Лавърл Спенсър
Семейна благословия (19)

Деветнадесета глава

Благословията на Лойд беше напълно достатъчна на Лий, за да разбере колко е сгрешила, като е отхвърлила Кристъфър. Думата му тежеше за нея повече, отколкото на всички останали, взети заедно. Защото щом той — бащата на първия й съпруг — можеше да й даде право на второ щастие, би трябвало и другите да могат да направят същото.

Когато се прибра след вечерята вкъщи, Лий набра домашния номер на Кристъфър с думкащо от нетърпение сърце.

— Обади се, обади се! — шепнеше тя, но вместо него се чу телефонният му секретар.

Това, което искаше да му каже, беше прекалено съдбоносно, за да се записва на лента и да се чуе от магнетофон. Позвъни в полицията.

— Втора смяна е, мисис Рестън — каза й диспечерът. — Ще се освободи в единайсет часа.

Погледна си часовника. Минаваше десет.

Изведнъж скочи и пристъпи към действие. В банята, във ваната, в чисти дрехи… И през цялото време си мислеше: „Дръж се, Кристъфър, идвам!“.

В 10.45 влезе в стаята на Джой и го събуди.

— Хей, Джой?… Миличко?

— Ммм? Мамо? Колко е часът? Имам чувството, че току-що съм заспал…

— Така е. — Тя седна на ръба на леглото му. — Единайсет без петнайсет е. Съжалявам, че те будя, но отивам у Кристъфър. Исках просто да знаеш, в случай че се събудиш и не ме намериш вкъщи.

— У Кристъфър?

— Мисля, че нямаш нищо против.

— Не. Имаш зелена улица.

— Може да закъснея, защото смяната му свършва след малко.

— Дядо трябва добре да си е поговорил с теб снощи.

— Да, вярно е. И ще направя така, както вие двамата ме съветвате. Ще се омъжа за Крис.

— Наистина ли? — ухили се Джой. — Уха! Мамо, това е страхотно!

— Отивам да му го кажа.

— Ами, в такъв случай… да не те чакам сутринта.

— Обещавам, че ще дойда да ти приготвя закуската.

— Вафли?

— Това изнудване ли е?

— Добре де, не можеш да обвиняваш едно дете, че се е опитало да си изпроси нещо.

— Окей, вафли.

— Уха!

— Дължа ти много повече от някакви си вафли, нали?

— О, мамо…

— Е, така е. Дължа ти едно извинение. Наистина съжалявам за думите си, когато влезе в банята. Нямах никакво основание да се нахвърлям така върху теб. Знам, че те обидих.

— Мисля, че те разбирам.

— И ти се обади на дядо си и му каза да поговори с мен, така ли?

— Ами… мен нямаше да ме послушаш.

Лий оправи завивките около гърдите му и се надвеси над него.

— Ти си един много възприемчив младеж, Джой Рестън. Един ден ще станеш изключителен съпруг на някоя жена.

— И това няма да е много далеч. Тази седмица помолих Санди да се омъжи за мен и тя се съгласи. Мислим да ходим още една година на училище и след това ще го направим.

Лий остана с отворени уста. Преди кръвното й да се качи над двеста, Джой се засмя и със своя фалцет.

— Само се шегувам, мамо.

— О, господи… — Тя сложи ръка на сърцето си. — Изкара ми ангелите!

— Просто си го връщам за онзи ден в банята. Не мисля, че вафлите и извинението бяха достатъчни.

Лий го перна нежно по носа.

— Ах ти, малък садист.

— Да, но ме обичаш, нали?

— Обичам те. Да, много те обичам.

Тя поседя така на леглото на сина си, усещайки как щастието я залива, как нещата най-после си идват на мястото.

— Е, а сега ще тръгвам. Искам да съм там, когато Кристъфър се прибере.

— Поздрави го от мен. И му кажи, че трябва да се научи да не опикава тоалетната чиния, ако иска да му е мирна главата.

— Джой Рестън! Внимавай какво говориш!

— Лека нощ, мамо. Приятно прекарване.

— Почакай само до първи април. Хубаво ще ти го върна.

— Слушай бе, жена. Трябва да поспя малко. Утре съм на училище.

— Добре, добре, тръгвам.

Лий го целуна още веднъж и се запъти към вратата.

— Сериозно, мамо, много се радвам за теб — извика Джой след нея.

Тя се усмихна щастливо и угаси лампата на коридора.

 

 

Беше 11:15, когато стигна до апартамента на Кристъфър. Усещаше как всичко в нея тръпне в очакване. Очакване, което всяка жена над четиридесетте смята, че отдавна е изчезнало. Тази любов беше толкова неочаквана. Любовта бе избрала нея, а не тя — любовта. Колко бе глупава да позволи на семейството си да й отнеме това щастие, дори за толкова кратко време. Това беше нейният живот, само нейният, а животът не е просто репетиция. Бе толкова преходен и кратък, че беше длъжна да вземе от него цялото щастие, което й предлага. А Кристъфър беше ключът към това щастие.

Лий позвъни и зачака. Нетърпението й едва не я задуши. След секунди се чу гласът му от другата страна на вратата.

— Кой е?

Полицаят си беше полицай.

— Лий…

Секретната брава прещрака и вратата се отвори. Стоеше пред нея по чорапи, все още в униформата, със слегната от фуражката коса, хванал един сандвич, току-що изваден от микровълновата печка. Отвътре миришеше на прясно затоплена храна.

— Е, това е изненада, нали?

— Ни най-малко. Онзи ден в училището и двамата разбрахме, че не можем да живеем разделени.

— Ти може да си знаел, но аз не. Мислех, че наистина е по-добре да скъсаме.

Тя му се усмихна като осъдена на смърт, оставяйки погледа си да се радва на косата му, на скъпите сини очи, на пълните му устни.

— Имате ли нещо против, полицай Лалик, ако вляза и ви целуна?

Лий прекрачи прага, прегърна го най-безцеремонно и го целуна. Той също я целуна. Това беше сладостна сантиментална целувка — по-скоро неочаквана, отколкото необуздана. Лий изпита огромно блаженство. Формата и влагата на устните и езика му й бяха познати като собствената й уста.

— Ммм… какво ядеш?

— Сандвич.

— Добре мирише.

— Искаш ли един? Мога да ти затопля.

— Ммм. Няма да е като пресен… Не искаш ли първо да си изядеш твоя?

— Нямам намерение, след като вече си тук.

— Изяж го все пак. Аз ще те гледам.

Крис направи гримаса.

— Ще ме гледаш?

Лий опря ръце в защитната му жилетка и прокара показалец по устните му.

— Ще гледам тях — прошепна, — как се отварят и затварят, докато дъвчеш. Липсваше ми тази гледка…

— С какви ли не се срещаме ние, полицаите — подсмихна се той.

— Довърши си евтината ергенска вечеря.

Крис отхапа от сандвича.

— Липсвах ли ти или какво?

— Ха! Няма да се омъжа за теб заради това. Омъжвам се за теб, за да ми нивелираш пералнята, да ми косиш тревата, да ми ринеш снега и други такива неща.

Крис застина на мястото си, както беше захапал сандвича. После отстъпи крачка назад и се взря в лицето й.

— Ще се омъжиш за мен?!

— Да, ще се омъжа, полицай Лалик. Ще ти пристана.

— Ще ми пристанеш?

— По-бързо, отколкото ще успееш да кажеш: „Петър плет плете“.

— Нали не го възнамеряваше.

— Омръзна ми хората да ми казват какво трябва да правя и какво не трябва. Омръзна ми да спя сама, да се храня сама и да те гледам как минаваш с дежурната кола нощем, като си мислиш, че спя и не те виждам.

— Откога си…

— Виждах те. В събота вечерта мина към десет, на другия ден — точно преди да ти свърши смяната — и много други пъти…

— Ами тази вечер?

— Не бях вкъщи. Излязохме с Лойд, за да ми каже някои неща. След това се прибрах, взех си една вана, сложих си тук-там парфюм, облякох си чисто бельо и казах на Джой, че идвам тук да ти направя предложение.

— Наистина ли? Чисто бельо? А къде си сложи парфюм?

— По всички места, на които можеш да се наслаждаваш не само веднъж.

— Значи така…

Крис остави сандвича си на масичката, вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я на леглото и я целуна — дълга завладяваща целувка, в която и двамата потънаха с обещанията за насладата през дългите часове до сутринта. Неангажиращите думи, които си бяха разменили при пристигането на Лий, бяха отдавна забравени.

— Съжалявам, Кристъфър… — прошепна тя. — Обичах те, а послушах тях. Извинявай.

— Беше кошмарно без теб.

— За мен също.

— Но не исках да заставам между теб и семейството ти. Досега не съм го допускал.

— Лойд ме накара да проумея, че това е техен проблем, а не наш. Ако ме обичат, ще приемат и теб, а те ме обичат. Знам, че ме обичат, така че искам да им дам втори шанс. Ще се ожениш ли за мен, Кристъфър?

— Ако имахме възможност, бих го направил още тук и сега.

— Точно това имах предвид, като казах, че искам да ти пристана. Мислиш ли, че можем да го направим?

— Сериозно ли говориш!

— Да, сериозно. Повече няма да дам възможност на никого да ми влияе. Иска ми се просто да се качим на някой самолет и да заминем някъде. Ще кажа единствено на Лойд, защото ще трябва да го помоля да остане вкъщи при Джой, докато ни няма. Винаги съм си мислила колко е романтично човек да се ожени в някоя градина. Смяташ ли, че бихме могли да използваме билетите до Лонгууд Гардън или в Пенсилвания е още зима?

— Боя се, че още е зима. Но на юг вече е пролет. Може би ще открием някое местенце по-надолу.

— О, сериозно ли говориш, Кристъфър? Наистина ли искаш?

— Наближава ми отпуската. Мога да говоря със сержанта и да го помоля да си я взема. При такава основателна причина сигурно ще се навият да променят графика.

— О, чудесно. Тогава да спрем да правим планове и да съблечем тази желязна жилетка от теб. Толкова е досадна.

Когато Крис започна да си разхлабва вратовръзката и да си разкопчава ризата, Лий коленичи в отсрещния край на леглото и светна и четирите крушки на нощната лампа. Върна се при него и се зае с най-приятната част от „задълженията си“. Докато се събличаха, през ума й премина нещо, за което бе мислила десетки пъти — дали Грег знае. Дали се усмихваше някъде там отгоре и дали виждаше колко са щастливи и двамата? Дали не му се искаше да намигне на дядо си: „Добра работа свърши“. Дали бе намерил малкото си братче някъде там горе и дали двамата бяха доволни от това земно щастие, на което се радваха майка им и най-добрият му приятел?

Когато по телата им не остана никаква следа от дрехи, всички мисли изчезнаха и тя се отпусна в обятията на Кристъфър.

В шеметния вихър, който ги погълна, празнуваха не само телата им, но и тяхната любов…

 

 

Трябваха им два дни, докато намерят подходящата градина и уредят подробностите. На третия — в четвъртък — отлетяха за Мобайл, Алабама, където взеха кола под наем и се отправиха към градската болница. Направиха си задължителните кръвни проби и след четири часа излязоха с резултатите. Занесоха ги направо в кметството, където си купиха бланка за брачно свидетелство и се уговориха с някой си Ричърд Джонсън, административен помощник на нотариуса, да се срещнат на другата сутрин в единайсет часа при отсамния край на моста, който се простираше над Огледалното езеро в Белинграт Гардънс.

Лий Рестън никога не беше виждала азалии, разцъфнали в естествената си среда. Видя ги в сватбения си ден — над 250 000 храста, някои от които на възраст близо сто години, във всички възможни нюанси на розовото, спускащи са като водопади, очертаващи пътеки, заобикалящи обраслите с мъх водни дъбове, отразяващи са в хиляди багри в басейните, езерцата и в спокойното течение на реката, край която се намираше имението Белинграт. Градините се простираха на осемстотин акра площ, с много решетести беседки, бликащи фонтани, шумящи водни каскади, зелени поляни и цветя навсякъде цветя. Кристъфър не можеше да откъсне Лий от тях. Тя непрекъснато се спираше, докато отиваха на срещата си с Джонсън. Вдигаше глава нагоре към короните на огромните дъбове и възклицаваше:

— О! Погледни!

И към лалетата и нарцисите покрай алеята във всички цветове на дъгата.

— О, виж тези! Никога не съм виждала подобно нещо през живота си.

И към морето яркочервени хиацинти, които насищаха въздуха с божествен аромат.

— О, помириши ги, Кристъфър! Мисля, че ще ми се завие свят… Така разкошно миришат!

Той я прегърна през рамото.

— Хайде, любов моя. По-късно ще разглеждаме градината. Не искам да закъсняваме за собствената си венчавка.

Мостът на Огледалното езеро беше извит във формата на дъга и имаше дървена украса по парапетите. Зад езерото се виждаха алпинеумът и лятната хижа, потънали в цветя. При отсамния край на моста ги чакаше Джонсън от обредния отдел на кметството в Мобайл. Беше ведър южняк със специфичен акцент, в средата на четиридесетте, с оредяваща руса коса, очила и една усмивка, която говореше, че много повече предпочита пищния пейзаж на Белинграт, отколкото прашните стаи на кметството, където обикновено изпълняваше служебните си задължения при бракосъчетанията.

— Добро утро, мисис Рестън, мистър Лалик. Едва ли би могло да бъде по-подходящо за сключване на брак.

— Добро утро, мистър Джонсън — отвърнаха едновременно и двамата.

— Какво ще кажете за тези азалии? Не са ли божествени?

— Мисис Рестън има магазин за цветя — каза Кристъфър. — Беше ми много трудно да не закъснеем.

Джонсън се подсмихна.

— Подобно място може да омагьоса всекиго. Е… да започваме ли?

Бяха само тримата: Джонсън в официалния си костюм; Лий — в тъмносива муселинена рокля и обувки на високи токчета, хванала една калия в лявата ръка; Кристъфър — в тъмносин костюм с благоуханна гардения на ревера. Само тримата, двойка лебеди в езерото зад тях и едно фламинго с цвят на залез, което газеше в плиткото.

Никакви гости.

Никакви организатори, които да се суетят покрай тях. Никаква суета или фалш.

Само двама влюбени, разкрепостени в деня на бракосъчетанието си.

— Вие ще решите как да го направим — каза Джонсън. — Аз съм тук, за да го узаконя. Мога да прочета няколко думи от една книга или вие да кажете, каквото решите.

Кристъфър и Лий се спогледаха. Никой от двамата не беше помислил за самата церемония.

— Иска ми се аз да кажа нещо — реши Кристъфър.

— На мен също.

— Много добре — съгласи се Джонсън. — Започнете, когато сте готови.

Кристъфър остави фотоапарата на тревата и хвана ръцете на Лий.

— Ами…

Той се замисли за миг, погледна в очите й, после въздъхна, сякаш искаше да се засмее, защото нямаше представа какво да каже.

Най-после започна:

— Обичам те, Лий. Обичам те от достатъчно дълго време, за да осъзная, че ти ме направи по-добър, и мисля, че това е важно. Искам да бъда с теб до края на живота си. Обещавам да ти бъда верен и да ти помагам да отгледаме заедно Джой и да се грижа за двама ви. Обещавам да бъда добър с теб и да те разведа из толкова градини, колкото можем да разгледаме до края на живота си. И да те уважавам и обичам до деня на смъртта си, което никак няма да ми бъде трудно.

Крис се усмихна и Лий отвърна на усмивката му.

— О, и още нещо. Обещавам да уважавам и семейството ти и да им показвам по всякакъв начин, че този наш брак е най-правилната стъпка. — Млъкна и се замисли. — А, пръстенът…

Извади го от джоба си — не грамадния пръстен с камъка, който се беше опитал да й подари преди, а обикновена златна халка, която бяха избрали заедно и която нямаше нужда да се сваля и да се прибира в чекмеджето при работа вкъщи или в цветарския магазин.

— Обичам те — повтори, докато я надяваше на пръста й. — И ти беше права. Този пръстен е много по-хубав, защото никога няма да се налага да го сваляш.

Погледна я усмихнат в очите, а след това се обърна към Джонсън:

— Мисля, че това е всичко.

Джонсън кимна на Лий.

— Мисис Рестън…

Тя погледна към ръцете на Кристъфър, хванали нейните, след това вдигна поглед към лицето му — щастлива и спокойна.

— Ти беше истински подарък за мен, Кристъфър. Дойде в живота ми, когато най-малко съм го очаквала — в момент, когато болезнено се нуждаех от някого. Не съм си и помисляла, че ще се влюбя в теб. И ще продължавам да те обичам до края на живота си. Винаги ще бъда до теб, когато работата ти те изтощава. Знам, че не е лесно да си жена на полицай, но кой познава по-добре от мен тези проблеми? Обещавам да те подкрепям във всички случаи, когато имаш нужда от опора — особено с децата, защото съм сигурна, че Джъд няма да е последният, към когото ще се отнасяш като със син. Ще правя, каквото мога за тях и ще ти давам свободата да правиш, каквото е необходимо за тях. Ще създам наш дом и той винаги ще бъде отворен за приятелите ти… и за семейството ти, ако решиш. Ще отида във всяка градина на тази земя, където пожелаеш да ме заведеш.

Лий му се усмихна широко, докато той я слушаше с грейнало лице.

— Старите думи сякаш си остават най-хубави… в здраве и болест, в добро и в зло, докато смъртта ни раздели. Ето, по този начин те обичам. А сега дай ми другия пръстен.

Крис го извади от джоба си и тя му го сложи. След това целуна пръста му и като вдигна поглед към него, прошепна:

— Обичам те, Кристъфър.

— Обичам те, Лий.

Целунаха се. В езерото зад тях двойката лебеди плуваха бавно един срещу друг и, докато се разминаваха, главите и шиите им образуваха сърце — като благословия на клетвите, които току-що бяха изрекли.

Мистър Джонсън пристъпи към тях.

— Обявявам, че щатът Алабама признава този брак за валиден и законен и че той ще бъде вписан в регистрите на обредния дом в кметството на Мобайл.

Церемонията беше толкова кратка, че във въздуха сякаш останаха неизречените мисли на младоженката и младоженеца: „Не можеше ли да продължи по-дълго?“. Джонсън я приключи официално:

— Честито, мистър и мисис Лалик! А сега остана само да положите подписите си в брачното свидетелство.

Когато се подписаха, той им направи снимка с апарата на Лий. След това помолиха един от минаващите туристи да ги снима тримата.

— Е, желая ви щастие — каза накрая Джонсън и ги остави там, до езерото, да се подсмихват един срещу друг, защото в някои отношения думите му им се струваха малко като фарс.

Техните клетви обаче бяха излезли от сърцата им и нямаха нищо общо с подписи и формуляри. Когато Джонсън се отдалечи, Кристъфър хвана Лий за ръката и я притегли към себе си.

— Ела тук, мисис Лалик. Да опитаме още веднъж.

На тази целувка свидетели бяха само лебедите и млечнобелите облачета в ясното небе. Беше най-дългата. Лий се отдръпна първа.

— После ще ме целуваш, Кристъфър. Умирам от нетърпение да разгледам всички тези цветя.

Прекараха първите три часа като мистър и мисис Лалик, обикаляйки из градините. За първата брачна нощ отседнаха в едно луксозно бунгало, наречено „Кери Котидж“. То приличаше на дървена колиба и бе построено върху основите на богата къща отпреди Гражданската война. Собственичката, мисис Ремзи — слаба жена с конско лице и сива коса — каза, че щяла да се обади на няколко души, и на някои от роднините си, които мислели да се отбиват през нощта от Монровил, и да ги предупреди да не идват.

— Никога не ми плащат и един цент, а щом удари осем часа, чакат да им сложа закуска на масата. Братовчедката Грейс може да дойде и друг път. Довечера ще ви отстъпя най-хубавата стая.

Нагости ги с домашна кокошка със сливи и чудесна плънка на масата в двора под един стар, дебел глог, за който каза, че бил посаден от прадядо й. Когато започна да се здрачава, запали един газов фенер и им донесе сладкиш с амаретов крем, който ухаеше на ванилия. Отгоре върху крема беше изобразила две сплетени сърца от течен шоколад. Докосна Лий и Крис по раменете и каза замислено:

— Дано съвместният ви живот бъде щастлив като моя с полковника.

След като реши, че няма смисъл да ги отегчава с обяснения за полковника, тя им напълни чашите с нещо, което нарече айс ментово вино и изчезна в сенките.

Вдигнаха тост.

Пиха.

Гледаха се.

Дълго се радваха един на друг, докато нощта започна да ги призовава към още по-голяма близост в градинската им къщичка. Въпреки това, останаха да поседят така още малко, наслаждавайки се на очакването за онова, което им предстоеше. Айс ментовото вино беше леко горчиво, но освежаваше. Листата на стария глог над главите им шумоляха от слабия нощен бриз. Металните краища на градинската маса изстиваха и охлаждаха краката им. Пламъкът на фенера осветяваше лицата им с Рубенсова светлина.

Кристъфър изпи виното и остави чашата си на масата.

— Мисис Лалик… Имате ли нещо против да се оттеглим?

— Мистър Лалик — отвърна Лий, като го гледаше в очите и му се усмихваше, — много бих искала да се оттегля точно сега.

Той отмести стола си назад. Звукът отекна, когато металните му крака се удариха о камъните. Лий се изправи и го хвана под ръка.

— Да се обадим ли на мисис Рамзи и да й благодарим?

— На всяка цена.

Поеха бавно към къщата по неравната тухлена пътека.

Наоколо ухаеше на жасмин.

Благодариха на домакинята и й пожелаха лека нощ. После се разходиха под клонестия дъб, минаха отново покрай стария глог и се отправиха към къщата с чистата спретната спалня. Покривката на леглото вече беше леко отметната и на възглавниците имаше по един чудесен сватбен сладкиш.

Когато Крис се изтегна до Лий, тя вече беше гола.

— Лий… О, Лий! — прошепна й. — Най-после моя съпруга.

Тя също повтаряше името му и го привлече още по-близо към тялото си, към душата си.

— Кристъфър… мой съпруг!

Съпруга.

Съпруг.

Любовници.

В наситената с аромата на Юга нощ не искаха нищо повече.

 

 

Лойд взе решението съвсем сам. Сподели идеята си само с Джой, преди да разпрати поканите. На внучката си Джанис. На Силвия и Бари Еид. На Орин и Пег Хилиър. И на Джъд Куинси.

„Поканени сте на сватбена вечеря по случай бракосъчетанието на Лий Рестън и Кристъфър Лалик, които сключиха брак в Белинграт Гардънс миналия петък. Вечерята ще се състои в бъдещия дом на младоженците в «Бентън стрийт» 1225 в сряда вечерта от 5:00 часа. Моля ви, не разочаровайте нито тях, нито мен.“

Ваш: Лойд Рестън

Всички се обадиха един по един незабавно след получаването на поканите — всеки искрено възмутен — и започнаха да отправят упреци към Лойд, сякаш се бяха наговорили да го обвиняват за липсата на здрав разум у Лий. На всеки от тях той отговаряше:

— Един момент, Джой иска да ви се обади.

И Джой се включваше със спонтанния си възторг.

Например:

— Хей, бабо, нали е страхотно! Идваш, нали? Мама ми телефонира и е адски щастлива! Аз също! Също и дядо Лойд! Двамата с него приготвяме сватбената вечеря и никой от нас не знае какво точно правим, но гледаме в една готварска книга и открихме нещо много вкусно и лесно. Идвате ли?

Всеки от тях затваряше начумерен, хванат в собствената си клопка. Синът на Лий беше във възторг. Бившият й свекър й даваше благословията си по най-недвусмисления начин. Дядо и внук се мотаеха сами в кухнята и щяха да приготвят вечерята за празненството. Молеха само останалите от семейството да присъстват. Как те можеха да откажат и да не изглеждат жалки след това?

Лойд издейства и помощта на Джъд. Веднага след училище го докара и двамата с Джой подредиха кухненската маса на Лий с най-красивия порцеланов сервиз.

Закачиха три хартиени сватбени камбанки на лампите.

Насякоха около пет фунта говеждо филе, сложиха го в една голяма паница, нарязаха лук и гъби, поляха го с малко червено бургундско, сложиха му подходящите подправки и го оставиха готово за печене.

После нарязаха и салатата, отвориха три пакета с ядки, приготвиха ориза за затопляне в микровълновата фурна, украсиха кошничката за хляба със салфетки по края, както правеше винаги Лий, разчупиха питките, сложиха две пакетчета масло в една чиния и скриха майсторски украсената торта от сладкарницата в най-високата секция на шкафа на Джой.

Малко преди четири часа Лойд си облече сакото и каза на момчетата:

— И не забравяйте. Ако никой не дойде до пет часа, махате всички излишни прибори и чинии от масата, окей? Лий и Крис ще пристигнат най-късно до пет и половина. Ако всичко върви по плана.

 

 

Кристъфър караше от летището към града. Лий продължаваше да говори за впечатленията си от Белинграт Гардънс. Монологът й не престана, докато не стигнаха до къщата й, където установиха, че в алеята няма място за експлоръра.

Лий изведнъж млъкна по средата на изречението и се втренчи в паркираните коли.

— Тази прилича на колата на майка ми. И на Джанис… и на Силвия и Бари.

Тя изви глава и погледът й се спря на приближаващия се Лойд.

— Лойд, какво си направил?

— Да влезем вътре да видим.

Беше ужасена, когато слезе от експлоръра и застана до него, загледана в къщата. Кристъфър я хвана за ръката.

— Наистина, какво направи, Лойд? — повтори Лий.

— Поканих ги, това е всичко.

— Но, Лойд… Никой от тях не знае!

— Всички знаят.

— О, боже! — изстена Лий и се обърна за помощ към Кристъфър, който пък нямаше кой знае какво да й предложи.

— Така или иначе, трябва да отидем при тях — каза той.

Звучеше музика. Майката на Лий разбъркваше нещо на печката. Баща й отваряше бутилка вино. Силвия се суетеше над букет бели рози, поставен в средата на масата. Всички изглеждаха ужасно заети, освен момчетата, които се втурнаха към вратата. Джой прегърна Лий.

— Ами това е страхотно! — възкликна Кристъфър. — Джъд също е тук!

И двамата си плеснаха дланите високо във въздуха.

Останалите оставиха „неотложните“ си занимания и се обърнаха, докато Джой и Джъд продължаваха да се самоизтъкват шумно за приготовленията, които били направили с Лойд, и за музиката, която намерили. Лий стоеше на прага на собствената си къща и се страхуваше да направи тези седем-осем стъпки, които я отделяха от близките й. Чувстваше се неловко като певец, който е започнал песента си фалшиво.

— Е… — продума най-накрая. — Каква приятна изненада.

Най-близо беше Силвия и Лий усещаше как сърцето й ще се пръсне, докато стояха така с изопнати до краен предел сетива. И Лий направи тази първа и най-трудна крачка към помирението. Прегръдката им беше непохватна, лактите им стърчаха във въздуха.

— Мисля, че си луда! — прошепна Силвия в ухото й. — Нищо не може да излезе от това.

— Само гледай и ще видиш — отвърна й тихо Лий. Следващата беше майка й. Прегръдката беше по-силна, но думите бяха почти същите:

— Ума си ли си изгубила, да приставаш? Когато Лойд ми каза, щях да умра!

— Благодаря ти, че дойде, мамо.

Прегръдката на Орин беше първата истинска.

— Майка ти казва, че си полудяла, но аз никога не съм те виждал по-щастлива, скъпа.

— Благодаря, татко, наистина съм щастлива.

Лий се обърна.

— Джанис… Скъпа, толкова е хубаво, че дойде.

Джанис се бе изчервила и не можеше да се помръдне. Прегръдката на Лий разчупи леда. Двете стояха прегърнати дълго и силно, както не се бяха прегръщали от много месеци. Облекчението се разливаше в тях и заличаваше пропастта, която толкова нелепо бе зейнала помежду им.

— О, мамо…

Шепотът на Джанис беше накъсан. Лий я чуваше как преглъща и се опитваше с последни сили да сдържа чувствата си. Търкаше силно гърба й с длан и мислено й казваше: „Не плачи, скъпа, сега вече всичко ще бъде наред!“.

Сред прегръдките и поздравленията ръкуването между Кристъфър и семейството й мина някак вяло, но Джанис потисна всякакви лични чувства и направи на Лий най-скъпия сватбен подарък. Приближи се до Кристъфър и въпреки лекото си изчервяваше, го прегърна с искрена сестринска прегръдка.

— Радвам се, като ви виждам толкова щастливи и двамата. Честито…

— Благодаря ти, Джанис, от мое име и от името на майка ти.

— Исках само да ти кажа, че се запознах с едно момче, което наистина много ми харесва. Утре вечер ще бъде втората ни среща.

— Радвам се за теб — отвърна с усмивка Кристъфър. — Доведи го вкъщи да се запознаем.

Докато ги гледаше, Лий усети как я залива едно топло чувство, което всеки момент можеше да бликне в светли сълзи, но в следващия миг то изпълни сърцето й и погледът й само стана по-мек. Обърна се и отиде в ъгъла на кухнята да изтрие овлажнелите си очи насаме. Кристъфър я забеляза и тръгна след нея. Застана зад нея и я прегърна през гърдите. Тя хвана дланта му с две ръце и извърна глава към него, като затвори очи, преглъщайки с усилие.

— О, Кристъфър…

— Зная — отвърна той и я целуна по косата.

Джъд се приближи притеснен.

— Може ли да сменя компактдиска? О! Нещо кофти?

— Не, не може. — Джой също се беше приближил веднага зад него. — Хайде, не, стой като чучело, остави ги на мира.

И без да усети как, сълзите на Лий изчезнаха. Кухнята се оживи, говеждото бе опечено, масата — сложена и всички насядаха. От хола се чуваше гласът на Винс Джил. Някои чаши бяха пълни с вино, други със спрайт. Около масата се разговаряше и се носеше аромат на вкусни гозби. Шумът и суетнята на семейната вечеря извършиха магията си и разместените пластове на отношенията постепенно започнаха да си идват на мястото.

Лойд стана с чаша в ръка.

— Бих искал да…

— Не, дядо — прекъсна го Джой. — Мисля, че този път това е моя работа.

Лойд се поколеба за миг, малко изненадан, и си седна обратно на стола с доволна усмивка, давайки думата на своя внук.

Джой се изправи и вдигна чашата си със спрайт.

— За дядо Лойд, задето ни събра. За леля Силвия, задето донесе цветята. За чичо Бари, задето доведе леля Силвия…

Тостът му бе прекъснат от дружен смях.

— За Джъд — продължи той, — който съвсем скоро ще започне да предпочита кънтри музиката пред рапа. За сестра ми Джанис, за която се радвам, че се върна вкъщи. За дядо Орин и баба Пег, които са ни дали най-добрата майка на света. Но преди всичко за мама и за Кристъфър — за младоженката и младоженеца. Надявам се, винаги да сте така щастливи, както днес, и се надявам още да заминавате по-често за някъде и да ме оставяте с дядо Лойд, защото стават една камара хубави неща, когато сме двамата с него. Тъй де! Ядях пица всяка вечер, оставах до единайсет и половина и ми даваше да карам колата до Санди!

Когато смехът стихна, Джой отново продължи:

— Сериозно… тази година научих някои неща, които наистина си струват. Всички научихме много. Така че искам да приключа, като кажа: мамо, Кристъфър, всички ние ви пожелаваме дълъг и щастлив живот заедно. Това е от името на всички ни тук и от останалите — там горе на небето. Татко, Грег, Грант, знаем, че сте заедно. Давате благословията си за двамата, нали?

 

 

Докато около сватбената трапеза чашите звъняха, сърцата се пълнеха с любов и младоженката едва сдържаше сълзите си от щастие, три души погледнаха надолу от вечното си жилище, размениха си усмивки на задоволство и, прегърнати, безмълвно се оттеглиха, за да чакат…