Лавърл Спенсър
Семейна благословия (9)

Девета глава

Страхуваше се да му се обади. Минаха две седмици. Три…

Един следобед в началото на октомври Лий отиде на игрището на средното училище „Фред Мур“ заедно с други родители. Теренът беше влажен, защото предишната нощ беше валяло. Изведнъж Джой се понесе вихрено, избягвайки защитниците, размахвайки ръце, пресичайки терена по най-кратката линия, разбивайки тотално защитата на противника.

Лий пъхна пръсти в устата си и изсвири.

— Хайде, давай, Джой! — изкрещя възторжено.

На улицата зад игрището полицай Кристъфър Лалик паркира черно-бялата дежурна кола, вдигна яката на тъмносиньото си зимно яке и затръшна вратата след себе си. Запъти се навътре през оградената с вериги линия и започна да прескача пейките, като търсеше с поглед номера на Джой — 18. Беше по средата на стълбите, когато момчето направи едно дяволски добро отнемане и родителите по пейките зашумяха.

Изведнъж забеляза Лий. Беше облечена в дебело тъмносиньо дънково яке. Яката й беше вдигната. Бузите й — зачервени от възбуда. Той се усмихна доволно и тръгна към нея. Лий размахваше юмруци, викаше и пляскаше с ръце.

Тя се обърна и го видя. Отпусна рамене и очите й светнаха.

— Здравей — каза Крис, спирайки до нея. Трябваше й малко време, докато му отговори, докато пулсът й се нормализира.

— Здравей…

Вятърът рошеше косата й.

— Отдавна не съм те виждал… — осмели се да започне той.

— Да… — Лий отмести поглед отново към игрището.

— Е, как върви играта?

— Онези водят, но Джой току-що направи чудесна комбинация.

— Видях. Видях те също как свириш. Твърде впечатляващо. Не познавам много жени, които да умеят да свирят като каубои.

Изгледаха се един друг изпитателно.

— Е, как я караш?

— Старея — отвърна предизвикателно Лий.

— Да, и аз така чух.

— Получих ти цветята. Не зная дали да ти благодаря или да ти ги натрия в носа.

— Доколкото си спомням, не си направила нито едното, нито другото.

— Как ме разкри?

— Проверих по регистрацията на колата ти. Лий Терез Рестън, 18 септември 1950.

— Добре, значи сега знаеш и може би ще разбереш защо се разстроих тогава.

— Хей, слушай. Не можем ли просто да забравим за този ден? Няма да се повтори.

Тя се обърна към игрището и започна да потрепва, за да се стопли. Крис наблюдаваше спонтанните й реакции.

— Липсваше ми…

Лий остана неподвижна с ръце в джобовете.

— Ти също ми липсваше — каза накрая и се обърна с лице към него. — И през целия си живот не съм получавала толкова много рози наведнъж. Благодаря ти…

— Удоволствието беше мое.

Помълчаха няколко секунди, наслаждавайки се на факта, че най-после връзката им се е възстановила.

— Глупчо такъв. Можех да ти ги продам за половината цена на едро.

Крис се засмя.

— Нямаше да е и наполовина толкова забавно, нали?

— Е — каза Лий, сякаш предишното им спречкване никога не се беше случвало, — искаш ли да се отбиеш в събота вечерта и да хапнеш нещо задушено с Джой и мен?

Този простичък въпрос отново направи живота му щастлив.

— Няма нужда да ме каниш втори път.

Спогледаха се със съучастническа усмивка, но в това време радиото му запращя и той посегна към него.

— Едно — браво — седемнайсет.

Диспечерът се включи и му предаде кратко съобщение.

— Прието — отговори Крис и се обърна към Лий, която не беше схванала нито думичка от съобщението. — Някакво момче избягало. Трябва да проверя. В колко часа в събота?

— Шест и половина.

— Ще направиш ли и сос?

— Не можах да се науча да го правя сама.

— Че какво е задушеното без сос?

— До скоро.

Лий му се усмихна и му махна, гледайки след него, докато черно-бялата кола се отдалечи, учудена от това как завръщането на Крис в живота й му придаде нова жизненост. „Е, добре. Може би правя грешка, но, Господи, колко е приятно да очаквам с нетърпение една вечер, в която отново ще бъда с него…“

Когато в събота вечерта Кристъфър пристигна в къщата на Лий, валеше един от онези неприятни октомврийски дъждове. Отвори му Джой.

— Здравей, Крис.

— Как си, Джой?

— Видях те на мача в сряда.

— Съжалявам, че не можах да го изгледам до края. Имах повикване. Но видях контраатаката. Човече, ти направо го смаза!

— Имаше още едно такова изпълнение в края на второто полувреме. Исусе, трябваше да видиш онова момче. Трябваше му половин час да се изправи на крака, а после целият отбор се скупчи върху мен. И онзи дебел бияч…

Лий надникна от ъгъла на кухнята и изгуби надежда да вземе думата. Закани се с пръст на Кристъфър, докато Джой продължаваше да разказва разпалено.

Завръщането в този дом, при тези хора, сред този домашен уют даваше на Кристъфър някакво усещане, че и той е част от него. Масата беше сложена за трима. От тенджерите на печката се издигаше изкусителна пара. Лий с платнени чехли и по син потник обикаляше около тях.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Кристъфър.

— Разбира се. Можеш да сложиш тази солница на масата.

Тя му подаде солницата със солта и пипера. После се пресегна и смъкна две купички за картофите и морковите. Толкова обикновени семейни неща като шетането насам-натам, придаваха някаква неуловима промяна на отношенията им. Може би за момента двамата просто се забавляваха да играят на семейство. След приятната бъркотия най-после всички седнаха на отрупаната маса пред димящата храна.

Пируваха близо цял час, докато дъждът чукаше в прозореца като хиляди нетърпеливи пръсти, докато топлината от фурната се разливаше из стаята.

— Това беше най-добрата вечеря от последния път, когато се храних във вашата къща. Благодаря, Лий — каза Крис, след като привърши с ябълковия пай.

— Приятно е да се готви отново за някой мъж.

Заедно почистиха масата, изхвърлиха отпадъците и сложиха чиниите в миялната машина. Когато прибраха всичко в кухнята, Джой отиде да говори по телефона, а Лий и Крис влязоха в хола. Тя се настани в единия ъгъл на дивана, а Кристъфър се изтегна по гръб на пода.

— Хей, има столове!

— Не, така ми е добре — отвърна Крис и се съсредоточи в екрана.

Даваха някаква блудкава комедия. Лий смени канала с дистанционното. Дъждът продължаваше да чука по прозорците зад спуснатите завеси. Джой се смееше в спалнята, след това гласът му се сниши до неясен шепот. Лий намали звука на телевизора. Погледът й неволно се спря върху мъжкото тяло, проснато безгрижно на пода в хола й — с този плосък корем, кръстосани крака и всичко останало между тях. Отмести виновно очи и насочи отново вниманието си към телевизора.

Но несъзнателно пак се върна към него.

— Хей, Кристъфър?

— Хм?

— Мислих много за онова, което ми разказва… за детството си. Радвам се, че ми го разказа. Така разбирам отношението ти към Джъд.

— Не съм ти го разказвал, за да ме съжаляваш.

— Знам. Но все пак се радвам, че сподели. Родителите ти… те сигурно са много нещастни… Мислиш ли, че ще имаш някакъв шанс, ако се опиташ да се помириш с тях?

— Не, не мисля.

— Опитвал ли си някога?

— Остави това, Лий.

— Но те са ти родители!

Той се изправи и се вгледа в лицето й.

— Хей, слушай — каза спокойно. — Трябва да сме наясно с едно нещо. Не започвай кампания в тяхна полза. Знам, че ти е трудно да го проумееш, но аз ги мразя. По моите правила един родител не наследява правото да бъде уважаван от децата си, той го спечелва. А моите пропускаха този шанс години наред.

— Но може би всеки има нужда от още един шанс.

— Казах ти, зарежи това, Лий!

— Но, Кристъфър, семейството е толкова важно нещо, а те са ти…

— Що се отнася до мен, те са мъртви.

— Защо, Кристъфър?! Как можеш да говориш такива ужасни неща?

Той скочи на крака и тръгна към коридора.

— Кристъфър, съжалявам — хвана го Лий за лакътя. — Съжалявам. Просто исках…

Крис се извърна към нея.

— Просто ти живееш в един свят на мечтите, Лий. Ти мислиш, че само защото майка ти върти диригентската палка на Четвърти юли и баща ти пече пържоли, би могла да накараш целия свят да живее така. Господи, толкова си наивна! Родила си се в това идеално семейство и сама си си изградила идеално семейство, но не всички живеят така. Има милиони като Джъд в тази страна — бедни, гладни, изоставени, наплашени до смърт, защото не знаят какво ще им се случи на следващия ден. И повечето се насочват към наркотиците и престъпленията. Стават пласьори и изнасилвачи. Е, аз съм един от малкото щастливци, които са се измъкнали. Не благодарение на родителите си. Така че не ме моли да им прощавам, Лий. Никога не искай това от мен, защото няма да го направя!

Тя обхвана лицето му с длани.

— Толкова много злоба. Никога не съм я забелязвала по-рано… — прошепна.

Крис се дръпна и изви глава встрани.

— Недей…

— Извинявай — отпусна ръце Лий.

Той извади якето си от гардероба.

— Не, аз трябва да ти се извиня. Провалих цялата тази прекрасна съботна вечер, за която беше вложила толкова старание да наготвиш, да подредиш и така нататък… Съжалявам, че провалих всичко, това е.

— Не биваше да отварям дума за родителите ти. Обещавам, че повече няма да се повтори, окей?

Криси извади ръкавиците от джоба.

— Какво ще кажеш, да си взема довиждане с Джой?

— Разбира се.

— Хей, Джой… чао. Трябва да тръгвам.

— Вече? — отзова се момчето от спалнята. — Постой още малко.

— Благодаря. Прекарах чудесно. Ще се опитам да дойда на още някой мач, преди да е свършил сезонът.

— Да, разбира се… хей… радвам се, че дойде.

Лий го чакаше на входната врата. Крис се спря пред нея. Погледите им се срещнаха, разделиха се и отново се срещнаха.

— Не ти се сърдя — каза той. — Просто… е, малко съм разстроен.

Крис се загледа в очите й с цвят на есен. Имаха същия оттенък като цветята, които беше сложила на кухненската маса. Толкова много бе мислил за тези очи, когато не беше с нея — за този поглед, който вече бе започнал да се научава да чете мисли и чувства. Когато най-после заговори, гласът му излезе като дрезгав шепот.

— Какво правим ние с теб, Лий?

— Помиряваме се.

— Това ли е всичко?

— Моля те, Кристъфър…

Той въздъхна и надяна ръкавиците на ръцете си, а след това бавно ги свали. „Значи тя иска да се преструва, че това е платонична връзка. По дяволите!“ Мисълта за това го плашеше повече, отколкото чувствата му към нея.

— Мога ли да ти се обадя пак?

— Не знам — отвърна Лий. — Започвам да се чувствам все по-объркана.

— Е, нека и аз да помогна за това…

Неочаквано и за самия себе си, Крис се наведе и я целуна по устата — една целувка, достатъчно кратка, за да не предизвика незабавни проблеми, но и достатъчно продължителна, за да предвещае твърде непредвидими последствия занапред. Това не беше синовна целувка по бузата на майката. Лий продължаваше да стои неподвижно с полуотворени устни, когато той каза тихо:

— Извинявай.

И излезе, без да й даде време да отговори.

 

 

Кристъфър очакваше, че ще му се обади, но Лий не позвъни до единайсет през нощта. Вече си беше легнал и се взираше буден в мрака, мислейки за нея, когато телефонът иззвъня. Извъртя се и се пресегна за слушалката.

— Ало?

— Ало… — чу се отсреща и настъпи тишина.

Той се изкашля.

— Сега, предполагам, ти ми се сърдиш.

— Никога повече не го прави, когато синът ми е вкъщи.

— Защо?

— О, за бога, Кристъфър, какво ти става?!

— Каква ми става? Не знам дали да се отнасям с теб като с майка или като с любовница — ето какво ми става! Искаш ли да си вдигна чукалата и да се махна от този град? Защото мога спокойно да го направя.

Настъпи дълга пауза. След това Лий прошепна:

— По дяволите!

Крис си я представи как се обляга на лакът.

— Плачеш ли?

— Не, не плача…

Той започна да си търка очите, след това въздъхна толкова тежко, че прозвуча като пръхтене на кон.

— Господи, Лий, не знам… — каза той, отпускайки ръка на матрака.

Този отговор прозвуча още по-нелепо, защото никой не му беше задавал въпрос.

Мълчаха толкова продължително, че ушите му зашумяха.

Най-накрая Лий се обади:

— Запомни ли какво каза току-що… имам предвид, че не знаеш как да се отнасяш с мен? Е, същото важи и за мен — и аз не зная как да се отнасям с теб. Това е най-страшното нещо, което съм преживявала в живота си. Идваш тук — и сякаш идва Грег. Само че виждам съвсем ясно разликата между него и теб. Ти си… е, ти си много различен. Ти си Кристъфър и когато съм с теб, странното е, че дори не мога вече да мисля за Грег. След това си заминаваш и започва да ме притиска чувството за вина, сякаш съм някоя… някоя извратена… Искам да кажа… и аз съм чела психология, нали знаеш? И гръцка митология. Знам за едиповия комплекс…

Лий говореше така, сякаш спореше със самата себе си.

— Чувство на вина за какво?

— О, хайде стига… това не е някаква пиеска по телевизията. Това е реалният живот и не можеш да ме залъгваш, че нещо го има или няма, ако не е така.

Той не отговори нищо, заслушан в лекия шум по линията, и почти физически усещаше как неувереността им протича в двете посоки по жицата.

— Слушай — каза най-после Лий. — Мисля, че известно време не бива да се виждаме. Чела съм някои неща за скръбта и съм достатъчно интелигентна, за да открия приликите между това, което правя, и това, за което предупреждават, че не бива да се прави.

Крис въздъхна и думите й се утаиха като камък в сърцето му.

— Добре… щом предпочиташ така — отвърна тихо.

Гласът й звучеше подчертано нещастно:

— Не предпочитам така. Така трябва!

— Да, разбирам.

Настъпи още по-напрегната тишина.

— Е, стана късно. Сутринта ще ходим на църква — наруши я Лий.

— Разбира се.

— Ами… дочуване.

— Дочуване.

Никой от двамата не затвори. Направеха ли го, това означаваше край на приятелството им. Така че всеки стискаше своята слушалка и чуваше дишането на другия отсреща. Кристъфър си я представи върху синята покривка на леглото. Тя си го представи в неговото.

Най-после той се обади:

— Благодаря още веднъж за вечерята. Чувствах се направо като цар.

Лий не знаеше дали да се засмее. В този момент нищо не й се виждаше смешно. Струваше й се, че никога повече няма да се засмее.

— Довиждане, Кристъфър.

— Довиждане, Лий.

Този път Крис затвори и си легна в мрака, като се чудеше дали и нейните очи парят като неговите.

Да живее, без да се вижда с Крис, се струваше на Лий твърде жестоко. Беше онова мрачно време от годината между първия мраз и новогодишните празници, когато перспективата да бездейства из къщи следващите шест месеца смазваше допълнително духа й. Джанис беше толкова заета в колежа, че Лий рядко говореше с нея, освен ако самата тя не й позвънеше. Тогава разговорите бяха съвсем делови и най-често Джанис ги прекъсваше с думите:

— О, божичко, извинявай, мамо, но трябва да тръгвам, че закъснявам както винаги.

Джой пък се беше сблъскал с първата си любов. Често след вечеря седеше с часове пред телефона или извървяваше цели мили до дома на Санди Паркър, оставяйки Лий сама да си търси развлечения. Понякога Джой и Санди окупираха гостната, където се кикотеха приглушено и се щипеха по дивана, което беше толкова досадно, че накрая Лий ги оставяше сами и се скриваше в спалнята си, където четеше някакво списание.

Една вечер, малко след десет часа, когато вече беше загасила лампите и стоеше на прозореца по пижама, една черно-бяла полицейска кола премина бавно по улицата.

„Мили боже, това е Кристъфър! Той ме ухажва!“ Усети как лицето й се затопля и нещо в нея се надигна. „Сигурно наблюдава къщата ми нощем.“ Легна по гръб и притисна здраво одеялото към гърдите си, сякаш неподвижното лежане и вцепенеността можеха да прогонят копнежа, който бе изпитала преди малко. „Взех правилно решение — каза си. — Една авантюра с него би била самоубийство. Скандал. Какво ще кажат хората!“ Странно, но собствените й предупреждения ни най-малко не й помагаха да заспи, нито да запълни зеещата празнота в живота си или пък да прогони Кристъфър от съзнанието си за дните и нощите, които я очакваха.

Лий устоя на решението си да не се вижда повече с Кристъфър, докато влагата от късните есенни дъждове започна да замръзва и стана толкова тежко човек да прекарва вечерите сам.

Наближаваше Денят на благодарността.

Сутринта преди Големия парад цяла Анока сякаш бе полудяла. Стичаха се хиляди хора, пазаруваха, хапваха по нещо на крак и заемаха удобни места по тротоарите, където щеше да мине парадът. Всички паркинги бяха задръстени от коли. Костюмирани деца, влачени за ръка от майките си, преминаваха на тълпи покрай витрините.

Телефонът в магазина на Лий непрекъснато звънеше. На касата имаше опашка. В един часа тя се хвана за главата.

— Хайде стига толкова! Да затваряме.

Заключиха с чувство на облекчение, облякоха си палтата и тръгнаха да се присъединят към тълпата на тротоара, която очакваше униформената „стража“ да премине по главната улица под звуците на барабана от духовия оркестър на гимназията в Анока. Небето над главите им беше дълбоко и синьо, осеяно тук-таме с пухкави бели облаци. Градският термометър на брега на реката показваше осемнайсет градуса. По всички магазинчета на главната улица се вееха оранжево-черни флагчета, американски знамена, знамена с училищни цветове и разни други с чисто декоративен характер.

Една полицейска кола се придвижваше съвсем бавно и сърцето на Лий се преобърна. Но на волана не беше Кристъфър.

Видя го в самия разгар на парада. Стоеше изправен и внушителен и предизвикваше такъв смут и вълнение в душата й, че й се струваше, че барабаните бият дълбоко в гърдите й.

Униформената стража отмина и Кристъфър си наложи фуражката, която бе свалил, после се наведе да каже нещо на едно малко дете от тълпата. Сякаш усетил, че някой го наблюдава, той се обърна и погледна през лявото си рамо в посока към Лий. Погледите им се срещнаха. Нито един от двамата не се усмихна. Объркана, Лий се опита да насочи вниманието си към оркестъра. Маршът свърши и само барабаните продължиха да отмерват ритъма.

Когато Кристъфър се появи пред нея, тя повече не можеше да се въздържи да не вдигне поглед към гладко избръснатото му лице. Устните му се раздвижиха. Сигурно бе поздравил, но барабаните заглушаваха всичко. Лий също нечуто каза „здравей“. Взаимното им привличане беше на показ пред цяла Анока и пред сестра й в частност. Най-после Крис осъзна колко дълго бе задържал погледа си върху нея и докосна козирката си във вежлив поздрав към Силвия и Пат Голсуърти.

Някакво момче с велосипед ВМХ правеше кръгчета и заплашваше да се забие в последните редици на оркестъра.

— Трябва да тръгвам — каза той и отиде да си изпълнява задълженията.

Против волята си, Лий го проследи с очи. Преструваше, че наблюдава движението по улицата, но през цялото време с периферното си зрение следеше Кристъфър. Той се срещаше с много хора. Галеше деца по главите. Хвана някакъв сладкиш, подхвърлен от един клоун и го даде на едно малко момиченце. Вдигна радиото и го допря до устните си, отправи намръщен поглед на запад по улицата, след това се обърна замислено и се запъти към колата си. Когато мина покрай Лий, само я погледна бегло и изчезна.