Лавърл Спенсър
Семейна благословия (2)

Втора глава

Лий Рестън имаше чувството, че се движи в някакъв нереален свят, потъвайки на моменти толкова дълбоко в скръбта си, че не забелязваше нищо около себе си. Не чуваше дори собствените си ридания, сякаш действаше като някой страничен човек, който бе длъжен да приеме ужаса и неотложните практически задачи.

— Трябва да уведомим Джанис.

— Джанис…

Само при споменаването на името й сълзите бликнаха с нова сила и в гърдите й се надигна спонтанното желание да спести някак зловещата вест на дъщеря си и да отложи разбиването на нейния свят колкото се може по-дълго.

— Аз ще й се обадя — предложи Силвия.

— Благодаря ти, Силвия, но Джанис би трябвало да го чуе от мен…

— О, Лий, защо поемаш и това?

— Аз съм й майка. Аз ще го направя.

Понякога у Лий Рестън се проявяваше толкова силна непреклонност, че самата тя се учудваше на себе си. Да избяга от действителността, да се отпусне сляпа и глуха в скръбта си — това би било съвършено чуждо на нейния характер. Когато бе необходимо да се посрещат фактите лице в лице, тя ги посрещаше. Винаги бе била такава, винаги щеше да бъде. Тук беше Силвия, тук беше и Кристъфър. Можеше да разчита на помощта им и щеше да направи, каквото бе длъжна.

Все пак тя предостави на Силвия да набере номера. Докато поемаше слушалката, ръката й трепереше, а краката й омекнаха. Усети, че някой придърпа стол зад нея, и се отпусна с благодарност.

Гласът на Джанис звучеше болезнено щастливо.

— Мамо! Здрасти. Каква изненада! Още пет минути и щяхме да сме излезли. Днес отиваме на рибарския кей.

„О, Джанис, любимата ми, как бих искала да не се налага да ти причинявам това!“

— Скъпа, боя се, че ще трябва да те помоля да си дойдеш вкъщи… Имам много лоши новини. Джанис, скъпа, толкова съжалявам… Станала е много тежка мотоциклетна катастрофа.

Когато го каза, се почувства така, сякаш го чуваше за пръв път. От шока и ужаса, смесени с усещането за нереалност, й се струваше, че някой друг говори за сина й.

— Обичният ни Грег е мъртъв…

— О, не… не… не-е-еее… О, мамо… О, Господи… не…

Лий стисна слушалката с две ръце, като й се искаше да бъде там с Джанис, да я прегърне, да я притисне към себе си, да й помогне. Разделяха ги обаче две хиляди мили и тя чуваше само риданията на дъщеря си.

— Не, не може да е вярно!

— О, Джанис, милата ми, иска ми се да бях при теб.

През тези няколко мъчителни минути на телефона Лий едва ли усещаше ръцете на Силвия на рамото си или пък присъствието на Кристъфър.

— Джанис, ще трябва да… да вземеш първия са… само…

Тя избухна в ридания и се опита да захлупи мембраната, за да не я чуе Джанис. Силвия я обърна към себе си и я прегърна, а Кристъфър взе слушалката от ръката й.

— Джанис, обажда се Кристъфър Лалик. Тук съм, при майка ти. И леля ти Силвия също е тук. Толкова съжалявам… да, всички сме поразени…

Гласът на Джанис бе накъсан от хлипания. Задаваше въпроси, а той отговаряше. Особено на най-трудните, на които една майка не би могла да издържи.

— Джанис, дай ми Ким.

Съзнавайки, че Джанис е прекалено разстроена, за да говорят делово, Крис се договори с приятелката й да променят резервацията. Помоли я да се обади отново и й каза, че той ще отиде на летището да посрещне Джанис, когато пристигне. След като уреди тези подробности, Крис върна слушалката на Лий Рестън и изслуша болезненото й сбогуване.

— Джа… Джанис?… Да… Аз също… Моля те, побързай.

Когато затвори, Лий се почувства напълно изтощена.

Все пак каза:

— Трябва да се обадя и на Джой и да му съобщя.

— Дай на мен — прошепна умолително Силвия. — Моля те, дай на мен!

— Не, Силвия! Това също е моя работа. И моргата. После ще ви оставя да свършите останалото с Кристъфър.

Оказа се, че семейство Уитмън не са си вкъщи. В този горещ летен следобед сигурно бяха отишли на езерото.

— Ще продължаваме да им звъним — настоя Лий.

Втренчи се в телефона, който й приличаше едновременно и на приятел, и на враг. И преди беше изпитвала същото чувство. Знаеше какво трябва да се направи, но се съпротивляваше на мисълта да вдигне отново този безчувствен пластмасов инструмент и да поръча на човека от погребалната служба да се погрижи за сина й. „Мили боже… на мотора си!…“ Картината връхлетя в съзнанието й със зашеметяваща сила, но тя успя да я потисне със спомена за бодрия и усмихнат Грег, който се качваше на мотора си в алеята пред къщата, махаше с ръка и викаше: „Благодаря за хубавата кльопачка, мамче. Ти си най-страхотната готвачка!“.

Връхлетяха я и други спомени: за деня, в който почина Бил, за смъртта на тримесечното им бебе, Грант. Лий потръпна и си представи двете си останали деца. „Аз съм щастлива, щастлива, нали имам тях. Трябва да бъда силна заради тях!“

Като задържаше живите им образи в съзнанието си, тя набра номера на моргата. Всичко беше наред, докато зададе въпроса: „Къде е той?“.

Внезапно реалността се стовари върху нея и сякаш я смаза.

— Защо… къде? — повтори Лий, шарейки безпомощно с очи, като че ли търсеше отговора в шарките на тапетите по стената. — Не… аз… О, божичко!…

Кристъфър незабавно се приближи и пое слушалката. Заговори с ясен, внушителен глас:

— Обажда се Кристъфър Лалик, служител в полицейското управление на Анока, приятел на загиналия. Имате ли някакви въпроси?

Изслуша гласа отсреща и каза:

— В моргата на Районната болница.

— В десет и трийсет тази сутрин.

— Мотоциклетна катастрофа.

— Да.

— Да, мисля, че да.

— 910–8510.

— Лютеранец.

— Да, ако майка му не разполага в момента, имаме една в полицейското управление.

— Ако нямате нищо против, мисля, че ще й е необходимо малко време, за да вземе решение. Някои членове на семейството все още не са уведомени.

— Да, утре може.

— Мисля, че в девет е удобно. Благодаря ви, мистър Дюей.

Той затвори, записа името и телефона на Уолтър Дюей на един лист до апарата и се обърна към Лий:

— Разбира се, ще трябва да го видиш, но утре ще има достатъчно време. Той предложи в девет часа и реших, че е добре. Междувременно няма нужда да се занимаваш с никакви делови неща. Той ще уреди всичко.

— Грег вече е в моргата?

— Да, в Районната болница. Когато има нещастен случай и пристигне полиция, винаги ги откарват там. Мистър Дюей ще се оправи с всичко.

Лий отново осъзна какъв късмет има, че Кристъфър Лалик е тук. И той сигурно все още бе под влияние на шока, но го прикриваше добре, поемайки повечето от най-неприятните задължения, както би направил един съпруг или голям син. Когато Лий стигаше до ръба и започваше да губи почва под краката си, Крис неизменно заставаше до нея и присъствието му я успокояваше. Съзнаваше, че това присъствие — не само мъжко, но и на най-добрия приятел на Грег — почти заместваше самия Грег.

— Кристъфър… — сложи ръце върху късите ръкави на нелепата му хавайска блуза. — Благодаря ти. Извинявай, че не издържах и оставих всичко на теб.

— Не е човешко някой да запази самообладание на твое място, мисис Рестън. Това е един от най-жестоките дни в живота ти.

— В твоя също — отвърна разбиращо тя.

— Да… така е… Но… — Крис се загледа във ваденките по вратата на хладилника й. — Мисля, че той би искал от мен да ти помогна по всякакъв възможен начин, така че, ако нямаш нищо против, ще се помотая тук.

Тя го прегърна силно и двамата усетиха как всеки от тях се опитва да сподави риданията си. Лий разтърка гърба му с две ръце, като че беше собственият й син и за част от секундата бе сигурна, че наистина държи в прегръдките си Грег.

Телефонът иззвъня.

Обади се Силвия, а те я наблюдаваха и слушаха отстрани.

— Да, Ким. Самолетът в три и петдесет и шест… Седем и петдесет и девет. Разбрах. — Тя записа цифрите на едно листче и изслуша мълчаливо Ким. — Съжалявам, че ти се провали ваканцията, но съм доволна, че се връщаш с нея. Сигурна съм, че ще има нужда от подкрепата ти. — Последва още една пауза и Силвия продължи: — Седем и петдесет и девет. Да. Не знам кой точно ще дойде да ви посрещне, но ще има човек на летището. Моля те, кажи й, че майка й е добре. Все още сме тримата и постоянно ще има човек при нея. Да. Да. Добре. Тогава доскоро.

Тя затвори и се обърна към Лий.

— Ким се връща с Джанис, така че се опитай да не се тревожиш за нея.

Това бе само първото от многото обаждания. Следобедът се точеше бавно с невероятен брой телефонни разговори, неизбежни при подобна внезапна смърт. Силвия и Кристъфър се редуваха да звънят: на съпруга на Силвия, Бари, който се появи в къщата петнайсет минути, след като му се обадиха; на бащата и майката на Лий, които избухнаха в шумни ридания и трябваше дълго да ги успокояват, преди да продължат разговора; на съседката и близка приятелка на Лий, Тина Сандърс, която също пристигна незабавно; в цветарския магазин и непрекъснато на семейство Уитмън, които продължаваха да не отговарят.

Къщата започна да се пълни с хора. Пристигаха съседи и питаха с какво могат да помогнат. Силвия започна да ги подрежда в списъци. Докато хората си пишеха имената и телефоните, в съзнанието на Лий се загнезди една натрапчива мисъл. Тя се обърна, вдигна глава и понечи да попита: „Някой не се ли е обадил още на Грег?“. Също както във всеки нормален ден. Сепна се и успя да се въздържи миг преди да отвори уста.

Зловещата истина се стовари върху нея с нова сила. Стоеше сред цял куп жени, които се ровеха в телефонния й указател, и се чудеше как е възможно никога повече да не се обади на Грег, да не го чуе да се смее, да не го види да влиза в тази кухня и да отваря вратата на хладилника, търсейки останало ядене; да не види сватбата му, раждането на децата му. Възможно ли беше наистина смъртта му да е предизвикала цялата тази суматоха около нея?

Някой донесе кафеварка за трийсет и шест дози и скоро къщата се изпълни с мирис на кафе. Някой друг донесе фруктиера с нарязани плодове, после се появи и кейк за кафето. Пристигнаха и родителите на Лий, но те имаха нужда от повече успокоение, отколкото самите можеха да дадат, и в следващия момент се оказа, че ги успокоява тя, която толкова болезнено се нуждаеше от утеха. Но за тях вестта беше съвсем нова. За миг, докато притискаше майка си в прегръдките си, разтърсвана от риданията на възрастната жена, Лий си помисли: „Трябва да се махна оттук. Не издържам и една минута повече“. Но вратата се отвори и влезе още някой. Някой, който наистина имаше нужда да поплаче на рамото й и да я прегърне отчаяно. Сред нарасналия шум на опечалените Кристъфър откри Лий и й каза:

— Мисис Рестън, Джой е на телефона.

Сърцето й заби с всичка сила и крайниците й внезапно натежаха като олово. Запъти се към телефона, а Крис я последва. След това застана с гръб към нея, сякаш да я защитава от останалите в стаята, докато се справи и с това мъчително задължение.

— Джой?

— Здравей, мамо. Нещо неприятно ли има? Защо ме търси Крис?

— Джой, миличък, това е най-лошото нещо, което някога ми се е налагало да ти казвам. Виж…

Тя поспря да събере сили и в слушалката се чу уплашеният глас на Джой:

— Случило ли се е нещо, мамо? Джанис добре ли е?

— Не с Джанис, Джой… с Грег!

— Грег? — Неувереният му глас премина във фалцет. — Какво е станало?!

— Грег се е блъснал с мотоциклета, миличък.

От гърдите на момчето се изтръгна едно леко „охх“.

— Грег е мъртъв, миличък.

Той дълго време не отговори нищо. Когато се обади, гласът му звучеше както преди една година, когато бе започнал да мутира.

— Мъртъв?! Но… но как е възможно?!

— Знам, че е трудно да се повярва, но това е истината. Станало е тази сутрин.

— Но… но той щеше да ме вземе с момчетата на Вели Феър другата седмица!

— Знам, миличко, знам.

— О, Исусе, мамо… — Опитваше се да не плаче, но фалцетът и накъсаните думи го издаваха. — Не е честно.

Лий въздъхна.

— Знам, Джой.

— Какво ще правим сега без него?

— Ще… ще видим. Ще ни бъде трудно, но все още се имаме един друг. И много хора, които ни обичат. Тук е леля ти Силвия и дядо, и баба, и Кристъфър, и Джанис се връща довечера. Но трябва и ти да си дойдеш, окей?

— Окей… — едва успя да промълви Джой.

— Обичам те. И всичко ще се оправи. Ще видиш. Ще успеем да го преодолеем…

— Да. Мисис Уитмън иска да говори с теб.

Мисис Уитмън беше ужасена.

— Боже милостиви! Тръгваме веднага. Веднага ще докараме Джой. О, Лий, толкова съжалявам!

Лий остави слушалката и, когато си избърса очите, видя, че Кристъфър все още стои като щит между нея и останалите в стаята.

— Джой е жилав — каза й той.

— Да.

— Трябва ли да отиде някой да го вземе?

— Не, ще го докарат.

— Сигурна ли си? Мога да отида. С удоволствие.

Очите й отново се насълзиха — този път от благодарност — и Лий сложи ръка на рамото му.

— Знам, че би отишъл, но няма нужда. Те тръгват веднага. Нали каза, че можеш да отидеш с колата до летището, да вземеш Джанис и Ким. Ако ги посрещнеш, ще ти бъда много благодарна.

Крис хвана дланта й и я стисна в своята.

— Разбира се, че ще отида.

— Защото ако аз отида на летището, може да ме няма, когато пристигне Джой и…

Лий усети как гласът й отново затрепери и буцата стяга гърлото й, но Крис предотврати новия й пристъп.

— Не говори нищо повече. Когато самолетът й кацне, ще бъда там. Кажи ти как си? Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря ти, Кристъфър. Но ти си налей.

— Не, не мога да сложа в уста нищо в момента.

Беше късно следобед. Съседите бяха започнали да се връщат с топла храна, сандвичи, салати. Входната врата непрекъснато се отваряше и затваряше и къщата бе изпълнена с приглушен шепот.

Силвия влезе в кухнята.

— Лойд е пристигнал, Лий — каза тя.

— Лойд? А, Лойд…

Лий тръгна веднага към антрето, където току-що бе влязъл свекърът й. Косата му бе посребрена като рамките на очилата му. Беше елегантен мъж, средно висок, с най-благородното лице, което някога бе виждала, чиито черти дори в скръбта му предразполагаха хората към него.

— Лий… — промълви той.

Нищо повече. Само я прегърна с две ръце и я държа в прегръдките си, докато и двамата възкресиха в съзнанието си деня, когато бяха скърбили по същия начин за сина му Бил. Странно, колко много обичаше Лий този човек. Повече от собствения си баща, защото с него се чувстваше много по-леко, можеше да му говори искрено, можеше да оголи душата си пред него. Той не й заместваше Бил — подобно сравнение никога не беше се прокрадвало в съзнанието й — но в прегръдката на Лойд Рестън се чувстваше по-близо до съпруга си, отколкото където и да било другаде. Имаше чувството, че в момента Бил е с нея и й вдъхва сили.

— Животът е пълен с толкова мъка — проговори тихо Лойд, — но затова сме близки, за да се и разделяме, нали, малката ми? Ще успеем да се справим и с това. Знам, че можем, защото веднъж вече сме го правили…

Когато се отдръпна, в очите и по бузите му имаше сълзи, но не прояви никакво преиграване или лицемерие както собствените й родители и това й подейства успокояващо.

— Децата знаят ли?

— Да. Тръгнали са към къщи.

— Добре. — Той я стисна за раменете. — Когато се приберат, ще се почувстваш по-добре. Много хора ли ще дойдат? Няма ли да те натоварим прекалено?

— Не. Всички идват с добро чувство и имат нужда да са заедно, защото това е не по-малко ужасно и за тях. Може да не е техният син, но всеки съзнава, че не е застрахован да го изпита някой ден върху гърба си. Нека останат.

Пристигна пасторът — преподобният Алдекер — и докато я утешаваше, тя гледаше през прозореца на входната врата към Кристъфър Лалик. Той бе излязъл в двора отпред и завиваше крана на градинския маркуч, който бе текъл на едно и също място цял ден. Крис го издърпа и го нави между храстите до пътната врата. Брадичката му беше отпусната, а движенията му бяха бавни и методични. По лицето му се стичаха сълзи.

Тъжното му усамотение я развълнува дълбоко. Самичък там навън — навиваше маркуча и плачеше със сълзите, които бе сдържал, докато бе в стаята при нея, за да я успокоява. В най-необходимия момент той й се бе притекъл на помощ. Сега беше време да му върне жеста.

— Извинете, отец Алдекер, веднага се връщам.

Лий излезе навън, затваряйки тихо остъклената врата. Приближи се до него отзад, мушна ръце под мишниците му, отпусна длани на гърдите му, където все още висяха слънчевите очила и допря брадичка о гърба му. Ризата му беше гореща от късното следобедно слънце. Сърцето му биеше равномерно, но дишането му беше учестено, накъсвано на моменти от сподавените ридания. При допира й ръцете му се отпуснаха безжизнено, а водата продължаваше да изтича бавно от маркуча. Останаха така дълго време — докато водата стигна до глезените им. Но те не я забелязваха. Нито ги интересуваше.

Сенките им зад тях се очертаваха върху мокрия цимент. Скоро щеше да започне да се стъмнява. От електрическите жици наблизо се чу тъжно гукане на гугутка. Някъде по-отдалеч долетя отговор — сякаш двете птици споделяха някаква болка в края на този нереален и неизказано скръбен ден.

Най-после Кристъфър си пое дълбоко дъх и изпусна такава тежка въздишка, че потръпна целият.

— Толкова го обичах, знаеш ли? А никога не му го казах.

— Той го знаеше. И също те обичаше.

— Но трябваше да му го кажа.

— Тези неща се казват по безброй начини. Миналата седмица си му донесъл две канелени „торнадо“ от пекарната на Ханс. Спомням си как си му мил колата просто защото миеш и твоята и си идвал да го теглиш, когато акумулаторът му е изтощен. Връщал си му видеокасетите, когато е просрочвал времето, за да не плаща допълнителна такса. С такива неща се казва на хората, че ги обичаме. И той го знаеше. Никога не се съмнявай в това.

— Но аз трябваше да му го кажа!

— Не бъди толкова жесток към себе си, Кристъфър. Сигурна съм, че той го знаеше.

— Никой не ме е учил как да го кажа. Никога не съм бил…

Крис замълча и усети как майчиното й сърце се обръща към него с такава любов, каквато никога не беше срещал вкъщи.

— Той казвал ли ти го е някога?

Кристъфър плъзна поглед към зеления гумен маркуч, като си играеше разсеяно по него с палец.

— Не…

— Но ти не си се съмнявал, нали?

Той поклати глава.

— Искам да ти кажа нещо, Кристъфър. — Лий отстъпи назад и го погледна в лицето. — Откакто станахте съквартиранти, никога не е вземал храна оттук, без да попита дали има достатъчно и за теб. „У тях никога не е имало достатъчно топла храна, мамо — казваше той, — така че остави и за Крис.“ И аз оставях, и Грег ти я носеше… и това беше един от начините да ти каже, че те обича. Не е имало празник, в който да не се притеснява, че си сам. Затова винаги те канеше при нас. И не беше ли монтирал нещо в безбожно старата ти кола само преди две седмици? Някакъв бушон за климатичната инсталация или нещо такова? Знам, че е така, затова недей хаби нито миг от ценния си живот в глупави съжаления, че никога не си му го казвал. Защото той го знаеше — също както и ти.

Крис подсмръкна и избърса носа си с опакото на ръката си. Лий намери някаква кърпичка в джоба на полата си и му я подаде.

— Ако това може да ти помогне, обещай си, че отсега нататък ще казваш на хората какво означават за теб. Ако обичаш някого — казвай му го.

Той си издуха носа и кимна.

— Добре.

— Така. Сега по-добре ли си?

Крис отново изпусна дълбока въздишка.

— Да. Благодаря.

— Не ми е за пръв път, нали разбираш. Знам какво означава и знам какво ни чака и двамата най-малко една година напред. Знам също така, че не те връхлита по обичайния начин, когато не си на работа или нощем, или когато си сам вкъщи. Скръбта е мръсна кучка. Сграбчва те, когато най-малко я очакваш. Когато ти се случи, помни само това, Кристъфър — аз съм тук и можеш да дойдеш при мен по всяко време — денем или нощем. И все някак си ще се преборим.

— Благодаря, мисис Рестън — промълви той.

— А сега ти трябва да тръгваш към летището, а аз да поговоря с отец Алдекер.

Лий успя да му се усмихне. По лицето й не беше останала и следа от грима. Кожата й се бе зачервила и бе станала груба от сълзите и напрежението през деня. Докато я наблюдаваше, Кристъфър забеляза голямата им прилика с Грег във формата на веждите и устните.

— Разбирам защо толкова те е обичал и ти се е възхищавал. Ти си много мъдра и много силна.

Тя го побутна нежно към колата.

— Сега тръгвай, преди да си ме накарал да се разплача отново.

 

 

Самолетът се приземи на международното летище „Туин Ситиз“ и спря на сектор шест. Джанис Рестън се пресегна за сака над главата си и зачака, цялата отмаляла, да отворят вратата и пътниците да се скупчат на пътеката към изхода.

Мислеше си дали ще я чака майка й, леля Силвия или чичо Бари. „А може би баба и дядо Хилиър?“ Беше плакала през по-голямата част от пътя от Сан Франциско, взирайки се през илюминатора, докато слънцето се преместваше зад самолета и се отразяваше в сребърното му крило. Ким често си бе изтривала очите, след това бе отворила една книга, която остана на коленете й, без да прочете нито ред. Стискаше ръката на Джанис, а Джанис й говореше през сълзи.

Сега, докато слизаше по стълбичката и стъпваше на пистата, Джанис с изненада видя, че в терминала я очаква Кристъфър Лалик.

— Крис! — извика и изпусна сака си, когато той пристъпи към нея, за да я вземе в прегръдките си.

— Джанис…

— О, Крис, как е възможно…

Тя се притисна към него и обви врата му с две ръце. Риданията я разтърсиха отново. Крис я бе сграбчил толкова здраво, че само пръстите на краката й опираха о земята. Тълпата пътници минаваше покрай тях, а Ким ги гледаше все още със сълзи по бузите.

Още от първия път, когато го срещна, Джанис си представяше как ще попадне в прегръдките на Крис — от преди две години, когато Грег бе постъпил на работа в полицейското управление на Анока и бе заживял заедно с него. Никога обаче не й бе минавало през ума, че ще я прегърне по такъв повод. Той беше на трийсет, а тя само на двайсет и три. Винаги се бе отнасял към нея като към сестричката на Грег — достатъчно голяма, за да бъде в колеж и да живее самостоятелно, но прекалено малка за приятелка. Внезапно, само за няколко часа, между тях се беше вмъкнала смъртта и бе заличила всякакви възрастови граници. Тежкият удар ги беше събрал заедно, просто като двама души, обичали някого, когото сега бяха изгубили. Докато се притискаха един в друг, и двамата мислеха единствено за тази загуба.

Крис я пусна и протегна ръка.

— Здравей, Ким. Казвам се Кристъфър Лалик. Съжалявам, че се наложи да си прекъснете ваканцията толкова скоро.

Лицето на Ким също беше зачервено и подпухнало.

— След като чух трагичната вест, и дума не можеше да става за оставане.

Крис взе сака на Джанис и тримата поеха към изхода.

На път за Анока Ким седна отзад, а Джанис отпред до него. Крис отговаряше на въпросите й и се пресягаше да слага ръка на рамото й всеки път, когато Джанис бе принудена да рови в чантата си и да търси хартиени кърпички.

— Как е мама?

— Като гибралтарска скала — успокоява и ободрява всеки, който влезе в къщата, вместо да е обратното. Грег винаги е казвал, че е силна жена, и днес се убеждавам колко е бил прав. Сигурен съм, че ще й стане по-леко, когато се прибереш вкъщи. Най-трудно й беше да съобщи на теб и на брат ти.

— Той вкъщи ли е вече?

— Когато тръгвах насам, го нямаше. Но семейство Уитмън обещаха да го докарат.

Пътуваха известно време мълчаливи и замислени за себе си, за Лий и за четиринайсетгодишното момче, което бе останало единственият мъж в семейството. Гърнето на старата кола на Кристъфър беше почти продънено. Ревът му се набиваше в ушите им, докато течението от топлия вятър, нахлуващ през отворените прозорци, рошеше косите им. Бушонът на климатичната инсталация бе изгорял скоро след като Грег го бе сменил, но Кристъфър бе решил, че няма смисъл да го сменя отново, тъй като очакваше новия си експлорър. „Новия експлорър! По дяволите!“ От обяд не се бе сещал за него. От сервиза сигурно са звънили цял ден в апартамента му и са се чудили какво ли се е случило. Интересно как новата кола бе изгубила всякакво значение на фона на днешната трагедия.

Слънцето вече бе увиснало над хоризонта. В синята вечерна мъгла под тях се появиха очертанията на Минеаполис и после изчезнаха, когато Крис зави по шосе Деветдесет и четири и продължи на север. Беше забил поглед в осовата линия и караше машинално, без да усеща кога превключва скоростите, кога подава мигач или намалява. Двете момичета се взираха през стъклата и Джанис си мислеше как всичко се бе преобърнало от вчера. Как животът й никога вече нямаше да бъде така спокоен. Всички общи спомени, които имаха с Грег от детството си, вече нямаше с кого да си ги припомня, особено що се отнася за времето преди смъртта на баща им. Джой беше твърде малък и детските им спомени бяха съвсем различни. Тя беше играла с Грег, с него беше ходила на училище, беше го аплодирала, когато излезе пръв на лекоатлетическото състезание, с него бе говорила за първите си срещи и за момчетата, които й харесваха, за момичетата, които той харесваше.

Ако беше жив, неговите деца щяха да бъдат братовчеди на нейните. Щяха да играят заедно, като пораснат, и заедно щяха да прекарват ваканциите. Тя щеше да ги гледа, когато някога Грег пожелаеше да излезе с жена си. Щяха да се събират заедно с децата си на всеки рожден ден, на всеки училищен празник, на сватби… Докато се взираше през прозореца, внезапно я обзе гняв, защото се почувства измамена. Толкова време и любов му бе отдала, а сега той си отиваше и заедно с него — толкова много от собственото й бъдеще.

Почувства се виновна за подобни мисли. „Как мога да се сърдя? И на кого? На Грег? На мама? На татко? На бебето? На себе си, задето заминах за Сан Франциско, а не прекарах последните няколко дни е него?“

Отпусна глава назад върху седалката.

— Теб яд ли те е, Крис?

— На кого?

— На Грег, задето не си е сложил шлема. На съдбата. По дяволите… не знам…

Малко й поолекна, като разбра, че и той изпитва същото егоистично чувство.

— Мислех си, че никога няма да се ожени… да има деца…

— Да, знам.

— И мама… и всички ние. Искам да кажа… по дяволите!… Помисли си за празниците! Помисли за Коледа! — Джанис отново се разплака. — Ще бъдат… ще бъдат ужасни.

Права беше. Крис не можеше да направи нищо друго, освен да се пресегне и да хване ръката й.

Мислеше си, че не е присъствал на по-драматична сцена от срещата между Лий Рестън и децата й. Стоеше отстрани, наблюдаваше ги — един троен възел от скръб — и бе напълно готов да даде голяма част от живота си, ако това би могло да им върне Грег. Чуваше риданията им, гледаше непохватните им прегръдки, следеше как майчините ръце галят главите на децата, докато лицата им бяха заровени на гърдите й.

Стояха на красива поляна, простираща се близо петдесет — шейсет метра до живия плет, който ги отделяше от двора на съседите. В отсамния край имаше сенчести дървета. В отсрещния имаше цял пояс цветя, който се виеше около дърветата и покрай зеления правоъгълник трева, служещ за волейболно игрище на семейството по време на уикендите. Беше им гостувал няколко пъти. В паметта му бавно изплуваха тези щастливи дни — може би най-щастливите в живота му. Хамбургери и смях, семейство, приятели — всичко, което му беше липсвало в живота. И към всичко това го беше приобщил Грег. Бяха го приели като един от тях: „Бирата е отсреща… Ей там са сандвичите и който не си взема сам, ще остане гладен, без право на съжаление“.

Трябваше да забрави за Четвърти юли. Тази година едва ли вече щеше да има някакъв пикник. Беше помолил шефа си да му даде един ден още през април. Може би трябваше да отиде и да поиска да дежури на самия празник, за да може някой от женените му колеги да празнува със семейството си. Какво друго му оставаше. Беше свикнал да дава дежурства по празниците. По-добре, отколкото да се мотае и да се самосъжалява.

Спомняше си един Четвърти юли, когато беше на дванайсет или може би на тринайсет. Беше се включил в училищния оркестър и бе пожелал да свири на туба, защото вкъщи нямаше пари за инструменти, а тубите и барабаните се осигуряваха от училището. Беше избрал тубата и още помнеше тежестта й върху рамото си, допира на устните си до онзи огромен чашковиден мундщук и вълнуващия с устрем, който го бе обзел, когато за пръв път маршируваше по улицата с онази огромна фуния над главата си. Имаше — един любим марш и как само се въодушевяваше, щом го засвиреха. „Пам-пам-пам-пам“ — с бас барабана държаха ритъма, докато оркестърът крачеше триумфално по асфалта. Диригентът — мистър Затнер — бе казал, че са поканени да свирят на парада в малкото градче Принстън, и им беше дал инструкции всички да са с атлазени шапки — от едната страна кафяви, от другата — черни, и да са облечени с черни панталони и бели ризи. Беше се прибрал вкъщи със свито сърце, защото му предстоеше да иска от родителите си да му купят чифт черни панталони. Живееха в един занемарен апартамент над някакъв зеленчуков склад. Трябваше да се изкачват по продъненото стълбище и през топлите месеци из целия коридор се носеше тежката миризма на гниещи зеленчуци. Няколко пъти, когато уволняваха някого от персонала, той се бе показвал на вратата на магазина.

„Хей, има ли нужда от помощ? — беше питал и човекът с изпоцапаната бяла престилка бе казвал: — Ха, това трябва да се запише! Дете да предлага помощ? Разбира се, защо не?“

Изхвърляха по някоя зелка, малко марули, които бяха започнали да почерняват и карфиол, който се струваше добър на Крис. Проблемът беше, че мразеше карфиол. Стигаха до портокалите — поомекнали на места, но без да са изгнили.

— Ей, тези изглеждат хубави — казваше Крис.

— Не достатъчно за продан.

— Какво ще кажеш, да изям един?

— Нямам нищо против. Ето, вземи два. Три вземи.

Крис поемаше портокалите, които мъжът му подхвърляше по своя си начин.

Този ден занесе в къщи портокали, повехнали моркови и нещо, наречено каша от спагети, което имаше вкус на фураж, когато го отвори и го сготви.

— Но това не ми харесва! — протестираше сестра му Джени.

— Изяж го — заповяда й той. — Нуждаеш се от храна, а има още девет дена, докато старият вземе парите от борсата.

Но и двамата знаеха, че „старият“ и „старата“ първо щяха да си купят пиячка. Най-често я купуваха от една долнопробна кръчма, която децата наричаха „дупката“, на една пряка от тях, под нивото на улицата — усойна, задимена изба, където старият отиваше веднага, щом станеше сутрин, а жена му се присъединяваше към него на връщане от работа. Беше готвачка в едно заведение по магистрала №10, излизаше от къщи, преди децата да са станали, и се прибираше най-често, след като вече си бяха легнали.

В деня, когато Кристъфър се прибра със свито сърце заради черните панталони, и двамата бяха в „дупката“. Той свари малко макарони на Джени, разбърка ги с доматена супа и когато тя си легна, седна да чака родителите си.

Пристигнаха към полунощ и, както винаги, се караха. Когато влязоха със залитане, вонящи на алкохол и цигари, старият се олюля сепнато и заговори с провиснали устни, между които димеше оплюнченият му фас:

— Какво, по дяволите, правиш още тука?!

— Трябва да говоря с теб…

— Посред нощ! Ха! Мърльо като тебе трябва да си е в леглото.

— Щях да си бъда, ако и ти се беше прибрал навреме.

— Ти си един малък дрисльо, ясно ли ти е? Няма да ми казваш кога да се прибирам и кога не! Все още нося панталони и аз съм мъжът в семейството!

Наистина носеше панталони. Бяха адски мръсни и миришеха ужасно — както и всичко по него — и висяха като хамак под издутия му бирен корем.

— Трябват ми пари за чифт спортни панталони.

— Имаш джинси.

— Черни.

— Черни! — избухна старият. — За какъв дявол са ти черни?

— За униформа в оркестъра. Ще свирим на един парад и всеки трябва да е облечен с бяла риза и черни панталони.

— Парад! Исусе Христе, те си мислят, че съм длъжен да се изръсвам всеки път, когато в града има някакъв парад. Кажи на шефа на този оркестър да дойде тук и да ми каже в очите, че съм длъжен да плащам за шибаните му униформи! Ще му обясня някои неща!

— Шшшт, Ед — намеси се майка му. — Млъкни, за бога! Ще събудиш Джени.

— Не ми казвай да млъквам, Мейвис! Това си е мойта шибана къща! Мога да си крещя, колкото искам в нея.

— Татко, парите ми трябват!

— Е, аз пък ги нямам!

— Имаше достатъчно да се напиеш тази вечер. И двамата с мама.

— Мери си приказките, момче!

— Това е истината.

— Няма нищо лошо човек да си пийне едно-две и няма да търпя дрисльо като теб да ми държи сметка кога съм пил достатъчно.

— Ед, не си го изкарвай на него.

— Майната ти! Ти винаги го защитаваш! Дрисльото няма никакво уважение към възрастните, това е! Щом един пикльо казва на собствения си баща…

Баща му шумно се оригна, увисналите му устни замляскаха, а торбичките под очите му сякаш също се затресоха.

— Ще бъда единственият без черни панталони.

— Е, и ще се свърши светът, тъй ли? Гадното правителство те изцежда с данъци за строеж на училища и после почват да просят за още! Можеш да си отидеш с джинсите, а пък ако не им харесва, да си го заврат…

— Татко, моля те… Всички ще бъдат с шапки в черно и кафяво и моите сини джинси…

— Шапки! — Ед вдигна глава като костенурка. — Шапки! Исусе Христе! Тия хора искат да ги превърнат в хор от мамини синчета! Шапки!

Шкембето му се задруса от смях и горните копчета на панталона му застрашително се изопнаха. Като гледаше подигравателно сина си, той се изпъчи, извади цигарата от устата си и я загаси в пепелника.

— Нямам пари за униформи на мамини синчета, а ти можеш да предадеш на вашия диригент какво съм казал.

Кристъфър и Джени деляха една малка стаичка, в която имаше място само колкото за двете им легла и за стар очукан скрин. Въпреки че си легна, без да светва лампата, Крис знаеше, че сестра му е будна и го чака с широко отворени очи. Понякога, когато нощем родителите им се биеха, тя се преструваше, че спи, но тази вечер не.

— Мразя ги — каза сухо Джени.

— Не бива да говориш така.

— Защо? Ти не ги ли мразиш?

И той ги мразеше, но не искаше чувствата му да я озлобяват. Момичетата бяха по-различни. Момичетата имаха нужда от майка много по-дълго, отколкото момчетата.

Джени го сепна с изявлението си:

— Веднага, щом порасна достатъчно, ще се махна оттук.

По дяволите, беше само на девет. Би трябвало да живее безгрижно, вместо да крои отсега как да избяга от къщи.

— Джени, не говори така!

— Но това е вярно. Ще избягам.

— О, Джени, моля те…

— И когато избягам, никога повече няма да се върна, освен може би само един-два пъти, за да те видя. Ти си единственото нещо, което ме свързва с това място.

Крис лежеше със свито гърло, неспособен да я укори, нито да я обвини за нещо, защото самият той мислеше същото.

Следващата седмица Мейвис му мушна в ръката двайсет и пет долара.

— Ето, за черните панталони — каза тя.

— Благодаря — отвърна Крис без всякаква топлина. Копнееше за истински дрехи, за топла храна на масата и за родители, които да си бъдат вечер вкъщи и да са трезви. Всяко дете имаше нужда от това. Ако не беше той, Джени щеше да ходи дори още по-одърпана от сега. Той я караше да си реше косата, да изяжда по някоя препечена филийка сутрин и й помагаше да си облече палтенцето, докато старият сумтеше и кашляше в махмурлука си, а майка им пържеше яйца в крайпътната кръчма, за да изкара някой долар за безконечното им наливане.

Двайсет и пет долара, мушнати от време на време в ръката му, не можеха да компенсират двамата пияни родители, които нямаха време да отгледат децата си.

— Баща ти не ти мисли нищо лошо. Преживя го много тежко, нали знаеш — когато падна на онези докове и си счупи гръбнака. Преди това беше съвсем различен човек.

Беше го чувал много често, но това не му помагаше. И други хора бяха преживявали трагедии в живота си, ала ги преодоляваха. Другите майки съзнаваха, че деветгодишните момиченца имат нужда от някого, който да им пере и глади дрешките, да си бъде вкъщи да им приготвя вечерята и да им пожелава лека нощ, когато си лягат. Ед и Мейвис бяха чисто и просто алкохолици и майката не беше по-добра от стария. Не биеха децата си, но нямаше и нужда — пренебрегването им действаше по същия начин.

На парада за Четвърти юли Кристъфър Лалик бе марширувал в нови черни панталони. Но на тротоара нямаше никой от родителите му да го гледа и радостта от свиренето на любимия му марш някак си се беше изпарила след злъчната забележка на баща му за мамините синчета. На другата година той напусна оркестъра и се записа в паралелката по домашна икономика. Реши, че ако през следващите пет години се налага да готви за себе си и за Джени, поне щеше да се научи да го прави добре. Освен това в тази паралелка от време на време имаше безплатна храна.

 

 

Кристъфър седеше на стъпалата на дървената веранда и си припомняше миналото. Беше се стъмнило и на североизток в небето потрепваха първите звезди. В градината на мисис Рестън пееха щурците. Зад него под кухненската врата се процеждаше светлина, а на хладилника й висеше бележката да остави лазаня. Червата му се обадиха и му напомниха, че цял ден не е хапвал, но нямаше никакво желание да яде. Трябваше да става, да се прибира и да напусне това семейство, но не знаеше как би могъл да понесе да се прибере сам в апартамент, в който всичко щеше да му напомня за Грег. Дрехите на Грег в гардероба, компактдисковете му в гостната, пощата му на ъгловата маса в кухнята, шампоанът му в банята, любимият му сок в хладилника.

Крис би дал всичко, за да има майка и татко, при които да отиде, да си има някого, в чиято къща да влезе и да бъде прегърнат, приет и обичан, както се обичаха в това семейство. Да си има някого, който да му оправи леглото в стаята, да дойде при него, когато си ляга, да разроши с пръсти косата му и да каже: „Всичко ще се оправи, сине. Изгуби един приятел, но имаш нас. Ние те обичаме…“.

Никога не беше чувал тези думи от никого. Никога. Никога не ги беше казвал на никого — дори на Джени, преди да си тръгне, или на Грег, преди да умре. Беше казал на мисис Рестън истината: никой не го беше научил как.

Ед и Мейвис все още живееха в онова долнопробно жилище на държавен наем, където по време на дежурствата си често бе викан заради семейни скандали или нарушаване на спокойствието. От последния път, когато ги беше виждал, бяха минали може би три години. Старият имаше четинеста брада на четири-пет дена и миришеше ужасно, както винаги. Седеше на счупен люлеещ се стол и се наливаше с евтино уиски направо от бутилката. Старата пиеше бира и гледаше някаква сапунена опера по телевизията. Беше толкова тъмно и задимено, че ако човек искаше да види нещо, трябваше да влезе с факла или прожектор. Бяха го извикали, за да разтърве някакъв скандал и побой в съседния апартамент, и един Господ знаеше само какво го бе накарало да почука на вратата им. Искаше му се да не беше го правил. Нищо не се беше променило. Нищо нямаше да се промени…

Гласът на Лий Рестън прекъсна мрачните му спомени.

— Кристъфър? Какво правиш там самичък в тъмното?

Крис въздъхна и стана от твърдото дървено стъпало. Разкърши плещи и погледна към звездите.

— Спомням си…

Тя издърпа плъзгащата се врата, пристъпи навън, скръсти ръце и се загледа в звездите също като него.

— Да… — продума само.

После и двамата помълчаха известно време, мислейки за предстоящата нощ, за предстоящите дни и месеци.

Щурците продължаваха да пеят наоколо и от шибоите в градината се разнасяше упоителен мирис. Луната беше изгряла, по тревата се образуваха първите капчици роса, а самата трева в този момент растеше.

Животът продължаваше.

Те също трябваше да продължат да живеят.

— Време е да тръгвам — каза Крис.

— Къде?

— Да се прибирам в апартамента.

— О, Кристъфър… може ли да… Не би ли искал, някой да…

— Няма нищо, мисис Рестън. Все някога трябва да го направя. Децата ти са тук и трябва да им обърнеш внимание. Шефът ме е освободил до след погребението… Всъщност, колкото пожелая, така че утре трябва да съм в апартамента. Ще ти трябват някои от дрехите му, писмата му, ключовете от колата му… изобщо… Когато решиш да ги донеса, само се обади. А сега трябва да си починеш. Беше ужасен ден.

Лий прекоси верандата по чорапи. Обувките й бяха останали някъде отзад. Застана пред него с все така скръстени ръце и осветена отзад коса от кухненската лампа.

— Не бива да се прибираш още. Можеш да спиш на дивана в гостната и утре ще отидем заедно.

За момент Крис се поддаде на изкушението. Сцената, която си бе представял преди малко, внезапно изникна в съзнанието му в нова, реална светлина — как Лий роши косата му, докато той е отпуснал глава на възглавницата, и казва с топлия си глас: „Всичко е наред, Кристъфър. Аз съм тук и те обичам“.

Но сега Лий беше със семейството си и със собствената си скръб. Нямаше нужда да й се мотае тук още един човек, за когото да се грижи и успокоява.

— Благодаря, мисис Рестън, но ще се оправя. Прибирай се вътре при децата. Ще се видим утре.

Тя го наблюдаваше, докато вървеше към колата. Когато стигна до ъгъла, Крис чу гласа й:

— Кристъфър…

Той спря и се обърна. Луната се бе вдигнала и на светлината й Лий виждаше ореола около главата му, неясните фигури на щампата върху фланелката му, голите му крака, все още с гумените чехли, които бе нахлузил сутринта, когато бе поел към езерото за пикника.

— Благодаря ти за всичко, което направи днес. Нямаше да мога да се справя без теб.

— Аз също ти благодаря за поканата да остана. Щях да се побъркам, ако не бях тук с всички вас.

Крис понечи да продължи, но тя му викна да почака и изчезна в кухнята. Върна се веднага, като носеше нещо, огънато във фолио в едната си ръка. Слезе леко по стъпалата с босите си крака и като притича през тревата, пъхна пакета в ръцете му.

— Не си ял цял ден. Затопли това в микровълновата… Обещаваш ли?

— Обещавам. Благодаря.

Пакетът се бе охладил в хладилника и студенееше на дланта му. Нямаше нужда да го отваря, за да разбере, че е лазаня.