Лавърл Спенсър
Семейна благословия (4)

Четвърта глава

На другата сутрин дъждът беше спрял и изгревът обещаваше жарък ден.

Кристъфър се събуди в шест и трийсет и пет и се заслуша в тишината на апартамента. „Какво ще правя днес?“ Погребението щеше да бъде следобед, но дотогава часовете щяха да се точат като в картина на Дали — празни, сухи, разкривени. Той се пресегна и пусна радиото. Лори Морган пееше някаква песен, в която се казваше, че понеделникът никога не е добър ден. Последва информация за пътнотранспортната обстановка и съобщиха, че по шосе №1-694 движението ще премине в еднопосочно до края на лятото. Прогнозата за времето през деня предвиждаше четиридесет и два градуса и висока влажност на въздуха. Намеси се и водещият: „В ден като днешния би било вълнуващо да гледате как расте тревата в двора ви“.

Крис си спомни за тревата на Лий Рестън и се замисли кога ли за последен път е косена. Всички се въртяха там, зашеметени като патета в кълчища, къщата постоянно бе пълна с хора и на кого в такъв момент му пукаше дали тревата е окосена. Предполагаше, че това е работа на Джой, но в такъв момент на Джой — както и на всички останали — едва ли му беше до тревата. Стана и си взе душ.

 

 

В осем без десет, когато Лий Рестън се затътри до входната врата и я отвори, чу някакъв шум откъм гаража. Излезе навън боса по циментовата пътека, завързвайки в движение колана на пеньоара си, и когато зави зад ъгъла на къщата, откри, че Кристъфър Лалик е вдигнал вратата на гаража и налива бензин в косачката. Беше по къси гащета, със синя тениска без ръкави и яркорозова шапка, която подхождаше на рамките на слънчевите му очила.

— Кристъфър? — изненада се тя. — Какво правиш тук?

— Ще кося тревата.

— О, Кристъфър, няма нужда да го правиш.

— Знам колко се гордееш с градината си, мисис Рестън, а следващите няколко дни тук непрекъснато ще идват хора.

— И Джой може да я окоси.

— Едва ли ще му е до това тези дни.

— Е… добре… Но закусвал ли си?

Крис й се усмихна.

— Изядох едно парче шоколадова торта.

— Е, влез поне да изпиеш едно кафе.

Лий го поведе към къщата, а той се загледа в босите й крака отзад. Имаше прекрасно оформени глезени за жена на нейната възраст и много малки стъпала.

— Децата още спят.

Тя остави остъклената врата отворена и Крис я последва вътре.

— А ти как си? — попита я. — Спа ли?

— Да, малко. Ти?

— Аз поспах. Обаче се събудих рано и като чух по радиото, че денят ще бъде много горещ, реших да се отбия и да окося тревата по хладното.

Лий наля кафето в две дебели сини чашки и двамата седнаха на масата.

— Обзалагам се, че чакаш с нетърпение да мине утрешният ден.

— Вече ми се иска да тръгвам на работа.

— Сигурно си започнала да се изморяваш от толкова много хора в къщата.

— На моменти да.

— Виж, аз не исках да влизам, мислех само да…

Тя го натисна обратно на стола, когато понечи да се изправи.

— Не, не и от теб. С теб ми е приятно. Нещастието изглежда по-малко страшно. Така е добре — да си седим само двамата тук тихо. — Лий кръстоса крака под масата и подпря петите си на стола. По това време на деня в кухнята все още беше полутъмно. Тя не беше светвала никакви лампи. Стаята беше в пълен хаос. Масата беше отрупана с форми от кейкове, сладкиши, хлябове и неотворени пликове. Електрическата скара в мивката беше пълна с вода. Фотоалбумите бяха затворени и натрупани в единия край на масата, редом с цяла камара измити чаши за кафе. Плъзгащата се врата беше отворена и в стаята навлизаха хладината и свежият полъх на утрото. Навън на тревата се ежеха две врабчета, доволни от богатата закуска след отминалия нощен дъжд.

— И аз се чувствам така — каза Крис. — Когато съм тук, съм най-близо до Грег. Но не искам да ставам досаден.

— Знаеш ли какво? Ако станеш досаден, веднага ще ти кажа.

Той отпи от кафето си и очите му й се усмихнаха над чашката.

— Всички ме питаха как си, когато вчера се отбих в полицията.

— Изглежда всички, които познавам, се интересуват как съм. Да ти кажа ли нещо? Без да ти звучи неблагодарно към добрите намерения на хората, при едно от поредните телефонни обаждания вчера, когато ми зададоха този въпрос за пореден път, си помислих, че ще изкрещя и ще хукна навън. Искаше ми се да тресна слушалката и да извикам: „Оставете ме на мира! Как мислите, че съм!“.

— Е, по-добре ще е да свикнеш, защото доколкото добих представа от познатите ти, те ще продължават да ти се обаждат още много, много дълго време.

— Сигурно си мислиш, че съм неблагодарница. Какво щях да правя без тези прекрасни хора, които дойдоха с цялата си обич, успокояваха ме и носеха храна през последните два дни?

— О, хайде, стига, не бъди толкова жестока към себе си. Не си неблагодарна, ти си просто човек. Не е лека работа, да отговаряш по сто пъти на ден на един и същи въпрос — „как си?“.

Крис отпи отново от кафето и двамата се заслушаха в песента на птиците.

— И тъй, как си? — запита той.

Засмяха се и следващия момент се почувстваха много по-свободно.

— Божичко! — Лий прокара пръсти назад през косата си и ръкавите на копринения й пеньоар паднаха към раменете. — Откога не съм се смяла?

— Аз също. Имам бели петна — не си спомням дори дали съм бил буден. А ти?

— Същата работа. Хващам се, че се взирам в една точка, без да виждам.

Той се загледа в чашата си, повъртя я в ръката си и каза:

— Вчера направих нещо, с което едва ли бих могъл да се гордея.

— Какво?

— Говорих на глас с Грег.

— Сериозно? — Лий се наведе напред и се подпря с лакти на масата. — И какво му каза?

— Казах: „Хей, Грег, най-после си взех новия експлорър!“. И после казах: „По дяволите, копеле такова, защо те няма сега да се повозиш?“.

Тя се засмя нежно и в същото време очите й се напълниха с влага.

— Бяхме говорили за едно пътуване тази есен, може би до Денвър или до Нова Скотиа…

— Не го знаех. Но точно това… — Лий раздвижи чашата си напред-назад по масата, после вдигна поглед. — Точно затова ми е най-приятно да съм с теб сега. Като говоря с теб, все едно, че говоря с него. Научавам подробности от живота му, за които не съм знаела последните два месеца. Той беше влюбен в Нова Скотиа.

— Да, знам — отвърна Крис, разглеждайки ръба на своята чаша. — След това вчера, когато вече ми се струваше, че ще полудея, го попитах имат ли хамбургери там горе… — Той я погледна. — И след това изведнъж ми олекна. Трябва да опиташ.

Лий хвана чашата си с две ръце, подпряла все така лакти на масата, и се загледа в двора. Двете части на пеньоара й леко се разтвориха на гърдите й. Точно в улейчето между тях висеше малка перла, увита в златна спирала и две малки диамантчета, окачени на златна верижка на врата й. Шията й беше изящна и дълга. По гърдите й имаше бледи лунички.

Крис отмести поглед, допи си кафето и стана.

— Е, да отивам да си свърша работата…

— Извинявай — каза тя и също се изправи. — Настрои ме меланхолично. Не исках да стане така.

— Не се извинявай. Не и на мен.

Те се погледнаха един друг мълчаливо. Кафе машината пукаше и съскаше, докато затопляше автоматично каничката. Навън птиците пееха. В другия край на къщата някой пусна казанчето на тоалетната.

— Добре — съгласи се тихо Лий.

— И още нещо. Трябва да си заключваш гаража. Всеки може да дойде и да пусне косачката.

Устните й се разтеглиха в бледа усмивка.

— Говориш също като него.

— Знам. Ние, гадните ченгета, сме винаги нащрек, нали?

Той се запъти към вратата и Лий го последва.

— Благодаря за кафето.

— Благодаря за косенето.

— Работата помага най-много.

— Да. И аз съм го разбрала.

Крис излезе и тя задържа вратата, сякаш бе забравила да махне пръстите си от бравата, и го наблюдаваше как слиза по стъпалата. На последното Крис се обърна рязко и застана така, вдигнал поглед към нея. От крачолите на срязаните му джинси висяха кончета. Космите на силните му ръце и крака проблясваха на слънцето. Босите му стъпала в мръсни чехли бяха широко разтворени.

— Ще ти кажа нещо, мисис Рестън. — Той намести слънчевите очила и тъмните стъкла проблеснаха на носа му. — Никога досега не съм губил някого. Никога не съм бил на погребение. Много е страшно.

И преди тя да успее да му отговори, се обърна и пое към гаража.

 

 

Половин час по-късно вече косеше в задния двор, когато Джанис излезе през плъзгащата се врата с чаша ледена вода.

Крис вдигна поглед и по облеклото й си спомни, че днес е неделя — носеше рокля с цвят на праскова и бели чехли с висок ток. Той продължи да движи косачката покрай пояса от цветни лехи. Когато Джанис стигна до него, угаси мотора, бутна шапката си назад, пое чашата и й благодари.

Джанис го наблюдаваше, докато пиеше с вдигната назад глава, а от слепоочието му се стичаше струйчица пот.

— Охх! — изтръгна се от гърдите му, когато свърши, после си избърса устата с опакото на ръката и й върна чашата. — Благодаря.

— Винаги си добре дошъл. Наистина е много мило от твоя страна, че го правиш.

— Разсейва ми мислите.

— Недей да скромничиш. Майка наистина оценява всичко, което си направил за нас.

— Е, да кажем, че съчетавам нещата. Вашето семейство е специално.

Джанис се усмихна.

— Събудих ли те с косачката? — попита той.

— Не. И без това трябваше да ставам и да се приготвя за църква. Искаш ли още вода?

— Не, благодаря… беше чудесна. — Крис кимна към лехите с цветя. — Тя ли се справя с всичко това?

— Да. През свободното си време. Винаги я питаме: „Мамо, как можеш да прекарваш толкова време в градината, след като си работила цял ден с цветя в магазина?“, но тя просто ги обича.

Той се загледа в няколко високи растения със сини цветове и изострени листа, докато Джанис го наблюдаваше и се чудеше, дали някога въобще я е забелязвал. От две години със сигурност не беше. Сега, след смъртта на Грег, Крис вече нямаше да се отбива тук, а тя никога не е била майстор във флирта. Да не говорим, че не би могло да има по-неподходящ момент за подобни мисли.

— Ходиш ли на църква, Крис? — попита го.

— Не.

— Мама каза да ти предам, че можеш да дойдеш с нас, ако искаш. Можем да изчакаме късната служба.

— Не, благодаря. Аз просто… — Той кимна към косачката. — Ей сега свършвам.

— Добре.

Джанис изсипа ледените кубчета от чашата на тревата и тръгна към къщата. По средата на пътя се полуобърна и извика през рамо:

— Все пак си помисли. Това е открита покана.

— Благодаря.

Крис я гледаше как се отдалечава в лятната си рокля с цвят на праскова. Слънцето очертаваше линията на бикините й под нея. На утринните лъчи краката й изглеждаха още по-стегнати и гладки, а високите токчета на белите й чехли придаваха още по-приятна извивка на глезените й. Наблюдаваше я с неловкото съжаление на мъж, който много добре съзнава, че една жена го намира за привлекателен, но не е успяла да събуди нищо в сърцето му.

Обезпокоен, той се върна към работата си.

Малко по-късно, докато косачката все още бръмчеше в ушите му, видя мисис Рестън да излиза на дървената веранда пред къщата, облечена в елегантен костюм в бяло и кафяво, с къс ръкав, обувки с високи токчета и малка дамска чанта с увита около китката й каишка. Тя му махна и Крис й отвърна, оставайки загледан в нея, докато мине по верандата и се запъти към гаража. След минута Лий и Джанис потеглиха с колата към църквата.

 

 

Когато се прибра вкъщи, лампичката на телефонния секретар примигваше упорито. Натисна копчето и се чу гласът на Лий Рестън:

„Кристъфър, обажда се Лий. Исках да ти кажа само едно нещо. Погребенията не са толкова страшни, Крис. Ако се замисли човек, те са всъщност за живите.“

Целият следобед, докато си вземаше душ, бръснеше се и обличаше костюма си за погребението на най-близкия си приятел, той се опитваше да осмисли думите й. Но когато седна в експлоръра и включи климатичната инсталация на път за погребалната агенция „Дюи“, хладните струи от вентилаторите не можеха да изсушат потта по дланите му.

Погребалният дом беше една от най-красивите сгради в града. Намираше се на един сенчест ъгъл и приличаше на величествен жилищен блок с бели колони и пищни прозорци. Когато слезе от колата и тръгна към нея, стомахът му се сви на топка. Вътре сенчестата сграда беше застинала и унила. Повечето прозорци бяха със спуснати щори, за да не влизат ярките слънчеви лъчи. Тъкмо когато Крис очакваше да чуе тържествената музика на органа, до слуха му достигна — съвсем нежно, като фон на приглушените гласове — една от песните в албума на Винс Джил „Все още вярвам в теб“.

Устните му се разтегнаха в недоверчива усмивка, докато си оправяше вратовръзката и пристъпваше към масичката с присъствената книга. Видя родителите на Лий, които въздишаха, след което започнаха да си шепнат нещо и поглеждаха към тавана, сякаш търсеха така необичайния за това място певец. Дочу откъслечни фрази от разговора им:

— … с нейните идеи… и какво ли, за бога, е мислела…

— Представям си само какво ще каже леля Долорес…

Крис въздъхна и ги последва към насъбралите се хора, откъдето се отдели Лий и тръгна към тях.

— Здравей, мамо. Здравей, татко. Знам какво ще си помислите, но моля ви… нека отпразнуваме живота му, а не смъртта му.

— О, Лий, хората говорят!

— Кой говори? — попита тя, като се взираше право в очите на майка си, хванала здраво ръката на баща си. — Обсъждахме това с децата и така решихме. Така спомените ни ще са по-светли.

Пег Хилиър отмести ръцете й.

— Добре, както знаете. Орин, ела да се обадим на Чарли и Боб.

Когато отминаха, на тяхното място пред Лий застана Кристъфър. Двамата се прегърнаха за миг.

— Влязох изтръпнал — призна си Крис. — И като чух тази музика, изведнъж стомахът ми се отпусна и сякаш ми поолекна. Благодаря.

Тя се усмихна и стисна дланите му.

— Чу ли ми съобщението?

— Да.

— Тогава защо дланите ти са влажни и треперят?

Крис дръпна ръцете си, без да отговори, все още несигурен как трябва да се държи.

— Няма причина да се страхуваш.

— Не знам какво да правя.

— Върви там и го поздрави. Също както си направил в експлоръра. Това е всичко.

Той погледна към ковчега и усети как всичко в него се стяга. Лий го потърка по рамото и нежно го побутна напред.

Приближи се до ковчега с разтуптяно сърце, почти без да забелязва множеството цветя, отрупали подиума като гора, които миришеха толкова силно, че сякаш не беше останал чист кислород в помещението. Стоеше между два огромни букета и гледаше снимката в рамка на Грег, който му се усмихваше от нея. Всъщност, имаше две снимки: една с полицейската униформа и друга — съвсем неофициална — в поло със запретнати ръкави и зелената бейзболна шапка.

Кристъфър докосна студения метал под снимката.

— Здрасти — каза той. — Липсваш ми. Колко безразличен бе животът. Учи те да се справяш във всякакви ситуации, освен в най-важните — брак, родителство, смърт. Всички тези хора наоколо се държаха така глупаво и правеха толкова грешки. Отново се почувства объркан и му се прииска да има семейство, да има някого, чиято ръка да хване, и който би го разбрал без никакви думи.

Отдръпна пръстите си от ковчега и се почувства по-добре.

— Здрасти — каза някой зад рамото му.

Обърна се и видя зад себе си Джой, застанал съвсем безцеремонно с ръце в джобовете.

— Здрасти — отвърна Крис и сложи ръка на рамото му. Стояха така и слушаха Винс Джил. Гледаха снимката на Грег. Задушаваха се от мириса на цветята.

Най-после Джой се отмести, избърса сълзите си с едно рязко движение и прошепна:

— Гаден номер.

Крис го прегърна силно и опря буза до косата му.

— Да, най-гадният.

От лявата му страна се появи Джанис, прегърна го през кръста и отпусна глава на рамото му.

В отсрещния ъгъл Лий Рестън приемаше съболезнования от леля си Пърл и чичо Мелвин. Когато я освободиха от прегръдките си, тя се обърна да ги изпрати с поглед и видя Кристъфър с Джанис и Джой от двете му страни.

Какъв прекрасен млад мъж беше. Загрижен много повече, отколкото изискваха добрите обноски. Разбираше чувствата на хората, можеше да се разчита на него във всяко едно отношение. Беше станал пример за подражание на Грег, когато се запознаха — по-голям, по-мъжествен, живееше самостоятелно. Когато Грег постъпи в полицията, Кристъфър го взе под крилото си и го учеше — съвсем професионално — как най-добре да се справя с подозрителни лица и престъпници, както и на най-различни полицейски тънкости.

Учеше Грег и на всякакви житейски неща — как да си води домашния бюджет, да тегли заеми, да живее по-икономично, да се оправя с данъците, да поддържа колата, да пазарува, да използва автоматичната пералня. Грег бе напуснал дома си и бе попаднал при човек, който му помагаше да възмъжее по всички възможни линии.

Кристъфър Лалик — благоразумен, стабилен, винаги готов да помогне. Дори децата го усещаха и му имаха доверие. И той беше като Грег — полицай, загрижен за останалите. Винаги се отзоваваше, когато се налага, и всички се обръщаха към него. Обръщаха се може би много повече от необходимото след смъртта на Грег. Можеше да стане така, че дори да се опитат да им замести Грег. Но какво лошо пък имаше в това? Щом имат симпатии към него — нека го смятат за брат. И при тях не беше по-различно, отколкото при Лий — някак по-леко им беше да приемат смъртта на Грег с разказите на Кристъфър за живота, който бяха споделяли последните две години.

Така или иначе, неговата преданост я трогна дълбоко. Колко мила беше неувереността му, когато се взираше в нея с уплашени очи и й признаваше: „Не знам какво да правя“. Това бе раздвижило майчиното й сърце. То се вълнуваше и сега, когато го гледаше до ковчега, прегърнал двете й деца — отново най-силният заради семейството й.

— Лий…

Зад нея стоеше още някой, дошъл да й изкаже съболезнованията си, и тя се обърна да ги приеме.

 

 

След около два часа, когато се сбогуваше и с последния от присъстващите, чу зад себе си гласа на Кристъфър:

— Мисис Рестън?

Извърна се, капнала от умора и закопняла да се прибере вкъщи.

— Ще имаш ли нещо против да взема Джой за малко?

— Не, разбира се, че не. Къде отивате?

— Мислех си да го повозя малко с новия си експлорър, може да му дам и да покара, да се поразведри…

— О, Кристъфър, да, разбира се.

— Ти ще се справиш ли? Джанис ще бъде с теб.

— Аз съм добре. Отивам вкъщи да се отпусна.

— Сигурна ли си? Знам, че в такива моменти майките се нуждаят децата им да са покрай тях и не исках да…

Лий го докосна по ръката.

— Вземи го. Той има нужда точно от нещо такова днес.

— Окей. — Крис се усмихна и тръгна. — И не се притеснявай. Ще го върна в чудесна форма.

Джой се съгласи без особен ентусиазъм, но след като веднъж излязоха на свежия летен въздух сред огрения от следобедното слънце булевард, Кристъфър усети, че момчето започва да проявява все по-голям интерес.

— Нова ли е?

— Чистак нова. — Кристъфър си свали вратовръзката и подкара колата. — Онзи ден двамата с Грег щяхме да ходим на езерото с нея.

Джой му хвърли подозрителен поглед.

— Как можеш да говориш за него с такава лекота?

— А какво друго да направя? Да се преструвам, че не е съществувал?

— Не знам, но аз не мога да заговоря за него, без да се разрева.

— И какво лошо има в това? Плачът не е нещо срамно. Последните дни плаках много. Плакаха също и много други полицаи.

Джой се загледа през прозореца си към хоризонта и не каза нищо.

— Гладен ли си? — попита го Крис.

— Не.

— Аз съм гладен. Имаш ли нещо против да спрем за по един хамбургер?

Отново никакъв отговор.

Кристъфър спря пред витрината на „Бургер Кинг“ и поръча два хамбургера със сирене, две порции пържени картофки и две кока-коли. Когато сандвичите замирисаха в колата, Джой се обърна и се загледа как Крис развива своя.

— Май съм поогладнял малко — призна си той.

— Вземай го.

Докато ядяха хамбургерите и картофките, двамата минаха бавно по главната улица, поеха към шосе №10 и се отправиха на север към градчето Рамзей. Градът изчезна сякаш изведнъж от погледа им и те се озоваха в полето между нивите и групички дървета. На хоризонта изникнаха очертания на силози и всичко наоколо дишаше жадно в разгара на горещото лято. Житата се полюляваха от вятъра, а в синьото небе кръжаха врани. На телената мрежа, отделяща магистралата от нивите, висеше някаква табела с реклама на хибридна царевица. По тесния черен път към фермата едно дете караше велосипед. Някаква жена пускаше писмо в селската пощенска кутия и обръщаше червеното флагче. Едно момче, приблизително на възрастта на Джой, седеше на туристическия стол в сянката на пикап, върху който пишеше: „ПРЕСЕН ЗЕЛЕН БОБ“. Фермер косеше с моторна косачка зад близкия ров и във въздуха се разнасяше мирис на прясно окосено сено и детелина.

Проклетият стар живот! Просто си продължаваше да си тече.

— На колко си години? — попита Крис.

— На четиринайсет. Защо?

— Значи още нямаш право да шофираш.

— Ти си полицай — ти ще кажеш.

— Естествено. Искаш ли да покараш?

Джой се ококори. Не усети как се смъкна в седалката.

— Майтапиш ли се?

— Не. Не се майтапя.

— Искаш да си докараш неприятности?

— Какво, да не възнамеряваш да се блъснеш?

— Не… ъъъ… Ще внимавам.

— Добре тогава.

Крис отби на банкета. Когато пясъкът под гумите спря да скърца, излезе от колата и я заобиколи отпред. Джой се премести пред волана, а Кристъфър се настани до него.

— Намести си седалката, ако имаш нужда. Огледалото също. Карал ли си досега?

— Малко.

— Ако нещо не ти е ясно, питай.

Джой караше предпазливо, но добре. Беше стиснал кормилото прекалено силно и гърбът му бе на цяла педя от облегалката, но държеше уверено в дясната лента и поддържаше равномерно петдесет мили в час.

Крис се пресегна и включи радиото.

— Обичаш ли кънтри?

— Ъхъ.

Травис Трит пееше „Трабъл“.

След около десет минути Джой попита:

— Може ли да завия по онзи път?

Беше тесен, с чакълеста настилка.

— Ти караш.

Брут енд Дън запяха „Буутс скотинг буги“. Около пет минути след това Джой отново попита:

— Може ли пак да завия?

— Ти караш.

Изслушаха по едно парче на Реба Мак Ентайър и Джордж Стрейт, преди Крис да попита:

— Знаеш ли къде отиваме?

Джой за пръв път се осмели да отмести поглед от пътя.

— Не.

Крис се подсмихна и се облегна в седалката си, като подпря едното си коляно на жабката.

— Добре звучи.

Спряха в едно малко запустяло градче, наречено Науден, ориентираха се и поеха обратно към Щатска магистрала №47, където вече зад волана седна Крис. Когато се върнаха в Анока, главната улица въобще не можеше да се нарече пуста, с изключение на павилиона за хамбургери, където изглежда никога нямаше клиенти. Щом минаха оттам, образът на Грег рязко се върна в мислите им. Крис зави покрай полицейското управление и зърна една черно-бяла патрулна кола, паркирана на заден близо до вратата. Джой също я зърна и Грег отново изплува в съзнанието им.

Докато Крис качваше на тротоара пред къщата на мисис Рестън колата, Джой продължаваше да мълчи. Този път в алеята нямаше половин дузина коли — само на Лий, на Джанис и на Грег. Крис спря радиото. Джой седеше унило, взираше се в предното стъкло и мълчеше.

Най-после каза:

— Мисля, че идваше на всяка игра, в която участвах. През цялото време се чудя — сега кой ще идва на игрите ми?

— Аз ще идвам — отвърна му Крис.

Джой само извърна глава. Изгледа го навъсено, но не отговори нищо. Очите му искряха. Крис отпусна ръка на рамото му.

— Ще се оправиш, момко. Имаш страхотно семейство. Дръж се здраво за тях и те ще ти помогнат.

Забеляза движение на входната врата. Лий поглеждаше иззад стъклото. Стоеше със скръстени ръце като разтревожена майка, която се опитва да потисне тревогата си. Човек дори от разстояние би могъл да забележи облекчението й при завръщането на Джой.

Джой излезе и затръшна вратата на колата зад себе си. Крис вдигна ръка за поздрав и тя му отговори, след това отвори остъклената врата да изчака сина си.

„Трябва да е много трудно — помисли си Кристъфър, — да даваш свобода на децата си, след като си изгубил вече две, и да се опитваш да не се безпокоиш всяка минута, когато не са пред очите ти.“

Мисли много за това, докато караше към къщи — най-много за Лий Рестън, застанала в очакване на вратата, със скръстени ръце и без никаква усмивка на лицето.

 

 

Лий и Силвия бяха решили да затворят „Ебсълутли флорал“ в понеделник заради погребението. Сутринта Лий отиде сама да направи украсата от разцъфнали клонки за ковчега. Облечена в бледолилав работен комбинезон, под звуците на музиката на Дворжак, тя приготви една от най-красивите украси, които бе правила през живота си. Беше използвала благоуханни гардении и калии с изящно изчистени форми, които още пазеха свежия си дъх отпреди откъсването. Докато работеше, по бузите й се стичаха сълзи. Не можеше да обясни с думи защо трябваше сама да се занимава с всичко това. Беше майка на Грег — това бе всичко. И професията й беше да работи с цветя. Това щеше да бъде един последен жест към сина й, преди да го заровят в земята.

Когато всичко беше готово, тя се обади по телефона на Родни, техния разносвач, и каза тихо:

— Окей, Родни, можеш да дойдеш и да го вземеш.

Въпреки че не беше много наред психически, Родни вършеше добра работа при разнасянето на цветята. Беше стиснал здраво устни, сякаш ги беше стегнал с цип, за да не се разплаче. Виждаше я за пръв път от смъртта на Грег. Той си свали шапката и започна притеснено да я мачка с две ръце.

— Ужасно съжалявам, мисис Лий.

— Всички съжаляваме, Родни — отвърна тя и сложи ръка на рамото му. — Благодаря.

Когато Родни взе цветята и замина, Лий изключи магнетофона и се отпусна тежко на табуретката в задната стаичка между хладилника и металната маса. Беше толкова тихо, без никакви клиенти или работници около нея — само кофите с цветя и зеленина и познатият мирис на отрязани стъбла. „Господи, най-после да остана сама!“ Отпусна ръка на масата, загледа се в дланта си и забеляза, че пак се е изцапала. От три дни не беше идвала на работа и й беше приятно да усеща ръцете си бели и чисти. Тя започна да търка едно от петната с палец. Търкаше, търкаше, докато погледът й изведнъж се замрежи. Бръкна в джоба си за салфетка и си избърса очите. Те моментално се напълниха отново, още по-бързо от преди. И най-накрая — там, сред цветята — тихо и истински, сама за пръв път след смъртта на Грег, Лий остави бурята на чувствата й да се отприщи.

Викаше силно името му: „Грег… Грег…“ и хлипаше, а лицето й остана прилепено към хладната повърхност на масата, докато металът се затопли под бузата й. Така, почти легнала върху лъскавата ламарина, остави цялата скръб да я завладее и да я залее самосъжалението. „Не е честно… не е честно! Толкова време и любов да го отгледам, а сега го няма. Толкова планове за бъдещето му, само за да бъде откраднато, още преди да е навлязъл истински в живота…“

Когато риданията й стихнаха, тя полежа известно време, опряла буза в лепкавата глина, като си почиваше между конвулсиите, които вече отминаваха. Най-после се изправи, избърса лицето си и масата, въздъхна дълбоко и продължително и поседя така, оглеждайки цветарския си магазин, за да може някоя странична мисъл да раздвижи парализираните й чувства.

Внезапно й се стори, че Грег е съвсем близо, сякаш е до нея и чака да го успокои.

— Е, прекарахме двайсет и пет хубави години, нали, момчето ми? — каза тя на глас. — Какво толкова — по-добре двайсет и пет хубави, отколкото сто лоши. Освен това, все още имам Джанис и Джой… и десетки други, които ще се съберат за погребението след по-малко от три часа.

„Погребението…“ Лий въздъхна дълбоко и стана от табуретката. Е, истината беше, че вече бе извършила погребението на Грег за себе си. Онова, на което щеше да присъства след два часа, щеше да бъде много по-леко в сравнение с това.

 

 

На погребението на Грег Рестън присъстваха триста и петдесет полицаи от целия щат Минесота. Полицейските им коли заеха повече от два паркинга. Представляваха внушителна гледка, изпълнили църквата в редица по двама, облечени в парадните си униформи в бледосиньо, морскосиньо, кафяво и снежнобяло. Бяха дошли от предградията на Туин Ситиз и малките отдалечени общини, от полицейското управление на щата, от щатската пътнотранспортна полиция и от шерифствата на всеки от осемдесетте и седем окръга на щата. Пристъпваха с тържествено достойнство, бяха сложили черни лентички на значките си и запълваха пейка след пейка, докато Лютеранската църква сякаш се замаза в сини оттенъци и заприлича на импресионистичен пейзаж.

Лий Рестън ги наблюдаваше как пристигат с нарастваща изненада. Толкова много. Толкова внушителни. Изведнъж от всички тези лица, от всички тези униформи се отдели един полицай и пристъпи към нея.

— Здравей, мисис Рестън.

Кристъфър Лалик свали фуражката си и я сложи под лявата си мишница. Появата му в пълна униформа някак сепна Лий, която бе свикнала да го вижда в цивилни дрехи.

Пълното снаряжение — синя униформа, вратовръзка, табелка с името, значка, колан, пистолет — прибавяше сантиметри към ръста му, години към възрастта му и едно неочаквано достойнство в поведението му. Тя внезапно се почувствува горда и забеляза мъжествеността му от един съвсем нов ъгъл.

— Здравей, Кристъфър.

Ръкуваха се официално. Кристъфър продължаваше да се държи като полицай. Очите им се поздравиха съпричастно, но между двамата премина едно несподелено чувство за подкрепа, много по-дълбоко от обичайното съчувствие на повечето опечалени, които сега се разхождаха със зачервени очи, но на следващата седмица щяха да са забравили. Двамата си държаха ръцете, докато Лий усети една нова сила в него и отвърна по непознат и за самата себе си начин. Беше нещо повече от отговор на опечалена майка към опечален приятел — това беше отговор на жена към мъж.

Най-сетне той пусна ръката й.

— Здравей, Джанис… Джой.

И отново се обърна към Лий:

— След смъртта на Грег нашият пастор дойде и разговаря с нас. Каза нещо, което бях забравил да ти предам. Каза, че когато говорил с Грег за последен път, Грег му казал колко е щастлив, че е полицай и че съжалявал момчетата, които до такава степен мразят работата си, че изпитват отвращение от нея. Казал на Вернър Уендър: „Обичам работата си, защото ми е приятно да помагам на хората“. Мисля, че би искала да чуеш тези думи днес. Беше много горд, че е полицай.

— Благодаря ти, Кристъфър.

Той се изкашля и огледа събраните мъже наоколо.

— Нека те запозная с останалите служители, които ще носят ковчега.

Когато я представи и тя се ръкува поотделно с всеки един от петимата и прие съболезнованията им, Кристъфър се обърна към нея по същия официален начин, както и преди:

— Синът ти беше много уважаван в полицията, мисис Рестън.

— Аз… да… толкова съм развълнувана — толкова много хора…

— Дошли са от целия щат.

— Но толкова много!

— Това е практика, когато почине наш колега.

— Но мислех, че това се отнася само ако е загинал по време на дежурство.

— Не, госпожо.

Замълчаха. В тишината погледите им се срещнаха и двамата усетиха, че официалното му поведение изглежда много нелепо след близкия контакт помежду им през последните три дни.

— Ще можеш ли да се оправиш днес? — попита я Крис, този път както бе свикнала да го чува.

Лий се опита да се усмихне и кимна.

— Джанис? Ако мога да помогна с нещо, само кажи. Джой… Вчерашната разходка ми беше много приятна. По което и време ти се поиска да излезем пак с колата, обади ми се. Може би следващия път ще можем да го направим с полицейската кола, ако съм дежурен… само че, разбира се, аз ще карам.

Той се усмихна на Джой, който също успя да му отвърне с лека усмивка. След това Кристъфър се отдалечи да се ръкува с останалите от семейството като служебно лице.

За Лий погребалната служба мина не като серия объркани впечатления, както бе очаквала, а като съвсем отчетливи възприятия, наблюдавани от една жена с напълно бистър ум, която беше преживяла най-дълбоката си скръб и сега скърбеше повече за другите около нея.

Кристъфър запази тържествената си осанка, докато носеше ковчега с останалите петима — с поглед, насочен право напред, с успоредна на пода козирка и изправени рамене. Лий го наблюдаваше и си мислеше за собствения си син в униформа — колко се гордееше с нея, колко го харесваха и уважаваха колегите му. Тези мисли не й навяваха тъга. Белите цветя покриваха две трети от ковчега. Всеки се разплакваше още по-силно, като научете, че Лий сама ги е приготвила.

Дядо Лойд произнесе реч с усмивка на лицето и предизвика усмивките на всички със спомените си за Грег като момче.

Джанис и Джой през цялото време се държаха за ръце.

Преподобният Алдекер имаше лятна настинка и киха на няколко пъти по средата на молитвите си.

Сали Ъмленд свиреше на органа безупречно, както винаги се свиреше на орган, но Рена Томленд беше в лятна ваканция и солистът — някакъв непознат — беше доста посредствен.

Майката на Лий — с нейните строги принципи — си беше купила нов черен костюм специално за случая и наблюдаваше с критичен поглед дали очите на жените около нея са достатъчно зачервени.

Нямаше съмнение, че присъствието на толкова много униформени служители придаваше особена тържественост и изпълваше Лий със странна гордост, която й даваше сили по време на службата. След това процесията се проточи на цяла миля и половина. Всяка от колите блестеше и колоната бе насочвана из града от дежурните полицаи, които спираха движението по кръстовищата, като сваляха шапки и ги държаха известно време до сърцето си, докато отмине кортежът.

На гробището униформените мъже заобиколиха гроба на Грег, като оставиха коридор, през който да минат Крис и останалите носачи с ковчега. Свещеникът редеше монотонни молитви, един тръбач подаде сигнал, след това шестима офицери извадиха пистолетите си и ги изпразниха във въздуха като последен салют.

Пръст в пръста…

Това беше краят.

Колите започнаха да се изтеглят една по една. Опечаленото семейство си тръгна бавно. Приятелите ги докосваха по раменете, говореха им шепнешком, бършеха сълзите си. Някаква възрастна леля издърпа една гардения, останала от ковчега, за да си я запази за спомен. Хората си подаваха ръце, вървяха бавно към колите си, радвайки се на живота, на синьото небе и прекрасната земя и може би един на друг — много повече, отколкото в обикновеното си ежедневие.

Лий прегърна децата си. Тръгна с тях към колата с нелепото усещане за високите си токчета, които се забиват в тревата. Това беше чувство, характерно за погребения — при какъв друг случай една жена би тръгнала на високи токчета през тревата? Чудеше се как е възможно мислите й да се насочват към такива обидно маловажни неща в най-тъжния момент от живота й. Съдбоносните мигове обаче бяха точно такива: заедно с тях неминуемо вървяха и малките бягства от действителността. Докато мислеше за токчетата си, очите й бяха сухи.

Последваха два часа в залата на църквата сред миризмата на прясно сварено кафе, макарони и сладки, гарнирани с банани. Лий отново бе заобиколена от същите онези хора, които бяха дошли от обяд да изразят последната си почит: приятели на Грег от гимназията, полицаи със съпругите си, клиенти на нейния магазин, бивши бизнес партньори на Бил, хора, от които бе купувала консумативи за магазина, енориаши от Лютеранската църква, които почти не познаваше, приятели на Джанис и на Джой от началното училище и от гимназията — някои от тях заедно с родителите си. Тук беше и треньорът на Грег от гимназията, както и учителката му по английски, която донесе една поема, писана от Грег, когато е бил неин ученик. Някои даже казваха, че обичали да четат неговите работи, когато бил на дванайсет.

— Не мога да повярвам — повтаряше непрекъснато Лий, приемайки съболезнованията, подадените й ръце. — Не мога да повярвам. Всички тези хора…

— Докоснал се е до живота на мнозина — каза майка й.

Когато църквата се изпразни, Крис беше един от последните останали, които помагаха да се приберат сгъваемите столове.

Лий стоеше до вратата с няколко души от семейството, които обсъждаха подробности по разпределение на работата, която оставаше: да се отбележат поканите, да се сложат адресите на благодарствените картички, да се разпределят цветята. Пег Хилиър й подаде възпоменателната книга и останалите картички.

— Какво да направим с тях? Ние ли да се оправяме или ти ще ги вземеш?

Тя погледна към Крис, застанал настрани, все още в безупречната си синя униформа, с черна лентичка на полицейската значка. Искаше й се да се втурне към него и да извика: „Вземи ме да ме разходиш с новата си кола, за да не се изправям пред повече подробности, нито да чувам повече тъжни гласове. И да не се налага да вземам повече решения! Просто ме махни оттук!“.

Вместо това Лий отговори на майка си, благодари на роднините си, изказа благодарността си на дамите от църковния хор, някои от които бяха останали да довършат почистването в кухнята, и излезе от църквата с цял куп неотворени съболезнователни картички, плюс визитките на може би двайсетина цветарски офиса.

Когато най-после я обляха лъчите на късното следобедно слънце, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Джой и Джанис седяха на сянка в тревата с една група техни и на Грег приятели — Ким, Нолан, Санди, Джейн, Дени Уитмън. Тя се огледа за Кристъфър, но не го зърна никъде. Колата му също я нямаше. Притисна я някакво неочаквано напрежение и разочарование. Нямаше никакво основание и право да се разочарова — кое би могло да го задържи в тази тъжна компания. Беше направил много повече, отколкото се изискваше от него, на практика бе й бил на разположение всяка минута от петък следобед.

— Кристъфър замина ли си? — викна на Джанис.

— Да. Каза да ти предам, че съжалявал, задето не сте могли да се сбогувате, но си била много заета.

— О!

— Каза, че ще ти се обади скоро.

Лий се извърна, за да скрие разочарованието си. Беше си мислила да отидат вкъщи, да изкарат два шезлонга на верандата, дори да отвори по една бира и да седне до него, без да има нужда да казват нито дума. Нямаше представа защо, но от всички, които й бяха предлагали компания, неговата беше единствената, която желаеше тази вечер. Не на децата й, не на родителите й, на съседите, на приятелите. Когато те бяха край нея, бе принудена да говори, да раздава прегръдки, да слага храна, да прибира празни чаши, да вижда неискрените им усмивки или скръбни физиономии, да ги изслушва. Единственото, от което имаше нужда, беше тишина и някой, с когото да я сподели.

Но все пак тези там бяха собствените й деца и не можеше да им каже: „Оставете ме за малко сама“.

— Готови ли сте да се прибираме? — попита ги.

— Разбира се, но може ли да поканим и нашите приятели?

Лий потисна въздишката си. Те си имаха собствена система за подкрепяне и тези младежи се чувстваха длъжни да им помогнат.

— Добре — отвърна.

Те се надигнаха от тревата, оправиха омачканите си дрехи и Лий осъзна, че ще е необходимо известно време, докато животът отново потече в нормалното си русло и тя си възвърне собствения ритъм.