Лавърл Спенсър
Семейна благословия (6)

Шеста глава

В градчето Анока сериозните престъпления бяха по-скоро изключения, отколкото правило. Имаше само няколко случая, при които беше застрашаван животът на полицейски служители. От време на време бе задържан по някой крадец или специалният екип бе викан за някоя наркоманска оргия, но през по-голямата част от времето дежурствата на Кристъфър Лалик и колегите му бяха сравнително спокойни.

В шест часа и двадесет минути в мъгливата гореща утрин от първата седмица на юли Кристъфър седеше в дежурната кола и се прозяваше. Погледна си часовника: оставаха му още четиридесет минути. Поразмърда изтръпналите си крайници, огледа движението по магистрала №10 и видя как един червен форд изпреварва на зигзаг в двете ленти. Моментално застана нащрек, включи сигналните светлини и пое по дясната лента. Усети съвсем точно момента, в който шофьорът забеляза светлините, защото веднага увеличи скоростта и най-безразсъдно се пристрои в другата лента. Средното платно беше по-натоварено от дясното, но и това, в което се движеше Кристъфър, изискваше от него да се стегне и да хване волана по-здраво. Настигна форда и подкара плътно зад него, следейки дали шофьорът ще погледне в огледалото за обратно виждане.

Шофьорът не му обърна внимание.

Крис включи за известно време сирената — нещо, което имаше още по-малък ефект. Гневът му се отприщи, когато шофьорът продължи да се държи така, сякаш черно-бялата полицейска кола изобщо не съществува. Включи радиото, докладва местонахождението си и регистрационния номер на преследвания и най-после, след близо половин миля, видя, че нахалникът отбива вдясно и спира.

Настръхнал, Кристъфър излезе от колата и се приближи към ръждивочервения автомобил. Шофьорът бе смъкнал стъклото откъм своята страна и се беше отпуснал небрежно на волана. Беше около двайсет и осем — трийсетгодишен, имаше нужда от избръсване и подстрижка и изглеждаше така, сякаш е бил на купон цяла нощ.

Крис надникна в колата.

— Бихте ли ми дал книжката си, ако обичате?

— За кво?

Дъхът на мъжа би могъл да отрови шестмесечно бебе.

— Просто ми я покажете, ако обичате.

— Щом искаш да ми гледаш книжката, кажи ми кво съм направил.

— Имате ли книжка?

Той вдигна рамене и удостои Кристъфър с една физиономия, която изразяваше пълно пренебрежение.

— Книжката, сър!

— Отнета ми е — изфъфли младият мъж.

Кристъфър сложи ръка на рамото му.

— Слезте от колата, ако обичате.

Шофьорът се усмихна презрително.

— Ходи го духай!

И натисна газта.

Краят на задното стъкло удари ръката на Кристъфър и го отхвърли на два метра от шосето. Въпреки болката, той скочи на крака и в следващия миг вече тичаше към колата си.

Тръшване на врата. Пулсът — в гърлото. Вой на сирена. Гумите изсвириха и изхвърлиха пръст и трева. Крис вдигна радиото и се опита да говори спокойно:

— Две — браво — трийсет и седем. Блъсна ме и избяга. Дясното платно на номер десет. След него съм.

Диспечерът се обади и потвърди съобщението:

— Две — браво — трийсет и седем. Прието. По номер десет. Нула шест — двайсет и пет.

Скоростта на пулса му изглежда се увеличаваше със скоростта на колата. Петдесет, шейсет, седемдесет мили в час. Концентрира се върху пътя и изключи светлините и сирената.

Радиото запука и се чу глас:

— Три — юниън — трийсет и едно. По източното платно на номер 10. Наближавам булевард „Ремзий“. Ще пресрещна там.

Беше кола от съседния участък, която се притичваше на помощ.

Осемдесет мили в час, деветдесет… Адреналинът пулсираше. Пред Крис се появи другата полицейска кола. Движеше се по лявото платно с включени сигнални светлини. Червеният форд префуча покрай нея със същото пренебрежение. Кристъфър впи поглед в пътя, докато колегата му продължаваше да се носи по магистралата пред него. По челото му изби пот, стече се по шията му. Усещаше напрежението в цялото си тяло. Дланите му също се изпотиха. Започна да става трудно да се контролира воланът.

Докладваше по радиото на интервали за маршрута и точното си местонахождение.

— Кръстовището на номер 10 и „Армстронг“… Покрай подлеза на номер 10…

Познати сгради и ориентири префучаваха и свистяха като космична плазма от двете му страни. По радиото се чу някакъв нов глас:

— Елк Ривър. Трийсет и шест — тринайсет. На позиция при изхода на шосе 169. Заедно сме с Ес Пи 403.

„Исусе! Станаха четири коли. Пет — с преследвания…“ И петте се движеха със сто и десет мили в час. Насочи мислите и реакциите си единствено към своята, докато проклетият идиот в червения форд заплашваше живота на всички участници в движението. Кристъфър кара така девет мили в очакване на острия ляв завой в началото на електроцентралата при Елк Ривър. Самата река се падаше отляво. Отпред имаше подлез със зловещи бетонни колони, над който шосе 169 пресичаше №10.

Забеляза на горния път патрулната кола на Елк Ривър с емблемата на златния лос на вратата. Бяха включени всички алармени светлини. Колите изпреварваха потока отляво и отдясно. Крис докладва за местонахождението си и затвори радиото, за да може да хване волана с две ръце.

В подлеза! Влизане в завоя! Вляво реката! Огромно зелено възвишение вдясно! Виещи сирени и коли на сантиметри от него по средата на S-образния завой с деветдесет мили в час. Колата на Крис се затресе. Светът навън се замазваше и отново идваше на фокус. Вдясно от него колата на Ремзий се унесе в някакъв чакъл и изостана. Влязоха във втората извивка и внезапно колата на преследвания излезе в дясната канавка, подскочи нагоре, задната й броня изхвръкна и тя се заби в едно грамадно дърво. Като реактивен снаряд задната броня полетя напред и се заклещи между клоните на дървото. Капаците на двете колела се отделиха и се търкулнаха напред. Във въздуха се вдигна трева, кал и прах, сякаш беше избухнала бомба. Фордът се приземи на четирите си гуми. Полицейските коли се събраха около него, оривайки се в тревата. Полицаите изскочиха и хукнаха. Вратите останаха да зеят. Радиостанциите пращяха. Навсякъде проблясваха червени светлини. На парапетите отгоре се събраха любопитни и гледаха учудено.

Кристъфър изтича към вратата на шофьора. Кръвта му пулсираше в ушите. Човекът беше жив и ругаеше като луд, ритайки таблото и блъскайки с всички сили волана.

— Ранен ли си?

— Майната ти!

Кристъфър се опита да отвори вратата, но тя беше размазана.

— Можеш ли да излезеш?

— По дяволите! Виж какво направихте! Мамицата ви…

Крис се пресегна и сграбчи шофьора за ризата.

— Излизай! Веднага!

Той се дърпаше и отказваше да изпълнява всякакви нареждания.

Кристъфър и полицаят от Ремзий го хванаха и го измъкнаха насила през прозореца. Полицаят от Елк Ривър бе насочил пистолета си с две ръце към главата му.

— По очи! — викна му Кристъфър.

Преследваният легна и белезниците моментално щракнаха.

— Гадни полицейски свине! Мръсни шибани ченгета!

Шофьорът лежеше на земята и крещеше, каквото му дойде на езика.

Кристъфър го сграбчи за яката, изправи го на крака, и го изблъска към колата си.

— Влизай, копеле такова! — извика му, отърсил се вече от първоначалното напрежение.

Оттук нататък щеше да изпитва само гняв. Заключи задържания на задната седалка, благодари на полицаите, които му помогнаха и се обади на диспечера. После изключи червените светлини и изкара колата от канавката. Щеше да кара девет мили обратно до Анока и след това да напише и предаде рапорта.

Четиридесет и пет минути, след като всичко беше приключило, започнаха последствията.

Вече се прибираше към къщи, когато всичко в него започна да трепти като камертон. Ръцете му се тресяха като на старец, когато посегна да натисне копчето на дистанционното управление за гаража. Вътре, когато вече беше паркирал и угасил двигателя, усети как коленете му омекват, докато излизаше от експлоръра и се качваше по стълбите към апартамента. През целия път до входната врата имаше чувството, че ще се разпадне — мускулче по мускулче. С голямо усилие вкара ключа в ключалката. Когато най-после отключи, едва успя да го изкара обратно.

Помота се безцелно от стая в стая, събличайки униформата си, като оставяше дрехите си безразборно по столовете. Изми си лицето със студена вода, избърса го, отиде до хладилника, отвори вратата и се замисли защо я е отворил. Стените сякаш щяха да го притиснат.

Стоя под душа близо трийсет минути, изпи чаша доматен сок и си направи сандвич с яйце, който не можа да изяде. Спусна щорите, изтегна се по гръб на леглото и се загледа в тавана.

Много филми показваха преследванията с коли в романтична светлина, но той се чудеше колко ли режисьори са участвали някога в подобно нещо. Все още усещаше горещината по врата и лицето си. Пулсът му не можеше да се успокои. Между лопатките му се бе утаила тъпа болка. Лежеше, без да помръдва, но вместо да се отпусне, се чувстваше като току-що излят бетон, който се втвърдява. Опита се да насочи мислите си в друга посока — към Лий Рестън, която се занимаваше с цветята си в приятно миришещия магазин на главната улица; към Джъд Куинси и плановете му за Четвърти юли; отново към Лий Рестън и градинския й маркуч, който имаше намерение да поправи; към Джанис Рестън и явния й интерес, който проявяваше към него; към Лий Рестън, която си плискаше лицето със студена вода на кухненската мивка…

Погледна часовника си след четиридесет минути.

След час.

След час и половина.

Към десет и половина вече много добре знаеше, че няма да заспи. Чувстваше се така, сякаш е пил амфетамин. Седна на края на леглото и се хвана с две ръце за матрака. Разтърка си косата и я разроши цялата. Погледът му се спря на нощното шкафче от лявата му страна, на масичката отдясно, развивайки лентата, която се бе запечатала в мозъка му през последните два часа: преследването… Лий Рестън… преследването… Джъд Куинси… Лий Рестън… Лий Рестън… Лий Рестън…

Без съмнение, мислеше прекалено много за нея, и то невинаги в контекста на общата скръб. Впрочем, нямаше нужда да чете Фройд, за да разбере, че е развил синовен комплекс по отношение на Лий. Всичко си беше нормално: начинът, по който го прегръщаше, потриваше му гърба, даваше му храна и разчиташе на него за малка част от тежките задачи, за които би разчитала на един син.

На това място отново се сети за повредения маркуч.

Оправи си леглото, изми си зъбите, обу едни стари джинси, нахлузи полицейската фланелка, гуменките и златистата шапка и слезе до гаража да се увери, че инструментите са в колата му, преди да поеме към „Бентън стрийт“.

Лий навярно нямаше да си е вкъщи — това беше добре. Прекалено много се мотаеше из дома й, но сега беше различно. Щеше просто да мине за пет минути и да оправи маркуча. Просто трябваше да свърши нещо, за да освободи част от насъбраната енергия.

Беше прав. Нямаше я вкъщи. Джанис също. И двете им коли не се виждаха, но вратата на гаража пак беше широко отворена. „Тази жена трябва да постои само една седмица в полицията, за да разбере колко отворени гаражи се ограбват всеки ден!“ — мина му през ума. Входната врата на къщата също беше отворена и Кристъфър се досети, че Джой сигурно е наблизо. Паркира в алеята, извади джобното ножче от джоба си, сряза края на маркуча и отиде до железарията да купи накрайник. Когато се върна, седна на стъпалата пред вратата под шарената сянка и се залови за работа. Приятно беше тук. Циментът беше хладен. Няколко мравки си примъкваха зимнина в пукнатините до стената. Из двора пееха всякакви птици, а червените мушката в сандъчетата издаваха специфичната си миризма.

Крис седеше там и си подсвиркваше, погълнат от работата, без дори да съзнава, че изопнатите му от преследването нерви са започнали да се успокояват. Отиде до колата за клещи и установи, че ги е оставил в апартамента, когато бяха пренасяли вещите на Грег. Така че влезе в гаража да потърси други. Работната маса там беше цялата отрупана с инструменти. Изглежда Бил Рестън е бил и механик. И голям прибирник. Имаше цял ред малки пластмасови чекмедженца, пълни с прилежно подредени винтове, болтове, шайби и гвоздеи. На стената над масата всеки инструмент си имаше място, макар да беше очевидно, че през годините след смъртта му онези, които са били използвани, не са били слагани на местата им. Някои бяха пръснати на самата маса и навсякъде имаше доста прах.

Крис погледна още веднъж към инструментите на стената и се почувства някак неловко, сякаш бе разбрал нещо толкова интимно за бившия съпруг на Лий Рестън. Тъкмо бе седнал на стъпалата и пристягаше новия накрайник на маркуча, когато чу глас зад себе си:

— Здрасти, Крис, какво правиш тук?

Джой беше застанал на остъклената врата по сиви шорти и с подути от съня очи.

— Оправям маркуча. Сега ли ставаш?

— Да.

— Майка ти и сестра ти на работа ли са?

— Да.

— Този двор носи малко покосяване.

— Нали го коси.

— Мина повече от седмица. Мисля, че не е лошо днес да свършиш тази работа. Имаш ли бензин?

— Не знам.

— Ами върви да провериш.

— Току-що ставам.

— Няма значение. Все пак иди да провериш.

Джой излезе навън бос и тръгна към гаража. След минута се върна.

— Не много.

— Ще отида да ти донеса малко, тъкмо да се разсъниш. Ще покосиш, за да помогнеш на майка си, нали?

— Да, може… — измърмори момчето.

Крис взе една тубичка за бензин от гаража, напълни я на бензиностанцията през две преки от къщата и се върна. Входната врата все още беше отворена, но Джой не се виждаше.

Той надникна от прага и извика:

— Хей, Джой!

Момчето веднага се появи без никакъв признак на ентусиазъм. Вместо да си среше косата, беше нахлупил една бейзболна шапка. Бе си обул обаче чисти бели чорапи и маратонки и ядеше първата от шестте филии с фъстъчено масло и желе, които бе награбил в ръка.

— Донесох бензин — каза Кристъфър. — И заредих косачката.

— Ммм…

Джой пристъпи навън. Устата му беше прекалено пълна, за да говори.

— Хей, слушай… — Кристъфър се почеса по главата. — Знам, че майка ви винаги е държала всеки да изпълнява своите задължения вкъщи, знам и колко ви е тежко без Грег, но нищо не се е променило. Ти пак трябва да й помагаш… дори може би повече. Отменяй я понякога. Не я карай да те моли. Окей?

Джой се замисли за момент, загледан в циментовата пътека под тях, където маркучът беше оставил мокро петно.

— Окей — отвърна, когато си преглътна халката.

— Чудесно. И когато приключиш с косенето, ще нагласиш ли пръскачката?

— Да. Разбира се.

— Благодаря, Джой — потупа го Крис по рамото.

Лий му позвъни малко след пет часа.

— Само не ми казвай, че пак съм те събудила — започна тя, когато чу съненото му „ало“.

— Мисис Рестън… ти ли си?

— Кой друг може да ти нарушава съня с такова постоянство?

Крис се протегна и след широка прозявка попита:

— Колко е часът?

— Пет и десет. Каза ми, че спиш до два, когато си нощна смяна.

— Не можах да заспя тази сутрин. Имаше преследване.

— О, не. Само това не!

Очевидно Грег й беше разказвал колко са неприятни преследванията с коли и как те се отразяват на нервите на почти всяко ченге.

— Хванахте ли го?

— Не и преди да хлътне в канавката, а задната му броня да изхвръкне на два метра и да се заклещи в едно дърво.

Лий се засмя тихо.

— Разбира се, изкара нас виновни.

— Пиян ли беше?

— Как иначе? Тия са най-опасни.

— Е, съжалявам, че така ти е започнал денят.

— Вече поспах и всичко е наред. С какво мога да ти помогна?

Настъпи кратка пауза.

— Благодаря, че си ми оправил маркуча.

— Пак заповядай.

— И за бензина.

— Пак заповядай.

— И задето си навил Джой. Не се и съмнявам, че имаш пръст в тая работа.

— Е, може да съм му споменал това-онова.

— Съвсем деликатно?

— Мога да бъда и деликатен, нали знаеш.

— Би трябвало да говориш и с Джанис. Забелязвам, че се е променила.

— И двамата са свестни деца. Просто вниманието им е заето малко повечко със самите тях и понякога забравят колко ти е тежко.

— С какво мога да ти се отплатя?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Крис долови изненадата й, преди да му отговори.

— Да…

— Ще имаш ли нещо против, ако доведа на пикника за Четвърти юли още един гост със себе си?

— Ни най-малко.

— Говоря за Джъд Куинс. Момчето, за което ти разказвах.

— Онова, с неприятните родители?

— Да. Хрумна ми тази сутрин, докато си лежах тук буден и мислех за всичко друго, освен за сън. Джъд сигурно никога през живота си не е виждал нормално семейство, да не говорим за празниците. Едно дете трябва да се убеди с очите си, вместо да му се разказват разни неща. Ще израсне също като родителите си, освен ако някой не му покаже, че има и по-добър живот. Не бих могъл да си представя в цяла Америка по-подходящо семейство от твоето.

— Защо… Благодаря ти, Кристъфър. Разбира се, доведи го.

— И нямаш нищо против да донеса пържолата на Грег?

— Абсолютно.

— Но, слушай… нека се разберем предварително. Джъд е в моя волейболен отбор.

— Ей, чакай малко. Не усещаш ли, че ставаш твърде нахален?

— Е, момчето е пораснало като върлина. Само жили и мускули. Не очакваш да го пусна да играе в друг отбор, нали?

— Всъщност, мисля, че домакинята трябва да реши. Ще обсъждаме това допълнително, когато го видя.

— Добре, споразумяхме се.

Крис се облегна на възглавницата и се усмихна, хванал слушалката с две ръце.

— Ами… — не се доизказа Лий.

— Да, най-добре да ставам.

— Аз пък най-добре да приготвя малко сандвичи. Джой има мач довечера и трябва да отида да го гледам.

Тя замълча отново и попита колебливо:

— Искаш ли да дойдеш?

— Не мога. И аз имам мач.

— А, ясно. С полицейския отбор.

— Да.

— Първи кръг, нали?

— Точно така.

— Кой играе централен нападател сега?

Това беше позицията на Грег.

— Мисля, че Ландгрън. Това е първата ми игра след…

— След смъртта на Грег… — довърши Лий вместо него.

— Съжалявам.

— Трябва да свикнем да го казваме.

— Знам, знам. Въпросът е, че можех да го кажа. Не знам какво ми стана сега.

Тя успя да предаде весела нотка на гласа си.

— Е, хайде… успех довечера.

— Благодаря. Успех и на Джой.

— Ще се видим на Четвърти юли.

— Да, мадам.

— В единайсет часа.

— Ще бъда там.

 

 

Крис позвъни на Джъд.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Искаш ли да дойдеш на мача довечера? Ще те взема от нашето място. Шест и половина.

— Разбира се. Защо не?

В шест и трийсет вечерта Джъд се беше подпрял на стената на Севън-Илевън както обикновено. Крис спря колата и момчето влезе.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Имам нещо за теб.

— Не работя с ченгета.

— Това ще ти хареса. Става дума за пикник на Четвърти юли с онези мои приятели.

При тази новина детето не успя да запази маската на безразличие върху лицето си. Изви глава и очите му също се завъртяха.

— Пикник?!

— Да. Печени пържоли. Волейбол на двора. Малко пуканки. След това фойерверки в Сенд Крийк Парк. Какво ще кажеш?

— А стига бе! Защо не.

— Само че ще трябва да пооправиш малко речника. Те са възпитани хора.

— Проста работа — ухили се Джъд. — Нямаш проблеми.

— Добре.

Крис взе от предната седалка едно бяла шапка с извезана на нея буквата А.

— Това е за теб.

— За мен?

— Да. Беше на приятеля ми Грег. Майка му каза, че мога да ти я подаря. На Четвърти юли ще ходим в тяхната къща.

Джъд пое шапката колебливо.

— Искам да ти кажа нещо — продължи Крис. — Когато носиш това, носи го с уважение. Той беше добро ченге. Обичаше работата си. Когато си с това нещо на главата, не искам да крадеш велосипеди или да продаваш крадени части и изобщо от сорта. Окей?

Джъд въртя шапката дълго време в ръцете си, преди да се съгласи.

— Окей.

— И още нещо.

— Какво?

— Ще трябва да ти се вземат нови маратонки. Ако си в моя волейболен отбор, не искам да ми се препъваш с тези чехли. Губим точки, нали разбираш?

Джъд погледна надолу към изпокъсаните си гуменки, след това към Крис. Съзнавайки, че на това място има опасност да издаде чувствата си, той притисна гръб към облегалката с обичайната си безизразност.

— Може да пробвам.

Почти бяха стигнали до игрището, когато се обади отново:

— С въздушни възглавнички? — хвърли бърз поглед към Кристъфър.

— Въздушни възглавнички! — избухна Крис. — Чакай малко, момче! Знаеш ли колко струват тези неща?

Джъд вдигна рамене, след това отново ги отпусна, сякаш казваше: „Въздушни възглавници! По дяволите, кой се интересува от въздушни възглавници!“.

Когато пристигнаха, излязоха от колата и Джъд нахлупи шапката върху къдравата си коса с козирка, наклонена към лявото ухо.

 

 

Четвърти юли дойде като всеки Четвърти юли. Ясен, сух, горещ. Когато Кристъфър паркира на бордюра пред къщата на Лий Рестън, алеята вече беше пълна с коли и от задния двор се носеше музика. Над отворената врата на гаража бяха окачени червени, бели и сини ленти. Такива ленти се виеха и по всички дървета в предния двор, където бе оформено игрище за крикет. На верандата беше закрепена стойка с американското знаме, а под него на опънат конец между мушкатата бяха окачени малки флагчета.

Кристъфър и Джъд тръшнаха вратите на колата и поеха към задния двор. Кристъфър беше по тениска и къси панталони в цвят електрик. Джъд беше със срязани джинси, провиснала блуза, с бялата шапка, на която козирката стърчеше над лявото ухо, и с маратонки на въздушни възглавнички от сто долара. За пръв път, откакто го познаваше, Кристъфър го виждаше да не си влачи краката.

Влязоха в задния двор, където по продължение на цялата стена добре оформените кленове хвърляха шарена сянка и стигнаха до ниската веранда, където бащата на Лий нагласяше дървените въглища под няколко преносими скари за барбекю. От тонколоната, монтирана на единия от прозорците на къщата, ехтеше духова музика — бурни маршове, от които ръцете на всеки бивш свирач на туба можеха да го засърбят и да му се прииска да усети отново пет-шест килограмовия инструмент около врата си. В сянката до верандата Джанис, Ким, Санди Адълфсън и Джейн Ретинг забърсваха сгъваемите столове, докато Лойд Рестън и Джой разгъваха волейболната мрежа на слънцето между U-образните цветни лехи. Майката на Лий — Пег — беше застанала до лехата вляво и подрязваше цветята с ножица. Силвия Еид застилаше мушамата на голямата маса за пикника. Имаше някои хора, които Крис беше виждал съвсем за малко само на погребението — съседи и роднини.

Лий отвори плъзгащата се врата и излезе от кухнята с голяма кутия кибрит, която подаде на баща си. Изведнъж тя зърна новопристигналите и лицето й грейна в широка усмивка.

— Кристъфър, вие дойдохте!

Джанис се извърна, хвърли парцала в една кофа и тръгна с подчертан ентусиазъм към Крис, за да го поздрави.

Лий го целуна по бузата.

— Радвам се, че дойде. — После протегна ръка на момчето. — Здравей, Джъд. Аз съм Лий Рестън.

Джанис огледа продължително дрехите на Кристъфър.

— Ухаа! Ама че гащи! От кой цирк си ги взел?

— Сигурен съм, че и ти искаш такива. — Той сложи ръце на кръста си и погледна надолу. — Джъд ми каза, че имам нужда от малко цвят в облеклото си. Купих ги специално за днес.

— Бих те запознала с останалите, Джъд — каза Лий, — но тук всеки сам се представя. Там до въглищата е татко. Кърито и кетчупът са ей там на масата, когато се стигне до пържолите. Внимавай с онзи, в който е забодено малкото знаменце. Много е горещ. Кристъфър, можете да сложите пържолите в хладилника, докато се разгорят въглищата. След това ще имате ли нещо против да помогнете на Лойд и Джой за волейболната мрежа?

— С огромно удоволствие.

От другия край на двора се провикна Ким:

— Здравей, Крис. Кого си довел?

— Това е Джъд и ще играе в моя отбор.

Всички ги поздравяваха, докато стигнат до мрежата, която вече беше опъната в цялата си дължина на тревата, и Джой вадеше алуминиеви телчици от някаква кутия.

Лойд пристъпи напред.

— Е, това трябва да е Джъд. Приятно ми е. Джой, ела тук.

Джой остави кутията на тревата и се приближи до непознатото момче с неувереността на своите четиринайсет години.

— Здравей — каза той, накланяйки се леко назад. — Казвам се Джой.

— Аз съм Джъд.

След секунда колебание двамата се ръкуваха.

— Ще помогнеш ли да я опънем?

— Разбира се.

И така, пикникът започна.

Мистър Хилиър поднесе запалената кибритена клечка към въглищата и из двора се разнесе приятна специфична миризма.

„Да пребъдат Съединените щати!“ — носеше се от високоговорителя, а приятелите на Джанис започнаха импровизиран парад. Лий намери една стара палка в стаята на Джанис и всички се изредиха да пробват да дирижират и да жонглират с нея. Пег Хилиър се справи блестящо и си призна, че е била мажоретка като млада. Докато въртеше палката по чехли с коркови подметки и свободна риза, която покриваше прибрания й корем, погледът на Орин Хилиър се оживи и той прошепна на Джой:

— Знаеш ли, когато баба ти беше ученичка в гимназията, всички момчета от класа искаха да ходят с нея. Но само аз бях щастливецът.

Джъд чу думите му и погледна отново към Пег. Тя подхвърли палката във въздуха, но я изпусна.

— Опитай пак, Пег!

— Хайде, давай, бабо!

Всички я насърчаваха. При третия опит успя да я хване и цялото множество я поздрави с бурни възгласи. Когато песента свърши, тя се засмя сама на себе си, притисна гърдите си с длан и си повя на лицето с другата ръка. Орин я прегърна през раменете и й прошепна нещо в ухото, след което тя се засмя отново и смигна на младите момичета.

Лий излезе от гаража с топка в ръка и извика:

— Я внимавайте всички! Време е да оформим отборите за волейбола! Кристъфър и аз ще сме капитани!

Играта приключи след много оспорвани схватки и комични ситуации. Всички бяха плувнали в пот.

— Време е да слагаме пържолите — каза Лий и пое към верандата, изтривайки челото си с длан. — Кой ще се погрижи за царевичните питки?

Заеха се Бари и Силвия. От кухнята се проточи цяла процесия помагачи, които носеха пълни купи и чинии с храна. Слънцето се бе вдигнало и масите трябваше да се преместят на сянка.

— Мисля, че някои от пържолите са готови — обяви Орин.

Силвия извади първата идеално зачервена царевична питка и я намаза с масло.

— Питките са готови!

Шоу процесията започваше от масата, пригодена за бюфет, минаваше покрай питките и стигаше до скарите, откъдето се разнасяше благоуханието на пържолите.

— Някой да иска студен чай?

— Чакай, мамо, аз ще го налея.

Джанис дойде да вземе студената кана от ръцете на Лий и разпредели чашките. Лий беше една от последните, които си напълниха чиниите с картофена салата, печен боб, туршия и пържола. Занесе я до едната от големите маси за пикник, където седяха Крис, Джой, Джъд и още няколко души.

— Хей, я се сместете малко — каза тя и побутна Крис с лакът. — Как са питките?

— Мммм…

Той се ухили до ушите, погледна я и отхапа още една хапка с лакти, подпрени на масата. Лий зае същата поза и започна да се храни. Кристъфър се пресегна за солницата, посоли питката си и топлата му гола ръка докосна нейната.

И двамата се отдръпнаха, опитвайки се да се преструват, че не е станало нищо.

— Мамо, печеният грах е страхотен — подвикна Джанис.

— Също и доматената салата — добави Кристъфър. — Ергените рядко се радват на такъв пир.

— Дори онези, които могат да готвят? — попита тя.

— Готвя само съвсем прости неща.

Приближи се Лойд, за да допълни чашите със студен чай.

— Хубав пикник, скъпа — потупа той Лий по рамото.

— Хей, лельо Лий? — извика някой от съседната маса.

— Какво, Джош?

— Вярно ли е, че когато си била дванайсетгодишно момиче, си вкарала колата на дядо в магазина през витрината?

Лий се хвана с две ръце за главата.

— О, господи!

— Вярно ли е, лельо Лий?

Тя започна да се изчервява.

— Татко, ти ли си им го казал?

— Вярно ли е, дядо?

— Е, виж сега, Джош, не беше точно през прозореца, а само няколко сантиметра навътре.

Кристъфър се засмя до ухото на Лий, което бе станало по-червено от варен рак.

— Какво е това? — подразни я тихичко.

— Татко, ще си изпатиш! — викна заплашително тя.

Кристъфър продължаваше да я дразни:

— Сега разбирам защо не се разсърди, че дадох на Джой да кара. Той поне изчака до четиринайсет! И вече го прави по главната улица на града.

За десерт имаше диня, а после — състезание по надплюване с динени семки, което бе спечелено от Силвия. Като награда тя получи кутия с фойерверки.

Поиграха още малко волейбол, федербал и крикет, а когато наближи вечерта, започнаха да почистват двора и кухнята. Докато стане време да тръгват към Сенд Крийк Парк, за Лий не остана да прибира нито една чинийка.

— Хей, Крис — каза Джой, — може ли да се кача с теб и Джъд?

— Разбира се.

— Има ли място и за мен? — попита Лойд.

— Можеш да се обзаложиш.

Лий тръгна с родителите си, Джанис — с останалите момичета. Кавалкадата излезе от къщата, точно когато слънцето бе застанало на хоризонта и живият плет се осветяваше от близки и далечни фойерверки и фишеци.

 

 

В Сенд Крийк Парк — огромен бейзболен комплекс с множество игрища — всяка свободна площ бе използвана за паркинг. Колите се разминаваха на „една боя“ разстояние при паркирането и вдигаха лека мъглица от прах, която се утаяваше като мъх върху купетата им. Небето бе изгубило цвета си — избледняло като ирис, оставен прекалено дълго във вода. Дневната топлина се вдигаше от песъчливата земя, посрещана от хладината, която бе започнала да се спуска отгоре. Неоновите светлини, смекчени от праха, примигваха и се въртяха в кръг в далечината, където бе разположен циркът. Примамливият му шум се носеше над полето, разнообразяван от епизодичните избухвания на фойерверките. Покрай колите се гонеха деца. Възрастните вървяха пеша. Още по-възрастните си носеха сгъваеми столове.

Джой и Джъд си проправяха път напред, вдигайки облачета прах, и разговаряха оживено.

Като пристъпваше бавно след тях, Лойд се обърна към Крис:

— Тези двамата изглежда си паснаха много добре.

— Повече, отколкото предполагах.

Лий викна отзад:

— Ей, изчакайте ни.

И така се озова до Кристъфър, където може да се каже, че остана до края на вечерта, докато Лойд изостана и се изгуби сред останалите гости. Тръгнаха бавно през прашната трева към червените, сините и жълти квадрати от подвижни неонови светлини, към миризмата на пуканки и захарен памук и звуците на музика.

— Благодаря ти за днес — каза Крис, — и особено, че ми разреши да взема Джъд.

— Пак заповядайте. Радвам се, че дойдохте и двамата.

— Мисля, че никога в живота си не е преживявал подобно нещо. Доколкото знам, няма баби и дядовци. Наблюдавах очите му, когато татко ти си разказваше историята. Момчето слушаше като онемяло.

— Ние сме я чували толкова често, че я знаем наизуст.

— Точно в това е същността. Исках да му покажа как се живее в едно истинско семейство и ти му показа идеалния образец.

— Е, можеш да го водиш по всяко време.

— Двамата с Джой изглежда си паснаха. Разговаряха и се смяха заедно през цялото време.

Когато наближиха импровизираната ограда около панаира, Крис погледна към Лий. Беше си сложила червило, преди да излязат, и вървеше, метнала сгънатия си пуловер на едната си ръка. Светлините на панаира се отразяваха по лицето й и танцуваха в очите й, които внезапно се натъжиха. Интуицията му подсказа, че си спомня за Грег. Колко ли пъти е бил воден тук Грег Рестън от родителите си през целия си живот за Четвърти юли? Година след година, докато стане традиция. Сега тази традиция продължаваше без него.

— Искаш ли нещо? — предложи й той.

Нелепо предложение, но какво друго можеше да каже?

Лий поклати глава и направи няколко крачки встрани с намерение да скрие сълзите си.

Крис се приближи отзад до нея и сложи ръка на рамото й.

— Водила си го тук всеки Четвърти юли като дете, нали?

Тя кимна едва забележимо и проговори след дълга пауза:

— Можеш да изкараш един ден като днешния и да се чувстваш много добре. След това се сблъскваш с нещо като това и ти се струва сякаш… сякаш всеки миг ще изтича към теб от тълпата.

— Осемгодишен. Обзалагам се.

— Осем, девет, десет… иска още пари да се повози. Мисля, че е от миризмите. Случва се по-често, когато има някаква позната миризма наоколо. Забелязал ли си?

— Да. Същото е в банята. Там е най-лошо от всякъде. Като че ли афтършейвът му е проникнал в стените.

— Хайде да се повозим — предложи Крис.

— Нямам особено желание.

— Аз също, но нека да опитаме.

Лий се обърна, погледна го през рамо и той отпусна ръката си.

— Нямам желание, Кристъфър.

— Какво ще кажеш за виенското колело?

— Е, добре. Но се боя, че няма да бъда много приятна компания.

Когато се качиха на виенското колело, очите й бяха сухи, но си личеше, че това състояние се поддържа единствено с голямо усилие на волята. Седнаха, без да се докосват, протегнали голите си крака.

— Чел съм за скръбта — поде Кристъфър. — Пише, че да се ходи на местата, свързани с нея, е най-тежко и човек не бива да опитва да се сблъсква с всички едновременно. Не се опитвай да се правиш на герой в това отношение.

— Не се опитвам да се правя на герой.

— Така ли? Ти подготви цветята за ковчега. Ти влезе направо в спалнята му и я почисти. Ти беше тази, която държеше да празнуваме Четвърти юли както всяка друга година. Може би имаш нужда от малко отпускане, а не да бъдеш вечно силната. За бога, Лий, наблюдавам те и направо ме шашваш. Така или иначе, възхищавам се на силата ти и се чудя как го правиш. Струва ми се, че тази вечер няма да издържиш.

И самата тя не разбра откъде избухна гневът й. Ръждивокафявите й очи блеснаха към него.

— Как смееш да ме критикуваш?! Не си преживял всичко това! Нямаш представа какво е!

— Не, нямам. Не като теб. Но никой не иска от теб да бъдеш супер жена.

Виенското колело потегли и зелените светлини се отразиха в сълзите, които се стичаха по бузите й. Кристъфър съжали за думите си и нещо го стегна в гърдите.

— О, Лий, стига… Не исках да те разстроя.

Той я прегърна и притисна главата й към рамото си.

— Нямах намерение да те нараня. Исках просто да те накарам да разбереш, че поемаш прекалено тежко бреме за твърде кратко време, а никой не го иска от теб. Просто остави да мине малко време, а?

Изведнъж Лий се сви в него, ръката й намери рамото му и тя го сграбчи, хлипайки. Стояха така, докато колелото ги носеше нагоре към тъмното небе, където бяха започнали да се появяват първите звезди. Светлините и звуците под тях изглеждаха много далечни.

Крис докосна косата й с устни и ги задържа там.

— Лий, съжалявам… — прошепна й.

— Ти си прав — призна съкрушено тя. — Наистина се надцених. Трябваше да изчакам децата да ми помогнат за стаята му. И трябваше да остана малко сама вкъщи след пикника тази вечер. Може би ако не бях дошла тук, всичко това щеше да ми се спести.

Лий подсмръкна и се отдръпна назад, като изтриваше лицето си с длани. Крис задържа ръката си на врата й, опрял лакът в облегалката.

— Сега по-добре ли си?

Тя закима припряно, сякаш за да убеди сама себе си.

— И не ми се сърдиш?

Лий завъртя два пъти глава отрицателно.

— Не.

Крис я принуди да се обърне с лице към него, после се наведе и я целуна между очите.

Кабинката им стигна до върха, залюля се и спря там. Погледите им се срещнаха, задържаха се един на друг и двамата се зачудиха каква е тази странна връзка, която се заражда между тях.

— Добре, а сега да се повозим.

Лий му отправи една плаха усмивка, когато колелото продължи своя равномерен ход, връщайки ги към светлините и шума долу. Крис намери ръката й и двамата сплетоха здраво пръсти. Повозиха се така, загледани в хванатите си ръце, докато осъзнаха, че много очи ги гледат отдолу и сред тълпата можеше да има някой познат. Той пусна предпазливо ръката й и приключиха обиколката мълчаливо, без да се докосват повече, но усещаха остро взаимното си физическо присъствие, което можеше да се обясни само по един начин.

Когато слязоха, Джой ги откри и помоли майка си да му даде пари.

Кристъфър му подаде една банкнота.

— Дай половината на Джъд.

— Божичко, благодаря!

— Да, благодаря, приятел — обади се и Джъд.

— И ще ви чакаме при колата веднага след фойерверките! — извика Лий след момчетата, които бързо се отдалечиха.

Когато Лий и Крис поеха към бейзболните игрища, бе паднал пълен мрак. Там вече всички очакваха да започне зрелището. Паркът беше огромен.

— Искаш ли да седнем тук? — попита Крис, когато намериха едно сравнително приятно островче трева сред непознати хора.

— Защо не? — Тя разстла пуловера си на земята. — Ще седнем заедно.

Отпуснаха се върху него. Бедрата им се докосваха и двамата усещаха недопустимия при други обстоятелства контакт. Когато фойерверките започнаха, протегнаха крака, кръстосаха ги в глезените и се подпряха на ръце отзад.

В небето над тях сякаш се пръскаха хиляди малки частици от диаманти, рубини, сапфири. Ръцете им сякаш сами се привличаха. Те не ги отдръпнаха.

Небето пукаше и бумтеше в хиляди цветове… още едно избухване — този път синьо и червено, бум, бум, бум… и възторжени гласове в хор:

— Ооооо!

— Кристъфър? — продума тихо Лий.

— Хм?

Крис извърна лице към профила й — точно над допрените им рамене.

— Много си добър с мен… — каза тя, без да сваля поглед от небето.