Лавърл Спенсър
Семейна благословия (16)

Шестнадесета глава

Съдията се разпореди Джъд да бъде оставен в пансиона до официалното гледане на делото, което беше насрочено за края на февруари, но не разреши на Кристъфър да стане негов настойник, тъй като момчето имаше адвокат и представител от социалните служби, които щяха да следят за състоянието му. Кристъфър върна Джъд в къщата на мисис Билингс и го остави там с обещанието, че двамата ще ходят заедно на тренировки в полицейската спортна зала всеки вторник, когато смените на Кристъфър позволяваха.

Джой реши, че не бива да казва на никой друг, освен на Дени Уитмън, какво бе видял в антрето у тях. Ако кажеше на Джанис, тя щеше да раздели Кристъфър и майка им, а това щеше да сложи край на един сексуален сценарий, който толкова го беше очаровал, че бе решил да включи в него и Санди Паркър. Разбира се, първо трябваше да обсъди всичко с Дени и да се увери, че когато предприеме тази стъпка спрямо Санди, ще го направи, както трябва и няма да отблъсне приятелката си.

Джанис се беше върнала в колежа и Лий кроеше планове за една необезпокоявана от никого любовна нощ с Кристъфър при първа възможност. Обади му се по телефона.

— Джой се е записал в шофьорския курс. Утре вечер ще го няма за два часа от седем часа. Ти какво правиш?

— Свободен съм. Можеш ли да дойдеш?

— Да. — Тя въздъхна с облекчение. — Само се опитай да ме спреш.

— И в петък също съм свободен. Какво ще правиш в петък през нощта?

— Нищо. Джой отива на баскетболно състезание.

— Две нощи поред. Страхотно!

— О, Кристъфър, не съм се чувствала така от години!

— Как?

— Ти знаеш.

— Може и да зная, но все пак ми кажи.

— Секси. Възбудена. Само за това мисля през цялото време. Мислех, че ще се чувствам виновна, но не.

— Защо да се чувстваш виновна?

— Лъжа пред децата.

— Не, не лъжеш. Просто отделяш част от свободното си време за мен и не им го казваш.

— Доста уклончива гледна точка.

— Казвал съм ти и преди — винаги, когато решиш да им кажеш директно в очите: „Аз ходя с Кристъфър“ — само ми се обади. Ще дойда и ще им го кажем заедно.

— Не още. Все още не. Искам те само за себе си още малко.

Настъпи тишина, в която двамата си се представяха един друг, и се чувстваха щастливи и свободни и нетърпеливи, като всички любовници, на които се налага да живеят разделени.

— Бих искал сега да съм с теб — каза Крис.

— Аз също.

— В леглото ли си?

— Да. А ти?

— Да, в тъмното. С какво си облечена?

— В една много грозна, стара и избеляла нощница. Сигурно е на десет години.

— По гръб ли си легнала?

— Не, на една страна, завита съм и съм сложила телефона на възглавницата.

— Нощницата минава ли между краката ти?

Въпросът му й подейства невероятно.

— Това да не е някой от онези телефонни разговори, за които съм чувала?

— Да, сигурно изглеждат така, но никога досега не съм говорил по този начин, така че не си мисли, че ми е навик. Само с теб. Та, нощницата минава ли между краката ти?

— Да… — прошепна Лий и затвори очи, дишайки така, сякаш ръцете му са върху нея, представяйки си лицето му, силните му пръсти, голото му тяло.

— Лий — прошепна Крис след дълга пауза.

— Да…

— Не се бави и минута, след като замине Джой.

Тя наистина не се бави и минута. В седем и пет вече бе позвънила на вратата му, а в седем и десет никой от двамата нямаше дреха по себе си. Нямаха време да стигнат чак до спалнята, а се озоваха на пода в хола, където свиреше радиото и двете лампи зад дивана светеха. Този път Лий дори не се замисли, че Крис ще я види гола на светлината. Търкаляше се с него по мекия килим и се оставяше да я целува по най-интимните местенца, специално парфюмирани за тази цел. Любенето им беше жадно и необуздано и ги тласкаше от едно удоволствие към друго след принудителното им неколкодневно въздържание. Озоваваха се и в изящни, и в нелепи пози, отдавайки се изцяло на насладата. Бяха коленичили един срещу друг, когато тя се отпусна по гръб с протегнати ръце и направи мост, а Крис провря отдолу ръка.

Думите излизаха от гърлото й накъсано, като след дълго бягане:

— Усещам те… Толкова пълно… Толкова си голям… сърцето ми… Божичко… Божичко… Божичкооо…

— Никога не съм мислил, че можеш да бъдеш такава.

— Никога не съм била… преди…

— Лий… Лий… още не мога да повярвам, че съм с теб и го правим…

Лий беше на четиридесет и пет и бе полетяла свободно, и наваксваше за толкова изгубени години. Когато стигна до оргазъм, Крис приглуши вика й с една възглавничка от дивана, за да не чуят съседите от долния апартамент. Когато той свършваше, Лий наблюдаваше с радостна усмивка двете им тела надолу, наслаждавайки се на сливането им. Крис беше прекрасен в кулминацията си — извит над нея с полуотворена уста и затаил за секунди дъх. Докосна влажната му вежда и прокара пръст по устните му, щом отвори очи. Останаха върху дебелия килим с преплетени тела.

— Страхотна си! — промълви Крис с отпаднал глас.

— Не знам какво става с мен.

— След толкова години…

— Мисля, че има нещо друго. Това е различно.

— Когато за пръв път започнах да мисля за теб като за любовница, представях си, че ще бъдеш много свенлива и скована в леглото.

— Такава бях. Ти ме промени.

— Как съм успял?

— Не знам. Просто…

Лий се обърна по гръб, едната й гръд се отпусна надолу и примами свободната му ръка.

— Появи се изведнъж — трийсетгодишен и силен — и ме забърка в тази секс каша, както си бях такава… сериозна, строга и си ходех спокойно от къщи на работа и обратно. Сега вече не знам какво правя и нямам търпение да се измъкна от магазина, за да дойда при теб.

— Същото е и с мен. Но не е само сексът. Ти означаваш много повече за мен.

— Какво например — попита тя, все така лениво изтегната по гръб, докато пръстите му се разхождаха по корема й, около едното й зърно, надолу към пъпа, вътре в него, след това още по-надолу — във влагата между бедрата й…

— Онзи ден, след Нова година, когато дойде на обяд и не можехме да се любим по „технически“ причини, ми беше приятно просто да седим и да те усещам в скута си на слънцето. И когато работата ми позволява и мога да се отбивам у вас, както на другия ден, след като оставих Джъд в пансиона… всичко това за мен е част от нещо цяло. И тази част е не по-малко хубава от това, което правим сега.

Като се усмихваше блажено, Лий изви леко рамо към него, подчертавайки още по силно пищната си гръд, чиято бяла плът контрастираше възбуждащо на фона на ръката му.

— Еднакво хубава?

— Е — поправи се той с усмивка, — почти толкова.

— За мен също — прошепна тя. — Правиш ме толкова щастлива.

— Радвам се.

— И знаеш ли какво? Наистина съм убедена, че критерият за една любов е в това как се чувстват и какво правят хората, след като са се любили. Ти как мислиш?

— О, Лий…

Крис я облада с такава нежност, че не бяха необходими никакви думи.

Тази нощ тя сънува Грег за трети път от смъртта му насам. Сънят беше прост — той само се появи за миг, усмихна се и каза: „Погрижих се за този маркуч, мамо“. И тръгна към кухнята с червената си бейзболна шапка. Събуди се объркана, убедена, че наистина е жив. После действителността се стовари върху нея като чук, който заби с ритъма на пулса в ушите й, припомняйки й, че Грег е безвъзвратно мъртъв и никога повече няма да чуе гласа му, нито да види лицето му.

Докосна няколко неща, за да се увери, че е будна: покривката на леглото, челото си, нощното шкафче. Какво ли означаваше сънят? И защо Грег се бе появил точно тази нощ, непосредствено след двата часа, прекарани с Кристъфър? Не беше ли това сигнал, че тя наистина заместваше Грег с Кристъфър, ако не във физически план, то в емоционален?

През деня, все още настроена меланхолично от съня, Лий получи второ напомняне за Грег — по телефона се обади Нолан Стийг:

— Здравей. Мислех си какво ли правиш.

Звукът на гласа му внезапно я изпълни с някаква странна, неосъзната тревога. Накрая, след като бяха говорили за всичко друго, освен за онова, което беше в главите и на двамата, Нолан каза:

— Не знам защо, но днес много мислих за Грег.

— О, Нолан, аз също… Миналата нощ го сънувах.

— Никога не съм го сънувал. Много бих искал. Би ми било приятно да го видя отново.

— Не мога да си обясня как се обади точно днес, когато имах най-голяма нужда. Не всички разбират, че все още имам нужда да говоря понякога за него.

— Той ми е бил приятел цял живот. Ще ми трябва много повече от няколко месеца, за да преодолея тази загуба. Не знам колко ще ти трябва на теб. Просто се радвам, че има с кого да поговоря за него.

След като затвори апарата, Лий усети как в нея се борят приятните спомени от миналото и сегашното самосъжаление. Обаждането на Нолан бе възкресило толкова много живи спомени за двете момчета през отминалите години. От време на време през деня от тези спомени очите на Лий засмъдяваха, друг път те предизвикваха една ведра усмивка, помагаха й да приеме действителността.

Но съдбата сякаш искаше да задраска целия напредък, който беше постигнала в овладяването на скръбта си. Когато се прибираше от работа същата вечер, Лий включи радиото в колата и не щеш ли — случи се не някоя друга песен, а точно „Спомена ли твоето име“ на Винс Джил. Фактът, че пуснаха точно нея по време на петминутното й пътуване до вкъщи, почти я шокира. Носталгията я оплете в коварните си мрежи. Това беше едно от любимите неща на Грег. Той никога вече нямаше да я чуе. „Какво ли е изпитвал, когато е слушал тези думи? За кого ли е мислил? Дали е имал някое момиче, което да е обичал, да го е изгубил и след това да е копнял за него? Някое момиче, за което би се оженил? Която би му родила деца. С която щеше да живее щастливо…“

Не можа да се сдържи да не се разплаче, преди да се прибере вкъщи. Когато Джой я видя, лицето му доби уплашено изражение.

— Мамо, какво е станало?

Двамата се прегърнаха.

— Грег… — каза тя, като си бършеше носа. — Днес на няколко пъти усещам, че ми липсва ужасно.

Джой я прегърна още по-силно и притихна до нея.

— На мен също. Чудя се защо.

— Не знам. Нолан също ми се обади. Каза, че и с него е същото…

— Защо ли всички мислим за него по едно и също време?

— Кой знае? Магнитни полета, биоритми, подреждане на звездите. Мислим си, че вече сме го преодолели, но след това разбираме, че сме били много далеч от това.

— Да. Мръсна работа.

Тя го потърка по гърба, усмихна се тъжно и повтори:

— Да… мръсна работа.

След като похапнаха, Джой отиде на поредния си мач, а Лий почисти кухнята и си облече домашните джинси и пуловера. Къщата беше много тиха. Миялната машина потракваше ритмично и от нея се разнасяше лимоновия дъх на препарата. Цветята из стаите трябваше да се полеят, но самата мисъл, че ще полива още цветя, уби и без това малкото й желание да докосва още цветя. Дни… години бе правила само това. Внезапно изпита такава остра нужда от Джанис, че нещо в гърдите я заболя. Набра номера й в общежитието, но никой не се обади — беше петък вечер и нямаше причина една здрава, красива и жизнена госпожица да не излезе с приятели. Лий сложи обратно слушалката, опря лакти на кухненската маса и започна да рови с крайчето на пръста си в остатъците от макароните в пластмасовата чиния.

Рови… рови… рови…

Сдържаше чувствата си на ръба…

Сдържаше… сдържаше…

Докато риданието избухна с такава сила, че тя захлупи лице върху масата.

Кристъфър пристигна тъкмо когато бършеше лицето си. Влезе да донесе две видеоигри, които беше взел под наем, и един черешов пай, купен на път от Бейкърс Скуеър.

И той й зададе същия въпрос като Джой:

— Лий? Какво е станало?

Тя си изчисти носа и отвърна:

— Много е тъпо.

— Кое е тъпо? Хайде ела… — Прегърна я, докосна челото й с устни и попита отново: — Кое е тъпо?

— Грег…

Лий се извърна и се разплака отново. Кристъфър я остави да си поплаче, колкото имаше нужда, след това я прегърна с една ръка през рамото и тръгнаха бавно към хола, където седнаха на дивана в полумрака. Лий постепенно се отпусна и започна да му разказва за деня си — за трите напомняния, които бяха събудили скръбта й по Грег.

— Предполагам, че все още съм уязвима, дори след всичките тези месеци. В книгите пише, че след подобна загуба човек дълго време е уязвим и не бива да предприема някакви особени промени в живота си.

— Уязвима по отношение на мен? Това ли имаш предвид?

— О, Кристъфър, не знам какво имам предвид. Мислех, че съм преодоляла най-лошото, а ето че сега съм пак в началото — там, откъдето тръгнах преди седем месеца.

— Едва ли. Измина много път оттогава.

— Сигурно си прав и дълбоко в себе си съзнавам, че може би правя мелодрами. Усещам го като някаква голяма болезнена празнота, която никога няма да изчезне.

Кристъфър се досети какво се бе случило днес — върнала се бе старата болка от скръбта и Лий се бе поддала на чувството за вина от сексуалната си връзка с него, която бе започнала да изглежда в очите й все повече като реакция срещу преживяната загуба. Дали и двамата не се бяха хванали като удавници в нея, за да си докажат, че са достатъчно силни да преодолеят скръбта по Грег? Дали не се залъгваха, че са влюбени, за да оправдаят онова, което правеха в леглото или на пода при първата свободна минута? Дали когато отминеше истинският период на скръбта, нямаше да се окаже, че двамата просто са се използвали един друг, за да го преживеят по-леко?

 

 

— Знаеш ли, Лий, не само ти си уязвима в случая. Какво ще кажеш за мен?

Лий седеше все още в скута му, опряла ръка на гърдите му.

— Мислиш ли, че и двамата ще се окажем наранени, когато това свърши? — попита тя със слаб глас.

Крис не отговори.

— Тогава всеки от нас ще загуби най-добрия си приятел, нали? — продължи замислено Лий.

След дълга пауза той произнесе съвсем спокойно:

— Ти си дяволски сигурна, че това един ден ще приключи.

През главата на Лий преминаха всички логични причини за това: неговата възраст, нейната възраст, майка й, Джанис.

— Това просто една временна връзка ли е за теб, Лий?

Сега беше неин ред да остане задълго мълчалива.

— Така ли е? — повтори Крис.

След като отново не получи отговор, стана по-настоятелен:

— Значи се надяваш скоро да ти омръзна и да не се налага да казваш на семейството си?

Тя се дръпна рязко и се вгледа в лицето му в полумрака.

— Не те разбирам — каза най-сетне.

— Знаеш ли какво, Лий? Това е първата лъжа, която чувам от теб.

Лий настръхна и понечи да скочи от дивана, но Крис я хвана за ръката и я притегли обратно на мястото й.

— Забрави го — рече й с по-мек тон. — Сега не е време да го обсъждаме, след като си изкарала такъв ужасен ден. Донесох един пай. Искаш ли малко? Със сметана и череши.

— Точно сега не съм в настроение.

Лий стана без никаква съпротива от негова страна и излезе от стаята. Крис въздъхна и я последва в кухнята.

— Лий…

— Какво искаш от мен да направя?

— Не знам…

— Е, аз също. След като хората разберат за нас, всичко ще се промени, а аз не искам да се променя.

— Добре. Добре. Просто си помислих, че ще е по-лесно, ако бъдем честни с тях, и че бихме могли да престанем да се спотайваме.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не.

— Тогава какво искаш?

— Искам… Искам да съм смела и уверена, но не съм. Страх ме е какво ще кажат хората.

Крис стоеше и се взираше в наведеното й лице, в очите й, които отказваха да срещнат неговите, в упоритата й брадичка и в устата й, която отново потрепваше след толкова плач днес. „По дяволите! Нямах намерение да я разплаквам!“

— Лий… Извинявай… Обичам те. Това беше излишно. Извинявай…

Изведнъж се озоваха в прегръдките си. Сърцата им тръпнеха от обич и страх, осъзнавайки, че онова, което и двамата бяха предугаждали, вече започва.

— Боже господи! Обичам те!

— Джой ще се върне след половин час! Трябва да побързаме.

Той я вдигна и я отнесе в спалнята, където се любиха с неизказана нежност, защото сега се беше промъкнало и едно ново чувство — извинението. То бе проникнало в докосванията им, шепота им, в погледите. В Кристъфър се бе утаило едно дълбоко съжаление, че беше прибавил допълнителна тежест към бремето й, а в Лий — нарастващото усещане, че е прав, като й каза, че тя се надява всичко между тях да приключи, преди да са разбрали децата й.

През следващите седмици обаче вината им бе изкупена. Имаха възможност да прекарат много време задно, да се насладят един на друг и да преосмислят много неща.

Нямаха време да си спомнят за първоначалното отчаяние.

Крадяха часове.

Събираха минути от обедните почивки.

Специализираха се да се любят за десет минути и по-малко. Понякога обаче приятелството надделяваше и сексът оставаше на заден план. Приятелството — с неговата проста, но със завладяваща сила — водеше връзката им към ново ниво, което им даваше още по-голяма радост един от друг.

Кристъфър усети най-силно дълбочината на чувствата си една сутрин, когато всичко изглеждаше толкова чудесно, че цялото му същество тръпнеше от удоволствие.

Джой бе отишъл със семейство Уитмън в един мотел, където бяха решили да отпразнуват петнайсетия рожден ден на приятеля му, и бе останал да нощува там.

За пръв Кристъфър се събуждаше сутрин с Лий до себе си. Искаше да има право да се събужда така до нея винаги до края на живота си. Чакаше я да се събуди, за да й го каже, наблюдавайки как зората набира сила и светлината открива леката розовина по кожата й. Косата й стана бронзова, устните алени, луничките по голото й рамо — ръждивокафяви.

Тя отвори очи и се усмихна, без да помръдва.

— Добро утро — продума накрая.

— Добро утро.

— Наблюдавал си ме?

— Мхм.

— От колко време?

— Цяла нощ. Не исках да изгубя нито миг.

— Лъжец.

— От разсъмване.

— Мммммм…

Лий се престори, че иска да поспи още малко.

— Лий? — каза тихо той.

Лявото й око се отвори.

— Ммм?

Крис хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна основата на палеца й. Страхът от отговора й стегна гърдите му.

— Какво, скъпи?

Той се взираше в сплетените им ръце и най-после го каза:

— Обичам те и искам да се оженя за теб.

Лий се надигна. Очите й бяха широко отворени от изненада. Изведнъж отмаля от някаква слабост, съвсем различна обаче от слабостта, която изпитваше, когато е сама.

— О, Кристъфър! Боях се, че един ден ще го кажеш.

— Боеше се? Казах, че те обичам. И ти си казвала, че ме обичаш. Защо се боиш?

— Между нас има петнайсет години.

— Знаех го още преди да се целунем истински, но все пак започнахме тази връзка. Ще ти трябват доста усилия, за да ме убедиш, че има някакви истински пречки.

— Забравяш някои неща…

— Например? Общественото мнение — с това ли да започнем?

— Добре, с това. — Гласът й беше напрегнат. — Или по-точно — мнението на семейството ми… Имам предвид Джанис. Да започнем с нейното мнение.

— Нека ти напомня нещо, което съм ти казвал няколко пъти. Нито веднъж — било с дума или жест — не съм дал и най-малък повод на Джанис да мисли, че мога да й отвърна на чувствата. Нито някога съм се опитвал да скрия от нея какво си говорим или какво вършим с теб. Ако си достатъчно искрена, трябва да признаеш, че и ти не си крила. Крила ли си?

Лий обви с ръце голите си колене.

— Не.

— Всъщност, имаше моменти, в които питаше децата си дали имат нещо против, нали?

— Да.

— Както в Новогодишната вечер, нали?

— Да.

— Чувствата, които Джанис си мисли, че изпитва към мен, са абсолютно едностранни. И ако ти си възпитала такива деца, каквито мисля, че си възпитала, Джанис ще разбере, че и ти имаш право на щастие, и ще ни даде благословията си. Ако не… — Крис разпери ръце и ги отпусна на леглото. — Ще му мислим тогава. Нямам готови отговори за всички въпроси.

— Но Джанис няма да може да го понесе. Онази вечер тя сподели толкова искрено с мен, че те обича.

— Но ние имаме ли някаква вина? Трябва ли да се разделяме просто защото Джанис ме харесвала? Добре, права си… може да е шокирана първия път, като й кажем, но ще свикне с тази мисъл. Какви други възражения имаш?

— Това не са възражения, Кристъфър, това е здрав разум.

— Какъв друг здрав разум имаш тогава?

— Не ми харесва тонът ти!

— Не ми харесва отговорът ти!

— Не ми харесва всичко това изобщо. Никога досега не сме се карали.

— Е, по дяволите, Лий! Така става с един мъж, когато жената отхвърли предложението му. Започва да воюва за нея!

— Добре. Можеш да игнорираш всичко останало, но не и възрастта. Това никога няма да се промени.

— Не го и искам. Обичам те такава, каквато си, ти ме обичаш такъв, какъвто съм, и не мисля, че това ще се промени с възрастта.

— Но, Кристъфър…

— Ами деца? Това щеше да кажеш, нали?

Погледите им се срещнаха и Крис забеляза, че вече не е толкова уверена.

— Не искам деца, Лий. Никога не съм искал. Казах ти го преди седмици. Още като малък съм се заклел да не допусна друго същество да изживява детство като моето. А след като пораснах и станах полицай, съм виждал толкова много нещастни, гладни, захвърлени деца без родители, че просто не искам да рискувам да създам едно същество, на което може да му се случи да преживее всичко това.

— Но твоите няма да са бедни, захвърлени и гладни. Ти би бил толкова добър баща — каза тъжно Лий.

— Мога да бъда такъв към твоите, ако се оженим. Може би не към Джанис, но поне към Джой. Вече обичам Джой и, ако не се лъжа, и той изпитва подобни чувства към мен. От смъртта на Грег винаги съм се държал като баща с него и ако се оженим, това просто ще се узакони. И недей забравя за Джъд. Дал съм обещание пред себе си, че ще се грижа за него, докато вземе диплома в ръцете си и поеме пътя си в живота. Ще има нужда от това. Ще вложа цялото си бащинско чувство, за да го измъкна от калта… Ти си права… мисля, че ще бъда добър баща. Достатъчно добър, за да насоча това дете във вярна посока. Независимо дали ще се върне при родителите си или ще остане в пансиона, ще има дяволски много неща, които ще му минат през главата, и аз единственият, който е в състояние да му помогне да ги преодолее… аз, който сам съм ги преодолял. Що се отнася до Джанис — продължи Крис, — не мисля, че някога ще ме приеме като баща, защото е прекалено голяма, но бих могъл да обединя семейството и да заема мястото, което е празно след смъртта на Бил. Знам, че на Джанис ще й е необходимо време, но когато се влюби, когато наистина се влюби в някой хубав младеж, един ден ще го приеме и дори ще забрави, че някога ме е гледала по този начин. А като види, че си щастлива, и тя ще бъде щастлива.

Лий извърна лице към него.

— В устата ти всичко звучи толкова логично.

Той взе ръката й.

— Няма нищо логично в любовта, нито в начина, по който дойде при мен. Просто… По дяволите, просто се влюбих. Изведнъж. Бам — и готово. Бях объркан, когато го осъзнах за пръв път, но не по тези причини, за които ти говориш. Никога не ме е интересувало, че си по-възрастна или че хората ще ни обсъждат. Боях се, защото знаех, че когато дойде този ден и те попитам, ще кажеш точно това, което преди малко каза.

— Моля те да ме разбереш, Кристъфър… Трябва да ти го кажа. Аз съм жена, обвързана със семейство. Да те лиша от правото да имаш деца, които могат да ти донесат толкова радост в живота, прилича повече на егоизъм, отколкото на любов.

— Казах ти, Лий… Не искам собствени деца.

— Всеки иска собствени деца.

— Грешиш. Не можеш да съдиш за всички по себе си.

Лий замълча, въздъхна дълбоко и отпусна рамене.

— Петдесет процента от американските семейства вече не са традиционни, това знаеш ли го? Ние с теб си подхождаме.

Може и да беше вярно, но тази статистика й звучеше малко абстрактно и не намираше нищо забавно в нея.

— О, Кристъфър… Не знам…

— Да полежим така, Лий. Моля те? Ето, това е първата сутрин, когато се събуждаме заедно. Предпочитам да те държа в прегръдките си.

Прегърнаха се, сплитайки крака, и се галеха по гърбовете, макар че прегръдката им приличаше повече на окуражителна, отколкото на сексуална.

— О, Кристъфър! — въздъхна отново Лий, щастлива, че се връща при сладката му, топла голота под завивките, но несигурна за бъдещето им точно толкова, колкото и в началото. — Извинявай, че едва не ти се разсърдих, но това е толкова трудно решение.

— Не разбираш ли колко много съм навлязъл вече в живота ти? Върша всичко, което би вършил един съпруг. Помагам ти да си купиш елхата за Коледа. Поставям ти я на кръстачката. Поправям ти маркучите и ти нивелирам пералнята, и ти кося двора, и разговарям с децата ти, когато започнат да си забравят задълженията. Успокоявам те, когато си тъжна, и се любим, когато си щастлива, и понякога сядам на централния стол на масата и на теб ти е приятно да ме виждаш там. Не ми казвай, че не е така. Бог ми е свидетел, а и ти сама виждаш, че никога не съм го правил с някаква користна цел. Не съм имал намерение да се вмъквам в семейния ти живот, но фактът си остава. Просто е нелепо да ми кажеш, че бракът между нас е невъзможен, Лий.

— Не съм казвала, че е невъзможен. Казах, че има пречки.

— Животът е пълен с пречки. Те съществуват, за да бъдат преодолявани.

Тя се замисли за миг нас тази сентенция — подобни думи обикновено излизаха от нейните уста. Топлите му длани я галеха и я убеждаваха. Господи, колко беше хубаво да усеща ерекцията му с корема си. Колко би било лесно да каже „да“ и да се радва на този лукс всяка сутрин до края на живота си. Бе се събуждала сама толкова много, много години. Представи си как съобщавана майка си, че ще се ожени за него, но бързо отхвърли мисълта от съзнанието си, защото бе в пълно противоречие с удоволствието от допира на ръцете му, мириса му, топлината и желанието, което се надигаше в утробата й.

— Все пак, кажи ми нещо — продума Крис, като се отдръпна леко и я погледна в очите. — Ако всички тези пречки не съществуваха — нито разликата във възрастта, нито увлечението на Джанис, нито това обществено мнение, срещу което трябва да излезем, ако бяхме просто ти и аз, такива, каквито сме — ти да ме обичаш и да знаеш, че и аз те обичам… би ли се омъжила за мен?

Лий погледна в любимите сини очи и отвърна, както й диктуваше сърцето:

— Да. Да, бих… но, Кристъфър, животът не е толкова…

Той сложи пръст на устните й.

— Ето, най-после го каза. Да, би се омъжила за мен. Ти го искаш. Съсредоточи се върху това за малко, окей? Вместо да гледаш всичко откъм отрицателната му страна.

Те отново се прегърнаха силно.

— О, Кристъфър! Как ми се иска просто да кажа „да“ и наистина да бъде толкова просто.

— Преди малко спомена нещо. Не сме говорили за него, но знам, че продължаваш да го мислиш. Че може би си се обърнала към мен единствено от отчаяние, че просто си се опитала да превъзмогнеш загубата на Грег. Надявам се, повече да не мислиш така.

— Това беше… съжалявам, че съм споменала подобно нещо.

— Престани да четеш тези книги. Само те объркват. Ние сме заедно, защото се обичаме.

Лий отдръпна глава, за да може да вижда лицето му.

— Прав си — прошепна, — защото се обичаме.

Той го каза още веднъж, директно, като държеше лицето й в две ръце:

— Омъжи се за мен, Лий.

Тя затвори очи и го целуна, за да си даде време да помисли, но под влияние на голото му тяло мозъкът й работеше много по-трудно. Крис беше фантастично възбуден, краката им бяха сплетени здраво и всяка фибра от тялото й го желаеше.

— Не е честно — прошепна Лий в устните му, — да ми правиш предложение в такова състояние.

— Омъжи се за мен!

Продължиха диалога между все по-дългите целувки.

— Ще ми дадеш ли малко време да си помисля?

— Колко малко?

— Ден, седмица, просто да е достатъчно да се отърся от тези усещания под завивките. Не знам колко време, Кристъфър. Бих искала да знам, но не знам.

— Но нали ме обичаш?

— Да.

— Ще продължиш ли да мислиш за това, докато решаваш?

— Да.

— Ще говориш ли с някого за това.

— Сигурно не.

— Добре, защото се сещам за неколцина, които биха се опитали да поговорят с теб.

— Аз също.

Крис я покри с тялото си.

— О, господи, обичам те! Моля те, кажи „да“.

— Аз също те обичам и ще се опитам.