Лавърл Спенсър
Семейна благословия (5)

Пета глава

Докато караше към къщи в късния следобед, на Кристъфър му се стори, че движението е пренатоварено твърде необичайно. Беше изключил от факта, че е понеделник и че хората се движат в обичайния си ритъм — спират да си купят хляб, наливат бензин в резервоарите си, изчакват в платната за престрояване наляво. Последните четири дни напълно го бяха откъснали от ежедневието и му се струваше, че целият останал свят е излязъл от ритъма си в сравнение със забавения ритъм на живота на близките му хора и неговия собствен. Минувачите му изглеждаха студени и безразлични, макар да съзнаваше, че няма откъде да знаят, че най-добрият му приятел е мъртъв.

Мисълта за празния апартамент, който го очакваше, го накара да намали с пет мили. Представи си децата на Лий, заобиколени от приятелите си, изтегнати на зелената трева. Помисли си дали да не отиде при тях, но беше доста по-възрастен. Нямаше да бъде на място там. Единственият човек, с когото искаше да бъде, беше Лий, но беше прекалено млад и компанията й някак не му подхождаше. Освен това, почти се бяха изчерпали поводите му за гостуване. В края на краищата, не беше член на нейното семейство.

И тъй като нямаше къде да отиде, продължи към къщи.

В апартамента беше тихо и задушно. Отвори плъзгащата се остъклена врата и излезе на терасата, която гледаше към отсрещния парк и от която се виждаше дори Мисисипи отвъд гъстия пояс зелени гори. Слънцето все още беше високо и осветяваше върховете на дърветата и покрива на голямата беседка в парка. Няколко майки бяха организирали рождените дни на децата си. От колоните на беседката се развяваха знаменца от крепирана хартия. Над скарите се виеше специфичният дим. Няколко дечица в предучилищна възраст надуваха балони с големината на баскетболна топка и виковете им достигаха до него.

— Виж този! Виж този!

Крис не си спомняше майка му да му е правила някога рожден ден. Прибра се отново вътре, развърза вратовръзката си, разкопча ризата, измъкна я от панталоните си, отвори хладилника и, плъзвайки поглед по портокаловия сок на Грег, си взе един спрайт. Отвори го, отпи голяма глътка от бутилката и забеляза, че червената лампичка на телефонния секретар е светнала. Натисна копчето, изчака да се превърти касетката и когато го включи, се чу момчешки глас: „Ей, приятел, какво, по дяволите, стана с теб? Май беше казал, че ще ходим някъде тази неделя. Каза, че ще се обадиш, и може да отидем да поплуваме или нещо такова. Майната ти, приятел, и ти си като другите — никога не си държиш на думата. Е, не си прави труд да ми се обаждаш повече. Имам си по-интересни занимания, отколкото да седя тук и да чакам някакво си лъжливо копеле да ми обещава и после да ме мами!“.

Щрак.

„Джъд! По дяволите, забравих за него.“ Крис се взираше в апарата и ръката му, в която държеше спрайта, се отпусна уморено.

Джъд Куинси — дванайсетгодишно момче, цветнокож, джебчия, бягал от къщи, хулиганствал в училище, крадец на велосипеди, изоставен син на двама известни наркомани, отражение на Кристъфър Лалик на тази възраст.

Крис вдигна слушалката и набра номера му.

— Да, казвай — чу се отсреща.

— Джъд?

Последва пауза.

— Майната ти, човече, кво искаш?

— Чух ти обаждането.

— Е, и кво?

— Ами първо — недей затваря.

— Да не затварям! Приятел, ти ме излъга! Мотах се тук целия тоя гаден уикенд и си мислех, че ще отида на езерото. Никой не се обади. Заприличах на някакво мамино синче. Приятелят ми Ноиз казва, че сигурно си измислям за тебе. Не вярва на някое ченге да му пука за измет като мене.

— Пак ли започна с тези определения?

— Кво им е на шибаните определения?

Крис се взираше в пода, търкаше челото си и се опитваше да подбира внимателно думите.

— Случило ли се е нещо, Джъд?

— Тук винаги се случва нещо. Това е най-случкаджийското място, което някога си виждал.

— Нещо по-лошо от обикновено?

— Що не зарежеш тая работа, приятел? Върви на езерото със зализаните си приятелчета!

— Какво са правили, Джъд?

— Нищо не са правили, казах ти!

— Значи си окей?

— Какво ти пука?

Крис реши да смени тактиката.

— Ами, ще ти кажа какво… Точно в момента имам нужда от приятел.

Перспективата да се нуждаят от него накара Джъд да се замисли. Още от най-ранните си съзнателни години деца като него знаеха, че никога не са желани, още по-малко пък — някой да има нужда от тях.

— Изненадваш ме, ченге.

Като капак на всичко, Джъд имаше проблеми със самоидентичността си. Половината от времето говореше като полуобразовано бяло дете, през другата половина обръщаше на негърски рап.

— Имаш ли един час? — попита го Крис.

— За какво?

— Да се разходим с колата. Ще мина да те взема.

— Не тук.

— Където кажеш.

Джъд помисли за миг.

— Севън-Илевън, както досега.

— Севън-Илевън. Дай ми само пет минутки да си махна униформата.

Когато Крис спря на паркинга срещу Севън-Илевън, Джъд се беше облегнал на витрината, притиснал подметката на едната си гуменка о тухлената стена под нея. Беше пъхнал ръце до лактите в джобовете на черно резедавите си бермуди. Отгоре носеше разтегната червена фланелка, която би могла да стане на Майкъл Джордън. Косата му беше черна и къдрава с един обръснат до кожата участък над лявото ухо — съвсем аматьорски, сякаш е било правено с домашна самобръсначка.

Джъд наблюдаваше приближаването на експлоръра, загасяйки фаса си в стената, за да покаже, че пет пари не дава дали някой има чисто нова червена кола, последен модел, с хром никелови джанти.

Крис спря и го погледна през отворения прозорец.

— Йо — подвикна му.

— За какъв чеп си чупиш езика като черен?

— За какъв чеп ти си чупиш езика като черен? — върна му въпроса Крис.

— Съм си черен.

— Може да си, но няма смисъл да говориш като кретен, ако искаш да постигнеш нещо в този живот. Влизай.

Джъд се отблъсна от стената и се погрижи петите му да се тътрят колкото се може повече, докато стигне до колата. Влезе вътре, затръшна вратата след себе си и се пльосна в своя ъгъл, изпружвайки коленете си.

— Колана. Знаеш правилата.

— Гадно ченге.

— Точно така. А сега колана.

Той си сложи колана и направи хулиганска физиономия.

— Мога да те издъня за това. Даже даскалите в училище не могат да ни накарат да си променим говора. Такива са правилата. Трябва да запазим собствената си култура.

— Не съм твоят даскал, но ако ме питаш, запазвате излишната страна на вашата култура и освен това… на кого ще ме издъниш?

— На някого.

— На някого!

Крис извъртя очи и го изгледа иронично.

— Ъхъ, на някого. На шефа ти, баш на него.

— Баш на него? И той ще те изслуша да му говориш като въшльо? Казах ти, ако искаш някой ден да се измъкнеш и да стане нещо от теб, и да имаш кола като тази и работа, където да носиш свестни дрехи и да те уважават, трябва да започнеш да говориш като нормален човек, какъвто си. Нямам нищо против този „орео“, ако е истински, но първия път, когато те хванах да пипаш на гарата, говореше като всяко друго дете от махалата.

— Човече, ти хал хабер си нямаш от моята махала. Така че какви ги приказваш?

— Нямам, ама друг път. По колко пъти на месец мислиш, че ми се налага да опандизвам по някой задник оттам?

— На дванайсет години съм. Не мой да говориш тъй пред мене!

— Знаеш ли какво — ще направим една сделка. Ще ти говоря по-добре, ако и ти ми говориш по-добре. И първо, трябва да спреш да използваш мръсни изрази и псувни. И второ, да започнеш да произнасяш думите, както те е учила учителката в първи клас. Казва се „не може“, а не „не мой“.

Джъд направи крива рападжийска физиономия, изви лице към прозореца и от гърдите му се изтръгна нещо като „Исусе…“.

— Знам, че го правиш, за да приличаш на баща си.

— Той не ми е баща.

— Може да не е, но той плаща наема.

— И купува сняг и сирене.

„Сняг“ и „сирене“ означаваше кокаин и марихуана.

— Това ли беше проблемът тази седмица?

Джъд се раздвижи и кокалестите му колене сякаш щръкнаха. Той изви глава и каза троснато:

— Хич няма да си доволен, ако се возиш с мене, тъй че най-добре да ме свалиш още сега.

— Това ли беше проблемът тази седмица? — повтори спокойно и твърдо Крис.

Джъд се сви в ъгъла и се загледа навън.

— И какво ще направиш? Ще ме дадеш пак в приюта? — попита презрително той.

— Това ли искаш?

Джъд отговори само с враждебно мълчание. Имаше деца, които влизаха в приюта и го напускаха толкова пъти, че бяха станали цинични по отношение на всичко, свързано с него. Подмятани насам-натам, бедните деца не копнееха за нищо друго така силно, както за сигурност. Тя обаче не можеше да им се осигури, като ги натикат в приюта за два-три дни, докато хората от социалните служби агитират и търсят работа на родителите им, които предпочитаха да живеят от социалните помощи и да се возят безплатно в градския транспорт. Резултатът винаги беше един и същ. Родителите обещаваха да се променят, стягаха се за ден-два, след това отново се връщаха към наркотиците и алкохола, още преди да е изтекла седмицата.

— Добре, ще ти кажа — отстъпи накрая Джъд. — Имаха парти в събота вечер. Пристигнаха една сюрия от приятелите им. Надрусаха се и започнаха да играят танца на костите в хола…

— Танца на костите?

— Да. Нали знаеш.

Джъд прикова поглед в Крис и го изгледа безизразно и предизвикателно.

— Няма да ми позволиш да кажа тази дума. След това някой се опита да размени партньорите и се започна. Старецът цапардоса дъртата и единият й зъб изхвръкна, след това пък тя започна да го налага…

— Някой удари ли те?

— Не.

— Сигурен ли си?

Джъд отказа да отговори.

— Ти какво прави?

— Излязох през прозореца. Отидох до Севън-Илевън и ти се обадих, както ми беше казал. Но ти не си беше вкъщи. Човече, къде, по дяволите, беше?

— Погребвах най-добрия си приятел.

Ако Джъд беше някое друго дванайсетгодишно момче, сигурно щеше да му се завие свят. Но Джъд си беше Джъд и нямаше излишна енергия да се задълбочава в хорските проблеми. Оцеляването отнемаше цялата му енергия. Той просто изви глава и попита:

— Кого?

— Грег. Загина при мотоциклетна катастрофа в петък.

Джъд се замисли върху новината. Лицето му остана безизразно, но мисълта му работеше зад немигащите очи.

След известно време той отмести поглед и се загледа отново през стъклото на колата.

— Това е кофти.

Крис не отговори.

— Значи затова си се вкиснал?

— Да. Липсва ми. Тъжно е без него в апартамента.

Продължавайки със същата скорост, Крис усети, че Джъд се опитва да смели мисълта за смъртта на един близък приятел и започва да се променя едва забележимо, като губеше от предишната си предизвикателност. Нямаше обаче никакъв опит да се справя със скръбта или да изказва съболезнования, така че само повтори:

— Това е кофти.

— Гладен ли си? — попита след малко Крис.

Джъд вдигна рамене и обърна поглед на другата страна. Крис спря пред една витрина и взе два сандвича с пилешко, салата, четири пакетчета със сос и две картонени кутийки прясно мляко. Отидоха до кея на езерото Раунд лейк и седнаха на масата за туристи, наблюдавайки отраженията на залеза във водата.

— Съжалявам, че не бях там в събота вечерта — обади се Крис.

— Това е много лошо… за приятеля ти…

— Трябваше да отида у тях вечерта. Никой не е казвал, че животът е справедлив.

— И аз не съм го чувал от никого.

— Все пак трябва да издържим. Нали разбираш какво искам да кажа?

Джъд отхапа голяма хапка и кимна.

— Изяж и салатата. За теб е полезно. Изпий всичкото мляко.

Джъд надигна кутийката, отпи три едри глътки и избърса уста с опакото на ръката си.

— Този твой приятел… има ли хора, които да се отнасят добре с него, или е като мене и тебе?

— Има добро семейство. Най-доброто.

Джъд наведе глава и започна да разглежда скъсаните си гуменки под дървената пейка.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — започна Крис. — Когато бях на твоите години, бях много ревнив към децата, които имаха свестни родители. Държах се с тях като с гниди, не им говорех… нали разбираш? Проблемът беше, че единственият, който страдаше от цялата работа, бях аз, защото нямах никакви приятели. Животът е гадно нещо без приятели. След това пораснах и разбрах, че никой не е виновен, задето родителите ми са алкохолици. Можех цял живот да продължа да нося това бреме или да го отхвърля от себе си. Отхвърлих го от себе си и открих, че на този свят има доста свестни хора. Реших и аз да стана свестен човек и да не живея като стареца и неговата половинка. И точно затова станах ченге.

Двамата поседяха в падащия здрач, докато Джъд си изяде храната. После поеха бавно към колата. Крис беше прегърнал Джъд през мършавото вратле.

— Тая разходка беше върховна, човече! Някой ден пак трябва да ме изведеш така — каза момчето, преди да влязат в експлоръра.

 

 

На другия ден Кристъфър се върна на работа. Беше назначен нощна смяна — от единайсет вечерта до седем сутринта — и беше длъжен да се яви в управлението най-малко половин час по-рано. В съблекалнята се чуваше радиото, дрънчаха железните вратички на шкафчетата и полицаите си подхвърляха по някоя реплика. Ноукс се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Как я караш, Крис?

— Съблекалнята изглежда съвсем различна без него.

— Да, прав си.

Ноукс го потупа по гърба и се затътри към гардеробчето си да се преоблече.

При двадесет и деветте служители в полицейското управление на Анока, Крис невинаги се случваше в една смяна с Грег, но все пак достатъчно често, за да се озовават с гръб един към друг зад вратите на шкафчетата си, да разменят по някоя клюка или виц — нещо, което липсваше тази вечер.

Крис си нахлузи предпазната жилетка и ризата, после стегна възела на вратовръзката си пред малкото огледалце от вътрешната страна на вратата, където повечето от колегите му си слагаха семейни снимки. Той държеше само една снимка, на която бяха двамата с Грег пред дежурната черно-бяла полицейска кола. Сложи си и колана заедно с всички атрибути на професията си: ключодържател, радио в кожен калъф, прожектор на батерии, палка, гумени ръкавици, белезници в кожена калъфка, деветмилиметров „Берета“ в кобура и два резервни пълнителя. Когато най-после приключи — с дванайсет килограма приспособления на гърба си — имаше чувството, че всеки грам е удесеторен.

Петнайсет минути преди поемането на смяната се отби в дежурната стая и седна заедно с останалите четирима, които трябваше да застъпят, да чуе последните новини по ТМПС — телевизионната мрежа за полицейски служители. Днес обаче, големият телевизионен екран почти не предизвикваше интерес. Вместо това мъжете разговаряха с приглушени гласове за погребението на Грег и за отсъствието му, разпитваха Крис за семейство Рестън и дали възнамерява да си вземе нов съквартирант. Някой му подаде книгата с обажданията и той се наведе да се запознае с информацията за изчезнали лица, откраднати автомобили и със заповедите за арест, изпратени по факса от затвора до управлението по време на отсъствието му. После се помота в приемната, поздрави диспечерката и прослуша записите от всички обаждания през последните четири дни. Макар и само на двайсет мили от Минеаполис, градчето Анока с неговите седемнайсет хиляди жители имаше много по-малка престъпност от големия град и се нуждаеше от много по-малък полицейски контингент, за да се справи с нея.

В съботната вечер участъкът бе отговорил общо на двайсет и три обаждания, в неделя през нощта — само на седемнайсет. Едни и същи неща: съмнителни лица, нарушаване на спокойствието, обикновени кражби с взлом, хулигански прояви. След като прегледа списъка, Крис го закачи на стената, осъзнавайки, че въпреки факта, че спомените за Грег витаеха в до болка познатите стаи на участъка, по-добре бе, че се беше върнал и отново е ангажиран.

Взе си шапката от масата и каза:

— Изчезвам, момчета.

— Аз също — обади се Ноукс и двамата поеха към дежурните си коли.

Изкара нощта, както бе изкарвал стотици други, охранявайки спящия град. От време на време обикаляше из улиците, от време на време седеше в спряната кола и настройваше радиото на канал едно, където непрекъснато шумеше и се чуваше гласът на областния диспечер. Двамата с Ноукс получиха едновременно съобщение за скандал в някаква кооперация и намериха вратата отворена, телевизора включен, а вътре нямаше никой. Чуха се псувните на двама други наематели и Крис позвъни на вратата им, за да ги разпита какво се е случило. Качи се отново в колата и подкара из града, докато ново обаждане на диспечера го изпрати на някакъв адрес, където била задействана алармената система, но откри, че причината е само откъртване на парче мазилка от тавана. Седна на паркинга до „Карпинтър Хол“ под един клонат бор и се загледа в колите, които минаваха по моста на Мисисипи откъм Чамплин. Започна да засича скоростта им на радара. Наблюдаваше двете червени светлинки на екранчето и слушаше промяната в звука на сигнала, докато колите се изравняваха и минаваха покрай него.

Замисли се колко е близо до „Бентън стрийт“. На девет преки оттук Лий Рестън сигурно лежеше в леглото… заспала или будна? Дали спеше, изтощена от последните четири дни, или се взираше в тъмното с широко отворени очи, завладяна от тъжните спомени?

Крис запали колата и излезе от паркинга. Мина по „Фери стрийт“, а след това зави наляво по Бентън. Тъмен, спящ квартал. Само две котешки очи светеха и се взираха в него до черните храсти, преди да се шмугнат в тях. Подкара съвсем бавно и наближи къщата на Лий. Лампите бяха угасени, вратата на гаража — спусната. Старата кола на Джанис беше паркирана във вътрешната алея. Тойотата на Грег не се виждаше — сигурно беше в гаража.

„Спиш ли? — мислено се обърна Крис към Лий. — Или лежиш будна и ти се иска да можеш да заспиш? И се чудиш чии фарове се плъзгат бавно по «Бентън стрийт» по това време на нощта? Е, не се притеснявай. Това съм аз — просто дежуря. Ходи ли днес на работа в магазина или си стоя вкъщи и писа благодарствени картички? Виждам, че си затворила вратата на гаража. Така е по-добре. Сега вече ще го затваряш всяка вечер, нали? Какво правят децата? Предполагам, са ти помогнали да изкараш още един ден. Аз нямам това предимство. Тази вечер в съблекалнята беше тъжно и не се чу да изскърца заключената му врата. Навярно всички ще свикнем, но ще ни трябва време, нали?“

В три след полунощ изяде една порция спагети в ресторанта на Пъркинс.

В пет, когато небето от изток бе започнало да порозовява, отново мина на проверка по нейната улица.

В шест я обиколи още веднъж и забеляза, че в тревата пред къщата работи пръскачката — Лий беше станала. Дали пиеше кафе в кухнята, както бяха пили заедно преди два дни? Костваше му голямо усилие да се въздържи да спре и да я помоли за една чашка.

В седем съблече предпазната жилетка, остави я в шкафчето си и се прибра вкъщи да поспи.

В един и половина на обяд телефонът звънна и го събуди.

— Здравей, Крис. Обажда се Лий.

— Лий… — Той се извъртя и погледна към будилника. — Здравей…

Гласът му приличаше на стъргане на боя.

— О, не… Събудих ли те?

— Всичко е наред. Няма проблеми.

— Извинявай. Трябваше първо да се обадя в полицията и да ти проверя смените. Нощна ли беше?

— Да, нощна. Но всичко е наред.

Крис се надигна и подложи една възглавница под главата си, примигвайки срещу ярките квадрати слънчева светлина, които се открояваха по транспарантите.

— Наистина съжалявам…

— И без друго обикновено ставам около два. Не мисли повече за това.

Той разтърка очи като сънено дете и си помисли, че не би имал нищо против Лий да му се обажда и да го събужда всеки ден.

— Освен това, следобед имам да свърша някои работи. Едната врата на експлоръра нещо потраква и ми се иска да отида да я оправят.

— Всички са се возили в новата ти кола, освен мен. Как ти се струва?

— Много съм доволен. Някой ден ще те повозя и сама ще прецениш. На Джой наистина му хареса.

— И аз така разбрах. Давал си му да кара.

— Надявах се, че нямаш нищо против.

— Не. Разбира се, че не. Ако беше някой от неговите приятели, щях да се побъркам от притеснение, но с теб — служителят на закона — как бих могла да възразя?

— Поговорихме малко… за Грег. Споделихме някои неща.

— Той имаше огромна нужда от това… Да поговори с някой мъж.

— Какво прави Джанис?

— Много е тъжна и спи по много. Мисля, че ще има повече проблеми от Джой, докато преодолее шока.

— А ти?

— Опитвам се да свикна с мисълта, че ще тръгвам отново на работа. Трудно е, когато мислите ти са толкова объркани. Не мога да се съсредоточа върху нищо. Но скоро ще трябва да се връщам и да освободя Силвия. Работи по две смени. Днес имам да върша куп неща около погребението. По тоя повод ти се обаждам. Вещите на Грег…

— Казах ти, че няма нищо спешно. Няма нужда да ги вземаш оттук, преди да си се оправила и да си готова психически.

— Знам, но проблемът виси като градоносен облак. Искам да приключа с всичко това и да го оставя зад гърба си. Мислех си, ако нямаш нищо против, да дойда в неделя. Тогава магазинът ще е затворен и Джой и Джанис ще могат да ми помогнат.

— До края на седмицата съм нощна смяна, така че целия ден ще бъда тук. Можеш да дойдеш, когато ти е удобно.

— Каза, че обикновено ставаш към два, нали?

— Да кажем към обяд.

— Пет часа сън? Кристъфър, това не е достатъчно.

— Добре, какво ще кажеш за един часа?

— В два е най-добре. Не искам да ти нарушавам съня. Вие полицаите и без това спите прекалено малко.

— Добре, в два. С какво ще пренесеш мебелите?

— Съседът ми, Джим Климънтс, каза, че мога да използвам неговия пикап.

— Ще можеш ли да го караш или да мина да го взема?

— Благодаря, но ще се справя сама. Ще се видим в неделя в два.

— Добре.

— И… Кристъфър?

— Да?

— Моля те, лягай да спиш. Толкова съжалявам, че те събудих.

 

 

Беше решила на вечеря да помоли децата да й помогнат. Преди обаче да отвори дума, Джой заяви, че Дени Уитмън го бил помолил да отиде с него на езерото с колата в неделя.

— О — каза Лий и се спря, както слагаше купата с печени картофи на масата, — имах намерение да отидем тримата до апартамента на Грег и да му приберем нещата. Мислех, че ще ми помогнете.

Тя си седна на мястото и Джой започна да си пълни чинията.

— В неделя? — промърмори недоволен той. — Не можем ли да го направим в събота, да мога в неделя да отида на езерото със семейство Уитмън? Те нямат възможност друг ден.

Лий скри разочарованието си и си напомни, че той е само на четиринайсет години. На тази възраст децата имаха да учат още много за нуждите на родителите си, особено в такива ситуации. Семейство Уитмън без съмнение го бяха поканили с най-добри намерения, съзнавайки, че сега момчето има най-голяма нужда да се разсее по някакъв начин.

— Джанис? — обърна се тя към дъщеря си.

Джанис остави вилицата и отмести поглед към кухненския прозорец, а през това време очите й се напълниха със сълзи. Любимото й ястие стоеше недокоснато в чинията.

— Мамо… аз… просто още не съм готова. Не може ли да се отложи за малко?

Лий също остави вилицата.

— И освен това — добави Джанис, — в неделя трябва да съм на работа.

Работеше в един магазин в търговския център на Норттаун.

— Боя се, че ако не свършим навреме, може да си изгубя работата, а парите ми трябват за колежа. Не можем ли да го отложим малко?

Лий хвана ръката й.

— Разбира се, че можем — отвърна тихо тя. — Кристъфър казва, че няма нищо спешно.

Джанис премигна и сълзите й се търкулнаха по бузите. Издърпа ръката си и си избърса очите, пресегна се с лъжицата и загреба голямо количеството картофи и сос, после се загледа продължително в него и пусна лъжицата обратно в чинията.

— Мамо, просто не съм гладна тази вечер — каза тя и вдигна влажните си очи към Лий. — Картофите са страхотни… честно… Но мисля, че просто… не знам… прибирам се за малко в стаята си.

— Върви. Картофите ще издържат още един ден.

Когато Джанис излезе, Лий и Джой се опитаха да преодолеят чувството на изоставеност, но то ги победи. Джой беше изял едва половината от вечерята си, когато и той каза:

— Мамо, и аз не съм много гладен. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Какво ще правиш?

— Не знам. Може да отида до игрището да погледам малко.

— Добре, върви — отвърна с разбиране Лий.

Той се изправи неуверено до стола си.

— Искаш ли да ти помогна за чиниите?

— Аз ще се оправя. Дай ми целувка.

Джой я целуна по бузата, докато тя го потупваше по кръста.

— Приятно прекарване. И към десет да се прибереш.

— Добре.

Излезе и Лий седна на масата, заслушана в стъпките му по стъпалата. Чу го как изкарва велосипеда, след това се качи на него и изчезна по улицата. Тя продължи да седи така — неописуемо самотна, с единствената перспектива да стане и да изхвърли остатъците от вечерята, да изчисти чиниите, да ги сложи в миялната машина. Това бяха здравословни занимания, които биха могли да й възстановят временно равновесието. Но в този момент бе толкова уморена, че нямаше сили за изкуствени опити. Вместо това подпря брадичка с две ръце и продължи да се взира през прозореца в задния двор. Би могла да оплеви градината, да привърже към колчетата делфиниумите, които бяха нацъфтели, да набере букет за кухненската маса. Можеше да се обади на майка си или на Силвия, да попита Джанис дали не иска да отидат на кино, да излезе навън да измие колата, да отиде да върне разните формички от кейковете, които хората бяха донесли, и, както обикновено, никога нямаше да се сетят да си вземат обратно. Можеше да драсне някоя благодарствена картичка.

Въздъхна тежко, уморена да бъде винаги все тя силната. Искаше й се поне тази вечер някой друг да поеме тези задължения. Седеше на масата и изтощението я притискаше като воденичен камък. Изви глава и се загледа във фоайето, откъдето през прозореца се виждаше как слънчевата светлина танцува по бялата външна мазилка. Такива тъжни минути — най-тъжните от деня — когато можеш само да седиш на масата и да усещаш колко си сам.

По улицата премина пикапът на Джим Климънтс. Джим беше конструктор и се прибираше вкъщи от работа. От другата страна минаха две малки момичета по бански, възседнали велосипедите си. Веселото им чуруликане изпълни Лий с още повече тъга. „Всички заети, поели нанякъде, вършат нещо за някого…“ Продължаваше да седи така, потънала в мрачни мисли, когато пред погледа й премина черно-бяла полицейска кола и влезе в тяхната алея. Преди още да осъзнае какво бреме е паднало от гърба й, Лий скочи и се озова на входната врата. Тъкмо навреме, за да види как Кристъфър в пълна униформа слиза от колата. Запъти се нетърпеливо към него, тласкана от някакво ново чувство, което не бе очаквала. Винаги го беше поставяла наравно с всички останали приятели на Грег и го смяташе за момче. Но полицаят, който се приближаваше към нея, не беше момче. Стегнатата му униформа му придаваше една нова осанка — той излъчваше респект и мъжественост, които веднага я грабнаха. Козирката на фуражката му бе смъкната ниско над очите. По съвършено изгладената му полицейска риза имаше многобройни значки и нашивки. Идеалният възел на вратовръзката се подаваше под загорялата му брадичка. Тежката калъфка с белезниците на колана му придаваше допълнителна тежест, докато предпазната жилетка пък го правеше по-едър.

Срещнаха се пред колата до нажежения, работещ двигател.

— Здравей — каза той, като смъкна очилата си и се усмихна.

— Здравей.

Лий мушна ръце в предните джобове на белите си къси панталони.

— Днес не очаквах да те видя.

— Пристигна поща за Грег.

Крис й подаде пликовете.

— Благодаря. — Лий сведе поглед към четирите писма. — Мисля, че е най-добре да отида в пощата и да попълня формуляр за промяна на адреса. Бях забравила колко бумащина има след смъртта на някого. — Тя вдигна отново очи. — Мислех, че си нощна смяна.

— Трябваше да бъда, но едно от момчетата ме помоли да се сменим за днес.

Радиото на колана му започна да пука и той се пресегна да го настрои, без да поглежда към него.

— Току-що се разминахме с Джой. Каза, че ще прескочел до игрището.

— Лятното първенство — отвърна Лий. — Много по-добре, отколкото да се мотае в тази мрачна къща.

— А ти? Значи ти се мотаеш в тази мрачна къща?

— Скоро се връщам на работа. Прекалено дълго време оставих Силвия сама. Кристъфър, за неделя, обаче…

Крис я изчака да довърши.

— Децата няма да могат да ми помогнат в неделя. Джой иска да отиде до езерото с Дани, а Джанис просто има нужда от време, преди да се заеме с такава работа. Така че, ще трябва да го отложим за някой друг път.

— Аз ще ти помогна.

— Но ти вече достатъчно ми помогна.

— Така или иначе, бях решил да ти помогна. Ако не си се отказала, може би двамата ще можем да се справим сами. Ако пък държиш да го направиш с децата — така да бъде.

— Това не е лесна работа — отвърна Лий. — Правила съм го и преди, когато почина Бил, и знам колко е ужасно.

— В такъв случай, по-добре да го спестим на децата, нали? — Крис замълча, погледна я внимателно и добави: — Но ми се струва, че понякога малко се изморяваш от това, че искаш да им спестиш някои неща.

„Каква интуиция! — помисли си тя. — За мъж на тази възраст е удивително, че с такава точност чете мислите ми.“ Понякога, когато й минаваше тази мисъл, се чувстваше виновна, но след като я чу, изречена от него с думи, изпита известно облекчение и чувството за вина изчезна.

— Откъде знаеш? — попита го.

От пукащото радио се чу металически глас: „Три — браво — осемнайсет“.

— Един момент — каза Крис, откачи радиото от колана си и почти го допря до устните си.

Никога досега Лий не беше забелязвала колко съвършено са оформени тези устни.

— Три — браво — осемнайсет.

Металическият глас продължи: „Главната — улица, осемстотин и двайсет. Апартамент Г-37. Съобщение за скандал. Вероятно семеен. Не е забелязан никой“.

— Прието — отговори Крис и отново се обърна към Лий: — Съжалявам, трябва да тръгвам. — Сложи си очилата и добави: — Обади ми се какво си решила за неделя. Според мен, можеш да изчакаш децата, но ако решиш, двамата ще приключим за около три часа. И проблемът вече няма да ти виси над главата.

Тя кимна и едва след малко усети, че несъзнателно е тръгнала след него към колата. Кристъфър записа адреса в служебния бележник на седалката до него. После пресегна, взе радиото и докладва:

— Три — браво — осемнайсет. Потеглям. Осемнайсет нула девет.

Остави радиото на таблото, включи на скорост и й каза през отворения прозорец:

— Изглеждаш изморена. Иди да поспиш.

Простичко сбогуване, но с една фамилиарност, която неочаквано раздвижи нещо дълбоко в нея. Приличаше на нежни думи, които би казал един съпруг — думи, които говореха за една загриженост, много по-силна от външното им звучене.

Лий скръсти ръце и го изпрати с поглед. Беше изпращала така Грег десетки пъти — прегърнал с дясната ръка облегалката на свободната седалка, извил глава назад, за да гледа през задното стъкло, докато дава на заден с десет мили в час.

Колата подскочи на бордюра в края на алеята и Крис вдигна ръка за довиждане, след което изчезна по улицата. Дълго, след като се бе скрил от погледа й, Лий продължаваше да стои на мястото си в някакъв странен унес.

 

 

Тя се върна към благословения балсам на ежедневието в края на седмицата. Отварянето на магазина в осем, кафето, почистването на всички приспособления в хладилника и проверяването на трайността и датите на производство на продуктите — познати дейности, които успокояваха, макар че често се хващаше да гледа някъде неопределено в пространството. „Как си, сестричке?“ — питаше я често Силвия. Пат Голсуърти и Нанси Макфедън — двете работнички, които бяха наели — също проявяваха загриженост, но Лий усещаше, че им отговаря по-скоро механично, отколкото да показва истинското си състояние. Очакваше я една наистина ужасна неделя, през която трябваше да прибере вещите на Грег. В неделя се навършваха девет дни от смъртта му, но това с нищо не правеше задължението, което висеше над нея, по-леко.

Събуди се рано — имаше още четири часа до църковната служба. В шест и трийсет вече бе излязла в задния двор, бе коленичила на зелената гумена пътека и плевеше тревата между цветята, с единственото желание сега да е понеделник сутринта и днешният ден вече да е зад гърба й.

В два часа температурата бе стигнала до трийсет и пет градуса на сянка и продължаваше да се повишава. Обу си някакви избелели къси панталони, като си налагаше големи усилия на волята за всяко движение. Едва се дотътри до пикапа на съседите, мина с него през града и спря пред жилището, в което бе живял синът й. Паркира и бавно се изкачи до апартамента с няколко празни кашона, които се удряха в голите й крака. На вратата се показа Кристъфър по срязани дънки и бяла тениска. По радиото вътре се чуваше някаква песен на Глория Естефан. Днес нямаше кънтри, което да й напомня за Грег.

— Здравей — каза Кристъфър, поемайки кашоните от ръката й.

— Здравей — отвърна тя, като остана на прага. — Какъв прекрасен ден за такава неприятна работа, нали?

Крис я забеляза как се бори със самосъжалението, но то победи и лицето й започна да помръква. Кашоните паднаха на пода и Лий внезапно се озова в прегръдките му, притисната здраво към силните му гърди.

— Мисля, че трябваше да изчакаш децата — рече Крис след няколко секунди.

— Не, ще се оправя. Обещавам, че ще се оправя…

Лий се отдръпна и си пое дълбоко въздух.

— Сигурна ли си?

Тя кимна няколко пъти, сякаш искаше да убеди самата себе си.

Крис знаеше, че този момент ще бъде крайно болезнен за нея, и бе направил всичко възможно да го облекчи.

— Разглобих цялото му легло, отделил съм компактдисковете и съм прибрал неговите в отделна кутия.

Лий подсмръкна и вдигна ръка към носа.

— Добре. Тогава да се залавяме за работа.

Влязоха направо в спалнята на Грег, където матракът и пружината му бяха подпрени на стената.

— Изпрах спалното му бельо и го сложих в тази чанта. — Крис посочи към един сак. — А това там във вестника е всичко, което бе окачено на стената над шкафчето му — снимки, отличия от службата… Свидетелството му за право на оръжие, полицейската значка и всички останали неща са ей тук. — Той клекна и докосна една кутия от обувки. — Погрижих се да върна пистолета му в управлението… И белезниците, и радиото, и всичко останало.

Вдигна поглед към нея, преди да се изправи напълно с ръце опрени на бедрата, като непохватен ухажор.

— Надявам се, че съм постъпил правилно. Реших, че така може да ти е по-леко.

Лий докосна с благодарност голата му ръка.

— Да, прав си.

Продължиха с изнасянето — Лий се зае с шкафа на Грег, а Крис смъкна рамката на леглото навън на жегата и я натовари на пикапа. Когато всичко от рафтовете беше опаковано, изнесоха кашоните заедно, а след това и тежкия скрин, без да махат чекмеджетата. Скоро приключиха, плувнали в пот.

Когато се качиха обратно горе, прохладните от климатичната инсталация стаи им се сториха рай.

— Ще пиеш ли един спрайт? — попита Кристъфър, отваряйки вратата на хладилника.

— С удоволствие.

Той извади две кутийки, няколко бучки лед и започна да налива бълбукащата течност в чашите. Когато се обърна, застина на мястото си. Лий се беше навела над мивката, плискаше с две шепи лицето и врата си, разпънала яката на чистата си риза. От време на време охлаждаше и гърдите си с вода. Косата й отзад беше мокра, слепната на къси кестеняви кичури. Късите й зеленикави панталонки се бяха поразмъкнали отзад и откриваха белия ръб на бикините й. Тя затвори крана и започна да бърше лицето си с длани. Крис й подаде хавлия.

— Благодаря — каза Лий, поемайки я със затворени очи. Когато свърши и вдигна клепки, той отново наливаше спрайт в чашите.

— Голяма жега — въздъхна Лий.

Крис й подаде чашата.

— Това ще те разхлади.

Тя отпи голяма глътка. Крис също вдигна чашата си, като я наблюдаваше над ръба й. Лицето й бе зачервено от напрежение, косата около него се спускаше на остри кичури. Бялата й риза беше мокра до първото копче.

Той извади малко черно гребенче от задния си джоб.

— Ето.

— О… благодаря.

Лий се среса съвсем механично, без да използва огледало, и му го върна заедно с кърпата.

— Искаш ли да отидем в кухнята? — попита Крис.

— Ами да. Какво има там?

— Електрическа машина за пуканки. — Кристъфър отвори вратичката на едно шкафче. — Тостерът го купи той, когато старият изгоря. Взе и комплект чаши. Донесе и няколко чинии от къщи — мисля, че онези там зелените, заедно с каната. Но когато се нанесе, повечето чинии и приборите вече бяха тук. Зеленчуците ги купувахме заедно, но се бяхме разбрали всеки сам да си взема пържола или нещо такова, когато му се яде. Все още има две от неговите във фризера.

Докато говореше, Крис продължаваше да отваря и затваря вратите на шкафчетата. Когато най-после спря, Лий каза:

— Слушай, Кристъфър, това е глупаво. Няма да вземам никакви зеленчуци и всички тези вещи си остават за теб. Няколкото чинийки, които беше взел от къщи, просто бяха излишни. Никаква семейна ценност, уверявам те. Нямам нужда от нищо.

— Дори от машината за пуканки?

— Имаме вкъщи.

— Или тостера?

— Задръж го.

— Ами пържолите?

— Можеш да ги донесеш за Четвърти юли. Тогава всеки си носи храната. Промених си решението за пуйката. Това беше любимото ядене на Грег.

— Искаш да кажеш, че ще има пикник?

— Може би трябва да се преструваме, че сме умрели заедно с него, но едва ли бих могла да изиграя такава роля. А ти?

— Не.

— За нас ще е хубаво да има пикник. Пак ще поиграем волейбол, ще се поопушим малко на барбекюто, ще излезем в парка да погледаме фойерверките… И ти ще дойдеш, нали?

— Не бих могъл да го пропусна.

Вдигнаха чашите си и отново отпиха, като усещаха остро празнотата, която неочаквано се възцари помежду им, веднага щом в стаята настана тишина.

— Е — обади се най-сетне Крис, като остави празната си чаша на плота, — ще отида да се оправя в банята. Защо не огледаш в хола?

Лий влезе в хола, където радиото продължаваше да свири. Той бе най-слънчевото помещение на апартамента и в него беше по-топло, въпреки спуснатите щори. На пода пред стъклените врати към къта за отдих бе оставена кутия с касети и компактдискове. Бонзаят, който бе изпратила от магазина като подарък за новия дом, изглеждаше свеж, а клоните му се бяха надвесили над единия край на дивана. От закачалката на стената висяха около двайсетина шапки, но две от местата бяха празни.

Лий стоеше с пръсти, впити в бедрата, взираше се отмаляла в тях и усещаше, че задушаването започва. Проклинаше се, че няма сили да го преодолее. Все пак успя да се овладее и избра една шапка — бяла, с голямо кафяво „А“ над козирката — Анока. Беше от годините му в гимназията. Приближи се до вратата на банята и застана там за миг, наблюдавайки как Кристъфър слага разни неща в брезентовия калъф, като се опитваше да запази равновесие, стъпил на малката тоалетна масичка.

— Не съм сигурна кои шапки са неговите — каза му тихо.

Крис спря и се обърна да я погледне. Брадичката й потреперваше и кадифеният й поглед изглеждаше по детски беззащитен. Тя сложи шапката на главата си, облегна се на рамката на вратата и мушна ръце в предните джобове на панталоните си.

— Това е проверка — каза накрая. — Искам да изкарам този следобед, без да се разкисна и да се разрева… Защото той никога вече няма да се върне.

— Да, знам — отвърна дрезгаво Крис, държейки четката и пастата за зъби на Грег. — Това също е гадна работа. — Гребенът му, самобръсначката, афтършейва…

Той ги хвърли ядосано в брезентовия калъф и се подпря с две ръце на тоалетната масичка като бегач на стартовата линия.

— Господи, тук още мирише на него!

Изведнъж Лий осъзна каква егоистка е, като мисли само за собствената си скръб, без да се сеща за неговата.

— О, Кристъфър, извинявай.

Тя влезе в малката баня, свали шапката от главата си и сложи ръка на рамото му.

— На теб също ти липсва — прошепна му.

Крис се изправи рязко, обърна се и я прегърна. В облицованата в бяло баня с носталгичен мирис на мъжка козметика те затвориха очи, докато огледалото ги отразяваше — прегърнати силно, черпещи сили един от друг. В едната си ръка Лий продължаваше да стиска шапката на Грег.

— Не, аз съм този, който трябва да се извини — промълви Крис. — Не биваше да казвам това. Достатъчно ти е тежко и без подобни забележки.

— Но на теб също ти е тежко и ако не бъдем честни един към друг за чувствата си…

Лий не знаеше как да довърши мисълта си.

— Господи, каква двойка сме, а? Олюляваме се и се прегръщаме на всеки пет минути, като че ли е настъпил краят на света…

— Държах се цяла седмица и мислех, че и днес ще мога да се справя. Но тези шапки в хола… просто… някак си не можах да издържа…

Тя отвори очи и се видя в огледалото — в прегръдките на Кристъфър. Главата му беше опряна на рамото й, ръцете му бяха обгърнали кръста й, коремите и голите им крака се допираха. Макар Лий да съзнаваше, че тези съчувствени прегръдки би трябвало да бъдат по-предпазливи, тя не се помръдна от мястото си.

Кристъфър пръв се отдръпна.

— Хайде, дай ми шапката.

Той оправи козирката, сложи я на главата й и я обърна към огледалото, застанал отзаде й с ръце на раменете й.

— Ето така. Погледни. Една майка с бейзболна шапка на главата — и в това няма нищо лошо, нали? Между другото, много добре ти стои. Трябва да си я слагаш по-често.

Крис се ухили, като я предизвика да му отвърне с усмивка. Лий посегна с две ръце и килна шапката малко назад, след това си пое дъх с облекчение и бързо го изпусна.

— Добре. Сега вече мога да се справя. А ти?

— Също. Да приключваме и да закараме пикапа до вас. Само че има едно нещо.

Той пусна раменете й и изражението му се промени.

— Какво?

— Има едно момче, мой познат. На ръба на пропастта е — никаква надежда вкъщи. Може да се каже, че няма семейство. И двамата му родители са наркомани — продават купоните за храна от социалните служби, за да си купят поредната доза. Ако нямаш нищо против, бих искал да му подариш една от шапките на Грег. Това хлапе уважава ченгетата. Мисли си, че не е така, но ги уважава. Това би го зарадвало много.

— Разбира се. Дай му, която искаш. Дай му две.

Те оправиха шапките, отделиха нещата на Грег в банята и някои от документите му в кухненските шкафчета. Стигна се до мебелите в хола.

— Аз имах някои неща — каза Крис, — а други сме купували заедно, но бих искал да задържа всичко. Пазя касовите бележки и ще ти платя за неговите мебели. Разбира се, ако децата нямат нищо против. Ако поискат нещо — тяхно е.

— Засега да ги оставим тук.

— Сигурно ще вземеш смокиновото дърво?

— О, я стига! Мога да си взема десетки такива, когато пожелая, по цени на едро. Дръвчето си е за този ъгъл.

— Добре. Приемам. Ако беше го взела, просто щях да дойда в магазина и да си купя същото. Благодаря ти.

Спряха радиото, изнесоха последния багаж и завързаха заедно матрака и пружината към пикапа, за да не паднат при превозването. Кристъфър си беше сложил слънчевите очила. Козирката от шапката на Грег пазеше сянка на нейните очи. Въздухът над нажежения асфалт трептеше.

Кристъфър завърза последния възел и каза:

— Ще можеш ли да го караш с всичкия този багаж?

— Няма проблеми.

— Добре, ще карам след теб.

Той я последва с колата и когато пристигнаха, разтовариха всичко в гаража й. После върнаха пикапа на Джим Климънтс. И двамата бяха плувнали в пот.

— Можеш ли да плуваш? — попита Кристъфър.

— Разбира се.

Стояха в сянката на гаража срещу отворената врата.

— Искаш ли да отидем? Да се поразхладиш малко. Можем да прескочим с колата до плажа на Круук Лейк.

— Господи, звучи чудесно!

Лий влезе в къщата, облече си бански и една широка блуза и излезе по чехли с две хавлии в ръка.

— Да тръгваме.

Крис запали колата. Тя се вмъкна в новия експлорър и възкликна:

— Хей, това ми харесва!

— На мен също.

— Оправи ли онова хлопане на вратата?

— Да.

Разговаряха по време на целия път до езерото. За коли. И за нейната работа. И как е избрала името „Ебсълутли Флорал“. И как Силвия й казвала, че е луда да избере такова име на магазина си, но Лий била погледнала от психологическата страна на нещата.

Плажът на езерото беше претъпкан. Съблякоха блузите си, смесиха се с децата в плиткото и заплуваха към трамплина за скокове. Подскачаха, поплуваха, поседяха край лодките и поговориха. За сърфинга, който Кристъфър бе гледал по телевизията, за Хаваите, където никой от двамата не беше ходил, но винаги бе искал. Припомниха си кой къде се бе учил да плува като дете, с кого са плували. Една волейболна топка цопна на два метра от тях във водата. Крис се гмурна да я върне и двамата се озоваха сред цял кръг непознати и не усетиха как са се включили в играта.

Смяха се.

И се измориха.

И им се отвори вълчи апетит.

Когато Кристъфър вкарваше експлоръра в алеята, Лий рече:

— Имам останали малко спагети, мога да ги затопля.

— Както кажеш — отвърна той и угаси двигателя.

Лий загреба две порции и ги затопли, докато Крис приготвяше вода с лед и вадеше вилиците от чекмеджето, което му беше посочила. После тя тръшна безцеремонно една чиния и салфетка пред него и подхвърли, сядайки:

— Не казвай на майка ми как съм сервирала.

— Кое не е наред?

— Няма отделни кърпи за чиниите, няма пълен комплект прибори, позволявам ти сам да си наливаш водата и в тази ужасна блуза и по чехли ти хвърлям чинията на масата. На майка ми направо би й се бръкнало в здравето. Тя е абсолютно стриктна. Човек не бива да върши нещо неочаквано или неприето. Любимият й израз е: „Какво ще кажат хората?“.

— Ще й се бръкне в здравето?!

На лицето му се появи усмивка. То цялото бе грейнало след къпането и косата му си падаше на мястото, без да има нужда да я реши или оправя специално.

— Наистина ли каза „Ще й се бръкне в здравето“?

Лий вдигна очи и срещна учудения му поглед.

— Какво? Не мога ли да кажа подобно нещо?

— Това не ме смущава, просто никога не съм те чувал да говориш по този начин. Винаги съм те смятал за мисис Перфектна. Съвършена майка, съвършена дама, съвършена… знаеш какво имам предвид.

— Аз?!

Очите й се разшириха от учудване и устата й остана отворена.

— Далеч съм от съвършенството. Откъде, по дяволите, ти хрумнаха тези неща?

— От начина, по който Грег говореше за теб. В неговите очи ти не би могла да направиш нищо неправилно.

— От време на време ругая. Това притеснява ли те?

— Не. Това те прави по-естествена и ме кара да се чувствам по-удобно покрай теб. Та, какво казваше за майка си?

— О, просто, че живее по примера на Емили Пост. Да се слага масата по правилата, да се посещават подходящи клубове, да се обличат подходящи дрехи за вечеря, да се изпращат благодарствени картички, на погребенията да се пуска Григ, а не Винс Джил…

— Чух я да прави подобна забележка.

— Не се съмнявам. И какво по-точно?

— Спомням си много добре, че рече: „Какво ще кажат хората?“.

Лий се засмя и двамата се заеха със спагетите.

— А ти? Какво ще кажеш за майка си? Как изглежда?

Крис спря да дъвче, спря да навива спагетите на вилицата си и отпи голяма глътка вода, преди да отговори.

— Няма нищо общо с твоята, честна дума.

— Няма ли да ми кажеш?

Той се замисли и погледът му се задържа върху лицето й.

— Тя е алкохоличка. Както и баща ми…

— Винаги ли са били?

— Винаги. Майка ми работеше като готвачка в едно заведение на крайпътен паркинг за камиони. Старият пък никога не е работил, откакто го помня. Твърдеше, че си е счупил гръбнака и не можел. Повечето дни, когато се връщах от училище, двамата биваха в онова място, което наричах „дупката“, и се наливаха. Майка ми не само че не слагаше масата по правилата, но изобщо не я слагаше. Ако някога имаше продукти, готвенето се оставяше на мен. И мога да ти гарантирам, че никога през живота си тя не е изпращала благодарствена картичка — не знам за какво изобщо би могла да благодари на някого. Нямаше никакви приятели, освен пияниците, които висяха на бара. Така че не съди майка си прекалено строго. Би могло да бъде много по-зле.

Каза й го съвсем приятелски и Лий го прие точно така.

— А братя или сестри?

— Една сестра.

— По-голяма или по малка?

— Четири години по-малка.

— Къде е сега?

— Казва се Джени. Някъде по Западния бряг. Често се мести.

— Виждаш ли я понякога?

— Не много често. Избяга, когато беше на петнайсет, и оттогава се е женила и развеждала три пъти. Последния път, когато я видях, тежеше сто килограма и живееше на социална издръжка, както правеха и родителите ни. С Джени нямаме много общи неща.

— А родителите ти? Къде са те?

— Живеят на другия край на града в един мизерен комплекс, наречен „Джексън Истейтс“. Не са се променили много, освен че си пият пиенето вкъщи, защото им е трудно да слизат и да се качват по стъпалата.

— Май те разстройвам, като питам за тях?

— Не, изобщо. Много отдавна съм се отказал от надеждата, че могат да се променят.

— Сигурно много се гордеят с теб?

— Ти не разбираш. Те не са родители, които могат да се гордеят. За такова нещо човек първо трябва да изтрезнее. А те не са изтрезнявали от трийсет и пет години.

— Съжалявам, Кристъфър — каза тихо Лий.

Изядоха спагетите и кюфтетата. Денят беше наситен с много разнообразни емоции — от силни до по-слаби и обратно. Това, което бяха изживели заедно, несъмнено ги бе сближило — и то до такава степен, че когато седнаха в уютната й кухня, Кристъфър започна да се чувства малко неловко. Погледите, които си разменяха, ставаха все по-дълги. Той стана и отново си наля вода.

— Искаш ли още — обърна се към нея.

Лий кимна. Непрекъснато се получаваше така между тях — в един миг удобно, в следващия — неудобно. Един мъж, който подаваше чаша вода на жената, която го беше поканила на гости! Емили Пост и майка й нямаше как да нямат по някоя готова забележка за това.

Крис си изпи водата прав, след това се пресегна към мръсните чинии.

— Е, нека аз да ги измия след този тежък ден.

— Аз ще ги измия.

— Няма начин. Ще помогна.

 

 

Когато Джанис се прибра от работа, двамата почистваха масата.

— Кристъфър? Здравей! Какво правиш тук?

— Майка ти ме нагости.

Джанис си спомни, че днес е неделя, и му се усмихна.

— Помогнал си й да пренесе вещите на Грег, нали?

— Да.

— Видях ги в гаража. — Тя се обърна към Лий. — Мамо, извинявай, че не ти помогнах.

— Няма нищо, миличко. — Лий я целуна по бузата. — Всичко приключи.

— Не, не е така. Трябваше да бъда там. Наистина съжалявам…

— Кристъфър ми помогна, така че да не говорим повече за това.

Лий отиде да измие една чиния на мивката, а Джанис я наблюдаваше. След това Крис, после отново нея.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Гладна ли си?

Въпросът окончателно убеди Джанис, че грехът й е бил съвсем незначителен.

— Ммм… малко.

Джанис проточи шия към шкафа, откъдето надуши студения сос за спагетите, все още в оригиналната си кутия.

— Ужас. Навън е страхотна задуха.

Обърна се, лапна една хапка и се облегна на ръба на шкафа.

— Мислех си дали да не отида някъде да поплувам. Не ти ли се излиза, Крис?

Кристъфър беше все така по тениска, а срязаните му дънки бяха почти изсъхнали.

— Всъщност, ние с майка ти вече ходихме.

Джанис едва не се задави с последната хапка от кюфтето.

— Ходили сте?

Тя изгледа с нескрито любопитство и двамата последователно.

След неловка пауза Лий отвори със свободната си ръка машината за миене на чинии и каза:

— Тези мебели ми бяха голямо бреме. Просто се поразхладихме, след като ги пренесохме, и дойдохме да хапнем. Искаш ли да ти затопля нещо?

— Мамо — отвърна Джанис с нотка на нежен укор, — вече съм на двайсет и четири години. Няма нужда да ми затопляш яденето повече.

Лий се усмихна на дъщеря си и избърса ръце в хавлията.

— Просто навик.

Кристъфър притика стола си към масата.

— Е, най-добре да тръгвам. Довечера съм на работа. Благодаря за вечерята, мисис Рестън.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. Благодаря ти за всичко, което стори днес.

— Ще те изпратя — предложи Джанис, когато Крис тръгна към вратата.

Лий усети в себе си някакъв странен изблик на негодувание срещу Джанис за така безцеремонното отнемане на Кристъфър. Чувството я сграбчи внезапно, след това успя да си внуши, че мястото й не е до него, и то бавно се оттегли. Все пак се чувстваше изоставена, като гледаше как двамата излизат навън. Изглеждаха толкова млади и така си подхождаха.

Джанис спря до вратата на колата му и му препречи пътя. Беше облечена със семпла розова блузка и къса джинсова пола. Загорелите й голи крака бяха обути в простички бели обувки без токове.

— Благодаря, че си й помогнал, Крис. Наистина се показах като пъзла, задето не й помогнах, но бях скапана.

Той я погледна право в очите, пъхнал ключодържателя с ключовете на показалеца си.

— Понякога трябва да вършим нещата, независимо дали сме скапани или не. Нямах нищо против да й помогна, но ти си права. Двамата с Джой трябваше да й помогнете днес. Имаше нужда именно от вас.

Джанис се взираше в сребристите лайстни на предното стъкло и устните й потреперваха.

— Хей, не плачи — докосна я Крис по брадичката.

Тя се опита да преглътне сълзите си, но не можа да ги скрие.

— Просто бъди с нея още известно време, окей? Това е тежък период за нея. Тя поема тежестта, като се грижи за всички подробности — погребения, коли, документи… Знаеш, че никога няма да те упрекне, но тя също има чувства, макар че винаги е поставяла вашите на първо място.

— Знам… — прошепна Джанис.

Постояха така срещу залязващото слънце.

— Сърдиш ли ми се, че ти казах какво мисля?

Тя поклати отрицателно глава, като продължаваше да се взира в сребристата лайстна.

— Имаш ли някакви възражения да минавам от време на време да я поразсейвам от мрачните мисли?

Джанис отново поклати глава.

— Добре тогава… ще се видим на Четвърти юли.

Джанис кимна за трети път.

Остана дълго така с ръка на хълбока, след като той бе й махнал за сбогом и бе изчезнал по улицата с колата.