Лавърл Спенсър
Семейна благословия (11)

Единадесета глава

Лий Рестън не обичаше тайните неща. Онова, което бе направила, я изненада и шокира. Изпитваше болезнена нужда да говори за него с някого, на когото да има доверие. Прехвърли в ума си възможните варианти. „Силвия?“ Въпреки многобройните си чудесни качества, Силвия беше пълна пуританка. Никога не беше й загатвала за нещо, свързано със секс. Двамата с Бари рядко се докосваха на публични места и обикновено показваха толкова малко чувства един към друг, че Лий често се чудеше какво ли правят в спалнята.

„Майка ми?“ Майка й беше толкова далеч от подобна мисъл, че би било абсурдно да я занимава. Благоприличието бе движещата сила в живота на Пег Хилиър и да се обсъжда обкрачването на някой мъж, петнайсет години по-млад, на кухненския стол би било просто издевателство над принципите на възрастната жена.

„Джанис? О, боже!“ Дори само мисълта за Джанис я караше да се чувства като някаква пачавра. „Каква майка съм, по дяволите! Та тя го обича.“

„Лойд?“ Тя едва не се поддаде на изкушението да използва Лойд за отдушник, но здравият разум й подсказваше, че бащата на покойния й съпруг с нищо не го е заслужил.

По ирония на съдбата, единственият, на когото бе възможно да се довери по такъв интимен въпрос, беше самият Кристъфър, но точно сега й се струваше, че е най-разумно да стои по-далеч от него. Беше открила, че в думите му в неделя имаше много истина — не бе естествено да изкара толкова години, без да се люби с мъж. Сега, след като бе нарушила въздържанието си, би могла да навакса пропуснатото…

Стана много разсеяна в магазина, нощем сънуваше, че целува Крис, докато устните й подпухнат.

Минаха два дни, а той не й се обади. Една седмица след Деня на благодарността тъкмо поливаше някакви цветя до витрината, когато зърна черно-бялата полицейска кола. Крис беше зад волана и я видя. Махна й. Тя също му махна и остана така, забравила за каната в ръката си. Сърцето й сякаш описваше кръгове из гръдния й кош, докато колата се отдалечаваше надолу по главната улица.

Само след няколко минути телефонът отзад в склада звънна.

— Лий, за тебе е — викна Силвия.

— Благодаря. — Лий остави каната и влезе вътре. — Ало?

— Здравей — каза Кристъфър. — Изглеждаш чудесно на витрината.

Нямаше представа какво да му отговори, така че не каза нищо. Просто стоеше там като чучело и се опитваше да не се изчервява.

— Не си сама, нали?

— Да.

— Имала ли си някога почивен ден по средата на седмицата?

— Понякога. Сега по Коледа работим до късно вечер и е малко по-различно. Какво искаш?

— Малко помощ за коледната елха. Никога досега не съм купувал, но тази година мисля да купя една. Ще ми помогнеш ли да си избера украса?

— Какво имаш предвид?

— Във вторник и сряда съм свободен. Ако искаш, можем да го правим цял ден.

— Добре. Във вторник.

— Кой беше? — попита я Силвия, когато затвори апарата.

— Кристъфър… помоли ме да му помогна да украси коледната си елха…

— Не знам как ще успея да се справя с всичко за Коледа — започна да се оплаква Силвия. — Всяка година едно и също. Отдавна мислех да поговорим за един свободен ден, но нещата тук така ни завъртяха, че ми беше неудобно да те попитам.

— Всъщност, напълно си права. И двете ще откачим, ако не си помагаме от време на време.

Този следобед Лий прозря нещо, за което не се беше сещала досега. Хората не проявяваха никакво подозрение към срещите й с Кристъфър, просто защото гледаха на него като на момче, а не като на мъж. Защото не беше нормално жена на нейната възраст да се впуска в каквито и да било романтични авантюри с един мъж на трийсет години. Още повече, че беше най-добрият приятел на сина й. Сигурно го виждаха в същата светлина, както и самата тя в началото — нещо като син, който се разбира с цялото й семейство и се чувства на мястото си сред него, защото го нямаше истинският. Тактиката беше проста — фамилиарността като прикритие.

Беше й малко трудно да приеме факта, че сутринта по средата на седмицата, в най-натоварения период от годината, тя клинчеше от магазина, облечена в спортни дрехи, и очакваше срещата с мъжа, който бе запълвал мислите й с девически копнежи през последните две седмици. И все пак го правеше. Отражението в огледалото на банята беше нейното. Очите й бяха много по-блестящи от обикновено, а бузите й — толкова бледи, че се наложи да сложи малко руж заедно с грима. От толкова много години не беше изпитвала тази възбуда при мисълта, че ще излезе с някого. Вече бе свикнала с огледалото и дори не се замисляше как изглежда: една жена на средна възраст, разумно спретната, с разумно приятен вид, със съвсем обикновена коса. Дори не се замисляше за разни допълнителни аксесоари. Нямаше нищо по-глупаво от една жена на нейната възраст, която се опитва да се прави на осемнайсетгодишно момиче.

След като одобри в себе си всичко, освен цвета на дрехите, тя угаси лампата.

Крис пристигна навреме. Тъй като се страхуваше от собствената си реакция, като го срещне след приключението им в кухнята, Лий тръшна входната врата, докато двигателят на експлоръра все още работеше в края на алеята. Когато влезе в колата, Крис й се усмихна по своя неподражаем начин. „Боже — помисли си тя, — не му позволявай да се наведе и да ме целуне точно тук, посред бял ден, пред всичките ми съседи и минувачите!“

Не го направи. Включи колата на скорост и попита:

— Къде отиваме?

— Линдсторм, Минесота.

— Линдсторм, Минесота?

Беше на един час път.

— Ако нямаш нищо против.

— Какво има там?

— Коледен базар на „Густаф“. Две очарователни старовремски къщи една до друга на главната улица, където сякаш през цялата година е Коледа. Не съм била там много, много отдавна, но доколкото си спомням децата се омагьосват, като влязат. Има коледни украшения от цял свят. Мисля, че ще ти хареса.

Скоро градът остана зад тях и се понесоха на изток.

— Трябва да купя коледна елха — каза Кристъфър. — Дали да взема изкуствена или истинска?

— Истинска. Тези пластмаси са отвратителни. Освен това нямат никакъв мирис.

— Значи ти обичаш миризмата на бор?

— Обожавам я. Това е любимото ми време от годината в магазина, защото мирише най-възбуждащо. Във всяка украса, която правим, има борови клонки и почти всеки ден получаваме нов материал. Пристига в големи кутии и клоните трябва да се подрежат в подходяща дължина, а когато ги сечеш — особено тези на тамяновия кедър — не може да се сравни с нищо на света. Тамяновия кедър има истинска миризма на лимон, примесена с мириса на бор. И може да ухае цяла година.

— Никога не съм чувал за тамянов кедър. Дори нямам представа как изглежда.

— Ще ти хареса само щом го помиришеш. Купуваме, разбира се, и всякакви други вечнозелени — бял бор, балсамово дърво, смърч, хвойна. С хвойната е най-неприятно да се работи. Прави ти ръцете на нищо.

Крис погледна към ръцете й, но бяха с ръкавици.

— Силвия направо отказва да работи с хвойна. Но тя е по деловата част. Аранжорът съм аз.

— Каза ли нещо за излизането ти с мен днес?

Погледите им се срещнаха за секунда, преди той отново да насочи вниманието си към магистралата.

— Не. Каза само, че тя също имала нужда от почивен ден да си напазарува за Коледа.

Повече не говориха за това.

— Разкажи ми нещо повече за ежедневната си работа — каза Кристъфър.

Докато му разказваше за магазина, Лий осъзна, че в живота й на майка на три деца бяха минали много години, откакто никой не бе проявявал интерес към ежедневните й проблеми, свързани с работата. От нея се очакваше, да се интересува от проблемите на Джой и Джанис. Те обаче рядко проявяваха интерес към нейните.

— Искам да ти погледна ръцете — каза Крис.

— Не.

— Изглежда се срамуваш от ръцете си, но аз никога не съм забелязвал нещо нередно в тях.

— Винаги са напукани.

— Новото лице на Лий Рестън. Мнителна по отношение на ръцете си.

— Точно така.

И той не настоя повече.

В двора на „Густаф“ имаше дървени елени в естествен ръст с върбови венци около вратовете, окичени с червени и зелени ленти. Вътре миришеше на черница. Навсякъде примигваха светлини. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше коледни звънчета, които звъняха в стотици различни тонове. Един служител, облечен като помощник на Дядо Коледа, се усмихваше и поздравяваше:

— Честита Коледа.

Обиколиха всички стаи в старинната къща. След това избраха елха на Крис и украса за нея — многоцветни миниатюрни светлинки, златисти гирлянди, позлатени тенекиени звънчета и стъклени топки, които бяха направени така, че да имитират, че вътре вали сняг, когато светлината се пречупваше през повърхността им. Купиха кръстачка за елхата и една голяма червена свещ, украсена с клонки от чемшир. После тръгнаха към колата.

— Гладна ли си? — попита Крис.

— Умирам от глад.

Той се огледа нагоре-надолу по главната улица на градчето.

— Да се поразходим… и да видим какво можем да открием.

Откриха кафене „Дъга“, където кафето се сервираше в дебели бели канички и салфетките стояха в метални поставки на масите.

Лий си поръча един сандвич, а Крис си избра задушено с гарнитура от картофи и сос.

След като се наобядваха, се качиха на експлоръра и поеха обратно към Анока.

— По кое време се прибира Джой?

Лий си погледна часовника си.

— Точно сега.

— Трябва ли да се връщаш вкъщи?

— Не — отвърна тя.

Стигнаха до сградата, където беше апартаментът на Крис. Той включи дистанционното за автоматичната врата и вкара колата в подземния гараж.

— Ето че пристигнахме — усмихна се Крис, щом влязоха в жилището му. — Събличай си палтото и се чувствай като у дома си.

Той отиде до банята и като се върна, Лий говореше по телефона с Джой.

— Всичко наред ли е? — попита я, когато тя затвори апарата.

— Да. Имали шкембе за обяд, но изглежда не му е допаднало откъм количествената страна.

Кристъфър се подсмихна.

— Ела да ме посъветваш къде да поставя елхата.

Запалиха лампите в мъгливия следобед, пуснаха радиото и огледаха мебелите в хола. После разчистиха едно място пред плъзгащата се стъклена врата и преместиха дивана до самия център на стаята с лице към вратата. Изглеждаше необичайно, но елхата стоеше страхотно.

— Откъде ще започнем?

— От светлините — отвърна Лий. — Кристъфър, никога ли не си го правил вкъщи?

— Ъ-ъ — отвърна той, съсредоточен в заниманието си.

Грубият му отговор й прозвуча като самозащита и Лий реши, че сега не е време за мрачни спомени.

Тя вдигна поглед и Крис забеляза една малка златиста нишка на устните й, която проблясваше като частичка от паднала звезда.

— Задръж така — каза той и посегна да я махне с върховете на пръстите си.

Беше залепнала върху червилото и трябваше да опита с нокът. Лий стоеше неподвижна с отворени устни, взряна в очите му.

Бяха го отлагали цял ден. Имаха чувство за отговорност и здрав разум, докато бяха навън сред хората. Бяха се въздържали от пламенни погледи, докосвания, интимни жестове и всичко останало, на което двама влюбени биха се отдали.

Устните й бяха отворени… и той ги докосваше с пръсти… и целувките, които си бяха разменили преди две седмици, още ги караха да отмаляват… и един тих и дрезгав глас по радиото пееше за най-големия от всички подаръци…

Крис наведе глава и допря устните си до нейните безкрайно нежно и ефирно. Лий се притисна към гърдите му. След един безкраен миг той хвана ръката й и я целуна.

— Да приключим първо с това…

Украсиха елхата, без да се докоснат, съзнавайки много добре, че часът е едва шест. Когато играчките бяха закачени и подът около елхата украсен с памук и изкуствен сняг, Лий коленичи да събере изпопадалите елхови иглички и опаковките. Крис изгаси лампите и застана зад нея, докосвайки косата й.

— Утре ще почистя. Ела тук…

Лий се поколеба.

— Ела тук — прошепна й отново и я поведе към дивана. Изтегна се на него и я притегли към себе си. После я прегърна през талията и започна да й поднася единствения коледен подарък, за който тя копнееше в момента. Заличи сякаш с магическа пръчка мъчителното съмнение и от дните, и от нощите, когато бяха лежали будни — всеки в своето легло — и бяха мислили кога ли ще се случи това. Наслаждаваха се на най-сладкия миг, пиейки сладката влага от устните си… още… и още… и още…

Когато отвориха очи, видяха червени, зелени, сини и златни светлини да танцуват по стените, по мебелите, по дрехите и косите им.

— Сега можем ли да говорим за това?

— Да говорим за какво? — прошепна Лий.

— За това, което изпитвахме от онази нощ. Което чувствахме цял ден днес. Което те накара да станеш от пода и да дойдеш тук при мен.

Тя помълча малко, преди да си признае.

— Вина…

— За какво?

— За това, което направих на кухненския стол…

— Не си направила нищо лошо.

— Така ли?

— Не съм имал намерение да те разстройвам. Извинявай. Не знаех, че това те притеснява толкова.

— Мислех си как биха го приели останалите — майка ми, дъщеря ми, сестра ми. Мисля, че ще го сметнат за прелъстяване.

— То е взаимно.

— Но аз съм петнайсет години по-възрастна от теб.

— Значи не ти е позволено да си проявяваш чувствата?

— Шокирана съм от себе си.

— Аз също съм шокиран, но ми е хубаво.

— Живяла съм сама толкова време… нали разбираш… и изведнъж не можах да устоя на изкушението да те целуна. Не мога да устоя… да не лежа тук с теб. Ти беше прав, че не е естествено да се живее без… без физически усещания толкова време. Минаха две седмици, откакто се целунахме на стола в кухнята, и оттогава не съм в състояние да мисля за нищо друго…

— И значи се чувстваш виновна?

— Разбира се, а ти не се ли чувстваш?

— Не. Ти си жена. Аз съм мъж. За какво да се чувствуваме виновни?

— Възрастта ни… на първо място.

— Предполагах, че това имаш предвид.

— И след това… дългото ми въздържание. Знам как изглеждат отстрани жените, когато някой по-млад мъж им обърне малко внимание. Особено след като не са получавали никакво преди това…

— Това ли съм само за теб? Един по-млад мъж, който ти обръща внимание?

— Не, знаеш, че не е така.

— И какъв е тогава големият ти проблем? Двамата само се целуваме.

— Ти си приятел на Грег…

— Това е първият път, когато се споменава името му днес. Съзнаваш ли го?

Не го съзнаваше. Погледът й му го каза.

— Хей, престани да се чувстваш виновна. Няма нищо по-естествено да прекараме заедно цял ден и просто да се забавляваме. Лично аз мисля, че си прекарахме страхотно.

— Вярно е. Беше чудесно.

— И смяташ, че не е показателно, че не отворихме дума за Грег досега?

— Да, прав си. Но едва са минали шест месеца от смъртта му и може би съм… може би…

— Давай, кажи го. Може би все още преживяваш по особен начин скръбта и това е част от този процес.

— Ами, може и да е така.

— Може. Но може пък и да не е. И ако е — какво? Говорим за това, всичко е открито. Ако наистина е така, скоро и двамата ще разберем. Жарта ще угасне и когато сме заедно, вече няма да се чувстваме по този начин. Макар че лично аз не мисля, че това ще се случи.

— Което също би било опасно.

— Защо?

— Защото Джанис е хлътнала по теб.

— Знам.

Лий надигна глава от ръката му.

— Знаеш?

— Знам го много отдавна.

— И въпреки всичко, вършиш това с мен?

— Никога не съм я насърчавал и на йота. Питай я.

Тя се облегна отново на ръката му и си призна:

— Няма нужда. Джанис вече ми се оплака.

— Виждаш ли? Е, какви други доводи ще изкараш?

— Толкова опростяваш нещата!

— Те са си прости. Единственото, което възнамерявам да правя, е да си лежа тук и да те целувам, и да се радвам на първата си коледна елха, и може би да сторя така, че и двамата да чувстваме по-малко самотни известно време. Какво по-просто от това?

Гласът му бе станал по-нежен, примамно шептящ.

— Просто… устните ми… върху твоите…

А какви невероятни устни имаше. Беше толкова добър, когато ги използваше, принуждавайки я неусетно да му отвърне със същата страст. Целуваше я така, както не бяха я целували от дните, когато Бил я ухажваше — по един дълъг, бавен и толкова секси начин, с който сякаш казваше: „Щом и двамата го искаме, нека го направим, както трябва“. Използваше безброй изкусителни примамки. Лий изчисти всякакви мисли от съзнанието си и остави чувствеността да излезе от бърлогата си, като следваше неговия повик и се отдаваше на удоволствието от допира с тялото му. Дългата целувка събуди скритите желания и в най-съкровените местенца в телата им. Крис повдигна коляно и тя му направи място между бедрата си, приемайки с наслада силния му натиск, докато се настаняваше в топлия й скут. Крис измърка от удоволствие и прокара ръка нагоре по гърба й и като я движеше нежно в кръг, обходи врата й, раменете, после смъкна дланта си по гръбнака й до извивката на ханша й.

Толкова отдавна Лий не бе лежала с мъж, не беше усещала мъжко тяло до себе си, не беше чувствала спиращите дъха пробождания на твърдия член под корема си. Толкова отдавна дланите й не бяха рошили твърда мъжка коса. „Косата му… О, боже!…“ Усещането беше толкова фантастично и когато пръстите й продължиха да се движат из нея, почувства онзи специфичен мирис, по който винаги отсега нататък щеше да го разпознава. Крис бе прав — беше толкова необикновено хубаво, че Лий се молеше отчаяно да не спира. Влажните му устни се откъснаха от нейните и обходиха лицето й, спирайки се да целунат всяко местенце — над бузата, веждата, челото, носа — като овлажняваха кожата й, а понякога връхчето на езика му следваше движението на главата й. Той притисна устни към врата й, описа три кръгчета с езика си, разнасяйки аромата на парфюма й, който си беше сложила сутринта.

Най-после се отдръпна и се вгледа в лицето й.

Тя отвори очи и видя неговите съвсем близо — светлините от елхата играеха в тях.

— М-м-м… много си добър — прошепна му.

— Ти също.

— Малко съм отвикнала.

— Бързо ще свикнеш отново — усмихна се Крис.

— С удоволствие… но ръката ми изтръпва.

Беше лежала притисната до него повече от петнайсет минути.

— Това ще се оправи — каза той, като се отмести да я освободи, и се настани плътно отгоре й.

Погледнаха се в очите, търсейки взаимно съгласие.

— Лий, досега имах само това предвид — промълви Крис. — Само да се целуваме, ако това е всичко, което искаш.

— Какво искам и какво мога да си позволя, са две различни неща…

Той я целуна по устата, отпусна едното си коляно и го притисна към бедрото й. Когато целувката свърши, Лий обви врата му с две ръце и го притегли надолу към себе си. Лицето му се отпусна на рамото й.

— О, Кристъфър — въздъхна тя, — толкова ми е приятно да лежиш върху мен, че мога да остана така цяла нощ.

— Добра идея — отвърна Крис и най-после изрече онова, което и двамата отдавна си мислеха. — Да звънна ли на Джой или ти ще му се обадиш?

Лий се засмя, но коремът й не можеше да се помръдне под тежестта на тялото му.

— Посмей се още — каза той и горещият му дъх овлажни ухото й. — Страхотно е!

Лий не се засмя. Притвори очи, притихна и се отдаде изцяло на този миг близост и на приятното съзнание, че отново е желана, че отново, е жена, че отново е с мъж и че това й харесва.

— Лий? — прошепна Крис в ухото й.

— Какво?

Пръстите й рошеха лениво косата му отзад. Той вдигна глава и премести тежестта на тялото си върху лактите.

— Обещай ми, че вече няма да ми погаждаш такива номера, както за Деня на благодарността!

— Толкова съжалявам за тогава!

— Искам да бъдем заедно на Коледа.

— Ще бъдем. Обещавам. Но как ще издържим, без да се докосваме?

— Имай ми доверие. Не знаеш какво ми е било допреди няколко седмици, нали?

— Имах известни подозрения.

— Откога?! — възкликна той, сякаш я обвиняваше в лъжа.

— От Четвърти юли.

— Четвърти юли!

— Когато седяхме един до друг и ядохме царевицата. И когато ме събори през волейболната мрежа на игрището. И на виенското колело. Жената усеща тези неща преди мъжа.

— Защо не ми каза нищо?

— Никога не бих го направила, ако ти не беше започнал пръв.

— Защо?

— Поради всички онези причини, за които говорихме преди малко — разликата във възрастта ни, какво ще си помислят децата, това, че и двамата още сме в траур и емоционално уязвими. Има толкова много причини, които и сега ми се струват валидни.

Крис обхвана бузите й и ги стисна съвсем нежно. Гледаше очите й, приковани в неговите и щастливи, независимо от думите й. Когато заговори, гласът му беше дълбок от прямота и искреност:

— Всякакви синовни асоциации, които съм имал към теб, са изчезнали. Вярваш ли ми?

Лий се взря в лицето му, изопнато в напрегнато очакване. Усети как нещо в нея трепна предупредително и й подсказа, че онова, което бе започнало между тях, можеше да нарани и двамата, ако изпуснат юздите от ръцете си. Доближи устните си до неговите и го целуна. Веднъж. Бързо.

— Да. А сега трябва да си тръгвам.

— Защо?

— Защото това ми харесва прекалено много. И ти ми харесваш прекалено много. И на теб ти е хубаво, а днес се забавлявах твърде много и вече започвам да се обърквам…

Крис я наблюдаваше и умът му явно работеше усилено върху думите й.

— И защото се страхувам от това, което започнахме току-що. А ти?

Крис се замисли, преди да отговори.

— Не. Не се страхувам. Не като теб.

След това се изправи и хвана ръцете й.

— Хайде. Ще те закарам до вкъщи.