Лавърл Спенсър
Семейна благословия (3)

Трета глава

Като влезе в колата, Кристъфър остави пакета на седалката, запали двигателя и с огромно нежелание пое към къщи.

Апартаментът му се намираше в комплекса „Кътърз Гроув“. С Грег бяха живели в него две години. Онова, което бе привлякло Крис тогава в тази сграда, беше фактът, че е нова и че той ще е първият наемател на жилището. Всички знаеха, че е маниак на тема чистота. Не само че искаше да се нанесе в чисто ново жилище, но и всеки, който живееше около него, трябваше да съблюдава тази чистота.

Когато научи, че новото момче, постъпило в полицията, също търси квартира, той се бе приближил до Грег и му бе казал открито:

— Израснал съм в мръсотия с родители алкохолици, които не даваха пет пари дали има нещо на масата, а още по-малко за боклуците из стаите. Така че ако смяташ да клинчиш от дежурствата по почистването, казвай докато е време. Това ще ни спести много конфликтни ситуации за в бъдеще.

Грег беше отвърнал:

— Израснал съм с майка, която остана вдовица на трийсет и шест и трябваше да ходи на работа и да поддържа къщата. Денем у дома оставахме три деца. Всеки четвъртък сутринта тя ни изритваше от леглата в шест часа и ни караше да чистим до седем. След вечеря довършвахме работата и къщата беше в идеално състояние за уикенда. Ако някой не свършеше задълженията си както трябва, губеше всякакви права — включително джобни пари и правото да се вози в колата. Как ти се струва, Лалик?

Двамата се бяха преценили взаимно, ухилиха се, стиснаха си ръцете и така бе започнало приятелството им.

Когато Крис влезе в апартамента и включи осветлението, всичко беше подредено както обикновено. Кухнята вдясно бе идеално почистена. Холът направо срещу него — също. Беше украсен, буквално украсен, в матово бяло и какаово. При нанасянето бяха постигнали взаимно съгласие, че няма причина двама бекяри да седят на бурета за бира и да си подпират краката на дървени макари от телефонен кабел. Така че на жилището скоро бе придадена собствена атмосфера — с един грамаден диван в бежово с огромни възглавници; чифт клубни столове; един шикозен кожен стол с подходяща „отоманка“; внушителен кът за забавления, който обхващаше цялата стена и два от ъглите, за да изглежда обстановката „по-домашна“; фикус до плъзгащата се стъклена врата, осигурен от майката на Грег заедно с още няколко по-малки растения; две картини в рамки на стената; няколко нощни лампи; датски масички от тиково дърво и на едната стена — колекция от бейзболни шапки. И двамата обичаха тези шапки и бяха решили тези дни да си поръчат една специална закачалка, от която да могат лесно да си ги вземат.

Червената шапка с емблемата на „Минесота Туинс“ бе изчезнала някъде, но зелената — любимата на Грег — все още си беше на мястото. Беше му я подарил дядо му Рестън за последния му рожден ден. Крис пристъпи бавно, смъкна я и я държа дълго в ръцете си. Отиде до кожения стол и седна с бавните уморени движения на старец, после сложи огънатия във фолио пакет на отоманката и наложи шапката.

Затвори очи, облегна се на стола и остави спомените за Грег да оживеят в съзнанието му като на филмова лента: футболът за полицейската лига през лятото, водните ски, хамбургерите, обиколките им с полицейската кола, дежурната стаичка, където седяха с вдигнати на масата крака и си чешеха езиците с момчетата, ремонтът на апартамента, любимите музикални парчета…

„Спомени, спомени… По дяволите, колко болка ми причиняват!“

По някое време Кристъфър стана, сложи лазанята в хладилника и се запъти през хола към другия край на апартамента. Мота се дълго пред вратата на спалнята на Грег, взирайки се в тъмното, докато набере смелост да запали лампата и да се срещне лице в лице със самотата.

Най-после го направи и се облегна омекнал на рамката на вратата, като се мъчеше да преодолее нереалността на отсъствието на Грег. Този пистолет в кобур на шкафчето никога вече нямаше да виси на кръста на Грег. Никога вече нямаше да бъде закачена полицейската му значка. Никога нямаше да спи в тази стая, да окачи униформата в гардероба, да разглежда семейните снимки, да дочете започнатата книга от Робърт Паркър с оставен разделител между страниците, да плати сметките, натрупани на шкафчето му, да пусне радиото, да си сложи слушалките от уредбата, да извика от стаята си: „Умирам от глад. Да излезем да хапнем някъде по един хамбургер!“.

Често се провикваше така и Кристъфър отвръщаше: „Стига с твоите хамбургери! Дай ми малко почивка, а Рестън?“.

Шегите около хамбургерите нямаха край. Миналата година на Коледа Грег бе получил почетно свидетелство от „Джамбо Догс“ — павилион за сандвичи на главната улица, който по празниците се бе превърнал в атракция на градчето. Ако човек изядеше един от онези „покъртителни“ сандвичи с всичките им добавки, държеше му ситост за два дни, а всички наоколо усещаха миризмата му още три. Много често, когато обикаляха с патрулката и наближаваха „Джамбо Догс“, Грег казваше: „Отбий за малко!“. „Божичко, не — отвръщаше Крис. — Хайде, не днес“. „Погледни от другата страна нещата — спестяваме от порциона“ — бе отговорил Грег последния път.

Крис пристъпи в стаята, все още със зелената шапка на главата. Усети, че идват — напиращото ридание, стягането в гърлото, пробождането в гърдите и смъденето в очите. И той им даде воля. Остави ги да се отприщят и да го завладеят, приклекнал на пода и облегнат на леглото на Грег, притиснал зелената шапка с все сила към лицето си. И се разрида, както никога през живота си — дълбоки, разтърсващи ридания, които отекваха в празната стая и се чуваха сигурно в горния апартамент. Не го интересуваше. Изцяло се потопи в болката — една крачка, която го приближаваше към приемането на смъртта на Грег.

Беше ужасно.

Беше жестоко.

Беше необходимо.

— По дяволите! — извика той и продължи да плаче, докато се изтощи напълно.

После, седнал все така на пода с шапката на Грег на главата, продължи да гледа в една точка и да се чуди защо винаги се случва на добрите, а мръсниците продължават да бият, да изнасилват, да крадат и да изоставят децата си.

Седеше там с пламнала глава в един часа през нощта, като продължаваше да мачка шапката на Грег в ръцете си, разтърсван от време на време от последните спазми, притиснат от непоносима умора и странно беззащитен. Въздъхна дълбоко два пъти, огледа се в празната стая и се зачуди от къде на къде хората са решили, че след такъв плач олеква.

Чувстваше се скапан. Сякаш главата му щеше да избухне, а очите му да се пръснат като пуканки. И призна пред себе си, че може би една от причините да плаче толкова много беше, че плаче и за себе си — за малкото момче от училищния оркестър, за самотата, в която бе живял, и заради болезнените спомени, които го бяха връхлетели днес.

 

 

Всички гости си бяха заминали от къщата на Лий Рестън. Децата се бяха облекли за лягане, но нямаха никакво желание да се мушнат в леглата сами. Отново ги бе обхванал ужасът от самотата, както след смъртта на Бил.

— Елате в леглото при мен — покани ги тя и те с удоволствие отидоха.

Тримата легнаха един до друг — Лий по средата, подложила двете си ръце под главите им. Мина много време, преди Джой колебливо да признае вината си.

— Ей, мамо…

— Да, миличко?

— Когато се обади по телефона… не исках да кажа това. Всъщност, това, което казах, беше глупаво.

— Какво каза?

— Че Грег щеше да ни води с приятелите ми на Вели Феър другата седмица. Излезе, че това е най-важното за мен, нали разбираш?

Лий сви дясната си ръка и го притегли още по-близо до себе си.

— О, Джой, за това ли си се тревожил през цялото време?

— Е, сигурно е прозвучало доста егоистично.

— Не, не, Джой, миличък… не се измъчвай. Това си е просто нормална човешка реакция. Трудно е да се повярва такава новина и когато я чуем, ние просто… е, изразяваме недоверието си. Нали знаеш как е — ден след ден си вършим нормалните житейски неща и когато изведнъж се случи нещо такова, човек се замисля за най-простите неща и казва: „Божичко, как може да е вярно!? Човекът, когото изгубихме, е оставил толкова недовършени неща?“. Спомням си как си повтарях, когато почина баща ти: „Но нали щяхме да ходим на почивка във Флорида?“. И днес, когато Кристъфър пристигна с вестта, дълго време продължавах да повтарям, че Грег още не е оправил градинския маркуч. Така че, виждаш ли — и аз съм направила като теб. Когато чуем, че някой, когото обичаме, току-що е умрял, ние не мислим, просто реагираме, така че не се измъчвай за това.

— Знаете ли, какво си мислех през цялото време, докато пътувах насам? — обади се Джанис.

— Какво?

— Колко измамена оставам след смъртта на Грег, защото той никога няма да се ожени и да има деца и жена, която да ми бъде снаха, и колко ужасни ще бъдат Коледите отсега нататък, и че рождените ми дни вече никога няма да бъдат същите без него…

— Смятам, че и тримата днес сме си мислили такива неща.

Полежаха така, загледани в слабата светлина на нощната лампа, която очертаваше предметите в стаята.

Ръцете на Лий започнаха да изтръпват. Тя ги издърпа изпод главите на децата си, които лежаха притиснати от двете й страни.

— Сега ще ви кажа аз какво си помислих на няколко пъти днес. И веднага след това се почувствах така ужасно… Така… е, нека ви кажа. По средата на цялото това организиране на утрешния ден, сред телефонните разговори и влизащите и излизащите хора се хванах, че си мисля: „Дали са се обадили вече на Грег?“. И след това ме прониза истината — „Грег е мъртъв. Той няма да дойде!“. И се почувствах така странно и ужасно виновна, че съм могла да забравя, че е умрял, че всъщност той е причината за цялата тази суматоха.

— На мен ми се случи същото — призна си Джанис.

— На мен също.

И тримата се утешиха с факта, че явно това са най-естествените човешки реакции. После Джанис въздъхна плахо:

— Вече нищо няма да е същото…

— Да — отвърна майка й, — това е сигурно. Но сме длъжни да живеем пълноценно и колкото е възможно по-щастливо заради самите нас, независимо от отсъствието на Грег. Повтаряла съм си го хиляди пъти след смъртта на татко и се убедих, че е така. Когато започне да ви става много тежко, искам да мислите за това. Бог ви е дал право на щастие и трябва да се борите да го имате.

От време на време задремваха. Спаха неспокойно и често се стряскаха.

На сутринта си наложиха да свършат каквото трябва: банята, закуската, разговорите по телефона… пак… и пак… и пак. Между непрекъснатите позвънявания Лий успя да се обади на Лойд.

— Здравей. Аз съм, Лий.

— Малката ми! Радвам се да ти чуя гласа, макар и така разтреперан.

— Налага се да те помоля за една услуга, Лойд.

— Разбира се, каквото пожелаеш.

— Можеш ли да дойдеш с мен до погребалното бюро тази сутрин?

— Разбира се, че мога.

— Не искам да натоварвам децата с това. Силвия би дошла, също и някои от приятелките ми, но предпочитам теб.

— Това е най-приятният комплимент за един старец в този сутрешен час. Кога да мина да те взема?

С усещането за Лойд до себе си тя отново изпита някакво спокойствие, сякаш бе с Бил. Милият добър Лойд — колко беше благодарна, че го има в живота й.

И преди бе имала работа с Уолтър Дюи и знаеше как ще я посрещне: със съчувствие и същевременно делово и ще задава въпросите, които специфичната му професия изискваше да се задават.

Първо смъртният акт… дата на раждане, месторождение, имената на родителите, единен граждански номер. Фактите бяха лесни. След тях идваше трудното — в кой ден искат да бъде погребението, от колко часа, искат ли да свири орган, да има солист, имат ли запазен парцел в гробищата, какво мислят за цветята, за обяда след церемонията, за некролозите… Открит ковчег ли искат или закрит? Разполагат ли с някои от последните снимки на Грег? Кои ще носят ковчега?

На това място Лий изглежда се обърка и се намеси Лойд:

— Вчера говорихме за това с младия Лалик. На погребението изглежда ще има полицейски служители от целия щат. Винаги е така, когато погребват някой от колегите си. Искаш ли някои от тях да поемат това, Лий? Няма съмнение, че за тях ще бъде чест, ако им позволиш.

— Да… о, да. Грег също би го одобрил. Той обожаваше професията си.

Лойд стисна ръката й и й отправи благодарната си усмивка.

— И, ако позволиш на един изкуфял дядо… бих искал да кажа надгробна реч.

Ако беше възможно да обича Лойд Рестън повече, Лий би го обичала. Толкова неща бе научила от този човек.

В отговор тя се усмихна и ръката й стисна неговата.

— Знам, че внукът ти би го одобрил. Благодаря ти.

Влязоха в една стая, пълна с ковчези, и се опитаха да бъдат повече рационални, отколкото емоционални. Най-после Лойд посочи към един с метално сребрист цвят.

— Мисля, че този ми харесва. Напомня ми за цвета на първата кола, която помогнах на Грег да си купи след завършването на гимназията.

Тръгнаха си от погребалната агенция с обещанието, че по-късно ще се обадят за имената на носачите и ще донесат комплект дрехи за Грег.

Не можеше да се отлага повече. Това беше най-болезненото — да се влезе в жилището, където бе живял, където бе правил щастливи планове за бъдещето и подреждал вещите си от ежедневния си живот.

— Е, татко — каза Лий, когато се върнаха в колата на Лойд. — Мисля, че е време да отидем в апартамента на Грег.

Той се пресегна и хвана ръката й.

— Никой не е казвал, че е лесно да си родител. Трябва да поемаш отговорностите и на починалите. Може би ще ти е по-леко, като мислиш за радостите, които ти е носил в живота. Помниш ли, когато бяха малки, и с Джанис искаха да направят торта за годишнината на сватбата ви? Не беше лоша, само че доколкото си спомням, нямаха никаква представа от сладкарство и бяха направили глазурата с обикновена захар.

— Но ние си я изядохме…

Лицето на Лий се сви при този спомен.

— А онзи Осми март, когато ти беше направил малката къщичка за птички?

— Още я пазя.

— Тогава бях сигурен, че това момче ще стане дърводелец. Беше дяволски сръчен с чука.

Продължиха да си припомнят, докато стигнат апартамента на Грег. Когато Лойд спря колата, двамата останаха вътре, загледани в блока, без никакво желание да слизат.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Лойд.

— Да — прошепна Лий. — Моля те.

На вратата ги посрещна Кристъфър — гладко избръснат, с джинси и поло. Лий се вгледа в подпухналите му очи и разбра, че е прекарал кошмарна нощ.

— Здрасти — каза простичко тя и го пое в прегръдките си.

Останаха дълго така прегърнати, припомняйки си вчерашния ден — че бяха първите двама, научили страшната вест, и как се бяха утешавали взаимно. Докато се притискаха един в друг, Лий усещаше свежия дъх на афтършейва му и здравината, която се излъчваше от тялото му. Стоеше така със затворени очи и натежало сърце.

Най-сетне се пуснаха.

— Здравей, Лойд, как си? — каза Крис.

Двамата се прегърнаха за миг по мъжки.

— Е, ще се оправя — отвърна Лойд. — Представям си каква нощ си изкарал.

— Да, ужасна.

— Трябваше да останеш вкъщи с мен и децата — рече Лий.

— Може би — отвърна той. — Може би. Но все някога трябваше да се върна тук. Днес също ще мръкне и утре, и вдругиден…

„Неговият дял е най-тежък — помисли си Лий, — тъй като е живял най-близо до Грег.“ Дори тя, въпреки че му беше майка, не го беше виждала ежедневно последните две години. В това жилище отсъствието му бе най-осезателно.

— Изяде ли лазанята? — попита Лий.

— Да, тази сутрин.

Крис сложи ръка на корема си и се опита да се усмихне.

— Беше чудесна.

Тя се огледа в кухнята, безсилна да продължи по-навътре в апартамента, опитвайки се да задържи времето още няколко минути с нещо странично.

— Може ли да използвам телефона, Кристъфър? Искам да се обадя в магазина.

— Разбира се.

Крис и Лойд тръгнаха към хола, а Лий набра номера на цветарския магазин. Обади се Силвия.

— Силвия, ти там ли си?

Бяха наели четири дизайнерки, които идваха в най-натоварените часове.

— Реших, че е най-добре да се отбия да видя как вървят нещата.

— Всичко наред ли е?

— Напълно. Момичетата се справят. Не се тревожи за нищо. Ти спа ли въобще?

— Не много. С Лойд вече ходихме в погребалната агенция и насрочихме погребението за понеделник в два следобед.

— Скъпа, трябваше да дойда с теб!

— Знам, че щеше. Мама и татко също. Но отидохме с Лойд. Уредихме всичко… наистина. Но ти би могла да свършиш едно нещо от магазина, Силвия.

— Каквото поискаш. Само кажи.

— Искам да се обадиш на „Колер Драм“ и да поръчаш три дузини калии, фрезии, гардении и мъжка папрат. Само бяло и зелено. — Лий замълча за малко и добави: — За понеделник.

— Лий, няма нужда ти да уреждаш тия неща.

— Напротив.

— Но, Лий…

— Той беше мой син. Искам да го направя, Силвия.

— Лий, това е глупаво. Защо не оставиш някое от момичетата да го свърши. Или аз? Ще се справя чудесно.

— Това е нещо, което трябва да свърша аз, Силвия. Моля те да ме разбереш. Лойд ще произнесе надгробната реч, аз пък ще се погрижа за траурните цветя.

— Добре — съгласи се най-после Силвия. — Пълен комплект или наполовина?

— Пълен. Решили сме ковчегът да бъде затворен.

— Добре, Лий — въздъхна Силвия. — Ще се обадя веднага.

— Благодаря ти, Силвия.

— Лий, реших, че трябва да ти кажа. Непрекъснато пристигат съболезнования за Грег. Мисля да остана тук да помогна на момичетата, но ако ти потрябвам, само се обади и тръгвам веднага. Окей?

— Ще се оправя. Сега съм в апартамента на Грег с Лойд и Кристъфър, а децата са вкъщи.

— Добре, но ако имаш нужда, се обади… обещаваш ли?

— Обещавам. Благодаря, Силвия.

Когато затвори апарата и влезе в хола, Лий разбра, че двамата мъже са чули целия разговор. Беше им благодарна, че никой от тях не отвори дума да я разубеждава. Вместо това и двамата сложиха ръка на раменете й и останаха така, загледани в колекцията от шапки на стената.

— Носеше червената — каза Кристъфър, — но любимата му все още е тук. Ей тази, зелената, която му подари миналата година Лойд.

Лойд кимна и тримата разбраха, че е време да излязат вече от сълзливото си настроение. Лий се отдръпна от прегръдката им и пристъпи към фикуса.

— Добре изглежда. — Тя разрови пръстта с една клечка, забита в саксията. — Лотосът също… и бръшлянът…

Сълзите отново започнаха да напират в очите й — просто защото Грег никога вече нямаше да полее тези безмълвни цветя. Всъщност не, имаше нещо повече: те бяха символ на неговата независимост, бяха подаръци, които му беше направила, когато се премести да живее самостоятелно в първия си собствен апартамент. Беше ги гледал само две години… само две…

— О, това е глупаво — каза тя, ядосана на себе си, задето се беше разплакала отново. — Те са просто цветя. Най-обикновени цветя.

— Не е глупаво — отвърна Кристъфър. — Чувствам се по същия начин всеки път, когато ги погледна… и тези шапки… и компактдисковете… всичко… не е глупаво.

— Знам — рече поуспокоена Лий. — Но толкова много плаках, че вече се уморих.

— Да — потвърди нежно той, — всички сме уморени.

— Трябва да погледна и в гардероба му. За това ли си мислиш?

Крис кимна и я поведе. На прага на стаята на Грег отстъпи една крачка и я пусна да влезе първа. Лойд беше останал в хола.

Лий пристъпи в стаята.

— Винаги ли поддържаше така чисто?

— Казваше, че така си го учила. Говореше за някакви четвъртъчни почиствания.

— Божичко, как ги мразеше!

— Това обаче не му пречеше ни най-малко.

Крис отиде до гардероба.

— Имаше два комплекта ежедневни дрехи. — Той й ги подаде. — Тази сутрин разглеждах сметките му. Всичко, свързано с апартамента, е платено. Тези са за други неща.

Лий се загледа в тях.

— Тази е за мотоциклета — каза тя и лицето й отново се измени.

Крис я прегърна, докато плачеше. Придържаше я здраво и неподвижно. Собствените му очи бяха сухи, а пръстите й бяха сграбчили блузата на гърба му и цветната щампа се бе разкривила.

— О, Господи! — шепнеше тя. — О, Господи…

Внезапно на Крис му хрумна мисълта колко често бе прегръщал тази жена през последните двайсет и четири часа. Бе я държал толкова близо до себе си и толкова продължително, колкото не му се бе случвало от години с друга. Това, че тя разчиташе на него, му даваше особени сили и всеки път, когато го помолеше за нещо, собствената му скръб сякаш се разсейваше. Скръбта по изгубен близък човек беше съвсем ново чувство за Кристъфър. Беше се сблъсквал със скръбта на много непознати през деветте години служба в полицията. Бе ходил на курсове по психология на поведението на травматизирани жертви и на техните семейства, но за пръв път истинската скръб го докосваше лично. Никога в живота си не бе имал дядовци и баби, близки на семейството или любими приятели, така че не бе присъствал и на никакви тъжни погребения. Съмняваше се дали щеше да се трогне изобщо от смъртта на родителите си.

Това, обаче… това беше дяволски тежко. Лойд пристъпи на прага със зелената шапка в ръце. Погледът му срещна погледа на Кристъфър през рамото на Лий. Изчака търпеливо с помръкнало от скръб лице. Най-после влезе в стаята и седна на леглото.

— Мислех си — каза той, сякаш почти на себе си, — че ковчегът ще бъде затворен. Грег обичаше тази шапка най-много. И човек трудно можеше да го накара да облече костюм приживе. Какво ще кажете, за погребението да му сложим джинсите, една от любимите му тениски и тази шапка? Лий, скъпа, ти как смяташ?

Лий се отдръпна от Кристъфър и рови известно време в джоба си. Докато си бършеше очите, се опита да се усмихне.

— Със сини джинси и с тази шапка? О, Лойд, ти си безценен!

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че това е чудесна идея.

— Тогава да вземем една блуза. Крис, коя носеше най-много?

След тези думи не беше вече толкова непосилно тежко да се отвори гардеробът на Грег и да се поровят из него. Бяха се сплотили като истински екип — всеки помагаше на останалите, когато чувствата надделееха, и на излизане от апартамента вече съзнаваха, че заедно са успели да преодолеят още един тежък момент.

— Идваш с нас вкъщи — обърна се Лий към Кристъфър. — Не можеш да останеш сам тук.

— Благодаря, но всъщност трябва да отида до сервиза и да взема новия експлорър, който бях поръчал. Чакали са ме да го взема вчера, но… — Той сви рамене. — Обадих се на момчето и му казах, че ще мина днес.

Той се поколеба, боейки се, че може да прекали с гостуването си и да ангажира излишно семейството със себе си.

— Виж, не мисля, че…

— Кристъфър, настоявам! Какво ще правиш тук? И освен това, съседите са донесли толкова много храна. Хайде!

— Добре, ще дойда.

— О, щях да забравя. Можеш ли да направиш нещо за мен?

— Всичко.

— Би ли говорил с шефа си и да му предадеш моите благодарности, задето предложил хора от полицията за носачи. Помоли го да избере шестима. Които реши. Грег уважаваше един човек на име Острински и някой си Ноукс.

— Острински и Ноукс, да, разбира се.

— И ти, Кристъфър… — Лий го докосна по ръката. — Ако искаш… много бих се радвала, ако и ти си с тях. Но само ако искаш.

— Щях да се обидя, ако не ме беше помолила. Освен това, той също би искал, а и аз също, ако се беше случило обратното.

Тя стисна ръката му и я пусна.

— Искам имената и на останалите, колкото се може по-скоро, за да бъдат записани в некролога.

— Аз ще се погрижа за всичко, мисис Рестън. Ще говоря с шефа и ще се обадя на Уолтър Дюи лично, какво ще кажеш?

— Би било голяма помощ, благодаря ти. Изглежда…

Лий усети как в гърдите й отново се надига благодарността за това, че може да разчита на него.

— Изглежда прехвърлям твърде тежко бреме върху теб, Кристъфър. Прости ми. Толкова много ми помогна — държа да ти го кажа. Когато си наоколо, нещата просто изглеждат… как да кажа… по… по… ми е леко.

Тя се усмихна и Кристъфър се почувства много по-добре, отколкото при събуждането си тази сутрин.

— На мен също.

 

 

След като Лий си замина, той се отби с колата в управлението и говори с шефа си Уолтър Дюи, след това се зае с неприятните подробности, с които не искаше да се занимава Лий Рестън. Отби се в отдела за пътни произшествия да прибере ключовете на Грег. Тоби, който беше дежурен, го познаваше и знаеше, че са съквартиранти с него. — Много съжалявам, Крис — каза той, докато му подаваше връзката ключове.

— Да — отвърна Крис и се изкашля.

— Беше много добър човек и приятел.

Тоби сложи тежката си ръка на рамото му и двамата помълчаха.

— Предполагам, че мотоциклетът е размазан.

— Да, така е.

Крис кимна и погледът му обходи петната от моторно масло из мръсния двор.

— Това е добре.

Не беше забелязал никъде мотоциклета, нито имаше намерение да го търси.

— Мисля, че така е по-добре. Иначе майка му трябваше да го ремонтира и да го продава. Не би могла да се справи с това.

Тоби го потупа за последен път по рамото и отпусна ръка.

— Семейството му трябва да го е преживяло страшно тежко.

Крис отново кимна. Понякога му беше трудно да реши какво да каже.

— Е, такъв е животът — въздъхна Тоби.

— Да, довиждане.

Навън бе станало необичайно задушно. На изток небето бе синьо като великденско яйце. На запад облаците приличаха на мръсна стара кокошка, която се е ровила в праха. Някъде в далечината тътнеха гръмотевици. Във въздуха се надушваше влагата и онзи специфичен дъх на колендро, който често съпътстваше дъжда.

Наближаваше четири следобед, когато Кристъфър изкара страхотния си нов форд експлорър с цвят на диви ягоди от паркинга на „Фарендорф“. Мирисът на овлажнял прах го удряше в носа през отворения прозорец и се смесваше с този на нова пластмаса, а двигателят раздвижваше моторното масло, налято съвсем скоро в заводския цех.

Това би трябвало да е най-шеметният миг. Двамата с Грег го очакваха от два месеца — още откакто бяха поръчали колата. Бяха кроили планове как ще си направят едно пътешествие с нея тази есен, може би надолу към Денвър, където щяха да се изкачат в планините и да потърсят някое запустяло градче в изоставените златни мини. Бяха говорили и за едно ходене до Нова Скотиа, да разгледат дивия морски бряг там или дори да изчакат до зимата и да слязат на юг към Флорида. Където и да отидеха, щяха да пътуват с експлоръра.

Внезапно Кристъфър се почувства безкрайно уморен от всички тези сладникави мисли. Като минаваше по булевард „Куун Репидс“, той се провикна в наелектризирания въздух:

— Хей, Грег, виж! Взех я!

Усмихна се и се остави на радостната тръпка, на приятното вълнение от това събитие, за което бе копнял толкова дълго.

— Виждаш ли ме, Грег Рестън? Ей, я погледни. Наистина я взех най-после, а ти да ми изиграеш такъв номер и сега да те няма! Как можа, копеле такова? Така или иначе, ще отида до Денвър. Само почакай и ще видиш! И ще се пръснеш от яд, че ти няма да дойдеш с мен!

Експлорърът имаше някакъв лек дефект в панела на дясната врата. Трябваше да се обади на фирмата да го погледнат.

— И как е там горе, Рестън? Имат ли хамбургери с всичките им добавки? Е, добре! Дръж си ги там горе!

Продължаваше да кара и се почувства неочаквано щастлив, проумявайки нещо за пръв път: че досега все още не бе приел смъртта на Грег. С приемането й настъпваше едно странно спокойствие и вече можеше да продължи да живее. Не се съмняваше, че ще има още много тежки дни, часове и болезнени мигове, когато Грег ще му липсва ужасно, но току-що бе научил един от начините, по които да се справя с тях. Да продължава онова, което трябва да продължава, и да си даде правото да се радва на това, на което би трябвало да се радва.

Отиде с колата до полицията да я покаже на момчетата. Прегледа по навик записа на последните обаждания семейни подозрения, нарушаване на реда, взлом, жалби във връзка с животни — все същите неща. Изпи чаша кафе, отговори на съчувствените въпроси за семейство Рестън, за предстоящото погребение и излезе навън, да се порадва отново на новия експлорър.

Когато пое към къщата на Лий Рестън, вече валеше. Новите чистачки работеха безотказно, със съвсем различен звук от онези на старата бричка. Сложи компактдиска на Вайнс Джил в плейъра и подкара по-бавно, припявайки на местата, където знаеше думите, като се наслаждаваше на присмехулното ромолене на дъжда по металния покрив и случайното високопарно тътнене на някоя гръмотевица, които сякаш започваха да лекуват душата му.

В тонколоните вече звучеше „Спомена ли твоето име“ на Вайнс и това още повече разведри дъждовния следобед.

Пред дома на мисис Рестън бяха спрели няколко коли. Той паркира пред тях и притича през дъжда до пътната врата.

— Хайде, влизай. Здрасти. Как си днес?

— По-добре. Ти как си?

— Уморена, тъжна, само въздишам.

— Да… жестоко е.

Крис погледна към кухнята, където светеше лампата и хората се бяха събрали около масата.

— Изглежда, имате много гости. Може би не трябваше да идвам…

Лий сложи ръка на кръста му и го издърпа напред.

— Не се излагай. Сега не е време човек да остава сам. Хайде, ела при другите.

На светлината на кухненския абажур гостите се бяха подпрели на лакти и разглеждаха албуми със снимки на баби, дядовци, лели, чичовци, братовчеди, приятели. Плотът до печката бе отрупан с претоплени гозби, купи със салата, подноси със сандвичи, кифлички, сладкиши и четири различни кейка в алуминиеви форми.

— Добре дошъл, Кристъфър — поздрави го Джанис от другата страна на стаята. — Радвам се, че се върна. Мисля, че познаваш всички, освен тези тримата. Завършили са гимназията заедно с Грег. Нолан Стийг, Санди Адълфсън и Джейн Ретинг.

Той им кимна, а Джанис добави:

— Джейн ходеше с Грег, когато бяха в гимназията. Прекарвала е много време у дома.

Тя прегърна момичето. Очите на Джейн бяха зачервени. Останалите продължаваха да разглеждат снимките и от време на време възкликваха:

— О, ето го с онази ужасна шапка, с която се движеше навсякъде! Помниш ли как не можеше да го накараш да я смъкне и за лягане, Лий?

— Винаги е обичал шапки.

— И хамбургери.

— И сурово тесто за сладки.

— О, вижте, ето го на пистата.

— Беше доста висок, но нямаше грешка на спринта.

— Нолан, погледни тази. Къде е правена?

— В Тейлъс Фолс. Ходехме там една банда момчетии, събличахме си ризите и играехме на разни неща. Състезавахме се кой ще свали пръв момиче.

— Синът ми… да сваля момичета? — възкликна Лий с престорен ужас.

— Моят приятел… да сваля момичета? — повтори след нея Джейн със същия тон.

— Не беше светец, нали разбирате?

— Е — каза Лий, — ние пък си мислехме, че не е такъв, нали Джейн.

И двете си размениха тъжни усмивки. Продължиха да разглеждат снимките, докато Лий шеташе по масата. Тя се обърна към Кристъфър:

— Гладен ли си? Има много ядене. Ще ти дам една чиния. Обслужвай се сам.

Той хапна малко гулаш, пиле с ориз, италианска салата, два сандвича с пуйка и три парчета кейк, като през цялото време стоеше прав и гледаше през главите на останалите снимките на Грег, които никога преди това не беше виждал. На няколко пъти му предлагаха стол, но Крис отказваше. Джанис му подаде чаша мляко. Продължи да наднича в албумите: Грег като бебе на втория си рожден ден, където духаше двете свещички, сложил новородената си сестричка на колене; първият му ден в детската градина; на около седем години с извадени предни зъби; с Джанис, и Джой; цялото семейство до някаква рибарска лодка с уловената риба; застанал на един крак с баскетболна топка в ръка, готов да стреля; с двамата си дядовци и двете баби пред входа на Лютеранската църква, вероятно в деня на първото си причастие; изтегнат на тревата с още едно момче, което си бе сложило главата на корема му и двамата се кикотеха, надянали по един чифт слънчеви очила; понесъл майка си на гръб, а тя вдигнала ръка, сякаш е яхнала кон и замахва с камшик; с още трима тийнейджъри, единият от които Нолан, облегнати на някаква лека кола; двамата с Джанис на абитуриентската й вечер; двамата с Лий на неговата абитуриентска вечер; изправен до една черно-бяла полицейска кола в новата си униформа и с пистолета; до волейболната мрежа на Четвърти юли миналата година, закрепил топката на върха на петте си пръста на едната ръка, а с другата прегърнал Кристъфър през рамото — Кристъфър пък бе прегърнал Джой от другата му страна.

Изведнъж Крис бе обзет от завист. „Какъв щастлив живот е водил Грег Рестън. Сигурно не е лошо да умреш, след като си имал такива щастливи спомени.“ Грег се бе радвал на толкова любов в семейството, бе имал толкова приятели. Всеки миг от живота му бе запечатан на снимки, събирани грижливо в албум от една любеща майка. Ето я и сега — припомня си всички тези мигове с останалите, помага им да го преживеят по-леко, поднася храната и мие чашите, докосва нечие рамо, докато шета около масата.

„Каква жена!“ — помисли си той, докато се взираше в нея. Лий улови погледа му и се усмихна. Крис бързо отмести очи и се загледа в една снимка, на която бяха двамата с Грег.

Имаше точно четири снимки като дете и не знаеше кой ги е правил, но от друга страна се радваше, че не е имало фотоапарат в къщата, където бе отраснал. От началното училище нямаше никаква снимка. Беше едно от децата, които никога не носеха пари, когато идваше фотограф и когато после учителят им раздаваше снимките. Неговите фотоизображения си оставаха по лентите на фотографите.

Снимката от завършването на гимназията си я беше платил сам, защото по това време вече работеше и печелеше по някой долар.

Занесе чинията си в кухнята и я изми на мивката.

Лий Рестън пристъпи зад него.

— Чакай, аз ще я измия.

— Вече е готова. Да я оставя ли на кърпата?

— Да, ако обичаш.

Той я остави. Когато се изправи и се обърна, Лий беше зад него — двамата, изолирани от останалите зад вратата, която разделяше кухненския бокс от трапезарията.

— Благодаря ти, че се погрижи за носачите.

— Няма нужда да ми благодариш. Чувствах го като свое задължение.

— За нещата на Грег в апартамента…

— Когато имаш възможност. Няма защо да бързаш.

— Може би ще искаш да си намериш нов съквартирант.

— Още не съм решил. Твърде е рано.

— Добре — съгласи се тихо тя. — Но може би ще трябва да изкарам колата му от гаража.

— Взех ключовете му… ето. — Крис ги измъкна от джоба си. — Но няма смисъл да бързаш. Никой няма да възрази, да остане там още няколко дни. Наемът му е платен до първи.

Лий разглеждаше ключовете в ръката си и лицето й отново помръкна от скръб.

— Наистина, мисис Рестън, няма защо да бързаш. Нека първо да минат другите неща.

Джанис надникна и влезе при тях.

— Мамо… за колата на Грег ли говорите?

Лий се изкашля.

— Да. Тъкмо казвах на Крис, че трябва да освободим онзи гараж. Донесъл ни е ключовете.

— Надявах се да мога да я ползвам известно време. Доста е по-надеждна от моята.

— Разбира се, че ще можеш.

— Моята гори маслото и ако изкарам още един месец с тези предни гуми, може да ми погоди някой номер.

— Разбира се, скъпа, ще си я ползваш спокойно. Можем дори да обявим твоята за продан, а ти да вземеш неговата.

— И аз си го помислих, но не исках да… — Джанис сви рамене и помръкна. — Е, нали знаеш?

Лий стисна ръката й.

— Знам. Но с тези вещи, така или иначе, ще трябва да се направи нещо.

— Благодаря, мамо.

— Ако искате, можете да ми оставите ключовете и да я докарам, когато кажете. Някой от колегите може да дойде с мен и да ме върне обратно. Или пък мога да дойда и да те взема, Джанис, по всяко време.

— Бих могла да дойда довечера с теб и да я взема.

— Разбира се. Така става. Макар че вали.

— Карала съм в дъжд и преди. Сигурна ли си, че няма проблеми, мамо?

— Разбира се, просто ще отпадне още една подробност. Вървете и действайте.

— Искаш ли да отидем сега? — обърна се Джанис към Кристъфър.

— Когато кажеш.

— Само да си взема чантата.

Когато Джанис излезе, той попита Лий:

— Мога ли да помогна с още нещо?

— О, Кристъфър, вече помогна толкова много. Не, вървете сега.

Тя го изпрати до вратата, където Джанис вече го чакаше.

— Надявам се, че тази нощ ще можем да поспим. Джанис, внимавай, като караш насам в дъжда. И, Крис…

Лий го прегърна с онази свободна майчинска прегръдка, с която майките благодарят или казват „лека нощ“ на децата си.

— Толкова си мил… и загрижен… Благодаря ти, че дойде.

Крис се запита дали тя знае колко приятно му бе усещането, когато ръката й се плъзна по врата му.

— А, само минутка! — викна Лий и изтича в кухнята, откъдето се чу дърпане на чекмедже и шумолене на фолио.

Тя веднага се върна със спретнат сребрист пакет.

— Това е шоколадова торта. За сутринта.

— Благодаря, мисис Рестън.

Крис и Джанис седнаха в експлоръра с измокрени блузи и поеха към апартамента му.

— Майка ти е чудесна — рече той.

— Това всеки го казва. Всичките ми приятели от гимназията искат да е тяхна майка.

— Не се ли прекършва понякога?

— Много рядко. Има си един израз: „За силните няма нещастие“. Но ми се струва, че все още не е поела целия удар от смъртта на Грег.

— Ще го усети, когато спре да успокоява всички останали и остане известно време сама. Точно в такъв момент го осъзнах и аз — когато се върнах миналата нощ в апартамента.

Джанис се пресегна, сложи длан върху голата му ръка и двамата се заслушаха в монотонния шум на двигателя и на гумите по мокрия асфалт.

По едно време тя отдръпна ръката си, сякаш изведнъж се беше сетила за нещо.

— Кристъфър, тази кола нова ли е?

— Днес следобед я взех от сервиза.

— И не спомена нищо?

Той сви рамене.

— Усетих, че мирише на ново. И картоните още стоят по мокета.

— Ти си първата, която се вози в нея.

Джанис се взря в профила му. Сред всеобщата скръб бе настъпил миг, в който пълнокръвният живот прониза цялото й същество като при удар от ток. Винаги бе обичала това лице от мига, в който го бе видяла — красиво лице, с чиста обветрена кожа, която винаги изглеждаше като току-що измита. На фона на внезапните светкавици носът, устните и челото му очертаваха един привлекателен силует, подчертан от мигновената ярка светлина. В днешно време, когато мъжете ходеха на фризьори или пускаха косите си на дълги навити кичури зад ушите, неговата твърда къса коса с естествени къдри на места му придаваше онзи типично американски вид, който още повече подчертаваше безупречната му чистота.

— Едно време си мечтаех да пътуваме в една кола двамата с теб. Много жалко, че днешният повод не е по-приятен.

Той беше усетил погледа й и се престори, че не е разбрал тънкия й намек.

— С Грег бяхме решили да отидем до Денвър през есента… или до Нова Скотиа.

— Интересно, как всички нишки водят към него.

— Мисля, че е естествено. Когато някой умре внезапно, оставя много недовършени неща.

— Миналата нощ говорехме за това — мама, Джой и аз. Спахме заедно в леглото на мама и дълго говорихме за това, което изпитваме.

Крис си представи как Лий е събрала децата до себе си. Беше точно в неин стил.

— Обзалагам се, че никога в живота си не ви е хокала, нито ругала или била.

— Да ни ругае? Не. Но се е карала, когато сме заслужавали. А когато бях на пет или на шест годинки, изядох един шамар. Бях нарекла вуйчо си Бари гадно лайно.

Крис избухна в смях. Джанис продължи:

— Сигурно съм го чула от някого — не знам. И в момента даже не мога да си спомня какво ме е накарало му да кажа така, но помня, че нещо много ме беше ядосало и, така или иначе, му казах гадно лайно, а мама ме зашлеви по бузата и ме накара да му се извиня. След това ме прегърна толкова силно, че имах чувството, че ще ми строши ребрата. Тя също плачеше и ми каза, че съжалявала, но никога не бивало да говоря така на някого.

Там, където Крис бе раснал, родителите наричаха децата си гадни лайна, и то съвсем съзнателно и естествено. Нямаше никакви сълзи и извинения след това.

— Ти си щастливка. Тя е страхотна майка.

Той зави рязко наляво и се озоваха в паркинга пред блоковете.

— Пристигнахме.

Кристъфър вкара колата между постройките и отвори вратата на подземния гараж с дистанционното управление. После спря до бялата тойота на Грег, изгаси двигателя и попита:

— Ще можеш ли да се справиш?

— Казах ти, че съм карала много пъти в дъжд.

— Не говоря за дъжда.

— Ще се справя — отвърна с въздишка Джанис. — Аз съм дъщеря на майка си.

След това се наведе спонтанно и го целуна по бузата.

— Благодаря за всичко, Кристъфър. Майка ми казва, че не знае какво щяла да прави без теб. И аз мисля същото.

В следващия момент вече беше излязла от колата и отключваше тойотата на Грег.