Лавърл Спенсър
Семейна благословия (18)

Осемнадесета глава

В цветарския магазин отношенията се изопнаха. Още на другия ден Силвия започна да гледа Лий изпод вежди, докато останалите не съвсем умело се преструваха, че не забелязват нищо. Непрекъснато й мърмореше за връзката й, като я упрекваше, че се била държала ужасно с майка си и че давала лош пример на децата си. Дори собствените й деца подхвърляли разни неща!

— Откъде са разбрали? — попита я Лий.

— Подслушвали, докато си говорим с Бари.

— О, страхотно! Много ти благодаря, Силвия.

Сестра й хвърли на масата куп пликове за картички, с които си играеше несъзнателно, докато говореха.

— Не съм аз виновната, Лий, така че внимавай! Все някой трябва да те вразуми. А кой би могъл да го направи? Мама? Джанис? И двете са толкова ужасени, че не могат дори да говорят с теб!

За съжаление, Силвия се бе оказала права. Джой отпразнува петнайсетия си рожден ден без Джанис, която си бе останала в училище и само му изпрати картичка. Пег и Орин изпратиха подаръка си по пощата и се обадиха с извинението, че не могат да дойдат за тортата, защото правели някакъв мост в устата на Орин този ден и венците му били възпалени.

Лойд обаче дойде и донесе на Джой една синя фланелка с голямо бяло „А“ отпред за следващата година, когато щеше да постъпи в гимназията на Анока. Тримата отидоха в любимия ресторант на Джой. По време на вечерята Лойд прошепна дискретно на Лий:

— Тази година компанията май не е много голяма. — И добави: — Сигурно ти е много тежко?

Един ден по обяд Орин дойде в магазина и заяви:

— Лий, излизаме на обяд!

Докато обядваха, той многократно й натякна колко е разстроила майка си, че трябва да престане с тези нейни глупости и че трябва да каже на това „момче“ да си намери някоя на неговата възраст!

Най-накрая Лий не издържа.

— Всичките сте лицемери! Кристъфър беше много добър, когато ме успокояваше и беше единствената ми опора след смъртта на Грег. И когато вземаше Джанис от летището и ви изпращаше съболезнователни картички и поемаше всички задължения, които иначе трябваше да легнат върху вас! Но сега, след като вече е бил в леглото ми, се отнасяте към него — и към двама ни — като към някакви сексуални маниаци. Впрочем, това е обидно и за самите вас!

Обядът приключи в напрегната атмосфера.

Лий се обади на Джанис в колежа, както правеше обикновено всяка седмица. Попита я кога ще си дойде вкъщи и получи грубия отговор:

— Не знам.

Разговорът с баща й моментално стана достояние на цялото семейство и тя бе принудена да чуе още една проповед за „правилното“ и „неправилното“.

Кристъфър позвъни в четвъртък.

— Облечи си нещо класическо. Тази нощ съм свободен и искам да те заведа на вечеря в Сейнт Пол.

Във въртящия се ресторант, откъдето се виждаха премигващите светлини на половината град, той й поднесе един пръстен с огромен диамант.

— О, Кристъфър!… — възкликна Лий. — О, но какво е това… Какво си направил?!

— Обичам те, Лий Рестън. Искам да ми станеш съпруга.

Крис хвана ръката й и сложи пръстена.

— Толкова е голям!… И какво ще правя с него, когато по цял ден се ровя в пръстта и цветята?

— Пъхни го в едно чекмедже и си го слагай само когато си вкъщи. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя вдигна поглед и усети как очите й започнаха да се пълнят с влага.

— О, Кристъфър, не мога да повярвам, че това се случва. Искам… знаеш колко искам. Но как да го направя? Всичко останало в живота ми се разпада. Съжалявам… Не мога да нося това — изрече Лий с най-нежния си тон, свали пръстена й го постави обратно в кутийката. — Просто не мога. Прекалено е красив за мен…

Крис изглеждаше толкова отчаян и обезсърчен, че й беше трудно да срещне погледа му. Хвана ръцете й и ги сложи върху масата.

— Лий, не прави това! Моля те!

— Знаеш какво ще кажа, нали?

— Недей! Не го казвай, моля те…

— Но всички се обърнаха срещу мен. Всички!

— Освен Джой.

— Да, освен Джой. Но и той става потърпевш. Джанис не дойде за рождения му ден, баба му и дядо му — също. Със Силвия почти не си говорим в магазина. Бизнесът ни започва да куца от тези изопнати отношения. Какво да направя?

Крис погали дланите й. Изражението на лицето му бе станало още по-тъжно и от дългото му мълчание Лий разбираше, че съзнава проблемите, които бе създал в живота й, и че ако се омъжеше за него, те сигурно щяха да се задълбочат. Нямаше никакво намерение обаче да пусне пръстена обратно в джоба си.

Дойде сервитьорът и донесе поръчаните блюда — димящи съблазнително и всяко от тях истинско произведение на изкуството. Измърмориха по едно „благодаря“ и взеха вилиците си, като се преструваха, че се хранят, но само разбъркваха храната.

Лий продължи с натежал от болка глас:

— Знаеш колко съм държала винаги на семейството си. Положих толкова усилия да не се разруши след смъртта на Бил. Мама и татко винаги бяха до рамото ми, готови да ми помогнат, а със Силвия бяхме най-добрите приятелки. Когато отворихме магазина, се разбирахме толкова добре, че дори мама не можеше да повярва. А сега… — Тя сви рамене. — Сега всичко се разпада…

— И ти решаваш да ме разкараш.

— Не говори така.

— Но това е истината. Мислех, че връзката ни означава нещо, но ти си готова да ме зачеркнеш, защото семейството ти не я одобрява. Как предполагаш, че се чувствам?

— Мен също ме боли, Кристъфър.

Той се загледа в нощния град през прозорците. Когато ресторантът се завъртя, гледката се смени — далечният хоризонт над Минеаполис отстъпи място на тъмната лента на реката.

— Лий, никога не съм казвал и думичка срещу семейството ти. Мисля, че като изключим това, което ти причиняват, всички те са чудесни хора. Но сега са настръхнали не срещу мен, а срещу възрастта ми. Убеден съм, че знаят, че съм свестен, че съблюдавам закона и съм честен човек, който ще се отнася към теб с любов и уважение до края на живота си. Но съм само на трийсет, а ти си на четиридесет и пет и затова казват, че си полудяла, и че това няма да продължи, и ти пълнят главата с всички тези глупости! Това обаче е дяволски несправедливо и ти грешиш, като се поддаваш на натиска им!

— Може и да греша, но за момента не може да се направи нищо.

— За момента? Какво означава това?

Лий въздъхна дълбоко и произнесе думите, които разкъсаха собственото й сърце:

— Това означава, че мисля да не се виждаме за известно време…

Крис остана неподвижен, сякаш да понесе по-леко удара. И двамата знаеха, че „за известно време“ може да означава безкрайно. Ако семейството й успееше да се наложи сега, дали щеше да си промени отношението в бъдеще?

Той стисна зъби и отправи поглед отново в далечните светлини. Лицето му се бе превърнало в каменна маска.

— Моля те, Кристъфър, не гледай по този начин. Аз също не искам да е така.

Той остана все така вглъбен в себе си. Най-после взе салфетката от скута си, сгъна я, остави я до чинията си и без да я погледне, каза:

— Щом това трябва да приключи, нека приключи без груби думи. Няма смисъл да те натоварвам с допълнителни отрицателни емоции. Но, ако нямаш нищо против, Лий, предпочитам да си тръгна веднага. Не съм гладен.

Пътуваха от центъра на Сейнт Пол до Анока трийсет минути. През цялото време Крис беше болезнено галантен. Лий имаше усещането, че в гърдите й се издува някакъв балон, който отнема все повече и повече от въздуха й, притиска дробовете й и заплашва всеки момент да се пръсне. Сърцето я болеше. Очите й горяха. Искаше й се Крис да се бе разгневил, разкрещял, да кара като бесен. Вместо това той продължаваше да запазва съвършено, стоическо спокойствие.

Когато пристигнаха, остави двигателя включен и заобиколи предницата, за да й отвори вратата. После я хвана над лакътя, докато вървяха по заледената алея към входната врата.

Лий се спря, разкъсвана от усещането за това, което прави. Изпитваше вече болката от празнотата, която със сигурност щеше да я затисне с още по-голяма сила, след като Крис си заминеше.

Тя вдигна поглед.

Той вдигна поглед.

И в мига, в който погледите им се срещнаха, нечовешкото му самообладание му изневери. Притисна я към себе си с всичка сила и я целуна с цялата болка от принудителното сбогуване. В тази целувка бе събрана цялата му любов, чувството му за собственост, мъката и обидата. В следващия миг Крис отново се отдръпна.

— Няма да ти се обаждам. Ако искаш да ме видиш, знаеш къде съм.

Извърна се рязко, взе стъпалата на два скока и се отдалечи към колата си.

 

 

И преди беше плакала така. Три пъти в живота си беше плакала толкова неутешимо, така че и сега щеше да го преживее. Беше зловещо, всепоглъщащо и изтощително, както когато бе плакала за бебето Грант… и за Бил… и за Грег. Разликата беше, че този път изборът беше неин.

И все пак, какъв друг избор имаше?

Беше жена, която не е свикнала да живее в безнадеждност, така че въпросът й се струваше чужд и непознат, колкото пъти и да го повтаряше в ума си тази нощ. Изведнъж в съзнанието й замъждука един друг въпрос и започна постепенно да набира сила: „Как е възможно хора, които те обичат, да те хвърлят в такъв ад?!“. Продължаваше да усеща по устните си прощалната целувка на Кристъфър, виждаше го как се обръща и тръгва бързо към колата, чуваше ядното затръшване на вратата и гумите й за кой ли път изпищяваха. Експлорърът набираше бясно скорост и ревеше, като задницата му се унасяше напречно на улицата, хвърляйки сняг и кал до отсрещния й край.

Така караше той, полицаят.

Пазителят на закона.

Мъжът, чието сърце беше разбила.

Самата тя с разбито сърце лежеше на леглото си и хлипаше толкова силно, че Джой се събуди, открехна вратата на спалнята й и прошепна уплашено:

— Мамо?… Мамо?… Какво е станало, мамо?!

Не можеше да му отговори, не искаше да отговори, продължаваше да плаче и остави Джой да се тревожи и да се чуди на неадекватната си майка. Плачеше с цялата болка на изоставена жена. Риданията разтърсваха цялото й тяло няколко часа. Оплакваше горчиво самата себе си и не знаеше как ще изкара самотните дни без Крис. Кой щеше да я подкрепи, когато имаше нужда от подкрепа, и да я разбере, когато понякога имаше нужда да си поплаче, и да бъде до нея в миговете на щастие? Лежеше просната на една страна — инертна, неспособна да направи нищо за себе си — да стане и да си потърси нов пакет салфетки, да се мушне под завивките, да си свали дрехите или бижутата. Слепоочията й пулсираха. Очите я боляха. Носът й беше възпален. Не можеше да въздъхне, без да потрепери цялата. „Не искам да плача повече. О, нека да не плача повече!“ Но само мисълта за това предизвикваше нови сълзи.

Събуди се в 10.15 и веднага скочи, когато видя часовника. Беше закъсняла с повече от час за работа! Успя да се изправи, но веднага се отпусна обратно, притискайки с две ръце главата си от болки. Покривката на леглото беше омачкана като топографска карта. Калъфката на възглавницата й трябваше да се изпере. В краката й се въргаляха цял куп изпомачкани салфетки.

„О, Господи! О, Господи! О, Господи! Помогни ми да изкарам само този ден и след това ще се оправя!“

Когато най-после се насили да стане, някой почука на вратата.

— Мамо, добре ли си?

— Джой, какво правиш вкъщи? Не си ли на училище?

— Днес не отидох.

Изведнъж Лий осъзна колко го е изплашила. Затвори очи и сложи ръка на челото си, като се опитваше да спре неприятното пулсиране.

— Мамо, какво е станало?

Струваше й се, че й говори от половин миля. Заклатушка се към него и го прегърна почти без сили.

— Снощи скъсахме с Кристъфър…

— Защо?

От простичкия му въпрос очите й отново се напълниха със сълзи и стаята се размаза пред погледа й.

— Всички се правят на интересни, затова. И е толкова несправедливо, и аз… аз…

Проклетите сълзи отново се появиха. Тя увисна на раменете на Джой и му показа нагледно какво правят момичетата, когато загубят приятеля си, засрамена, но неспособна да се овладее.

Той я прегърна непохватно.

— Всичко е наред, мамо. Не плачи. Аз съм тук.

— О, Джой, извинявай… Извинявай… Не исках да те… да те плаша…

— Божичко, помислих си, че е нещо ужасно, че имаш рак или нещо подобно. Ако е само това, защо не минеш да го вземеш и да дойдете тук? Той наистина те обича, мамо. Казвам ти, че те обича.

Най-после Лий се овладя и се отдръпна от прегръдката му.

— Ех, ако беше толкова просто…

Тя се затътри към банята. Запали лампата, приближи се до огледалото и измърмори:

— Боже милостиви!

Джой застана на прага.

— Имаш вид на човек, който е минал през месомелачка.

— О, благодаря.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се обадиш в магазина и да кажеш на леля Силвия защо си закъсняла?

— Нищичко няма да й казвам — отвърна тя с равен глас, — освен че днес няма да ходя на работа. Ако не й харесва, може да си закачи някой скапан гладиол. Ами ти? Мисля, че е най-добре да се обадя в училище и да кажа, че ще те закарам по-късно.

— Не може ли да не ходя днес, мамо?

— Да не ходиш?

— Хайде да се чупим и двамата. Все ще измислим как да си прекараме.

През тъмния облак на отчаянието от изминалата нощ започна да се прокрадва ведро небе.

— Искаш да кажеш, че държиш да прекараш деня, като се пошляеш навън с една стара жена с червени петна навсякъде по лицето, чиито очи приличат на вътрешностите на крава?

— Да — отвърна Джой, като се ухили насреща й. — Звучи забавно.

Лий се облегна на стената и продължи да го гледа учудено.

— И какво ще правим?

— Не знам. Бихме могли… — Той се замисли за миг, след това продължи с грейнало лице: — Да отидем да изиграем няколко игри във видеото или да минем по магазините, или… Какво ще кажеш, да отидем някъде да закусим и след това да си направим една сутрешна разходка? Може аз да карам.

Някъде дълбоко в нея започна да се надига смътна усмивка, която скоро изби на физиономията й.

— О, значи това ти е мотивът, така ли?

— Всъщност, това за колата току-що ми хрумна, но цялата програма ми се вижда по за предпочитане, отколкото да ходя на училище.

Лий пристъпи и го целуна по челото.

— Окей, приема се. Дай ми половин час да се оправя и съм готова за излизане.

Денят се превърна в една от онези малко на брой цветни страници от книгата на живота, към която щяха да се връщат много пъти в бъдеще. Никога не го бяха правили преди — да се „чупят“. Лий бе възпитавала децата си в строгия дух на Средния Запад, но този ден, в който за пръв път напълно бе забравила за него, я свърза с Джой толкова здраво, колкото не би било възможно и чрез най-съвършените методики. Джой й разказа за приятелката си Санди — колко била хубава — и й призна, че бил започнал да изпитва „онези чувства“. Лий му разказа за Кристъфър почти по същия начин.

Говориха какъв ще стане Джой, като порасне.

— Не искам да бъда ченге — каза той.

Това им напомни за Грег и двамата се замислиха колко хубаво би било да е жив сега.

Джой я попита дали го е правила друг път — да се „чупи“ — с Джанис или Грег. Лий му отговори, че не е, тъй като е била прекалено заета след смъртта на баща му. Безпокояла се, че всеки час отсъствие би могъл да повлияе зле на магазина.

Джой й каза, че такава я харесва много повече.

— Каква? — попита Лий.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Просто си… по-щастлива, по-свободна. Даже… току-що го доказа. Преди една година никога нямаше да ми разрешиш да не отида на училище. Щеше да ме напъхаш в колата и да ме закараш и нямаше да можем да си прекараме така заедно. Много си се променила, откак се появи Кристъфър.

— Така ли? — рече тъжно тя.

— Не си ли го забелязала?

„Дали наистина Кристъфър ме е променил? Или смъртта на Грег? Или просто съм остаряла и помъдряла?“

— Е, сине, това беше ужасна година. Никой не би могъл да преживее тези неща, без да се промени. Все пак, радвам се, че ти харесвам повече.

Джой я погледна право в очите.

— Не им позволявай да те разкъсват така, мамо. Имам предвид баба, леля Силвия и Джанис. Знам, че са ти наговорили всякакви работи, но аз мисля, че трябва да се омъжиш за Крис.

Лий го прегърна.

— Искам да го направя, сине, но това причинява толкова пукнатини в семейството ни.

— Хм, какво разбират те!

Неочакваната му подкрепа съживи сърцето й.

— Благодаря ти, момчето ми. Това, което ми каза, означава много за мен. Целият този ден означава много. Миналата нощ не знаех как ще мога да издържа без Кристъфър. Но ето, ти ми помогна много да изкарам първия ден, а ако преодолея и следващия, ще се справя и с тези, които ме очакват.

— Значи, няма да се виждате повече?

— Не, няма.

— Знаеш ли какво мисля, мамо? Мисля, че правиш голяма грешка.

 

 

Как бавно се точеше времето без тласъка на очакваното щастие, който да го ускорява. Колко тягостни бяха часовете в магазина без мисълта за удоволствията след работното време. Колко тъжно бе да живееш сам, след като си живял толкова време заедно с някого.

Спомените бяха навсякъде.

Крис бе оставил до телефона й един фирмен химикал на полицейското управление на Анока, на който бе гравирано: „При спешен случай позвънете на 911“. Струваше й се, че всеки ден е спешен случай, в който тя се опитваше да запълни по някакъв начин вакуума на едно безсмислено съществуване. Не минаваше вечер, в която да не се изискват огромни усилия от нейна страна да се сдържи да не позвъни на този номер.

Храната, която приготвяше, й напомняше колко я обича Крис. Докато гледаше Джой да яде на другия край на масата, Лий си мислеше как само след три години той ще завърши гимназия. „И тогава? Завинаги ли ще се храня сама?“

Веднъж случайно отвори шкафа и намери вазата, в която бе държала розите, които Кристъфър й беше изпратил до случай рождения й ден. Безброй пъти всеки ден черно-белите коли на полицията минаваха покрай витрините на магазина й. При всяко преминаване сърцето й се преобръщаше и в гърдите й оставаше празнота и потиснат копнеж през целия ден. Но вечер беше най-страшно — да лежи сама в леглото, да усеща болезнено липсата му, както с ума, така и с тялото си, и да се пита колко ли още хубави години й остават, да се опитва да се примири с факта, че ще ги прахоса само за да угоди на капризите на семейството си. Всяка вечер към единайсет се бореше с непреодолимото желание да вдигне телефона и да каже: „Здравей, какво става? Как мина денят? Кога ще се видим?“. Една нощ набра номера, но при първото позвъняване затвори апарата, захлупи се по очи и заплака.

Опитваше се да скрие отчаянието си от Джой, но то си живееше в нея като паразит, изсмуквайки жизнеността й и способността й да се радва на живота, както преди.

Когато бе отпратила Кристъфър, с него бе отпратила и своя оптимизъм, чувството си за хумор, задоволството си, щастието — всички положителни сили, които бяха ръководили живота й досега. Мъчеше се да си ги възстанови, но опитите й да показва предишния си дух, поне заради Джой, по-скоро будеха съжаление и Лий го съзнаваше.

Съвсем същото беше и с Кристъфър. Дните му без нея го превръщаха в един безцелен механизъм. Работеше. Хранеше се. Вдигаше тежести. Тренираше в залата за стрелби. Закара си колата за подмяна на маслото. Заведе Джъд на един филм с Брус Лий. Чудеше се как да избяга от апартамента си с толкова спомени за Лий в него, докато започнеше смяната му. Правеше това, което трябваше да прави. Даваше униформата си на пране и гладене. Чистеше с прахосмукачката. Поливаше цветята. Сменяше си спалното бельо. В него още се усещаше нейният мирис — на козметика, на секс, на жена. Спомените изплуваха, сякаш от вдигащата се пара, когато пусна чаршафите в пералнята.

Беше оставила малко шишенце с лосион за ръце в банята. След като престанаха да се виждат, понякога Крис го отваряше и го миришеше както алкохолик, който принудително е спрял да пие.

Имаше и други спомени.

В банята — половин кутийка презервативи.

В хладилника — някакъв странен сладкиш с много особен вкус, който веднъж бе купила импулсивно.

В експлоръра — пакетче салфетки от последния път, когато бе настинала.

В хола — диванът, на който за пръв път се бяха изтегнали заедно един до друг; подът, върху който се бяха любили; радиото, което свиреше, докато го правеха; цветята, които му беше оставила след смъртта на Грег, в чиято пръст тя често бръкваше внимателно с пръст, за да провери влагата.

В живота му без нея през тези дълги денонощия в края на зимата самотата придоби нови измерения.

Не се видяха близо шест седмици.

Един понеделник сутринта Кристъфър отиде в прогимназията „Фред Мур“, за да предаде някакви документи на дежурния полицейски служител в нея. Тъкмо се приближаваше към остъклената врата на кабинета, когато тя се отвори и отвътре излезе Лий.

Двамата се спряха като заковани. Сърцата им забиха неравно. Бузите им поруменяха.

— Лий…

— Здравей, Кристъфър.

Тя посегна към гърдите си, сякаш въздухът не й стигаше. Коридорите бяха тихи и пусти, тъй като първият час беше започнал.

— Какво правиш тук?

— Тази седмица прах анцуга на Джой и той, естествено, забравил да си го вземе тази сутрин, та дойдох да му го донеса. А ти какво правиш тук?

— Нося едни документи на дежурния полицай.

Опитаха се да измислят нещо друго, което да си кажат, но нищо не им идваше на ум. Единственото, което имаше значение в момента, беше да се гледат отново в очите и да си изпращат безмълвните послания, в които нищо не се беше променило — болката и копнежът си оставаха в тях. Стояха лице в лице и пиеха жадно подарените мигове, усещайки как сърцата им се съживяват, след като са били мъртви толкова време.

Но не можеха да стоят безкрайно така — с разделени устни и кипящи чувства.

Крис пръв се съвзе, премести тежестта на другия си крак и нави документите на руло.

— Е, как… Как е Джой?

— Много добре.

— Останалите?

— О, всички са добре. Как е Джъд?

— Документите са за него. Съдът го настани на постоянен пансион и мисля, че сега е много по-щастлив. Живее в една къща с още четири деца и всяко от тях е от различна етническа група.

— О, добре. Толкова се радвам. Знам колко си загрижен за него.

Замълчаха за миг.

— А ти какво правиш?

На лицето й бе изписано и възхищение, и благодарност — приличаше на хипнотизирана. Престори се, че не е чула въпроса му, а от устните й се изтръгна признанието:

— Господи, толкова ми липсваше!

— Ти също ми липсваше — каза той, без да се опитва да крие болката.

— Всяка вечер към единайсет съм посягала към телефона да ти се обадя.

— Абсолютно същото се отнася и за мен.

— Знам. Точно затова е толкова тежко.

— Значи нищо не се е променило в семейството ти?

— Не говоря много с тях.

— Толкова ли е зле? Мислех, че без мен нещата ще се оправят.

— Не знам… — прошепна Лий.

Желанието вече започваше да трепти дори във въздуха между тях.

— Тогава защо се подлагаш на всичко това, Лий?

— Защото… аз… аз…

Ако кажеше още една думичка, Лий щеше да заплаче, така че реши да преглътне извинението си.

— Все още проблемът с възрастта, нали? Не са само те, това е и в теб.

Вратата на кабинета се отвори и в коридора излязоха двама ученици, които си говореха нещо. Лий и Кристъфър стреснато отстъпиха по крачка назад.

— Е, аз… трябва да тръгвам. Чакат ме за тези неща.

Крис посочи с поглед към документите.

— Разбира се. Освен това, не е нито времето, нито мястото…

— Хубаво беше, че те видях. Всеки път, когато минавам покрай магазина, се надявам да те зърна на прозореца, но…

Той сви рамене и остави изречението си недовършено.

— Кристъфър…

Лий протегна ръка, сякаш да го задържи, но разстоянието между тях бе твърде голямо, за да го докосне. Крис се пресегна зад себе си за бравата.

— Единственото, което се иска от теб, е да се обадиш, Лий.

С тези думи той влезе вътре и я остави да стои в пустия коридор.

Всичко, което бе постигнала, рухна през тези няколко минути, докато гледаше лицето му, слушаше гласа му, копнееше по него… Никога не беше изпитвала такъв непреодолим копнеж, както през тези мигове. Сърцето й се блъскаше в гърдите и кръвта й лудо пулсираше.

На следващия ден и на по-следващия трябваше само да си припомни срещата им, за да изпита същото чувство, което я бе пронизало тогава — от ясното съзнание до най-тъмните кътчета на либидото й. Колко простичко й беше отговорил. Необходимо бе само да пристъпи в своята сфера, за да трансформира необичайното и нереалното в нещо съвсем обикновено.

В съвсем реалната и зловеща тишина на дома й обаче покрусата пак се стовари върху нея. Отново започна да плаче често, не схващаше какво й говори Джой, въздишаше и почти не обръщаше внимание на домашните си задължения. Крехкото примирие, което бе започнало да се заражда между нея и Силвия, претърпя нова криза, когато един ден сестра й подхвърли:

— Лий, Бари се запознал с един мъж в службата, който е долу-горе на твоята възраст…

— Не, благодаря.

— Е, няма ли поне да ме оставиш да довърша?

— Задължително ли е? Значи, да те оставя да ме свържеш с този мъж и да злорадстваш над това, което причини на мен и Кристъфър.

— Не злорадствам.

Лий й хвърли убийствен поглед.

— Е, можеш спокойно да злорадстваш. Ако не бяхте вие, досега щях да се омъжа.

Силвия благоволи да се изчерви.

Лий завърза дванайсет нарциса с целофанената панделка, направи двата й края на спирали и ги постави във водата.

— Мислих много, Силвия. Ще проявиш ли някакъв интерес, ако ти предложа да откупя твоя дял от бизнеса?

Силвия остана с отворени уста.

— Божичко, Лий, толкова ли е сериозно?

— Мислех си дали да не ти продам своя, но все още имам нужда от постоянен доход. На Джой му остават три години до завършване на гимназията и трябва да помисля как ще му помогна да изкара колеж. Освен това, трябва да имам с какво да се занимавам, след като и той се махне от къщи. Ето защо реших, че е по-добре аз да изкупя твоя дял, вместо да е обратното.

Силвия докосна ръката й. Откак се бяха спречкали, това бе първото им докосване.

— Наистина ли го искаш, Лий?

— Да, мисля, че наистина го искам.

— Е, аз пък не искам.

Лий понесе букетите към витрината.

— Помисли за това.

На другия ден майка й й се обади вкъщи, очевидно предупредена от Силвия, че Лий е започнала да показва признаци на постепенно откъсване от семейството.

— Лий, с татко ти си мислехме да ви поканим с Джой на вечеря през седмицата.

— Съжалявам, мамо, не можем.

Пег беше зашеметена, също както и Силвия.

— Но…

— Мамо, тъкмо съм сложила нещо на печката. Не мога да говоря в момента.

— Добре. Е — обади ми се.

Лий не й отговори. Стори й се невероятно, че е успяла да смени тактиката спрямо майка си.

Джанис, разбира се, също се обади. Явно беше, че телефоните и на трите направо са прегрели.

— Здравей, мамо…

— Здравей, Джанис — отвърна й хладно Лий.

— Как си?

— Самотна.

„Три на нула за мен“ — помисли си тя, докато Джанис се чудеше как да продължи.

— Мамо, обажда ми се баба. И каза, че искаш да се оттеглиш от бизнеса с леля Силвия. Не можеш да го направиш!

— Защо?

— Защото… защото е толкова успешен и обичаш тази работа.

— Знаеш ли, Джанис… беше. Но сега вече ми се струва безсмислено.

— Но ти си такъв специалист!

— Това не ми дава ни най-малко удовлетворение.

— Ако си дойда тази седмица, можем ли да поговорим по този въпрос?

— Не. Това е решение, което искам да взема самостоятелно. И освен това уикендът ще бъде много натоварен. В събота съм на работа, а в неделя след църква ще приготвяме сладкиши. Следобед имам намерение да изляза с Дона Климънтс.

Още веднъж бе изумила дъщеря си, като дори не бе направила опит да й се моли да си дойде, за да се помирят най-после. Лий откри, че не иска да се помирява. Гневът беше надделял и това я караше да се чувства по-жизнена, отколкото в началото на този разрив. Когато Джанис затвори, тя си представи как дъщеря й стои неподвижна с ръка на телефона и се взира в стената, замислена върху разрива, който заплашваше да ги раздели окончателно.

Гневът обаче започна да разяжда душата й още на следващата седмица, след като бе скъсала с трима души, които значеха толкова много в живота й.

Ставаше все по-груба в магазина.

Разплакваше се най-неочаквано.

Стана рязка с Джой, без да го е заслужил ни най-малко.

Една вечер след храна той влезе в банята и я завари коленичила да търка с парцала около тоалетната чиния. Беше застанала с гръб към него и нямаше как да я види, че плаче.

— Какво правиш, мамо? — попита най-невинно Джой.

— Какво искаш да кажеш с това: „Какво правиш“? — тросна му се тя. — Не виждаш ли какво правя? Мия тоалетната, която опикаваш непрекъснато! Всички момчета ли не улучват тези големи дупки? И след това оставят на майките си да мият? Отмести се! Пречиш ми!

— Ако искаш, мога да измия аз — отвърна Джой, обиден от внезапната атака.

— О, разбира се, сега можеш да го измиеш! След като вече е готово. Хайде, мръдни малко!

Джой се оттегли тихо и се затвори в стаята си. Около полунощ чу майка си да хлипа по същия начин, както в нощта, когато бяха скъсали с Кристъфър.

Телефонът в магазина иззвъня и Силвия вдигна слушалката.

— Лойд е — каза тя.

Лий избърса ръце в ризата си и в душата й се прокрадна някаква надежда. Лойд винаги я караше да се чувства по този начин, а толкова отдавна не го беше виждала, нито бе говорила с него.

— Здрасти, Лойд.

— Здравей, скъпа.

— О, толкова се радвам да те чуя!

— Как са нещата из магазина днес?

— Затрупана съм с нарциси и върбови клонки. Това дали означава, че пролетта е дошла?

— Така трябва да е, защото изкарах някаква пролетна настинка. Напоследък се чувствам малко като в кафез и се чудех дали ще имаш нещо против да разведриш живота на един самотен старец, като излезеш да вечеряш с него.

— Тази вечер?

— Така си мислех. Какво ще кажеш за по една хубава сочна пържола във „Виниард“?

— О, Лойд, звучи чудесно!

— Мислех да мина да те взема в седем.

— Ще те чакам.

Когато Лий затвори, забеляза, че Силвия я наблюдава заинтригувано, но не сподели нищо с нея.

 

 

Лойд поръча гарафа червено вино. Когато сервитьорката напълни чашите им и се оттегли, той отпи една глътка и каза:

— Е, ще мина направо на темата, Лий.

От спокойния му, делови тон Лий усети, че кръвта започва да се качва в главата й.

— На темата Кристъфър Лалик.

— О, Лойд, не и ти!

— Не, не и аз. Не съм в редиците на онези заблудени глупаци, които смятат, че имат право да ти диктуват как да живееш.

— Не си ли?

— Да, не съм. Дойдох тук да те вразумя малко, но не с разум като техния. Какви са тези работи, дето чувам, че си казала на Кристъфър, че няма да се виждате повече?

— Сигурно Джой ти се е обаждал…

— Той ми се обажда най-редовно. И ми казва колко е трудно да се живее с теб напоследък и как по цели нощи плачеш и не спиш. Неотдавна ми разказа за разговора, който сте провели по време на разходката си. Между другото, това момче не би могло да получи по-хубав подарък от един така прекаран ден и с право смята, че си най-страхотната майка на света. Но да се върнем на темата. Скъсала ли си с Кристъфър?

— Да.

— Много благородно… и много неразумно, не мислиш ли?

Лий беше прекалено шокирана, за да отговори. Лойд сложи длан върху нейната на масата.

— Лий, скъпа, познавам те отдавна. Виждал съм те тъжна, виждал съм те и радостна, но никога не съм те виждал по-щастлива, отколкото през тези няколко последни месеца, когато се виждаше с този млад мъж. Ако това не те обижда, мога да ти кажа, че не съм сигурен дали си била толкова щастлива, дори когато се омъжи за сина ми. Убеден съм, че той ще ми прости за тези думи, защото двамата имахте добър брак и Бог ми е свидетел, че не влагам никакъв подтекст. Но този… този млад и сериозен мъж те накара да разцъфнеш цялата и това е трън в очите на останалите, защото самите те никога не могат да го изпитат. Не е изключено някои от тях да проявяват повече ревност.

Той пусна ръката й, отпи нова глътка вино, след това се загледа замислено в чашата.

— Не е леко да си женен от двайсет, трийсет, четиридесет години и да гледаш някой на твоята възраст влюбен да минава покрай теб, разцъфнал като пролетна клонка. Не казвам, че майка ти и сестра ти нямат щастливи бракове. Просто казвам, че и най-добрите бракове се поизносват и „посивяват“ след години. А колкото до моята внучка — там всичко е ясно. Тя се е влюбила, но е била изместена от собствената си майка. Не бива да позволяваш на никого от тях да ти отнема щастието. Ти си си го извоювала много трудно. Отгледа тези деца и им подари девет прекрасни години след смъртта на Бил и през това време дори за миг не помисли за себе си. Когато започна да се срещаш с Кристъфър, за пръв път постави себе си пред тях и ако нямаш нищо против да се изразя така, това време е било върховно. Децата могат да станат егоисти, нали разбираш. Ти им даваш толкова много от себе си, че започват да искат всичко.

— Напоследък не съм им давала нищо — призна си Лий.

— Е, това е нещо временно. Това е защото когато човек не е щастлив, не може да даде много. Та, какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам…

— Не мислиш ли, че е дошло време да застанеш срещу тях — и срещу трите — майка си, сестра си и дъщеря си?

— Точно това мислех да направя.

— Не. Така, както го правиш, само ще натрупаш още повече болка. От теб се иска да отидеш при мъжа, когото обичаш, и да му кажеш, че ще се омъжиш за него, а всички останали да се хванат за палците — мисля, че това беше изразът.

Лий не можа да се сдържи да не се засмее. Сервитьорката им донесе салатите и Лойд взе вилицата си.

— Мислех си и още нещо и смятам, че имах достатъчно време да преценя от онази нощ, когато ми разказа за цялата тази гюрултия, която са вдигнали жените. Вярвам, че Бил щеше да ти даде благословията си, ако имаше такава възможност. Той би искал да си щастлива. В края на краищата, ти си майка на децата му. Ако ти си щастлива, те също ще бъдат по-щастливи.

— Наистина ли мислиш така, Лойд?

— Да, така мисля.

— Мама каза, че съм била нелоялна към Бил, щом съм тръгнала с Кристъфър.

Лойд поклати глава.

— Ама че жена. Иначе е свястна, но понякога ми се иска да я сритам в кокалчетата. Майките имат… е, нали знаеш. Винаги си наумяват кое е правилно за дъщерите им и когато нещо не съвпада с тяхната представа, са готови да приложат насилие. Внушават си, че го правят за доброто на дъщерите си, но просто искат да стане тяхното.

— О, Лойд, не мога да ти опиша какво облекчение е за мен да чуя всичко това!

— Просто казвам истината. Не съм истински член на семейството ти, така че мога да погледна на нещата много по-обективно от тях. А сега си яж салатата и престани да ме гледаш, като че ли всеки момент ще скочиш от стола и ще ме целунеш. Защото хората ще си помислят, че аз съм този, който краде деца от люлките.

— Лойд Рестън — каза тя с топла усмивка, — ти си най-скъпият, най-разумният, най-любещият човек на света!

— Е, чак пък в целия свят! Отстъпвам тази чест на мъжа, когото обичаш. Бях достатъчно време покрай вас, за да видя какво възхищение и уважение изпитвате един към друг и колко е приятно с вас винаги, когато сте заедно.

— Да, така е.

— И ако не ставам твърде нахален… разбирам, че връзката ви е и сексуална. Е, мога да ти пожелая само да бъдеш по-силна, Лий. Може би това е истинският трън в очите на онези жени. Ще ме извиниш, но съм виждал сестра ти да докосва съпруга си точно един път през всичките години, откакто ги познавам. Доколкото си спомням, веднъж му беше влязъл кърлеж на някакъв пикник и тя му го извади. Колкото до майка ти и баща ти — е, тях няма да ги коментирам, но подозирам, като се има предвид и възрастта им, че страстта е поутихнала в техния дом. Така че, чуй ме — щом си срещнала сериозен млад мъж, който те обича истински и те кара да отмаляваш, когато го видиш, не робувай на предразсъдъци. А сега яж, казах.

Лий се чувстваше толкова леко, сякаш всеки момент ще се издигне от стола и ще се удари в тавана.

— Може ли да кажа само още нещо? — попита тя.

— Давай по-бързо. Стомахът ми вече курка.

— Обичам те.

Лойд вдигна поглед към щастливата си снаха.

— Да, предполагам. Толкова време съм стоял покрай теб, имаш ли друг избор?

И той се наведе над салатата си. Тя също над своята.

Избърсаха почти едновременно устата си и си размениха погледи над ленените салфетки, усмихвайки се като конспиратори.