Лавърл Спенсър
Семейна благословия (8)

Осма глава

В събота вечерта Кристъфър, Пийт Острински, жена му Марги и снаха му Кати Суицър се бяха уговорили да отидат на боулинг. Летните състезания бяха приключили, зимните не бяха започнали и коридорите сигурно щяха да бъдат почти празни.

Пийт и Марги живееха в хубава нова къща близо до минералните басейни в източната част на града. Когато Кристъфър позвъни, вратата отвори Пийт и го въведе горе в хола, където играчките заемаха не по-малко място от мебелите и двете жени ги очакваха. Крис целуна Марги по бузата. Кати Суицър стана от стола и се ръкува с него. Беше руса, с остри черти, сравнително привлекателна, макар и малко кльощава. Когато се усмихваше, венците й се оголваха.

— Здравей, Крис — каза тя. — Слушала съм много за теб.

Той се усмихна:

— И аз.

— Марги ще ни предложи нещо за пийване във вътрешния двор — рече Пийт и те тръгнаха след него.

Отпивайки от спрайта си, Кристъфър наблюдаваше скришом Кати Суицър.

Косата й беше бухнала в огромна прическа от разрешени букли, чиято направа сигурно й бе отнела доста време. Той никак не обичаше такива прически. Кати имаше малки гърди, мършави бедра и една странна кльощавост, която й придаваше нездрав вид.

— Пийт ми каза, че работите в системата на водоснабдяването.

— Да, в един офис. Ходя на курсове два пъти седмично вечер и ще взема лиценз за посредник.

— И сте участвала в състезанията по боулинг?

Разговорът скачаше от тема на тема, като всички разговори по време на нагласени срещи от векове насам. Бавачката се върна от парка с децата и появата й беше добре дошла, тъкмо преди да тръгнат към залата за боулинг с колата на Пийт.

Оказа се, че Кати Суицър си носи собствена топка.

Първия път, когато я изпрати по коридор номер пет, на Кристъфър му се струваше, че слабата й ръчичка ще се откачи от лакътя и ще тръгне след топката. Вместо това тя й предаде достатъчно сила и събори кеглите.

Всички изръкопляскаха и Кати се изчерви, когато се върна да седне на мястото си до Крис.

— Добре — каза той, като я изгледа учуден.

— Благодаря — отвърна Кати с умерено съчетание от гордост и скромност.

Забавляваха се добре. След това минаха с колата покрай „Т. Р. Маккой“ да си вземат хамбургери, картофки и малц и седнаха под неоновите светлини на заведението.

— Обичам това място — каза Кати. — Двамата с Марк обича… оп-па! — Тя сложи ръка на устата си. — Извинявай — прошепна и сведе поглед към черния плот на масата.

— Няма нищо — отвърна Кристъфър. — Марк е бившият, нали?

Кати кимна.

— Разводът ни приключи преди девет месеца, но все още се изтървам да го спомена понякога.

— Копеле такова — вметна Марги.

Пийт я сбута.

— Хайде, Марги, не тази вечер.

— Добре, съжалявам, че нарекох едно копеле копеле.

След това атмосферата стана още по-напрегната и решиха да се прибират. Оказа се, че Кати няма кола, така че Кристъфър й предложи да я закара до тях. Щом влязоха в колата, той пусна радиото, а Кати остана свита в своята половина от седалката.

— Обичаш ли кънтри?

— Разбира се — отвърна тя.

Докато Уили Нелсън се напъваше с всички сили, за да не звучи гласът му жалко, Кати се обади:

— Извинявай, че споменах за бившия.

— Хей, виж… няма нищо. Разбирам, че си живяла няколко години с него. Чух, че имаш и две деца.

— Да, Грейди и Робин. На пет и на три. Никога не идва да ги види. Ожени се за най-добрата ми приятелка и сега е зает с нейните деца.

Крис се чудеше какво да каже.

— Това е жестоко.

— Ти си вторият мъж, с когото излизам след развода. Първият не се обади повече.

— Може би защото си го превъзхождала на боулинг.

Тя се засмя.

— Марк мразеше да играя. Струваше му се нормално да обикаля из цялата страна, както и да чука най-добрата ми приятелка, но не му харесваше, когато излизах с момичетата от работа и отивахме да поиграем боулинг.

Крис започна да съжалява, че бе отворил този разговор.

— И най-обидното е — продължи Кати, — че много неща, които никога не е правил за мен и за децата, сега прави за нея и нейните деца. Знам, защото съм говорила с майка му и тя понякога се изпуска… О, пристигнахме ли вече? — учуди се тя.

— Изчакай така. — Крис заобиколи колата, за да й отвори.

— Много отдавна никой мъж не го е правил — каза тя.

— Тези неща бяха приключили доста преди да се разведем с Марк.

Крис тръгна след нея по бетонната пътека, която ги отведе покрай две големи сгради точно пред една приземна врата, през която не се виждаше светлина отвътре. Кати се обърна към него.

— Е, беше ми много приятно. Благодаря ти много за боулинга и за хамбургерите, и за всичко…

— И на мен ми беше приятно — отвърна той. — Въпреки че ме би три игри. Забавно е да наблюдаваш някого, който върши нещо толкова добре.

— Сладък си.

— Сладък? — повтори Крис с подигравателна усмивка. — Може да съм много неща, но не мисля, че съм сладък.

— Е, остави ме да ти се оплаквам цяла вечер за Марк. Това не е ли сладко?

— Хей, слушай! — Той отстъпи крачка назад. — Късмет! Знам, че е тежко да загубиш някого по такъв начин, но вярвам, че всичко ще се уреди добре за теб и за децата.

Беше застанала толкова навътре в сянката, че не можеше да различи лицето й. Ръцете й бяха пъхнати в предните джобове на джинсите и бухналата й коса образуваше ореол около главата й. Изведнъж му стана жал за нея.

— Знаеш ли, Кати, трябва да приключиш веднъж завинаги с него. Човек, който се отнася така с жена си и семейството си, не заслужава никакви сълзи.

— Кой казва, че плача за него?

— Слушай… Трябва да тръгвам. Успех, Кати!

— Хей, Крис? — спря го гласът й.

Обърна се.

— Би ли… — Тя замълча колебливо. — Ела тук.

Крис знаеше какво следва и не беше очарован от перспективата. Независимо от това, отново я съжали и се върна до стъпалата.

— Слушай… — прошепна Кати и Крис я чу как преглъща, докато си слагаше ръцете на яката му. — Знам, че и ти няма да се върнеш повече и в това няма нищо лошо… Искам да кажа… наистина е така. Имам предвид, че говорих прекалено много за Марк и го съзнавам. Но преди да си тръгнеш, ще имаш ли нещо против, ако те целуна? Искам да кажа… че мина много, много време, откакто ме е напуснал, и знам, че не ти харесвам… или нещо такова… и че не искам да си тръгваш с мисълта, че през цялото време съм молила непознати мъже да ме целуват. Ти си полицай като Пийт… и ти имам доверие… всъщност… знам, че си мислиш, че е много тъпо да те моля за такова нещо, но беше… бях… бях толкова самотна… и… това би било най-милото нещо, което би могъл да направиш за мен, ако просто си стоиш там… Е, не ми пука… представи си, че съм някоя друга, която желаеш… и ми позволи да те целуна…

Нещо се преобърна в сърцето му. Крис разбираше самотата.

Самотен беше Джъд Куинси, чакащ с подметка, опряна на стената на Севън Илевън. Самотен беше Крис Лалик, докато бе чакал мама и татко да се приберат вкъщи и да ги помоли за пари за униформа в оркестъра. Самотна беше тази кльощава, разведена жена, измъчваща се от заблудата, че вече не обича неверния си съпруг.

Не я изчака да го целуне. Целуна я той — истинска целувка, без никакви задръжки. Кати се разтопи като восъчна свещ в ръцете му и от съзнанието му изчезна начинът, по който се оголваха венците й, когато се усмихнеше, и колко неестествено изглеждаше косата й. Беше целувал достатъчно жени, за да усети всички странични ефекти — движение на ръцете по гърба, докосване на езици и притискане на двете тела така, че да се слеят в едно. Кати плъзна ръце по задните джобове на джинсите му и му направи място между бедрата си. Но съчувствието му не стигаше чак дотам.

Крис смъкна ръце от врата й, отстъпи назад и хвана здраво нейните.

— Слушай — каза дрезгаво, — трябва да тръгвам. Ти ще се погрижиш за себе си.

— Да. Ти също.

Когато тръгна по алеята, Крис не можа да се сдържи да не въздъхне с облекчение.

Странно, но за жена, която не му бе харесала особено, Кати продължи да занимава съзнанието му през следващите няколко дни. По-късно разбра защо — беше я сравнявал с Лий Рестън. Имаше прическата на Доли Партън, а не късата естествена коса на Лий, с която вятърът можеше да си играе, както си иска. Профилът й беше на тийнейджърка и нямаше женствените извивки на Лий. Имаше скулесто, изпито лице. „И тези венци — о, боже! Нима наистина я целунах!?“ Най-големият недостатък на Кати беше, че просто тя не беше Лий Рестън. Лий занимаваше прекалено много съзнанието му. Не минаваше ден, без да мисли за нея и да си скалъпва поводи да я вижда.

Един ден беше влязъл в кухнята и тъкмо загребваше от сладоледа, когато някой мушна лист хартия под входната му врата. Реагира като полицай: скочи и отвори рязко.

Беше Лий.

— Кристъфър! — Тя сложи ръка на устата си. — Господи, уплаши ме! Мислех, че не си вкъщи. Мислех, че си дневна смяна…

— Днес е почивният ми ден. — Крис погледна надолу към пода и погледът му се спря на пощенския плик. — Какво е това?

— Някакви твои неща. Бяха останали между документите на Грег. Мисля, че е застрахователна карта. Сигурно съм я прибрала неволно, когато събирах нещата от чекмеджето в кухнята.

Той отвори плика и разгледа съдържанието.

— А, да… Това го търсих.

— Извинявай…

— Можеше да го изпратиш по пощата.

— Знам. Просто минавах.

— Искаш ли да влезеш?

— Не. Трябва да се прибирам и да приготвя вечеря за Джой.

— О. Добре тогава.

И двамата постояха така, докато се примирят с правилното й по принцип решение. След това Крис отпусна едното си рамо и каза настойчиво:

— Е, по дяволите, можеш да влезеш поне за една минута, нали?

— Какво правеше? — Лий се надигна на пръсти и надникна към кухнята.

— Сипвах си сладолед.

— По вечеря?

— Да. Искаш ли един?

— Не, наистина трябва да тръгвам.

— Е, тогава поздрави Джой.

— Не ми се сърди…

— Не ти се сърдя.

— Добре тогава, можеш ли да промениш решението си за сладоледа?

Крис я въведе вътре, затвори вратата и я последва в кухнята, където извади една стъклена чинийка и й сипа сладолед.

— Сядай — нареди й.

— Благодаря…

Ядоха мълчаливо, докато преполовят сладоледа. След това Лий попита:

— И как мина срещата ти в събота?

— Страхотно. Носеше си собствена топка за боулинг.

Настъпи тишина, преди Лий отново да попита:

— И ще се видите ли пак?

— Защо те интересува?

Крис я наблюдаваше внимателно, но тя избягваше погледа му.

— Просто ми е интересно, това е всичко.

След продължителна неловка пауза Крис въздъхна в отчаян опит да се освободи от огромното напрежение.

— Не е.

Лий се втренчи в него, но не каза нищо.

— Беше много емоционална — добави той. — Беше едно мършаво разпалено същество, зарязано от някакъв тип, който чукал най-добрата й приятелка, а след това се оженил за нея.

— Бихме ли могли да й дадем някакво име?

— Кати. Кати Суицър. Говори за него цялата вечер. Не можеше да спре. И когато я изпратих до вратата й, ме помоли да я целуна. Каза, че била самотна и че ми имала доверие, защото съм ченге.

Този път тишината беше повече от напрегната.

— И ти направи ли го?

Трябваше му известно време да й отговори — време, през което погледите им се срещаха и разминаваха.

— Да. Мисля, че е време да ти разкажа малко повече за себе си, Лий. Ако искаш, трябва да си търпелива с мен. Някои събития от детството си вече съм ти ги разказвал. Майка ми и баща ми ме оставяха да се грижа за малката си сестричка. Единствено се интересуваха откъде да изкарат за следващото напиване. Храната не ги интересуваше. Ако има в къщи — добре. Ако няма — майната му. Прибираха се с препъване към полунощ. За мен и досега си остава загадка как оцеляват, защото никога не съм ги виждал да ядат. Само пият и се бият — това е. Понякога майка ми викаше полиция и тогава за пръв път ми хрумна идеята да стана ченге, защото когато виждах полицаят да влиза с чистата си синя униформа, бях убеден, че той ще ни вземе със сестра ми и ще ни заведе на някое по-хубаво място. Това са били единствените мигове в живота ми, когато съм се чувствал в безопасност.

Кристъфър се изкашля.

— Когато навърши петнайсет, сестра ми избяга от къщи. Мисля, веднъж ти казвах, че родителите ми все още живеят тук, в Анока. Продължават да пият. Още се бият. Нямам нищо общо с тях.

Той погледна към Лий и реши, че не му пука дали ще забележи любовта в очите му. Беше адски уморен от опитите си да я крие.

— Изведнъж в живота ми се появи ти. И знаеш ли какво си за мен? Ти си всичко, което те не бяха. Ти си всичко, което може да бъде една майка. Мила, любеща, грижовна — винаги си до децата си, независимо от какво имат нужда. Осигуряваш им всичко. Могат да разговарят с теб за каквото поискат и ти ги обичаш — ти ги обичаш искрено и те ти отвръщат с обич. И изведнъж — аз попадам сред вас и вие ме приемате като един от вас. След това Грег умира и сега имам чувството, че съм заел неговото място. И знаеш ли какво? Това ми харесва.

Тонът му се беше понижил до дрезгав шепот:

— После… тази жена в събота вечер… Тя ме помоли да я целуна и каза, че нямала нищо против, ако си представям, че е някоя друга. И ти се сещаш за кога си мислех в този момент, нали, Лий?

— Кристъфър, спри!

Тя скочи, прекоси стаята и се обърна до мивката с гръб към него.

— Адски съм объркан, Лий…

— Спри, казах ти! — повтори ужасено Лий.

— Не искаш да го чуеш?

— Не искам да губя приятелството ти и точно това ще стане, ако продължаваш в този дух.

— Да, знам. Точно от това се боя.

— Тогава спри! Веднага! Преди да си казал каквото и да било!

— Добре.

— Трябва да тръгвам — каза тихо Лий, избягвайки погледа му.

Като че ли изминаха сто години, преди някой от двамата да се помръдне.

— На колко си години? — попита най-сетне Крис.

Тя издаде неопределен звук — нещо като сподавен смях.

— Достатъчно стара, за да ти бъда майка.

Излезе и го остави сам на кухненския стол.

 

 

След двайсетина минути Крис стана, качи се в колата, отиде до управлението, влезе в дежурната стая и седна направо пред компютъра в ъгъла. Беше включен и екранът потрепваше в зелено. Натисна QMR^[1] и изчака. Ноукс се разхождаше бавно из стаята и ядеше ябълка.

— Какво си решил да правиш? — попита той.

— Търся нещо.

— През почивния ден?

Крис му хвърли измъчен поглед.

— Ноукс, нямаш ли някаква друга работа, освен да се въртиш тук и да хрупаш тази ябълка в ухото ми?

Ноукс вдигна рамене и се запъти неохотно към другата стая.

На екрана беше излязло QMR и Кристъфър зададе инициалите си, преди да поиска по-нататъшна информация. Компютърът сигнализира, че може да влезе във файла. Крис изписа регистрационния номер на колата, натисна кодовия клавиш и се заслуша кога ще се задейства принтерът в съседната стая. Чу се специфичният шум и той отиде оттатък. Принтерът спря и Кристъфър се пресегна през рамото на диспечерката Рут Рендъл да откъсне листа.

После излезе, зачетен в информацията от регистрационното бюро на Минесота:

„БЕНТЪН СТРИЙТ 1225/ АНОКА 55303

ПОЛ/Ж. Д.РАЖД. — 18 09 50. ТЕГЛО: 58. РЪСТ, 165. ОЧИ: КАФ.

СНИМКА #: 8082095102

НЯМА НАРУШЕНИЯ

НЯМА ПТП

QDP ИМЕ/РЕСТЪН. ЛИЙ ТЕРЕЗ.“

Прочете отново датата на раждане. Лий беше на четирийсет и четири години.

 

 

Лий си бе тръгнала от апартамента на Кристъфър не по-малко разстроена от него.

„Как смее! — мислеше си тя, докато лежеше будна в тъмната стая през нощта. — Как смее да съсипва крехкото равновесие, което постигнахме през тези няколко месеца!“ Тя имаше нужда от него, ценеше всяка минута, прекарана заедно, защото с него можеше да говори за неща, които никой друг не би разбрал. Можеше да бъде тъжна или весела и Крис я приемаше такава, каквато е.

„Как смее да разрушава всичко това с изявления, че имал към мен и други чувства, освен чисто приятелски?!“ Всичко друго според Лий бе немислимо, като се имаше предвид разликата във възрастта им и връзката му със семейството й като цяло. Джанис например бе влюбена в него. Джой го смяташе за най-близкото същество, откакто бяха намерили общ език за футбола, пък и всеки друг от близките й знаеше колко време прекарва той в нейния дом. „Боже милостиви!“ Представяше си клюките, ако някой се досетеше за това. Особено майка й.

 

 

Август се изтърколи, дойде септември, а Кристъфър не се обаждаше никакъв. Джой започна тренировките по футбол, след това тръгна и на училище. Лий си подреди така смените, че да може да присъства на игрите късно следобед веднъж седмично. Джанис се премести в пансиона на университета.

Неусетно дойде 18 септември — ден, от който изпитваше толкова голям ужас, колкото при първата си пломба.

Точно в 10.32 сутринта Иван Смол, разносвачът на най-големия й конкурент — „Флорест Флорал“ на Четвърто авеню — влезе в магазина й с букет прекрасни американски рози — толкова огромен, че Иван приличаше на самоходна саксия.

— Мисис Рестън? — каза той иззад товара си, след това го остави на плота и се отмести една крачка така, че да може да я вижда. — Не знам какво става, но получихме нареждане да ви донесем това тук, във вашия магазин.

— Шегуваш ли се?

— Бог ми е свидетел, че не. Четиридесет и пет парчета.

— О, боже! — Лий покри устата си с длани и усети как започва да се изчервява, докато Силвия, Пат и Нанси стояха и я гледаха учудени.

— От мама и татко са — каза с надежда тя. — Или от Лойд. Обзалагам се, че са от Лойд…

— Има бележка. — Иван я измъкна от букета и й я подаде.

„Господ да ми е на помощ, ако е от Кристъфър и Силвия прочете името му през рамото ми!… Ще го премажа със собствената му полицейска кола!“

В бележката пишеше: „Тайната ти се разкри“.

Сега вече наистина щеше да й се наложи да дава доста обяснения.

— Благодаря, Иван — каза тя. — А, чакай малко!

Отвори касата, извади пет долара и се почувства ужасно нелепо да дава бакшиш на разносвача на най-големия си конкурент в собствения си магазин. Иван благодари и си тръгна.

В мига, в който се затвори вратата, и трите жени я попитаха:

— От кого са?

— Не знам — излъга Лий.

— Е, не си ли била… канена на среща от някого? — Силвия чак се запъна на думата.

— Не, за бога!

— Тогава как си го обясняваш?

— Не знам нищо повече от вас.

Лий занесе розите вкъщи и ги остави по средата на кухненската маса.

— Лалик, ти си един млад глупак — каза гласно. — Какво да правя сега с теб?!

Джой се прибра от тренировка и буквално замръзна на мястото си за цели петнайсет секунди, както бе тръгнал към хладилника.

— Уоу! Мамо, ти ли ги донесе?

— Не съм ги бракувала от нашия магазин, ако това имаш предвид.

— Откъде са тогава?

— Не знам… Четиридесет и пет са.

— По една за всеки хамбургер, който ще изям веднага щом Джанис си дойде. Ще те изведем на вечеря.

— Сериозно ли говориш, Джой? Джанис си идва? — Тя скочи от стола, забравила за розите.

— Точно така. Тъй че се преобличай. Ще те заведем на ресторант по твой избор. Само сметката да не надвишава двайсет долара.

Джанис нахълта в стаята с широка прегръдка.

— Честит рожден ден, мамо! Джой запази ли тайната?… Божичко, ти ли донесе тези цветя?

— Чудя се дали не са от дядо ти Лойд. Не вярвам мама и татко да похарчат толкова пари.

— Дядо Лойд, а? — Джанис пое към банята, поглеждайки розите през рамо, и извика от прага: — Нямаше ли някаква бележка?

Лий Рестън се направи, че не е чула, и докато се качат в колата и поемат към „Виниард Кафе“, бележката беше забравена.