Лавърл Спенсър
Семейна благословия (15)

Петнадесета глава

Сутринта на първия ден от Новата година всички в семейство Рестън спаха до късно. Когато Джанис се събуди, беше десет без четвърт. Тя излезе от спалнята си и се затътри през коридора към банята, отчитайки с лениво безразличие, че вратата на майка й все още е затворена. Минавайки на връщане покрай стаята й, нещо жегна Джанис, защото много рядко се случваше майка й да спи до късно сутрин. Отвори и надникна вътре.

Лий лежеше по корем, подложила едната си ръка под лицето, а другата бе простряла встрани, сякаш беше прегърнала някого. Дишаше равномерно. Червената й рокля беше внимателно сгъната и оставена на облегалката на стола, а обувките й се търкаляха на пода редом с чорапогащника и сутиена й.

Джанис се загледа в майка си и внезапно се почувства объркана при мисълта, че „дедукцията“ на Джой може да излезе логична: майка й си беше купила нова рокля с волани и чифт червени обувки специално за роклята! Тя толкова рядко си купуваше дрехи, а дори не беше споменала за това на Джанис, не беше се завъртяла поне веднъж с новата рокля пред дъщеря си, както би постъпила при нормални обстоятелства. „Дали не я е скрила, като се е надявала, че ще ме няма вкъщи, когато Кристъфър мине да я вземе?“

Тя затвори тихо вратата на спалнята й и влезе в стаята на брат си.

— Джой. Ей, Джой, събуди се.

Джой я отблъсна с единия си крак и обърна лице към стената, мърморейки нещо в съня си.

— Джой, събуди се. Трябва да говоря с теб.

— Божичко! Защо не ме оставиш на мира? Още спя!

— Джой, трябва да те питам нещо. Говори по-тихо да не събудим Дени.

— Питай ме по-късно.

— Искам само да те питам по кое време се прибра мама, това е всичко.

— Не знам.

— Е, буден ли беше?

— Да. Беше рано.

— Рано? — В сърцето й се надигна надежда.

— Да, преди полунощ, сигурен съм, защото още не бяхме спрели телевизора с Дени.

— Кристъфър с нея ли беше?

— Не, просто мина да я остави.

— Не е влизал вътре?

— Не. Исусе, защо не питаш нея за всичките тези неща?

— Не мога да я питам, защото може да се окаже, че си прав и тя наистина да ходи с него сериозно. Мислиш ли, че наистина е вярно?

— Божичко, откъде да знам. Той непрекъснато е тук.

— Но не е влизал нощес? Сигурен ли си?

— Не е! — изсумтя с досада Джой. — Казах ти, че само се отби, а мама дойде тук и яде пуканки с мен и Дени и ни накара да спрем видеото, за да гледа някакъв тъп филм по телевизията.

— Е, тогава, може би не ходят наистина. Може би просто са си приятели?

— Откъде мога да знам.

— Не мислиш ли, че би трябвало да останат поне малко след полунощ заедно, ако нещата са се „задълбочили“, както ти се изразяваш? Искам да кажа… ако ти, например, беше със Санди през Новогодишната вечер, какво бихте правили в полунощ?

Джой въздъхна отчаяно и се изчерви.

— Господи, защо не оставиш едно бедно момче на мира?

— Джой, слушай… — Джанис хвана ръката му и продължи поверително: — Ти си ми брат. Това е важно. Ако тя ходи с Крис и това е сериозно, мисля, че трябва да говорим с леля Силвия или с някой друг…

— Защо?

— Така леля Силвия може да я вразуми.

— Защо?

— О, та мама е с петнайсет години по-възрастна от него, за бога!

— И какво от това?

— Какво от това! Как можеш да лежиш и да повтаряш: „Какво от това?“. Да не искаш да се превърне в пълна глупачка?

— Не те разбирам.

Отчаяна, Джанис се хвана за главата. Джой беше твърде малък, за да схване сериозността на проблема. И все пак, не разполагаше с други доказателства, освен неговите.

— Слушай сега — започна тя. — Аз съм на училище и ти прекарваш с нея повече време от мен. Когато се върна за третия семестър, ще внимаваш, нали? Ако започне да се прибира много късно или… или… е… нали разбираш… или изобщо да стои малко в къщи, обади ми се…

Преди Джой да успее да отговори, Джанис усети, че някой я наблюдава, и когато погледна надолу към пода, установи, че Дени Уитмън се е събудил и ги слуша. Скочи като ужилена.

— Хайде, спете си, момчета. Извинявайте, че ви събудих.

 

 

Когато Лий стана, Джанис започна да я наблюдава най-внимателно, но майка й излезе от банята с обичайния мирис на паста за зъби и си сложи кафеварката, както обикновено.

— Добро утро, мамо. Как прекара?

— Беше великолепно, докато не се опитах да направя едно нещо, наречено камшик. Без малко да ми се откъснат ръцете.

— Камшик?

— Това е фигура от един кънтри танц. Кристъфър се опита да ме научи, но нищо не можа да се получи и се отказахме.

— Мамо?…

Лий напълни една чаша със сок и вдигна поглед към дъщеря си. Джанис се беше облегнала на вратата, забила здраво юмруци в хълбоците си.

— Какво става между теб и Крис?

Незададеният въпрос беше съвсем ясно изписан на лицето й, четеше се в напрегнатата й предизвикателна стойка, в стиснатите й устни. Лий моментално го усети с интуицията си, но не гореше от нетърпение да споделя, защото се боеше, че това би могло да нарани Джанис и да я настрои срещу нея. Освен това, онова, което бе започнало между нея и Кристъфър, беше твърде ново, твърде крехко, за да бърза да го разгласява и да си навлича семейното неодобрение.

— Да, скъпа?

И този въпрос увисна между тях, защото телефонът иззвъня.

Джанис вдигна слушалката.

— Ало?

Последва пауза и тя я подаде на Лий през рамо.

— За тебе е.

Лий остави чашата със сока и пое слушалката.

— Честита Нова година!

— Честита и на теб — отвърна й Кристъфър с щастлив глас.

— Как оцеля снощи? Не ти ли счупих някоя ръка на дансинга?

— Нито една.

— Прекарах чудесно, но краката ме болят от тези високи токове.

— Може и да е от друго… Обичам те.

Лий придаде небрежно весела нотка на гласа си.

— Така ли? Божичко, никога нямаше да се сетя!

— Може ли да донеса някаква студена закуска по-късно след обяд и да се видим?

— Мислиш ли, че китайските ресторанти ще са отворени?

— Ако не са, ще ядем препечени филийки и ще гледаме мача.

— Добре. Чакай да проверя настроението.

Лий се обърна към Джанис.

— Кристъфър иска да донесе нещо от китайския ресторант. Да те включва ли в списъка?

Джанис отвърна едно „естествено“ и излезе от стаята, оставяйки портокаловия си сок недокоснат.

През цялото време, докато Кристъфър беше там, Джанис ги наблюдаваше зорко, но каквито и чувства да имаше помежду им, те не ги издаваха с нищо. Когато около осем вечерта входната врата се затвори след него, тя с известно облекчение реши, че Кристъфър не е нищо повече за майка й от един заместител на Грег.

 

 

Беше два следобед — обедната почивка на Лий — в първия работен ден от новата година, когато тя позвъни на вратата на Кристъфър. Той веднага отвори и двамата моментално се озоваха в прегръдките си. Целуваха се така, сякаш утре настъпваше потоп. Целувката им беше чувствена и страстна — от онези, след които не може да се спре. По средата й ръцете му намериха гърдите на Лий и тя се озова изцяло в негов плен. Крис я вдигна на ръце и я занесе като младоженка в хола. Сложи я на дивана и я нагласи в скута си, за да му е по-удобно да я целува. Докато устните и езикът му предизвикваха нейните, разкопча копчетата на блузата й. Когато дланта му се плъзна под полата й, Лий нежно се отдръпна.

— Кристъфър, имам някои доста лоши новини…

Той я погледна загрижено в очите.

— Миналата нощ ми дойде цикълът…

В продължение на няколко секунди Крис само се взираше в недоумение. След това се облегна рязко на дивана, сякаш са го застреляли, главата му клюмна назад, затвори очи и простена:

— Оооо… Нееее…

— Съжалявам — сви рамене Лий и направи гримаса.

— Колко дни?

— Четири-пет…

Крис сложи пръст на устата й.

— В такъв случай, не ми трябвате, мадам, защото това е единственото, което искам от вас, нали знаете?!

Тя целуна пръста му.

— Аз пък си мислех, че ме обичаш заради пуканките.

— Е, щом положението е такова, предполагам, че ще ми позволиш през тия дни да се навъртам по-често покрай теб. Първият ден от тази нова година беше много тежък за мен. Знаех, че не бива да идвам, но не можах да се въздържа.

— Радвам се, че дойде. Ако не беше дошъл ти, трябваше аз да идвам, а нямам представа какво оправдание щях да измислям.

Крис отново се зае с копчетата на блузата й.

— Ужасно е да се оправдаваш, нали?

— Джанис знае.

— Подозирах. Беше прекалено наблюдателна вчера.

— Сутринта почти ме попита.

Той сложи длани върху извивките на хълбоците й.

— Какво би й отговорила?

— Бих й казала истината.

— Наистина ли?

— Просто исках първо да мине малко време. Мисля, че и двамата имаме нужда от това, преди да се раздуха огънят, когато всички разберат.

— Наистина ли мислиш така?

— Всички ще вдигнат врява, освен Джой. Той е луд по теб и е достатъчно млад, за да не робува на предразсъдъци. Но Джанис ще го понесе много тежко. Силвия ще бъде шокирана. А майка ми… С майка ми ще бъде най-зле.

— Толкова голямо значение ли има мнението им?

— Ами, разбира се, че има. Те са моето семейство.

— Искаш да кажеш, че ще се отрекат от теб или нещо такова?

— Не, няма да се отрекат от мен.

— Тогава ще отхвърлят мен.

Лий въздъхна, обви врата му с ръце и притегли главата му към гърдите си.

— О, надявам се да не го направят. Иска ми се да мисля, че няма да са чак толкова лицемерни.

Седяха в сивата светлина, която се процеждаше през прозорците, толкова щастливи, че са заедно, приемайки неестествената поза, в която бяха застанали, като нещо лично тяхно и много интимно. Лий не можеше да се насити на усещането от допира с мъжкото му тяло след толкова години въздържание. Ръката му отново се беше озовала на гърба й под блузата и отмерваше разсеяно времето между лопатките й.

Крис затвори очи и се унесе, наслаждавайки се на фината й женственост, на тежестта на бедрата й върху краката му, на пръстите й в косата му, на дъха й в слепоочията му. Късното слънце затопляше лявата му буза, докато гърдите й — ласкави и податливи — затопляха дясната. Носеше нещо от мириса на цветарския си магазин — на билки, лавандула и цветя.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той, когато и на двамата започна да им се приспива.

— Ммм… — измърка Лий в косата му със спуснати клепки. — Какво имаш?

— Малко салам и сирене. Чипс. Една ябълка.

— Мммм… задължително ли е?

— Трябва да хапнеш нещо.

— Мога да живея само с това.

Крис се усмихна, потръпвайки под нежния допир на ръката й по бузата му.

— В колко часа трябва да се върнеш?

— Не мога да остана много. Силвия има час за зъболекар следобед.

Той въздъхна и се отдръпна с нежелание от прегръдката й.

— Погледни се как си ме яхнала. Истински вамп!

Лий се изправи с още по-голямо нежелание и го хвана за ръката.

— Хайде, ела да намерим салама.

 

 

Скоро след края на зимната ваканция от училището позвъниха на Кристъфър. Беше сребристо ярък зимен ден, достатъчно топъл, за да се издига пара от разтопения сняг по тротоарите. В полицейското управление миришеше на късно сутрешно кафе и оръжейно масло. Крис включи магнетофона на запис и чу отсреща женски глас:

— Обажда се Синтия Хюбърт, директорката на средното училище. Тук имаме един седмокласник, Джъд Куинси, който е позагазил. Казва, че ако ви се обадим, ще дойдете и ще го измъкнете под гаранция.

Кристъфър въздъхна и отпусна рамене, облягайки се във въртящия се стол.

— Какво е направил този път?

— Откраднал е пари от чантата на една учителка.

— Сигурни ли сте, че той го е направил?

— Хванала го е на място.

— Отговорникът от полицията там ли е?

— Да, в момента е с Джъд.

— Вижте… не предприемайте нищо с него, докато не дойда, окей?

Директорката въздъхна.

— Добре, ще изчакаме.

Когато Кристъфър пристигна, бяха завели Джъд в канцеларията. Цареше напрегната тишина. Джъд седеше на един пластмасов стол и се взираше в маратонките си. Изглеждаше мършав и недоспал. Кристъфър кимна на служителя от педагогическия отдел, Ренди Удуърд. Зад Кристъфър влезе директорката — елегантна жена с посребрени коси и очила с позлатени рамки. Той се обърна и се ръкува с нея.

— Благодаря ви, че ми се обадихте, мисис Хюбърт. Може ли да говоря с него насаме за малко?

Всички излязоха и ги оставиха сами. Кристъфър пристъпи напред и застана пред Джъд, загледан в наведената му глава.

— Открадна ли някакви пари, Джъд?

Момчето не отговори, само главата му хлътна още по-навътре в раменете.

— Открадна ли? — повтори меко Крис.

Джъд кимна.

Изведнъж се оказа, че в мозъка на Кристъфър няма думи за мъмрене. Беше чел конско на Джъд толкова много пъти, беше се държал с него и като строг полицай и го бе карал да разбере, че светът не е справедлив, но просто трябва да се живее в него. Днес обаче една мисъл проряза съзнанието му — момчето беше само на дванайсет години. Едно уплашено, объркано, необичано малко момче, което най-вероятно не бе закусвало тази сутрин, да не говорим за целувка, преди да тръгне на училище. Внезапно Кристъфър извърши нещо, което никога не бе правил преди — коленичи и притисна Джъд в прегръдката си. Джъд се прилепи до него и се разплака. Кристъфър го стискаше силно, като преглъщаше и с огромно усилие се сдържаше да не направи същото. Двамата останаха така — притиснати и мълчаливи, докато навън се чу звънец и цялото училище сякаш оживя. Когато Кристъфър се опита да се отдръпне, Джъд се притисна още по-силно.

— Какво е станало? Нещо вкъщи?

Джъд само сви рамене.

— Искаш да се махнеш оттам? Искаш да живееш в пансион?

— Искам да живея с теб… — продума най-накрая той.

Крис отмести ръцете на момчето от врата си и го сложи да седне обратно на стола.

— Съжалявам, Джъд, но не може. Задължително е първо да се регистрираш в пансион. И освен това, какво ще правя с теб, когато съм нощна смяна?

— Няма проблеми. — Джъд изтри очи с опакото на ръцете си. — Просто ще си гледам телевизия и ще си лягам, когато ми кажеш.

Сърцето на Кристъфър се преобърна, но той все пак успя да отговори:

— Съжалявам, Джъд, няма да може.

Джъд вдигна поглед с такава искреност и преданост, каквито Крис никога не бе забелязвал в него преди.

— Мога да върша разни неща за теб — да ти чистя жилището с прахосмукачката или да ти затоплям канчето със супата.

Това беше представата на Джъд за храна — затопленото канче супа. Крис сложи голямата си длан върху момчешкото му вратле, учуден как е могла да се събере толкова мръсотия по тази детска кожа. След това седна на пластмасовия стол до него и опря лакти на коленете си.

— Кажи ми какво се случи вкъщи.

— Взеха ми купоните за безплатен обяд да си купят кокаин. След това се опитаха да дадат и на мен — казаха, че било крайно време да ме посветят.

— Да те посветят?

— Да, нали разбираш — да ми дадат да опитам нещо ново.

— Имаш предвид кокаин?

Джъд кимна и в същия момент кръвта нахлу в главата на Кристъфър. Не чуваше за пръв път за родители, които отнемеха от децата си купоните от социалните служби, но да се опитват да приучат собствените си деца към дрогата, беше ново дори за него. Ръцете му се свиха в юмруци и той изпита непреодолимо желание да намери Уенди и Рей Куинси и да стоварва тези юмруци във физиономиите им, докато омекнат, проснати на земята.

— Чакай сега… Да изясним нещата. — Той повдигна брадичката на момчето и го принуди да го погледне право в очите. — Майка ти и баща ти са купили кокаин с парите от безплатните ти купони, след това са се опитали да те накарат да го използваш и ти. Сигурен си, че е било така?

Джъд освободи брадичката си.

— Казах ти как беше и си беше точно така.

— И значи ти открадна парите да си купиш обяд?

Джъд отново бе забил поглед в маратонките.

— Джъд, този път трябва да се действа директно — никакви лъжи, никакви полуистини. Затова ли открадна парите?

— Да, предполагам… — промълви момчето.

— Предполагаш?

— И защото знаех, че ако го направя, ще ти се обадят.

— Хей, слушай сега внимателно! Защото този път наистина е важно. Мога да те преместя в пансион, но не мисля, че родителите ти ще те пуснат. Съществува и още една възможност. Мога да те измъкна оттам и да те задържа под полицейски надзор за двайсет и четири часа. Веднага щом го направя, служител от социалните служби ще заведе дело с областен адвокат и ще има официален разпит пред съдията. Ако се стигне дотам, ще трябва да кажеш на съдията същото, което току-що ми каза — как родителите ти са се опитали да ти дадат кокаин. Ще го направиш ли?

Джъд се загледа в мръсните си ръце през пелената от сълзи, които се бяха насъбрали по клепачите му.

— Тогава ще мога ли да живея с теб?

— Не, не можеш, Джъд. Но имам възможност да ти стана настойник по време на процеса.

— Настойник?

— Единствената ми цел ще бъде да се грижа за теб и да съм сигурен, че се вземат най-правилните решения в твоя полза. Но трябва добре да разбереш — ако предприема това, ако те поставя под двайсет и четиричасов полицейски надзор и поискам защитата ти, след като от социалните служби се свържат с областния адвокат, вече ще става дума за постоянното ти откъсване от родителите.

Джъд се замисли за известно време, преди да реши да защити отчасти поне майка си:

— Мама… понякога ми приготвя вечеря…

Крис усети как гърлото му се свива.

— Да, знам. Понякога родителите ти са добри. Но през повечето време не са. Те са болни, Джъд, но отказват да им се помогне. Може би, ако решиш да не живееш с тях, те ще се променят. Ще ти намерим хубав пансион, където да се къпеш редовно, ще се храниш по три пъти на ден и ще имаш джобни пари. Но изборът е изцяло твой — ти трябва да решиш.

— Ще можем ли пак да играем баскетбол понякога двамата с теб? И да ходим в тренировъчната зала заедно?

— Да, Джъд, ще можем. Гарантирам ти го най-отговорно.

За Джъд се оказа невъзможно да вземе окончателното решение, така че Кристъфър го направи вместо него.

— Ще ти кажа какво ще направим — ще те вземем още днес от училище. Сега чакай тук, окей?

В дирекцията Крис завари Ренди Удуърд, мисис Хюбърт и учителката, чиито пари са били откраднати — мис Протеро. Затвори вратата и каза без предисловия:

— Искам да бъде поставен под полицейски надзор и да бъде разпитан в съда.

— Смяташ, че това ще помогне? — попита Удуърд.

— Ще подам молба за CHIPS.

— Молба за CHIPS? — учуди се Удуърд. — Сигурен ли си?

Молбата за CHIPS означаваше преместването на едно дете за постоянно от къщи. Никой отговорен полицейски служител или социален работник не предприемаше подобна стъпка, преди да се е консултирал с много хора и да е разпитал всички заинтересовани.

— Откраднал е парите, защото родителите му са му взели купоните и с парите от тях са купили кокаин, а след това са се опитали да накарат и Джъд да вземе наркотик.

Мис Протеро пребледня и сложи ръка на устата си.

Мисис Хюбърт седна зад бюрото си замислена. Ренди Удуърд каза спокойно:

— Иска ми се да завържа тези мръсници на едно десетметрово въже зад снегомобила си и да подкарам през гората.

— Проблемът е — отговори му Кристъфър, — че когато ги прихване, не могат да мислят за нищо друго, освен за дрога. Момчето има нужда от храна и баня. Не вярвам днес е слагало нещо в устата си. Има нужда също от чисти дрехи, а съм сигурен, че няма да ги намерите в дома му. Би ли се обадил на социалните служби?

— Веднага, ако мисис Хюбърт няма нищо против.

— Мисля, че ще е най-добре — отвърна директорката. — Съгласна ли сте, мис Протеро?

Младата жена излезе от вцепенението си и изглеждаше като болна:

— Да, разбира се. Господи, нямах представа, че нещата стоят така!

Кристъфър се обърна отново към Удуърд.

— Когато се обадите, ще го закарам до пансиона лично. Мен ме познава. Иначе ще го е страх.

— Разбира се. Добре, че се появихте. Такива могат да ти скъсат сърцето.

Кристъфър закара уплашеното дете с дежурната кола в една спретната къща в северозападната част на Анока и тръгна с него между изринатите камари сняг по главната алея. Джъд гледаше право пред себе си със стоическо изражение на лицето. Една закръглена жена с мъхест зелен пуловер и работни панталони им отвори вратата и ги поведе навътре.

— Това е мисис Билингс — представи му я Кристъфър.

— Здравей, Джъд — каза тя с такава широка и фалшива усмивка, че Кристъфър се почувства виновен, че ще го остави с нея.

Преди да си тръгне, той сложи ръка на рамото на Джъд.

— Хайде, тук ще се чувстваш добре!

— Кога ще те видя пак?

— След двайсет и четири часа ще има разпит. Законът не ми позволява да присъствам, но ще дойда да те взема лично с дежурната кола.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Утре ще ходя ли на училище?

— Не, сигурно няма. Утре ще бъде разпитът.

— За какво ще ме разпитват?

— Ами на професионален език се казва установяване на основателността на причините. Е, хайде… Трябва да тръгвам. Дежурен съм, нали разбираш.

Джъд кимна.

Крис разроши косата му и му махна за довиждане. Докато отваряше вратата на колата, изведнъж се сети, че момчето не беше използвало нито веднъж рападжийския сленг през цялото време. Страхът явно му бе отнел всякакво желание да се перчи.

 

 

Вечерта Кристъфър се обади на Лий.

— Трябва да те видя.

— Нещо неприятно ли?

— Да, за… Става дума за Джъд.

— Ела, когато ти е удобно. Ще бъда тук цяла нощ.

Той пристигна в осем и половина с натежали крайници, с натежала глава, с тежест в гърдите и имаше нужда от нещо… нещо, което не можеше да изрази с думи. Може би от помощ.

— Крис, какво има? — разтревожи се Лий.

Той я прегърна и зарови лице в косата й.

— Май не можах да издържа и един ден.

— Какво се е случило с Джъд?

— Предприех съдебен процес, за да се опитам да го махна от родителите му за постоянно.

— Кое те накара?

Крис й разказа цялата история.

— Няма да забравя този ден до края на живота си — завърши с въздишка.

— Не бива да се чувстваш виновен, задето не си взел Джъд.

— Но се чувствам. Аз започнах това приятелство в ролята на по-голям брат и сега усещам как го разочаровам.

— Имаш прекалено меко сърце.

— Как може едно човешко сърце да бъде прекалено меко?

— Скъпи Кристъфър, това е една от причините да те обичам толкова.

— О, Лий… — Той хвана лицето й и целуна я с благодарност и обожание. — Снощи не бях сигурен дали имам нужда от любовница, от майка или от съпруга. Дойдох при теб и заради трите.

— Съпруга?

— Ченгетата имат голяма нужда от съпруги, но рядко ги намират. — Крис потърка бузата й с пръст. — Благодаря ти, че си тук.

— Бих се радвала, ако мога да помогна с нещо, но си имам собствени причини да ти отворя вратата и те не са съвсем алтруистични. Мислих си за теб цял ден…

Тъкмо се целуваха, когато Джой излезе от спалнята си. Закова се на място при вида на майка си, притисната в прегръдката на мъж. Някакво странно чувство се утаи дълбоко в стомаха му. Странно пърхащо усещане, от което вътрешностите му сякаш омекнаха. Беше убеден, че е Кристъфър, макар че единственото, което се виждаше, бяха ръкавите на якето и дланите му на гърба на майка му. Лявата му ръка се плъзна и обви бедрото й, притегляйки я по-близо до себе си. Тя прошепна нещо, което Джой не можеше да различи, а познатият баритон потвърди, че това е Кристъфър, чиито ръце сега бяха обхванали задните полукълба на майка му, докато тя се виеше около него, както показваха по филмите.

„Исусе! Моята майка! Значи на тази възраст продължава да се занимава с такива неща! О, тогава значи са правили и другото!“ Нещо се надигна дълбоко в него, нещо непознато, което го стегна за гърлото и дишането му се учести. Джой им хвърли един последен поглед, после се прокрадна тихичко към спалнята на майка си, където на нощното шкафче се намираше вторият телефон. Затвори безшумно вратата и набра номера в тъмното.

— Хей, Дени, обажда се Джой. Трябва да говоря с теб за най-невероятното нещо, което току-що се случи…