам. Но е зад гърба ти.

— Извади го оттам.

— Не искам.

— Тогава погледни през рамото ми.

Часът беше един. Циферблатът светеше ясно в тъмния спален чувал.

— Брадата ти дращи рамото ми.

— Извинявай. Нямам с какво да се обръсна.

— Така ми е приятно. Руса ли ти е брадата?

— Да.

— И ще израсне ли дълга?

— Няма да успее до моста. Слушай, Мария. Ти…

— Какво аз?

— Искаш ли?

— Да. Всичко. Моля те. И ако направим всичко, може би другият все едно, че никога не е бил.

— Сама ли измисли това?

— Не. Усещала съм го в себе си, но Пилар ми каза така.

— Тя е много мъдра.

— И още нещо — продължи тихо Мария. — Тя ми поръча да ти кажа, че не съм болна. Тя разбира тези работи и ми каза да ти кажа това.

— Тя ти поръча да ми кажеш?

— Да. Говорих с нея и й казах, че те обичам. Заобичах те, когато те видях днес, и винаги съм те обичала, но досега не те бях срещнала и признах на Пилар, и тя ми каза, ако се реша да ти обясня всичко, както си е, да ти кажа, че не съм болна. А онова, другото, тя отдавна ми го каза, скоро след влака.

— Какво ти каза?

— Каза, че на човек нищо не могат да му направят, ако той не го приема и ако заобичам някой, то ще се изличи. Знаеш ли, исках да умра.

— Това, което ти е казала, е истина.

— А сега се радвам, че не умрях. Толкова съм щастлива, че не умрях. Ще можеш ли да ме обичаш?

— Да. Аз и сега те обичам.

— И аз ще ти бъда жена?

— Когато човек върши това, което аз върша, не може да има жена. Но сега ти си ми жена.

— Ако веднъж съм ти жена, ще продължа да бъда. Сега жена ли съм ти?

— Да, Мария, да, зайче мое.

Тя се притисна още по-плътно към него и устните й затърсиха неговите, намериха ги, притиснаха се към тях и той я почувствува свежа, млада и гладка, съвсем нова и обична с топлата си, обгаряща прохлада и беше непонятно как се бе озовала тя при него, в чувала, който му бе тъй познат и привичен както дрехите, както обувките, както неговия дълг, и тя продума несмело:

— Хайде сега, по-скоро да направим така, че другият, другото да изчезне.

— Искаш ли?

— Да — каза тя почти ожесточено. — Да. Да. Да.